Саймън се събуди от караницата между два гълъба, удобно кацнали на прозореца на стаята му в кокетния хотел, разположен някъде из Италия. Прозя се продължително и седна на ръба на леглото, загледан в сериозния спор на птиците. " Къде ли съм днес? " помисли си мъжът. Трудно му бе да прецени в кой край на планетата се намира всяка сутрин, когато се събудеше. Облече се и слезе по стълбите до рецепцията.
- Извинете, къде се намирам? - попита на чист английски Саймън.
- В La Torretta, господине. Един от най-добрите хотели в Тоскана. - отговори му с усмивка младата рецепционистка. - Ще желаете ли специализирана обиколка из околността?
- Не, благодаря Ви. По-добре да поспя. Наистина съм изморен от пътуването. Трудно се разбуждам без кафе.
- Мога да наредя да ви изпратят в стаята, господин Дроу.
- Не, отново благодаря. Ще се оправя сам. Лек ден, госпожице.
Саймън се обърна и заизкачва стълбите без да дочака вежливият отговор. Заключи вратата на стаята си и седна на дъбовия стол, закривайки лицето си с длани. Последва тежка въздишка.
- Джиииин!
- Хм, досега не си ме викал така настойчиво. - отвърна му джинът, изникнал в стаята от небитието. - Какво те тревожи, млади приятелю?
- Искам кафе. Ако не пия, спя постоянно. Как се очаква от мен,да разбера къде е вкъщи, когато прекарвам повече от половината денонощия в сън. А през останалото време съм като сомнамбул. - Саймън звучеше по-скоро раздразнен, отколкото истински ядосан.
- Ти сам избра да се откажеш от кафето, още в самото начало. Не се сърди на мен. - гласът на джина се разнасяше из стаята със смиреността на сто монаха.
- Да, точно аз съм си го избрал. Ти ме накара да избирам между съня и кафето. Нямах голям избор, друже!
- Изборът ти беше направен тогава, когато поиска да поемеш по пътя към вкъщи. Не си виновен за това, че си загубил паметта си при онзи трагичен случай, но сам реши да търсиш истинското си място в света. Ще свикнеш и без кафе.
- Да,лесно ти е да го кажеш. - продума,вече по-спокоен мъжът и погледна право към духа. Черната зеница срещна безплътното сиво, спотаило се в очите на гостенина. Гледаха се секунда-две, преди джинът да проговори отново.
- Много добре съм ти обяснил,че аз нямам право да консумирам каквито и да е храни или напитки. Не ми се полага нищо материално, що може да се докосне. Избрал съм си селенията на невидимото преди много години, точно както ти избра да намериш дома си. Да си джин не е лесно, но мисля,че да си човек е наистина по-трудно. Виж, едва три следобед е, имаш доста време за размисъл преди вечерния въпрос. Ще дойда точно в осем. - привидението се изпари, точно както се бе появило, за част от секундата.
На Саймън наистина му се искаше всичко това да бе едно голямо привидение. Уви, не беше. Колкото и нереално да изглеждаше, бе по-истинско от брадите на ZZ Top. Въздържателят добре знаеше това. Точно преди да заспи отново, прикован към леглото от неумолимата умора, през ума му мина най-практичната мисъл, която бе имал в близките месеци. Вече знаеше какво ще поиска от джинът довечера. Това беше рутината им - всяка вечер мъдрецът питаше Саймън какво ще си пожелае за следващия ден, след което мъжът трябваше да отговори, в рамките на три думи,какво иска. Забранена дума беше "вкъщи", както и всичко, свързано с мисълта за дома. Търсачът беше свикнал да се задоволява с посещения из целия свят, само защото му се е приискала палачинка с шоколад, например. И така, според отговорът, Саймън всяка сутрин се будеше на различно място. Бил е в Париж, Белград, Залцбург, Сакраменто, Скопие, Токио, Кейп Таун, Сидни, Торонто, Рио и къде ли още не. Телепортиран не по друга причина, а именно защото си е пожелал нещо, което го отвежда там. Всяка вечер и всяка сутрин, докато не открие мястото, от което не иска да си тръгва. Докато не открие дома.
" - Как ще разбера?
- Когато успееш да победиш правилата, ще знаеш.
- Какво печелиш, ако ми помогнеш?
- След всеки човек, намерил това, което търси, ни предлагат въпрос. Дали искаме да приемем отново човешки облик. Просто Да или просто Не. Това е моята награда.
- Награда, но, както гледам, не си се възползвал от нея.
- Намирам за по-забавно да знам дестинацията, наместо да я търся. А и отказах цигарите, откакто положих Обета. Какво повече мога да искам.
- Можеш ли, наистина? Искам да кажа.... имаш ли право на желания, както аз имам всяка вечер?
- Само на едно. Когато и да е през времетраенето на службата ми към Ордена.
- Използвал ли си своето?
- Не.
- Добре, приемам. Да действаме. "
Саймън се сепна. Сънуваше първия разговор със тогавашния странник доста често. Беше сигурен,че знае всяка една дума от него наизуст.
- Е, какво ще бъде днес? - запита го ,вече в настоящето, джинът с изкривена в демонична усмивка уста.
- Да няма правила. - изрече със мъртвешки сериозен тон изгубеният.
- Нали осъзнаваш,че това не значи, че си победил правилата? Просто ще получиш ден без правила. Ще те хвърля някъде и ще имаш цял ден, да се наливаш със прескъпото си кафе. Ще те видя как ще свикнеш наново, след това.
- Ще поема този риск, благодаря ти за загрижеността.
- Нека е така, тогава.
Духът щракна с пръсти и Саймън в мигване време падна в безкрайния мрак на Предверията. Тук беше мястото, където той всяка вечер чакаше, докато трае пренасочването му. По принцип не отнемаше повече от десет секунди, ала какви десет секунди бяха... По-мъчително чакане не сте усещали. Безтегловен, насред всеобграждащия мрак, сякаш милиони очи го гледаха от сенките. Адски паноптикум. И след дванайсет секунди - познатата зелена светлина. И сънища като снаряди. Сънува как гони кутийка с разтворимо кафе. Тя, обаче, изглеждаше доста бърза. На него му бе трудно да я настигне, имайки предвид факта,че представляваше разбъркано кубче Рубик със съшити крака и ръце. Бягането не бе от силните страни на метаморфозирания Саймън.
Събуди се от настойчиво надничащото слънце през прозореца без завеси, гордо мъдрещ се в стая 903 на блок 66. Клепачите му тежаха тонове. Всяка кост в тялото го болеше. Взе дълбока глътка въздух. " Този ме е пратил на край света. Мамка му, поредният празен ден. Явно ми е сърдит. " - каза на себе си Саймън.
- Не ти е сърдит. И определено не си на края на света. Но, ако приемем,че Земята е един своеобразен земен рай, то ти се намираш в затънтените,позабравени от времето, дори, балкански тъмни райони. Наричат ги бели петна по картата, което е странно, тъй като, както сам можеш да забележиш, черното преобладава тук. Както и да е, добре дошъл в София!
- Мога да се закълна,че го казах наум. На глас ли говорех ? - Саймън усещаше странна обърканост. Най-после беше обнадежден.
- Какво значение има. Важното е,че си тук. Аз съм Сесилия. Приятно ми е, да се запознаем...?
- Саймън. Саймън Дроу. Или поне така пише на личната ми карта, не помня много от живота си. Дълга история.
- Не ми се слуша сега. Може ли да те попитам нещо, Саймън?
- Разбира се.
- Искаш ли кафе?
- Да, за Бога! Умирам за кафе.
Не знаеше откъде се пръкна това момиче, а и не искаше да разбира. Беше му достатъчно,че ще му направи кафе. Не беше пил от толкова много време, че чак се усмихна, доволен,че се е досетил, как да заобиколи поне малко правилата.
Отпи жадно. Размитият цвят, омайният аромат, горчивият вкус. Пороците могат да бъдат животоспасяващи. Или е прекален парадокс?
- Какво правиш тук? - попита опияненият.
- На гости съм, на една приятелка. Въпросът е ти какво правиш тук, знам,че не е спала тук,а тя винаги заключва вратата. Аз пристигнах сега. Когато влязох ти спеше на леглото.
- Нали заключва, как просто си влязла?
- Не просто така, тя ми даде ключ. Не съм обирджийка.
- Това нейното легло ли е?
- Не. На това никой не спи. Трябваше аз да спя, но явно са настанили теб.
- Не се притеснявай. Довечера си отивам, най-вероятно. Ще спиш спокойно.
- Странен си. Искаш ли още кафе?
- Не, имам още една глътка, после ще си направя ново.Я ми кажи, случвало ли ти се е да сменяш често мястото, на което живееш? - не знаеше защо я пита, ала имаше чувството, че ще чуе каквото му е нужно.
- Доста често, не уча и не работя, имам доста свободно време. Старая се всяка вечер да съм на различно забавно място. Падам си номад. - отговаряше му без капка свян, сякаш се познават от години.
- А какво би избрала, съня или кафето? Ако можеше да имаш само едното.
- Кафето, естествено. Защо ти е сън, ако имаш кафе? Повече време да се смееш. Да мечтаеш. Да мислиш. Да твориш. Най-малкото , да виждаш, вместо само да сънуваш.
- Кой казва,че сънищата не могат да се видят?
- Ако ги сънуваш буден, с отворени очи - могат. - тя редеше кубчето Рубик със скоростта на светлината. - Но, хайде, обличай се - сигурно си спал цял ден, време е да излезем. Времето,все още, става за разходка.
- Как така цял ден, колко е часът?
- Осем без десет. Побързай, ще се стъмни,вече. - Сесилия обичаше слънцето.
- Боя се,че нямам време. Беше ми приятно,да си поговорим, Сесилия. - особено тънка нотка на тъга се прокрадна между думите му. - Искаш ли последната глътка кафе? Малко е изстинало, но става.
- Не, благодаря. Не пия кафе.
- Не обичаш?
- Не мога.
Пуф! Джинът се появи в целия си блясък, точно в момента, в който Саймън надигаше чашата.
- Остави я, часът е осем. Знаеш правилата.
- Надявах се да го кажеш.
- Ха, радваш се,че те спасявам от бесовете ти? - духът се забавляваше искрено на тази игра на въпроси.
- Не, радвам се,защото знам какво да поискам за утрешния ден.
- Сподели ми, друже. Радвам се,че имаш напредък.
- Искрен ли си, джине? - надигна вежди Саймън.
- Да. - отвърна му спокойно безсмъртният. - Какво искаш?
- Последната глътка кафе.
Трите думи, които мъжът изрече отекната в коридорите на целия блок. Джинът застина на мястото си, колкото и трудно да бе това за дух. Очите му се избистриха, добивайки перленобял цвят. После потрепна.
- Ти успя, Саймън. Надхитри правилата ми. Сега ще трябва да живееш с постигнатото.
- Няма да ми е трудно с нейната компания, приятелю. Колкото и да ми беше приятно да си говорим всеки ден с теб, предпочитам нея.
- Коя нея? За кого говориш, друже?
Саймън замръзна на свой ред. Огледа се бавно из стаята. Усещаше как всеки косъм в тялото му настръхва. Кръвта нахлуваше в главата му на непосилни тласъци. Вътре нямаше никой, освен него и джина. Може би не беше и имало.
- Какво направи, дявол да те вземе ? Телепортира и нея ли ? Мислех,че ти трябва съгласието ѝ, за да го сториш, демонски дух, такъв! - Саймън полудя. Превъртял досущ като счупено кубче, той не можеше да си намери място.
- Нищо не съм направил. - духът бе станал спокоен, отново. - Замисли се, защо не искаше да пие кафе. А дали не е искала... или просто не е могла? Не е имала право?
- Искаш да кажеш.. Казваш ми,че тя е ..
- Нищо не казвам. Разговорите ни завършиха, човеко. Сбогом. - изпълнителят на желания не изчака Саймън да довърши мисълта си. Изчезна завинаги в пространствата, отредени за тези, откъснали се от земния живот. Отговорът на въпроса-награда отново бе Не. За първи път, обаче, джинът се почувства раздвоен. Но само за секунда. Нямаше повече време. Толкова телепортации имаше да прави. Но вече бяха с една по-малко. Поне до следващия пътник.
-
" - Значи си джин? - попита като малко дете Саймън.
- Да. Но когато си говорихме, не бях.
- Чувал съм,че имате право на едно желание. Защо не ползваш своето? Правиш наистина хубаво кафе.
- Използвах го,вече. Точно тогава, когато научи името ми.
- И какво точно си пожела?
- Да бъда човек.
- Жалко,че желанията са само за един ден. Сънувам ли, между другото ?
- Зависи. С отворени очи ли си?
- Да. Гледам през прозореца. Слънцето залезе.
- Значи не е сън, а реалност. Знаеш ли кое не трае един ден?
- Много неща. За какво по-точно говориш?
- Отговорът на въпроса ,зададен от Ордена, след свършена работа от нас.
- Зная, но ти не си ми помогнала. Тоест, помогна ми, но не като джин, а като човек. Не съм ти давал съгласие да ме питаш какво искам, следователно не е протекло по правилата, не е ли така?
- Спомни си, Саймън, не съм ли? Не ти ли зададох точно определен въпрос, на който ти отговори положително с голяма готовност.
- Проклет да съм, така беше. Това значи ли, че.. Ти отговори ли..
- Обърни се. "
Сесилия го гледаше със зелените си очи, сякаш го вижда за първи път. Тя се приближи до него и му подаде чаша горещо кафе и наредено кубче Рубик.
- Тези са твои. Вземи си ги.
- Аз си имам,още, онази глътка. Ти изпий това. Нали,вече, можеш да пиеш кафе? - попита я той с усмивка.
- Мога. Всичко мога да правя,вече.
Саймън е дръпна леко, до себе си, докато отпиваше последната глътка кафе. Остави кубчето на бюрото под прозореца и отвори едно от чекмеджетата. В ръцете си държеше кутия от пъзел.
- Сега е време,да започнем да редим теб. Не мислиш ли ?
- Откъде знаеше,че тук има пъзел? - недоумяваше Сесилия.
- Истината е,че аз не бях за първи път тук тази сутрин. Нито пък ти. Преди злополуката ни, сме живели заедно в тази стая. Аз редях пъзели, ти кубчета. Аз пишех, ти рисуваше. Но и двамата пиехме кафе.
- Кафето е по-сладко, когато е споделено. Хайде да се разходим навън,не ти ли писна да спиш?
- Писна ми. От сега нататък, няма да спим. Купил съм много кафе. Съгласна?
- Да. Съгласна.
Разделиха си нейното кафе и излязоха от дома. Времето, все още, ставаше за разходки.
---
Когато търсиш себе си, е лесно да се пуснеш по течението на уморителните сънища, предизвикани от обикновени прищявки и желания. Те са цветни, всеки ден - различни и пленителни. Но не се понасят с кафето на вдъхновението. Отпиеш ли от него, забравяш за умората на бездействието. В края на деня, когато си пълен с впечатления, идва въпросът - да влезеш в Предверията, където друг ще напише следващият изгрев на слънцето за теб или да си направиш чаша силно кафе, последвано от писането на твоята собствена история. Простичка дилема. Но,все пак, кой не обича да реди кубчета и пъзели ?
вторник, 17 декември 2013 г.
сряда, 11 декември 2013 г.
Послепис.
Артър срещна Моника, докато си купуваше хотдог. Тя му се усмихна, той ѝ отвърна. Заговориха се. Той беше веселяк, ухилен до уши, непукист. Тя - добродушна, с чувство за хумор, чаровна. След няколко преки стигнаха до уговорката за вечеря. Разменени телефонни номера. Артър хвърли обяда си на едно от многото бездомни кучета. Моника си допи кафето. Казаха си чао с усмивки. Беше изненадващо слънчево за такъв дъждовен ден.
Ангъс се беше запътил към банката, да изтегли малко пари, за да купи подаръци за Коледа. Още не валеше сняг, но вятърът вършеше всичко по силите си, гражданите да се чувстват зимно настроени. Кучешки студ! Още с влизането в топлото фоайе на сградата, той срещна погледа на Магда. Видя, че тя се кара ожесточено с един от служителите, но гневът в очите ѝ не го плашеше, напротив - заинтригува го. Тя, на свой ред, се успокои на мига. Поговориха си доста, докато и двамата чакаха, да дойде редът им. На нея ѝ допадна загрижеността му за семейството, искреността, отговорността. Той,все още, си мислеше за първичността ѝ. Нейният ред дойде първи. Тя мина през гишето и излезе от банката. Скоро дойде и този на Ангъс. Тръгна си щастлив. Излезе навън, а там, освен пронизващият вятър го чакаше и още някой. Трябваше да купуват подаръци.
Айзък се разхождаше под току заръмилият дъжд. С качулка на главата, слушалки в ушите, той не чуваше нищо, освен собствените си мисли. Бе се забързал и не успя да спре, когато от завоя изскочи изневиделица Мария. Блъснаха се един в друг, той се сепна, тя изпусна записките по лекциите си. Младежът предложи да ѝ помогне, ала момичето не беше на същото мнение. Изгледа го сопнато,събра ги и го подмина. Айзък постоя няколко секунди на място, след което издърпа един чадър от ръцете на минаващия покрай него аристократичен чичка и се затича към Мария. Настигна я, скривайки я от дъждовните капки. Правилно поднесено извинение дава своите резултати. Така или иначе, не беше решил къде му се ходи, щеше да повърви с нея.
Арго беше бунтар по природа. Изнервяше се доста лесно, често без основателна причина. Сега, стоеше пред занемарена телефонна кабинка и нервно барабанеше с пръсти по стъклената врата. Не обичаше да чака и се грижеше всички да го разберат. От другата страна на вратата стоеше притеснена жена, вкопчила се в слушалката, сякаш я е страх, да не я изпусне. Когато тя се обърна, провокирана от мелодийката на гневния, в очите ѝ се четеше единствено леден укор. Нищо друго. На излизане от кабинката Мия го удостои с едно тихо "Простак.", а той, вече, не помнеше защо и на кого иска да се обади. Пак валеше. Навсякъде ли валеше?
Арчи се изтръгна от хватката на майка си и побягна, заобикаляйки повечето локви, наместили се по тротоара след проливния дъжд. Мислеше си,че може да хване дъгата. Когато осъзна,че пътят ще отнеме доста време, малчуганът се спря, загледан в приближаващото го момиченце. Мила подскачаше, сякаш се връщаше от там, за където бе тръгнал той. Тя се спря пред него и му се изплези. Арчи не ѝ остана длъжен. Двете деца се засмяха.
Тази нощ всички те сънуваха един и същ сън.
Бяха събрани в една стая. Там нямаше нищо, освен едно огромно огледало на стената зад гърбовете им. Незнайно защо, никой не гледаше към него. Всички бяха обърнати към голата, отсрещна стена. Сякаш всички се познаваха. Гледаха се, говореха си - нервничеха, обаче. В един момент, Моника се отдели от Артър и отиде при Арго. Целуна го. Мия веднага видя това и отиде да утеши веселяка. Мария строши чадъра на Айзък и избяга в ъгъла, при Арчи и Мила, които единствени се държаха за ръце. Младежът , на свой ред , удари Ангъс , което предизвика пламък в очите на Магда. Тя се опита да излезе от стаята, за да не ги пребие и двамата, ала врата, уви, нямаше.
И тогава, всички се обърнаха. Погледнаха се в огледалото, което им нашепваше да се приближат. С всяка нова крачка , един образ се сливаше с друг. Без имена. Просто размити силуети. И така, докато на последната крачка не останаха, все така здраво хванати за ръце, двете деца. Арчи се обърна към Мила и я целуна по бузата. На огледалото засия дъга. Момчето се пресегна да я докосне, ала малката му муза го спря.
- Недей. Ако я докоснеш, сънят ще свърши.
- И какво толкова ще стане? Ще се събудим. - контрира я той.
- Ами, ако се събудим на различни места? - уплашено попита тя.
- Това или да не се будим изобщо? Неотменната,вечно забранена дъга или тази, която знаеш,че можеш да търсиш и откриеш, следователно - докоснеш ?
- Объркваш ме. Къде отидоха всички останали ?
- Половината живеят в мен, другата - в теб.
- Това са небивалици! Какво искаш да кажеш, наистина?
- Ех, нека той ти обясни. Аз по-добре няма да мога.
_
П.п.
Да, нека обясня. Това не е поредната болна история. Това е приказка за персонифицирането на всяка една част от човешката ни същност. Яростта може да бъде Арго, свенливостта - Мия. Различни парченца - различни имена. Схващате. По-интересното е, как всички тези групи от персони-частици общуват помежду си. Как постепенно се сливат в един общ образ, загледан в собственото си отражение, познал самия себе си. Дали не се опознаваме по-добре посредством този, който се вижда в отражението, стоящ до нас? И кое ще надделее - здравото огледало или чупливата реалност?
Питайте Арчи. Или Мила. И двамата вече знаят.
събота, 30 ноември 2013 г.
Искра в мрака или мрак в искрата?
Томи изгаси телевизора, скочи от дивана и изтича до кабинета на баща си.
- Татко, може ли да те питам нещо? - детските молби звучаха толкова искрено и иронично наивно. Никой родител нямаше сила да им откаже.
- Питай, момчето ми. - отговори с усмивка Дон. Радваше се всеки път, когато малкият го разпитваше за всевъзможни неща. Караше го да се чувства наистина постигнал нещо в живота. Казват,че геният се състои в това, заедно със собствените си виждания и хрумвания,да уважаваш и усвоиш някои от предишните поколения. Дон се стремеше да възпита сина си в тези разбирания.
