" Живял някога един дядо. Бил обходил хиляди земи, срещнал се с хиляди хора.. Какво ли не бил видял той. През всичките тези години дядото се водел по една невидима сякаш пътека, насочваща го към неговите бъдещи кръстопъти. Там той спирал и правел своя избор. След това пътеката потрепвала, търсеща новата посока. С времето старецът се натъквал на препядствия по пътя към своето настояще. Всяко от тях се изразявало в тъмни петна по пътечката му. С нарастването на броя на петната, нашия герой усещал как губи от поглед светлината на неговата напътница. Случило се един ден, най-немислимото .. Дядото, увлечен в поредната мечта.. Не забелязал бързото течение на една дълбока река... Докато се усети да направи каквото и да било... Водата го бе грабнала. Изхвърлен на брега на най-мрачното петно на земята , той бил принуден да се благодари, че е жив.. жив в обкръжението на нищо , освен непрогледен мрак. Дядото, обаче ... не искал да спира. Имал жажда да обикаля. Започнал сам да търси пътечката. Опитвал, опитвал ... от време на време сякаш виждал как мъждука някъде там, в далечината... Както си вървял един ден, препънал се и паднал ... Старичките кокали усещали болежката. Усещали я силно. Изневиделица, бляскава светлина озарила погледа на дядото. Без да прикрива с ръка той скочил радостно и завикал. Подскачал и гълчал, защото да види светлината за него било най-голяма радост. Тя , самата ... крехка, нежна.. толкова невинна.. изплашила се от реакцията на стареца. Тревожеща се за своето бъдеще тя се изпарила в един единствен миг... Отивайки някъде далеч в безопастност. Потъркал очи дядо .. само за да усети обиколния мрак. Потрил ръце... Пък станал .. "
- Еее... И какво станало после? Какво? - любопитен детски глас.
- Не помня , чедо. Дядо съм вече, забравям ...
събота, 15 септември 2012 г.
четвъртък, 13 септември 2012 г.
Dilemma.
Have you ever created something that takes your breath away only by looking at it when you were entirely happy? Have you ever started to write or draw or start building a fuckin` skyscraper when you are smiling and surrounded by people you love? Have you ever said to yourself : " Man, I`m so freaking happy , I`m gonna do something memorable for the whole world !" ? I seriously doubt it. From the experience I`ve gotten throughout my life so far I can certainly claim that art and especially masterpieces come to you when you feel down. When you`re angry at the world you need to express that.. And what better way than creating something outstanding and saying : Fuck you all, I can do great things without anyone`s help! ... Satisfying .. Yes? But also sad. Because when you reach the point of showing people that you are worth it through your art .. that means you have fallen away from their horizon. You have been sent to another dimension , where you exist as the ultimate creator of your day .. and night. Of your own separate world. The only downside? You are alone. You may feel on top of the world ... but there can be place only for one at this exact location. Otherwise, it should get too crowded. And we don`t want the world to come crashing at everyone`s heads , do we? The essential is to understand whether you are ready to throw away everything and become the one and only climber of mount " Masterpiece " or you prefer to stay at the bottom , watching someone crawling to the top, while you cuddle in the arms of all those who chose to stay by your side. Or were they just as afraid as you were .. to try climbing to the top? Remember... mostly nothing is what it seems, when yo have your pink glasses on ... and in the end... how could you see the full, bright picture than from the top of the world? Your own world!
сряда, 5 септември 2012 г.
Хруп.
Посвещавам тези редове на инсомнията. Не онази, която те измъчва без да ти позволи да заспиш. Не онази, за която четем оплаквания. Не тази, която всички хулят. Онази другата, добрата - безсънницата , причинена просто от желанието да стоиш с широко отворени очи и да се радваш на света, който те заобикаля. Без значение къде се намираш. Може да си навсякъде. Където си поискаш. Щастлив ли си - тя е там. - Почакай .. защо си мислиш, че сме две? Нали всеки имаше тъмна и светла страна? Или забрави? - I guess I haven`t .. Надали ще забравя. Повтарял съм го немалко пъти. И ще продължавам. Затова се радвам ... зная , че дори и често да не мога да заспя, заради поредната мрачна прищявка на нощната ми спътница, има и моменти , в които тя се появява само за да ми покаже, че най-стоплящото вдъхновение идва точно в тези часове. Когато почти няма будна душа. Само аз, музиката и ... тя. Insomnia. Точно - не говоря за някоя жена, а именно за това състояние на душевен покой, който ми позволява да тракам по клавишите без да се замислям и за секунда. Така приятно е. Чаша кафе може би? В 5 30 звучи по-добре отколкото някой би си представил. Хруп. Изпука и врата. Вписа се в симфонията от душевни и физически звуци, които ме наобикалят. А случвало ли ти се е да пишеш.... и да не знаеш накъде отива това, което излиза изпод пръстите ? Дали ще е дълбока трагедия или жадуван щастлив край? Ще достигне ли целта си или просто ще остане заседнало .. някъде там - по средата между нищото и нещото. На мен сякаш ми се случва често. But I don`t mind. Предполагам, същото може да се каже и за живота. Откъде ще знаеш къде точно ще стигнеш, тръгвайки нанякъде? Би ли могъл да знаеш със сигурност? Не. И това му е хубавото. Животът е перфектен, що се отнася до изненадите. И в двете крайности. Затова всеки път, когато стигнеш до момент , който не си очаквал.. или до предвидения изход - спри за момент. Наслади му се. Почувствай го. Отвори една от много малки стаички в ума си и запази картина от него. Изгрев, усмивка, Луна , обляла морския бряг, куплет от песен, чаша кафе... Огледай се в собствените си очи. Това е достатъчно, да ти покаже кой си. Къде се намираш. А накъде отиваш сам ще разбереш с времето. Не се насилвай. Не търси постоянно отговорите. Остави ги малко те да те търсят. Почини си от безкрайната гонитба между безконечното човешко любопитство и тайните на света. Защото е така по-сладко да ги осъзнаеш , когато те решат, че си готов...
Ето, че и аз стигнах донякъде. До края на поредната драсканица. За мое щастие, разбрах защо започнах да я пиша. As I always do ... eventualy. Просто имах нужда да поговоря. Не с друг, а със себе си. Извини ме, ако звуча грубо. Такъв съм си.
Ето, че и аз стигнах донякъде. До края на поредната драсканица. За мое щастие, разбрах защо започнах да я пиша. As I always do ... eventualy. Просто имах нужда да поговоря. Не с друг, а със себе си. Извини ме, ако звуча грубо. Такъв съм си.
вторник, 28 август 2012 г.
4.
'' Deliver me into my fate
If i`m alone I can not hate..
I don`t deserve to have you...? ''
-
Сами ли избираме съдбата си или тя сама избира нас? Зависи ли от нещо, или сами я ковем, както обичат да нареждат куп поговорки и мотивационни цитати. Какво точно представлява тя? Описание на един отделен човешки живот или низ от ситуации и "случайности" , водещи до определен изход. Или неопределен? Не чувствам нужда да зная. Усещам, че ще изгубя интерес към нея, ако разбера абсолютно всичко. Или пък ще ме заинтригува още повече? По-възможно. Сам трудно ще намеря отговора, обаче. Дори и единак, всеки се нуждае от компания от време на време. Защото сами пак получаваме отговорите, които ни вълнуват, ала ... губим момента, в който споделяме откритията си с тези, стоящи до нас. Губим усмивката на одобрение. Погледа, изпълнен с блага емоция. Губим .. постепенно, но неизменно ... губим тръпката от гореспоменатите случайности. Всичко може да бъде така чупливо. Същността на живота не прави изключение. Да - не зная каква точно е, но знам едно - заслужава си. Заслужава си и хубавото и лошото. И усмивките и сълзите. И любовта и омразата. Защото кой може да мрази ... без да е обичал? А за да обичаме? Трябва ни някой, който да ни подтикне. Някой, който да опровергава злите езици. Just someone like us. Or the total oposite. Or both? Може и никога да не узная всичките отговори. Но ще имам тези, които най-желая. Зная. Защото няма да спра да ги търся. И така докато не ми остане какво да пиша...
- You do .. It`s just..
- Shh.. Save it. I know that one already.
If i`m alone I can not hate..
I don`t deserve to have you...? ''
-
Сами ли избираме съдбата си или тя сама избира нас? Зависи ли от нещо, или сами я ковем, както обичат да нареждат куп поговорки и мотивационни цитати. Какво точно представлява тя? Описание на един отделен човешки живот или низ от ситуации и "случайности" , водещи до определен изход. Или неопределен? Не чувствам нужда да зная. Усещам, че ще изгубя интерес към нея, ако разбера абсолютно всичко. Или пък ще ме заинтригува още повече? По-възможно. Сам трудно ще намеря отговора, обаче. Дори и единак, всеки се нуждае от компания от време на време. Защото сами пак получаваме отговорите, които ни вълнуват, ала ... губим момента, в който споделяме откритията си с тези, стоящи до нас. Губим усмивката на одобрение. Погледа, изпълнен с блага емоция. Губим .. постепенно, но неизменно ... губим тръпката от гореспоменатите случайности. Всичко може да бъде така чупливо. Същността на живота не прави изключение. Да - не зная каква точно е, но знам едно - заслужава си. Заслужава си и хубавото и лошото. И усмивките и сълзите. И любовта и омразата. Защото кой може да мрази ... без да е обичал? А за да обичаме? Трябва ни някой, който да ни подтикне. Някой, който да опровергава злите езици. Just someone like us. Or the total oposite. Or both? Може и никога да не узная всичките отговори. Но ще имам тези, които най-желая. Зная. Защото няма да спра да ги търся. И така докато не ми остане какво да пиша...
- You do .. It`s just..
- Shh.. Save it. I know that one already.
събота, 25 август 2012 г.
3.
" So if you love me let me goAnd run away before I knowMy heart is just too dark to careI can’t destroy what isn’t there "
-
Просто бягай. Не ми пука какво изпитваш. Просто избягай. Избягай преди да съм узнал каквото и да било. Побегни към розовите си страни, облечи лачените си дрехи и се усмихни. Без мен. Прекалено съм почернен , че да ми влияе. Че да ми пука. Няма как да унищожиш това, което ... което не съществува. Като отричам съществуването му, го предпазвам от това така желано унищожение ... Предпазвам теб от мен. Не ти се иска да преживееш всичко наново, нали. Тогава бягай. Бягай и никога повече не поглеждай назад. Мен ме няма там вече. And I`ve got nothing else to add. Goodbye.
