Събудих се от кукуригането на петли, идващо от телефона ми. Алармата ми бе поредното доказателство как технологиите се опитват да намерят заместител на всичко, което ни заобикаля.Някъде успяваха, някъде не. Наистина не го намирах за правилно. Свикнал съм нещата да стават по определен, старомоден начин откакто се помня. А не съм млад, вече съм на възраст.
Станах от леглото и отидох в банята. От понапуканото ми огледало ме гледаше нелицеприятната ,изморена физиономия. С огромни торбички под очите, наистина светла кожа и една-две брадавици, показали се на бял свят през годините, лицето ми плашеше доста голям процент от хората, с които се разминавах по улиците. Но аз си бях свикнал. Не мога да го променя, защо да се кахъря тогава?
Измих си зъбите, те поне бяха в добро състояние, сресах малкото си останала коса и си направих кафе. Налях си чаша ром след него, ей така, за отскок. Чакаше ме натоварен ден. Трябваше да анкетирам определен брой хора, което щеше да ми помогне в решаването на проблема относно виждането ми, че технологиите не могат да изместят най-важните неща в живота. Всичко бях измислил. Щях да задавам на анкетираните един-единствен въпрос. Ами да, за анкета не са ти нужни много въпроси. Ако е правилният, стига и един.
Видях,че навън вали. Никога не съм имал проблем с дъжда, честно казано. Дори го предпочитам. Има по-малко хора навън и ми е по-спокойно докато се разхождам.
Сложих си качулката, обух си кубинките и излязох. Не обичам чадърите, намирам ги за неудобни. Пък и след като харесваш дъжда, защо да се криеш от него?
Из града наистина нямаше почти никой. Не съм и очаквал друго. Реших да отида до близкия парк, току-виж са се събрали повече хора там. Закрачих в тази посока, но за мой късмет, още на десетия метър срещнах човек, годен за анкетата ми.
- Добър ден, господине. - поздравих ведро.
- Добър да е, друже. - отвърна ми дядото под чадъра.
- Може ли да ви задам един въпрос за моята анкета?
- Давай.
- Ако знаехте,че утре е последният ви ден живот, какво бихте поискали като последно желание?
- Ех, много тежки въпроси задаваш рано сутрин.
- Това ми е работата, господине, съжалявам, ако е неуместно.
- Не, няма проблем. Предполагам... - дядото се замисли. - Бих си пожелал да видя съпругата си за последно. Да си кажем сбогом, пък тогава да става каквото ще. Разделени сме от двайсет и една години, ала не съм спирал да я обичам. Тя би било последното ми желание.
- Разбирам. - отговорих аз леко гузен,че съм разчуствал човека. - Благодаря Ви за отговора.
- За нищо, момче. Приятен ден.
- И на Вас.
Кимнахме си за довиждане. Дъждът се усили. Хубаво поне ,че не духаше вятър. Не понасям студения вятър.
Продължих си по пътя замислен. Срещу мен се задаваше вторият кандидат за допитването ми.
- Добър ден. - подхванах аз.
- Добър ден. - усмихна се приветливата възрастна жена.
- Правя анкета. Нека попитам, ако не е проблем.. Ако знаехте,че утре е последният ви ден живот, какво бихте поискали като последно желание?
- О, момче. Ти си още млад, а за какви неща разпитваш. Има време, не го мисли. Смъртта е тъжно нещо, право да ти кажа. Но ако трябва да отговоря, бих избрала една хубава, вкусна мелба. Като бях млада обожавах сладолед, но с годините спрях да си купувам. Бих си хапнала една за последно, ако зная,че това е последното нещо, преди да си отида.
- Благодаря Ви. - усмихнах се аз.
- Моля, младеж. Но те съветвам да се занимаваш с нещо по-ведро. Тези мисли са пагубни.
- Благодаря за съвета.
Винаги съм се възхищавал как хора, по-възрастни от мен, ме наричат младеж или момче. Че аз съм далеч от пубертета, дори и от студентските си години. Гоня четиридесетте, изглеждам на над петдесет, а все се намира някой, който да ме накара да се чувствам млад. Странно нещо е животът. Телефонът ми иззвъня.
- Как върви анкетата днес? - познатият глас от другата страна на линията.
- Нормално. - отвърнах вяло аз. - Както обикновено.
- Довечера ела на вечеря, ако желаеш. Жена ми ще готви. Знаеш колко добра е в кухнята.
- Може да намина, не съм сигурен.
Затворих. Мразех разговорите с шефа ми. Дори и привидно добър, той бе истински дявол. Все ме препираше, сипеше критики към работата ми и прочие убийци на самочувствието действия. Нищо чудно,че се състарявах с всеки изминал ден работа. Как да работиш в такава неприятна среда? Трудно. Но за тази работа бях най-годен явно. И се бях примирил.
Стигнах до парка без да усетя. Още в началото на алеята, която най-често обхождах ме пресрещна мокро до кости куче. Махаше с опашка, до момента, в който ме видя и фокусира.
Спря се и застина на място. Аз се приближих спокойно.
- Хей. Как си?
- Мокър, какъв да съм. Не виждаш ли какво нещо се излива? - отвърна ми нацупено четириногото.
- Искаш ли да се включиш в анкетата ми?
- Хъ, анкета. Давай, така и така нямам нищо за правене.
- Ако знаеше,че утре е последният ти ден живот, какво би поискал като последно желание?
- Кокал.
- Кокал? Просто кокал?
- Да бе,пич. Кокал. Трудно ли е да го разбереш? Аз съм куче, обичам да си хрупам нещо.
- Разбирам. Окей, записвам в тефтера. Готово.
- Айде със здраве. Дано не премръзнеш.
- Няма, не се тревожи за мен.
- А, не се тревожа, казах го от куртоазия.
Куче използваше по-изискани думи от мен. Засмях се сам на себе си. Ако не знаех,че съм полудял, бих си помислил,че полудявам наново. Поне ме разведри след отговорите на дядото и бабата. Усмихвах се още минута-два без да имам друга явна причина.
Тъкмо станах отново сериозен и насмалко да се блъсна в едно тичащо дете. То бе заето да бяга от майка си, аз пък бях потънал в мисли за кучето и кокала.
- Ей, за малко да се блъснем.
- Да, ти беше виновен. - погледна ме момченцето и скръсти ръце пред гърдите си.
- Може ли да те питам нещо?
- Зависи.
- От какво зависи?
- Ти добър ли си или лош?
- Боя се,че съм повече лош отколкото добър.
- Добре, тогава може. Не обичам героите, предпочитам злодеите. Жокера ми е много по-любим от Батман. Ти кой харесваш повече?
- Хе, и аз предпочитам него, но аз съм старичък вече.
- Да,виждам. Поне си с качулка,а не с чадър. Дядовците ходят с чадъри. Та, какво искаше да ме питаш?
- Точно. Така.. може да е малко мрачно, но повярвай ми,за добра цел е. Ако знаеше,че утре е последният ти ден тук, какво би си пожелал?
- Нещо като последно желание преди да умра ли? - малките, невръстни очи ме гледаха ококорено, с искреност, способна да победи и хиляда Жокери.
- Точно така. - пророних едвам-едвам.
- Тогаваа... - проточи той началото на отговора си. - Бих си избрал да съм безсмъртен.
Усмивката му ме завари неподготвен. За застаряващ любител на мрака, това бе една от малкото ми слабости. Децата не приемаха тъмнината както нас, порасналите. Като че ли я разбираха по-добре. Не се плашеха от самата нея,а от мисълта,че там,в непрогледното се крие нещо опасно. Ако знаеха,че няма никой, биха се разхождали спокойно, подсвирквайки си, без грам светлина.
- Но ако си безсмъртен и нямаш право на повече желания, как ще живееш? - продължих разговора аз.
- Много просто, ще си поставям цели, а не желания. Ще казвам "трябва" ,а не "искам". След като ще имам цялото време на света, ще се науча да правя всичко и няма да имам нужда от някой, който да ми изпълнява желанията.
- Ти си умно дете. Как се казваш?
- Анимо. Ами ти?
- Аз не си харесвам името. Няма да ти кажа. - усмихнах се с лека горчивина аз.
- Добре. Твое решение си е.
- Благодаря ти за съдействието, Анимо.
- За нищо, господине. Довиждане. - каза ми с безпрецедентна учтивост хлапето и ме подмина, продължавайки да бяга от майка си.
Досега никой не ми беше отговарял толкова перфектно на въпрос. Чак ми се отщя да разпитвам повече хора. Ала трябваше. Четирима бяха недостатъчно, шефът нямаше да е доволен. Не че някога беше,де. Но от мен да мине.
- Добър ден.
- Добър да е, авер. Да ти се намират някакви стотинки? Да си взема бира, не за друго. Само за бира е времето.
- Съмнява ме,че е точно бирено време, но ... ще ти дам. В замяна искам да ми отговориш на един въпрос.
- Е, ще отговорим, защо пък да не отговорим. Думай. - бездомникът ме гледаше с благ поглед, изпълнен с очакване. Очакване на поредната порция монети, които да му донесат така бленуваната напитка.
- Ако знаеше,че утре е последният ти ден живот, какво би си пожелал?
- О, това е труден въпрос. Само едно нещо ли мога да си избера?
- Само едно, приятелю.
- Така. Значи.. абе, да ти кажа честно, най-обичам цигарките. Бих си поискал една кутия червено Боро, пък к`вото ще да става. Като ще мрем, да е със стил, нали така се викаше?
Засмях се.
- Ха, имаш право. Добре, благодаря ти.
- За нищо. А какво стана със стотинките ми? Може направо левче да ми дадеш, да не търсиш дребни.
- Ей,че мислиш за другите. Ето ти лев, купи си хубава бира поне.
- Жив и здрав да си.
Задмина ме без да изчака да му отвърна. Имаше пари - имаше и бира. Какво друго му трябваше? Никой от петимата досега дори не бе споменал нещо технологично. Дори и различни, всички имаха наистина земни желания. Разбираеми и обосновани. Само ако хората разсъждаваха сякаш им е последен ден във всеки един момент.. Но не би. Затова и още имам работа. Всеки ден си мислят нещо различно. А това се харесва на публиката.
Денят ми продължи с още няколко дъждовни интервюта. Един строител искаше хубав, нов дом за семейството му. Една скрила се от дъжда двойка си пожела да са заедно дори и след утрешния ден, там някъде,в безвремието. Говорих си и с колоритна група старчета, всеки от които ме изненада приятно, чак до смях. Двама си пожелаха титла на любимия футболен отбор в деня на погребението им. Третият си избра бутилка отлежал Джак за изпроводяк, а последният, ясно най-сантиментален, ми каза следното:
- Не е важно какво ще си пожелая, момче.Дошло ли е времето ми, всичко ще бъде без значение. Каквото и да поискам, ще е за последно и само ще ми подразни душицата. Затова бих си пожелал само да се усмихна искрено преди да си тръгна. Нищо повече.
Благодарих им, докато си записвах отговорите. Имах достатъчно за деня. Беше време да се прибера и да се захващам за работа. Вече не валеше. Качулката ми бе подгизнала, но не я свалих. Обичам да се разхождам така, дори и да грее слънце. На връщане към вкъщи си купих печено пиле и бутилка ром - старата свърши сутринта.
Цяла вечер се занимавах с анкетата. Дори и да ви звучи преувеличено, всяко такова начинание си изисква определено време. Не може да претупаш нещата, все пак е важно за някой.
- Как върви? - шефът обичаше да ме проверява дори и в полунощ.
- Както обикновено, почти привърших. Имам малко работа навън само и продължавам.
- Добре. Имаше ли интересни отговори днес?
- О, определено. Едно момченце ме смая. Направо ме остави без думи.
- Браво. Радвам се.
Може би имаше и малко добро останало в тази шефска душа. Кой знае..
Качулката, кубинките и телефона. Бях готов за излизане. Трябваше да съм бърз,за да успея да привърша с приготовленията за утрешния ден, нямах място за почивка.
Излязох и закрачих под светлината на услужливите улични лампи. Градът беше още по-пуст. Завих в една от тесните улички и ускорих крачка. Страх ме беше да не закъснея. Никога не съм закъснявал, де, но... винаги имах едно особено напрежение в такива моменти. Завих още веднъж, вече по осветения по-добре булевард и затърсих с очи. На двайсетина метра от мен ги видях. Анимо пресичаше по пешеходната пътека, хванал майка си за ръка. Типично в негов стил, изведнъж пусна ръката ѝ и побегна. Стигна до тротоара и без да я чака се обърна надясно,за да пресече другото платно. Тръгна с бягане по още мокрия асфалт. Сепна се,чак когато чу надутия клаксон на наближаващия автомобил. Спря се на място, вцепенен и погледна към застрашителните фарове.
С абсурдна скорост се впуснах към него и го дръпнах от пътя на колата, точно преди да го замаже за пътната настилка. Оставих го на тротоара и му дадох време да се успокои. Дишаше тежко, като за малчуган, но не се разплака. Не даваше на страха да го превземе.
- Здравей, Анимо.
- Здравей. - очите пак ме пронизваха. Той не знаеше що е зло.
- Вече си безсмъртен. Точно както пожела.
- Наистина ли? - ахна Анимо и ме прегърна с най-силната възможна детска прегръдка.
- Да. - прошепнах аз. - А сега трябва да тръгвам, преди някой да ме е видял. Сбогом, момче.
- Ама.. как така? Няма ли да се видим пак?
- Надали.
Обърнах му гръб и закрачих обратно към вкъщи, готов за среднощна работа върху останалата част от анкетата.
Телефонът ми иззвъня докато се качвах по стълбите в старата сграда, където живеех сега.
- Разбрах какво си направил.
- И?
- Не съм доволен.
- Знаеш правилата. Последното желание си е последно желание, шефе.
- И все пак...
- Ненаситен си. Отвращаваш ме.
- Внимавай как ми говориш!
- Защо? Ще си намериш друг анкетиращ ли? - изсмях се без радост в гласа аз.
Той ми затвори без да отговаря. Аз отключих входната врата на апартамента си и седнах уморен на дивана. Налях си чаша ром и отпих. Оставих я на масата точно до кокала, който грижливо бях увил в хартийка и кутията червено Боро. Движех се по график. Една и съща анкета всеки ден. Едни и същи вечери, прекарани в набавяне на желанията. Чети и търси. И не, не ми пука за телефоните и технологиите,но трябваше да ви пробутам нещо в началото на историята.
Станах и най-сетне си свалих качулката. Окачих я в гардероба, точно до косата и си налях нова чаша ром.
Какво, мислите,че пия много ли?
Ха, дори и да се казвам Смърт,пак си имам пороци. Наздраве!
вторник, 29 април 2014 г.
неделя, 27 април 2014 г.
Пуф.
" - Днес лицата 011001 и 110110 бяха осъдени на петнайсет години тъмничен затвор по обвинение в опит за промяна на регистрите на Националната служба по бинарна безопасност. Няма подаден иск за обжалване до момента. Ще ви държим в течение с тази драматична ситуация. Още информация във вечерната ни емисия. " - Шест изключи телевизора. Знаеше,че няма да чуе нищо ново за баща си, но въпреки това нещо в него се надяваше да греши. Всеки ден слушаше новините, надявайки се ушите му да доловят името на отдавна изчезналия му татко. В свят, в който хората биваха наименувани единствено със бинарни системи, не беше трудно да отличиш чутото "пет" или "девет" например.
В този нов свят всемогъщите властващи бяха решили,че е удобно всички да са сведени до редица от нули и единици. Хем изглеждаха еднакви до една степен, хем всеки имаше своя уникален номер, правейки кражбата на самоличност наистина трудна. Защо тогава имаше индивиди с имена, различни от бинарните?
- За пореден път ви казвам... Вижте ми личната карта ! Шест! Пише шест! Толкова ли е трудно да приемете,че не се казвам 110010101 или нещо от сорта?!
- Господине, не всеки ден се явява някой, с име различно от общоприетата система за обозначаване. Ще ми трябва обяснение?
- Извинете, че ви питам, госпожо. На колко години сте?
- На 49. Защо?
- Значи можете добре да си спомните най-известния пробив в Службата, нали? Преди двайсет години един обикновен пионер пробива защитите на всичките им сървъри и успява да промени имената на дванайсет човека преди да бъде заловен. Четири от тях се оказват деца, без той да го знае. Е, колкото и странно да звучи, аз съм бил едно от тях. И ето ме днес, опитващ се за хиляден път да обясня защо се казвам Шест. Да не мислите,че съм си го избрал ?! Че искам да съм различен от всички останали?
- Спомням си пробива, да.. Извинявай, момче, сигурно е доста трудно за теб да си така различен. Съжалявам, ето ти аванса. Заповядай. 412 долара. Извини ме още един път. - касиерката беше наистина притеснена при вида на този "бъг" в системата, стоящ срещу нея.
- Благодаря Ви. Лек ден. - въпреки всичко Шест ѝ се усмихна за довиждане.
Умееше да играе. Да му е тъпо,че е различен ли? Най-доброто нещо, което би могъл да си пожелае. За разлика от всичките 1011110 и 10101010, той можеше да казва името си за по-малко от секунда. Обожаваше факта,че не е като другите. Но повече обожаваше друго.
Беше взел половин заплата - това значеше,че е време за любимото му занимание. Пътуването.
Обичаше да пътува. Бе ходил къде ли не по света, но чарът на това му занимание се криеше в това,че никога не бе сигурен дали ще стигне там, за където е тръгнал.
- Бронко, на линия ли си? - каза спокойно Шест в слушалката на уличния телефон.
- Както винаги, големец. - изсмя се някой от другата страна на линията.
- Трябва да се видим.
- Окей. След колко време?
- 20.
- Там съм.
Разговорът прекъсна.
Шест закрачи с нормалната си, бърза крачка към тяхното обичайно място за срещи. Една от малкото изоставени сгради в Бинаруел, намираща се на не повече от пет минути нормално ходене от кабинката, която използва момчето.