- Преди малко гледах едно предаване по телевизията. - започна малкият. - Беше за животните. Показаха как един вълк се приближава към лисича бърлога. Но не се беше насочил натам, защото е надушил,че вътре има малки. Не разбирам, все още, достатъчно от поведението им,че да преценя,но водещият каза,че вътре била само една голяма лисица. Интересно ми беше,обаче, какво направи тя, когато видя вълка. Въпреки,че по думи на предаването, трябваше да е изключително изплашена от него, вместо да побегне, Лиса зае бойна позиция и оголи зъбите си срещу Вълчо. Знам,че това са само имена от приказки, но в училище ни учат да използваме синоними. И аз не се сещам за други. - внезапната вметка разсмя таткото.
- Не се притеснявай, синко, ще научиш. - колко му бе драго само, да гледа момчето си,така любопитно.
- Чакай, да ти разкажа. И тогава, вълкът отстъпи назад. Бавно, наистина бавно заотстъпва, след което погледна лисицата, обърна се и се върна навътре в гората. Не разбирам.. ако искаше да я убие, можеше да го направи. По-силен е, можеше , но въпреки това си отиде. Все едно, не нея, ами него го бе страх.
- Това, Томас, е заблуда. Лисицата е уплашена, ала показва точно обратното. Вълкът, от своя страна, води единствено вътрешна битка. Знае,че,за да оцелее, трябва да се храни. Видял е в ума си как я разкъсва и успокоява глада. Но нещо, дълбоко вътре в него му подсказва, да не го прави. Сякаш няма природното право да я лиши от живота ѝ. А животните, за разлика от нас, хората, спазват своите неписани закони. Тръгнал си е, не с уплах,а с целта да я спаси. Рядко природно явление.
- Голям философ си бил ти, татко. - каза му с престорен глас малкия. - Може да напишеш книга. Но по-добре да е готварска. Не си играл футбол от както бях наистина дребен. Ще станеш топчест скоро. - Дон се засмя отново.
- Ха-ха, искаш ли да чуеш една история, пък да видим дали ще стане за книга?
- Разбира се, давай.
- Ще ти разкажа приказката за мрака и огнената искра.
" Те рядко си говорели, причината била ясна. Тя била парлива, а него никой не го обичал. Един път се случило, обаче, дали от скука, дали от нещо друго, да разменят няколко реплики.
- Не ти ли писна,да се появяваш всяка вечер. - попитала искрата с едва доловимо възмущение.
- О,аз съм тук преди теб, повярвай ми. - отговорил спокойно мракът.
- Да, но си "тук" само през нощта, аз живея и през деня. По мои изчисления, аз прекарвам повече време. Така че, ти си натрапникът.
- Не можеш да си сигурна, дали идвам само през нощта. Има безброй места,в които живея и докато грее слънцето. Нали затова си толкова полезна през деня. Защото хората си мислят,че се плаша, като присветнеш няколко пъти в лицето ми.
- А не се ли?
- Кажи ми, усещаш ли, когато опариш някой с огнените си пръсти? - попитал я на свой ред мракът.
- Да, защо? - отвърнала тя уверено.
- Добре, сподели ми сега, какво е усещането , когато някой запали клечката и ти ... "опариш" тъмнината пред себе си?
Последвало кратко мълчание.
- Така си и мислех. Ти знаеш,че не ме париш. Трептиш, защото не си сигурна, дали ще се отдръпна всеки следващ път. Атакуваш ме с огнени езици, докато аз просто си стоя. Даже шум не вдигам.
- А защо, тогава, всеки път се местиш от пътя ми? Нали не съм плашеща. - в гласа на искрата се долавяше любопитство.
- Нека кажем, че съм джентълмен. Освен това, виждам,че ти имаш по-голяма нужда да осветиш, отколкото аз - да затъмня. Хората прибягват до теб, когато ги е страх. Когато ги е страх от мен. Не правят обратното. Ако някой иска да се отърве от искрата, прибягва до леденостудената вода, която, обаче, отнема целият ти живот. Аз не те убивам. Не мога,дори и да искам. Но ти,също, не можеш. Вярно е, можеш да ме прогониш, ала аз винаги съм наоколо. И винаги се връщам. Всяка вечер, сама го каза. Истината е,че само в мрака си личи колко перфектни могат да бъдат извивките на една искра. Ярките ѝ цветове играят най-добре в тъмната обвивка на мрака. Кой би видял такъв танц на светло? - кой би предположил,че мракът бил добре възпитан преди тази реч.
- Искаш да кажеш,че си отиваш, за да мога аз да се чувствам добре с това, което върша? Защото дори да приема,че не съм плашеща, аз ни най-малко не се страхувам от теб.
- Аз не искам да разбирам дали е така, или не. Допада ми да имам своите догадки и заключения.
- Аз също имам своите. Но виж кое време е станало! - възкликна искрата. - Утрото идва. Чао, мрачни. - тя трепна едва доловимо, в израз на помахване.
Мракът изчезна така, както бе дошъл. За миг време. Без да продума нищо.
Слънцето изгря. Заслепи уморената искра и започна да разказва вицове на облаците. "
- Ако правилно съм следил мисълта ти, лисицата е искрата, а вълкът - мрака. Но това е очевидно, де. И мисля,че разбрах какво искаш да ми кажеш. Където и да живеят, пътищата им неминуемо се пресичат, в един или друг момент. Но, въпреки това, те трудно могат да съществуват заедно. Мракът,обаче, изказа интересна теория, за това,че, все пак, може да се случи. Дори .. като се замисля наново, дали вълкът не си е тръгнал, защото знае,че така ще може отново да види лисицата, татко ? - Томас бе наистина заинтригуван от достигането до отговор на своя въпрос.
- Синко, дори и сравнени с искрата и мрака,те са много по-различни. Лисицата си е лисица, а вълкът си е вълк. Ако постоят известно време на едно място, най-много да се изпохапят до смърт един друг. Отивай сега, да пориташ топка навън. Да наваксаш и за мен!
- Отивам, тате. А ти почвай да пишеш книгата.
- Татко, може ли да те питам нещо? - детските молби звучаха толкова искрено и иронично наивно. Никой родител нямаше сила да им откаже.
- Питай, момчето ми. - отговори с усмивка Дон. Радваше се всеки път, когато малкият го разпитваше за всевъзможни неща. Караше го да се чувства наистина постигнал нещо в живота. Казват,че геният се състои в това, заедно със собствените си виждания и хрумвания,да уважаваш и усвоиш някои от предишните поколения. Дон се стремеше да възпита сина си в тези разбирания.
- Преди малко гледах едно предаване по телевизията. - започна малкият. - Беше за животните. Показаха как един вълк се приближава към лисича бърлога. Но не се беше насочил натам, защото е надушил,че вътре има малки. Не разбирам, все още, достатъчно от поведението им,че да преценя,но водещият каза,че вътре била само една голяма лисица. Интересно ми беше,обаче, какво направи тя, когато видя вълка. Въпреки,че по думи на предаването, трябваше да е изключително изплашена от него, вместо да побегне, Лиса зае бойна позиция и оголи зъбите си срещу Вълчо. Знам,че това са само имена от приказки, но в училище ни учат да използваме синоними. И аз не се сещам за други. - внезапната вметка разсмя таткото.
- Не се притеснявай, синко, ще научиш. - колко му бе драго само, да гледа момчето си,така любопитно.
- Чакай, да ти разкажа. И тогава, вълкът отстъпи назад. Бавно, наистина бавно заотстъпва, след което погледна лисицата, обърна се и се върна навътре в гората. Не разбирам.. ако искаше да я убие, можеше да го направи. По-силен е, можеше , но въпреки това си отиде. Все едно, не нея, ами него го бе страх.
- Това, Томас, е заблуда. Лисицата е уплашена, ала показва точно обратното. Вълкът, от своя страна, води единствено вътрешна битка. Знае,че,за да оцелее, трябва да се храни. Видял е в ума си как я разкъсва и успокоява глада. Но нещо, дълбоко вътре в него му подсказва, да не го прави. Сякаш няма природното право да я лиши от живота ѝ. А животните, за разлика от нас, хората, спазват своите неписани закони. Тръгнал си е, не с уплах,а с целта да я спаси. Рядко природно явление.
- Голям философ си бил ти, татко. - каза му с престорен глас малкия. - Може да напишеш книга. Но по-добре да е готварска. Не си играл футбол от както бях наистина дребен. Ще станеш топчест скоро. - Дон се засмя отново.
- Ха-ха, искаш ли да чуеш една история, пък да видим дали ще стане за книга?
- Разбира се, давай.
- Ще ти разкажа приказката за мрака и огнената искра.
" Те рядко си говорели, причината била ясна. Тя била парлива, а него никой не го обичал. Един път се случило, обаче, дали от скука, дали от нещо друго, да разменят няколко реплики.
- Не ти ли писна,да се появяваш всяка вечер. - попитала искрата с едва доловимо възмущение.
- О,аз съм тук преди теб, повярвай ми. - отговорил спокойно мракът.
- Да, но си "тук" само през нощта, аз живея и през деня. По мои изчисления, аз прекарвам повече време. Така че, ти си натрапникът.
- Не можеш да си сигурна, дали идвам само през нощта. Има безброй места,в които живея и докато грее слънцето. Нали затова си толкова полезна през деня. Защото хората си мислят,че се плаша, като присветнеш няколко пъти в лицето ми.
- А не се ли?
- Кажи ми, усещаш ли, когато опариш някой с огнените си пръсти? - попитал я на свой ред мракът.
- Да, защо? - отвърнала тя уверено.
- Добре, сподели ми сега, какво е усещането , когато някой запали клечката и ти ... "опариш" тъмнината пред себе си?
Последвало кратко мълчание.
- Така си и мислех. Ти знаеш,че не ме париш. Трептиш, защото не си сигурна, дали ще се отдръпна всеки следващ път. Атакуваш ме с огнени езици, докато аз просто си стоя. Даже шум не вдигам.
- А защо, тогава, всеки път се местиш от пътя ми? Нали не съм плашеща. - в гласа на искрата се долавяше любопитство.
- Нека кажем, че съм джентълмен. Освен това, виждам,че ти имаш по-голяма нужда да осветиш, отколкото аз - да затъмня. Хората прибягват до теб, когато ги е страх. Когато ги е страх от мен. Не правят обратното. Ако някой иска да се отърве от искрата, прибягва до леденостудената вода, която, обаче, отнема целият ти живот. Аз не те убивам. Не мога,дори и да искам. Но ти,също, не можеш. Вярно е, можеш да ме прогониш, ала аз винаги съм наоколо. И винаги се връщам. Всяка вечер, сама го каза. Истината е,че само в мрака си личи колко перфектни могат да бъдат извивките на една искра. Ярките ѝ цветове играят най-добре в тъмната обвивка на мрака. Кой би видял такъв танц на светло? - кой би предположил,че мракът бил добре възпитан преди тази реч.
- Искаш да кажеш,че си отиваш, за да мога аз да се чувствам добре с това, което върша? Защото дори да приема,че не съм плашеща, аз ни най-малко не се страхувам от теб.
- Аз не искам да разбирам дали е така, или не. Допада ми да имам своите догадки и заключения.
- Аз също имам своите. Но виж кое време е станало! - възкликна искрата. - Утрото идва. Чао, мрачни. - тя трепна едва доловимо, в израз на помахване.
Мракът изчезна така, както бе дошъл. За миг време. Без да продума нищо.
Слънцето изгря. Заслепи уморената искра и започна да разказва вицове на облаците. "
- Ако правилно съм следил мисълта ти, лисицата е искрата, а вълкът - мрака. Но това е очевидно, де. И мисля,че разбрах какво искаш да ми кажеш. Където и да живеят, пътищата им неминуемо се пресичат, в един или друг момент. Но, въпреки това, те трудно могат да съществуват заедно. Мракът,обаче, изказа интересна теория, за това,че, все пак, може да се случи. Дори .. като се замисля наново, дали вълкът не си е тръгнал, защото знае,че така ще може отново да види лисицата, татко ? - Томас бе наистина заинтригуван от достигането до отговор на своя въпрос.
- Синко, дори и сравнени с искрата и мрака,те са много по-различни. Лисицата си е лисица, а вълкът си е вълк. Ако постоят известно време на едно място, най-много да се изпохапят до смърт един друг. Отивай сега, да пориташ топка навън. Да наваксаш и за мен!
- Отивам, тате. А ти почвай да пишеш книгата.
петък, 29 ноември 2013 г.
Полетът на един счупен пъзел
Намираме се в студения и тъмен град, наречен Даркадо. Вали проливен дъжд, забързани коли плискат с вода от гьоловете още по-забързаните пешеходци. Всеки бърза да стигне до Чистилището. Не,не точно това, за което си мислите. Разказвам ви за най-новата сграда в столицата на Неутопия. Тя привличаше хора от цялата страна с единствената по рода си Услуга за пречистване. Отбелязвайки третото хилядолетие, откакто религията е пътеводна светлина в живота на световното население, най- високостоящите в политиката и духовенството обединиха сили,за да създадат избавление за всички грешни души по света. С помощта на най-видните умове в науката и технологиите, те дадоха живот на системата Апокалипс. В сградата на Чистилището се помещаваха триста тридесет и три апарата, предлагащи най-уникалната опция, предлагана някога.
" Искате ли да отидете в Рая? "
Опциите за отговор бяха две, макар че, никой нямаше да избере втората дълго време след появата на новото чудо за човечеството.
При натискане на бутона "Да", клиентът биваше учтиво помолен от машината да докладва какъв грях е извършил. След внимателно анализиране на случая, иронично наречената Безгрешен код машина съобщаваше каква сума трябва да заплати съгрешилият. След извършване на транзакцията, надпис гласящ "Добре дошли отново на нашата страна! " донасяше успокоителна усмивка на посетителя. Системата работеше безотказно. Стотици хиляди доволни и спокойни клиенти на ден. Милиони на година. И,разбира се, трилиони в хазната. И в камбанариите на църквите. Високи, като небостъргач ще кажеш, сгради , целите обковани в злато и платина. Домове на последователите на религията, равняващи се на деветдесет и девет процента от световното население. Във въпросните грандиозни постройки се провеждаха проповеди и презентации, целящи обединяването на цялото човечество. Ала това, което бе прецедент, се изразяваше в неспирната им работа. Църквите не затваряха врати. По никое време. Работеха денонощно. За какво тогава им бе притрябвала цялата тази система, след като всеки можеше да се изповяда пред квалифициран свещеник. По всяко време. С разликата,че в тази епоха, застанала на ръба на времето, всичко изглеждаше по-сигурно, ако има прикрепена касова бележка към него. Несигурните в утрешния ден, изплашени граждани правеха всичко възможно, да достигнат сигурността, която да успокои затормозените им умове в края на работния ден. С популация над двайсет и седем милиарда, Земята се бе превърнала в един огромен гротесков образ, приличащ на разпореният стомах на някой праисторически хищник. Дори Канада бе пренаселена. На Антарктика се издигаха небостъргачи, високи по километър, само и само да се предотвратят нови пътувания до Марс. След трагедията с катастрофиралите първи четиристотин кораба, тръгнали натам, никой не искаше да рискува всичко, само за да види с очите си един изцяло нов, току прохождащ, свят. Апокалипс даваше сигурност, най-малкото до следващия ни грях. Хубавото бе, че всяка метростанция в града можеше да те отведе до величествения вход на Чистилището. А там спасението бе гарантирано. Стига да разполагаш с нужните средства. Никой не се срамуваше, да влезе и да огласи пред всеослушанието на едно роботизирано множество какви са демоните му. Не, не говоря за машините. По-скоро, визирам хилядите влизащи и излизащи хорица, подредени, сякаш, в някакъв дисциплиниран строй, прилъгващ със своята въображаема картинка на спасение. Никой нямаше страх от това, да стъпи накриво. Всичко биваше простено с една кратка разходка до центъра на града. Затвори,вече, нямаше. Никой не биваше съден, защото метрото бе по-бързо от остарелите полицейски коли. Духовното пречистване бе изместило фактологията. Ала не си мислете,че новата система осигуряваше на всички бандити неограничено поле за действие. За да ограбиш банка, например, трябваше да си готов да извадиш поне четири милиона от печалбата, за да може Апокалипс да ти предостави безгрижната светлина на утрешния ден. За убийство цената бе непосилна за почти всеки дишащ на Земята. Дори и космическа,обаче, фрапиращото бе, че тя,все пак, имаше цифрово измерение. Двадесет и четири цифри, мъдрещи се срещу учуденото лице на грешника. Всичко ли можеше да бъде простено ? Оказваше се,че хартийките бяха всесилни. Човекът бе паднал в робство на най-опасния диктатор. Парите. Грехът не беше грях. Беше ежедневна формалност. Парите не бяха просто средство за преживяване. Бяха самото преживяване. Тези, които не можеха да заплатят за ценната услуга на машините, биваха пращани в място, наречено Болница Мрак. А там, преживяване нямаше. "Пациентите" биваха разпределяни в някоя от стоте специално построени стаи в комплекса. Всяка една от тях бе звукоизолирана до степента,в която човек може да чуе как кръвта тече във вените му. Тишина, способна да измъкне съгрешилата душа от телесната ѝ обвивка,пращайки я в селенията на Душевната болница. Това бе истинската същност на Болница Мрак. Никой, обаче, не знаеше за тази подробност,докато не отидеше там. И никой, като че ли, не бе успял да се върне, за да разкаже. Хората даваха цели заплати, ипотекираха имоти, продаваха семейни ценности - както материални,така и духовни, само и само, да избегнат участта на помещаващите се в Мрак бедни души. Родителите не учеха децата на добро възпитание, каквото го помнят повечете от вас. Наместо това, им нареждаха, как изкарването на пари е най-жизненоважното нещо в света, защото кой, за Бога,в тези дни не е грешник. Една изчистена процедура на спасение, ден по ден дълбаеща все по-дълбоко към ядрото на Земята. Не физическото, а духовното. Нов световен ред, пратил планетата до крайния предел. Една грешна крачка и всичко щеше да се срути. Да се пръсне на парченца.. и да изпадне в забвение до края на времето. А във въздуха витаеше една особена атмосфера. Сякаш този ден наближаваше.
29.11.3006 година. 12:30 по обяд. Фоайето на Чистилището гъмжеше от чакащи, забързани да платят цената на несъвършената си природа. На никой не му се ходеше в разположената на полуостров Чукотка станция за покаяние. За Мрак се носеха различни, всевъзможни слухове, кой от кой по-извратени. Въпреки хилядите догадки, имаше само един човек, точно в това фоайе, точно днес, който знаеше какво наистина се случва зад стените на най-отблъскващата сграда, строена по повърхността на Земята.
- Ей, полудели ли сте всички ?! - истеричен мъж махаше с ръце, докато викаше с цяло гърло по скупчилата се около него тълпа. - Не можете ли да видите какво се случва тук? Не осъзнавате ли,че с всеки изминал ден, в който посетите това псевдочистилище, вие увеличавате греховете си многократно? За прошката няма парична цена, слепци такива! С тези пари помагате единствено и само на тези, които управляват като марионетки целия свят. Никой не ви гарантира светло бъдеще. В момента, в който съгрешите повече, отколкото може да покрия джобът ви, сте свършени. Никой няма да ви чака. Никой няма да ви отпусне кредит! Отивате там, откъдето аз се връщам!
- Това е Джони! - провикна се пребледнял чичка, стоящ на няма и метър от привидно лудия.
- Не е възможно! - включи се друг. - Всички видяхме как го отведоха, ти си полудял, също като този нехранимайко тук.
- А,ако ви споделя, господа, че между разума и лудостта разликата не е голяма. Някакви си децибели, не помня точно колко бяха. Когато стигнаха до нулата, почнах да превъртам. И да, бях там! Минах през Мрак и излязох от там. Но не мога да твърдя, че този, който влезе и този, който излезе, са един и същ човек. Това място те променя! Играе си с ума ти, докато не полудееш. Тогава идва трудната част. Започва да чопка по душата ти. Със заострените си, плесенясали нокти, дере, отделя на парченца част по част каквото е останало от покварената ти истинска същност. След това стъпква с финес разпиляния пъзел на съзнанието ти, внимателно, наистина внимателно, да не би да остави някоя здрава частичка. Истината е,че дори и да оцелееш след всичко това, нямаш сила да се зарадваш. Нямаш желание дори да се усмихнеш. Просто падаш, преди да се издигнеш. Единствено тогава, осъзнаваш въпросът на машината.Тя не е създадена, за да прощава греховете ви срещу пари. Апокалипс пита прост въпрос. Но отговорът му, уви, е най-сложният на света. И всичките пари на света не могат да ти осигурят място в Рая. За да отидеш, трябва да си готов да преодолееш себе си. Всички искате да отидете там, ала никой не е наистина готов да умре, за да го получи. Мрак ти осигурява това, което е нужно,за да го постигнеш. Разчленява те на милиони малки мисли и емоции. Докарва те до крайна лудост, която, обаче, е ключът към апокалипса на съзнанието.
- Апокалипс,вече, не значи разрушение, Джони! Сега се равнява на спасение! - фанатичен вик прекъсна речта на едва стоящият прав млад мъж.