- But..- Gone.
-
Просто бягай. Не ми пука какво изпитваш. Просто избягай. Избягай преди да съм узнал каквото и да било. Побегни към розовите си страни, облечи лачените си дрехи и се усмихни. Без мен. Прекалено съм почернен , че да ми влияе. Че да ми пука. Няма как да унищожиш това, което ... което не съществува. Като отричам съществуването му, го предпазвам от това така желано унищожение ... Предпазвам теб от мен. Не ти се иска да преживееш всичко наново, нали. Тогава бягай. Бягай и никога повече не поглеждай назад. Мен ме няма там вече. And I`ve got nothing else to add. Goodbye.
- But..- Gone.
сряда, 22 август 2012 г.
2.
'' The air around me still feels like a cage
and love is just a camouflage for what resembles rage again .. "
-
Замисляли ли сте се как би изглеждала средата около всеки един от нас, ако притежаваше материална форма? Говоря за тази съвкупност от въздух, аура, взаимоотношения и прочие с целия останал свят. Дали ще е огромен дворец или малка порутена къщурка? Красива, зелена , непокътната поляна или ядрото на самото Слънце? Безкраен хоризонт или непробиваема клетка? Най-вероятно за всеки е различно - логично. Но от всички възможни варианти искам да наблегна на този, непробиваемия ... на клетката и птицата в нея. Коя птица ли? Ами .. онази, забравилата какво е да летиш.. Уплашена да се пусне по полъха на вятъра. Всеки може да бъде тази птица. И всеки е бил в даден момент от живота си. Различава ни това, кой избира да разбие вратата на "затвора" си и кой - да остане смирен пленник, до неопределения изгрев, който някак като по чудо ще го избави от оковите на собствената му нерешителност. Защото клетката не ни хваща сама.. За да се озовем в нея, трябва да сме влезли първо. Трябва да сме позволили на едно невидимо влияние да ни придърпа в стоманените си обятия - да ни превърне в роби на собствените ни страхове. И къде е любовта в цялата тази картинка ще попита някой, направил си труда да прочете най-горните два реда. Колко често използваме това чувство като извинение за състоянията си? Всеки може да си отговори сам. Някои по-рядко, други по-често ... И е истина - любовта може да се приеме като фактор в нашето "оковаване" , но започвам да вярвам, че като цяло това възприятие е грешно. Всеки аспект в живота ни е едновременно свързан и разграничен с останалите. Парадокс? Най-вероятно. Но точно заради това противоречащо твърдение смея да кажа,че не любовта, а ние самите сме виновни за състоянията си - без значение в коя крайност са. Тя е просто прикритие за този вътрешен гняв, който таим понякога. За откраднатите моменти на душевни крясъци. За миговете, в които ни се иска да премажем света и всичко непонятно в него. Любовта е водач, но и пионка. Зависи в чии ръце е попаднала. Прилича по малко на всичко, с което бива сравнявана... Може да бъде открита навсякъде и в същото време .. Сякаш я няма, когато ни трябва изход от "безизходното" .. Защо? Защото птицата сама трябва да реши кога да полети. Сама да избере накъде .. и с кого. А любовта ли? Тя е просто един полъх на вятъра...
So.. will we fly?
- Ти решаваш.
and love is just a camouflage for what resembles rage again .. "
-
Замисляли ли сте се как би изглеждала средата около всеки един от нас, ако притежаваше материална форма? Говоря за тази съвкупност от въздух, аура, взаимоотношения и прочие с целия останал свят. Дали ще е огромен дворец или малка порутена къщурка? Красива, зелена , непокътната поляна или ядрото на самото Слънце? Безкраен хоризонт или непробиваема клетка? Най-вероятно за всеки е различно - логично. Но от всички възможни варианти искам да наблегна на този, непробиваемия ... на клетката и птицата в нея. Коя птица ли? Ами .. онази, забравилата какво е да летиш.. Уплашена да се пусне по полъха на вятъра. Всеки може да бъде тази птица. И всеки е бил в даден момент от живота си. Различава ни това, кой избира да разбие вратата на "затвора" си и кой - да остане смирен пленник, до неопределения изгрев, който някак като по чудо ще го избави от оковите на собствената му нерешителност. Защото клетката не ни хваща сама.. За да се озовем в нея, трябва да сме влезли първо. Трябва да сме позволили на едно невидимо влияние да ни придърпа в стоманените си обятия - да ни превърне в роби на собствените ни страхове. И къде е любовта в цялата тази картинка ще попита някой, направил си труда да прочете най-горните два реда. Колко често използваме това чувство като извинение за състоянията си? Всеки може да си отговори сам. Някои по-рядко, други по-често ... И е истина - любовта може да се приеме като фактор в нашето "оковаване" , но започвам да вярвам, че като цяло това възприятие е грешно. Всеки аспект в живота ни е едновременно свързан и разграничен с останалите. Парадокс? Най-вероятно. Но точно заради това противоречащо твърдение смея да кажа,че не любовта, а ние самите сме виновни за състоянията си - без значение в коя крайност са. Тя е просто прикритие за този вътрешен гняв, който таим понякога. За откраднатите моменти на душевни крясъци. За миговете, в които ни се иска да премажем света и всичко непонятно в него. Любовта е водач, но и пионка. Зависи в чии ръце е попаднала. Прилича по малко на всичко, с което бива сравнявана... Може да бъде открита навсякъде и в същото време .. Сякаш я няма, когато ни трябва изход от "безизходното" .. Защо? Защото птицата сама трябва да реши кога да полети. Сама да избере накъде .. и с кого. А любовта ли? Тя е просто един полъх на вятъра...
So.. will we fly?
- Ти решаваш.
вторник, 21 август 2012 г.
1.
'' Bury all your secrets in my skin
Come away with innocence and leave me with your sins. "
-
Вълните се пенят сърдито , докато ги подминавам , гледайки от самолета. Все едно са ми ядосани за нещо. Няма как да ми кажат, обаче. Далече съм.
Отпивам тежка глътка от кафето, което симпатичната стюардеса донесе точно преди минута.
Замислен съм.Може би това, че минавам през облак усилва мисловната ми дейност. Не?
I`ll never know. Виждам остров в далечината. Явява се като мираж и пак изчезва. Не му се говори явно. Отмествам молива от листа. Погледът ми се отнася нанякъде. Някъде между невидимия остров и хаотичната стая. Изгубих ли се? Не мисля. Намръщвам вежди и пак отпивам. Красиво е. Да си опиянен от нещо така далечно. Китарен риф.. весело подсвиркване.. толкова много образи. Стоя на леглото и говоря с часове. И въпреки, че ти казах всичко имах сякаш още хиляда пъти по толкова... Ала не се притеснявай. Прогори плътта ми с всичките си тайни .. Зарови ги надълбоко. Аз ще ги пазя. Дори не съм близо, че да те спра.
- А къде си?
- Иска ми се да знаех.
Come away with innocence and leave me with your sins. "
-
Вълните се пенят сърдито , докато ги подминавам , гледайки от самолета. Все едно са ми ядосани за нещо. Няма как да ми кажат, обаче. Далече съм.
Отпивам тежка глътка от кафето, което симпатичната стюардеса донесе точно преди минута.
Замислен съм.Може би това, че минавам през облак усилва мисловната ми дейност. Не?
I`ll never know. Виждам остров в далечината. Явява се като мираж и пак изчезва. Не му се говори явно. Отмествам молива от листа. Погледът ми се отнася нанякъде. Някъде между невидимия остров и хаотичната стая. Изгубих ли се? Не мисля. Намръщвам вежди и пак отпивам. Красиво е. Да си опиянен от нещо така далечно. Китарен риф.. весело подсвиркване.. толкова много образи. Стоя на леглото и говоря с часове. И въпреки, че ти казах всичко имах сякаш още хиляда пъти по толкова... Ала не се притеснявай. Прогори плътта ми с всичките си тайни .. Зарови ги надълбоко. Аз ще ги пазя. Дори не съм близо, че да те спра.
- А къде си?
- Иска ми се да знаех.
четвъртък, 9 август 2012 г.
Lost your mind ?
" - What do you fear most , my dear friend ?
- You.
- Really?! ... Why so?
- Because you combine every one of my terrifying thoughts and bring them to life.
- But here you are ... still standing in front of me???
- Yeah ... `cuz besides the above .. you are still just a fuckin` mirror, mate ! "
- Our greatest fears lie in the deepest corners of our mind. Too bad, many of us had already lost theirs.
- You.
- Really?! ... Why so?
- Because you combine every one of my terrifying thoughts and bring them to life.
- But here you are ... still standing in front of me???
- Yeah ... `cuz besides the above .. you are still just a fuckin` mirror, mate ! "
- Our greatest fears lie in the deepest corners of our mind. Too bad, many of us had already lost theirs.
петък, 20 юли 2012 г.
Аларма.
" Слънчева съботна сутрин. Минаваше 11 часа. Събуди го алармата, която се канеше да смени от месеци, ала все не му оставаше време. Разбута възглавниците, които го бяха затрупали и се прозина продължително. Разтърквайки очи, избута тънката завивка с крак , освобождавайки се от "здравата" ѝ хватка. Имаше чувството , че досега бе сънувал някакъв странен сън. Намери телефона изпод малката купчинка дрехи на стола,които правеха компания на разлята чаша кафе и набра без дори да гледа дисплея. Изтегна се, докато чакаше да чуе гласа от другата страна.
- Ало?
- Къде си, мила.. не съм усетил кога си станала.
- Пак ли си пил ... ? - чу се отегчен глас.
- За какво говориш ... Събуждам се и теб те няма. Защо пък да съм пил??
- Защото мен ме няма от 4 месеца , Дио .. Разделихме се преди толкова време.. Сега спомни ли си?
- Ъм.. аз.. а.. извинявай. Извинявай. Не знам какво ми беше влязло в главата . Трябва да затварям. Да .. да си намеря телефона.. да..
- Нали е в ръката ти ? Какво ще го търсиш ? Божичко , станал си по-странен и от преди. Чао!
Равен сигнал, възвестяващ края на един озадачаващ разговор.