- Здрасти, брат.
- Здрасти. Как е?
- Както обикновено. Двайсет, нали?
- Двайсет. Ето ти два стотака. Разделил си ми ги на две, нали?
- Е,разбира се, приятелю. Вземи. Хайде, приятно пътуване. Аз ще бягам, знаеш как е, зает съм.
- Мерси, Брон. Ще ти звънна пак тези дни.
- Окей.
В Бинария бе постигнато едно относително пречистване на наркотиците. Нямаше трева, амфетамини, нито кока, хероин, lsd, dmt и прочие. Нямаше и гъби, нямаше екстази. Дори руския "крокодил" беше премахнат. Единственият съществуващ наркотик, който в крайна сметка изключваше нуждата от всички останали, бе MMС, съкратено от "Моята мозъчна свобода". Това бе течност, съхранявана в епруветки, която при прием, спомагаше на човешкия мозък да се телепортира навсякъде, където пожелае. Истината е,че ефекти като замаяност или халюцинации нямаше. Единствената ѝ сила бе в това,че можеше да те отведе навсякъде по света, стига да можеш да си представиш мястото в главата си. Всяка доза представляваше десет милилитра смес от незнайни съставки, стигащи точно за еднопосочно пътуване. Затова и винаги трябваше да си купуваш две дози минимум. Освен, ако не искаш да оставаш там, накъдето си се запътил. Но никой не оставаше, защото само в Бинария имаше ММС. А никой не искаше да се отказва от тази дрога, веднъж опитал я. Кой си е представял преди Четвъртата Световна война,че ще може да пътува до където си поиска на скромната цена от двеста долара? Никакви самолети, нито коли или кораби. Просто малко безцветна течност и леко гадене след телепортацията. Така или иначе, колкото по-опитен ставаш в този тип пътуване, толкова по-незабележимо става неприятното чувство след "приземяване" на новата локация. Заклетите ММС консуматори дори напълно неутрализираха нежелания страничен ефект. Някои от тях пътуваха по десет, дори двайсет пъти на ден, обикаляйки земното кълбо за забавление. Пристрастяването към ММС беше единствено психологическо или дори, по-скоро - душевно. Защото как да откажеш на ума и сърцето да властват над разстоянията след като си усетил мощта на безпроблемното пътуване? Дрогата не водеше до необратими последици, можеше да се намери във всеки град на Бинария и бе относително евтина на фона на съвременните заплати. Как тогава не бе премахната от правителството? Всички се питаха този въпрос, но малко знаеха отговора. На малко и им пукаше. Нали си пътуваха?
Слабо известен факт бе,че ММС бе създадена именно по проект на правителството. В началото бе просто поредният експеримент. След време многото успешни резултати от тестовете бяха накарали Властта да я изпробва в градска среда. С напълно непознати хора. Ефектът - главозамайващ.
" Сякаш наистина прелетях до там!" , "Не съм се чувствала така никога!" , "Т`ва е велико! Все едно си Бог!" - само част от възклицанията на първите консуматори.
По-големият шок се крие в това,че всеки един дилър из страната е известен на Службата. Всеки един от тях зарежда от там стоката си. И съответно - облага печалбата. Лесни пари. Доволни граждани. Силен коз в ръката на властващите. Зависимостта от ММС бе достигнала такива нива,че ако случайно се разразеше бунт в страната , той можеше да бъде спрян с простото завъртане на кранчето, изпускащо дозите на всеки втори жител на Бинария. Ироничното е,че единственото, за което някой би протестирал би било именно това - евентуалното спиране на ММС от продажба. Имаше ли телепортиране, имаше радост. Щастливи хора - спокойно правителство. Щастливо стадо - доволни вълци.
Шест не попадаше под този знаменател обаче. Да, взимаше, доста често дори, ала целта му не бе усещането,че е победил границите на човешкия ум. Откакто бе изчезнал баща му, той мечтаеше единствено да го намери. Всяко пътуване бе на различна, понякога дори случайна дестинация, с едничката мисъл,че може да зърне бащиното лице след морето от други. Начинание, което до момента се увенчаваше с неуспех. Но докато имаше възможност, щеше да го прави. Дори и последния си цент щеше да даде, само и само да опита да намери безследно изчезналия си старец.
Шест отвори внимателно първата епруветка и я изпи. Затваряйки очи, прибра втората в джоба си. Замисли се. Къде да отиде днес? Нека е някъде на топло. Искаше да избяга от дъжда на Бинаруел. Кайро може би? Нека е там, да.
" Мисли си за Кайро, мисли си. Съсредоточи се."
Пуф.
Няколко секунди безтегловност. Няколко секунди безплътност и ето, беше там. Удобно седнал на земята пред Синята джамия. Стотици хора го заобикаляха, повечето го гледаха го с недоумение, но имаше и такива, които бяха запознати със заниманието му. Шест стана и свали якето си на мига. Разликата в температурите на двата града беше непоносима. Започна процедурата по безнадеждното издирване, както винаги правеше. Въртеше се на всички страни, оглеждайки се, търсейки с очи познатата физиономия. Но за пореден път успех нямаше. Момчето закрачи без посока из многолюдния град. Изучаваше всяко лице, всеки подминал го, взираше се в пространството напред. Ала нищо. Прекара три часа и половина в лутане. Хиляди различни физиономии, почти до една гледащи го недоумяващо. Не губеше надежда, ала с всеки провален опит нещо в него се късаше. Сърцето го стегна. Той затвори очи за момент и заговори наум.
" Къде си? ... Къде си, татко? Трябваш ми."
- Ей, не си оттук, нали ?! - извади го от унеса непознато момиче, което го тресеше за раменете.
- Не съм, защо?
- Трябва ми помощ. Наистина съм загазила.
- Не виждам как би могла да знаеш,че ще ти помогна.
- Пътуваш, нали? Личи си. С това дебело яке в египетската жега. Освен това не приличаш на местен. А и от половин час те следя, просто ходиш без посока и причина.
- Имам си причина. И цел. Остави ме на мира, сега.
Шест я подмина, устремен към следващите три часа разкарване из града.
- Не мога да се прибера! Нямам доза. - провикна се тя след него.
Той се спря.
- Тръгнала си да пътуваш само с една доза? Ти сериозно ли? - изсмя се очевидно по-опитният.
- Нова съм.. Нямах пари за две, а така ми се летеше.
- Нали знаеш,че това не е реално летене? Ти просто се телепортираш. Не ти порастват крила.
- Е,разбра ме,де. Какво ми се правиш на философ сега? Кажи ми, ще ми помогнеш ли или не?
- Зависи. Как се казваш?
- Ще ти кажа,само ако обещаеш,че няма да се смееш.
- Защо пък да се смея?
- Обещай.
- Добре, няма да се смея. Кажи ми.
- 176146191. Но може да ми казваш накратко Седемнайсет.
- Добре, Седемнайсет. Аз съм Шест. - той ѝ подаде ръка.
- Ето защо не се засмя... - гледаше го с отворена уста тя. - Ти си.. ти си синът му, нали ?!
- Може и да съм. - подсмихна се момчето.
- Божичко, не вярвах,че някога ще срещна някой от дванайсетте, още по-малко синът на виновника за моята уникалност! Извинявай,че те питам, но... жив ли е още? Баща ти? 7, нали?
- Иска ми се да знаех. Вярвам,че е жив. Но не съм го виждал от както се случи всичко това. Наложи му се да бяга, за да не го открият и затворят. Бил съм едва на една годинка, но ако искаш ми вярвай , помня го. Помня лицето му както познавам своето собствено. Или поне как изглеждаше тогава. Затова и пътувам. Търся го. Вече три години взимам ММС при всеки възможен случай. Няма да се откажа, докато не го намеря.
- Съжалявам,че ти припомних.
- Не се притеснявай. Мисля за това всеки ден.
- Ами майка ти? Тя къде е?
- Тя не искаше да е част от това начинание на баща ми. Когато той ѝ сподели, тя просто си тръгна. Събра си нещата и се сля с останалите нули и единици. Не съм я виждал от тогава. И тя не ме е търсила.
- Сигурно ти е трудно.
- Свиква се.
Двамата се погледнаха. Тя видя тежестта в очите му. Той видя отражението си в нейните. Стана му още по-трудно. Наистина беше сам в този свят. Сам срещу всички. Една шестица в битка с безброй нули и единици.
- Имам една доза. Може да пробваме да я разделим.. ако се концентрираме достатъчно, ще успее да ни върне вкъщи.
- Ти може да си ветеран, ала аз съм начинаеща. - припомни му Седемнайсет. - Надали ще успея.
- Не се тревожи. Знам какво е да си нов. Помня. Ще се справиш. - Шест извади билетът за връщане от джоба си.
- Така. Ще изпия половината и ще ти дам шишенцето. Хвани ме за ръка през това време и си представям централния площад в Бинаруел, ясно?
- Ясно. - кимна му тя.
Двамата изпиха течността и затвориха очи. Съсредоточиха се и отново усетиха чувството за безтегловност.
Пуф.
Тупнаха леко. Пак валеше. Беше станало дори по-мрачно. Тя отвори очи първа и изписка.
- Какво има ?! - отвори на свой ред очи Шест и се огледа.
- Къде сме?! - викаше Седемнайсет. - Това не е вкъщи! Къде попаднахме?
Момчето се огледа. Сиви сгради, редуващи се с черни такива. Мръсни пътища, локви навсякъде. Кои с вода, кои с кръв. Бягащи кучета и маймунки. Редици магазинчета, кое от кое по-малки и закътани. Облечени в дрипи, сякаш бездушни хора, блъскащи се в тях. Буреносни облаци докъдето стига погледът. Къде бяха, мамка му?
- Ей, чичка, къде съм? - подвикна на един продавач Шест.
- Хе-хе, пътуващи,а? Недоносчета, озовали сте се на много кофти място. Надявам се да имате по още една доза. Надали ще издържите и ден тук.
- Спести ми заплахите.. Къде сме?
Онзи не спираше да се кикоти.
- Хахаха... момче, клето момче. Не си ли чувал легенди? Кое е най-тъмното място в света? Къде се събират всички отхвърлени души? Къде умират мечтите?
Погледът на Шест застина. Целият изтръпна. Седемнайсет го държеше за ръката и се канеше да заплаче.
- Къде сме, Шест?! Кажи ми. - в гласа ѝ си личеше притеснението.
- Не е стигнала. Дозата не е била достатъчна... Не сме успели да стигнем. - шептеше момчето без да сваля поглед от черния небосвод.
- Стига си си говорил сам, кажи ми къде сме!
Той се обърна и я погледна в очите. Хвана я за раменете и продума тихо, сякаш да не го чуе никой друг.
- Чувала ли си, Седемнайсет.... за Хорида Вултум?
Зениците ѝ се разшириха. Задиша тежко. Цялата трепереше.
- Не.. Не може да сме тук...
- Опасявам се, че да. Съжалявам.
- И нямаме дори една доза, какво ще правим ?! - момичето крещеше.
- Спри да викаш! Нищо няма да се промени така. - Шест се огледа. - Ще се опитам да ни върна. Дано успея преди да се е стъмнило.
Седемнайсет заплака.
Шест затвори очи в опит да избистри ума си.
Хорида Вултум беше град, чието местоположение не се отбелязваше на никоя карта на света. Бе известно на запознатите,че се намира някъде между Бинария и Африка, но който и да се опиташе да достигне до него на крак, с кола или самолет, биваше обречен на неуспех. Физически градът не съществуваше. Но сега, стоейки сред всичките гадове, живеещи тук, Шест осъзнаваше,че това място е напълно реално. То бе отредено за всички престъпници и неудачници, избрали пътя на душевното пропадане наместо възходът на Бинария. В напредналата страна нямаше затвори. Нямаше място за грешки, ако някой от низвергнатите случайно успее да избяга. Затова бе създаден Хорида Вултум - един своеобразен затвор, простиращ се на километри мръсна земя. Слънце тук не грееше. Радост и усмивка бяха забравени думи. Дори изтрити от речника на всеки хоридец. За някой, който вярва,че животът е красив, това бе ужасно място да прекараш дори денонощие. Имаше и една малка подробност. Всеки новодошъл, позволил си да остане след полунощ, ставаше част от града. Някои казват,че душата му сама го напускала. Други, не толкова радикални, споделяли по-логична гледна точка. Мракът на града имал нужда от свежи емоции. Затова всеки нов жител на Хорида Вултум заплащал прескъпа цена за престоя си тук. С всеки изминал ден губиш частичка от добротата си, за сметка на живота на затвора. Парадоксално, градът на мрака имал нужда от светлина,че да просъществува.
- Добре. Знам се какво ще направим. - излезе от размисъла си Шест. - Трябва да проверим всеки един магазин в околността. И то бързо!
- Добре. - избърса очите си Седемнайсет. - Какво търсим?
- Бонбонки M&M`s.
- Ти сериозно ли?
- Да ме виждаш да се смея?
- Че защо са ни?
- Не си ли се замисляла какво значи ММС?
- Няма нужда да се замислям. Знам го - Моята мозъчна свобода. Всеки го знае.
- Истината е, че.. - Шест се усмихна. Още не бе изгубил топлината си за сметка на лакомия град. - ММС идва от главната съставка на нашето средство за пътуване. M&M`s. Направи ли връзката? Това е било тестовото име на дрогата, преди богаташите вкъщи да измислят превзетото тълкувание, което и ти знаеш. Освен това, ММС не е нищо повече от вода, смесена със сода, с разтворени бонбонки в тях. Всичко останало е внушение. Но за да е възможно внушението, на тялото ни е нужен специфичен вид ензим, съдържащ се в какаото, използвано за направата на M&M`s. Няма го в друг продукт.
- Супер. Да приемем,че си прав. Трябва да намерим бонбони, които са спрени от производство преди да се родя. Невероятно! Осъзнаваш,че това е дори по-невъзможно от истинността на теорията ти? Бонбони ?! Бъди сериозен, моля ти се!
- Сериозен съм. Не зная защо не искаш да ми повярваш.. - въздъхна Шест.
- Този, който е измислил тази шибана дрога е бил болен мозък! - викна отново в изблик на яд и безсилие Седемнайсет. - Мразя го!
- А помислила ли си,че може да не е имал избор?! - викна на свой ред момчето. Досега не беше ѝ повишавал тон. - Че е бил заставен да го изобрети, защото близките му са били изложени на опасност? Че се е мразел всеки един ден,в който е работел по проекта? Не си, нали ?!
Шест се свлече на колене на земята.
- Познавал ли си го? - предпазливо попита Седемнайсет.
- Така и нямах шанс да го опозная лице в лице. - очите му бяха пълни със сълзи.
- Единственото, което имам от него е един стар дневник. Това е! Всичко, което знам за баща си, съм го научил от някакъв скапан дневник!
Седемнайсет ахна.
- Откъде мислиш знам как се пътува толкова добре? И всичките тайни подробности? Прочел съм го. Чел съм онези страници хиляди пъти. Отново и отново. С наивната мисъл,че ще открия някаква подсказка. Че ще разбера къде е и ще го намеря. Накарали са го насила да създава дрогата. Затова и е разбил регистрите им. Един отчаян вик срещу системата.
- Съжалявам, Шест. Не знаех.
- Нямаше как да знаеш.
- Но значи... знаеш как се приготвя?
- Преди малко действах импулсивно. Излъгах те за едно. Имало е и четвърта съставка, но никъде не се споменава каква е била. Просто исках да ти дам надежда,че ще се измъкнем.
- Значи имаме шанс да я познаем, колкото и да намерим бонбонките?
- Общо взето. Дори по-малък, бих казал.
- Перфектно... - въздишка. - Е, тогава да се захващаме, няма да те оставя да се зариваш в спомени. - тя му подаде ръка да стане.
Той я хвана и се вдигна на крака.
- Да започнем от тук. - посочи тя, без да пуска ръката му. - Хайде, ще се справим двамата.
- Добре. Но аз ще говоря.
- Разбира се. Нямам желание да разговарям с такива. Плашат ме.
Засмяха се.
- Господине, имате ли случайно бонбони M&M`s?
- Ха, момче, полудял ли си? Никой не продава такива бонбони от мнооого години. По-добре си намерете подслон за през нощта. Няма да оцелеете без покрив.
- Всеки повтаря това! Не ми пука. Ще намеря бонбони.
- Е, успех. Дано намериш. Дано и изгрее слънце някой ден. Ще чакам с нетърпение. - озъби се в престорена усмивка продавачът и им обърна гръб.
- Няма да се отказваме. - Седемнайсет го погледна в очите и стисна ръката му.
- Няма, разбира се. Хайде.
- Господине, имате ли...
- Нямам.
- Извинете, имате ли..
- Не.
- Продавачо, да ти се намират..
- Не, момче.
Никъде нямаше бонбони. Никакъв успех. Явно единствените запаси се намираха в дълбоко пазени трезори в Бинария.
- Чичка, да ти се намират бонбонки?
- Какви бонбонки по-точно,момче? - погледна го изпитателно продавачът.
- M&M`s.
- Нямам. Че за какво са ти? Никой не ги е помирисвал тези от миналия век, сигурно. - изгрухтя сякаш дебелакът зад импровизираната каса.
- Искам да се телепортирам. Трябва да си приготвя доза.
- И ще я правиш от бонбонки ли, бе? - засмя се прасето. - Че ти забавен си бил. Жалко,че не помня какво е смях.
- Жалко наистина. Знаеш ли кой би могъл да има?
- Не. Но мога да ти помогна.
Очите на двамата пътуващи светнаха. Наближаваше дванайсет, а те не бяха отбелязали никакъв прогрес.
- Имам доза. ММС, нали? Една е. Говори се,че е последната в града. Тук никой не пътува. Безсмислено е, след като не можем да чувстваме почти нищо.