- Тази дума никога не е значела което и да е от тези две понятия. Жалко,че няма да го разберете! Не и докато не отидете в Чукотка. - Джони погледна надолу, сякаш нямаше сила да вика повече. - Когато паднах треперещ след последното изпитание на програмата на болницата, разбрах. Роботите дават шанс за избор, не между Рай и Ад. Те просто проверяват дали си готов да отидеш горе, или предпочиташ да плащаш за удължаване на престоя си тук. Никоя машина няма да те прати в Ада, ако избереш другата опция. Но виж, ако направите, каквото аз направих, може и да достигнете до обетованата си земя.
- Защо,тогава си тук, след като си се възвисил в небесата, друже? - попита го съвсем спокойно побелял старец с насълзени очи.
- Така и не стигнах до там, дядо. Не можах. Не можех да изкача стъпалата, знаейки,че толкова животи ще бъдат пропилени, ако не се върна, за да разкажа какво съм преживял. Помолих да бъда върнат тук. На определена цена, разбира се. Но тя е нищо в сравнение с това, което ще направя сега. - Джони се приближи към един от мегакомпютрите и отчетливо поздрави машината с "Добър ден". При появилият се въпрос, той избра опцията Не. Машината го помоли да изповяда греха си. Джони проговори с мъртвешки глас.
- Излъгах скъп за мен човек преди много години.
- Лъжа - Два долара, моля. - роботизираният глас не се възмути ни най-малко от това,че Джони бе натиснал бутона Не.
- Как два долара, бе?! Вие луди ли сте, аз плащам по десет за това! Какъв е този цирк?! - десетки недоволни викове последваха този, искащи обяснение за държанието на системата.
- Греховете излизат по-евтино, ако не искаш да си светец, драги съграждани. - отвърна им Джони. - Но нека продължим, моля ви! Имайте търпение. - погледът на лудия мъж стрелкаше всеки един от възропталите се, прехвърляше очи от едно лице на друго, а неговите, сякаш бяха изгубили цвят.
- Искате ли да изповядате още нещо? - машината продължаваше по процедура.
- Да. Казах истината за Апокалипс.
- Специална команда : Активирана. Цена - един човешки живот. Желаете ли да посочите име, господине?
- Джони Дарко.
- Джони Дарко, благодаря Ви. Моля, пригответе се за процедурата. Всички присъстващи да напуснат сградата. Изрична молба към всички : Напуснете сградата незабавно! - машината повиши тон едва доловимо, ала това бе достатъчно, за да вкара смут и паника в главите на всички грешници. След минута вътре нямаше никой, освен Джони. Той се изправи бавно и погледна право в монитора на Апокалипс.
- Искаш ли да полетиш преди края, Джони? - попита го със съвсем човешки глас роботът.
- Знаех си! Знаех си, че имаш пръст в това. - Джони се усмихна за първи път, откакто се бе появил днес.
- Е, искаш ли ? - попита го пак дълбокият глас.
- Искам. Но... нека са черни, моля те. И двамата знаем за къде съм.
- Само ти така си мислиш, момчето ми. Но както пожелаеш.
От гърба на мъжа израснаха две чисто черни крила, белязали с кървави следи мястото, където бяха пробили кожата на гърба му. Джони погледна нагоре и полетя. Засили се и проби прозореца на тавана на Чистилището. Секунда след това, всеки един компютър в сградата се самозапали. Стените, подът, таванът - всичко изгаряше в черно-червени пламъци. Джони погледна надолу, за да стане свидетел на краха на последния Нов световен ред. Всяка от новите църкви посрещна същата съдба. Останаха само старите храмове, които приютяваха малкото останали истински свещеници. Светът наблюдаваше как един идеал за перфектния живот изгаря пред очите му. Стомахът на хищника биваше прояден от милионите пожари надлъж и нашир. Фалшиви надежди и мечти биваха сривани в името на истинските такива. Наистина, никой не го осъзнаваше, все още, но Джони бе сторил това, което бе превърнало толкова ангели в демони. Бе се жертвал в името на човечеството. Човечество, което, може би, никога нямаше да оцени жертвата му. В един последен опит да спаси, това,за което милее, мъченикът на своята собствена идеология, бе предприел най-крайната мярка.
Тялото на Джони полетя още няколко метра към небето, след което се вцепени. Крилата пламнаха, изчезвайки в небитието, докато безжизненото му тяло падаше стремглаво към земята. Точно преди да се разбие с всичка сила в студения цимент, тленната обвивка на Джони изчезна. Изпари се също като крилата. Може би, отиде при тях. Никой не знае. Никога няма да забравя последната картина, която се запечата в очите му. Един нареден пъзел, летящ също толкова бързо към тротоара, където трябваше да лежи сега тялото му. Пъзелът се разби с невъобразима сила, под натиска на гравитацията. Всяко парченце започна да кърви леко, образувайки вадичка, която се стече в близката канавка. Облаците се отдръпнаха, за да дадат път на Слънцето , което огряваше хилядите невярващи погледи. Всички плачеха. Без изключение. Всички видяха през пречупена, потрошена дори, призма как истината излиза наяве. Побелелият дядо извади малкото банкноти, които имаше в джоба си и ги запали с вехтата си запалка. Много го последваха. Скоро всички. Една болница за изстрадали души, разположена не в Чукотка, а насред столицата на модерния нов свят.
Заваля. Небесата също плачеха. Всяко ново начало бе трудно. Но си заслужаваше да опитат.
-
А дали аз съм Джони? По-скоро не. Джони е това, което остана от мен, след като излязох от Мрак. Истината, обаче, е ,че аз никога не напуснах това място,тръгна си само той. Аз останах тук, да разказвам истории на вековните стени, неспособни да ми отвърнат дори с една думичка. Името ми не е тайна за никой, тръгнал по пътя към себеопознаването. Но и не обичам да го казвам на глас. Затова, за довиждане, ще ви оставя с един въпрос... Кой може да изправи това, което по природа е създадено криво?
Искрено ваш, Е.
" Искате ли да отидете в Рая? "
Опциите за отговор бяха две, макар че, никой нямаше да избере втората дълго време след появата на новото чудо за човечеството.
При натискане на бутона "Да", клиентът биваше учтиво помолен от машината да докладва какъв грях е извършил. След внимателно анализиране на случая, иронично наречената Безгрешен код машина съобщаваше каква сума трябва да заплати съгрешилият. След извършване на транзакцията, надпис гласящ "Добре дошли отново на нашата страна! " донасяше успокоителна усмивка на посетителя. Системата работеше безотказно. Стотици хиляди доволни и спокойни клиенти на ден. Милиони на година. И,разбира се, трилиони в хазната. И в камбанариите на църквите. Високи, като небостъргач ще кажеш, сгради , целите обковани в злато и платина. Домове на последователите на религията, равняващи се на деветдесет и девет процента от световното население. Във въпросните грандиозни постройки се провеждаха проповеди и презентации, целящи обединяването на цялото човечество. Ала това, което бе прецедент, се изразяваше в неспирната им работа. Църквите не затваряха врати. По никое време. Работеха денонощно. За какво тогава им бе притрябвала цялата тази система, след като всеки можеше да се изповяда пред квалифициран свещеник. По всяко време. С разликата,че в тази епоха, застанала на ръба на времето, всичко изглеждаше по-сигурно, ако има прикрепена касова бележка към него. Несигурните в утрешния ден, изплашени граждани правеха всичко възможно, да достигнат сигурността, която да успокои затормозените им умове в края на работния ден. С популация над двайсет и седем милиарда, Земята се бе превърнала в един огромен гротесков образ, приличащ на разпореният стомах на някой праисторически хищник. Дори Канада бе пренаселена. На Антарктика се издигаха небостъргачи, високи по километър, само и само да се предотвратят нови пътувания до Марс. След трагедията с катастрофиралите първи четиристотин кораба, тръгнали натам, никой не искаше да рискува всичко, само за да види с очите си един изцяло нов, току прохождащ, свят. Апокалипс даваше сигурност, най-малкото до следващия ни грях. Хубавото бе, че всяка метростанция в града можеше да те отведе до величествения вход на Чистилището. А там спасението бе гарантирано. Стига да разполагаш с нужните средства. Никой не се срамуваше, да влезе и да огласи пред всеослушанието на едно роботизирано множество какви са демоните му. Не, не говоря за машините. По-скоро, визирам хилядите влизащи и излизащи хорица, подредени, сякаш, в някакъв дисциплиниран строй, прилъгващ със своята въображаема картинка на спасение. Никой нямаше страх от това, да стъпи накриво. Всичко биваше простено с една кратка разходка до центъра на града. Затвори,вече, нямаше. Никой не биваше съден, защото метрото бе по-бързо от остарелите полицейски коли. Духовното пречистване бе изместило фактологията. Ала не си мислете,че новата система осигуряваше на всички бандити неограничено поле за действие. За да ограбиш банка, например, трябваше да си готов да извадиш поне четири милиона от печалбата, за да може Апокалипс да ти предостави безгрижната светлина на утрешния ден. За убийство цената бе непосилна за почти всеки дишащ на Земята. Дори и космическа,обаче, фрапиращото бе, че тя,все пак, имаше цифрово измерение. Двадесет и четири цифри, мъдрещи се срещу учуденото лице на грешника. Всичко ли можеше да бъде простено ? Оказваше се,че хартийките бяха всесилни. Човекът бе паднал в робство на най-опасния диктатор. Парите. Грехът не беше грях. Беше ежедневна формалност. Парите не бяха просто средство за преживяване. Бяха самото преживяване. Тези, които не можеха да заплатят за ценната услуга на машините, биваха пращани в място, наречено Болница Мрак. А там, преживяване нямаше. "Пациентите" биваха разпределяни в някоя от стоте специално построени стаи в комплекса. Всяка една от тях бе звукоизолирана до степента,в която човек може да чуе как кръвта тече във вените му. Тишина, способна да измъкне съгрешилата душа от телесната ѝ обвивка,пращайки я в селенията на Душевната болница. Това бе истинската същност на Болница Мрак. Никой, обаче, не знаеше за тази подробност,докато не отидеше там. И никой, като че ли, не бе успял да се върне, за да разкаже. Хората даваха цели заплати, ипотекираха имоти, продаваха семейни ценности - както материални,така и духовни, само и само, да избегнат участта на помещаващите се в Мрак бедни души. Родителите не учеха децата на добро възпитание, каквото го помнят повечете от вас. Наместо това, им нареждаха, как изкарването на пари е най-жизненоважното нещо в света, защото кой, за Бога,в тези дни не е грешник. Една изчистена процедура на спасение, ден по ден дълбаеща все по-дълбоко към ядрото на Земята. Не физическото, а духовното. Нов световен ред, пратил планетата до крайния предел. Една грешна крачка и всичко щеше да се срути. Да се пръсне на парченца.. и да изпадне в забвение до края на времето. А във въздуха витаеше една особена атмосфера. Сякаш този ден наближаваше.
29.11.3006 година. 12:30 по обяд. Фоайето на Чистилището гъмжеше от чакащи, забързани да платят цената на несъвършената си природа. На никой не му се ходеше в разположената на полуостров Чукотка станция за покаяние. За Мрак се носеха различни, всевъзможни слухове, кой от кой по-извратени. Въпреки хилядите догадки, имаше само един човек, точно в това фоайе, точно днес, който знаеше какво наистина се случва зад стените на най-отблъскващата сграда, строена по повърхността на Земята.
- Ей, полудели ли сте всички ?! - истеричен мъж махаше с ръце, докато викаше с цяло гърло по скупчилата се около него тълпа. - Не можете ли да видите какво се случва тук? Не осъзнавате ли,че с всеки изминал ден, в който посетите това псевдочистилище, вие увеличавате греховете си многократно? За прошката няма парична цена, слепци такива! С тези пари помагате единствено и само на тези, които управляват като марионетки целия свят. Никой не ви гарантира светло бъдеще. В момента, в който съгрешите повече, отколкото може да покрия джобът ви, сте свършени. Никой няма да ви чака. Никой няма да ви отпусне кредит! Отивате там, откъдето аз се връщам!
- Това е Джони! - провикна се пребледнял чичка, стоящ на няма и метър от привидно лудия.
- Не е възможно! - включи се друг. - Всички видяхме как го отведоха, ти си полудял, също като този нехранимайко тук.
- А,ако ви споделя, господа, че между разума и лудостта разликата не е голяма. Някакви си децибели, не помня точно колко бяха. Когато стигнаха до нулата, почнах да превъртам. И да, бях там! Минах през Мрак и излязох от там. Но не мога да твърдя, че този, който влезе и този, който излезе, са един и същ човек. Това място те променя! Играе си с ума ти, докато не полудееш. Тогава идва трудната част. Започва да чопка по душата ти. Със заострените си, плесенясали нокти, дере, отделя на парченца част по част каквото е останало от покварената ти истинска същност. След това стъпква с финес разпиляния пъзел на съзнанието ти, внимателно, наистина внимателно, да не би да остави някоя здрава частичка. Истината е,че дори и да оцелееш след всичко това, нямаш сила да се зарадваш. Нямаш желание дори да се усмихнеш. Просто падаш, преди да се издигнеш. Единствено тогава, осъзнаваш въпросът на машината.Тя не е създадена, за да прощава греховете ви срещу пари. Апокалипс пита прост въпрос. Но отговорът му, уви, е най-сложният на света. И всичките пари на света не могат да ти осигурят място в Рая. За да отидеш, трябва да си готов да преодолееш себе си. Всички искате да отидете там, ала никой не е наистина готов да умре, за да го получи. Мрак ти осигурява това, което е нужно,за да го постигнеш. Разчленява те на милиони малки мисли и емоции. Докарва те до крайна лудост, която, обаче, е ключът към апокалипса на съзнанието.
- Апокалипс,вече, не значи разрушение, Джони! Сега се равнява на спасение! - фанатичен вик прекъсна речта на едва стоящият прав млад мъж.
- Тази дума никога не е значела което и да е от тези две понятия. Жалко,че няма да го разберете! Не и докато не отидете в Чукотка. - Джони погледна надолу, сякаш нямаше сила да вика повече. - Когато паднах треперещ след последното изпитание на програмата на болницата, разбрах. Роботите дават шанс за избор, не между Рай и Ад. Те просто проверяват дали си готов да отидеш горе, или предпочиташ да плащаш за удължаване на престоя си тук. Никоя машина няма да те прати в Ада, ако избереш другата опция. Но виж, ако направите, каквото аз направих, може и да достигнете до обетованата си земя.
- Защо,тогава си тук, след като си се възвисил в небесата, друже? - попита го съвсем спокойно побелял старец с насълзени очи.
- Така и не стигнах до там, дядо. Не можах. Не можех да изкача стъпалата, знаейки,че толкова животи ще бъдат пропилени, ако не се върна, за да разкажа какво съм преживял. Помолих да бъда върнат тук. На определена цена, разбира се. Но тя е нищо в сравнение с това, което ще направя сега. - Джони се приближи към един от мегакомпютрите и отчетливо поздрави машината с "Добър ден". При появилият се въпрос, той избра опцията Не. Машината го помоли да изповяда греха си. Джони проговори с мъртвешки глас.
- Излъгах скъп за мен човек преди много години.
- Лъжа - Два долара, моля. - роботизираният глас не се възмути ни най-малко от това,че Джони бе натиснал бутона Не.
- Как два долара, бе?! Вие луди ли сте, аз плащам по десет за това! Какъв е този цирк?! - десетки недоволни викове последваха този, искащи обяснение за държанието на системата.
- Греховете излизат по-евтино, ако не искаш да си светец, драги съграждани. - отвърна им Джони. - Но нека продължим, моля ви! Имайте търпение. - погледът на лудия мъж стрелкаше всеки един от възропталите се, прехвърляше очи от едно лице на друго, а неговите, сякаш бяха изгубили цвят.
- Искате ли да изповядате още нещо? - машината продължаваше по процедура.
- Да. Казах истината за Апокалипс.
- Специална команда : Активирана. Цена - един човешки живот. Желаете ли да посочите име, господине?
- Джони Дарко.
- Джони Дарко, благодаря Ви. Моля, пригответе се за процедурата. Всички присъстващи да напуснат сградата. Изрична молба към всички : Напуснете сградата незабавно! - машината повиши тон едва доловимо, ала това бе достатъчно, за да вкара смут и паника в главите на всички грешници. След минута вътре нямаше никой, освен Джони. Той се изправи бавно и погледна право в монитора на Апокалипс.
- Искаш ли да полетиш преди края, Джони? - попита го със съвсем човешки глас роботът.
- Знаех си! Знаех си, че имаш пръст в това. - Джони се усмихна за първи път, откакто се бе появил днес.
- Е, искаш ли ? - попита го пак дълбокият глас.
- Искам. Но... нека са черни, моля те. И двамата знаем за къде съм.
- Само ти така си мислиш, момчето ми. Но както пожелаеш.
От гърба на мъжа израснаха две чисто черни крила, белязали с кървави следи мястото, където бяха пробили кожата на гърба му. Джони погледна нагоре и полетя. Засили се и проби прозореца на тавана на Чистилището. Секунда след това, всеки един компютър в сградата се самозапали. Стените, подът, таванът - всичко изгаряше в черно-червени пламъци. Джони погледна надолу, за да стане свидетел на краха на последния Нов световен ред. Всяка от новите църкви посрещна същата съдба. Останаха само старите храмове, които приютяваха малкото останали истински свещеници. Светът наблюдаваше как един идеал за перфектния живот изгаря пред очите му. Стомахът на хищника биваше прояден от милионите пожари надлъж и нашир. Фалшиви надежди и мечти биваха сривани в името на истинските такива. Наистина, никой не го осъзнаваше, все още, но Джони бе сторил това, което бе превърнало толкова ангели в демони. Бе се жертвал в името на човечеството. Човечество, което, може би, никога нямаше да оцени жертвата му. В един последен опит да спаси, това,за което милее, мъченикът на своята собствена идеология, бе предприел най-крайната мярка.
Тялото на Джони полетя още няколко метра към небето, след което се вцепени. Крилата пламнаха, изчезвайки в небитието, докато безжизненото му тяло падаше стремглаво към земята. Точно преди да се разбие с всичка сила в студения цимент, тленната обвивка на Джони изчезна. Изпари се също като крилата. Може би, отиде при тях. Никой не знае. Никога няма да забравя последната картина, която се запечата в очите му. Един нареден пъзел, летящ също толкова бързо към тротоара, където трябваше да лежи сега тялото му. Пъзелът се разби с невъобразима сила, под натиска на гравитацията. Всяко парченце започна да кърви леко, образувайки вадичка, която се стече в близката канавка. Облаците се отдръпнаха, за да дадат път на Слънцето , което огряваше хилядите невярващи погледи. Всички плачеха. Без изключение. Всички видяха през пречупена, потрошена дори, призма как истината излиза наяве. Побелелият дядо извади малкото банкноти, които имаше в джоба си и ги запали с вехтата си запалка. Много го последваха. Скоро всички. Една болница за изстрадали души, разположена не в Чукотка, а насред столицата на модерния нов свят.
Заваля. Небесата също плачеха. Всяко ново начало бе трудно. Но си заслужаваше да опитат.
-
А дали аз съм Джони? По-скоро не. Джони е това, което остана от мен, след като излязох от Мрак. Истината, обаче, е ,че аз никога не напуснах това място,тръгна си само той. Аз останах тук, да разказвам истории на вековните стени, неспособни да ми отвърнат дори с една думичка. Името ми не е тайна за никой, тръгнал по пътя към себеопознаването. Но и не обичам да го казвам на глас. Затова, за довиждане, ще ви оставя с един въпрос... Кой може да изправи това, което по природа е създадено криво?
Искрено ваш, Е.
понеделник, 4 ноември 2013 г.
Когато реалността признае, че е просто сън.
Седеше на пейката на метрото вече двайсет минути. Подминаваха го навярно стотици хора, ала му беше трудно да различи лицата им. Погледът му, премрежен до неузнаваемост от липсата на сън, се стрелкаше от един образ на друг, без да може да фокусира дори за секунда. Уж чакаше следващото метро за да си отиде вкъщи, ала ... кое, за Бога, бе точно неговото? Всички изглеждаха така еднакви. До него седна някакъв чичка, облечен в износено червено палто , нахлупил клоунска велурена шапка, със забучено в нея розово перо. Излязъл бе,сякаш, от средновековно представление на кралските шутове. За разлика от погледа на недоспалия, този на "клоуна" бе изключително бистър. Дори маниакален.
- Искаш ли да ти покажа един трик? - попита,с нетърпение в гласа, чичето.
- Не съм сигурен,че ще мога да го видя, господине. - отговори му с безразличие младежът, едва седящ на жълтата пейка.
- О, повярвай, този си заслужава! Ето, гледай, гледай де. Моля ти се, сега. Покажи малко уважение. - чичката говореше така,сякаш момчето си е платило за представление и негов дълг е да изгледа трика.
- Добре, гледам. Само го направи бързо, наистина ми се спи, човече. - с тези думи Луциус се обърна лениво по посока на събеседника си.
- Гледай внимателно, младежо. Името ми е Максимилиан. - гласът му бе станал ледено сериозен. - Виждаш ли тези две монети в ръката ми? - Луциус кимна. - Виж какво ще им се случи сега! - клоунът изпадна в непоносим, истеричен смях. Затвори дланта си, стискайки здраво монетите. След това затвори очите си за секунда. Когато ги отвори , на мястото им се мъдреха двете стотинки от по един долар, набутани в очните му кухини.