" Какво ми става.. Как може все още да живея в заблуда. В миналото. Може би трябва да живея по-здравословно. Да.. От днес почвам! "
Игнорирайки странното начало на деня си, Дио седна на леглото, изпука сякаш всяка кост в тялото си и се изправи с поредната прозявка. " Поне грее слънце. Ще отскоча да пия едно кафе и започвам. "
За разлика от мелодията на алармата, тази на звънене беше доста по-добра. Heaven and Hell озвучи малката стая , озарена от срамежливите лъчи на слънцето.
- Смотаняк, стига си спал... хайде да пием кафе вече. С Падрето се сварихме, докато те чакаме.
- Къде ме чакате?
- Човек ... от половин час сме на шибаното даскало. Вземи си дай зор и пристигай. Слабичкия взе да огладнява..
- Ох ... да. Идвам. След една минута съм там.
Нахлузи набързо чифт разкъсани дънки, намачкана тениска , избрана по сложния метод - Коя тениска се намира по-близо до нас, когато бързаме - хвърли си бърз поглед в огледалото и излезе. Със затварянето на вратата се сети, че е забравил нещо и изруга. Върна се да си измие зъбите и да си сложи чорапи. Докато правеше последното имаше време да огледа стаята си. Неговият приятен малък хаос. Събран, сякаш от десетки домове и натикан в неговата крепост. Обичаше си го. Осигуряваше му някакъв странен комфорт. Бързо прекъсна размисъла си и се отправи към мястото на срещата с приятелите си. На излизане нахрани котарака почти машинално ... Чак на улицата осъзна, че бе сложил храна в купичката , без дори пухестия домашен любимец да бе наоколо. С бърза крачка стигна до двамата недоволни и очевидно пренапечени от слънцето образи.
- Хайде бе, три дни идваш...
- Извинявайте де.. Трудно станах. - каза с усмивка Дио.
- А.. аз така си говоря. С Падрето все има занимание.. Не ни е било скука.
- Досега му показвах какво значи да те затапят с финес - изхили се третия човек, досега стоял настрана от разговора.
- Да бе, Падре.. Най-забавния си. - отвърна му веднага Тибърс.
- Стига сте се наливали .. Хайде да тръгваме . Умирам за едно кафе. - каза с нетърпение още несъбудилият се закъснял.
Тримата приятели закрачиха и не след дълго стигнаха до кварталното кафе. С влизането се чуха няколко бодри поздрава и една цветуща псувня по адрес на разваления телевизор.
- Здравейте на всички - поздрави ухилен Падрето - днес се чувствам доста чаровен.
Последва бурен смях на одобрение.
- Какво ще пиете, момчета? - попита рутинно сервитьорката.
- 3 дълги и една сода , Деси .. с лед и лимон. - отговори ѝ също толкова машинално Дио.
- Окей. Ей сега ги нося.
- Мерси.
Отпиха от кафетата. Падрето и Тибърс запалиха цигари. Дио стоеше , загледан в празното пространство между прозореца и тяхната маса. Хиляди мисли минаваха през ума му точно в този момент.
- Какво си се замислил, бе , наш? - попита по своя наивно загрижен начин "забавния" в компанията.
- Реших нещо..
-???
- Ще започна пак да тренирам. Мисля, че е време.
- Нормално, че е време - включи се в диалога Тибърс - Не може вечно да вегетатираш, брат - Трябва да се завърнеш навсякъде ... Ако знаеш докъде съм стигнал с Диаблото .. пф.. доста имаш да ме стигаш. - речта бе последвана от добър приятелски смях.
- Хах.. ще се завърна.. Спокойно. И пак ще те смачкам на дуели. Но по-важното е да се върна във форма. Пия кафето и ставам.
- А, ставаш ... Как така? - възмути се Падрето.
- Отивам в залата. Не издържам. Трябва да тренирам.
- Е... окей. Ти си знаеш, човече. Ние ще лентяйстваме цял ден тук с Деси - Нали, Деси? - усмивката на пълничкия приятел не бе отразена от сервитьорката.
- Харесва ме. Знам го. - каза сериозно.
Това неуспоримо твърдение докара усмивки по лицата на другите двама.
Дио надигна чашата и изпи кафето на екс.
- Оставям ви сода. Пийте я , ако искате. Хайде, до после на всички.
Чуха се пет-шест чао-та , след което врата се затвори след Дио.
Слънцето грееше доста силно и още с излизането си младежът се намери заслепен. Завървя надолу по улицата , доволен , че е намерил сили да се върне към нормалния си начин на живот. Влизайки във фитнеса усети как някакво изгубено чувство се върна в него. Не знаеше дали трябва да го прави, ала емоцията от нещо намерено след толкова време, му вдъхна увереност.
- Хей, момчета! - поздрави бодро той.
- Йе... откога не си се вясвал, приятелю? - зададе по-скоро риторичен въпрос един от присъстващите - Мислехме си, че си се отдал на балет.. или плетене на една кука.
- Винаги съм твърдял, че си доста забавен , my good old friend. - бурен смях се разнесе от цялата зала. Всички сякаш се радваха, че Дио е пак сред тях.
Той от своя страна се чувстваше на място. Чувстваше се добре. Разгря и направи разбор на предстоящите упражнения в главата си. Започна тренировката с енергията на 7-годишно хлапе, намерило чудото на футбола или телевизионната игра. По средата на последната серия на лежанката, обаче, се случи нещо, което Дио смяташе за отдавна отминало. Болката в дясното рамо бе непоносима. Цялата му ръка омаля и изгуби сила. Щангата се изхлузи и само бързата реакция на близкостоящия "шегаджия" от по-рано предотврати по-опасен край на ситуацията.
- Човек... защо тренираш, като знаеш, че имаш проблем с т`ва пусто рамо?
- Имам нужда .. Разбери ме. Писна ми да бездействам. Ще полудея...
- Разбирам те, но ... трябва да се прегледаш. Иди до личния. Не е далеч..
- Прав си. Днес почива, но понеделник съм там... Хайде, момчета, беше ми приятно, но ще тръгвам .. явно още не съм готов да продължа.
- И да се оправяш бързо! - се чу от дъното на залата.
- Мерси, братлета.. Чао!
Разочарован от случилото се, Дио закрачи без да гледа встрани от себе си. Пресичаше на червено, без дори да отразява клаксоните на недоволните шофьори. Така се бе вглъбил в себе си, че дори не усети кога премина безрасъдно за пореден път. Сега, обаче, имаше какво да го извади от транса му. Силен звук на спирачки, неуспешен опит да се избегне неизбежното .. и тъп звук от удара между машината и човека. Дио се строполи на земята след като прелетя поне два метра , в следствие на удара с колата. Всичко беше черно. Не виждаше нищо. Усещаше единствено пулсиращото си тяло , биващо поглъщано от неумолима болка.
Събуди се в що-годе удобно легло.Нямаше място по себе си, което да не агонизира след случилото се.Намери сили и се огледа със същата лежерна прозявка като от преди.
- Как си? - попита го Кейт. Четеше се нещо повече от загриженост в погледа ѝ.
- Ъм... не знам. Още. Какво правиш тук?
- Телефонът ти е изпаднал при катастрофата.. Помислили, че сме близки , защото съм била последния набран номер. Дойдох , колкото се може по-бързо.
- Че ние не сме ли близки ? - попита с неопределен тон Дио.
- Престани... Знаеш, че това мина отдавна. Просто обещах на ващите да не се забъркваш в неприятности преди време.. Старая се поне те да са спокойни.
- А.. така било значи. Ами ... можеш да бъдеш спокойна на свой ред. Чувствам се добре. Можеш да си вървиш ... Не искам да те задържам.
- Няма да ме изкараш гадната в ситуацията. Но наистина трябва да тръгвам. Исках просто да се уверя, че си добре. Хайде.. ще се чуем като те изпишат.
- Бай, бай.
- Довиждане, Дио.
Той се отпусна върху възглавницата. Хилядите мисли все още го преследваха. Защо бе дошла? Наистина ли заради добрите му родители или имаше още нещо, което живееше в нея. Нещо, което бе привързано към него. Нямаше време да довърши анализа си, тъй като Кейт влезе в стаята отново.
- Да не забрави нещо ... ?
- Не ... току-що говорих с лекаря. Засякох го, докато излизах ..
- И какво .. Не ме искат вече тук и те моли да ме отведеш ли ? - каза с нескрита самоирония мъжа.
- Не е време за шеги..
- Защо? Аз си мисля, че винаги можем да се пожегуваме с добрия стар Дио.
- Първо.. престани да казваш, че си стар.. и второ .. - гласът ѝ сякаш секна.
- Кажи де.. какво толкоз е казал господин Лекарят?
- Паднал си много лошо, Дио.
- Да ... усетих го от първа ръка, представи си..
- Не.. наистина лошо. Има .. явно има последствия.
- Какви.. ? Ще спра да мисля трезво и ще се опитам да те целуна ли? - обожаваше да говори така.
- Каза, че не ти остава много, Дио. - очите и вече бяха пълни със сълзи.
Отне му малко време да осмисли какво бе чул току-що. Какво значеше много.. И " не много " . Щеше ли да има време да потренира.. Или за последен път да пие кафе с приятелите. Щеше ли да успее да я прегърне за сбогом..
- Колко .. ? Каза ли колко? - попита с равен тон.
- Седмица. Максимум. Съжалявам... Съжалявам, Дио ! - момичето не можеше да спре риданието си.
- Спокойно де.. Една седмица си е доста време. - казваше го сякаш става въпрос за едноседмичен рок концерт. - Можем да си говорим през това време.
- Да .. Можем. Ще си говорим . Цяла седмица - през плач кимаше тя.
- Ами нека започна тогава.. Леко съм изненадан, ала ..какво да си кажа .. Очаквах някой ден да ми сервира нещо такова живота. Та.. да не се отделяме от темата. Искам да ти споделя нещо.
- Да .. всичко. Каквото и да е. Кажи!
- Аз винаги ще.... "
Алармата изввъня. Кейт измърка сънено с нежелание да се събужда. Отвори очи и се огледа. Набързо набра номера, който се мъдреше под името му.
- Къде си? Добре ли си ?! - почти извика тя.
- Отидох да взема кафе.. Знаеш , че не мога без него. Добре съм.. Успокой се. Просто не ти понасям алармата. Много е дразнеща. Трябва да си смениш мелодията вече... Като се върна ще изберем. Окей?