- Ясно. Колко ѝ искаш? - каза решително Шест.
- Няма да ти излезе евтино. Поне двеста.
- Добре. Нека са двеста.
Момчето извади двеста долара от джоба си и ги връчи на дебелака. В замяна той му подаде епруветка с прозрачната течност.
- Успех. Двама с една доза. Дано ви стигне, деца. - не му пукаше дали ще се спасят от пастта на Хорида Вултум. Безразлично му беше за всеки останал клетник , обречен да живее тук.
- Луд ли си? - попита този път предпазливо Седемнайсет.
- Да. Но не там е въпроса. Какво те притеснява?
- Видя докъде ни докара едната доза. Мислиш ли,че с тази ще е различно?
- Не ни пречи да опитаме, нали?
- Ох.. имам лошо предчувствие.
- Недей. Давай, както одеве. Този път ти отпий първа. - той я погледна в очите, за да ѝ вдъхне увереност.
- Сигурен ли си,че ще стане? - попита го тя в момент на последно колебание.
- Не. Но какъв друг избор имаме?
- Добре.
Седемнайсет отвори шишенцето и го надигна към устните си, затваряйки очи. Шест това и чакаше. Побутна долния край на епруветката,така че момичето да изпие цялата доза.
- Какво правиш ?! - викна му тя, усетила ,че нещо е различно.
- Нямах друг избор, съжалявам.
- Можехме да си я разделим!
- Нямаше да стигне и за двама ни, права беше. Но поне за теб ще има. Затвори очи и си представи вкъщи.
- Защо го направи, какво ще правиш тук ?!
- Ще намеря изход. - той я хвана за раменете. - Нямаш много време. Съсредоточи се и изчезвай от тук. Моля те.
Тя затвори насълзените си очи и ги стисна. Дори и разгневена, тя също осъзнаваше,че ако не се телепортира до няколко секунди, дозата ще отиде на вятъра. Представи си стаята си в Бинаруел и усети безтегловността.
Пуф. Нямаше я вече. Тупна спокойно на пода в дома си, ала без да чувства облекчение. Какво ли щеше да стане с Шест? Имаше ли шанс да намери бонбони, пък дори и тогава... как щеше да си приготви доза? Намрази го, задето я бе обрекъл никога повече да не го види.
В същото време Шест закрачи с нормалната си, бърза крачка по улиците на Хорида Вултум. Влизаше в който магазин свари. Един и същ въпрос. Един и същ отговор.
Дванайсет без пет. Не му оставаше много време. Вече бе приел съдбата си. Не можеше да направи нищо, че да я промени, така че просто се примири.
- Добър вечер. - поредният разговор с изморен продавач.
- Щом си казал.
- Имате ли бонбонки M&M`s?
- Колко ти трябват?
Шест застина на мястото си. Не очакваше да получи различен от Не отговор.
- Колко... тоест.. имате? - не можеше да сдържи еуфорията си момчето. Дори и да нямаше последната съставка, поне имаше третата. Водата и содата бяха лесни.
- Да, попитах колко искаш? - отвърна му раздразнено гласът от касата. - Това е голяма рядкост, момче. Продават се на бройка, не на пакетче. Е, колко искаш?
- Не зная точно. Имате ли идея колко ми трябват за да приготвя една доза ММС?
- ММС? Откъде си, момче?
- Бинаруел, господине.
- Предполагам, шест за син, седем за баща.
- Не ви разбрах?
- А сигурно разправяш на всички,че можеш да ме познаеш сред море от други?
Шест вдигна поглед от земята. Брадат, с посивели коси, целият в бръчки. Ето че, стоеше срещу него. След всичките неуспешни опити, му трябваше да се изгуби,че да намери това, което търси.
- Татко ?! - викна несигурно Шест.
- Шест? Ти ли си , момчето ми ?!
- Аз съм, татко !
Баща му излезе иззад касата и прегърна силно сина си.
- Ето,че аз те познах по-лесно, отколкото ти мен! - старецът викаше от радост.
- Татко, не знаеш колко ми липсваше! Търся те от години! - и двамата не успяха да сдържат напиращите чувства.
Седем плачеше. За човек, прекарал години в Хорида Вултум, той някак бе успял да стаи в себе си късче светлина.
- Бързо, татко, да приготвим две дози, имаме ли съставките? Трябва да се приберем преди дванайсет!
- Боя се,че не мога да мръдна оттук, синко. - въздъхна Седем. - Нямам място в Бинария.. ще ме изпратят обратно тук. Но веднага ще ти забъркам една.
- Не. - сряза го Шест.
- Как така Не? Не говори глупости. Връщаш се вкъщи.
- При кого, татко? Да живея там сам, сред бинарните стада? Или тук,с теб, единственият, който му е пукало за мен някога?
- Това е голям риск, момче. Избереш ли да останеш, никога няма да си същият. Дори и да ти приготвя доза след време и се върнеш, никога няма да съумееш да се впишеш в онзи свят.
- Прекарах три години в търсенето ти. Не съм пътувал заради нещо друго. Търсих те къде ли не. И ето,че ти си тук.Сигурен съм. Искам да остана.
Удари дванайсет.
- Така да бъде, тогава. Добре дошъл в дома на тъмнината, сине. Единственият шанс да останеш човечен човек тук е да си хапваш поне по един M&M на ден.
- Хубаво е,че имаме тогава. Нали?
Двамата се засмяха.
- Значи си чел дневника ми? - попита Седем.
- Целият.
- Искаш ли да знаеш каква е тайната съставка?
- Не. - отвърна след кратко мълчание Шест. - Не смятам да пътувам отново. Имам усещането,че тук ще ми пасне перфектно. - каза той, докато хвърляше бонбон в устата си.
В този нов свят всемогъщите властващи бяха решили,че е удобно всички да са сведени до редица от нули и единици. Хем изглеждаха еднакви до една степен, хем всеки имаше своя уникален номер, правейки кражбата на самоличност наистина трудна. Защо тогава имаше индивиди с имена, различни от бинарните?
- За пореден път ви казвам... Вижте ми личната карта ! Шест! Пише шест! Толкова ли е трудно да приемете,че не се казвам 110010101 или нещо от сорта?!
- Господине, не всеки ден се явява някой, с име различно от общоприетата система за обозначаване. Ще ми трябва обяснение?
- Извинете, че ви питам, госпожо. На колко години сте?
- На 49. Защо?
- Значи можете добре да си спомните най-известния пробив в Службата, нали? Преди двайсет години един обикновен пионер пробива защитите на всичките им сървъри и успява да промени имената на дванайсет човека преди да бъде заловен. Четири от тях се оказват деца, без той да го знае. Е, колкото и странно да звучи, аз съм бил едно от тях. И ето ме днес, опитващ се за хиляден път да обясня защо се казвам Шест. Да не мислите,че съм си го избрал ?! Че искам да съм различен от всички останали?
- Спомням си пробива, да.. Извинявай, момче, сигурно е доста трудно за теб да си така различен. Съжалявам, ето ти аванса. Заповядай. 412 долара. Извини ме още един път. - касиерката беше наистина притеснена при вида на този "бъг" в системата, стоящ срещу нея.
- Благодаря Ви. Лек ден. - въпреки всичко Шест ѝ се усмихна за довиждане.
Умееше да играе. Да му е тъпо,че е различен ли? Най-доброто нещо, което би могъл да си пожелае. За разлика от всичките 1011110 и 10101010, той можеше да казва името си за по-малко от секунда. Обожаваше факта,че не е като другите. Но повече обожаваше друго.
Беше взел половин заплата - това значеше,че е време за любимото му занимание. Пътуването.
Обичаше да пътува. Бе ходил къде ли не по света, но чарът на това му занимание се криеше в това,че никога не бе сигурен дали ще стигне там, за където е тръгнал.
- Бронко, на линия ли си? - каза спокойно Шест в слушалката на уличния телефон.
- Както винаги, големец. - изсмя се някой от другата страна на линията.
- Трябва да се видим.
- Окей. След колко време?
- 20.
- Там съм.
Разговорът прекъсна.
Шест закрачи с нормалната си, бърза крачка към тяхното обичайно място за срещи. Една от малкото изоставени сгради в Бинаруел, намираща се на не повече от пет минути нормално ходене от кабинката, която използва момчето.
- Здрасти, брат.
- Здрасти. Как е?
- Както обикновено. Двайсет, нали?
- Двайсет. Ето ти два стотака. Разделил си ми ги на две, нали?
- Е,разбира се, приятелю. Вземи. Хайде, приятно пътуване. Аз ще бягам, знаеш как е, зает съм.
- Мерси, Брон. Ще ти звънна пак тези дни.
- Окей.
В Бинария бе постигнато едно относително пречистване на наркотиците. Нямаше трева, амфетамини, нито кока, хероин, lsd, dmt и прочие. Нямаше и гъби, нямаше екстази. Дори руския "крокодил" беше премахнат. Единственият съществуващ наркотик, който в крайна сметка изключваше нуждата от всички останали, бе MMС, съкратено от "Моята мозъчна свобода". Това бе течност, съхранявана в епруветки, която при прием, спомагаше на човешкия мозък да се телепортира навсякъде, където пожелае. Истината е,че ефекти като замаяност или халюцинации нямаше. Единствената ѝ сила бе в това,че можеше да те отведе навсякъде по света, стига да можеш да си представиш мястото в главата си. Всяка доза представляваше десет милилитра смес от незнайни съставки, стигащи точно за еднопосочно пътуване. Затова и винаги трябваше да си купуваш две дози минимум. Освен, ако не искаш да оставаш там, накъдето си се запътил. Но никой не оставаше, защото само в Бинария имаше ММС. А никой не искаше да се отказва от тази дрога, веднъж опитал я. Кой си е представял преди Четвъртата Световна война,че ще може да пътува до където си поиска на скромната цена от двеста долара? Никакви самолети, нито коли или кораби. Просто малко безцветна течност и леко гадене след телепортацията. Така или иначе, колкото по-опитен ставаш в този тип пътуване, толкова по-незабележимо става неприятното чувство след "приземяване" на новата локация. Заклетите ММС консуматори дори напълно неутрализираха нежелания страничен ефект. Някои от тях пътуваха по десет, дори двайсет пъти на ден, обикаляйки земното кълбо за забавление. Пристрастяването към ММС беше единствено психологическо или дори, по-скоро - душевно. Защото как да откажеш на ума и сърцето да властват над разстоянията след като си усетил мощта на безпроблемното пътуване? Дрогата не водеше до необратими последици, можеше да се намери във всеки град на Бинария и бе относително евтина на фона на съвременните заплати. Как тогава не бе премахната от правителството? Всички се питаха този въпрос, но малко знаеха отговора. На малко и им пукаше. Нали си пътуваха?
Слабо известен факт бе,че ММС бе създадена именно по проект на правителството. В началото бе просто поредният експеримент. След време многото успешни резултати от тестовете бяха накарали Властта да я изпробва в градска среда. С напълно непознати хора. Ефектът - главозамайващ.
" Сякаш наистина прелетях до там!" , "Не съм се чувствала така никога!" , "Т`ва е велико! Все едно си Бог!" - само част от възклицанията на първите консуматори.
По-големият шок се крие в това,че всеки един дилър из страната е известен на Службата. Всеки един от тях зарежда от там стоката си. И съответно - облага печалбата. Лесни пари. Доволни граждани. Силен коз в ръката на властващите. Зависимостта от ММС бе достигнала такива нива,че ако случайно се разразеше бунт в страната , той можеше да бъде спрян с простото завъртане на кранчето, изпускащо дозите на всеки втори жител на Бинария. Ироничното е,че единственото, за което някой би протестирал би било именно това - евентуалното спиране на ММС от продажба. Имаше ли телепортиране, имаше радост. Щастливи хора - спокойно правителство. Щастливо стадо - доволни вълци.
Шест не попадаше под този знаменател обаче. Да, взимаше, доста често дори, ала целта му не бе усещането,че е победил границите на човешкия ум. Откакто бе изчезнал баща му, той мечтаеше единствено да го намери. Всяко пътуване бе на различна, понякога дори случайна дестинация, с едничката мисъл,че може да зърне бащиното лице след морето от други. Начинание, което до момента се увенчаваше с неуспех. Но докато имаше възможност, щеше да го прави. Дори и последния си цент щеше да даде, само и само да опита да намери безследно изчезналия си старец.
Шест отвори внимателно първата епруветка и я изпи. Затваряйки очи, прибра втората в джоба си. Замисли се. Къде да отиде днес? Нека е някъде на топло. Искаше да избяга от дъжда на Бинаруел. Кайро може би? Нека е там, да.
" Мисли си за Кайро, мисли си. Съсредоточи се."
Пуф.
Няколко секунди безтегловност. Няколко секунди безплътност и ето, беше там. Удобно седнал на земята пред Синята джамия. Стотици хора го заобикаляха, повечето го гледаха го с недоумение, но имаше и такива, които бяха запознати със заниманието му. Шест стана и свали якето си на мига. Разликата в температурите на двата града беше непоносима. Започна процедурата по безнадеждното издирване, както винаги правеше. Въртеше се на всички страни, оглеждайки се, търсейки с очи познатата физиономия. Но за пореден път успех нямаше. Момчето закрачи без посока из многолюдния град. Изучаваше всяко лице, всеки подминал го, взираше се в пространството напред. Ала нищо. Прекара три часа и половина в лутане. Хиляди различни физиономии, почти до една гледащи го недоумяващо. Не губеше надежда, ала с всеки провален опит нещо в него се късаше. Сърцето го стегна. Той затвори очи за момент и заговори наум.
" Къде си? ... Къде си, татко? Трябваш ми."
- Ей, не си оттук, нали ?! - извади го от унеса непознато момиче, което го тресеше за раменете.
- Не съм, защо?
- Трябва ми помощ. Наистина съм загазила.
- Не виждам как би могла да знаеш,че ще ти помогна.
- Пътуваш, нали? Личи си. С това дебело яке в египетската жега. Освен това не приличаш на местен. А и от половин час те следя, просто ходиш без посока и причина.
- Имам си причина. И цел. Остави ме на мира, сега.
Шест я подмина, устремен към следващите три часа разкарване из града.
- Не мога да се прибера! Нямам доза. - провикна се тя след него.
Той се спря.
- Тръгнала си да пътуваш само с една доза? Ти сериозно ли? - изсмя се очевидно по-опитният.
- Нова съм.. Нямах пари за две, а така ми се летеше.
- Нали знаеш,че това не е реално летене? Ти просто се телепортираш. Не ти порастват крила.
- Е,разбра ме,де. Какво ми се правиш на философ сега? Кажи ми, ще ми помогнеш ли или не?
- Зависи. Как се казваш?
- Ще ти кажа,само ако обещаеш,че няма да се смееш.
- Защо пък да се смея?
- Обещай.
- Добре, няма да се смея. Кажи ми.
- 176146191. Но може да ми казваш накратко Седемнайсет.
- Добре, Седемнайсет. Аз съм Шест. - той ѝ подаде ръка.
- Ето защо не се засмя... - гледаше го с отворена уста тя. - Ти си.. ти си синът му, нали ?!
- Може и да съм. - подсмихна се момчето.
- Божичко, не вярвах,че някога ще срещна някой от дванайсетте, още по-малко синът на виновника за моята уникалност! Извинявай,че те питам, но... жив ли е още? Баща ти? 7, нали?
- Иска ми се да знаех. Вярвам,че е жив. Но не съм го виждал от както се случи всичко това. Наложи му се да бяга, за да не го открият и затворят. Бил съм едва на една годинка, но ако искаш ми вярвай , помня го. Помня лицето му както познавам своето собствено. Или поне как изглеждаше тогава. Затова и пътувам. Търся го. Вече три години взимам ММС при всеки възможен случай. Няма да се откажа, докато не го намеря.
- Съжалявам,че ти припомних.
- Не се притеснявай. Мисля за това всеки ден.
- Ами майка ти? Тя къде е?
- Тя не искаше да е част от това начинание на баща ми. Когато той ѝ сподели, тя просто си тръгна. Събра си нещата и се сля с останалите нули и единици. Не съм я виждал от тогава. И тя не ме е търсила.
- Сигурно ти е трудно.
- Свиква се.
Двамата се погледнаха. Тя видя тежестта в очите му. Той видя отражението си в нейните. Стана му още по-трудно. Наистина беше сам в този свят. Сам срещу всички. Една шестица в битка с безброй нули и единици.
- Имам една доза. Може да пробваме да я разделим.. ако се концентрираме достатъчно, ще успее да ни върне вкъщи.
- Ти може да си ветеран, ала аз съм начинаеща. - припомни му Седемнайсет. - Надали ще успея.
- Не се тревожи. Знам какво е да си нов. Помня. Ще се справиш. - Шест извади билетът за връщане от джоба си.
- Така. Ще изпия половината и ще ти дам шишенцето. Хвани ме за ръка през това време и си представям централния площад в Бинаруел, ясно?
- Ясно. - кимна му тя.
Двамата изпиха течността и затвориха очи. Съсредоточиха се и отново усетиха чувството за безтегловност.
Пуф.
Тупнаха леко. Пак валеше. Беше станало дори по-мрачно. Тя отвори очи първа и изписка.
- Какво има ?! - отвори на свой ред очи Шест и се огледа.
- Къде сме?! - викаше Седемнайсет. - Това не е вкъщи! Къде попаднахме?
Момчето се огледа. Сиви сгради, редуващи се с черни такива. Мръсни пътища, локви навсякъде. Кои с вода, кои с кръв. Бягащи кучета и маймунки. Редици магазинчета, кое от кое по-малки и закътани. Облечени в дрипи, сякаш бездушни хора, блъскащи се в тях. Буреносни облаци докъдето стига погледът. Къде бяха, мамка му?
- Ей, чичка, къде съм? - подвикна на един продавач Шест.