- Е?! Хареса ли ти? Кажи си право, не е ли страхотен трик, приятелю?
- Човече, ти си сбъркан. Наистина сбъркан. Готин трик,все пак. Между другото, да знаеш кое е моето метро? - не знаеше дали е от умората, ала наистина не му пукаше къде щеше да прати тези две монети, този смахнат клоун.
- Добре,извинявай, знам,че,може би, би било важно да ми обясниш как го направи? Би трябвало да си горд с уменията си ? - Луциус се извъртя отново наляво, за да чуе отговора на лудия шут.
- Младежо, какво си въобразявате, че говорите? - погледът на седящата до него възрастна жена хич не беше весел. - Да не страдате от някаква психическа болест, та си говорите такива неща? И я се погледнете, не сте се къпал сигурно цяла седмица, не ви ли е срам? - това бяха прекалено много въпроси, прекалено много думи, а толкова малко сила в мозъка му. Опитваше да задържи главата си вдигната, ала усещаше,че и тя му се изплъзва, също както възможността да отговори, на който и да е от въпросите на ядосаната лелка. За последно, усети как леко започва да пада от седалката. Политна и тупна звучно на плочките, пред пейката. Качулката му покриваше лявата част от лицето и той я усещаше като възглавница. Защо пък да не си поспи малко? Полагаше му се, след всичките тези монети и лелки с лилави перуки.
Сънува дълго и спокойно. С лудия шут се разхождаха по коловозите на метрото. Те, обаче, изглеждаха наистина пусти. Нямаше хора и по перона. Бяха само двамата. Луциус предположи,че след като няма хора, няма да има и влакове, така че не намираше разходката им за опасна. Никога не бе ходил по релсите. Усещането за една чуплива сигурност можеше да се сравнява с някакъв вид адреналинова инжекция, така че младежът го приемаше добре.
- Откога се занимаваш с тези трикове? - Луциус реши, че така и така,вече не му се спи, поне да уплътни времето, като си поприказва с клоуна.
- Откакто се помня. Но като се замисля, паметта ми не е от най-добрите. Така че, не мога да бъда точен в отговора си. Но виж, монетите мога да ги телепортирам където си поискам. Наистина съм добър в това. - шутът разказваше за способностите си, сякаш бяха негови трофеи, наистина бе горд с тях. - Важното е,да намериш нещо, в което си адски добър и ... просто да започнеш да го показваш на всички около теб. Не за друго, ми току виж, и те се научили. А като сте повече, винаги е по забавно. Представяш ли си цялото метро, пълно с монетни погледни? Ха-ха, какво ли не бих дал да видя такова зрелище.
- Хей, няма никой, освен нас, забеляза ли? - сепна се Луциус.
- Да,друже, явно сме окъсняли. Ти доста си поспа. Навярно са си отишли отдавна.
- Може би, си прав. И аз си помислих същото, затова и не се зачудих как сме се озовали на релсите.
- О,ами ти падна, и аз реших,че може просто да повървим тук, все пак времето изглежда хубаво.
- Ние сме в метро, клоуне. Времето е еднакво през цялото време - мрачно и студено.
- Ей, така и не разбрахме, кое е твоето метро. Мамка му, щеше ми се да знам. Помисли над това, докато си в болницата.
- Каква болница, бе, ти съвсем лудна, друже!
- Тази, в която ще се окажеш, ако не се отместиш от пътя на метрото, което се задава зад теб, глупако! - с тези думи клоунът скочи на перона с ловкостта на пантера. За Луциус не остана друго, освен да се обърне и да погледне в очите това, което го очакваше. И,уви, пак,насреща му не стояха очи. По-скоро фарове. И се приближаваха с неумолима скорост право към него. Изведнъж, умората пак го налегна. Събра сили само да вдигне ръката си, в опит да скрие очите си от заслепяващата светлина. И после дойде пълната тъмнина. Пак заспа, сякаш.
Луциус се сепна от внезапното тряскане на вратата, което моментално го извади от съня му.
- Ей, виж кой се събуди, най-после! Знам,че си ми брат, но все пак, не мога да приема как можеш да спиш по толкова часове. Проспиваш някои важни неща, ще знаеш. - сестра му не го щадеше с безобидните нападки. Но той не се и оплакваше, бе свикнал и напротив, харесваха му. Малко от приближените му обичаха да го нареждат постоянно с цел да го придържат земен, до колкото е възможно. Затова той оценяваше какво правеше Ния за него.
- Истината е,че не бях спал от приблизително.... осемдесет и осем часа, когато паднах там.Как, между другото, се озовах вкъщи? Ти ли ме докара?
- Аз току-що влизам, глупчо. Не знам за какво ми говориш. Мислех,че пак си проспал един-два дни от,иначе натоварената ти ,разследваща кариера. - смехът на сестра му го накара да прибегне до въпросите, които го тревожеха.
- Работя по един случай в работата. Предумишлено убийство. Кървава работа, не ти трябват подробности. Сведох заподозряните до шестима, ала знаеш ли кое е странното? Всеки от тях има стоманено алиби, което включва някой от останалите пет, без, обаче, всички да се познават. Има една медицинска сестра,например, която твърди, че е била на среща с любовника си, който от своя страна е готов да го потвърди под клетва. Един съмнителен адвокат, кълнещ се, че по времето на убийството е бил в съдебната зала, работещ по дело при затворени врати, на което е присъствал единствено съдията, който , случайно, е четвърти заподозрян за мен. Петият и шестият са съпрузи, живеещи на две преки от дома на жертвата.Знам,че звучи невъзможно, ала и шестимата са имали зъб на убития,и то за сериозни разпри. Дори женената двойка са се карали по отделно с него, без знанието на другия, и то, напълно случайно. Разпитвах ги четири дни, след което се затворих вкъщи и не съм спал още толкова. Свърши ми кафето. Не мога да намеря виновника за смъртта на Алваро и това не ми дава мира, Ния, разбираш ли? - в гласа му нямаше и капка молба, само искреност.
- Кой е този Алваро? - попита трезво сестра му. - Няма ли си фамилия?
- Алваро Муертес. Бил е ..
- Цирков артист! Акробат. Помня го, от времето, когато бяхме малки, когато те водех на цирк, ти не си ли спомняш?
- Не, явно. Хм, как така не съм запомнил. Може би, съм бил прекалено малък. Все тая, важното е ,че този добър цирков артист не е пречил на никой през целия си живот, имайки предвид,че до преди две години все още е бил на арената. Единственото, което открих е подаден от него иск срещу управата на метростанцията,в близост до дома му. В нея се казва,че господин Муертес е бил системно ощетяван, що се отнася до отказа на служителките да му издадат карта за пътуване, под предлог,че е от друга националност. Искът е забравен от всички, след като е отхвърлен от съдията, поради липса на доказателства. Муертес подава два нови иска, ала те дори не биват разгледани, тъй като ...е, вече ти казах какво се случи. Просто ме изяжда мисълта,че не успявам да свържа който и да било от шестимата със достатъчно сериозна причина. Истината е,че се разрових в единственото, което имах, тази запокитена станция, и открих, че дъщерята на медицинската сестра е работила там преди три месеца. След това, обаче, напуска. Другите двама, които свързах със станцията са съпрузите но те, уви, просто живеят в района, нямат никакъв мотив да го убиват, заради тази жалба. В крайна сметка, единственото, с което оставам е,че има общо между всичките - всички го познават. Това е. Мисля,че съм на нулата , що се отнася до прогрес.
- Не се измъчвай толкова. Аз мисля,че сега,след като се наспа,ще мислиш по-трезво. Това и смятам да те оставя да направиш, аз ще бързам за работа. Чао, Луциус.
- Чао, Ния, мерси за разговора.
Как се бе прибрал? Как изобщо бе се изкачил по стълбите, че и бе отключил, а и си беше легнал? Как бе излязъл от метрото, как изобщо бе избегнал смъртта си на онези релси? Много въпроси, отново. Само че, без лилавите перуки. О да, перуката. И шутът. Беше наистина странен, дори за клоун.
Луциус замръзна. За миг целият му ум се напрегна в едно свръхусилие да форматира цялата информация, която бе събрал за случая,в изминалите дни. " Шутът беше прав!" Не можеше да повярва на това, което му бе хрумнало. Кое бе неговото метро? Кое метро водеше до там, където на него му бе нужно ?! Скочи трескаво и седна пред монитора на лаптопа. Затрака трескаво по клавишите, търсеше точно определени хора, точно определени места. Медицинската сестра Дикенс работеше в болница Либърти, която се намираше на Муун Стрийт 5. Любовникът и имаше офис, на две преки от мястото, може би и това бе им помогнало във "връзката". Отвори нов прозорец в браузъра. Мистър и Мисис Гордън притежаваха хранителен магазин , на приземния етаж, в сградата ,където се помещаваше офисът на Дон Жуан. Любопитното за тази постройка бе, че приютяваше една определена адвокатска кантора - тази на господин Олбрайт , същият, който обсъди със съдия Олбрайт един определен случай - този на господин Алваро Муертес. Да, онези двамата се оказаха братя. И да, стана ясно, как случаят е бил потулен. Но оставаше въпросът... защо? Луциус прекара още няколко часа пред компютъра в ровичкане на файлове с информация. Вече се стъмваше, когато най-после той се отдръпна леко от клавиатурата и сякаш се отпусна.
"Май го разреших." - каза едвам чуто, дори за мислите си, на себе си, Луциус. "И шестимата са работили на едно място, живеят в радиус от пет километра, метростанцията, обаче, не е единственият им начин за стигане до работните места. Плюс това, кой от тях би излязъл с идеята да го убият, само заради единият му градски транспорт?! " Беше близо, ала знаеше,че нещо му убягва. Нещото, за което лудият клоун му бе подсказал. Прекара още няколко часа, през които очите му заприличаха на онези монети, с които правеше триковете си, клоунът. Отново бе истински изморен, но усещаше,че е поел по правилната следа. Не му отне много време да намери това, което търсеше, след като се сдоби с достъп до файла, който се оказа разковничето на цялата мистерия. Луциус вдигна слушалката на стационарния телефон, искаше да съобщи на Ния по старомодния начин. Тя, от своя страна, вдигна моментално.
- Ало?
- Ния, аз съм. Разреших го! Слушай и не ме прекъсвай. Преди няколко часа бях в метрото, там видях някакъв шантав клоун, след това заспах, сънувах и се събудих тук. Важното е,че в съня ми клоунът, който пак видях, ме попита, кое метро е моето. Тогава не знаех, дали знам отговора, ала сега, на трезва глава, отговорът е очеваден! Всички! Всички метра са мои, защото с всяко едно мога да стигна до вкъщи, без значение дали ще ми отнеме малко или много време. Воден от това прозрение, се разрових в архивите, и по специално,в тези на акциите на въпросната метростанция. Познай какво ?! Всеки един от шестимата държи определен процент от тях, дори и малък, ала все пак! Всички имат дял. Разбираш ли ? Всички са имали мотив. Затова ми беше така трудно да различа кой може да е истинският виновник. Защото са били всички. Всички имат и заден мотив, който само спомага за заключението ми. Проследих и една интересна история на сбирките на акционерите на станцията. Е,познай какво, всичките са се срещали, не един път, на тези срещи. Познават се, Ния! И то много добре. Пипнах ги !
- Луциус, адски много се радвам за теб! Казах ти,че ще стигнеш до дъното на всичко. Но , само да те попитам, за какво метро говориш? Къде си ходил? Защото в Чикаго може и да има, но тук, в Нешвил, родния ти град, където си дойде за да прекараме заедно празниците, преди две седмици, метро няма! - Ния се смееше, ала на Луциус наистина не му беше до смях.
- Трябва да затварям. - той изпусна слушалката, докато се строполяваше на земята. Усети изблика на адреналиновата бомба от онзи сън в метрото. Връхлиташе го чак сега, след толкова много часове. Тя, като че ли, отне и последните му останали сили. Усети как отново се унася в сънища. Това усещане, обаче, бе прекъснато от внезапния образ на клоуна , появил се пред очите му. С монети, наместо очи, той му се смееше, само глава, без тяло. Плезеше му се, докато се смееше истерично. Това накара Луциус да се събуди преждевременно, някак не му понесе гледката на маниакалния чичка.
- Къде съм? - понечи да се изправи от леглото, ала усети,че някак, не може да се движи, чак бе странно.
- О, миличкият! - изчурулика една медицинска сестра, понесла голям букет от лалета. - Ти си първият, който се събужда след челен удар с метрото. Имаш късмет,че влакът се е движел сравнително бавно. И какво, въобще, прави момче като теб на релсите посред нощ? Ако не е било четири часа,а по-късно, мисли му! Нямаше да си говорим в момента, младеж. Без значение, тези пристигнаха за теб, остави ги някакъв дрипльо. Специално ме помоли да ти ги предам.
Луциус се пресегна с гипсираната си ръка, чиито пръсти, единствени бяха оставени на свобода, и взе картичката, забучена в средата на букета.
" Първият трик служи за привличане на интереса. Следващите са само, ако си ги заслужиш. Дано да съм ти помогнал, друже. И внимавай, да не вземеш някой ден, ти да почнеш да обикаляш с монети по очите.
Искрен, Алваро. "
- Искаш ли да ти покажа един трик? - попита,с нетърпение в гласа, чичето.
- Не съм сигурен,че ще мога да го видя, господине. - отговори му с безразличие младежът, едва седящ на жълтата пейка.
- О, повярвай, този си заслужава! Ето, гледай, гледай де. Моля ти се, сега. Покажи малко уважение. - чичката говореше така,сякаш момчето си е платило за представление и негов дълг е да изгледа трика.
- Добре, гледам. Само го направи бързо, наистина ми се спи, човече. - с тези думи Луциус се обърна лениво по посока на събеседника си.
- Гледай внимателно, младежо. Името ми е Максимилиан. - гласът му бе станал ледено сериозен. - Виждаш ли тези две монети в ръката ми? - Луциус кимна. - Виж какво ще им се случи сега! - клоунът изпадна в непоносим, истеричен смях. Затвори дланта си, стискайки здраво монетите. След това затвори очите си за секунда. Когато ги отвори , на мястото им се мъдреха двете стотинки от по един долар, набутани в очните му кухини.
- Е?! Хареса ли ти? Кажи си право, не е ли страхотен трик, приятелю?
- Човече, ти си сбъркан. Наистина сбъркан. Готин трик,все пак. Между другото, да знаеш кое е моето метро? - не знаеше дали е от умората, ала наистина не му пукаше къде щеше да прати тези две монети, този смахнат клоун.
- Добре,извинявай, знам,че,може би, би било важно да ми обясниш как го направи? Би трябвало да си горд с уменията си ? - Луциус се извъртя отново наляво, за да чуе отговора на лудия шут.
- Младежо, какво си въобразявате, че говорите? - погледът на седящата до него възрастна жена хич не беше весел. - Да не страдате от някаква психическа болест, та си говорите такива неща? И я се погледнете, не сте се къпал сигурно цяла седмица, не ви ли е срам? - това бяха прекалено много въпроси, прекалено много думи, а толкова малко сила в мозъка му. Опитваше да задържи главата си вдигната, ала усещаше,че и тя му се изплъзва, също както възможността да отговори, на който и да е от въпросите на ядосаната лелка. За последно, усети как леко започва да пада от седалката. Политна и тупна звучно на плочките, пред пейката. Качулката му покриваше лявата част от лицето и той я усещаше като възглавница. Защо пък да не си поспи малко? Полагаше му се, след всичките тези монети и лелки с лилави перуки.
Сънува дълго и спокойно. С лудия шут се разхождаха по коловозите на метрото. Те, обаче, изглеждаха наистина пусти. Нямаше хора и по перона. Бяха само двамата. Луциус предположи,че след като няма хора, няма да има и влакове, така че не намираше разходката им за опасна. Никога не бе ходил по релсите. Усещането за една чуплива сигурност можеше да се сравнява с някакъв вид адреналинова инжекция, така че младежът го приемаше добре.
- Откога се занимаваш с тези трикове? - Луциус реши, че така и така,вече не му се спи, поне да уплътни времето, като си поприказва с клоуна.
- Откакто се помня. Но като се замисля, паметта ми не е от най-добрите. Така че, не мога да бъда точен в отговора си. Но виж, монетите мога да ги телепортирам където си поискам. Наистина съм добър в това. - шутът разказваше за способностите си, сякаш бяха негови трофеи, наистина бе горд с тях. - Важното е,да намериш нещо, в което си адски добър и ... просто да започнеш да го показваш на всички около теб. Не за друго, ми току виж, и те се научили. А като сте повече, винаги е по забавно. Представяш ли си цялото метро, пълно с монетни погледни? Ха-ха, какво ли не бих дал да видя такова зрелище.
- Хей, няма никой, освен нас, забеляза ли? - сепна се Луциус.
- Да,друже, явно сме окъсняли. Ти доста си поспа. Навярно са си отишли отдавна.
- Може би, си прав. И аз си помислих същото, затова и не се зачудих как сме се озовали на релсите.
- О,ами ти падна, и аз реших,че може просто да повървим тук, все пак времето изглежда хубаво.
- Ние сме в метро, клоуне. Времето е еднакво през цялото време - мрачно и студено.
- Ей, така и не разбрахме, кое е твоето метро. Мамка му, щеше ми се да знам. Помисли над това, докато си в болницата.
- Каква болница, бе, ти съвсем лудна, друже!
- Тази, в която ще се окажеш, ако не се отместиш от пътя на метрото, което се задава зад теб, глупако! - с тези думи клоунът скочи на перона с ловкостта на пантера. За Луциус не остана друго, освен да се обърне и да погледне в очите това, което го очакваше. И,уви, пак,насреща му не стояха очи. По-скоро фарове. И се приближаваха с неумолима скорост право към него. Изведнъж, умората пак го налегна. Събра сили само да вдигне ръката си, в опит да скрие очите си от заслепяващата светлина. И после дойде пълната тъмнина. Пак заспа, сякаш.
Луциус се сепна от внезапното тряскане на вратата, което моментално го извади от съня му.
- Ей, виж кой се събуди, най-после! Знам,че си ми брат, но все пак, не мога да приема как можеш да спиш по толкова часове. Проспиваш някои важни неща, ще знаеш. - сестра му не го щадеше с безобидните нападки. Но той не се и оплакваше, бе свикнал и напротив, харесваха му. Малко от приближените му обичаха да го нареждат постоянно с цел да го придържат земен, до колкото е възможно. Затова той оценяваше какво правеше Ния за него.
- Истината е,че не бях спал от приблизително.... осемдесет и осем часа, когато паднах там.Как, между другото, се озовах вкъщи? Ти ли ме докара?
- Аз току-що влизам, глупчо. Не знам за какво ми говориш. Мислех,че пак си проспал един-два дни от,иначе натоварената ти ,разследваща кариера. - смехът на сестра му го накара да прибегне до въпросите, които го тревожеха.
- Работя по един случай в работата. Предумишлено убийство. Кървава работа, не ти трябват подробности. Сведох заподозряните до шестима, ала знаеш ли кое е странното? Всеки от тях има стоманено алиби, което включва някой от останалите пет, без, обаче, всички да се познават. Има една медицинска сестра,например, която твърди, че е била на среща с любовника си, който от своя страна е готов да го потвърди под клетва. Един съмнителен адвокат, кълнещ се, че по времето на убийството е бил в съдебната зала, работещ по дело при затворени врати, на което е присъствал единствено съдията, който , случайно, е четвърти заподозрян за мен. Петият и шестият са съпрузи, живеещи на две преки от дома на жертвата.Знам,че звучи невъзможно, ала и шестимата са имали зъб на убития,и то за сериозни разпри. Дори женената двойка са се карали по отделно с него, без знанието на другия, и то, напълно случайно. Разпитвах ги четири дни, след което се затворих вкъщи и не съм спал още толкова. Свърши ми кафето. Не мога да намеря виновника за смъртта на Алваро и това не ми дава мира, Ния, разбираш ли? - в гласа му нямаше и капка молба, само искреност.
- Кой е този Алваро? - попита трезво сестра му. - Няма ли си фамилия?
- Алваро Муертес. Бил е ..
- Цирков артист! Акробат. Помня го, от времето, когато бяхме малки, когато те водех на цирк, ти не си ли спомняш?
- Не, явно. Хм, как така не съм запомнил. Може би, съм бил прекалено малък. Все тая, важното е ,че този добър цирков артист не е пречил на никой през целия си живот, имайки предвид,че до преди две години все още е бил на арената. Единственото, което открих е подаден от него иск срещу управата на метростанцията,в близост до дома му. В нея се казва,че господин Муертес е бил системно ощетяван, що се отнася до отказа на служителките да му издадат карта за пътуване, под предлог,че е от друга националност. Искът е забравен от всички, след като е отхвърлен от съдията, поради липса на доказателства. Муертес подава два нови иска, ала те дори не биват разгледани, тъй като ...е, вече ти казах какво се случи. Просто ме изяжда мисълта,че не успявам да свържа който и да било от шестимата със достатъчно сериозна причина. Истината е,че се разрових в единственото, което имах, тази запокитена станция, и открих, че дъщерята на медицинската сестра е работила там преди три месеца. След това, обаче, напуска. Другите двама, които свързах със станцията са съпрузите но те, уви, просто живеят в района, нямат никакъв мотив да го убиват, заради тази жалба. В крайна сметка, единственото, с което оставам е,че има общо между всичките - всички го познават. Това е. Мисля,че съм на нулата , що се отнася до прогрес.