Сякаш тонове тежест паднаха от плещите ѝ. Въздъхна облекчено. Било е просто сън.
- Окей. Просто си ела по-бързо. Липсваш ми.
- Идвам, бебо. Идвам. Чакай само секунда ... Разлях си кафето. Ще се върна за ново.
- Не! Не пресичай улица!
- Сигурен съм почти на сто процента, че в кухнята ми няма улици.. Не се притеснявай. - каза ѝ спокойно Дио.
- Престани да ми остроумничиш и се връщай веднага. Искам да те гуша.
- Колко ?
- Малко..
- Колко малко?
- Достатъчно .. и задължително повече от една седмица!
- Както кажеш, вдъхновение мое.. Идвам.
- Ало?
- Къде си, мила.. не съм усетил кога си станала.
- Пак ли си пил ... ? - чу се отегчен глас.
- За какво говориш ... Събуждам се и теб те няма. Защо пък да съм пил??
- Защото мен ме няма от 4 месеца , Дио .. Разделихме се преди толкова време.. Сега спомни ли си?
- Ъм.. аз.. а.. извинявай. Извинявай. Не знам какво ми беше влязло в главата . Трябва да затварям. Да .. да си намеря телефона.. да..
- Нали е в ръката ти ? Какво ще го търсиш ? Божичко , станал си по-странен и от преди. Чао!
Равен сигнал, възвестяващ края на един озадачаващ разговор.
" Какво ми става.. Как може все още да живея в заблуда. В миналото. Може би трябва да живея по-здравословно. Да.. От днес почвам! "
Игнорирайки странното начало на деня си, Дио седна на леглото, изпука сякаш всяка кост в тялото си и се изправи с поредната прозявка. " Поне грее слънце. Ще отскоча да пия едно кафе и започвам. "
За разлика от мелодията на алармата, тази на звънене беше доста по-добра. Heaven and Hell озвучи малката стая , озарена от срамежливите лъчи на слънцето.
- Смотаняк, стига си спал... хайде да пием кафе вече. С Падрето се сварихме, докато те чакаме.
- Къде ме чакате?
- Човек ... от половин час сме на шибаното даскало. Вземи си дай зор и пристигай. Слабичкия взе да огладнява..
- Ох ... да. Идвам. След една минута съм там.
Нахлузи набързо чифт разкъсани дънки, намачкана тениска , избрана по сложния метод - Коя тениска се намира по-близо до нас, когато бързаме - хвърли си бърз поглед в огледалото и излезе. Със затварянето на вратата се сети, че е забравил нещо и изруга. Върна се да си измие зъбите и да си сложи чорапи. Докато правеше последното имаше време да огледа стаята си. Неговият приятен малък хаос. Събран, сякаш от десетки домове и натикан в неговата крепост. Обичаше си го. Осигуряваше му някакъв странен комфорт. Бързо прекъсна размисъла си и се отправи към мястото на срещата с приятелите си. На излизане нахрани котарака почти машинално ... Чак на улицата осъзна, че бе сложил храна в купичката , без дори пухестия домашен любимец да бе наоколо. С бърза крачка стигна до двамата недоволни и очевидно пренапечени от слънцето образи.
- Хайде бе, три дни идваш...
- Извинявайте де.. Трудно станах. - каза с усмивка Дио.
- А.. аз така си говоря. С Падрето все има занимание.. Не ни е било скука.
- Досега му показвах какво значи да те затапят с финес - изхили се третия човек, досега стоял настрана от разговора.
- Да бе, Падре.. Най-забавния си. - отвърна му веднага Тибърс.
- Стига сте се наливали .. Хайде да тръгваме . Умирам за едно кафе. - каза с нетърпение още несъбудилият се закъснял.
Тримата приятели закрачиха и не след дълго стигнаха до кварталното кафе. С влизането се чуха няколко бодри поздрава и една цветуща псувня по адрес на разваления телевизор.
- Здравейте на всички - поздрави ухилен Падрето - днес се чувствам доста чаровен.
Последва бурен смях на одобрение.
- Какво ще пиете, момчета? - попита рутинно сервитьорката.
- 3 дълги и една сода , Деси .. с лед и лимон. - отговори ѝ също толкова машинално Дио.
- Окей. Ей сега ги нося.
- Мерси.
Отпиха от кафетата. Падрето и Тибърс запалиха цигари. Дио стоеше , загледан в празното пространство между прозореца и тяхната маса. Хиляди мисли минаваха през ума му точно в този момент.
- Какво си се замислил, бе , наш? - попита по своя наивно загрижен начин "забавния" в компанията.
- Реших нещо..
-???
- Ще започна пак да тренирам. Мисля, че е време.
- Нормално, че е време - включи се в диалога Тибърс - Не може вечно да вегетатираш, брат - Трябва да се завърнеш навсякъде ... Ако знаеш докъде съм стигнал с Диаблото .. пф.. доста имаш да ме стигаш. - речта бе последвана от добър приятелски смях.
- Хах.. ще се завърна.. Спокойно. И пак ще те смачкам на дуели. Но по-важното е да се върна във форма. Пия кафето и ставам.
- А, ставаш ... Как така? - възмути се Падрето.
- Отивам в залата. Не издържам. Трябва да тренирам.
- Е... окей. Ти си знаеш, човече. Ние ще лентяйстваме цял ден тук с Деси - Нали, Деси? - усмивката на пълничкия приятел не бе отразена от сервитьорката.
- Харесва ме. Знам го. - каза сериозно.
Това неуспоримо твърдение докара усмивки по лицата на другите двама.
Дио надигна чашата и изпи кафето на екс.
- Оставям ви сода. Пийте я , ако искате. Хайде, до после на всички.
Чуха се пет-шест чао-та , след което врата се затвори след Дио.
Слънцето грееше доста силно и още с излизането си младежът се намери заслепен. Завървя надолу по улицата , доволен , че е намерил сили да се върне към нормалния си начин на живот. Влизайки във фитнеса усети как някакво изгубено чувство се върна в него. Не знаеше дали трябва да го прави, ала емоцията от нещо намерено след толкова време, му вдъхна увереност.
- Хей, момчета! - поздрави бодро той.
- Йе... откога не си се вясвал, приятелю? - зададе по-скоро риторичен въпрос един от присъстващите - Мислехме си, че си се отдал на балет.. или плетене на една кука.
- Винаги съм твърдял, че си доста забавен , my good old friend. - бурен смях се разнесе от цялата зала. Всички сякаш се радваха, че Дио е пак сред тях.
Той от своя страна се чувстваше на място. Чувстваше се добре. Разгря и направи разбор на предстоящите упражнения в главата си. Започна тренировката с енергията на 7-годишно хлапе, намерило чудото на футбола или телевизионната игра. По средата на последната серия на лежанката, обаче, се случи нещо, което Дио смяташе за отдавна отминало. Болката в дясното рамо бе непоносима. Цялата му ръка омаля и изгуби сила. Щангата се изхлузи и само бързата реакция на близкостоящия "шегаджия" от по-рано предотврати по-опасен край на ситуацията.
- Човек... защо тренираш, като знаеш, че имаш проблем с т`ва пусто рамо?
- Имам нужда .. Разбери ме. Писна ми да бездействам. Ще полудея...
- Разбирам те, но ... трябва да се прегледаш. Иди до личния. Не е далеч..
- Прав си. Днес почива, но понеделник съм там... Хайде, момчета, беше ми приятно, но ще тръгвам .. явно още не съм готов да продължа.
- И да се оправяш бързо! - се чу от дъното на залата.
- Мерси, братлета.. Чао!
Разочарован от случилото се, Дио закрачи без да гледа встрани от себе си. Пресичаше на червено, без дори да отразява клаксоните на недоволните шофьори. Така се бе вглъбил в себе си, че дори не усети кога премина безрасъдно за пореден път. Сега, обаче, имаше какво да го извади от транса му. Силен звук на спирачки, неуспешен опит да се избегне неизбежното .. и тъп звук от удара между машината и човека. Дио се строполи на земята след като прелетя поне два метра , в следствие на удара с колата. Всичко беше черно. Не виждаше нищо. Усещаше единствено пулсиращото си тяло , биващо поглъщано от неумолима болка.
Събуди се в що-годе удобно легло.Нямаше място по себе си, което да не агонизира след случилото се.Намери сили и се огледа със същата лежерна прозявка като от преди.
- Как си? - попита го Кейт. Четеше се нещо повече от загриженост в погледа ѝ.
- Ъм... не знам. Още. Какво правиш тук?
- Телефонът ти е изпаднал при катастрофата.. Помислили, че сме близки , защото съм била последния набран номер. Дойдох , колкото се може по-бързо.
- Че ние не сме ли близки ? - попита с неопределен тон Дио.
- Престани... Знаеш, че това мина отдавна. Просто обещах на ващите да не се забъркваш в неприятности преди време.. Старая се поне те да са спокойни.
- А.. така било значи. Ами ... можеш да бъдеш спокойна на свой ред. Чувствам се добре. Можеш да си вървиш ... Не искам да те задържам.
- Няма да ме изкараш гадната в ситуацията. Но наистина трябва да тръгвам. Исках просто да се уверя, че си добре. Хайде.. ще се чуем като те изпишат.
- Бай, бай.
- Довиждане, Дио.
Той се отпусна върху възглавницата. Хилядите мисли все още го преследваха. Защо бе дошла? Наистина ли заради добрите му родители или имаше още нещо, което живееше в нея. Нещо, което бе привързано към него. Нямаше време да довърши анализа си, тъй като Кейт влезе в стаята отново.
- Да не забрави нещо ... ?
- Не ... току-що говорих с лекаря. Засякох го, докато излизах ..
- И какво .. Не ме искат вече тук и те моли да ме отведеш ли ? - каза с нескрита самоирония мъжа.
- Не е време за шеги..
- Защо? Аз си мисля, че винаги можем да се пожегуваме с добрия стар Дио.
- Първо.. престани да казваш, че си стар.. и второ .. - гласът ѝ сякаш секна.
- Кажи де.. какво толкоз е казал господин Лекарят?
- Паднал си много лошо, Дио.
- Да ... усетих го от първа ръка, представи си..
- Не.. наистина лошо. Има .. явно има последствия.
- Какви.. ? Ще спра да мисля трезво и ще се опитам да те целуна ли? - обожаваше да говори така.
- Каза, че не ти остава много, Дио. - очите и вече бяха пълни със сълзи.