- Хе-хе, пътуващи,а? Недоносчета, озовали сте се на много кофти място. Надявам се да имате по още една доза. Надали ще издържите и ден тук.
- Спести ми заплахите.. Къде сме?
Онзи не спираше да се кикоти.
- Хахаха... момче, клето момче. Не си ли чувал легенди? Кое е най-тъмното място в света? Къде се събират всички отхвърлени души? Къде умират мечтите?
Погледът на Шест застина. Целият изтръпна. Седемнайсет го държеше за ръката и се канеше да заплаче.
- Къде сме, Шест?! Кажи ми. - в гласа ѝ си личеше притеснението.
- Не е стигнала. Дозата не е била достатъчна... Не сме успели да стигнем. - шептеше момчето без да сваля поглед от черния небосвод.
- Стига си си говорил сам, кажи ми къде сме!
Той се обърна и я погледна в очите. Хвана я за раменете и продума тихо, сякаш да не го чуе никой друг.
- Чувала ли си, Седемнайсет.... за Хорида Вултум?
Зениците ѝ се разшириха. Задиша тежко. Цялата трепереше.
- Не.. Не може да сме тук...
- Опасявам се, че да. Съжалявам.
- И нямаме дори една доза, какво ще правим ?! - момичето крещеше.
- Спри да викаш! Нищо няма да се промени така. - Шест се огледа. - Ще се опитам да ни върна. Дано успея преди да се е стъмнило.
Седемнайсет заплака.
Шест затвори очи в опит да избистри ума си.
Хорида Вултум беше град, чието местоположение не се отбелязваше на никоя карта на света. Бе известно на запознатите,че се намира някъде между Бинария и Африка, но който и да се опиташе да достигне до него на крак, с кола или самолет, биваше обречен на неуспех. Физически градът не съществуваше. Но сега, стоейки сред всичките гадове, живеещи тук, Шест осъзнаваше,че това място е напълно реално. То бе отредено за всички престъпници и неудачници, избрали пътя на душевното пропадане наместо възходът на Бинария. В напредналата страна нямаше затвори. Нямаше място за грешки, ако някой от низвергнатите случайно успее да избяга. Затова бе създаден Хорида Вултум - един своеобразен затвор, простиращ се на километри мръсна земя. Слънце тук не грееше. Радост и усмивка бяха забравени думи. Дори изтрити от речника на всеки хоридец. За някой, който вярва,че животът е красив, това бе ужасно място да прекараш дори денонощие. Имаше и една малка подробност. Всеки новодошъл, позволил си да остане след полунощ, ставаше част от града. Някои казват,че душата му сама го напускала. Други, не толкова радикални, споделяли по-логична гледна точка. Мракът на града имал нужда от свежи емоции. Затова всеки нов жител на Хорида Вултум заплащал прескъпа цена за престоя си тук. С всеки изминал ден губиш частичка от добротата си, за сметка на живота на затвора. Парадоксално, градът на мрака имал нужда от светлина,че да просъществува.
- Добре. Знам се какво ще направим. - излезе от размисъла си Шест. - Трябва да проверим всеки един магазин в околността. И то бързо!
- Добре. - избърса очите си Седемнайсет. - Какво търсим?
- Бонбонки M&M`s.
- Ти сериозно ли?
- Да ме виждаш да се смея?
- Че защо са ни?
- Не си ли се замисляла какво значи ММС?
- Няма нужда да се замислям. Знам го - Моята мозъчна свобода. Всеки го знае.
- Истината е, че.. - Шест се усмихна. Още не бе изгубил топлината си за сметка на лакомия град. - ММС идва от главната съставка на нашето средство за пътуване. M&M`s. Направи ли връзката? Това е било тестовото име на дрогата, преди богаташите вкъщи да измислят превзетото тълкувание, което и ти знаеш. Освен това, ММС не е нищо повече от вода, смесена със сода, с разтворени бонбонки в тях. Всичко останало е внушение. Но за да е възможно внушението, на тялото ни е нужен специфичен вид ензим, съдържащ се в какаото, използвано за направата на M&M`s. Няма го в друг продукт.
- Супер. Да приемем,че си прав. Трябва да намерим бонбони, които са спрени от производство преди да се родя. Невероятно! Осъзнаваш,че това е дори по-невъзможно от истинността на теорията ти? Бонбони ?! Бъди сериозен, моля ти се!
- Сериозен съм. Не зная защо не искаш да ми повярваш.. - въздъхна Шест.
- Този, който е измислил тази шибана дрога е бил болен мозък! - викна отново в изблик на яд и безсилие Седемнайсет. - Мразя го!
- А помислила ли си,че може да не е имал избор?! - викна на свой ред момчето. Досега не беше ѝ повишавал тон. - Че е бил заставен да го изобрети, защото близките му са били изложени на опасност? Че се е мразел всеки един ден,в който е работел по проекта? Не си, нали ?!
Шест се свлече на колене на земята.
- Познавал ли си го? - предпазливо попита Седемнайсет.
- Така и нямах шанс да го опозная лице в лице. - очите му бяха пълни със сълзи.
- Единственото, което имам от него е един стар дневник. Това е! Всичко, което знам за баща си, съм го научил от някакъв скапан дневник!
Седемнайсет ахна.
- Откъде мислиш знам как се пътува толкова добре? И всичките тайни подробности? Прочел съм го. Чел съм онези страници хиляди пъти. Отново и отново. С наивната мисъл,че ще открия някаква подсказка. Че ще разбера къде е и ще го намеря. Накарали са го насила да създава дрогата. Затова и е разбил регистрите им. Един отчаян вик срещу системата.
- Съжалявам, Шест. Не знаех.
- Нямаше как да знаеш.
- Но значи... знаеш как се приготвя?
- Преди малко действах импулсивно. Излъгах те за едно. Имало е и четвърта съставка, но никъде не се споменава каква е била. Просто исках да ти дам надежда,че ще се измъкнем.
- Значи имаме шанс да я познаем, колкото и да намерим бонбонките?
- Общо взето. Дори по-малък, бих казал.
- Перфектно... - въздишка. - Е, тогава да се захващаме, няма да те оставя да се зариваш в спомени. - тя му подаде ръка да стане.
Той я хвана и се вдигна на крака.
- Да започнем от тук. - посочи тя, без да пуска ръката му. - Хайде, ще се справим двамата.
- Добре. Но аз ще говоря.
- Разбира се. Нямам желание да разговарям с такива. Плашат ме.
Засмяха се.
- Господине, имате ли случайно бонбони M&M`s?
- Ха, момче, полудял ли си? Никой не продава такива бонбони от мнооого години. По-добре си намерете подслон за през нощта. Няма да оцелеете без покрив.
- Всеки повтаря това! Не ми пука. Ще намеря бонбони.
- Е, успех. Дано намериш. Дано и изгрее слънце някой ден. Ще чакам с нетърпение. - озъби се в престорена усмивка продавачът и им обърна гръб.
- Няма да се отказваме. - Седемнайсет го погледна в очите и стисна ръката му.
- Няма, разбира се. Хайде.
- Господине, имате ли...
- Нямам.
- Извинете, имате ли..
- Не.
- Продавачо, да ти се намират..
- Не, момче.
Никъде нямаше бонбони. Никакъв успех. Явно единствените запаси се намираха в дълбоко пазени трезори в Бинария.
- Чичка, да ти се намират бонбонки?
- Какви бонбонки по-точно,момче? - погледна го изпитателно продавачът.
- M&M`s.
- Нямам. Че за какво са ти? Никой не ги е помирисвал тези от миналия век, сигурно. - изгрухтя сякаш дебелакът зад импровизираната каса.
- Искам да се телепортирам. Трябва да си приготвя доза.
- И ще я правиш от бонбонки ли, бе? - засмя се прасето. - Че ти забавен си бил. Жалко,че не помня какво е смях.
- Жалко наистина. Знаеш ли кой би могъл да има?
- Не. Но мога да ти помогна.
Очите на двамата пътуващи светнаха. Наближаваше дванайсет, а те не бяха отбелязали никакъв прогрес.
- Имам доза. ММС, нали? Една е. Говори се,че е последната в града. Тук никой не пътува. Безсмислено е, след като не можем да чувстваме почти нищо.
- Ясно. Колко ѝ искаш? - каза решително Шест.
- Няма да ти излезе евтино. Поне двеста.
- Добре. Нека са двеста.
Момчето извади двеста долара от джоба си и ги връчи на дебелака. В замяна той му подаде епруветка с прозрачната течност.
- Успех. Двама с една доза. Дано ви стигне, деца. - не му пукаше дали ще се спасят от пастта на Хорида Вултум. Безразлично му беше за всеки останал клетник , обречен да живее тук.
- Луд ли си? - попита този път предпазливо Седемнайсет.
- Да. Но не там е въпроса. Какво те притеснява?
- Видя докъде ни докара едната доза. Мислиш ли,че с тази ще е различно?
- Не ни пречи да опитаме, нали?
- Ох.. имам лошо предчувствие.
- Недей. Давай, както одеве. Този път ти отпий първа. - той я погледна в очите, за да ѝ вдъхне увереност.
- Сигурен ли си,че ще стане? - попита го тя в момент на последно колебание.
- Не. Но какъв друг избор имаме?
- Добре.
Седемнайсет отвори шишенцето и го надигна към устните си, затваряйки очи. Шест това и чакаше. Побутна долния край на епруветката,така че момичето да изпие цялата доза.
- Какво правиш ?! - викна му тя, усетила ,че нещо е различно.
- Нямах друг избор, съжалявам.
- Можехме да си я разделим!
- Нямаше да стигне и за двама ни, права беше. Но поне за теб ще има. Затвори очи и си представи вкъщи.
- Защо го направи, какво ще правиш тук ?!
- Ще намеря изход. - той я хвана за раменете. - Нямаш много време. Съсредоточи се и изчезвай от тук. Моля те.
Тя затвори насълзените си очи и ги стисна. Дори и разгневена, тя също осъзнаваше,че ако не се телепортира до няколко секунди, дозата ще отиде на вятъра. Представи си стаята си в Бинаруел и усети безтегловността.
Пуф. Нямаше я вече. Тупна спокойно на пода в дома си, ала без да чувства облекчение. Какво ли щеше да стане с Шест? Имаше ли шанс да намери бонбони, пък дори и тогава... как щеше да си приготви доза? Намрази го, задето я бе обрекъл никога повече да не го види.
В същото време Шест закрачи с нормалната си, бърза крачка по улиците на Хорида Вултум. Влизаше в който магазин свари. Един и същ въпрос. Един и същ отговор.
Дванайсет без пет. Не му оставаше много време. Вече бе приел съдбата си. Не можеше да направи нищо, че да я промени, така че просто се примири.
- Добър вечер. - поредният разговор с изморен продавач.
- Щом си казал.
- Имате ли бонбонки M&M`s?
- Колко ти трябват?
Шест застина на мястото си. Не очакваше да получи различен от Не отговор.
- Колко... тоест.. имате? - не можеше да сдържи еуфорията си момчето. Дори и да нямаше последната съставка, поне имаше третата. Водата и содата бяха лесни.
- Да, попитах колко искаш? - отвърна му раздразнено гласът от касата. - Това е голяма рядкост, момче. Продават се на бройка, не на пакетче. Е, колко искаш?
- Не зная точно. Имате ли идея колко ми трябват за да приготвя една доза ММС?
- ММС? Откъде си, момче?
- Бинаруел, господине.
- Предполагам, шест за син, седем за баща.
- Не ви разбрах?
- А сигурно разправяш на всички,че можеш да ме познаеш сред море от други?
Шест вдигна поглед от земята. Брадат, с посивели коси, целият в бръчки. Ето че, стоеше срещу него. След всичките неуспешни опити, му трябваше да се изгуби,че да намери това, което търси.
- Татко ?! - викна несигурно Шест.
- Шест? Ти ли си , момчето ми ?!
- Аз съм, татко !
Баща му излезе иззад касата и прегърна силно сина си.
- Ето,че аз те познах по-лесно, отколкото ти мен! - старецът викаше от радост.
- Татко, не знаеш колко ми липсваше! Търся те от години! - и двамата не успяха да сдържат напиращите чувства.
Седем плачеше. За човек, прекарал години в Хорида Вултум, той някак бе успял да стаи в себе си късче светлина.
- Бързо, татко, да приготвим две дози, имаме ли съставките? Трябва да се приберем преди дванайсет!
- Боя се,че не мога да мръдна оттук, синко. - въздъхна Седем. - Нямам място в Бинария.. ще ме изпратят обратно тук. Но веднага ще ти забъркам една.
- Не. - сряза го Шест.
- Как така Не? Не говори глупости. Връщаш се вкъщи.
- При кого, татко? Да живея там сам, сред бинарните стада? Или тук,с теб, единственият, който му е пукало за мен някога?
- Това е голям риск, момче. Избереш ли да останеш, никога няма да си същият. Дори и да ти приготвя доза след време и се върнеш, никога няма да съумееш да се впишеш в онзи свят.
- Прекарах три години в търсенето ти. Не съм пътувал заради нещо друго. Търсих те къде ли не. И ето,че ти си тук.Сигурен съм. Искам да остана.
Удари дванайсет.
- Така да бъде, тогава. Добре дошъл в дома на тъмнината, сине. Единственият шанс да останеш човечен човек тук е да си хапваш поне по един M&M на ден.
- Хубаво е,че имаме тогава. Нали?
Двамата се засмяха.
- Значи си чел дневника ми? - попита Седем.
- Целият.
- Искаш ли да знаеш каква е тайната съставка?
- Не. - отвърна след кратко мълчание Шест. - Не смятам да пътувам отново. Имам усещането,че тук ще ми пасне перфектно. - каза той, докато хвърляше бонбон в устата си.
четвъртък, 24 април 2014 г.
Щрак.
Нокс отвори кутията с грима и застана пред огледалото. Напудри цялото си лице, порумени бузите си, огради очите си с дебели цветни кръгове и най-накрая сложи червения си клоунски нос. Озъби се на отражението си и то му отвърна. Нахлузи износения си костюм и реши да се поразходи преди представлението си в цирка.
Излезе с бодра крачка и с леки подскоци пое към препълнения градски парк. Слънцето грееше неумолимо, облаците се бяха скрили. Дори вятър нямаше. Нокс видя насреща си майка, хванала за ръка малкото си дете. Докато се разминаваха, той се оплези на момченцето и то се засмя. Нокс се усмихна. Беше добър в това, което правеше, ала така и не бе показал потенциала си на света. Играеше единствено в местния малък цирк, който не пътуваше никъде из страната. Случвало му е бе два-три пъти да бъде поканен на детски рождени дни, ала толкоз. Обичаше работата си, но трудно свързваше двата края с това си препитание.
По пътя през парка към арената на цирка Нокс разсмя още три деца, двама възрастни и една катерица. Да, беше сигурен,че катерицата му се усмихна,когато и направи гримаса насреща. Влезе с весела стъпка в съблекалнята,за да остави телефона и портфейла си в шкафчето. Заключи го и се обърна, готов да излезе за представлението в пет следобед. Нямаше търпение да покаже на всички новия номер, който бе измислил.. щяха да се побъркат от смях.Нахлузи огромните си сценични обувки и понечи да излезе от помещението.
- Ей, Нокс, супер,че те хващам навреме! - провикна се зад него Арти, собственикът на цирка.
- Ела за секунда, трябва да ти кажа нещо.
- Да, Арти, кажи? Какво има? - усмихна му се Нокс.
- Виж, Нокси.. ъм, такова, трябва да те пусна да си вървиш.
- Никъде не съм тръгнал, Арти, за какво говориш? - учуди се клоунът.
- Не е до това дали си тръгнал, а.. просто нямаме нужда от теб,вече. Съжалявам, друже. Знам колко си обичаш работата, но съдружниците искат обновяване на персонала. Извинявай.
Нокс посърна на мига. Той живееше, за да гледа как публиката му ръкопляска, а сега му отнемаха това право.
- Но,Арти, толкова години работя тук.. Не може просто да ме изхвърлите като куче!
- Извинявай, Нокс. Наистина съжалявам, но няма какво да направя.
- Ясно..
Мъжът с перуката и червения нос бавно свали големите пантофи и ги постави на етажерката. Преоблече се, взе каквото имаше да взима от шкафчето си и бавно-бавно се изниза от стаята. През задната врата. Там, откъдето излизаха не-артистите и обслужващия персонал. Изходът от бляскавата сцена към нормалната, сива реалност. Що за клоун беше сега, след като дори в цирка не го искаха?
Дали заради тъгата в душата му или просто случайно, слънцето се бе скрило. Угаснало заедно с желанието на Нокс да разсмее някой. Валеше. Леко, лятно, пречистващо.
Ала не и за него. Той закрачи с подгизнали за секунди крака обратно към вкъщи. Свали червения нос и го прибра в джоба си. Капките отмиваха минута по минута грима му, който се разтече по целите му дрехи, сякаш Нокс се бе олял с кофа бои. Уволненият клоун не знаеше какво да прави. Как да продължи, ако не дава усмивки на хората? Нямаше друг цирк в града, а той нямаше пари да започне собствен клоунски бизнес. Оставаше му единствено да се разхожда по улиците и да прави трикове на непознати. Ала не...и това не можеше, щяха да го сметнат за някакъв хахо. Безработен, отчаян, негоден за нищо, пенсиониран смехурко. Нокс се натъжи. Бе прекарал години в усвояване и усъвършенстване на занаята. Безбройни часове пред публиката. Толкова много време пред огледалото, мъчейки се да измисли перфектната шега или гримаса. Нокс беше клоун от старата генерация. Ветеран, обречен на забвение. Купили му бяха билет към небитието - там, където отиват всички изгубени неща. Или уволнени, в неговия случай.