- Не се измъчвай толкова. Аз мисля,че сега,след като се наспа,ще мислиш по-трезво. Това и смятам да те оставя да направиш, аз ще бързам за работа. Чао, Луциус.
- Чао, Ния, мерси за разговора.
Как се бе прибрал? Как изобщо бе се изкачил по стълбите, че и бе отключил, а и си беше легнал? Как бе излязъл от метрото, как изобщо бе избегнал смъртта си на онези релси? Много въпроси, отново. Само че, без лилавите перуки. О да, перуката. И шутът. Беше наистина странен, дори за клоун.
Луциус замръзна. За миг целият му ум се напрегна в едно свръхусилие да форматира цялата информация, която бе събрал за случая,в изминалите дни. " Шутът беше прав!" Не можеше да повярва на това, което му бе хрумнало. Кое бе неговото метро? Кое метро водеше до там, където на него му бе нужно ?! Скочи трескаво и седна пред монитора на лаптопа. Затрака трескаво по клавишите, търсеше точно определени хора, точно определени места. Медицинската сестра Дикенс работеше в болница Либърти, която се намираше на Муун Стрийт 5. Любовникът и имаше офис, на две преки от мястото, може би и това бе им помогнало във "връзката". Отвори нов прозорец в браузъра. Мистър и Мисис Гордън притежаваха хранителен магазин , на приземния етаж, в сградата ,където се помещаваше офисът на Дон Жуан. Любопитното за тази постройка бе, че приютяваше една определена адвокатска кантора - тази на господин Олбрайт , същият, който обсъди със съдия Олбрайт един определен случай - този на господин Алваро Муертес. Да, онези двамата се оказаха братя. И да, стана ясно, как случаят е бил потулен. Но оставаше въпросът... защо? Луциус прекара още няколко часа пред компютъра в ровичкане на файлове с информация. Вече се стъмваше, когато най-после той се отдръпна леко от клавиатурата и сякаш се отпусна.
"Май го разреших." - каза едвам чуто, дори за мислите си, на себе си, Луциус. "И шестимата са работили на едно място, живеят в радиус от пет километра, метростанцията, обаче, не е единственият им начин за стигане до работните места. Плюс това, кой от тях би излязъл с идеята да го убият, само заради единият му градски транспорт?! " Беше близо, ала знаеше,че нещо му убягва. Нещото, за което лудият клоун му бе подсказал. Прекара още няколко часа, през които очите му заприличаха на онези монети, с които правеше триковете си, клоунът. Отново бе истински изморен, но усещаше,че е поел по правилната следа. Не му отне много време да намери това, което търсеше, след като се сдоби с достъп до файла, който се оказа разковничето на цялата мистерия. Луциус вдигна слушалката на стационарния телефон, искаше да съобщи на Ния по старомодния начин. Тя, от своя страна, вдигна моментално.
- Ало?
- Ния, аз съм. Разреших го! Слушай и не ме прекъсвай. Преди няколко часа бях в метрото, там видях някакъв шантав клоун, след това заспах, сънувах и се събудих тук. Важното е,че в съня ми клоунът, който пак видях, ме попита, кое метро е моето. Тогава не знаех, дали знам отговора, ала сега, на трезва глава, отговорът е очеваден! Всички! Всички метра са мои, защото с всяко едно мога да стигна до вкъщи, без значение дали ще ми отнеме малко или много време. Воден от това прозрение, се разрових в архивите, и по специално,в тези на акциите на въпросната метростанция. Познай какво ?! Всеки един от шестимата държи определен процент от тях, дори и малък, ала все пак! Всички имат дял. Разбираш ли ? Всички са имали мотив. Затова ми беше така трудно да различа кой може да е истинският виновник. Защото са били всички. Всички имат и заден мотив, който само спомага за заключението ми. Проследих и една интересна история на сбирките на акционерите на станцията. Е,познай какво, всичките са се срещали, не един път, на тези срещи. Познават се, Ния! И то много добре. Пипнах ги !
- Луциус, адски много се радвам за теб! Казах ти,че ще стигнеш до дъното на всичко. Но , само да те попитам, за какво метро говориш? Къде си ходил? Защото в Чикаго може и да има, но тук, в Нешвил, родния ти град, където си дойде за да прекараме заедно празниците, преди две седмици, метро няма! - Ния се смееше, ала на Луциус наистина не му беше до смях.
- Трябва да затварям. - той изпусна слушалката, докато се строполяваше на земята. Усети изблика на адреналиновата бомба от онзи сън в метрото. Връхлиташе го чак сега, след толкова много часове. Тя, като че ли, отне и последните му останали сили. Усети как отново се унася в сънища. Това усещане, обаче, бе прекъснато от внезапния образ на клоуна , появил се пред очите му. С монети, наместо очи, той му се смееше, само глава, без тяло. Плезеше му се, докато се смееше истерично. Това накара Луциус да се събуди преждевременно, някак не му понесе гледката на маниакалния чичка.
- Къде съм? - понечи да се изправи от леглото, ала усети,че някак, не може да се движи, чак бе странно.
- О, миличкият! - изчурулика една медицинска сестра, понесла голям букет от лалета. - Ти си първият, който се събужда след челен удар с метрото. Имаш късмет,че влакът се е движел сравнително бавно. И какво, въобще, прави момче като теб на релсите посред нощ? Ако не е било четири часа,а по-късно, мисли му! Нямаше да си говорим в момента, младеж. Без значение, тези пристигнаха за теб, остави ги някакъв дрипльо. Специално ме помоли да ти ги предам.
Луциус се пресегна с гипсираната си ръка, чиито пръсти, единствени бяха оставени на свобода, и взе картичката, забучена в средата на букета.
" Първият трик служи за привличане на интереса. Следващите са само, ако си ги заслужиш. Дано да съм ти помогнал, друже. И внимавай, да не вземеш някой ден, ти да почнеш да обикаляш с монети по очите.
Искрен, Алваро. "
понеделник, 21 октомври 2013 г.
Fake Brainwashed Idols.
Около сградата на Народното събрание гъмжеше от патрулки. Всички хора в радиус петстотин метра от нея бяха униформени. Някои ругаеха, други се усмихваха скришно, трети проклинаха вандалът, който ги бе изкарал от леглата по това време на нощта. Вандализмът не е нещо непознато за столицата, ала този случай беше различен. Полицията бе свикнала с бързото отстраняване на хулещи графити , насочени към правителството, но сега случаят бе по-тежък. Оказваше се,че спреят, използван за изписването на едничката дума, съставляваща писанието, бе устойчив на всякакви средства за премахване.. дори и боя да сложеха върху него, червеният надпис "Оставка" избиваше над нея. А петметрови букви на фасадата на сграда от такъв ранг щяха да бъдат голям проблем на сутринта. Но нямаше и един полицай, който да се притесни до крайна степен, тази емоция бе запазена за тези, които трябваше да се барикадират утре в същата тази крепост на народната власт. А те все още не подозираха нищо.
В същото време, в друг край на Селинджърия, Арни се разхождаше, с бутилка бира в ръка, забил поглед в празното пространство пред него. Стъпваше тежко, след цял ден лекции и упражнения,обаче,това му се струваше нормално. След малко забърза крачката и сви в една малка уличка , чийто край бележеше входа на неговата резиденция. Влезе и изкачи студените стълби , нагоре, до третия етаж. Беше запомнил още от първото влизане в сградата, къде се намира апартамента му, ала този път избра друг маршрут. Подмина вратата на стая 1618 и продължи до самото дъно на коридора. Там зави вдясно по едно по-късо коридорче,което завършваше с врата, след която тераса, уви, нямаше. Арни отвори внимателно вратата и стъпи напред. Не падна. Беше сигурен,че ако някой го види в момента, ще припадне, ала в мрака на нощта, кой ли можеше да различи,че той е здраво стъпил на нищо друго, освен въздух. Извади един черен маркер и записа нещо със ситен шрифт на стената, на единственото място, където боята не бе олющена.След това се обърна и се загледа за минута във всичките разноцветни светлини, които сигнализираха,че дори в късните часове винаги има будни. Той въздъхна леко и влезе обратно в коридора. Знаеше,че вратата му рядко е заключена, защото никога не оставяха квартирата празна, затова когато стигна пред нея, просто натисна дръжката и влезе спокойно.
- Как сте, момчета? - попита Арни, докато окачаше якето си на закачалката.
- Анализираме. Днес събрахме доста повече информация, дори аз не съм го очаквал. - отвърна му Хънтър, който бе полегнал на едно от потрошените легла, докато тракаше трескаво по клавиатурата.
- Ха, и как го постигнахте? - засмя се новодошлият.
- Отидохме на лекции. Мисля,че дори на нас може да ни е от полза, Арни. Разбери ме, там има мнооого хора. Наистина много. И всичките са с различен програмен код. Наистина е забавно. - Шива рядко беше впечатлен от нещо, затова думите му накараха Арни да се усмихне.
- Много добре, господа. Аз пък стартирах нашата последна задача. Успешно мога да твърдя. Но наистина вече едвам изтрайвам да стоя в този костюм. Признавам, тези рисунки по ръцете наистина ми допадат, но,боже, наистина се чувствам като във фурна с тях. Мисля,че вече е късно, надали някой ще довтаса на вратата, да разпуснем?
Другите двама закимаха одобрително и се захванаха да свалят част по част човешките си костюми. Изпод тях се разкриваха тъмнозелени на цвят тела, облечени в разноцветни ризи с хавайски мотиви и, разбира се, памучни, летни панталони. Лицата им бяха добили по-ръбеста форма и определено имаха по-грубо изражение. Изненадващата картинка се допълваше от заострените, удължени зъби, подаващи се изпод черните им устни.
- Но ще говорим на човешки, никакъв плутонски, ясно е, надявам се? - във въпроса на Арни нямаше и капка въпросителност.
- Разбира се, приятелю , седни сега да изпием по една бира, пък после ще довършим анализите. Между другото, добре ли стои надписчето ни ? - Хънтър изглеждаше наистина изморен от всичкото писане пред екрана.
- О, и питаш! Перфектен е. Но ще им отнеме време да го забележат на фона на огромния, който онези младежи изрисуваха. Дори не ме видяха да подменям спрейовете им. Сега ще имат бонус период, в който да изрисуват неизтриваеми рисунки, стига да го осъзнаят. Но наистина се изморих, мисля да си лягам. Лампата не ми пречи, вие довършете, каквото сте започнали. Лека нощ, пичове.
- Лека, Арни. - казаха другите двама в един глас и забиха погледи в листовете, които бяха струпали по леглата и бюрата.
Обратно в центъра на града беше настанала неистова суматоха, причинена от разкритието на един млад полицай. Единствен той беше забелязал малките цифри, изписани старателно с черен маркер на метър под долния край на големия надпис "Оставка" - I V MDCCLXXVI. След оповестяването на съществуването на малкия надпис, за секунди бе намерено значението му, посредством познанията на всеки един гражданин на страната, благодарение на играта Завоевател, станала известна с класическите си въпроси за най-голямо и най-малко число, изписано с римски знаци. Но дори и след дешифрирането на числовата стойност, съобщението все още беше неясно за властите. Решиха да позвънят на Главнокомандващия. Той не обичаше да бъде безпокоен по което и да е време, ала сега ситуацията го изискваше.
- Извинете за безпокойството, господин Г. Но тук се случи нещо... може би трябва да дойдете да погледнете.
- Цифри, предполагам? Или греша? - в този въпрос въпросителност също липсваше.
- Правилно предполагате, господине. Моля ви, трябва да дойдете!
- Хм, добре. Тръгвам към вас. - линията прекъсна с тихо пукане.
Господин Г се облече и излезе бързо от огромната си къща в покрайнините на града. Качи се в лимузината, чакаща го отпред и се пресегна да позвъни по вградения в колата телефон. Вдигна слушалката, ала намести тихо пращене, насреща си чу глас.
- Няма нужда да ходите пред Парламента, господин Г. Числата са написани на още едно място. Но при второто има и текст. Текст, предназначен само за вас. Ако искате да се измъкнете от ситуацията, по-добре да намерите него. А ,да.. позволих си да упътя шофьора ви, как да стигне възможно най-бързо тук. Все пак времето е пари, нали така?
Връзката прекъсна, преди Главнокомандващият да успее да отвърне каквото и да било. Натисна копчето за отваряне на прозорчето, делящо го от предните седалки, само за да види,че никой не кара колата. Бе оставена на автопилот, който не се церемони да запали двигателя и да потегли плавно, управляван от невидимата сила на компютърната еволюция. Пътуването на замисленият господин Г продължи не повече от час, все пак трафик в този час на нощта почти нямаше. Само такситата не спираха да летят, ала тях си ги знаете.
- Нали имаме работа от рано, бе, защо пак ставаш от сън? - Хънтър не смяташе да си ляга, та нямаше как да не забележи излизането от стаята на Арни в три и половина през нощта.
- Просто трябваше да звънна на едно маце, приятелю. Нали знаеш, как .. понякога ,просто не те оставя да заспиш мисълта за тях?
- Всъщност, не знам. - отговори засмян Хънтър. - Ние не сме хора, Арни. Не сме програмирани като тях. Въобразяваш си, заспивай, утре трябва да си свеж за пътуването към вкъщи. - Прав си, приятелю, лягам си. Лека.
Черната лимузина спря пред, на пръв поглед, изоставен блок и изгаси фарове. Господин Г се поколеба за секунда, ала слезе от колата. Премина през пропуска на входната врата и се спря пред стълбището. Личният му телефон иззвъня. От другата страна на слушалката, той умело успя да различи записано съобщение, което значеше, че в момента, той разговаряше с машина.
"Трети етаж, в дъното на коридора завий надясно. Излез на терасата в края на малкото коридорче. Отляво на стената е написано това, което търсиш."
Господин Г пое дълбоко въздух и се заизкачва по стълбите, нагоре към указаната дестинация.
Стигна до големия коридор и извървя до края му, където зави надясно. Почуди се как може да живеят хора в такива условия, ала не това бе важното в момента. Отвори вратичката и излезе на малката , излята в готически стил, тераса. Хвана се здраво за перилата, тъй като духаше силен вятър. Наведе се наляво и затърси написаното от тайнствения събеседник. Като привикна с тъмнината, а и с помощта на лунната светлина, мъжът успя да различи правия почерк, оставен върху неолющената боя. Видя цифрите и в миг си "преведе" наум какво значат. Ахна и прошепна едвам чуто : "Адам.. ". Не трябваше да оставя, обаче, тази нова мисъл да му попречи да прочете най-важното. Загледа се отново и започна да чете на тихо, на глас.
" Всяка идея живее в реално измерение, стига дори един човек да вярва в нея. Единственият начин тя да бъде пречупена е, когато загубим вяра в нея. Защото няма армия, която да е способна да убие една идея. Защото дори и невидими, идеите могат да променят животи,че дори цели светове...
И нека ви попитам, господин Г, вие вярвате ли? Вярвате ли,че наистина имаше тераса тук, докато излизахте през вратата? "
В същото време, в друг край на Селинджърия, Арни се разхождаше, с бутилка бира в ръка, забил поглед в празното пространство пред него. Стъпваше тежко, след цял ден лекции и упражнения,обаче,това му се струваше нормално. След малко забърза крачката и сви в една малка уличка , чийто край бележеше входа на неговата резиденция. Влезе и изкачи студените стълби , нагоре, до третия етаж. Беше запомнил още от първото влизане в сградата, къде се намира апартамента му, ала този път избра друг маршрут. Подмина вратата на стая 1618 и продължи до самото дъно на коридора. Там зави вдясно по едно по-късо коридорче,което завършваше с врата, след която тераса, уви, нямаше. Арни отвори внимателно вратата и стъпи напред. Не падна. Беше сигурен,че ако някой го види в момента, ще припадне, ала в мрака на нощта, кой ли можеше да различи,че той е здраво стъпил на нищо друго, освен въздух. Извади един черен маркер и записа нещо със ситен шрифт на стената, на единственото място, където боята не бе олющена.След това се обърна и се загледа за минута във всичките разноцветни светлини, които сигнализираха,че дори в късните часове винаги има будни. Той въздъхна леко и влезе обратно в коридора. Знаеше,че вратата му рядко е заключена, защото никога не оставяха квартирата празна, затова когато стигна пред нея, просто натисна дръжката и влезе спокойно.
- Как сте, момчета? - попита Арни, докато окачаше якето си на закачалката.
- Анализираме. Днес събрахме доста повече информация, дори аз не съм го очаквал. - отвърна му Хънтър, който бе полегнал на едно от потрошените легла, докато тракаше трескаво по клавиатурата.
- Ха, и как го постигнахте? - засмя се новодошлият.
- Отидохме на лекции. Мисля,че дори на нас може да ни е от полза, Арни. Разбери ме, там има мнооого хора. Наистина много. И всичките са с различен програмен код. Наистина е забавно. - Шива рядко беше впечатлен от нещо, затова думите му накараха Арни да се усмихне.
- Много добре, господа. Аз пък стартирах нашата последна задача. Успешно мога да твърдя. Но наистина вече едвам изтрайвам да стоя в този костюм. Признавам, тези рисунки по ръцете наистина ми допадат, но,боже, наистина се чувствам като във фурна с тях. Мисля,че вече е късно, надали някой ще довтаса на вратата, да разпуснем?
Другите двама закимаха одобрително и се захванаха да свалят част по част човешките си костюми. Изпод тях се разкриваха тъмнозелени на цвят тела, облечени в разноцветни ризи с хавайски мотиви и, разбира се, памучни, летни панталони. Лицата им бяха добили по-ръбеста форма и определено имаха по-грубо изражение. Изненадващата картинка се допълваше от заострените, удължени зъби, подаващи се изпод черните им устни.
- Но ще говорим на човешки, никакъв плутонски, ясно е, надявам се? - във въпроса на Арни нямаше и капка въпросителност.
- Разбира се, приятелю , седни сега да изпием по една бира, пък после ще довършим анализите. Между другото, добре ли стои надписчето ни ? - Хънтър изглеждаше наистина изморен от всичкото писане пред екрана.
- О, и питаш! Перфектен е. Но ще им отнеме време да го забележат на фона на огромния, който онези младежи изрисуваха. Дори не ме видяха да подменям спрейовете им. Сега ще имат бонус период, в който да изрисуват неизтриваеми рисунки, стига да го осъзнаят. Но наистина се изморих, мисля да си лягам. Лампата не ми пречи, вие довършете, каквото сте започнали. Лека нощ, пичове.
- Лека, Арни. - казаха другите двама в един глас и забиха погледи в листовете, които бяха струпали по леглата и бюрата.
Обратно в центъра на града беше настанала неистова суматоха, причинена от разкритието на един млад полицай. Единствен той беше забелязал малките цифри, изписани старателно с черен маркер на метър под долния край на големия надпис "Оставка" - I V MDCCLXXVI. След оповестяването на съществуването на малкия надпис, за секунди бе намерено значението му, посредством познанията на всеки един гражданин на страната, благодарение на играта Завоевател, станала известна с класическите си въпроси за най-голямо и най-малко число, изписано с римски знаци. Но дори и след дешифрирането на числовата стойност, съобщението все още беше неясно за властите. Решиха да позвънят на Главнокомандващия. Той не обичаше да бъде безпокоен по което и да е време, ала сега ситуацията го изискваше.
- Извинете за безпокойството, господин Г. Но тук се случи нещо... може би трябва да дойдете да погледнете.
- Цифри, предполагам? Или греша? - в този въпрос въпросителност също липсваше.
- Правилно предполагате, господине. Моля ви, трябва да дойдете!
- Хм, добре. Тръгвам към вас. - линията прекъсна с тихо пукане.
Господин Г се облече и излезе бързо от огромната си къща в покрайнините на града. Качи се в лимузината, чакаща го отпред и се пресегна да позвъни по вградения в колата телефон. Вдигна слушалката, ала намести тихо пращене, насреща си чу глас.
- Няма нужда да ходите пред Парламента, господин Г. Числата са написани на още едно място. Но при второто има и текст. Текст, предназначен само за вас. Ако искате да се измъкнете от ситуацията, по-добре да намерите него. А ,да.. позволих си да упътя шофьора ви, как да стигне възможно най-бързо тук. Все пак времето е пари, нали така?
Връзката прекъсна, преди Главнокомандващият да успее да отвърне каквото и да било. Натисна копчето за отваряне на прозорчето, делящо го от предните седалки, само за да види,че никой не кара колата. Бе оставена на автопилот, който не се церемони да запали двигателя и да потегли плавно, управляван от невидимата сила на компютърната еволюция. Пътуването на замисленият господин Г продължи не повече от час, все пак трафик в този час на нощта почти нямаше. Само такситата не спираха да летят, ала тях си ги знаете.
- Нали имаме работа от рано, бе, защо пак ставаш от сън? - Хънтър не смяташе да си ляга, та нямаше как да не забележи излизането от стаята на Арни в три и половина през нощта.
- Просто трябваше да звънна на едно маце, приятелю. Нали знаеш, как .. понякога ,просто не те оставя да заспиш мисълта за тях?
- Всъщност, не знам. - отговори засмян Хънтър. - Ние не сме хора, Арни. Не сме програмирани като тях. Въобразяваш си, заспивай, утре трябва да си свеж за пътуването към вкъщи. - Прав си, приятелю, лягам си. Лека.