Отне му малко време да осмисли какво бе чул току-що. Какво значеше много.. И " не много " . Щеше ли да има време да потренира.. Или за последен път да пие кафе с приятелите. Щеше ли да успее да я прегърне за сбогом..
- Колко .. ? Каза ли колко? - попита с равен тон.
- Седмица. Максимум. Съжалявам... Съжалявам, Дио ! - момичето не можеше да спре риданието си.
- Спокойно де.. Една седмица си е доста време. - казваше го сякаш става въпрос за едноседмичен рок концерт. - Можем да си говорим през това време.
- Да .. Можем. Ще си говорим . Цяла седмица - през плач кимаше тя.
- Ами нека започна тогава.. Леко съм изненадан, ала ..какво да си кажа .. Очаквах някой ден да ми сервира нещо такова живота. Та.. да не се отделяме от темата. Искам да ти споделя нещо.
- Да .. всичко. Каквото и да е. Кажи!
- Аз винаги ще.... "
Алармата изввъня. Кейт измърка сънено с нежелание да се събужда. Отвори очи и се огледа. Набързо набра номера, който се мъдреше под името му.
- Къде си? Добре ли си ?! - почти извика тя.
- Отидох да взема кафе.. Знаеш , че не мога без него. Добре съм.. Успокой се. Просто не ти понасям алармата. Много е дразнеща. Трябва да си смениш мелодията вече... Като се върна ще изберем. Окей?
Сякаш тонове тежест паднаха от плещите ѝ. Въздъхна облекчено. Било е просто сън.
- Окей. Просто си ела по-бързо. Липсваш ми.
- Идвам, бебо. Идвам. Чакай само секунда ... Разлях си кафето. Ще се върна за ново.
- Не! Не пресичай улица!
- Сигурен съм почти на сто процента, че в кухнята ми няма улици.. Не се притеснявай. - каза ѝ спокойно Дио.
- Престани да ми остроумничиш и се връщай веднага. Искам да те гуша.
- Колко ?
- Малко..
- Колко малко?
- Достатъчно .. и задължително повече от една седмица!
- Както кажеш, вдъхновение мое.. Идвам.
четвъртък, 12 юли 2012 г.
Acoustic Funeral For Love In ...
Пробуди се. Отвори очи, само за да бъде заслепен от слънцето, процеждащо се между сърдитите януарски облаци. Трябваха му десетина секунди , за да осъзнае, че болката в главата не е била просто сън. Цялото му тяло пулсираше, топли вълни го обливаха, а той продължаваше да лежи в отъпкания сняг. " Трябва да стана. " - си помисли. Вложи всичките си останали сили, за да се повдигне от студената земя... накуцваше с единия крак. Единствено пронизващия вятър му правеше компания в тази зимна сутрин. Не се чуваха нито птици, нито животни, камо ли хора. Бръкна по инцерция в джоба си, откъдето извади телефон. На екрана се мъдреше призива: "Моля, въведете ПИН: " ... Нацъка цифрите и зачака... 6 пропуснати повиквания. 5 от нея и едно от загрижената му баба. Набра веднага по-настоятелната от двете...
- Ало?
- Звъняла си ми.
- Ами... да .. след снощи не знаех ... не знаех какво да правя. Къде си?
- Къде може да съм?
- Ами.. тръгна си така внезапно вчера. Какво ли не ми мина през главата..
- Добре съм. Няма значение къде съм.
- Има! - Не, няма.. Трябва да затварям.Чао.
- Чакай! Не зат...
Докато натискаше червената слушалка, сякаш нещо метално прободе сърцето му. Ала така бе по-добре.. по-добре за всички. Закрачи с премерена стъпка по пътеката, която явно го бе довела тук. Още имаше неясноти, ала най-вероятно всичко щеше да му се изясни с времето. Спънa се в един камък. Осени го спомен. След поредната зверска караница между него и въпросния женски глас, отпреди малко, той бе дошъл в парка да търси капка успокоение. Наместо това се бе натъкнал на нещо необичайно. В първия момент видял два силуета, които с времето се бяха изяснили. Момиче, взимащо кутия цигари от момче. Наглед безобидно. Освен ако момичето не беше точно тази , с която бе говорил преди секунди.
"- Мислех, че си ги спряла...
- Аз.. аз.. да. Тези.. не са за мен.
- Не си прави труда.. За глупак ли ме имаш?
- Виж, просто не издържам.. С тези твои състояния .. Не мога. Имам нужда.
- А къде отива всичко, за което се борим заедно последните месеци.. Какъв смисъл от въздържанието, след като пак си купуваш .. Пак палиш...
- Съжалявам.
- Не е важно това. Ясно ми е.. Важното е, че го правиш зад гърба ми. Боли ме, че го криеш, изплашена , че ще ти се скарам.
- А не е ли така?
- Истината е, че всеки има нужда от своите пороци. Просто ще се радвам, ако поне знам кога се отдаваш на своите. Заедно сме тук.. Нека заедно минаваме през всичко.
- Писна ми от лекции.. Ще правя, каквото реша. Не съм дете!
- ... Ами приятна консумация тогава.. Няма какво повече да сторя тук. "
Споменът вече бе ясен. След като се бе обърнал, Аксел не искаше да гледа назад. Закрачил в тъмното не му беше направило впечатление, че върви по доста неравен път. След спънката в камъка не помнеше нищо. Но.. ако бе паднал в следствие на това, защо се събуди по гръб? Опипа джобовете си.. Телефон, ала не и портфейл. Якето му беше скъсано. Погледна към зеещата дупка в плата, само за да разпознае червената, засъхнала течност по ръбчетата, там където бе минало острието на ножа. Прониза го внезапна болка в областта на ребрата. Строполи се... Всичко се изясняваше. Ядосан, под влиянието на емоцията, не бе успял дори да реагира, при изненадата отстрани. Не беше видял дори лицето му. Помнеше само падането .. Плавно, спокойно сякаш.. в разрез със случката, която го бе предходила. Телефонът иззвъня пак.
- Какво искаш?
- Хайде да се видим.
- Какъв е смисълът?
- Имам нужда.. Моля.
- ... добре. Къде?
- Ами .. намерих едно място, докато се разхождах. Много е красиво. Цялото езеро е замръзнало. Трябва да го видиш. Ела на дългите пейки. Там ще те чакам.
- Окей.
Поредното студено затваряне на телефона. Беше и бесен, ала в същото време умираше вътрешно, задето се държи така. Беше решил да ѝ спести факта, че до преди няколко часа най-вероятно е кървял животозастрашаващо. Закрачи към уреченото място с ясната надежда да я прегърне, въпреки гнева, който беше стаил. Защото той не бе насочен към нея. На нея не можеше да се сърди повече от две-три минути. Усмихнеше ли се и ... нещо в гадното му, почернено съзнание светваше. Той беше нейният демон.. Тя - неговият ангел. Банално? Реално. С труден характер, все изнервен, все недоволен от неправдата в живота, отхвърлен сякаш от обществото, тя го беше приютила в изпълнената си с любов прегръдка. Невинна, но силна. Добра, но ранима. Красива и чаровна. Тя беше музата му. Музата да се бори за нещо по-добро в един скапан свят. Лъча светлина, промъкнал се между войската от сиви облаци. Капката роса върху натрупаната кал. Целувката, достатъчна да усмири и най-силните дяволи, които го обземаха на моменти.
- Здравей.. - каза с плаха усмивка Шарон.
- Здрасти. - отвърна и равно Аксел.
- Сърдищ ли ми се?
- Сърдя се на тях. - нотката на яд се усети в гласа му, докато стъпкваше цигарена кутия.
- Ще спра. Обещавам... хайде да се разходим.
Без да отговаря, мъжът тръгна заедно с нея. Вървяха стотина метра без да продумат. След това той усети как ръката ѝ обхвана неговата ... И завървяха така. Сякаш нищо не се бе случило. Не минаха и пет минути , когато стигнаха до езерото.
- Виж, казах ти .. Много е красиво, нали?? - гледаше го с най-сладката въпросителна усмивка.
- Прекрасно е. Като теб. - позволи си да се усмихне едва видно.
Наистина, езерото удивляваще със спокойствието, което предоставяше на всеки стоящ в близост до него. Кристално чиста повърхност, отразяваща напористото зимно слънце, тумбести балончета, неуспяли да стигнат до повърхността преди да замръзнат, тук там привидение на воден обитател... Усети болката по-силна. Раната се бе отворила повече, докато ходеше. Бе прикрил куцането с единия крак, ала това... това бе нещо по-сериозно.
- Искаш ли да стъпим на леда?
- Не ..опасно е.. Страх ме е.
- Добре.. но аз искам да стъпя.. Стой на брега и се хвани за мен .. аз ще стъпя за да видя дали е безопасно.
- Уф..и ти си един луд... Добре! Не искам да се караме пак..
Усмивката ѝ му вдъхна доверие в решението му.
- Ето, стъпвамм.... Готово. Видя ли? Нищо ми няма.
Усещаше как ледът се пропуква на крачка зад него, но беше решил .. Нямаше връщане назад.
- Чух пукане!.. Моля те , ела тук .. Ще пропадне.. Опасно е.. - в гласа и се четеше угриженост, неприсъща на всеки.
- Не. Чуй ме. Ти си силна. Можеш и без мен да спреш пороците си. Можеш и без мен да се усмихваш. Можеш всичко - стига да си повярваш!
- Ама.. какво говориш? Полудял ли си ? Какво ти става?!
Ръката му откри скритата рана изпод якето.
- Боже! Веднага трябва да те види лекар. Това е сериозно ! - сълзите вече се стичаха по страните ѝ.
- Искам да си спокойна... Всичко ще е наред.. Сега моля те.. Пусни ме. Позволи ми да отпратя всички негативи в дълбините на безвремието.
- Не искам! Не ! Не искам ! Спри! Тя усети как ръцете му, дори и отмалели, са все още по-силни от нейните. Едната се изтръгна.. Другата стоя в хватката, която така обичаше за около секунда-две повече.
- Oбичам те, повече отколкото те мразя -отрони момичето. Погледите се срещнаха. Мракът видя светлината. Тя му се усмихна. Невидяно. Звярът изръмжа за последно от гърдите на едно обикновено момче. И после сякаш въздъхна... Опита се да се усмихне. Може би успя... Тя просто стоеше и го гледаше ... Опитваше се да запечати образа на откъсващия се блян...