След дълго вървене той падна на колене. Цопна в една плитка локва и разпръска вода настрани. Захлупи лицето си с ръце и затвори очи. Искаше му се да заридае, ала не можеше. Толкова години смях го бяха научили да забрави какво е сълза. Беше залостен между мъката по изгубеното и невъзможността да се протегне към неизвестното. Усещаше как дъждът бие по гърба му.. силно, неумолимо, ритмично. Все едно му напяваше,че вече е бита карта.
"Прибирай се, приятел. На никой не си притрябвал вече. Напий се и си поспи."
Нокс не искаше да слуша този глас. Отказваше да приеме това, което му казваше.
- Колко още ще стоиш така? - попита го изненадващо момичешки глас.
Клоунът вдигна поглед, като избърса с ръка очите си от размазания грим.
Срещу него стоеше малко, съвсем малко момиченце, държащо чадър с цвят бордо. Тя го гледаше укорително, докато хрупаше морков.
- Е?
- Никой не иска да съм клоун, вече. - каза директно той.
- Ти искаш ли?
- Искам, разбира се.
- Е, значи не е никой. Я се стягай. Тъжните клоуни са парадокс сами по себе си. Ако си тъжен, ще изчезнеш от физическия свят, защото би бил едно голямо противоречие.
- На колко години си,че знаеш такива неща?
- На четири, но това не е нищо. Това си го знаех и когато бях на две. Сега се занимавам предимно със световна политика и икономика. Честно да си кажа обаче, скучна ми е. Предпочитам спиритуализъм и трансценденция. Хайде ставай, какво си ме зяпнал?
Нокс се изправи пъргаво и изтупа панталона си от мръсотията.
- Добре. Как се казваш?
- Нокс. А ти?
- Аз съм Бурдигала. Можеш да ми казваш накратко Бур. Мама така ми казва, освен когато ми е сърдита.
- Добре, Бур. Приятно ми е да се запознаем.
- И на мен. - отвърна тя и му подаде малката си детска ръка. - А сега.. искаш ли да можеш да разсмееш всеки един човек на света?
- Що за въпрос. Всеки клоун се цели към това.
- С едно щракване на пръстите си мога да направя така, че всеки, който види твой трик или жест да се усмихва и смее. На малката цена от лека физическа промяна, която трябва да заплатиш.
- Каква цена? За какво говориш, дете?
- Много е просто. Ако приемеш, ще трябва да забравиш за храната, която си ял досега. Ще започнеш да се храниш единствено със смях. Така хем ще си добър в това, което правиш, хем ще трябва постоянно да разсмиваш хора, за да не стоиш гладен.
- Ти наистина ли? Каква шега е това?
- Да ме виждаш да се смея? Там е и проблемът. Никога не съм се смяла от самото си раждане. Имам невероятната дарба да съм свръхинтелигентна и на практика магьосничка, ала не мога дори да се усмихна. Няма сила, която да ме накара да го направя. Затова пък, ти давам шанс да спасиш делото на живота си. Съгласен ли си?
Нокс въздъхна. Какво беше това дете и защо му разправяше тези небивалици. Просто искаше да се напие.
- Не, няма да пиеш, докато не ми кажеш какво избираш!
"Прочете ми мислите.."
- Да, както чета и тази сега. Стегни се, Нокс! Искаш ли да си щастлив отново?
- Добре, добре. Приемам. Направи магията си.
Бурдигала щракна с малките си пръстчета във въздуха. Нокс не усети никаква видна промяна в себе си.
- Готов си. Ще те наблюдавам от време на време. Сега трябва да се прибирам, мама ще се тревожи. - тя щракна отново и в ръката ѝ изникна нов морков. Ново щракване и чадърът я издигна на няколко метра от земята.
- Чао, Нокс. - каза му преди да полети към вкъщи момиченцето.
- Ч..чао, Бур.
Нокс беше виждал какви ли не чудати неща през живота си, ала летящо момиче с моркови не беше. Дали беше полудял? Може би това беше просто прожекция на съзнанието му, опитваща се да отхвърли образа на неговия провал.
Прибра се и си наля чаша уиски. Пусна си телевизора.
"- Предаваме директно от мястото на действието. Отборът на Пивърлул е на път да спечели първата си титла от четиридесет години насам. Невероятно е! Останете с нашата програма за пълна дискусия на мача."
- Да бе, ще спечелят, когато аз стана президент. - смъмри под носа си Нокс, докато отпиваше от уискито.
"- Хе, президент.. Това беше добро. Но нека се губим надежда, всичко е възможно." - коментаторът се разсмя искрено преди да продължи с коментара си.
Нокс стоеше застинал пред екрана. Какво каза този току-що? Не беше възможно. Нямаше как да е чул шегата му. Но защо тогава се засмя? Голяма глътка уиски. Нещо странно се случваше.
Клоунът реши да си поръча пица. Позвъни на номерът на пицарията и зачака. Не мина и половин час и на вратата се позвъни. Той отиде да отвори и извади портфейла си.
- Пусти пари. Печелиш ги с толкова труд, а в един ден се оказва,че свършват за минути. - тюхкаше се той.
- Ха-ха, наистина е така, господине! Ха-ха, не, не мога... задръжте парите, шегата си заслужаваше. - доставчикът изпадна в истеричен смях.
- Но това не беше шега, сериозен съм.
- Ахахахаха! Спрете, моля ви, ще ме заболи корема.
Нокс прибра банкнотите и взе пицата от ръцете на смеещия се. Затвори вратата и се почеса по главата.
- Ех,че странни хора. Един път да съм сериозен, пък гледай как ми се изсмя този.
Нокс разряза пицата и си взе сочно парче. Седна удобно на дивана и започна да яде. Беше наистина гладен, така че първото парче изчезна за секунди. После и следващото. И още едно. След втората чаша уиски пица нямаше вече. И тогава Нокс усети поредното непонятно явление. Все още беше зверски гладен. Сякаш не бе погълнал цяла пица до преди малко. Е, поне не беше дал никакви пари.
- Чудиш се какво става, нали? - появилата се на прозореца Бур го гледаше строго.
Нокс подскочи от мястото си.
- Как влезе, за Бога?!
- Наистина ли? Видя ме как летя, как измагьосвам храна, как те дарих със способността да разсмиваш всички... и сега ме питаш това? Истината е,че се сещам поне за двайсет и три различни начина, по които да вляза тук, когато си поискам. Иначе, просто се телепортирах. Най-бързо става. Виждам,че вече си усетил истинския глад.
- Мислех,че е някаква шега.. Наистина ли няма да мога да се заситя с храна?
- Мисля,че сам знаеш.
- Какъв е смисълът в това? Мога да разсмея всички, значи няма как да бъда гладен никога. Къде е уловката?
- Няма уловка. Просто исках да ти дам стимул да използваш таланта си. Ако бях усилила дарбата ти без условия, можеше да се окажеш нает от някой супербогат цирк и да изнасяш представления един път в месеца или дори в годината. Исках да запазя радостта ти от това, което вършиш. Също исках да не забравяш в кое се крие същността на тази ти страст. Тя ще остане истинска само ако я практикуваш всеки ден. Затова я направих твоя храна, така никога няма да спреш да караш хората да се усмихват.
- Разбирам. И ти благодаря. Но съм наистина гладен.. сигурна ли си,че не мога да разсмея теб?
- Абсолютно. - отвърна му със смразяващо сериозно лице момиченцето.
- Ясно.. ще изляза навън тогава.
- Добре, бързо се учиш. Отивай, аз ще почета книга тук, докато се върнеш.
Нокс я погледна въпросително.
- Ако искам да те ограбя, няма дори да те питам. Успокой се, просто ще си стоя.
Щрак. Нов морков. Хруп. Нокс излезе.
Нямаше идея дали наистина ще съумее да усмихне всеки един човек, но си струваше да опита. В допълнение, стомахът му сякаш се самоизяждаше, така че нямаше друг избор.
Закрачи под светлината на уличните лампи и зачака да засече някой случаен минувач. Минаха минута-две преди това да се случи, но ето,че най-накрая насреща му се зададе загърнат в стар шлифер дядо.
- Хей, господине!
- Какво искаш, момче?
- Може ли вниманието ви за секунда?
- Нямам пари, момко, остави ме на мира.
- Не искам пари. Чуйте една шега, моля Ви.
- Ех...добре, но давай по-бързо.
- Палачинка. - Нокс искаше да тества новата сила на дарбата си. Затова реши да използва една единствена думичка, наместо някоя доказана шега. Противно на неговата песимистична нагласа, старецът заплака от смях. Запревива се без да може да спре. Смееше се с глас.
- Ах, благодаря ти, синко. - каза му, когато се успокои. - Не се бях смял така от години.
Нокс забрави за глада си. Изведнъж беше сит. Искреният смях го хранеше. Изведнъж всичко имаше смисъл отново.
Когато се прибра, Бур си бе тръгнала. На масата стоеше отворена книга и ново, неотворено шише уиски. Нокс си наля една чаша преди лягане,след което заспа блажено. Отново беше клоун и нищо друго нямаше значение.
На следващата сутрин стана с усмивка. Сложи си единствено червения нос и перуката. Излезе и прекара целия ден навън. Спираше всеки, който види, и го разсмиваше. В края на деня се чувстваше толкова преял, че едвам се прибра. Толкова много усмивки, толкова весели хора. И чаша уиски преди лягане. Спокоен сън за Нокс.
Дните се занизаха един след друг, а клоунът не спираше да радва целия град. Не мина много време преди името му да почне да скача от уста на уста.
" Най-добрият клоун. Най-смешният, най-непринуденият, най- , най- , най- ... "
Нокс се превръщаше в местна легенда. И никога не се беше чувствал толкова щастлив. Еуфорията на другите хора го засищаше като нищо друго. И това му бе напълно достатъчно.
Не беше виждал Бурдигала от доста седмици. Явно бе литнала нанякъде, отнесена в своите чудати размисли за вселената.
Една сутрин Нокс се събуди от звънеца. Беше пощальонът.
- Има писмо за теб, Нокс. Заповядай. Изглежда важно.
- Мерси, Фил. Знаеш ли кое е по-готино от поничка? Две понички.
- Ха-ха, стига Нокс. Ще взема да направя плочки от смях покрай теб.
- Хе, хайде, приятна работа, друже.
- Приятно и на теб, Нокс.
Клоунът-икона разкъса пощенския плик и зачете на глас.
- Драги господин Нокс, каним ви на нашата сцена в Гранд Пандемониум, да изнесете едно от своите невероятни шоута. Очакваме гарантирана публика от над осемдесет хиляди зрители. Благодарим Ви предварително!
"Гранд-а значи... " - помисли си мъжът. "Никога не съм мислил,че ще мога да се явя на тяхната сцена. Ала наистина ли ме викат заради таланта ми? Дали не е просто магията на Бур? Кой бях преди това.. а кой съм сега. Забавен ли съм изобщо?! "
- Престани да се измъчваш с такива мисли! - Бурдигала се появяваше в най-неочакваните моменти.
- А, реши да наминеш, а? И да съм ти позволил да ми четеш мислите?
- Никой не те пита, Нокс. А сега се стегни. Всичко, което постигаш е напълно твоя заслуга.
- Изцяло моя? Не съм съгласен.
- Точно така е.
- И как ще ми го докажеш? Ти щракна с пръсти и оттогава нищо не е същото.
- Я ми кажи, ти виждал ли си дете, което да умее да лети ? Или да се телепортира? Или да чете мисли? Аз не съм реална, Нокс. Всичко това се случва в главата ти. Всичко е твоя измислица! Ти си виновен за успехът си! Аз не съществувам.
Щрак. Нямало и следа от Бур. Нокс стоеше вцепенен отново. Всичко е било фантазия. Той беше сам господар на собствения си прогрес. Той беше велик! Дори си бе внушил,че няма нужда от храна, след като имаше смеха на хората. Решено бе. Отиваше в Пандемониум!
Датата бе отбелязана на писмото. Беше след седмица. Без грам притеснение Нокс изчака времето да мине, докато дойде уречения ден. Облече любимите си работни "доспехи" и хвана такси до гарата. Качи се на влак за столицата.. нямаше търпение да пристигне. Във купето разсмя всички. От-до. Всичките седем човека. Пристигна в големия град и хвана такси до залата.
Не беше виждал толкова голяма сцена. Очите му не можеха да я обхванат. Опита да преброи редовете за зрителите. Не успя. Сякаш бяха безкрайни. Нямаше много време за приготовления, но той беше готов. Часовникът извести осем часа. Настъпило бе неговото време.
Нокс пристъпи пред погледите на почти сто хиляди гладни за смях очи. Поколеба се за секунда, но само за една. И после заговори. Сипеше шега след шега, правеше физиономия след физиономия, разказваше истории, жонглираше с въображаеми предмети, плезеше се. Всички бяха във възторг. Прехласната по рядката дарба на Нокс, цялата публика затаяваше дъх преди всяка нова негова реплика. И там някъде , скрита сред морето от екзалтирани души, стоеше Бурдигала.
Не, не беше измислена. Напълно реална бе. Но как другояче да го убеди,че е най-смешният клоун, ако не го беше излъгала. След поредната му шега, дошла не от нейната магия, а от неговия собствен талант, се случи нещо, което изненада и нея. За първи път. Тя се усмихна. Не се сдържа. Тя помогна на него,а сега той помагаше на нея, без дори да го осъзнава. Въпреки това, Бур не спираше да усеща неприятното притеснение, че не бе постъпила правилно. Дори и да му бе вдъхнала увереност, сега никога отново нямаше да може да разговаря с него. Иначе би рискувала да го докара до лудост.
Беше забравила и друго обаче.
След като тя беше истинска, точно толкова колкото и магията ѝ, правилото за глада на Нокс все още важеше. И според това правило, в момента той се тъпчеше до неземни размери с храна. Смехът на осемдесет хиляди души се вливаше в душата му, без да му остави шанс да почувства нужда от ядене.
След поредната шега Нокс се сепна. Не беше се чувствал така преди. Усещаше,че се надува. Какво се случваше с него. Дали наистина не беше преял с храна от смях? Паникьоса се. Очите му взеха да шарят из цялата зала, докато тялото му добиваше заплашителни размери.
И тогава я вида. Слязла на първия ред, стоеше Бур. Гледаше го с насълзени очи и тъжна усмивка. Помаха му с ръка. Нокс понечи да ѝ помаха обратно. Вдигна ръката си, ала в този момент се случи неизбежното.
Достигнало крайния си предел, тялото му се пръсна на милион парчета. Разхвърча се из цялата сцена, разхвърляйки кръв навсякъде.
- Нее!! - изпищя момиченцето, на фона на ахкането на цялата зала.
Червеният нос на Нокс падна току пред краката ѝ. Тя се наведе и го вдигна. Стисна го и затвори очи.
Щракна с пръсти.
Нищо не се случи.
" Силна си, Бурдигала. Не го оспорвам. Но това не е като да си пожелаеш морков. Разбери.. не мога да ти позволя да го върнеш. Ти го прати там, сега ще трябва да живееш с последствията. Но не тъжи, той бе просто поредният парадокс."
Излезе с бодра крачка и с леки подскоци пое към препълнения градски парк. Слънцето грееше неумолимо, облаците се бяха скрили. Дори вятър нямаше. Нокс видя насреща си майка, хванала за ръка малкото си дете. Докато се разминаваха, той се оплези на момченцето и то се засмя. Нокс се усмихна. Беше добър в това, което правеше, ала така и не бе показал потенциала си на света. Играеше единствено в местния малък цирк, който не пътуваше никъде из страната. Случвало му е бе два-три пъти да бъде поканен на детски рождени дни, ала толкоз. Обичаше работата си, но трудно свързваше двата края с това си препитание.
По пътя през парка към арената на цирка Нокс разсмя още три деца, двама възрастни и една катерица. Да, беше сигурен,че катерицата му се усмихна,когато и направи гримаса насреща. Влезе с весела стъпка в съблекалнята,за да остави телефона и портфейла си в шкафчето. Заключи го и се обърна, готов да излезе за представлението в пет следобед. Нямаше търпение да покаже на всички новия номер, който бе измислил.. щяха да се побъркат от смях.Нахлузи огромните си сценични обувки и понечи да излезе от помещението.
- Ей, Нокс, супер,че те хващам навреме! - провикна се зад него Арти, собственикът на цирка.
- Ела за секунда, трябва да ти кажа нещо.
- Да, Арти, кажи? Какво има? - усмихна му се Нокс.
- Виж, Нокси.. ъм, такова, трябва да те пусна да си вървиш.
- Никъде не съм тръгнал, Арти, за какво говориш? - учуди се клоунът.
- Не е до това дали си тръгнал, а.. просто нямаме нужда от теб,вече. Съжалявам, друже. Знам колко си обичаш работата, но съдружниците искат обновяване на персонала. Извинявай.
Нокс посърна на мига. Той живееше, за да гледа как публиката му ръкопляска, а сега му отнемаха това право.
- Но,Арти, толкова години работя тук.. Не може просто да ме изхвърлите като куче!
- Извинявай, Нокс. Наистина съжалявам, но няма какво да направя.
- Ясно..
Мъжът с перуката и червения нос бавно свали големите пантофи и ги постави на етажерката. Преоблече се, взе каквото имаше да взима от шкафчето си и бавно-бавно се изниза от стаята. През задната врата. Там, откъдето излизаха не-артистите и обслужващия персонал. Изходът от бляскавата сцена към нормалната, сива реалност. Що за клоун беше сега, след като дори в цирка не го искаха?
Дали заради тъгата в душата му или просто случайно, слънцето се бе скрило. Угаснало заедно с желанието на Нокс да разсмее някой. Валеше. Леко, лятно, пречистващо.