Черната лимузина спря пред, на пръв поглед, изоставен блок и изгаси фарове. Господин Г се поколеба за секунда, ала слезе от колата. Премина през пропуска на входната врата и се спря пред стълбището. Личният му телефон иззвъня. От другата страна на слушалката, той умело успя да различи записано съобщение, което значеше, че в момента, той разговаряше с машина.
"Трети етаж, в дъното на коридора завий надясно. Излез на терасата в края на малкото коридорче. Отляво на стената е написано това, което търсиш."
Господин Г пое дълбоко въздух и се заизкачва по стълбите, нагоре към указаната дестинация.
Стигна до големия коридор и извървя до края му, където зави надясно. Почуди се как може да живеят хора в такива условия, ала не това бе важното в момента. Отвори вратичката и излезе на малката , излята в готически стил, тераса. Хвана се здраво за перилата, тъй като духаше силен вятър. Наведе се наляво и затърси написаното от тайнствения събеседник. Като привикна с тъмнината, а и с помощта на лунната светлина, мъжът успя да различи правия почерк, оставен върху неолющената боя. Видя цифрите и в миг си "преведе" наум какво значат. Ахна и прошепна едвам чуто : "Адам.. ". Не трябваше да оставя, обаче, тази нова мисъл да му попречи да прочете най-важното. Загледа се отново и започна да чете на тихо, на глас.
" Всяка идея живее в реално измерение, стига дори един човек да вярва в нея. Единственият начин тя да бъде пречупена е, когато загубим вяра в нея. Защото няма армия, която да е способна да убие една идея. Защото дори и невидими, идеите могат да променят животи,че дори цели светове...
И нека ви попитам, господин Г, вие вярвате ли? Вярвате ли,че наистина имаше тераса тук, докато излизахте през вратата? "
вторник, 3 септември 2013 г.
Въображение.
Имаше едно момче, на улицата, на която растях. Беше по-малко от мен, може би с три-четири години. Когато бях на десет, той ще да е бил на шест, тъй че, да, четири се падат. Говореше рядко, дори с родителите си, които често го ловяха през ръка без предупреждение и - директно у дома. Така беше едно време, още не си се налудял и ще изскочи я мама, я татко, я баба, по-рядко дядо и ще прекрати каквато и важна мисия да си започнал да вършиш. И въпреки , че не правеше изключение от нас, нашият мълчаливко приемаше така спокойно прекъсването на игрите, сякаш където и да беше, щеше да е еднакво щастлив. А всеки знае, че това не е така. Как да си еднакво щастлив и навън, при всички приятели и вкъщи, където единствените интересни занимания започват с гледане на вече наизустени детски филмчета и завършват с дори по-наизустените истории от бабините и дядовите младини. Странно момче беше този Боб. Ще го наричам така, мисля, че му отива. Като се замисля никога не съм си говорил с него. Играли сме на топка, ала единствения признак, че му е приятно получих от усмивката, която не слизаше от лицето му, все едно не играеше на топка, ами на покер, например. И сякаш все печелеше. Странно момче, наистина. Помня, един път го заварих да седи по средата на пътното платно , клекнал, галещ една от хилядите улични котки. Помня дори, че насмалко да го блъсне една кола, докато се опитваше да докопа опашката ѝ. Толкова бе замислен върху своя ментален разговор с животното, че напълно пренебрегна клаксона на широкия Опел Кардинал на чичо Стенли. Добре,че и той е един добричък, та намали навреме и заобиколи малчугана. Той от своя страна си поигра още малко с котката и се изправи за да отиде чак на другия край на улицата. Няма да забравя какво се случи след това.
Ще се опитам да го пресъздам по възможно най-умелия начин. на който е способен един седмокласник.Помня ясно как го последвах. Беше много топъл следобяд и почти не се мяркаха хора по улицата. Боб се приближи до две малки котета, на месец , може би, и двете със затворени очи, мяукащи жално по безброй незнайни причини. Забързах се, да не го изпусна от поглед, знам ли, дали няма да ги удари или уцели с камък, малките деца са непредсказуеми. Оказа се,че съм се задъхал само , за да стана свидетел на най-причудливото нещо, което бях освидетелствал някога. А повярвайте ми , за седмокласник съм видял доста. Малкият Боб се пресегна и докосна с по един пръст челата на двете котенца. За миг затвори очи и техните на момента се отвориха. Спряха да мяукат и почнаха да се гушат в него, както повечето котки обичат да правят. Не стига това, ами почнаха да подскачат около му, сякаш не са били на прага на смъртта преди минута-две. Боб все едно знаеше,че го наблюдавам. Обърна се към мен , усмихна се с неговата си Бобова усмивка и изтича в посока на малката къщурка , в която живееше семейството му. Тя много приличаше на нашата, все пак сме в един квартал , ала бе по-малка и някак по-спретната. Помня,че стоях озадачен няколко секунди, преди да реша какво да правя. Същата нощ не можах да мигна, не проумявах как така посред бял ден, едно обикновено дете може да въздейства така на котките. Може би беше от тези хора, предопределени да бъдат повелители на различни животни. А може би ме бе напекло слънцето.. Като се замисля, не бях ял цял ден, може би ми се привиждаха неща.
На следващия ден почти бях забравил видяното, все пак имам по-важни неща да помня. Четох някъде, че човешкият мозък може да поддържа контакт с максимум шестстотин души , иначе ще прегрее. Моите познати са близо толкова, а пък и уроци имам да помня...да не мислите,че е лесно да си седмокласник. Не е. Трудно е. Но се търпи. Чух от по-големите ,че от осми клас нататък ще бъде по-лесно. Дано не ме будалкат само. И така , както се бях замислил за капацитета и възможностите на човешкия мозък, видях майката на Боб, излязла по готварска престилка на улицата.Странно как, никога не го викаше, а само го търсеше с поглед, докато го засече и на секундата сякаш, вече го е прибрала в малката им къщурка.Поразително си приличаше с моята майка, но беше по-млада от нея с няколко години , личеше си. Въпреки това ми правеше впечатление. Забелязвам ги аз тези неща. Забелязах също как нямаше нито капка гняв или досада в очите ѝ. Скръстила ръце , без да нервничи, тя просто се оглеждаше за сина си. Реших, че,така и така нямам какво да правя, ще взема да ѝ разкажа за това, което бях видял да прави Боб. Израстнал съм с възприятието, че майките знаят всичко. Закрачих и тъкмо да отворя уста и да помахам с ръка, спрях на място, ахнал, загубил ума и дума. Малкият Боб се бе покатерил на върха на един вековен бор пред къщата на съседите ми и махаше на майка си оттам. Когато го видя, тя само го стрелна с поглед и сключи вежди. Боб на секундата се пусна от клона, на който се бе увиснал и запада надолу, ала не както аз , например, бих се засилил, а бавно и плавно, досущ като есенно листо. Стъпи леко при приземяването и дотича до майка си, хвана я за ръка и тръгна покорно с нея. Не се сдържах, такъв съм си аз, любопитко, и се затичах към тях. Спрях ги на входната врата, задъхан и все още озадачен, от това, което бях видял току-що. Чел съм за летящи катерици, за хора - не.
- Госпожо Хендрикс, как Боб може да прави тези неща? Вчера го видях да лекува две котенца, днес да лети! Как е възможно това? - бях така изплашен ,че представите ми за света до този момент са били изцяло грешни, та не забелязах колко глупаво звучат въпросите ми.
- Хм, бих ти казала да попиташ него , ала той вече е прочел мислите ти. Жалко, че той не може да ти отговори. Глухоням е.Не е чул никога думите "Не можеш!" през живота си. Признавам, най-вероятно ги е прочитал от умовете на околните, но не е усещал какво значение е вложено в тях. За него не съществува -не мога- , всичко се разиграва в малката му главичка. В началото бях уплашена, ала сега разбирам ,че той е осъзнал възможностите си много по-добре отколкото аз и ти някога ще можем.Чудя се дали не може да пътува във времето? Само това, като че ли, не е правил. - госпожа Хендрикс ми обясняваше за способностите на сина си, все едно ме информира как е протекъл онзиденшният мач по крикет, такова спокойствие имаше в гласа ѝ.
- Ох, аз трябва да наглеждам супата, моля те, не го оставяй да се катери отново там. - след тези думи тя само го погледна и затвори след себе си входната врата. Оказах се насаме с, може би, най-могъщото човече на планетата. Все едно го познавах цял живот , ала така и не намерих думи, с които да си обясня видяното и чутото.
- Знам,че навярно ти е трудно да си позволиш да повярваш. - като че ли за пръв път го чувах да обелва дума.
- Но, но ... майка ти каза.. ?
- Просто съм я оставил да си мисли това. Всичко, което можем да мислим и приемем за истина, живее точно както си го представяме в нашите умове. Но най-готиното е,че това не го прави по малко истина, отколкото ако някой друг го мисли по негов си начин.
- Тоест, ако сега си представя, че ме удря светкавица, ще се случи ? - не можех да повярвам колко глупави въпроси задавам този ден.
- Как би разбрал, ако не пробваш ? - попита ме радушно Боб и съвсем бавно протегна пръст към челото ми. - Просто повярвай. - каза ми той с призрачно тих глас и изчезна навътре в двора на къщата.
Реших да пробвам, какво губех.. Не бях напълно убеден в думите му, въпреки всичко, та затова не смених мисълта за мълнията, какво толкова можеше да се случи.
И тогава всичко се промени. Светна се пред очите ми и сякаш изгубих съзнание. Усетих как падам сред море от светкавици , но все едно бях недосегаем за тях. Не знам колко време трая този мой транс, но го усетих като поне четири години.
Ето ме. Седнал съм върху нагорещения асфалт и глупаво съм протегнал два пръсти към главите на две малки котенца, които изглеждат наистина болни. Как ми се иска да се оправят..
Извръщам глава, защото ме побиват тръпки. От тези тръпки, дето ги получаваш, когато усетиш, че някои те наблюдава. Обръщам се по посоката на зрителя, ала на улицата няма никой. Единственият човек , който виждам, е мама. Сигурно ще ме вика да ям. И пак е облякла тази готварска престилка. Чудя се какво ли е сготвила днес..Дано са спагети. Много ми се ядат. Даа.. "хоп !" , ето , спагети ще да са, решено е.
Ще се опитам да го пресъздам по възможно най-умелия начин. на който е способен един седмокласник.Помня ясно как го последвах. Беше много топъл следобяд и почти не се мяркаха хора по улицата. Боб се приближи до две малки котета, на месец , може би, и двете със затворени очи, мяукащи жално по безброй незнайни причини. Забързах се, да не го изпусна от поглед, знам ли, дали няма да ги удари или уцели с камък, малките деца са непредсказуеми. Оказа се,че съм се задъхал само , за да стана свидетел на най-причудливото нещо, което бях освидетелствал някога. А повярвайте ми , за седмокласник съм видял доста. Малкият Боб се пресегна и докосна с по един пръст челата на двете котенца. За миг затвори очи и техните на момента се отвориха. Спряха да мяукат и почнаха да се гушат в него, както повечето котки обичат да правят. Не стига това, ами почнаха да подскачат около му, сякаш не са били на прага на смъртта преди минута-две. Боб все едно знаеше,че го наблюдавам. Обърна се към мен , усмихна се с неговата си Бобова усмивка и изтича в посока на малката къщурка , в която живееше семейството му. Тя много приличаше на нашата, все пак сме в един квартал , ала бе по-малка и някак по-спретната. Помня,че стоях озадачен няколко секунди, преди да реша какво да правя. Същата нощ не можах да мигна, не проумявах как така посред бял ден, едно обикновено дете може да въздейства така на котките. Може би беше от тези хора, предопределени да бъдат повелители на различни животни. А може би ме бе напекло слънцето.. Като се замисля, не бях ял цял ден, може би ми се привиждаха неща.
На следващия ден почти бях забравил видяното, все пак имам по-важни неща да помня. Четох някъде, че човешкият мозък може да поддържа контакт с максимум шестстотин души , иначе ще прегрее. Моите познати са близо толкова, а пък и уроци имам да помня...да не мислите,че е лесно да си седмокласник. Не е. Трудно е. Но се търпи. Чух от по-големите ,че от осми клас нататък ще бъде по-лесно. Дано не ме будалкат само. И така , както се бях замислил за капацитета и възможностите на човешкия мозък, видях майката на Боб, излязла по готварска престилка на улицата.Странно как, никога не го викаше, а само го търсеше с поглед, докато го засече и на секундата сякаш, вече го е прибрала в малката им къщурка.Поразително си приличаше с моята майка, но беше по-млада от нея с няколко години , личеше си. Въпреки това ми правеше впечатление. Забелязвам ги аз тези неща. Забелязах също как нямаше нито капка гняв или досада в очите ѝ. Скръстила ръце , без да нервничи, тя просто се оглеждаше за сина си. Реших, че,така и така нямам какво да правя, ще взема да ѝ разкажа за това, което бях видял да прави Боб. Израстнал съм с възприятието, че майките знаят всичко. Закрачих и тъкмо да отворя уста и да помахам с ръка, спрях на място, ахнал, загубил ума и дума. Малкият Боб се бе покатерил на върха на един вековен бор пред къщата на съседите ми и махаше на майка си оттам. Когато го видя, тя само го стрелна с поглед и сключи вежди. Боб на секундата се пусна от клона, на който се бе увиснал и запада надолу, ала не както аз , например, бих се засилил, а бавно и плавно, досущ като есенно листо. Стъпи леко при приземяването и дотича до майка си, хвана я за ръка и тръгна покорно с нея. Не се сдържах, такъв съм си аз, любопитко, и се затичах към тях. Спрях ги на входната врата, задъхан и все още озадачен, от това, което бях видял току-що. Чел съм за летящи катерици, за хора - не.
- Госпожо Хендрикс, как Боб може да прави тези неща? Вчера го видях да лекува две котенца, днес да лети! Как е възможно това? - бях така изплашен ,че представите ми за света до този момент са били изцяло грешни, та не забелязах колко глупаво звучат въпросите ми.
- Хм, бих ти казала да попиташ него , ала той вече е прочел мислите ти. Жалко, че той не може да ти отговори. Глухоням е.Не е чул никога думите "Не можеш!" през живота си. Признавам, най-вероятно ги е прочитал от умовете на околните, но не е усещал какво значение е вложено в тях. За него не съществува -не мога- , всичко се разиграва в малката му главичка. В началото бях уплашена, ала сега разбирам ,че той е осъзнал възможностите си много по-добре отколкото аз и ти някога ще можем.Чудя се дали не може да пътува във времето? Само това, като че ли, не е правил. - госпожа Хендрикс ми обясняваше за способностите на сина си, все едно ме информира как е протекъл онзиденшният мач по крикет, такова спокойствие имаше в гласа ѝ.
- Ох, аз трябва да наглеждам супата, моля те, не го оставяй да се катери отново там. - след тези думи тя само го погледна и затвори след себе си входната врата. Оказах се насаме с, може би, най-могъщото човече на планетата. Все едно го познавах цял живот , ала така и не намерих думи, с които да си обясня видяното и чутото.
- Знам,че навярно ти е трудно да си позволиш да повярваш. - като че ли за пръв път го чувах да обелва дума.
- Но, но ... майка ти каза.. ?
- Просто съм я оставил да си мисли това. Всичко, което можем да мислим и приемем за истина, живее точно както си го представяме в нашите умове. Но най-готиното е,че това не го прави по малко истина, отколкото ако някой друг го мисли по негов си начин.
- Тоест, ако сега си представя, че ме удря светкавица, ще се случи ? - не можех да повярвам колко глупави въпроси задавам този ден.
- Как би разбрал, ако не пробваш ? - попита ме радушно Боб и съвсем бавно протегна пръст към челото ми. - Просто повярвай. - каза ми той с призрачно тих глас и изчезна навътре в двора на къщата.
Реших да пробвам, какво губех.. Не бях напълно убеден в думите му, въпреки всичко, та затова не смених мисълта за мълнията, какво толкова можеше да се случи.
И тогава всичко се промени. Светна се пред очите ми и сякаш изгубих съзнание. Усетих как падам сред море от светкавици , но все едно бях недосегаем за тях. Не знам колко време трая този мой транс, но го усетих като поне четири години.
Ето ме. Седнал съм върху нагорещения асфалт и глупаво съм протегнал два пръсти към главите на две малки котенца, които изглеждат наистина болни. Как ми се иска да се оправят..
Извръщам глава, защото ме побиват тръпки. От тези тръпки, дето ги получаваш, когато усетиш, че някои те наблюдава. Обръщам се по посоката на зрителя, ала на улицата няма никой. Единственият човек , който виждам, е мама. Сигурно ще ме вика да ям. И пак е облякла тази готварска престилка. Чудя се какво ли е сготвила днес..Дано са спагети. Много ми се ядат. Даа.. "хоп !" , ето , спагети ще да са, решено е.
неделя, 11 август 2013 г.
За непрочетените книги
04:30. Глутница кучета лае приглушено някъде отвън. Празна пластмасова чашка се клатушка на ръба на масата, подухвана от вентилатора - единствен спасител в лятната жега. 04:31. Загледан в електронния будилник , Джони прехвърляше в главата си поредната идея за това, какво да прави на сутринта. Или по-скоро след няколко часа.. Обърна се по гръб и затвори очи. "Ще го мисля утре" - помисли си и се унесе в мисли. Имаше странни сънища, доколкото можеха да се нарекат такива , знаейки, че е буден, докато ги "сънува".
Сега имаше флъш от пики. Без колебание бутна чиповете в средата на масата и зачака опонента си. Другият плати и се стигна до шоудаун. Докато прибираше печалбата с доволна усмивка , Джони се сепна от нахлулия в игралната стая козел на два крака. С цилиндър на главата , монокъл, облечен в плажни шорти, козелът проговори с напълно човешки глас:
- Джони, престани да обираш клиентите ми! Хайде, тръгвай си , човече.. Четири денонощия не си мигнал, ще фалирам покрай теб!
Часовникът запя с гневен вокал нещо на неизвестна, прастара рок група. 08:30. Време за кафе.
Джони стана с пукащи звуци от най-удобното легло на света и с прозявка се запъти към кухнята. Едно късо кафе на екс. Вече различаваше слънчевите лъчи, надничащи през щорите на прозореца. Още едно - този път дълго. Направи си сандвич и седна на старата маса в кухнята да довърши и второто кафе. Идилията на сутрешното "събуждане" след поредните часове в градене на фантасмагорични сценарии бе прекъсната от приглушения звън на телефон, скрит някъде из стаята.
- Какво искаш , Сам ? - най-после каза Джони, извадил мобилния изпод купчина надраскани листове.
- Осъзнаваш, че трябваше да си в службата преди трийсет минути , нали ? Не ти плащам, за да пишеш маниакалните си приумици , пръкнали се в пет сутринта, Джони! Искам материал за губернатора и съпругата му, да е на бюрото ми до пет часа утре!
- Спести си речите, Сам.. Напускам. Нямам нерви да пиша за костюмари и домашните им любимци.
- Джони , казвал си ми, че напускаш седем пъти. И аз седем пъти правя компромис, защото мисля,че имаш бъдеще. Виж, ако не можеш да спиш , вземи си книга. Чувал съм, че помагат срещу безсъние.
- Ха, книга..? Че има ли още библиотеки , откак стана превратът преди шестнайсет години?
- Не, библиотеки няма, затвориха ги до една. Но има една книжарница... на кръстовището на 105-та и Медисън. Влизаш в кафенето на ъгъла, на втория етаж, по стълбите , третата врата отляво по коридора. Не си го чул от мен, обаче. И хайде, чакаме те на работа.. когато се разсъниш, може да заповядаш.
-Чао, Сам. - кафето нямаше вече същия вкус. Беше размит от хапливите забележки, изникнали в ума му. Като че ли, той самият ги създаваше, не толкова тези, които ги изричаха. 08:47. Джони стана и нахлузи чифт дънки. Облече си потник , наместо риза, нямаше намерение по обяд да гори от парещото детройтско слънце.
08:59. Скочи в първото видяно такси и му каза да кара към 105-та и Медисън. Не искаше да ходи на работа начумерен , та реши да пробва идеята на Сам. "Шефът" му не биеше на очи с нищо, освен с козята брадичка , която седеше глуповато върху продълговатото му лице, правеше го да изглежда неестествено тесен в областта на главата. Но пък беше добър човечец .. и понякога имаше похвални идеи.
Благодари на бакшиша и се заоглежда за входа на споменатото кафене. " При Доналд " - поредното име без капка креативност. Нямаше голямо значение, така или иначе. Джони влезе, поздрави бармана и бавно се заизкачва по стълбите. Коридорът на втория етаж не бе осветен , но от прозореца в края му влизаше достатъчно светлина, че да не се препъне човек. "Третата врата отляво" каза си наум , видимо заинтигуван , може би от факта, че правеше нещо , смятано за отдавна изчезнало от лицето на модерния свят. Почука и влезе в наистина мрачно, прашно помещение, пълно сякаш, единствено и само с лавици. Лавици, пълни с книги, издавани кой знае кога. Сепна се, когато измежду всичката хартия някой го поздрави с "Добър ден". Явно освен рафтове, имаше и бюро , служещо за каса на тази стая-паметник на последното книжно поколение, както бе чел да го наричат някои по-възрастни драскачи.
- Сигурно очакваше да видиш някоя сляпа старица да продава тук?
- Ако трябва да съм честен, си представях, че няма да има никой .. Явно съм сгрешил. Понякога обичам да греша.