И всичко стана толкова бързо! В момента, в който дясната му ръка се пусна от нейната, се чу силно пропукване. Подхлъзна се единият му крак. После го последва и другия... Строполи се назад, също толкова спокойно, колкото и през нощта... Този път, обаче, нямаше да се изправи. Силен момичешки вик прониза горската тишина. А под тънкия слой лед я гледаха все така топлите му очи. Струйка кръв се добра до пукнатината на повърхността и се качи да си поеме въздух. Шарон падна на колене на брега. Не можеше да спре сълзите си. Но те нямаше да го върнат. Силуетът на един преждевременно остарял младеж се скриваше в дълбините на смиреното езеро. Споменът за най-силната емоция изскочи в съзнанието ѝ, прекъсвайки всички останали сетива... Времето с него, разговорите с часове, смехът , сълзите, чашите вода, тишината... Всичко си бе отишло ... Дори тишината не бе същата вече. Потънал бе този, който би дал и последния си дъх за нея. Но за разлика от много други... той наистина го бе сторил. Но пак.. за разлика от всички останали - него вече го нямаше...
- Ало?
- Звъняла си ми.
- Ами... да .. след снощи не знаех ... не знаех какво да правя. Къде си?
- Къде може да съм?
- Ами.. тръгна си така внезапно вчера. Какво ли не ми мина през главата..
- Добре съм. Няма значение къде съм.
- Има! - Не, няма.. Трябва да затварям.Чао.
- Чакай! Не зат...
Докато натискаше червената слушалка, сякаш нещо метално прободе сърцето му. Ала така бе по-добре.. по-добре за всички. Закрачи с премерена стъпка по пътеката, която явно го бе довела тук. Още имаше неясноти, ала най-вероятно всичко щеше да му се изясни с времето. Спънa се в един камък. Осени го спомен. След поредната зверска караница между него и въпросния женски глас, отпреди малко, той бе дошъл в парка да търси капка успокоение. Наместо това се бе натъкнал на нещо необичайно. В първия момент видял два силуета, които с времето се бяха изяснили. Момиче, взимащо кутия цигари от момче. Наглед безобидно. Освен ако момичето не беше точно тази , с която бе говорил преди секунди.
"- Мислех, че си ги спряла...
- Аз.. аз.. да. Тези.. не са за мен.
- Не си прави труда.. За глупак ли ме имаш?
- Виж, просто не издържам.. С тези твои състояния .. Не мога. Имам нужда.
- А къде отива всичко, за което се борим заедно последните месеци.. Какъв смисъл от въздържанието, след като пак си купуваш .. Пак палиш...
- Съжалявам.
- Не е важно това. Ясно ми е.. Важното е, че го правиш зад гърба ми. Боли ме, че го криеш, изплашена , че ще ти се скарам.
- А не е ли така?
- Истината е, че всеки има нужда от своите пороци. Просто ще се радвам, ако поне знам кога се отдаваш на своите. Заедно сме тук.. Нека заедно минаваме през всичко.
- Писна ми от лекции.. Ще правя, каквото реша. Не съм дете!
- ... Ами приятна консумация тогава.. Няма какво повече да сторя тук. "
Споменът вече бе ясен. След като се бе обърнал, Аксел не искаше да гледа назад. Закрачил в тъмното не му беше направило впечатление, че върви по доста неравен път. След спънката в камъка не помнеше нищо. Но.. ако бе паднал в следствие на това, защо се събуди по гръб? Опипа джобовете си.. Телефон, ала не и портфейл. Якето му беше скъсано. Погледна към зеещата дупка в плата, само за да разпознае червената, засъхнала течност по ръбчетата, там където бе минало острието на ножа. Прониза го внезапна болка в областта на ребрата. Строполи се... Всичко се изясняваше. Ядосан, под влиянието на емоцията, не бе успял дори да реагира, при изненадата отстрани. Не беше видял дори лицето му. Помнеше само падането .. Плавно, спокойно сякаш.. в разрез със случката, която го бе предходила. Телефонът иззвъня пак.
- Какво искаш?
- Хайде да се видим.
- Какъв е смисълът?
- Имам нужда.. Моля.
- ... добре. Къде?
- Ами .. намерих едно място, докато се разхождах. Много е красиво. Цялото езеро е замръзнало. Трябва да го видиш. Ела на дългите пейки. Там ще те чакам.
- Окей.
Поредното студено затваряне на телефона. Беше и бесен, ала в същото време умираше вътрешно, задето се държи така. Беше решил да ѝ спести факта, че до преди няколко часа най-вероятно е кървял животозастрашаващо. Закрачи към уреченото място с ясната надежда да я прегърне, въпреки гнева, който беше стаил. Защото той не бе насочен към нея. На нея не можеше да се сърди повече от две-три минути. Усмихнеше ли се и ... нещо в гадното му, почернено съзнание светваше. Той беше нейният демон.. Тя - неговият ангел. Банално? Реално. С труден характер, все изнервен, все недоволен от неправдата в живота, отхвърлен сякаш от обществото, тя го беше приютила в изпълнената си с любов прегръдка. Невинна, но силна. Добра, но ранима. Красива и чаровна. Тя беше музата му. Музата да се бори за нещо по-добро в един скапан свят. Лъча светлина, промъкнал се между войската от сиви облаци. Капката роса върху натрупаната кал. Целувката, достатъчна да усмири и най-силните дяволи, които го обземаха на моменти.
- Здравей.. - каза с плаха усмивка Шарон.
- Здрасти. - отвърна и равно Аксел.
- Сърдищ ли ми се?
- Сърдя се на тях. - нотката на яд се усети в гласа му, докато стъпкваше цигарена кутия.
- Ще спра. Обещавам... хайде да се разходим.
Без да отговаря, мъжът тръгна заедно с нея. Вървяха стотина метра без да продумат. След това той усети как ръката ѝ обхвана неговата ... И завървяха така. Сякаш нищо не се бе случило. Не минаха и пет минути , когато стигнаха до езерото.
- Виж, казах ти .. Много е красиво, нали?? - гледаше го с най-сладката въпросителна усмивка.
- Прекрасно е. Като теб. - позволи си да се усмихне едва видно.
Наистина, езерото удивляваще със спокойствието, което предоставяше на всеки стоящ в близост до него. Кристално чиста повърхност, отразяваща напористото зимно слънце, тумбести балончета, неуспяли да стигнат до повърхността преди да замръзнат, тук там привидение на воден обитател... Усети болката по-силна. Раната се бе отворила повече, докато ходеше. Бе прикрил куцането с единия крак, ала това... това бе нещо по-сериозно.
- Искаш ли да стъпим на леда?
- Не ..опасно е.. Страх ме е.
- Добре.. но аз искам да стъпя.. Стой на брега и се хвани за мен .. аз ще стъпя за да видя дали е безопасно.
- Уф..и ти си един луд... Добре! Не искам да се караме пак..
Усмивката ѝ му вдъхна доверие в решението му.
- Ето, стъпвамм.... Готово. Видя ли? Нищо ми няма.
Усещаше как ледът се пропуква на крачка зад него, но беше решил .. Нямаше връщане назад.
- Чух пукане!.. Моля те , ела тук .. Ще пропадне.. Опасно е.. - в гласа и се четеше угриженост, неприсъща на всеки.
- Не. Чуй ме. Ти си силна. Можеш и без мен да спреш пороците си. Можеш и без мен да се усмихваш. Можеш всичко - стига да си повярваш!
- Ама.. какво говориш? Полудял ли си ? Какво ти става?!
Ръката му откри скритата рана изпод якето.
- Боже! Веднага трябва да те види лекар. Това е сериозно ! - сълзите вече се стичаха по страните ѝ.
- Искам да си спокойна... Всичко ще е наред.. Сега моля те.. Пусни ме. Позволи ми да отпратя всички негативи в дълбините на безвремието.
- Не искам! Не ! Не искам ! Спри! Тя усети как ръцете му, дори и отмалели, са все още по-силни от нейните. Едната се изтръгна.. Другата стоя в хватката, която така обичаше за около секунда-две повече.
- Oбичам те, повече отколкото те мразя -отрони момичето. Погледите се срещнаха. Мракът видя светлината. Тя му се усмихна. Невидяно. Звярът изръмжа за последно от гърдите на едно обикновено момче. И после сякаш въздъхна... Опита се да се усмихне. Може би успя... Тя просто стоеше и го гледаше ... Опитваше се да запечати образа на откъсващия се блян...
И всичко стана толкова бързо! В момента, в който дясната му ръка се пусна от нейната, се чу силно пропукване. Подхлъзна се единият му крак. После го последва и другия... Строполи се назад, също толкова спокойно, колкото и през нощта... Този път, обаче, нямаше да се изправи. Силен момичешки вик прониза горската тишина. А под тънкия слой лед я гледаха все така топлите му очи. Струйка кръв се добра до пукнатината на повърхността и се качи да си поеме въздух. Шарон падна на колене на брега. Не можеше да спре сълзите си. Но те нямаше да го върнат. Силуетът на един преждевременно остарял младеж се скриваше в дълбините на смиреното езеро. Споменът за най-силната емоция изскочи в съзнанието ѝ, прекъсвайки всички останали сетива... Времето с него, разговорите с часове, смехът , сълзите, чашите вода, тишината... Всичко си бе отишло ... Дори тишината не бе същата вече. Потънал бе този, който би дал и последния си дъх за нея. Но за разлика от много други... той наистина го бе сторил. Но пак.. за разлика от всички останали - него вече го нямаше...
вторник, 15 май 2012 г.
Носталгия`
Празни коридори ..
Празни стаи тихи..
прозорци с почупени щори
начертани са последните щрихи..
на една епоха велика..
на едно приключение ..
навън до 12 броиха..
всички! без изключение!
...
помня първия ден ..
класа объркан ..
ето, пиша този рефрен..
и сякаш съм побъркан ..
всичко свърши ..
няма ги вече тези години..
изведнъж нещо се прекърши..
остават само руини ..
на едни спомени красиви..
смях , сълзи , емоция..
сметките ни излязоха криви..
свърши и тази промоция..
...
но най ще ми липсва силно..
тази емоция несравнима..
да си вървя безгрижно..
и да я видя.. красива..
като слънцето и луната..
сляли се в едно..
което замайва ми главата..
за което моля се за чудо ..