Ала не и за него. Той закрачи с подгизнали за секунди крака обратно към вкъщи. Свали червения нос и го прибра в джоба си. Капките отмиваха минута по минута грима му, който се разтече по целите му дрехи, сякаш Нокс се бе олял с кофа бои. Уволненият клоун не знаеше какво да прави. Как да продължи, ако не дава усмивки на хората? Нямаше друг цирк в града, а той нямаше пари да започне собствен клоунски бизнес. Оставаше му единствено да се разхожда по улиците и да прави трикове на непознати. Ала не...и това не можеше, щяха да го сметнат за някакъв хахо. Безработен, отчаян, негоден за нищо, пенсиониран смехурко. Нокс се натъжи. Бе прекарал години в усвояване и усъвършенстване на занаята. Безбройни часове пред публиката. Толкова много време пред огледалото, мъчейки се да измисли перфектната шега или гримаса. Нокс беше клоун от старата генерация. Ветеран, обречен на забвение. Купили му бяха билет към небитието - там, където отиват всички изгубени неща. Или уволнени, в неговия случай.
След дълго вървене той падна на колене. Цопна в една плитка локва и разпръска вода настрани. Захлупи лицето си с ръце и затвори очи. Искаше му се да заридае, ала не можеше. Толкова години смях го бяха научили да забрави какво е сълза. Беше залостен между мъката по изгубеното и невъзможността да се протегне към неизвестното. Усещаше как дъждът бие по гърба му.. силно, неумолимо, ритмично. Все едно му напяваше,че вече е бита карта.
"Прибирай се, приятел. На никой не си притрябвал вече. Напий се и си поспи."
Нокс не искаше да слуша този глас. Отказваше да приеме това, което му казваше.
- Колко още ще стоиш така? - попита го изненадващо момичешки глас.
Клоунът вдигна поглед, като избърса с ръка очите си от размазания грим.
Срещу него стоеше малко, съвсем малко момиченце, държащо чадър с цвят бордо. Тя го гледаше укорително, докато хрупаше морков.
- Е?
- Никой не иска да съм клоун, вече. - каза директно той.
- Ти искаш ли?
- Искам, разбира се.
- Е, значи не е никой. Я се стягай. Тъжните клоуни са парадокс сами по себе си. Ако си тъжен, ще изчезнеш от физическия свят, защото би бил едно голямо противоречие.
- На колко години си,че знаеш такива неща?
- На четири, но това не е нищо. Това си го знаех и когато бях на две. Сега се занимавам предимно със световна политика и икономика. Честно да си кажа обаче, скучна ми е. Предпочитам спиритуализъм и трансценденция. Хайде ставай, какво си ме зяпнал?
Нокс се изправи пъргаво и изтупа панталона си от мръсотията.
- Добре. Как се казваш?
- Нокс. А ти?
- Аз съм Бурдигала. Можеш да ми казваш накратко Бур. Мама така ми казва, освен когато ми е сърдита.
- Добре, Бур. Приятно ми е да се запознаем.
- И на мен. - отвърна тя и му подаде малката си детска ръка. - А сега.. искаш ли да можеш да разсмееш всеки един човек на света?
- Що за въпрос. Всеки клоун се цели към това.
- С едно щракване на пръстите си мога да направя така, че всеки, който види твой трик или жест да се усмихва и смее. На малката цена от лека физическа промяна, която трябва да заплатиш.
- Каква цена? За какво говориш, дете?
- Много е просто. Ако приемеш, ще трябва да забравиш за храната, която си ял досега. Ще започнеш да се храниш единствено със смях. Така хем ще си добър в това, което правиш, хем ще трябва постоянно да разсмиваш хора, за да не стоиш гладен.
- Ти наистина ли? Каква шега е това?
- Да ме виждаш да се смея? Там е и проблемът. Никога не съм се смяла от самото си раждане. Имам невероятната дарба да съм свръхинтелигентна и на практика магьосничка, ала не мога дори да се усмихна. Няма сила, която да ме накара да го направя. Затова пък, ти давам шанс да спасиш делото на живота си. Съгласен ли си?
Нокс въздъхна. Какво беше това дете и защо му разправяше тези небивалици. Просто искаше да се напие.
- Не, няма да пиеш, докато не ми кажеш какво избираш!
"Прочете ми мислите.."
- Да, както чета и тази сега. Стегни се, Нокс! Искаш ли да си щастлив отново?
- Добре, добре. Приемам. Направи магията си.
Бурдигала щракна с малките си пръстчета във въздуха. Нокс не усети никаква видна промяна в себе си.
- Готов си. Ще те наблюдавам от време на време. Сега трябва да се прибирам, мама ще се тревожи. - тя щракна отново и в ръката ѝ изникна нов морков. Ново щракване и чадърът я издигна на няколко метра от земята.
- Чао, Нокс. - каза му преди да полети към вкъщи момиченцето.
- Ч..чао, Бур.
Нокс беше виждал какви ли не чудати неща през живота си, ала летящо момиче с моркови не беше. Дали беше полудял? Може би това беше просто прожекция на съзнанието му, опитваща се да отхвърли образа на неговия провал.
Прибра се и си наля чаша уиски. Пусна си телевизора.
"- Предаваме директно от мястото на действието. Отборът на Пивърлул е на път да спечели първата си титла от четиридесет години насам. Невероятно е! Останете с нашата програма за пълна дискусия на мача."
- Да бе, ще спечелят, когато аз стана президент. - смъмри под носа си Нокс, докато отпиваше от уискито.
"- Хе, президент.. Това беше добро. Но нека се губим надежда, всичко е възможно." - коментаторът се разсмя искрено преди да продължи с коментара си.
Нокс стоеше застинал пред екрана. Какво каза този току-що? Не беше възможно. Нямаше как да е чул шегата му. Но защо тогава се засмя? Голяма глътка уиски. Нещо странно се случваше.
Клоунът реши да си поръча пица. Позвъни на номерът на пицарията и зачака. Не мина и половин час и на вратата се позвъни. Той отиде да отвори и извади портфейла си.
- Пусти пари. Печелиш ги с толкова труд, а в един ден се оказва,че свършват за минути. - тюхкаше се той.
- Ха-ха, наистина е така, господине! Ха-ха, не, не мога... задръжте парите, шегата си заслужаваше. - доставчикът изпадна в истеричен смях.
- Но това не беше шега, сериозен съм.
- Ахахахаха! Спрете, моля ви, ще ме заболи корема.
Нокс прибра банкнотите и взе пицата от ръцете на смеещия се. Затвори вратата и се почеса по главата.
- Ех,че странни хора. Един път да съм сериозен, пък гледай как ми се изсмя този.
Нокс разряза пицата и си взе сочно парче. Седна удобно на дивана и започна да яде. Беше наистина гладен, така че първото парче изчезна за секунди. После и следващото. И още едно. След втората чаша уиски пица нямаше вече. И тогава Нокс усети поредното непонятно явление. Все още беше зверски гладен. Сякаш не бе погълнал цяла пица до преди малко. Е, поне не беше дал никакви пари.
- Чудиш се какво става, нали? - появилата се на прозореца Бур го гледаше строго.
Нокс подскочи от мястото си.
- Как влезе, за Бога?!
- Наистина ли? Видя ме как летя, как измагьосвам храна, как те дарих със способността да разсмиваш всички... и сега ме питаш това? Истината е,че се сещам поне за двайсет и три различни начина, по които да вляза тук, когато си поискам. Иначе, просто се телепортирах. Най-бързо става. Виждам,че вече си усетил истинския глад.
- Мислех,че е някаква шега.. Наистина ли няма да мога да се заситя с храна?
- Мисля,че сам знаеш.
- Какъв е смисълът в това? Мога да разсмея всички, значи няма как да бъда гладен никога. Къде е уловката?
- Няма уловка. Просто исках да ти дам стимул да използваш таланта си. Ако бях усилила дарбата ти без условия, можеше да се окажеш нает от някой супербогат цирк и да изнасяш представления един път в месеца или дори в годината. Исках да запазя радостта ти от това, което вършиш. Също исках да не забравяш в кое се крие същността на тази ти страст. Тя ще остане истинска само ако я практикуваш всеки ден. Затова я направих твоя храна, така никога няма да спреш да караш хората да се усмихват.
- Разбирам. И ти благодаря. Но съм наистина гладен.. сигурна ли си,че не мога да разсмея теб?
- Абсолютно. - отвърна му със смразяващо сериозно лице момиченцето.
- Ясно.. ще изляза навън тогава.
- Добре, бързо се учиш. Отивай, аз ще почета книга тук, докато се върнеш.
Нокс я погледна въпросително.
- Ако искам да те ограбя, няма дори да те питам. Успокой се, просто ще си стоя.
Щрак. Нов морков. Хруп. Нокс излезе.
Нямаше идея дали наистина ще съумее да усмихне всеки един човек, но си струваше да опита. В допълнение, стомахът му сякаш се самоизяждаше, така че нямаше друг избор.
Закрачи под светлината на уличните лампи и зачака да засече някой случаен минувач. Минаха минута-две преди това да се случи, но ето,че най-накрая насреща му се зададе загърнат в стар шлифер дядо.
- Хей, господине!
- Какво искаш, момче?
- Може ли вниманието ви за секунда?
- Нямам пари, момко, остави ме на мира.
- Не искам пари. Чуйте една шега, моля Ви.
- Ех...добре, но давай по-бързо.
- Палачинка. - Нокс искаше да тества новата сила на дарбата си. Затова реши да използва една единствена думичка, наместо някоя доказана шега. Противно на неговата песимистична нагласа, старецът заплака от смях. Запревива се без да може да спре. Смееше се с глас.
- Ах, благодаря ти, синко. - каза му, когато се успокои. - Не се бях смял така от години.
Нокс забрави за глада си. Изведнъж беше сит. Искреният смях го хранеше. Изведнъж всичко имаше смисъл отново.
Когато се прибра, Бур си бе тръгнала. На масата стоеше отворена книга и ново, неотворено шише уиски. Нокс си наля една чаша преди лягане,след което заспа блажено. Отново беше клоун и нищо друго нямаше значение.
На следващата сутрин стана с усмивка. Сложи си единствено червения нос и перуката. Излезе и прекара целия ден навън. Спираше всеки, който види, и го разсмиваше. В края на деня се чувстваше толкова преял, че едвам се прибра. Толкова много усмивки, толкова весели хора. И чаша уиски преди лягане. Спокоен сън за Нокс.
Дните се занизаха един след друг, а клоунът не спираше да радва целия град. Не мина много време преди името му да почне да скача от уста на уста.
" Най-добрият клоун. Най-смешният, най-непринуденият, най- , най- , най- ... "
Нокс се превръщаше в местна легенда. И никога не се беше чувствал толкова щастлив. Еуфорията на другите хора го засищаше като нищо друго. И това му бе напълно достатъчно.
Не беше виждал Бурдигала от доста седмици. Явно бе литнала нанякъде, отнесена в своите чудати размисли за вселената.
Една сутрин Нокс се събуди от звънеца. Беше пощальонът.
- Има писмо за теб, Нокс. Заповядай. Изглежда важно.
- Мерси, Фил. Знаеш ли кое е по-готино от поничка? Две понички.
- Ха-ха, стига Нокс. Ще взема да направя плочки от смях покрай теб.
- Хе, хайде, приятна работа, друже.
- Приятно и на теб, Нокс.
Клоунът-икона разкъса пощенския плик и зачете на глас.
- Драги господин Нокс, каним ви на нашата сцена в Гранд Пандемониум, да изнесете едно от своите невероятни шоута. Очакваме гарантирана публика от над осемдесет хиляди зрители. Благодарим Ви предварително!
"Гранд-а значи... " - помисли си мъжът. "Никога не съм мислил,че ще мога да се явя на тяхната сцена. Ала наистина ли ме викат заради таланта ми? Дали не е просто магията на Бур? Кой бях преди това.. а кой съм сега. Забавен ли съм изобщо?! "
- Престани да се измъчваш с такива мисли! - Бурдигала се появяваше в най-неочакваните моменти.
- А, реши да наминеш, а? И да съм ти позволил да ми четеш мислите?
- Никой не те пита, Нокс. А сега се стегни. Всичко, което постигаш е напълно твоя заслуга.
- Изцяло моя? Не съм съгласен.
- Точно така е.
- И как ще ми го докажеш? Ти щракна с пръсти и оттогава нищо не е същото.
- Я ми кажи, ти виждал ли си дете, което да умее да лети ? Или да се телепортира? Или да чете мисли? Аз не съм реална, Нокс. Всичко това се случва в главата ти. Всичко е твоя измислица! Ти си виновен за успехът си! Аз не съществувам.
Щрак. Нямало и следа от Бур. Нокс стоеше вцепенен отново. Всичко е било фантазия. Той беше сам господар на собствения си прогрес. Той беше велик! Дори си бе внушил,че няма нужда от храна, след като имаше смеха на хората. Решено бе. Отиваше в Пандемониум!
Датата бе отбелязана на писмото. Беше след седмица. Без грам притеснение Нокс изчака времето да мине, докато дойде уречения ден. Облече любимите си работни "доспехи" и хвана такси до гарата. Качи се на влак за столицата.. нямаше търпение да пристигне. Във купето разсмя всички. От-до. Всичките седем човека. Пристигна в големия град и хвана такси до залата.
Не беше виждал толкова голяма сцена. Очите му не можеха да я обхванат. Опита да преброи редовете за зрителите. Не успя. Сякаш бяха безкрайни. Нямаше много време за приготовления, но той беше готов. Часовникът извести осем часа. Настъпило бе неговото време.
Нокс пристъпи пред погледите на почти сто хиляди гладни за смях очи. Поколеба се за секунда, но само за една. И после заговори. Сипеше шега след шега, правеше физиономия след физиономия, разказваше истории, жонглираше с въображаеми предмети, плезеше се. Всички бяха във възторг. Прехласната по рядката дарба на Нокс, цялата публика затаяваше дъх преди всяка нова негова реплика. И там някъде , скрита сред морето от екзалтирани души, стоеше Бурдигала.
Не, не беше измислена. Напълно реална бе. Но как другояче да го убеди,че е най-смешният клоун, ако не го беше излъгала. След поредната му шега, дошла не от нейната магия, а от неговия собствен талант, се случи нещо, което изненада и нея. За първи път. Тя се усмихна. Не се сдържа. Тя помогна на него,а сега той помагаше на нея, без дори да го осъзнава. Въпреки това, Бур не спираше да усеща неприятното притеснение, че не бе постъпила правилно. Дори и да му бе вдъхнала увереност, сега никога отново нямаше да може да разговаря с него. Иначе би рискувала да го докара до лудост.
Беше забравила и друго обаче.
След като тя беше истинска, точно толкова колкото и магията ѝ, правилото за глада на Нокс все още важеше. И според това правило, в момента той се тъпчеше до неземни размери с храна. Смехът на осемдесет хиляди души се вливаше в душата му, без да му остави шанс да почувства нужда от ядене.
След поредната шега Нокс се сепна. Не беше се чувствал така преди. Усещаше,че се надува. Какво се случваше с него. Дали наистина не беше преял с храна от смях? Паникьоса се. Очите му взеха да шарят из цялата зала, докато тялото му добиваше заплашителни размери.
И тогава я вида. Слязла на първия ред, стоеше Бур. Гледаше го с насълзени очи и тъжна усмивка. Помаха му с ръка. Нокс понечи да ѝ помаха обратно. Вдигна ръката си, ала в този момент се случи неизбежното.
Достигнало крайния си предел, тялото му се пръсна на милион парчета. Разхвърча се из цялата сцена, разхвърляйки кръв навсякъде.
- Нее!! - изпищя момиченцето, на фона на ахкането на цялата зала.
Червеният нос на Нокс падна току пред краката ѝ. Тя се наведе и го вдигна. Стисна го и затвори очи.
Щракна с пръсти.
Нищо не се случи.
" Силна си, Бурдигала. Не го оспорвам. Но това не е като да си пожелаеш морков. Разбери.. не мога да ти позволя да го върнеш. Ти го прати там, сега ще трябва да живееш с последствията. Но не тъжи, той бе просто поредният парадокс."
сряда, 23 април 2014 г.
Нощта ми започна с кражба
Франки беше гладен. Стоеше на студените бетонни стълби пред хлебарницата и броеше дъждовните капки, падащи в локвата пред него. Нямаше пукнато пени. Не работеше. Не учеше. Но това не му пречеше да припечелва от време на време. Въпреки че бе едва на петнайсет, вече минаваше за изкусен крадец. От седем годишен беше започнал да си намира начини за прехрана, всичките до един - нелегални. Но пък и на кой му пукаше за закона? Богатите си бяха богати, бедните се мъчеха. една кражба повече или по-малко никому не правеше впечатление.
А Франки бе зверски изгладнял. Не беше ял нищо днес, което бе неприсъщо за класен джебчия като него. Писнало му бе, обаче, да краде от добрите хорица, блъскащи се из оживения център на града. Трябваше да въведе ред. Да допринесе за баланса. Да открадне от богатите. Мисълта му допадна. Като Робин Худ, ала без качулката. Пък кой знае.. след като се докопаше до богатство, можеше да си купи и качулка.
Малкият крадец си набеляза къща, която по всичко изглеждаше обитавана от знатно семейство и се захвана да изготвя план. Не беше много добър в дългите размисли, та затова не дочака дъжда от идеи как да ограби богаташите. Реши,че ще го кара както обикновено. На инстинкт.
Изчака да се свечери, стоейки на каменните стълби, въпреки безбройните опити на хлебаря да го изгони.
- Хайде изчезвай, бе, какво чакаш тук ?
- Чакам си късмета, старче. Остави ме на мира.
- Махай се преди да съм започнал да те налагам.
- Давай, да те видя, де? - демоничният пламък в порасналите детски очи отдавна бе взел страха на клетите старци в околността.
- Проклети деца. - тросна се хлебарят.
- Проклет, ама инат. - намигна му Франки.