- За човек , който ще си купува книга в днешни времена, си доста разговорлив.
- Просто успях да се разсъня успешно.
- От книгите или от мен? - тя определено знаеше как да задава въпроси.
- От кафето. - той пък знаеше да отговаря.
- Хм .. добре тогава. С какво мога да ти помогна ? - попита хладно момичето.
- Как се казваш ? - Джони се разхождаше напред-назад , търсещ с очи книга, която да го заинтересува.
- Има ли значение ? Нали ще ти продавам книги, няма да пием кафе.
- Зная ли .. В интерес на истината, мога да те наричам с хиляди различни имена. Просто сега исках да знам истинското.
- Пенелопе. А ти кой си ? - не беше сигурен дали му отговаря от любопитство или просто иска по-бързо да ѝ се махне от главата.
- Аз съм Джони. Какво ще ми предложиш да чета?
- Хм ... ами, не зная. Кажи ми какво те влече, какъв жанр произведения?
- Приличам ли на човек, на когото биха дали достъп до книги , откак ги заключиха в Библиотеката на "просветените" ?
- Не. Ни най-малко дори, ако трябва да съм честна. - в момента, в който тя се засмя, той знаеше,че ще му намери нещо добро за четене.
- На теб коя ти е любима? Сигурен съм, че доста четеш, ако стоиш тук по цял ден. - Джони наистина си нямаше никаква идея какво би искал да чете, все пак в живота си бе виждал книга точно два пъти - първият - в музея, вторият - на една гала-вечеря , която бе посетил като служител на Сам.
- Хм.. "Братята с лъвски сърца".
- Защо точно тя? - бе свикнал да задава въпроси , все пак работата му беше да набавя информация.
- Въпреки, че е книга за деца, в нея има нещо, което можем да разберем различно, когато станем възрастни. Хубава е , от началото до самия края , не те оставя да спрещ да четеш.
- Разкажи ми малко , искам да преценя дали ще ми грабне интереса.
- Книгата е като емпат. Сякаш усеща как те кара да се чувстваш и става все по-интересна, точно в насоката, която провокира емоциите ти. Все едно си говорите, било то само с въпроси или само с по една дума. Книгата отключва други светове, непознати досега. На мен лично ми помага да избягам , когато я чета. Сякаш съм в пустиня.
- Да речем, че ти вярвам. Колко ще ми струва да се сдобия с нея?
- Цената на книгите е символична, проблемът е ,че я нямаме в момента. Трябва да я поръчам. До три дни би трябвало да бъде в наличност.
- Искаш да ми кажеш, че нямаш издание на любимата си книга ,в книжарницата, в която работиш ?
- Имам я вкъщи. Предпочитам да я чета там, на спокойствие. Тук си избирам различна книга всеки ден.
- Да, тук изглежда наистина неспокойно.. с всичките тези хора.
- Поне разбрахме,че можеш да бъдеш ироничен. Всяка книга може да е различен човек. Различна история. Не се чувствам сама в стаята в момента.
- Защото не си. Аз също съм тук .. - очите им се срещнаха, когато и двамата се засмяха. - Трябва да тръгвам, закъснявам за работа с... три часа и двайсет и пет минути.
- Приятна почивка тогава, явно не работиш нещо изморително. - хапеше, много леко, ала хапеше с тези реплики.
- Така е, всъщност. Приятно и на теб. Ще се видим след няколко дни, предполагам.
- Чао , Джони.
- Чао.
11:26. Слизайки по стълбите , Джони градеше най-прекия маршрут до работа в главата си. Осъзна, че може да стигне пеша за трийсетина минути. Не му се киснеше в задръствания, беше в настроение да походи. Така или иначе грееше слънце, щеше да хване малко тен. През целия път не спря да се чуди как ще се развива книгата, която уж щеше да го избави от безсънието. Което , той харесваше, в интерес на истината. Имаше толкова много време да твори случки в съзнанието си, чак беше ползотворно. Или поне така мислеше мозъкът му, тялото казваше друго.
16:37. Прозорците на тринайсетия етаж на офис-сградата, в която се помещаваше Детройт Дейли , щяха да се спукат от ударите на слънцето в най-горещия следобед за лятото досега.
- Сам, статията е на бюрото ти. Аз си тръгвам. Още една минута на бюрото и щях да припадна. Ще се видим утре.
- Джони , коя статия? Нали не искаше да пишеш за губернатора?
- Все още съм на това мнение, приятелю. Чака те статия за изгубените книги, вдъхновението и още няколко позабравени неща в наши дни.
- И какво по-точно да правя с тази статия, гений на новото поколение такъв ? - Сам се притесняваше за тиража на вестника по двайсет и пет часа на денонощие.
- Прочети я. След това я хвърли, гори, публикувай, критикувай, сложи си я в рамка.. Все ми е тая, просто я прочети.
- Тръгвай, Джони. Ще се видим утре, гледай да не закъсняваш, моля те!
- Разбира се, Сам. Както винаги , приятелю.
01:44. Единайсето кафе за деня. Слаба бройка , с оглед на това, че беше ходил на работа. "Взел съм да се будя по-лесно." - каза си с усмивка младежът. Замисли се отново за възможния сюжет на книгата. Имаше усещането, че ще му допадне. Истината е,че го знаеше, защото кой в наши дни, кажете ми, може да се докопа до книга от хартия. Беше си истинско чудо, че Сам се престраши да му сподели местонахождението на тази съкровищница.
И тогава заспа. Очите му се затвориха, умът му се отпусна и Джони спа непробудно девет часа. Цели девет! Събуди се само, за да пие кафе ... след което заспа отново. Събуди се в десет вечерта и все едно беше направен от желе. Не можеше да мръдне от почивка. Стана от леглото да си вземе лист и писалка , след което нахвърля опорни точки за статията, която трябваше да пише за Сам. Ставаше въпрос за покачването на цените на цитрусови плодове в страната. Това звучеше, а и си беше наистина важен проблем от дневния ред на един уважаван американски вестник. Остави писалката и заспа отново. За следващите два дни , Джони насъбра повече часове сън, отколкото в изминалите две седмици. Не беше спрял да пие по безброй кафета на ден, ала, въпреки тях ,всяка вечер заспиваше като пребит от работа. Не можеше да прецени дали е ползотворно или не, но поне се чувстваше по-отпочинал. Единственото, което го притесняваше, бе , че не му оставаше време за дългите сценарии, които изникваха в главата му по време на безсънието. Не беше играл карти от три дни , а вече му липсваше усещането от всеки спечелен ол-ин.
07:30. Аларма. Късо кафе. Дълго кафе. Такси. 105-та и Медисън.
- Добро утро.
- Брей, ти не си имал търпение да почнеш да четеш. Като малко дете със сладолед си.
- Поне ям сладолед. Това ми стига. - Джони умееше да се шегува със почти всичко. Не го правеше злобно, но понякога определено не беше на място. Не и този път. Пенелопе посрещна отговора с усмивка.
- Не е пристигнала, обаче. Съжалявам, още я чакам. Искаш ли да ти дам да почетеш някоя друга, докато пристигне?
- Ти би ли си купила лимонов сладолед, ако ти се яде шоколадов?
- Така си и помислих .. е, значи ти остава да почакаш. - изглеждаше притеснена,че един от малкото ѝ клиенти може да си отиде, без да прочете и една страница.
- На теб какво ти харесва в книгите? Защо четеш? - Джони сменяше темите на разговор с темпа на смяната на мислите си. Беше свикнал със това си качество и не му правеше впечатление, че хората се сепват при преплитането на две или повече, напълно несвързани по смисъл, изречения.
- Заради новите светове. Всяка книга е като новооткрит остров на нечия фантазия. Да четеш книга значи да се разходиш из ума на някой, който дори няма да видиш наживо през живота си.
- Тоест... е по-лесно да изслушаш нечии житейски разказ, не ако стои пред теб, а го е написал на хартия, надявайки се да прихванеш емоциите, които е усещал по време на писането? Защото ме съмнява, че би седнала да слушаш мен десет часа пред това, да прекараш един следобед с интригуваща книга , разказваща за живота на ... средновековни благородници, да речем.
- Остър начин да го опишеш, но ... да. Мисля, че е така. Хартията не се влияе от моите мисли. Тя просто носи посланието си. Няма как да каже нещо грешно, след като,сякаш, само аз си говоря с нея. Тя говори, ала не с мен .. просто говори.
- И го няма шанса да изтърси нещо от рода на "лимонов сладолед"? - Джони нямаше граница , що се отнася до арогантните въпроси.
- Няма го. Но не съм казала,че не обичам сладолед.
- Че има ли някой, който да го е казвал?
- И ти си прав. От време на време, но явно се случва.
- Сега вече си правиш шега с мен.
- Ти пък не си споменавал, че не обичаш шеги.
- Ето, че и ти понякога си права. Това е номерът ми. Пиши ми съобщение, например, когато пристигне книгата , ще дойда да я взема.
- Добре, сладоледаджия. До скоро. - обърна му гръб , докато го казваше , но все пак го погледна.
- Чао, шегаджийке.
05:35. Разхождаше се из града, когато се сети , че не е ходил в любимия си бар от седмица.
Странното беше, че не си спомняше как да стигне до там. Минаваше по най-познатите улици, ала все не виждаше входа на Хард Рок Бар Детройт - ХРБД , както го наричаше накратко Джони. Вървя наляво-надясно около двайсет минути , преди да стигне до ъгъла, зад който се намираше въпросният бар. Зави по 67-ма с очакването да се блъсне в огромната охрана пред клуба, ала наместо Веселия Боб , Джони се спъна в купчина кашони и едва не падна по очи в една локва. Стоеше на някакво пристанище и гледаше как последният кораб, пълен с книги , отплава през Атлантика. Дори не беше в Детройт. Гледката му напомняше по-скоро за поствоенна сцена в някоя европейска, забравена държава, отколкото за любимия му град. "И днес няма да играя карти .." - помисли си той и отвори очи.
05:36. Късо кафе. Един сникърс и малко кола. Беше се върнал към стария график на денонощието. Двайсет и четири часа , прекарвани в мисли , писане, прозявки и кофеин. За две седмици бе мигнал пет-шест пъти, най-много. Телефонът му съществуваше, само когато Сам решеше,че трябва да избухне в телефонен разстрел , поради поредното закъснение на Джони. Нямаше вест за книгата. Дали въобще имаше запазени копия? Кой знае. Книгите бяха като скъпоценни камъни. Рядки и често кървави, що се отнася до произхода им. Джони реши, че на следващата сутрин ще провери, дали диамантът му някак не е стигнал до книжарницата , въпреки перипетиите около пренасянето на книги в днешна Америка.
09:00. Слънцето се беше скрило зад намусени облаци, така че днес бе ден за риза. Един хот-дог за из път и две кафета, ей така, по между другото.
- Не е пристигнала още? - понякога се дразнеше как наивно задава въпроси, чиито отговор бе ясен.
- Ох,каква съм разсеяна. Преди три дни се обадих., за да проверя пак , от Чикаго ми казаха, че няма как да я доставят в близкия месец. Съжалявам,че забравих да ти кажа. Само си бил път дотук. Да ти предложа някоя друга, все пак?
- Не. Истината е,че се запалих по тази книга, защото усетих,че искаш да я прочета. Не те познавам, но реших, че разбираш повече от книги, отколкото аз. Не ми се чете друго.
- Как можеш да знаеш какво ти се чете, ако досега не си чел книга през живота си ?
- Понякога просто знаеш. Точно както шоколадовия и лимоновия сладолед.
- Хм.. ами, ако няма шоколадов, би ли си взел лимонов?
- Бих си взел пица, в такъв случай. Дори усещам ,че огладнявам .. Кажи ми , поне, заслужава ли си краят на книгата? Хубаво ли свършва? - искаше му се вече да си бе тръгнал, но продължаваше да гложди ума си с тези въпроси.
- Ъм.. ако трябва да съм честна, не съм я чела докрай. Започвала съм да я чета около осем пъти, но така и не я довърших. Някак си не искам да я прочитам докрай. Страх ме е, как ще завърши.
- Чел съм, че в книгите важното не било да знаеш края, а да узнаеш защо завършва така. Да узнаеш не историята, а мотива ѝ. В крайна сметка , финалът може да се случи по сто различни начина в ума ти, ала ядрото , ако е истинско, ще остави истинска следа в съзнанието.
- Може и да си прав.
- От време на време.
Мълчалива пауза.
- Чао, Джони. Надявам се все пак да прочетеш нещо, което да има ядро.
- По-скоро ще го слушам. Май с книгите няма да се получи. Не съм добър в едностранните разговори. Ако изключим монолозите - там съм цар.
Със затварянето на вратата , Джони сякаш изплува от някакъв забравен подводен храм,обратно в действителността на номадското си ежедневие. "Трябва ми кафе". Винаги му трябваше кафе. Този ден изпи само едно, обаче. В работата писа цял ден за губернатор Филипс и как по-точно е присвоявал пари от граждански данъци , за да плати за скъпата почивка на новата си съпруга. Не че Сам беше очарован, но поне беше от хората, които държаха на честността в писмените издания. Джони дори имаше чувството, че тази нощ началникът му ще спи спокоен. Това го накара да се усмихне.
04:30. Телефонът иззвъня. Нямаше как да е Сам. Той никога не звънеше след дванайсет вечерта.
- Прочетох я, искаш ли да ти разкажа как свършва? - не беше чувал гласът ѝ по телефона досега.
- Попита ли се защо искаш да набереш номера ми, преди да го направиш ? - Джони не беше в настроение за дълги разговори.
- Не. Всъщност , да, но .. не намерих логична причина. Просто реших , че ще искаш да разбереш поне малко от историята.
- Напиши ми го, ако наистина имаш такова желание. Сега играя покер с Козела. Всички други си отидоха, а мисля, че, току-що, го хванах на блъф. С тъмни очила и тези цветни шорти изглежда още по-смешен. И си играе с брадичката. Да, определено блъфира.
Сега имаше флъш от пики. Без колебание бутна чиповете в средата на масата и зачака опонента си. Другият плати и се стигна до шоудаун. Докато прибираше печалбата с доволна усмивка , Джони се сепна от нахлулия в игралната стая козел на два крака. С цилиндър на главата , монокъл, облечен в плажни шорти, козелът проговори с напълно човешки глас:
- Джони, престани да обираш клиентите ми! Хайде, тръгвай си , човече.. Четири денонощия не си мигнал, ще фалирам покрай теб!
Часовникът запя с гневен вокал нещо на неизвестна, прастара рок група. 08:30. Време за кафе.
Джони стана с пукащи звуци от най-удобното легло на света и с прозявка се запъти към кухнята. Едно късо кафе на екс. Вече различаваше слънчевите лъчи, надничащи през щорите на прозореца. Още едно - този път дълго. Направи си сандвич и седна на старата маса в кухнята да довърши и второто кафе. Идилията на сутрешното "събуждане" след поредните часове в градене на фантасмагорични сценарии бе прекъсната от приглушения звън на телефон, скрит някъде из стаята.
- Какво искаш , Сам ? - най-после каза Джони, извадил мобилния изпод купчина надраскани листове.
- Осъзнаваш, че трябваше да си в службата преди трийсет минути , нали ? Не ти плащам, за да пишеш маниакалните си приумици , пръкнали се в пет сутринта, Джони! Искам материал за губернатора и съпругата му, да е на бюрото ми до пет часа утре!
- Спести си речите, Сам.. Напускам. Нямам нерви да пиша за костюмари и домашните им любимци.
- Джони , казвал си ми, че напускаш седем пъти. И аз седем пъти правя компромис, защото мисля,че имаш бъдеще. Виж, ако не можеш да спиш , вземи си книга. Чувал съм, че помагат срещу безсъние.
- Ха, книга..? Че има ли още библиотеки , откак стана превратът преди шестнайсет години?
- Не, библиотеки няма, затвориха ги до една. Но има една книжарница... на кръстовището на 105-та и Медисън. Влизаш в кафенето на ъгъла, на втория етаж, по стълбите , третата врата отляво по коридора. Не си го чул от мен, обаче. И хайде, чакаме те на работа.. когато се разсъниш, може да заповядаш.
-Чао, Сам. - кафето нямаше вече същия вкус. Беше размит от хапливите забележки, изникнали в ума му. Като че ли, той самият ги създаваше, не толкова тези, които ги изричаха. 08:47. Джони стана и нахлузи чифт дънки. Облече си потник , наместо риза, нямаше намерение по обяд да гори от парещото детройтско слънце.
08:59. Скочи в първото видяно такси и му каза да кара към 105-та и Медисън. Не искаше да ходи на работа начумерен , та реши да пробва идеята на Сам. "Шефът" му не биеше на очи с нищо, освен с козята брадичка , която седеше глуповато върху продълговатото му лице, правеше го да изглежда неестествено тесен в областта на главата. Но пък беше добър човечец .. и понякога имаше похвални идеи.
Благодари на бакшиша и се заоглежда за входа на споменатото кафене. " При Доналд " - поредното име без капка креативност. Нямаше голямо значение, така или иначе. Джони влезе, поздрави бармана и бавно се заизкачва по стълбите. Коридорът на втория етаж не бе осветен , но от прозореца в края му влизаше достатъчно светлина, че да не се препъне човек. "Третата врата отляво" каза си наум , видимо заинтигуван , може би от факта, че правеше нещо , смятано за отдавна изчезнало от лицето на модерния свят. Почука и влезе в наистина мрачно, прашно помещение, пълно сякаш, единствено и само с лавици. Лавици, пълни с книги, издавани кой знае кога. Сепна се, когато измежду всичката хартия някой го поздрави с "Добър ден". Явно освен рафтове, имаше и бюро , служещо за каса на тази стая-паметник на последното книжно поколение, както бе чел да го наричат някои по-възрастни драскачи.
- Сигурно очакваше да видиш някоя сляпа старица да продава тук?
- Ако трябва да съм честен, си представях, че няма да има никой .. Явно съм сгрешил. Понякога обичам да греша.
- За човек , който ще си купува книга в днешни времена, си доста разговорлив.
- Просто успях да се разсъня успешно.
- От книгите или от мен? - тя определено знаеше как да задава въпроси.
- От кафето. - той пък знаеше да отговаря.
- Хм .. добре тогава. С какво мога да ти помогна ? - попита хладно момичето.
- Как се казваш ? - Джони се разхождаше напред-назад , търсещ с очи книга, която да го заинтересува.
- Има ли значение ? Нали ще ти продавам книги, няма да пием кафе.
- Зная ли .. В интерес на истината, мога да те наричам с хиляди различни имена. Просто сега исках да знам истинското.
- Пенелопе. А ти кой си ? - не беше сигурен дали му отговаря от любопитство или просто иска по-бързо да ѝ се махне от главата.
- Аз съм Джони. Какво ще ми предложиш да чета?
- Хм ... ами, не зная. Кажи ми какво те влече, какъв жанр произведения?
- Приличам ли на човек, на когото биха дали достъп до книги , откак ги заключиха в Библиотеката на "просветените" ?
- Не. Ни най-малко дори, ако трябва да съм честна. - в момента, в който тя се засмя, той знаеше,че ще му намери нещо добро за четене.
- На теб коя ти е любима? Сигурен съм, че доста четеш, ако стоиш тук по цял ден. - Джони наистина си нямаше никаква идея какво би искал да чете, все пак в живота си бе виждал книга точно два пъти - първият - в музея, вторият - на една гала-вечеря , която бе посетил като служител на Сам.
- Хм.. "Братята с лъвски сърца".
- Защо точно тя? - бе свикнал да задава въпроси , все пак работата му беше да набавя информация.
- Въпреки, че е книга за деца, в нея има нещо, което можем да разберем различно, когато станем възрастни. Хубава е , от началото до самия края , не те оставя да спрещ да четеш.
- Разкажи ми малко , искам да преценя дали ще ми грабне интереса.
- Книгата е като емпат. Сякаш усеща как те кара да се чувстваш и става все по-интересна, точно в насоката, която провокира емоциите ти. Все едно си говорите, било то само с въпроси или само с по една дума. Книгата отключва други светове, непознати досега. На мен лично ми помага да избягам , когато я чета. Сякаш съм в пустиня.
- Да речем, че ти вярвам. Колко ще ми струва да се сдобия с нея?
- Цената на книгите е символична, проблемът е ,че я нямаме в момента. Трябва да я поръчам. До три дни би трябвало да бъде в наличност.
- Искаш да ми кажеш, че нямаш издание на любимата си книга ,в книжарницата, в която работиш ?
- Имам я вкъщи. Предпочитам да я чета там, на спокойствие. Тук си избирам различна книга всеки ден.
- Да, тук изглежда наистина неспокойно.. с всичките тези хора.
- Поне разбрахме,че можеш да бъдеш ироничен. Всяка книга може да е различен човек. Различна история. Не се чувствам сама в стаята в момента.
- Защото не си. Аз също съм тук .. - очите им се срещнаха, когато и двамата се засмяха. - Трябва да тръгвам, закъснявам за работа с... три часа и двайсет и пет минути.
- Приятна почивка тогава, явно не работиш нещо изморително. - хапеше, много леко, ала хапеше с тези реплики.
- Така е, всъщност. Приятно и на теб. Ще се видим след няколко дни, предполагам.
- Чао , Джони.
- Чао.