и ще помня докато умра..
и след това дори ..
ще помня моята звезда..
ако ще сърцето ми да сломи..
всичко за нея ще дам..
само нека е щастлива..
казвам го без срам ..
обичам я...
моята радост красива...
понеделник, 14 май 2012 г.
.
............................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................... and then,there was eternal silence ......
понеделник, 23 април 2012 г.
fu*k you.
Да искаш да пишеш, ала да не можеш да сътвориш нищо освен яростен израз на разочарованието си от всичко и всички е най-голямото проклятие за един драскач. Стоя си в "контролирания" хаос на стаята, която ми служи като крепост и се чудя има ли въобще смисъл да отварям блогъра. Нито някой ще се промени от моите драсканици, нито ще подпомогна на света по някакъв начин чрез тях. Просто ще хабя време в тракане по клавишите без това да доведе до нещо значимо. Слънцето се е скрило зад облаците и се опитва някак си да проникне през прозорците , да ми даде няк`ва позитивна енергия .. Но не би. Преминах в най-универсалното си състояние : f the world. Звучи глупаво, но .. в момента ми подхожда най-добре... а и за напред. Може да имигрирам в Нова Зеландия .. поне няма да познавам никой и няма да имам никакви очаквания. Току-виж се получило нещо. Или в Танзания .. тъкмо ще си почина от влиянието на "модерния" свят. Най-тъпото е , че покрай сегашното ми ежедневие изгубих муза да пиша ... и сега просто редя думи без никакъв художествен смисъл... Липсва ми времето, в което можех да седна пред монитора и да надраскам нещо красиво без дори да си поемам дъх .. така да се каже. Напротив, сега усещам сякаш се задъхвам .. Нещо в мен тежи и неумолимо ме дърпа надолу ... към някакво извън емпирично забвение. Може би пък трябва да спра да се съпротивлявам и да се оставя на тази своеобразна черна дупка да ме погълне ... кой знае - възможно е там да е по-хубаво от тук. Поне музиката не губи смисъл .. продължава да ми напомня какво съм изгубил през живота си .. какво съм спечелил .. какво съм постигнал като човек. Но това не ми вдъхва положителни мисли , за съжаление. Единствено тъга в момента живее в мен. Но не от тази нормална тъга , при която стоиш , рониш сълзи и ти минава след известно време. Тази е различна ... постоянна .. незабележима за другите .. някак мъртвешки мълчалива ... скрита, ала в същото време по-явна от всичко в съзнанието ми. Преди точно то крещеше ... а сега мълчи, изстинало и безразлично. Студено. Стана студено. Слънцето се показа за малко и пак се скри. И настана мрак. Хайде .. Чао .. в собствения си мрак само аз мога да виждам ... А може би и това е заблуда .. Who knows.
неделя, 5 февруари 2012 г.
Къща на дърво
Нормален дъждовен следобед. Едва се мяркаха човешки силуети по сивите улици на притихналия град. Сякаш тежкия гранит бе затаил дъх в очакване на нещо невероятно. Прескачайки с измъчени крачки насъбралата се почти навсякъде вода, вървеше малко момче. Училището бе свършило и сега беше време да се прибере вкъщи на топло. Тананикаше си любимите мелодии от песните , които татко му пускаше по касетофона , в нетърпение да се прибере и да поиграят шах. Почти беше стигнало до къщата си, когато , за по пряко, сви в една изоставена пресечка. Краят ѝ щеше да го изведе на двайсетина метра от собствената му врата. По продължението на мрачната улица нямаше нищо забележително, освен няколко изрисувани с графити кофи за боклук. Докато минаваше покрай една от тях, загледано в земята, момчето чу шум, различен от този на дъждовните капки.
- Кой е там? - попита със спокоен глас то.
- Аз - беше краткият отговор.
- А кой си ти ?
Иззад едната кофа се подаде лице, покрито с дълга коса. С качулка на главата , леко размъкнат суичър и прокъсани дънки.
- Аз съм Рейвън - непознатият подаде ръка на детето.
- Приятно ми е, господин Рейвън. Аз съм Томас. Но какво правите тук, в този дъжд?
- Търся една ... търся една опаковка от шоколад.
- И защо Ви е ?
- Много силно вали, млади господине, че да тръгвам да ви разказвам... Някой друг път.
- Но аз знам къде има подслон. Там е сухо и топло!
- И къде ще да е това ? - попита замислено, сякаш не беше тук, непознатият.
- Къщата на дървото , разбира се! Хайде! - развълнуваното момче задърпа търсача на опаковки към монолитната Къща на дърво.
- Винаги идвам тук, когато мама и тате се карат... Тате ми разказа, че дядо ми я е построил преди дори аз да се родя. Жалко, че след това се е поболял и ... от тогава никой от семейството ни не го е виждал. Просто е изчезнал.. можеш ли да си представиш..Но дори и да го няма, тази къща винаги ми помага да се усмихвам - каза някак по детски му наивно малкият.
- Това е добре ... Хубаво е човек да има къде да се скрие от всички негативизми, които се изливат от заобикалящия го свят, приятелю... Нали мога да те наричам така?
Двамата си говореха сякаш са на една възраст. Сякаш се познават от години. Едновременно с мъдростта на зрелите и искреността на младите.A дъждът продължаваше да ромоли по покрива на къщичката...
- Щеше да ми разказваш история? - напомни на новия си приятел малчугана.
- Точно така - усмихна се леко Рейвън и започна.
- Сигурен съм, че обичаш шоколад , точно като всички деца, нали така? - последва утвърдително кимване.
- Значи знаеш колко е хубаво да си похапнеш шоколад. Сякаш ти помага да забравиш тревогите... А съм сигурен ,че ти като зает младеж имаш някои и други такива - двамата събеседници се спогледаха с иронична сериозност. За някой на неговата възраст Томас беше изключително възприемчив и осъзнат.
- Но за мен, шоколадът им и друга ... функция. Когато бях малък , някъде колкото теб, дядо ми ми разказа история, която промени живота ми. Научи ме да си купувам шоколад всеки път , когато срещна някое момиче , с което искам да бъда заедно. Послушах го и не изневерих на съвета му през целия си съзнателен живот. А самият той се състоеше в една наистина невероятна логика , която старецът беше развил. Ех, добрият ми старец - поглед към небето прекъсна за момент интригуващия разказ. Та.. както казвах.. дядо ми ме научи да си купувам по една опаковка шоколад след първата среща с момичето, а след като срещата приключеше аз трябваше да се замисля колко пъти съм се усмихнал истински през това време. За всяка усмивка изяждах едно парче от шоколада. Колкото и налудничаво да звучи , дядо ми казваше да изхвърлям останалото в опаковката , защото това представлявало неизживените емоции в тази първа среща. За всяка следваща такава купувах друг шоколад .. и така докато тръпките ми не прерастваха в нещо повече .. във връзки. За това време , дядо пак имаше наставление. Когато усетех, че нещата са станали по-сериозни, трябваше да си купя един нов хубав шоколад. След това.. за всяка караница , или разочарование трябваше да изяждам по едно парче. Навремето храните не се разваляха така лесно, така че това не беше проблем - малкият се засмя. - Същността на учението му се състоеше в това винаги да оставям едно последно неизядено парче. Когато това се случеше трябваше да реша - Ако го изядех - обричах себе си на избора си да съм с приятелката си завинаги .. Ако изберех да изхвърля шоколада, значи съм решил, че разочарованията са прекалено много.. За мое щастие, обаче, не ми отне чак толкоз много изхвърлени шоколади, докато открия тази, с която усещах , че пресягам към сладката опаковка все по-рядко.
-Беше ли красива? - попита ,сякаш излязъл от унеса си Томас.
-Най-красивата..
-Добре. Не съм се и съмнявал. Продължи - одобрително кимна момчето.
- Прекарвахме си чудесно. Дори и когато се карахме, пак се усмихвах, знаейки ,че ще се сдобрим. Тя беше моя шоколад.
- И.... какво се случи? - попита досетливо малкият.
- Един ден дойде вкъщи, както всяка друга сутрин. Точно преди да отидем към лекции.
Картината на уютната къщичка на дърво бе заменена от избистрящата се картина на спомена.
" - Хей, сладка.. - казва надигайки глава от вестника усмихнат младеж - Какво ще правим след нашите така академични занятия?
- Не знам - някак смутено продума момичето.
- Нещо не е наред ли ? - младият Рейвън се изправи от стола си. Усмивката беше изчезнала.
- Не зная .. Не зная точно.. Някак .. Не мога повече .. Не издържам .. Подлудява ме всичко това.
- Кое ? - недоумяваше още непомраченият младеж - Кое , мила?!
- Ами ... всичко това. Колко дълга стана връзката ни. Как може да се разделим, ако нещо се случи.. А и сега имам много да уча .. - не беше чувал толкова несвързани неща да излизат от устата и досега.
- Какво искаш да ми кажеш ....?
- Мисля че .. че бяхме до тук. Съжалявам ...
- Направи ми една услуга.
- Не ме моли .. не искам да опитваме пак ..
- Просто изхвърли , това което е на масата, на излизане , моля..
- Не можеш да си изхвърлиш празните опаковки от шоколад ?.. Дори не съм те виждала кога ядеш сладко ... Няма значение .. Чао - и вратата се затръшна , сякаш с тътена на хиляди убити птици... "
- Изял си шоколада за нея? - попита с любопитни очи Томас.
- Да - бях решил, че тя е тази , за която няма да ми се налага да вкуся повече шоколад.
- Явно си е голяма работа това.. Да изядеш последното парче шоколад. За това ли мама и татко се решават по двайсе минути кой да хапне последното парче, когато са ми купили?
- Не. Правят го, защото се обичат и мислят един за друг. Тяхното последно парче шоколад стои точно тук в тази къщичка. Това си ти - последваха два разбрани погледа, изразяващи същността на едно истинско приятелство - Чакай малко.. защо Те спорят кой да вземе парчето след като купуват шоколада на теб?
- Защото аз никога не изяждам последното парче - каза гордо малчуганът.
- Пожелавам ти някой ден да поискаш да го направиш, млади приятелю - Рейвън му говореше с една блага емоция, като батко на по-малкия брат.
- Благодаря! - искрено отвърна момчето - Хей, тази история... това значи ли, че сега търсеше точно тази опаковка ?