Нощта дойде. Момчето свали мокрото си прокъсано палто, за да не му пречи и застъпва бавно към слабо осветения вход на голямата къща. Извади вярното парче тел, което му служеше за съучастник и с няколко премерени движения щракна старата ключалка. Вратата се отвори леко. Безшумно. Франки постоя в коридора на дома няколко секунди, докато свикне с тъмнината. Имаше опит и преди в такива изпълнения, ала никога не се бе осмелявал да проникне в къщата на някой фрашкан с пари гражданин. Шубе го беше. Но това беше преди. Тогава беше малък, сега беше различно. Не искаше да краде обикновени дрънкулки. Имаше ясната цел да се добере до сейфа на семейството. Нямаше да краде повече след това. Просто нямаше да има нуждата. Имаше част от него, която го правеше заради тръпката, ала му се живееше.. Не искаше да свърши пребит в някоя канавка.
Прецени,че ако има сейф, то той ще се намира някъде на скришно. А определено повече скришни места би имало на втория етаж, наместо на първия. Момчето се заизкачва бавно и внимателно по масивното стълбище. Беше лек и затова нямаше проблеми със пазенето на тишина, докато ходеше. Годините опит го бяха научили на някои трикове, които му бяха от полза винаги, когато решеше да балансира бюджета си. В секундата, в която стъпи на горния етаж, Франки замръзна. В отворената врата, гледаща към стълбището, на удобния си стол беше заспал, явно, домакинът на къщата. Масивен, точно като стълбището си, чичка, хъркащ през равен интервал от време. Грамофонът му бе включен, но той отдавна бе отцепил.
Малкият крадец си пое едва чуто въздух и продължи. Имаше само две врати на този етаж. Едната бе тази, отворената, а другата бе затворена. Не беше събрал куража да крачи около спящия собственик, затова реши да рискува. Нещо му подсказваше,че ако има сейф, то той ще се намира точно в тази, другата врата. Приближи на пръсти и пробва дръжката. Не беше заключена. С най-внимателно движение отвори и затърси с поглед голямата метална кутия. Погледна наляво, после надясно.. нищо. Трудно различаваше нещо в тъмното, а тук мракът бе по-непрогледен отколкото в останалата част от къщата. Франки реши да предприеме нов риск. Така и така бе стигнал далеч, поне да свършеше започнатото. Извади вехтата запалка от джоба си и я щракна. Стаята в миг лумна в топли цветове. Пламъкът не бе мижав и стигаше точно колкото да се огледа по-добре. Наместо в сейфа, обаче, очите му се заковаха на нещо друго в стаята. Точно в средата ѝ имаше изящно легло, на което спеше спокойно дългокосо момиче. Разбойникът забрави за момент мисията си. Приближи се предпазливо и я погледна от близо.
Косата ѝ бе паднала върху лицето и скриваше по-голямата част от него. Като пълен нехранимайко, Франки протегна ръка и отмести косите ѝ,така че да я разгледа. Не му се беше случвало до сега. Да, заглеждаше момичетата, разхождащи се из града, хванали за ръка мама и тате, но нищо повече. Дори и възрастен душевно, той си оставаше още дете. И това крадливо дете беше очаровано от красотата на тази спяща красавица. Миглите ѝ бяха много дълги. Никога не му бе правило впечатление такова нещо. Беше сложила ръка между главата си и възглавницата и дишаше бавно и унесено, явно не го бе усетила. Франки забрави,че иска да краде от семейството ѝ. Забрави за какво е дошъл. Единственото му занимание сега беше да я наблюдава как спи. Зачуди се дали сънува. И какво ли би сънувала. Той,в редките пъти, когато помнеше сънищата си, виждаше неразбираеми картини на хора и явления, непонятни за детския ум. Никога не бе сънувал красив сън. Само няколко кошмара през годините. Всичко останало бе неясен спомен за нещо неизживяно.
Франки не прецени колко стари са дъските на пода, по който стъпваше. При следващата му стъпка към леглото, една от тях изскърца силно. Той се сепна и за малко да изпусне запалката. Тя се пробуди. Първият ѝ инстинкт бе да извика силно при вида на непознатото момче в стаята. Франки я гледаше право в очите с пръст, поставен в знак за мълчание пред устата. Черните му очи я умоляваха да не издава звук. Направеше ли го, с него бе свършено. Таткото щеше да довтаса на минутата и да го пребие както намери за добре. После щяха да го предадат в полицията, откъдето да го пратят в изправителен дом. Там щеше да изкара някой и друг месец, докато докарат нови деца и го изхвърлят като куче на улицата. Докато вали, разбира се. Тук винаги валеше. Беше го преживявал вече и не искаше да се връща в онази реалност.
Момичето не издаде нито стон. Не знаеше защо го прави. Разбираше,че може и да греши, но не се чувстваше застрашена от хлапака с каскет, който я гледаше със смесица от страх и любопитство.
- Кой си ти? - попита го тя.
- Франки. - прошепна той и свали пръста от устата си.
- И какво правиш в стаята ми, Франки? - сините ѝ очи го подлагаха на изпитание, което не можеше да избегне.
- Дойдох да търся сейфа на баща ти. Исках да го ограбя..
- Ясно. Искаш ли да му кажа, сигурна съм,че ще ти го покаже с удоволствие?
Играеше си с него. Играеше нечестно.
- Не. Ако обичаш.
- Обичам шоколад. Ще ми купиш ли, ако не го направя?
- Нямам пари.
- Няма да ти е трудно да намериш, така като те гледам.
- Как се казваш?
- Гертруд. Но може да ме наричаш Принцеса, татко така ми казва.
- Добре, принцесо. - усмихна се крадецът.
- Е, ще крадеш ли нещо или не?
- Ще ме оставиш просто така ли?
- Няма как да те спра, ако въобще не съм се будила. Бил си тук незабелязан, харесал си си нещо и си го отмъкнал.
- Защо го правиш? Аз съм просто разбойник.
- Яде ми се шоколад, просто.
- Ами, ако искам да открадна теб?
- Боя се,че това е трудно постижимо. Татко и мама ще забележат веднага,че ме няма. И намерят ли ме, тежко ти. Ще ти стъжнят живота.
- Бих поел риска.
- Е,аз не. Обичам си леглото и стаята. Предпочитам да остана тук.
- Разбирам. Ами, нищо друго не искам да крада. Нали няма да извикаш, след като си тръгна от стаята?
- Не знам. Ти как мислиш? Може да си променя мнението набързо.
Франки се поколеба. Затвори капачето на запалката си и я остави на леглото на Гертруд.
- Защо ми е? Не пуша. Мисля да пропуша, когато стана на шестнайсет, чак.
- Така ще имам причина да се върна.
- Само една ли?
- Не знам. Ти как мислиш?
Той ѝ се усмихна, тя му отвърна със сключени в строга физиономия вежди.
- Чао, Принцесо.
- Чао, Крадецо.
Момчето излезе бавно от стаята. Затвори внимателно вратата, слезе незабелязано по стълбите и се измъкна през входната врата като призрак. Не предполагаше,че влизането в такава къща ще е толкова лесно. Не беше и очаквал, обаче, да си тръгне с празни ръце.
Не искаше да краде от нея. Нямаше сила да го направи. Невинните ѝ очи го предразполагаха към какво ли не друго, ала кражбата не беше едно от тях. Искаше да си говори с нея, да се грижи за нея, да я прегръща, да я гледа как спи. Той бе просто момче, попаднало в плен на обстоятелствата. Единственият начин да я вижда беше да се промъква всяка вечер в стаята ѝ. Никой нямаше да кимне одобрително ако ги видеше двамата, хванати за ръце. Кой беше той, коя беше тя. Дали нямаше да е по-лесно просто да забрави и никога да не се връща там?
Франки се събуди в удобното си легло, направено от бали слама в хамбара на добрия Линкълн. Толкова пъти бе влизал без старчето да го усети, че собственикът на тази почти срутена сграда бе приел факта,че трябва да дава подслон на момчето. Слънцето го биеше по лицето през дупките в тавана. Беше топла сутрин, но нещо не беше наред. Освен запалката, Франки бе оставил още нещо навън след снощния набег. Палтото му стоеше необезпокоявано, заедно със своите кръпки, на улицата пред дома на Гертруд. Напълно беше забравил за него в еуфорията си. Стана и с бърза крачка се върна до мястото.. Палто нямаше. Хвана го яд. Рядко се намираше добра връхна дреха за без пари. Сега трябваше да си я набави по изпитания начин.
Имаше един малък проблем, обаче. Не му се крадеше вече. Не само от нея. От всички. Укоряваше се безмълвно,че някога въобще е започнал да го прави. Имаше ли въобще избор? Оставен сам-самичък, едва на седем, какво друго му оставаше, освен да намира сам начин да преживява? Никой не би наел седем годишно момче на работа, пък какво ли и е можел да върши тогава.
Така и се роди джебчията Франки. Малко хора се усъмняваха в невинния поглед на нисичкото момченце, блъснало се в тях уж случайно. С годините той се усъвършенства. Стана наистина добър. Признат сред обществото на крадците. Едва на петнайсет, ала вече бе име в тъмните среди на града. И ето,че сега името вече не искаше да бъде свързвано с тази му същност. Искаше да се промени. Да е различен. Различен в нейните очи.
- Донгър, имал ли нужда от бачкатори ? - подхвана ведро Франки разговора с хлебаря.
- Имам, но нямам място за скапаните ти приятелчета. Кажи им да забравят за хлебарницата ми, всички сте банда вандали.
- Не сме вандали, Донги! Ние сме изкусни артисти на кражбата. Много добре знаеш,че не рушим обществена собственост. Частна, още по-малко.
- Все ми е тая какви сте, момче. Просто ме остави на мира.
- Искам да работя за теб.
- Ха, забавен си от рано днес. - изсмя се старецът.
- Сериозен съм. Писна ми да крада, искам да си изкарвам честно хляба.
- Не е ли малко късно да промениш начина си на живот? И малко рано,че да се разкайваш за греховете си?
- Не съжалявам за нищо. Просто искам да започна отначало.
- Да бе. Ще те наема и на втория ден си ме обрал, как пък не. Пробвай някъде другаде, Франки.
- Моля те, Донгър! - гласът на момчето не бе звучал толкова искрено никога. Или поне хлебарят никога не го бе чувал.
- Абсурд. Съжалявам, момче. Не мога да рискувам.
- Не те виня..
Франки се обърна и слезе по стълбите. Искаше да си намери работа така силно, ала всички в околността знаеха какъв е. Как да убеди някой от тези дъртаци,че не иска да открадне парите им, а да припечелва като всички добри хора? Щеше да е трудно. Наистина трудно.
По-трудно, обаче,му беше да сдържа ентусиазма си. Искаше да види Гертруд толкова много, че не можеше да си намери място. А до нощта оставаха толкова много часове. Дали пък нямаше и друг вариант...?
- Кой звъни? - чу се гласът на татко ѝ, докато вървеше тежко към входната врата.
- Аз съм Франки, господине. Приятел съм на Гертруд. Тя тук ли е?
- Хм.. Франки викаш. - погледна го многозначително господин Чоклит. - И откъде по-точно познаваш дъщеря ми?
- От хлебарницата, господине. Виждал съм я вътре много пъти.
- Каза,че сте приятели?
- Е,аз казвам много неща, кой ме слуша. - не беше премислил добре версията си. Не стига това,ами и се потеше от притеснение. Каскетът му играеше ролята на капак върху нагорещена тенджера в момента.
- Хм, както и да е. Тя не е вкъщи, на училище е. А ти защо не си , млади момко?
- Аз.. такова, не ходя, господине. Нямам пари,за да уча.
- Ами родителите ти, не искат ли да учиш?
- Не зная къде са, господине. Преди осем години изчезнаха нанякъде и ме оставиха на ей онези стълби. - пророни Франки, сочейки хлебарницата.
- Колко жалко. Имаш ли работа,тогава, момче? Изглеждаш ми годен за бачкане.
- Нямам, господине. Но бих искал да работя. Наистина искам.
- Искаш, значи. Нека ти предложа нещо тогава. - подхвана Чоклит. - Ще те взема на работа при мен, във фабриката. Но при едно условие.
- Каквото кажете.
- Няма да идваш повече тук и да търсиш дъщеря ми. Цяла сутрин ми говори за това,че сънувала някакъв си Франки, рицар на бял кон с каскет. Ти нито си рицар, нито имаш кон,но кепето ти ми изглежда съмнително. Нещо ми подсказва,че ще си беля за нея. Затова ти поставям тази забрана. Приемаш ли работата?
- Приемам, сър. - каза Франки след кратка пауза и преглътна тежко.
- Добро момче. Започваш утре в шест. Бъди навреме. Знаеш ли къде е фабриката?
- Да, сър.
- Хубаво. Бягай сега,че имам доста задължения да свърша.
- Благодаря ви, господине! До утре.
- Чао, Франки.
Имаше работа. Ето,че бе станало по-лесно, отколкото той си мислеше. А що се отнася за условията на господин Чоклит... кой,въобще, спазваше правилата? Майната им на правилата.
Нощта дойде. Луната изгря. Франки се промъкна отново там, където вече му бе забранено.
Влезе незабелязан в тъмната стая.
- Принцесо? - не можеше да разбере дали има някой в стаята без светлината.
- Мислех,че ти е забранено да идваш тук. - отвърна му тя, щраквайки запалката.
- Така е. Но никой не ме усети.
- Е, какъв крадец щеше да си,ако не беше така? Носиш ли ми шоколад?
- Не. Съжалявам.
- Недей. Няма проблем.
- Днес не съм крал от никой.
- Кради колкото си искаш, мен не ме касае това.
- Намерих си работа.
- Зная. Татко ми каза. Дори му стана смешно, помисли,че наистина съм сънувала следващия му работник.
- А беше ли така?
- Не,разбира се. Не ставай глупав. Сънувах понита и летящи слончета.
Двамата се засмяха.
- Ако татко те открие, не ми се мисли.
- Недей да мислиш, тогава. Просто си говори с мен.
- Добре.
Гледаха се известно време. Той обичаше синьото , тя изучаваше черното. Пламъкът от запалката играеше между погледите им. Ту се извисяваше, ту се снишаваше. Сякаш танцуваше пред скромна по брой публика.
- Защо се върна? - наруши мълчанието тя.
- Защото не бях срещал досега принцеса.
- Значи не е само заради запалката! Видя ли, знаех си! - тя се усмихна самодоволно.
- Не съм и твърдял друго. Учите ли полезни неща в училище?
- Ха, питаш ме, все едно не си ходил никога.
Франки отмести погледа си към земята. Срамуваше се.
- О...ти наистина не си бил в училище?
- Да. Нещо такова..
- Не си изпуснал много. Учим само простотии. Глупости за бабите и дядовците на нашите баби и дядовци.
- Би ми било интересно да науча нещо за бабите и дядовците си. Аз дори не знам кои са били.
- Затова ли почна да крадеш? Защото си нямаше никой?
- В началото беше чист инстинкт за оцеляване. След това стана хоби. По-късно се превърна в начин на живот. Но не обвинявам никой, сам съм си го избрал.
- И сега какво? Сам избра да спреш?
- Може да се каже. Имах лек подтик.
- От кого?
- Не знам. Ти как мислиш?
- Не е честно, това са моите думи. - сопна се Гертруд.
- Честно е така относително понятие.
- Не си учил, пък знаеш доста сложни думи... Как така?
- Да не мислиш,че съм крал само храна и пари. Откраднал съм и много книги през годините. Хлебарят ме научи да чета, преди да ме намрази.
- Хм.. надали те мрази наистина.
- Не знам. Може и да си права. - Франки въздъхна.
- Мина доста време, скоро не трябва ли да ходиш във фабриката?
- Не ми се тръгва.
- Ще закъснееш..
- Но искам да си говоря с теб.
- Ще те накарам да тръгнеш, повярвай ми. - закани му се тя.
- Как, ще извикаш тате ли? - подсмихна се той.
Принцесата се приближи рязко до него и го целуна. Не както по филмите, сълзливо и романтично, а точно като дете, което за първи път усеща порива на желанията. Кратко,ала силно. Франки остана зашеметен.
- Ето така. - усмихна му се тя и го бутна така,че да падне от леглото на пода. За щастие не вдигна много шум. - Тръгвай сега. Хайде!
Бившият крадец усети внезапен прилив на енергия. Скокна от пода и направо прелетя по стълбите. Затвори вратата с трясък, ала не му пукаше. Бяга по целия път до фабриката. Стигна там двайсет минути по-рано от всички. Не го интересуваше,че трябва да чака. Искаше да работи. Нямаше търпение да изразходи енергията си на конвейера за консерви Чоклит.
Отговорникът на фабриката се зарадва,че момчето имаше такова желание за бачкане. Похвали го пред господин Чоклит. Всички бяха доволни. Франки не усети как минаха десетте му работни часа. В края на деня получи по десет пенита за всеки час. Предостатъчно да си купи вечеря, че дори и една бира.
- Как беше първият ден? - попита го часове по-късно, на светлината на запалка, Принцесата.
- Супер. Доста съм добър. Мисля,че имам бъдеще в бизнеса. - отвърна ѝ, ухилен до уши, Франки.
- До кога ще се промъкваш така,за да ме видиш?
- Докато не усетя,че си безразлична към мен.
- Че защо да ставам такава?
- Е, кой знае.. Никога не знаеш.
- Личи си,че не си ходил на училище, все пак.
- Но пък имам работа. Дори пих бира по-рано. Купих си я! С мои, собствени пари.. какво по-хубаво от това?
Гертруд го целуна отново.
- Това, например?
- Не знам какво значи някой да се целува добре, но мисля,че ти се целуваш добре.
- Говориш като седем годишен.
- Ти пък.. седем. Аз съм на шест, все още, изкара ме старичък.
Тя се засмя отново. Обичаше да я слуша как се смее. Можеше да затвори сто консерви след звука на смеха ѝ.
- Кога имаш рожден ден? - попита го Принцесата.
- След точно две седмици. Ставам на шестнайсет. А ти?
- Аз имам утре.
- На колко ставаш?