11:26. Слизайки по стълбите , Джони градеше най-прекия маршрут до работа в главата си. Осъзна, че може да стигне пеша за трийсетина минути. Не му се киснеше в задръствания, беше в настроение да походи. Така или иначе грееше слънце, щеше да хване малко тен. През целия път не спря да се чуди как ще се развива книгата, която уж щеше да го избави от безсънието. Което , той харесваше, в интерес на истината. Имаше толкова много време да твори случки в съзнанието си, чак беше ползотворно. Или поне така мислеше мозъкът му, тялото казваше друго.
16:37. Прозорците на тринайсетия етаж на офис-сградата, в която се помещаваше Детройт Дейли , щяха да се спукат от ударите на слънцето в най-горещия следобед за лятото досега.
- Сам, статията е на бюрото ти. Аз си тръгвам. Още една минута на бюрото и щях да припадна. Ще се видим утре.
- Джони , коя статия? Нали не искаше да пишеш за губернатора?
- Все още съм на това мнение, приятелю. Чака те статия за изгубените книги, вдъхновението и още няколко позабравени неща в наши дни.
- И какво по-точно да правя с тази статия, гений на новото поколение такъв ? - Сам се притесняваше за тиража на вестника по двайсет и пет часа на денонощие.
- Прочети я. След това я хвърли, гори, публикувай, критикувай, сложи си я в рамка.. Все ми е тая, просто я прочети.
- Тръгвай, Джони. Ще се видим утре, гледай да не закъсняваш, моля те!
- Разбира се, Сам. Както винаги , приятелю.
01:44. Единайсето кафе за деня. Слаба бройка , с оглед на това, че беше ходил на работа. "Взел съм да се будя по-лесно." - каза си с усмивка младежът. Замисли се отново за възможния сюжет на книгата. Имаше усещането, че ще му допадне. Истината е,че го знаеше, защото кой в наши дни, кажете ми, може да се докопа до книга от хартия. Беше си истинско чудо, че Сам се престраши да му сподели местонахождението на тази съкровищница.
И тогава заспа. Очите му се затвориха, умът му се отпусна и Джони спа непробудно девет часа. Цели девет! Събуди се само, за да пие кафе ... след което заспа отново. Събуди се в десет вечерта и все едно беше направен от желе. Не можеше да мръдне от почивка. Стана от леглото да си вземе лист и писалка , след което нахвърля опорни точки за статията, която трябваше да пише за Сам. Ставаше въпрос за покачването на цените на цитрусови плодове в страната. Това звучеше, а и си беше наистина важен проблем от дневния ред на един уважаван американски вестник. Остави писалката и заспа отново. За следващите два дни , Джони насъбра повече часове сън, отколкото в изминалите две седмици. Не беше спрял да пие по безброй кафета на ден, ала, въпреки тях ,всяка вечер заспиваше като пребит от работа. Не можеше да прецени дали е ползотворно или не, но поне се чувстваше по-отпочинал. Единственото, което го притесняваше, бе , че не му оставаше време за дългите сценарии, които изникваха в главата му по време на безсънието. Не беше играл карти от три дни , а вече му липсваше усещането от всеки спечелен ол-ин.
07:30. Аларма. Късо кафе. Дълго кафе. Такси. 105-та и Медисън.
- Добро утро.
- Брей, ти не си имал търпение да почнеш да четеш. Като малко дете със сладолед си.
- Поне ям сладолед. Това ми стига. - Джони умееше да се шегува със почти всичко. Не го правеше злобно, но понякога определено не беше на място. Не и този път. Пенелопе посрещна отговора с усмивка.
- Не е пристигнала, обаче. Съжалявам, още я чакам. Искаш ли да ти дам да почетеш някоя друга, докато пристигне?
- Ти би ли си купила лимонов сладолед, ако ти се яде шоколадов?
- Така си и помислих .. е, значи ти остава да почакаш. - изглеждаше притеснена,че един от малкото ѝ клиенти може да си отиде, без да прочете и една страница.
- На теб какво ти харесва в книгите? Защо четеш? - Джони сменяше темите на разговор с темпа на смяната на мислите си. Беше свикнал със това си качество и не му правеше впечатление, че хората се сепват при преплитането на две или повече, напълно несвързани по смисъл, изречения.
- Заради новите светове. Всяка книга е като новооткрит остров на нечия фантазия. Да четеш книга значи да се разходиш из ума на някой, който дори няма да видиш наживо през живота си.
- Тоест... е по-лесно да изслушаш нечии житейски разказ, не ако стои пред теб, а го е написал на хартия, надявайки се да прихванеш емоциите, които е усещал по време на писането? Защото ме съмнява, че би седнала да слушаш мен десет часа пред това, да прекараш един следобед с интригуваща книга , разказваща за живота на ... средновековни благородници, да речем.
- Остър начин да го опишеш, но ... да. Мисля, че е така. Хартията не се влияе от моите мисли. Тя просто носи посланието си. Няма как да каже нещо грешно, след като,сякаш, само аз си говоря с нея. Тя говори, ала не с мен .. просто говори.
- И го няма шанса да изтърси нещо от рода на "лимонов сладолед"? - Джони нямаше граница , що се отнася до арогантните въпроси.
- Няма го. Но не съм казала,че не обичам сладолед.
- Че има ли някой, който да го е казвал?
- И ти си прав. От време на време, но явно се случва.
- Сега вече си правиш шега с мен.
- Ти пък не си споменавал, че не обичаш шеги.
- Ето, че и ти понякога си права. Това е номерът ми. Пиши ми съобщение, например, когато пристигне книгата , ще дойда да я взема.
- Добре, сладоледаджия. До скоро. - обърна му гръб , докато го казваше , но все пак го погледна.
- Чао, шегаджийке.
05:35. Разхождаше се из града, когато се сети , че не е ходил в любимия си бар от седмица.
Странното беше, че не си спомняше как да стигне до там. Минаваше по най-познатите улици, ала все не виждаше входа на Хард Рок Бар Детройт - ХРБД , както го наричаше накратко Джони. Вървя наляво-надясно около двайсет минути , преди да стигне до ъгъла, зад който се намираше въпросният бар. Зави по 67-ма с очакването да се блъсне в огромната охрана пред клуба, ала наместо Веселия Боб , Джони се спъна в купчина кашони и едва не падна по очи в една локва. Стоеше на някакво пристанище и гледаше как последният кораб, пълен с книги , отплава през Атлантика. Дори не беше в Детройт. Гледката му напомняше по-скоро за поствоенна сцена в някоя европейска, забравена държава, отколкото за любимия му град. "И днес няма да играя карти .." - помисли си той и отвори очи.
05:36. Късо кафе. Един сникърс и малко кола. Беше се върнал към стария график на денонощието. Двайсет и четири часа , прекарвани в мисли , писане, прозявки и кофеин. За две седмици бе мигнал пет-шест пъти, най-много. Телефонът му съществуваше, само когато Сам решеше,че трябва да избухне в телефонен разстрел , поради поредното закъснение на Джони. Нямаше вест за книгата. Дали въобще имаше запазени копия? Кой знае. Книгите бяха като скъпоценни камъни. Рядки и често кървави, що се отнася до произхода им. Джони реши, че на следващата сутрин ще провери, дали диамантът му някак не е стигнал до книжарницата , въпреки перипетиите около пренасянето на книги в днешна Америка.
09:00. Слънцето се беше скрило зад намусени облаци, така че днес бе ден за риза. Един хот-дог за из път и две кафета, ей така, по между другото.
- Не е пристигнала още? - понякога се дразнеше как наивно задава въпроси, чиито отговор бе ясен.
- Ох,каква съм разсеяна. Преди три дни се обадих., за да проверя пак , от Чикаго ми казаха, че няма как да я доставят в близкия месец. Съжалявам,че забравих да ти кажа. Само си бил път дотук. Да ти предложа някоя друга, все пак?
- Не. Истината е,че се запалих по тази книга, защото усетих,че искаш да я прочета. Не те познавам, но реших, че разбираш повече от книги, отколкото аз. Не ми се чете друго.
- Как можеш да знаеш какво ти се чете, ако досега не си чел книга през живота си ?
- Понякога просто знаеш. Точно както шоколадовия и лимоновия сладолед.
- Хм.. ами, ако няма шоколадов, би ли си взел лимонов?
- Бих си взел пица, в такъв случай. Дори усещам ,че огладнявам .. Кажи ми , поне, заслужава ли си краят на книгата? Хубаво ли свършва? - искаше му се вече да си бе тръгнал, но продължаваше да гложди ума си с тези въпроси.
- Ъм.. ако трябва да съм честна, не съм я чела докрай. Започвала съм да я чета около осем пъти, но така и не я довърших. Някак си не искам да я прочитам докрай. Страх ме е, как ще завърши.
- Чел съм, че в книгите важното не било да знаеш края, а да узнаеш защо завършва така. Да узнаеш не историята, а мотива ѝ. В крайна сметка , финалът може да се случи по сто различни начина в ума ти, ала ядрото , ако е истинско, ще остави истинска следа в съзнанието.
- Може и да си прав.
- От време на време.
Мълчалива пауза.
- Чао, Джони. Надявам се все пак да прочетеш нещо, което да има ядро.
- По-скоро ще го слушам. Май с книгите няма да се получи. Не съм добър в едностранните разговори. Ако изключим монолозите - там съм цар.
Със затварянето на вратата , Джони сякаш изплува от някакъв забравен подводен храм,обратно в действителността на номадското си ежедневие. "Трябва ми кафе". Винаги му трябваше кафе. Този ден изпи само едно, обаче. В работата писа цял ден за губернатор Филипс и как по-точно е присвоявал пари от граждански данъци , за да плати за скъпата почивка на новата си съпруга. Не че Сам беше очарован, но поне беше от хората, които държаха на честността в писмените издания. Джони дори имаше чувството, че тази нощ началникът му ще спи спокоен. Това го накара да се усмихне.
04:30. Телефонът иззвъня. Нямаше как да е Сам. Той никога не звънеше след дванайсет вечерта.
- Прочетох я, искаш ли да ти разкажа как свършва? - не беше чувал гласът ѝ по телефона досега.
- Попита ли се защо искаш да набереш номера ми, преди да го направиш ? - Джони не беше в настроение за дълги разговори.
- Не. Всъщност , да, но .. не намерих логична причина. Просто реших , че ще искаш да разбереш поне малко от историята.
- Напиши ми го, ако наистина имаш такова желание. Сега играя покер с Козела. Всички други си отидоха, а мисля, че, току-що, го хванах на блъф. С тъмни очила и тези цветни шорти изглежда още по-смешен. И си играе с брадичката. Да, определено блъфира.
петък, 9 август 2013 г.
Безсмъртният Балон
... Ще повярвате ли какво видях днес? Разхождах се сред една приказка за модерния свят. Ходех сред сиви отломки на сгради , пробити пътища и паднали паметници, символи на някогашно величие. С всяка крачка ставах свидетел на нови и нови парадокси, създадени от човешкия род. Препъвах се в тела, не мъртви, ала сякаш заспали , упоени от многото, разхождащи се около мен,хора с противогази. С бездушни погледи те обикаляха в симетрични фигури , поразяващи , когото сварят. Отминавайки ги, се натъкнах на Обама, играещ шах с Путин със залог по една ядрена глава на игра. И двамата с прокъсани панталони, целите в прах, хич не приличаха на президенти. Продължавам озадачен,на що за международна среща бях станал свидетел, когато пред очите ми изниква стадо антилопи. Подскачат, все едно са в саваната и току ще се спрат да попасат,някъде далеч от хищници. Но падат една по една , посечени от откос куршуми. Цял отряд униформени подтичва в перфектен строй покрай потресаващата гледка на бездиханните животни. Олюлявам се, зашеметен от този изкривен, нов естествен подбор. Само че този път не е природен. В далечината се чуват танкови залпове, през облаците прах се подават картини на падащи блокове, строени кой знае кога. Изстребители раздират небето , изпаднали в танц от картечни лупинги. Няма наш и ваш. Всеки стряла на месо. Мяркам семейство пингвини , сгушили се на парче лед , стоящо като изрисувано насред бетонен площад ...и никаква вода около него. Изплашени до смърт, те политат , изгубвайки се в пушека на безнадеждното. От горяща църква наблизо изскача бягащ свещеник ... облякъл три-четири роби една връз друга, той се препъва ,изпускайки кръста на земята. Стадо разярени диви коне претичват , заобикаляйки божия служител и се врязват с копита напред в кораб с конквистадори. Кървава гледка и за двете страни. По-нататък мускетари се сражават с кралската стража на английската кралицата, ала не със шпаги , а с рози, представете си.. винаги съм смятал, че имат странни спорове. Зървам Еминем , изправил се на парапета на мост, пише нещо на тетрадка, а металната конструкция под краката му, аха да се срути под тътена на земетресенията , сцепили земята от край до край. Бледокървав хоризонт озарява малкото останало слънце..но и то се скрива след поредния атомен взрив някъде по света. Но дори и бушуващият ураган, някъде в далечината не притеснява събралите се на една маса доктори: американец, азиатец и европеец, да правят дисекция на изкостял африканец. Ято гарвани прелита над гротескната картинка на човешката хранителна верига. Писъкът им отеква в изпочупените прозорци на болниците и сиропиталищата , чиито входни врати отдавна са заковани здраво с дъски. А пироните - ръждясали. Дузина костююмари се разхождат по червено килимче, постилащо път , осеян уж с добри намерения , който намира своя край в отворената шахта на тъмните селения на градската канализация.Падам на колене, изгубил поглед в смесицата от цветове и светове.И тогава ги видях... Малки момче и момиченце ..вървят, хванати за ръка. Момичето държи червен балон в здрава хватка. И в единственото цветно , насред сивото , все едно бяха събрани всичката надежда в света с невинността на всички деца. Сякаш хиляди хубави емоции се блъскаха вътре в този балон. И изсвистя куршум. Спука балона с лекота и продължи своя полет на смъртта, някъде надалеч. Връзката в ръката на момичето падна бездушна на земята , изплъзвайки се от пръстчетата ѝ...
И тогава видях невижданото. Две деца , крещящи от дъното на гърлата си , изпепеляваха хиляди войници, бойни машини , бюрократи и злодеи. Първичният призив на едни непокварени създания пречистваше света ни от всичко , което нарушава баланса му. Безкраен вик към непознатото , отправен от две съзнания с една обща цел - да видят как изгрява слънцето и на следващия ден. Съзнания , разбиращи силата на истинския вик на природата. Вярващи , че горите пак могат да бъдат зелени , а моретата и ледовете - чисти и красиви. Че няма човек , които не ще има право да се здрависа като равен с друг. Една истинска молитва, отправена от ..и за бъдещето на един противоречив свят.
А в какво вярвам аз ли ? Вярвам , че другият път, в който сънувам буден, балонът няма да се спука. Не са му притрябвали повече куршуми.
И тогава видях невижданото. Две деца , крещящи от дъното на гърлата си , изпепеляваха хиляди войници, бойни машини , бюрократи и злодеи. Първичният призив на едни непокварени създания пречистваше света ни от всичко , което нарушава баланса му. Безкраен вик към непознатото , отправен от две съзнания с една обща цел - да видят как изгрява слънцето и на следващия ден. Съзнания , разбиращи силата на истинския вик на природата. Вярващи , че горите пак могат да бъдат зелени , а моретата и ледовете - чисти и красиви. Че няма човек , които не ще има право да се здрависа като равен с друг. Една истинска молитва, отправена от ..и за бъдещето на един противоречив свят.
А в какво вярвам аз ли ? Вярвам , че другият път, в който сънувам буден, балонът няма да се спука. Не са му притрябвали повече куршуми.
петък, 22 март 2013 г.
Hungry dreams.
Тиха, застинала в тъмнината, сякаш, нощ. Безмълвна и смирена
като балада на М.Н. , тя бавно пристъпва, обгръщайки своите последни събеседници в
удобната прегръдка на незнанието. Усещането, което имаме, когато лягаме вечер в
леглата си, познати до най-малката гънка на чаршафа. Спокойствието,че каквото
и да те тревожи , може да почака до утре. Покой, сравним с най-хубавите емоции
на света. Състояние на пълно отпускане на тялото и духа ни. Ала винаги ли е
така ? Няма ли и нощи, ще попитате , в които смирението е нагрубено от
разрушителните мисли , летящи в ума на изтерзания потребител на сънища. А
когато едно откъсване от реалността е всичко, от което имаш нужда , тогава
липсата му е най-силната повреда, която можеш да нанесеш на съзнанието си. Но
избор нямаш, тъй като се нуждаеш до болка от спасителната доза сън, която да
възвърне подсъзнателната ти вяра в реалността. И получиш ли я , си отново
спокоен...дори доволен на моменти. Изненадан колко красив може да бъде светът
през очилата на един дриймър. И после пак събуждане. Цял ден път, вървян със
злоба в очите, без да предвещава дори най-малко за гледките, които виждат те,
когато вечер се затворят. Контраст, познат на много, ала осъзнат от толкова
малко хора. Смяна на измерения, ако щете го наричайте. Тук си един... там си
друг. Черен, ала бял наяве... светъл, ала тъмен отвътре. И представете си този
преход, от една същност към друга, изпълнен от милиарди хора наведнъж. За една
единствена нощ, всяко денонощие, селенията на сънищата са натоварени със
задачата да задоволят желанията на безброй недоволни от живота си умове.
Съзнания, непокварени до невъзвръщаема степен, което им позволява все още да летят
до полетата на безгрижието. И летят те,върху крила-назаем ,без да са сигурни
дали скоро няма да ги сполети катастрофа. Защото когато затвориш очи, не им
оставяш нищо друго освен да се огледат обратно в теб самия. И тогава един
индивид разбира що за човек е..когато най-после успее да се отърси от оковите
на обвързаността си с околните , получава шанса за бонус гледката на деня.
Специалитета на заведението.. на тепсия поднесен, гол-голеничък , образът на
една разкрита и незащитена душа. И по-смелите , след като го погледнат учудено,
набождат с вилицата и смело започват да опитват от собствените си, досега
непознати, олицетворения.И не можем ли да се храним постоянно така? Насита при
този вид хапване има ли? Ядеш, надуваш се.. преяждаш? И отваряш очи и ето те
пак – гладен. Изгладнял, пресъхнал за спасителната хапка сън. За малкото
откраднато време, в което наместо да обмисляш всичко, което те заобикаля, се
оставяш на течението и единствената ти грижа е да се наслаждаваш на гледките ,
които се откриват пред очите ти. И после защо хората били самовлюбени.. Как не,
като най-вкусно явно е да си похапнеш от собствените идеали и мечти. Проблемът
възниква тогава,обаче, когато се нарамиш с работата да създаваш и чуждите
светове в онази земя на сънища. Появява се конфликтът, кой да се нарадва повече
на постигнатото... И някой спира да сънува, та да може друг спокойно да се
наслади на полагащото му се. Хайде и аз така..че от толкоз дрънканици огладнях.
Да видя какво е сготвила феята на сънищата тази нощ.
четвъртък, 14 февруари 2013 г.
На Камилата Живко.
Хайде, че не съм сядал пред клавиатура от доста време... да се разпиша с два-три реда. Да си поговорим малко за днешната еуфория, която надали повечето от нас са усетили. Да , готина е.. приятно е като си жертва на опиянението на този пре"свят" празник. И тук няма капка ирония - истина си е. Но, по-важното.. обектът на нашата дискусия - един простичък въпрос (as usual). Защо само по празници се сещаме да дадем всичко от себе си и да изненадаме близките си , да си направим малко фотоси, да се посмеем и усмихваме повече от "нормалното" ? Дали не е защото, толкова сме свикнали да го караме лежерно, че .. дойде ли червена дата в календара, просто се активизираме и за един ден бутаме усилия за стотина.. прилежно и скромно разпределени на малки порцийки - да не се изморим нещо, не за друго. Тъпо е. Знам, че от тук нататък текстът ще загуби каквото и да е художествено излъчване, ала смятам, че понякога и от малко по-груба реч има нужда. И както бях започнал, нека продължа..
Докога ще се биете в гърдите горди?
докога ще живеете по план?
сякаш пред мен овце-орди..
грачи по тях гарван, дран..
И ще прогледнат ли чудно?
Ще имат ли очи..
и съзнание будно..
за своите души?
Знам, от вас не съм различен..
нито забавен, нито скептичен..
просто към света съм критичен!
"съвети" редя му "приличен"!!
И пак изправям се и питам:
Кое по-важно е?
Кое продажно е?
И сякаш залитам..
И крачка преплитам..
В мрака надежда вплитам..
И се будя, прероден..
От плах лъч озарен.
А в ръката счупен химикал..
Ухае на печал.
Затъжил се е за онез,
със сърцата..
със златния кафез..
и с доброто в душата.
Докога ще се биете в гърдите горди?
докога ще живеете по план?
сякаш пред мен овце-орди..
грачи по тях гарван, дран..
И ще прогледнат ли чудно?
Ще имат ли очи..
и съзнание будно..
за своите души?
Знам, от вас не съм различен..
нито забавен, нито скептичен..
просто към света съм критичен!
"съвети" редя му "приличен"!!
И пак изправям се и питам:
Кое по-важно е?
Кое продажно е?
И сякаш залитам..
И крачка преплитам..
В мрака надежда вплитам..
И се будя, прероден..
От плах лъч озарен.
А в ръката счупен химикал..
Ухае на печал.
Затъжил се е за онез,
със сърцата..
със златния кафез..
и с доброто в душата.
Абонамент за:
Коментари (Atom)