- Преди много години живеех точно в този двор, малки другарю. Преди пак толкова много години аз построих тази къщичка, в която стоим сега ... И точно в онази кофа за боклук видях как Тя изхвърли опаковката ми ...
- Дядо?! Това си ти! - малкият се хвърли на врата на дядо си със сълза на окото - Аз имам най-невероятния дядо на света!
- Благодаря ти, момчето ми. Но аз трябва да тръгвам... Имам опаковка да намирам. Кажи на вашите , че ги обичам и им пращам поздрави - след казаните с най-голямата усмивка думи, Рейвън слезе внимателно по старата стълбичка по дървото и изчезна в дъжда на намусеното време...докато в пълен контраст Томас стоеше сияещ от факта, че е видял своя загубен дядо.. "
И ето че звънецът би. Томас се сепна. Училището бе свършило. Той трябваше да се прибира вкъщи ... а навън валеше толкова силно." Дано поне имаме шоколад " - каза си наум той и стана от чина...
Някои емоции и поуки получаваме единствено в съзнанието си. Но това не значи , че са измислени или нереални. Те просто са истински. Точно като последното парче шоколад.
- Кой е там? - попита със спокоен глас то.
- Аз - беше краткият отговор.
- А кой си ти ?
Иззад едната кофа се подаде лице, покрито с дълга коса. С качулка на главата , леко размъкнат суичър и прокъсани дънки.
- Аз съм Рейвън - непознатият подаде ръка на детето.
- Приятно ми е, господин Рейвън. Аз съм Томас. Но какво правите тук, в този дъжд?
- Търся една ... търся една опаковка от шоколад.
- И защо Ви е ?
- Много силно вали, млади господине, че да тръгвам да ви разказвам... Някой друг път.
- Но аз знам къде има подслон. Там е сухо и топло!
- И къде ще да е това ? - попита замислено, сякаш не беше тук, непознатият.
- Къщата на дървото , разбира се! Хайде! - развълнуваното момче задърпа търсача на опаковки към монолитната Къща на дърво.
- Винаги идвам тук, когато мама и тате се карат... Тате ми разказа, че дядо ми я е построил преди дори аз да се родя. Жалко, че след това се е поболял и ... от тогава никой от семейството ни не го е виждал. Просто е изчезнал.. можеш ли да си представиш..Но дори и да го няма, тази къща винаги ми помага да се усмихвам - каза някак по детски му наивно малкият.
- Това е добре ... Хубаво е човек да има къде да се скрие от всички негативизми, които се изливат от заобикалящия го свят, приятелю... Нали мога да те наричам така?
Двамата си говореха сякаш са на една възраст. Сякаш се познават от години. Едновременно с мъдростта на зрелите и искреността на младите.A дъждът продължаваше да ромоли по покрива на къщичката...
- Щеше да ми разказваш история? - напомни на новия си приятел малчугана.
- Точно така - усмихна се леко Рейвън и започна.
- Сигурен съм, че обичаш шоколад , точно като всички деца, нали така? - последва утвърдително кимване.
- Значи знаеш колко е хубаво да си похапнеш шоколад. Сякаш ти помага да забравиш тревогите... А съм сигурен ,че ти като зает младеж имаш някои и други такива - двамата събеседници се спогледаха с иронична сериозност. За някой на неговата възраст Томас беше изключително възприемчив и осъзнат.
- Но за мен, шоколадът им и друга ... функция. Когато бях малък , някъде колкото теб, дядо ми ми разказа история, която промени живота ми. Научи ме да си купувам шоколад всеки път , когато срещна някое момиче , с което искам да бъда заедно. Послушах го и не изневерих на съвета му през целия си съзнателен живот. А самият той се състоеше в една наистина невероятна логика , която старецът беше развил. Ех, добрият ми старец - поглед към небето прекъсна за момент интригуващия разказ. Та.. както казвах.. дядо ми ме научи да си купувам по една опаковка шоколад след първата среща с момичето, а след като срещата приключеше аз трябваше да се замисля колко пъти съм се усмихнал истински през това време. За всяка усмивка изяждах едно парче от шоколада. Колкото и налудничаво да звучи , дядо ми казваше да изхвърлям останалото в опаковката , защото това представлявало неизживените емоции в тази първа среща. За всяка следваща такава купувах друг шоколад .. и така докато тръпките ми не прерастваха в нещо повече .. във връзки. За това време , дядо пак имаше наставление. Когато усетех, че нещата са станали по-сериозни, трябваше да си купя един нов хубав шоколад. След това.. за всяка караница , или разочарование трябваше да изяждам по едно парче. Навремето храните не се разваляха така лесно, така че това не беше проблем - малкият се засмя. - Същността на учението му се състоеше в това винаги да оставям едно последно неизядено парче. Когато това се случеше трябваше да реша - Ако го изядех - обричах себе си на избора си да съм с приятелката си завинаги .. Ако изберех да изхвърля шоколада, значи съм решил, че разочарованията са прекалено много.. За мое щастие, обаче, не ми отне чак толкоз много изхвърлени шоколади, докато открия тази, с която усещах , че пресягам към сладката опаковка все по-рядко.
-Беше ли красива? - попита ,сякаш излязъл от унеса си Томас.
-Най-красивата..
-Добре. Не съм се и съмнявал. Продължи - одобрително кимна момчето.
- Прекарвахме си чудесно. Дори и когато се карахме, пак се усмихвах, знаейки ,че ще се сдобрим. Тя беше моя шоколад.
- И.... какво се случи? - попита досетливо малкият.
- Един ден дойде вкъщи, както всяка друга сутрин. Точно преди да отидем към лекции.
Картината на уютната къщичка на дърво бе заменена от избистрящата се картина на спомена.
" - Хей, сладка.. - казва надигайки глава от вестника усмихнат младеж - Какво ще правим след нашите така академични занятия?
- Не знам - някак смутено продума момичето.
- Нещо не е наред ли ? - младият Рейвън се изправи от стола си. Усмивката беше изчезнала.
- Не зная .. Не зная точно.. Някак .. Не мога повече .. Не издържам .. Подлудява ме всичко това.
- Кое ? - недоумяваше още непомраченият младеж - Кое , мила?!
- Ами ... всичко това. Колко дълга стана връзката ни. Как може да се разделим, ако нещо се случи.. А и сега имам много да уча .. - не беше чувал толкова несвързани неща да излизат от устата и досега.
- Какво искаш да ми кажеш ....?
- Мисля че .. че бяхме до тук. Съжалявам ...
- Направи ми една услуга.
- Не ме моли .. не искам да опитваме пак ..
- Просто изхвърли , това което е на масата, на излизане , моля..
- Не можеш да си изхвърлиш празните опаковки от шоколад ?.. Дори не съм те виждала кога ядеш сладко ... Няма значение .. Чао - и вратата се затръшна , сякаш с тътена на хиляди убити птици... "
- Изял си шоколада за нея? - попита с любопитни очи Томас.
- Да - бях решил, че тя е тази , за която няма да ми се налага да вкуся повече шоколад.
- Явно си е голяма работа това.. Да изядеш последното парче шоколад. За това ли мама и татко се решават по двайсе минути кой да хапне последното парче, когато са ми купили?
- Не. Правят го, защото се обичат и мислят един за друг. Тяхното последно парче шоколад стои точно тук в тази къщичка. Това си ти - последваха два разбрани погледа, изразяващи същността на едно истинско приятелство - Чакай малко.. защо Те спорят кой да вземе парчето след като купуват шоколада на теб?
- Защото аз никога не изяждам последното парче - каза гордо малчуганът.
- Пожелавам ти някой ден да поискаш да го направиш, млади приятелю - Рейвън му говореше с една блага емоция, като батко на по-малкия брат.
- Благодаря! - искрено отвърна момчето - Хей, тази история... това значи ли, че сега търсеше точно тази опаковка ?
- Преди много години живеех точно в този двор, малки другарю. Преди пак толкова много години аз построих тази къщичка, в която стоим сега ... И точно в онази кофа за боклук видях как Тя изхвърли опаковката ми ...
- Дядо?! Това си ти! - малкият се хвърли на врата на дядо си със сълза на окото - Аз имам най-невероятния дядо на света!
- Благодаря ти, момчето ми. Но аз трябва да тръгвам... Имам опаковка да намирам. Кажи на вашите , че ги обичам и им пращам поздрави - след казаните с най-голямата усмивка думи, Рейвън слезе внимателно по старата стълбичка по дървото и изчезна в дъжда на намусеното време...докато в пълен контраст Томас стоеше сияещ от факта, че е видял своя загубен дядо.. "
И ето че звънецът би. Томас се сепна. Училището бе свършило. Той трябваше да се прибира вкъщи ... а навън валеше толкова силно." Дано поне имаме шоколад " - каза си наум той и стана от чина...
Някои емоции и поуки получаваме единствено в съзнанието си. Но това не значи , че са измислени или нереални. Те просто са истински. Точно като последното парче шоколад.
сряда, 18 януари 2012 г.
DND
Гледах филм. Гледах го за 3 път. Няма значение кой. А как ме накара да се почувствам. Върна ме назад към 2та поредни пъти в които го гледах. Беше преди цяла вечност сякаш .. а всъщност не толкова отдавна. С всяко гледане откривам,че повече и повече моменти от лентата ме карат да се замисля... и да открия нещо за себе си. Не като поука... а като дълбоко скрито чувство. Точно там , дълбоко скрито в мен. Хряс! .. И споменът влезе с трясък в стаята. Без предупреждение започна да ме пронизва с невидими ножове, където му скимне. Сънувах ли през цялото това време ? Или всичко беше реалност .... Или по малко и от двете? Качих се на самолета и изведнъж всичко ми се изплъзна. Завинаги. Като пъзел без едно последно, изгубено парче. Като небе без слънце и луна. Като палачинка без вкусния шоколад. Като дете без мечта. Като ... празна стая ... пълна с тъга. Като утрото без своята роса. Като лъжицата без сладоледа. Като гората без дървото. Като океана без рибите. Като света без смях. Като света без радост. Като сърцето без душата. Като ума без сърцето. Като сферата без снега. Като самотното мече. Като счупени слушалки. Като леда в празната чаша. Като онази последна, капнала сълза. Като незавършената песен. Като вятъра без своята буря. Като гарвана без лебеда. Като мен... същия ? .. Не ... като мен ...ала без Теб.
Абонамент за:
Коментари (Atom)