- На петнайсет. Има време докато пропуша.
- Не можеш да си сигурна, възможно е никога да не ги почваш.
- И ти ли това си казваше, преди да запалиш?
- Я млъквай.
Целуна я по челото и излезе. Трябваше да отива на работа. Вече не му правеше впечатление колко лесно се промъква в къщата на Чоклит. И по-приятното бе,че усещаше свободата. Свободата от желанието да краде. Просто влизаше и излизаше. Все едно никога не бе идвал.
Днес Франки работи дванайсет часа. Трябваха му пари. Днес нямаше да ги даде за бира.
- Взех ти нещо. - пророни той несигурно, подавайки ѝ шоколада.
- Досега май не си правил подаръци,а? - жегна го тя с усмивка.
- М..май не. Харесва ли ти?
- Разбира се. Обичам шоколад, казах ти. Не си ли изморен от работата, след като не спиш по цяла нощ?
- Едвам гледам.
- Отивай да спиш, ще се преумориш така.
- Не ми трябва сън.
- Трябва ти,ако искаш да ми купуваш шоколад. Работата не е шега работа.
- Личи си кой ходи на училище...
Трудно им бе да не се усмихват един на друг.
Франки свикна да си поспива преди работа. Научи и работата. Ставаше добър, всички го хвалеха. Дните минаваха в бачкане, нощите в разговори с нея и малко сън. Мина месец. Един сладък, като красив сън, месец. Ето,че след като не му се случи насън, хубавото го застигна в реалността. Франки беше щастлив. Не беше и помислял за кражба от много време. Не смяташе и да го прави.
- И как се чувстваш на шестнайсет? Знам,че те питам за десети път, но ми е интересно.
- Може би малко по-мъдър.
- Да бе. Разправяй ги на консервите тези. Същия си си.
- Че откога знаеш какъв съм?
- Опознах те.
- Ако съм се преструвал само,за да намеря сейфа?
- Това е невъзможно.
- Защо мислиш така?
- Защото нямаме сейф.
Тя обичаше шоколад. Той пък обичаше да си говори с нея. Не го съдеше. Не му възлагаше някакви очаквания. Не го караше да се променя. Ала го промени,дори без да иска, към по-добро. Франки понечи да я целуне. Наведе се към нея и затвори очи.
- Какво правиш ти тук, бе, калпазанин ?! - нищо не смразява младо момче повече от татковия вик на принцесата му. - Как влезе, разбойник ? Е, сега ще те подредя аз, ще видиш, хубавичко ще те подредя!
Случайно събудилият се господин Чоклит бе дочул,че в стаята на Гертруд се говори. Не можеше да повярва на очите си, когато отвори вратата. Принцесата му, сгушена в неговия нов, най-обикновен и нищожен работник.
- Взех... те ... на ... работа ! - след всяка дума имаше пауза за ритник.
- Как .. смееш ... да .. влизаш ... в ... дома .. ми! - ритниците се сипеха безпощадно. Гертруд пищеше.
- Не се притеснявай, мила, сега си в безопасност. - продума Чоклит, изтривайки потта от челото си. Беше старичък за боища.
- Ти си животно.
- Няма да ми говориш така, млада госпожице! Ще си поприказваме добре, когато се прибера от полицията.
Франки имаше лошия късмет да бъда вече на шестнайсет. Можеше да бъде съден и да лежи присъда, стига да го признаеха за виновен. Неговата дума срещу тази на собственика на фабрика. Не беше трудно да се предвиди изхода.
- Имате ли да кажете нещо в своя защита, господин Котридж? - попита го съдията след обяснението на разярения Чоклит.
- Нямам, господин съдия. - продума с подута уста Франки. Цялото му лице бе в кръв. Ребрата го боляха адски. Мислите му дори не бяха тук.. те си останаха там, при Принцесата. Опитваше се да си представи всичко това като един голям, трагичен кошмар. Сега оставаше единствено да се събуди.
Франки отвори очи. Наистина ли бе сънувал всичко това? Огледа се. Четири сиви стени. Една голяма решетка за врата. Една малка за прозорец. Не беше просто кошмар, а кошмарна истина. Бившият крадец бе осъден за влизане в частна собственост с цел кражба на три години затвор.
Влизане в къща, от която не бе откраднал нищичко. Отключи вратата първия път, за да ограби, а наместо това единствения ограбен се оказа той. Наместо сейф, той намери принцеса.
Не взе нищо от нея, ала тя... тя открадна ума му.
А кой може да сънува без ум?
Нито красиво, нито кошмарно.
А Франки бе зверски изгладнял. Не беше ял нищо днес, което бе неприсъщо за класен джебчия като него. Писнало му бе, обаче, да краде от добрите хорица, блъскащи се из оживения център на града. Трябваше да въведе ред. Да допринесе за баланса. Да открадне от богатите. Мисълта му допадна. Като Робин Худ, ала без качулката. Пък кой знае.. след като се докопаше до богатство, можеше да си купи и качулка.
Малкият крадец си набеляза къща, която по всичко изглеждаше обитавана от знатно семейство и се захвана да изготвя план. Не беше много добър в дългите размисли, та затова не дочака дъжда от идеи как да ограби богаташите. Реши,че ще го кара както обикновено. На инстинкт.
Изчака да се свечери, стоейки на каменните стълби, въпреки безбройните опити на хлебаря да го изгони.
- Хайде изчезвай, бе, какво чакаш тук ?
- Чакам си късмета, старче. Остави ме на мира.
- Махай се преди да съм започнал да те налагам.
- Давай, да те видя, де? - демоничният пламък в порасналите детски очи отдавна бе взел страха на клетите старци в околността.
- Проклети деца. - тросна се хлебарят.
- Проклет, ама инат. - намигна му Франки.
Нощта дойде. Момчето свали мокрото си прокъсано палто, за да не му пречи и застъпва бавно към слабо осветения вход на голямата къща. Извади вярното парче тел, което му служеше за съучастник и с няколко премерени движения щракна старата ключалка. Вратата се отвори леко. Безшумно. Франки постоя в коридора на дома няколко секунди, докато свикне с тъмнината. Имаше опит и преди в такива изпълнения, ала никога не се бе осмелявал да проникне в къщата на някой фрашкан с пари гражданин. Шубе го беше. Но това беше преди. Тогава беше малък, сега беше различно. Не искаше да краде обикновени дрънкулки. Имаше ясната цел да се добере до сейфа на семейството. Нямаше да краде повече след това. Просто нямаше да има нуждата. Имаше част от него, която го правеше заради тръпката, ала му се живееше.. Не искаше да свърши пребит в някоя канавка.
Прецени,че ако има сейф, то той ще се намира някъде на скришно. А определено повече скришни места би имало на втория етаж, наместо на първия. Момчето се заизкачва бавно и внимателно по масивното стълбище. Беше лек и затова нямаше проблеми със пазенето на тишина, докато ходеше. Годините опит го бяха научили на някои трикове, които му бяха от полза винаги, когато решеше да балансира бюджета си. В секундата, в която стъпи на горния етаж, Франки замръзна. В отворената врата, гледаща към стълбището, на удобния си стол беше заспал, явно, домакинът на къщата. Масивен, точно като стълбището си, чичка, хъркащ през равен интервал от време. Грамофонът му бе включен, но той отдавна бе отцепил.
Малкият крадец си пое едва чуто въздух и продължи. Имаше само две врати на този етаж. Едната бе тази, отворената, а другата бе затворена. Не беше събрал куража да крачи около спящия собственик, затова реши да рискува. Нещо му подсказваше,че ако има сейф, то той ще се намира точно в тази, другата врата. Приближи на пръсти и пробва дръжката. Не беше заключена. С най-внимателно движение отвори и затърси с поглед голямата метална кутия. Погледна наляво, после надясно.. нищо. Трудно различаваше нещо в тъмното, а тук мракът бе по-непрогледен отколкото в останалата част от къщата. Франки реши да предприеме нов риск. Така и така бе стигнал далеч, поне да свършеше започнатото. Извади вехтата запалка от джоба си и я щракна. Стаята в миг лумна в топли цветове. Пламъкът не бе мижав и стигаше точно колкото да се огледа по-добре. Наместо в сейфа, обаче, очите му се заковаха на нещо друго в стаята. Точно в средата ѝ имаше изящно легло, на което спеше спокойно дългокосо момиче. Разбойникът забрави за момент мисията си. Приближи се предпазливо и я погледна от близо.
Косата ѝ бе паднала върху лицето и скриваше по-голямата част от него. Като пълен нехранимайко, Франки протегна ръка и отмести косите ѝ,така че да я разгледа. Не му се беше случвало до сега. Да, заглеждаше момичетата, разхождащи се из града, хванали за ръка мама и тате, но нищо повече. Дори и възрастен душевно, той си оставаше още дете. И това крадливо дете беше очаровано от красотата на тази спяща красавица. Миглите ѝ бяха много дълги. Никога не му бе правило впечатление такова нещо. Беше сложила ръка между главата си и възглавницата и дишаше бавно и унесено, явно не го бе усетила. Франки забрави,че иска да краде от семейството ѝ. Забрави за какво е дошъл. Единственото му занимание сега беше да я наблюдава как спи. Зачуди се дали сънува. И какво ли би сънувала. Той,в редките пъти, когато помнеше сънищата си, виждаше неразбираеми картини на хора и явления, непонятни за детския ум. Никога не бе сънувал красив сън. Само няколко кошмара през годините. Всичко останало бе неясен спомен за нещо неизживяно.
Франки не прецени колко стари са дъските на пода, по който стъпваше. При следващата му стъпка към леглото, една от тях изскърца силно. Той се сепна и за малко да изпусне запалката. Тя се пробуди. Първият ѝ инстинкт бе да извика силно при вида на непознатото момче в стаята. Франки я гледаше право в очите с пръст, поставен в знак за мълчание пред устата. Черните му очи я умоляваха да не издава звук. Направеше ли го, с него бе свършено. Таткото щеше да довтаса на минутата и да го пребие както намери за добре. После щяха да го предадат в полицията, откъдето да го пратят в изправителен дом. Там щеше да изкара някой и друг месец, докато докарат нови деца и го изхвърлят като куче на улицата. Докато вали, разбира се. Тук винаги валеше. Беше го преживявал вече и не искаше да се връща в онази реалност.
Момичето не издаде нито стон. Не знаеше защо го прави. Разбираше,че може и да греши, но не се чувстваше застрашена от хлапака с каскет, който я гледаше със смесица от страх и любопитство.
- Кой си ти? - попита го тя.
- Франки. - прошепна той и свали пръста от устата си.
- И какво правиш в стаята ми, Франки? - сините ѝ очи го подлагаха на изпитание, което не можеше да избегне.
- Дойдох да търся сейфа на баща ти. Исках да го ограбя..
- Ясно. Искаш ли да му кажа, сигурна съм,че ще ти го покаже с удоволствие?
Играеше си с него. Играеше нечестно.
- Не. Ако обичаш.
- Обичам шоколад. Ще ми купиш ли, ако не го направя?
- Нямам пари.
- Няма да ти е трудно да намериш, така като те гледам.
- Как се казваш?
- Гертруд. Но може да ме наричаш Принцеса, татко така ми казва.
- Добре, принцесо. - усмихна се крадецът.
- Е, ще крадеш ли нещо или не?
- Ще ме оставиш просто така ли?
- Няма как да те спра, ако въобще не съм се будила. Бил си тук незабелязан, харесал си си нещо и си го отмъкнал.
- Защо го правиш? Аз съм просто разбойник.
- Яде ми се шоколад, просто.
- Ами, ако искам да открадна теб?
- Боя се,че това е трудно постижимо. Татко и мама ще забележат веднага,че ме няма. И намерят ли ме, тежко ти. Ще ти стъжнят живота.
- Бих поел риска.
- Е,аз не. Обичам си леглото и стаята. Предпочитам да остана тук.
- Разбирам. Ами, нищо друго не искам да крада. Нали няма да извикаш, след като си тръгна от стаята?
- Не знам. Ти как мислиш? Може да си променя мнението набързо.
Франки се поколеба. Затвори капачето на запалката си и я остави на леглото на Гертруд.
- Защо ми е? Не пуша. Мисля да пропуша, когато стана на шестнайсет, чак.
- Така ще имам причина да се върна.
- Само една ли?
- Не знам. Ти как мислиш?
Той ѝ се усмихна, тя му отвърна със сключени в строга физиономия вежди.
- Чао, Принцесо.
- Чао, Крадецо.
Момчето излезе бавно от стаята. Затвори внимателно вратата, слезе незабелязано по стълбите и се измъкна през входната врата като призрак. Не предполагаше,че влизането в такава къща ще е толкова лесно. Не беше и очаквал, обаче, да си тръгне с празни ръце.
Не искаше да краде от нея. Нямаше сила да го направи. Невинните ѝ очи го предразполагаха към какво ли не друго, ала кражбата не беше едно от тях. Искаше да си говори с нея, да се грижи за нея, да я прегръща, да я гледа как спи. Той бе просто момче, попаднало в плен на обстоятелствата. Единственият начин да я вижда беше да се промъква всяка вечер в стаята ѝ. Никой нямаше да кимне одобрително ако ги видеше двамата, хванати за ръце. Кой беше той, коя беше тя. Дали нямаше да е по-лесно просто да забрави и никога да не се връща там?
Франки се събуди в удобното си легло, направено от бали слама в хамбара на добрия Линкълн. Толкова пъти бе влизал без старчето да го усети, че собственикът на тази почти срутена сграда бе приел факта,че трябва да дава подслон на момчето. Слънцето го биеше по лицето през дупките в тавана. Беше топла сутрин, но нещо не беше наред. Освен запалката, Франки бе оставил още нещо навън след снощния набег. Палтото му стоеше необезпокоявано, заедно със своите кръпки, на улицата пред дома на Гертруд. Напълно беше забравил за него в еуфорията си. Стана и с бърза крачка се върна до мястото.. Палто нямаше. Хвана го яд. Рядко се намираше добра връхна дреха за без пари. Сега трябваше да си я набави по изпитания начин.
Имаше един малък проблем, обаче. Не му се крадеше вече. Не само от нея. От всички. Укоряваше се безмълвно,че някога въобще е започнал да го прави. Имаше ли въобще избор? Оставен сам-самичък, едва на седем, какво друго му оставаше, освен да намира сам начин да преживява? Никой не би наел седем годишно момче на работа, пък какво ли и е можел да върши тогава.
Така и се роди джебчията Франки. Малко хора се усъмняваха в невинния поглед на нисичкото момченце, блъснало се в тях уж случайно. С годините той се усъвършенства. Стана наистина добър. Признат сред обществото на крадците. Едва на петнайсет, ала вече бе име в тъмните среди на града. И ето,че сега името вече не искаше да бъде свързвано с тази му същност. Искаше да се промени. Да е различен. Различен в нейните очи.
- Донгър, имал ли нужда от бачкатори ? - подхвана ведро Франки разговора с хлебаря.
- Имам, но нямам място за скапаните ти приятелчета. Кажи им да забравят за хлебарницата ми, всички сте банда вандали.
- Не сме вандали, Донги! Ние сме изкусни артисти на кражбата. Много добре знаеш,че не рушим обществена собственост. Частна, още по-малко.
- Все ми е тая какви сте, момче. Просто ме остави на мира.
- Искам да работя за теб.
- Ха, забавен си от рано днес. - изсмя се старецът.
- Сериозен съм. Писна ми да крада, искам да си изкарвам честно хляба.
- Не е ли малко късно да промениш начина си на живот? И малко рано,че да се разкайваш за греховете си?
- Не съжалявам за нищо. Просто искам да започна отначало.
- Да бе. Ще те наема и на втория ден си ме обрал, как пък не. Пробвай някъде другаде, Франки.
- Моля те, Донгър! - гласът на момчето не бе звучал толкова искрено никога. Или поне хлебарят никога не го бе чувал.
- Абсурд. Съжалявам, момче. Не мога да рискувам.
- Не те виня..
Франки се обърна и слезе по стълбите. Искаше да си намери работа така силно, ала всички в околността знаеха какъв е. Как да убеди някой от тези дъртаци,че не иска да открадне парите им, а да припечелва като всички добри хора? Щеше да е трудно. Наистина трудно.
По-трудно, обаче,му беше да сдържа ентусиазма си. Искаше да види Гертруд толкова много, че не можеше да си намери място. А до нощта оставаха толкова много часове. Дали пък нямаше и друг вариант...?
- Кой звъни? - чу се гласът на татко ѝ, докато вървеше тежко към входната врата.
- Аз съм Франки, господине. Приятел съм на Гертруд. Тя тук ли е?
- Хм.. Франки викаш. - погледна го многозначително господин Чоклит. - И откъде по-точно познаваш дъщеря ми?
- От хлебарницата, господине. Виждал съм я вътре много пъти.
- Каза,че сте приятели?
- Е,аз казвам много неща, кой ме слуша. - не беше премислил добре версията си. Не стига това,ами и се потеше от притеснение. Каскетът му играеше ролята на капак върху нагорещена тенджера в момента.
- Хм, както и да е. Тя не е вкъщи, на училище е. А ти защо не си , млади момко?
- Аз.. такова, не ходя, господине. Нямам пари,за да уча.
- Ами родителите ти, не искат ли да учиш?
- Не зная къде са, господине. Преди осем години изчезнаха нанякъде и ме оставиха на ей онези стълби. - пророни Франки, сочейки хлебарницата.
- Колко жалко. Имаш ли работа,тогава, момче? Изглеждаш ми годен за бачкане.
- Нямам, господине. Но бих искал да работя. Наистина искам.
- Искаш, значи. Нека ти предложа нещо тогава. - подхвана Чоклит. - Ще те взема на работа при мен, във фабриката. Но при едно условие.
- Каквото кажете.
- Няма да идваш повече тук и да търсиш дъщеря ми. Цяла сутрин ми говори за това,че сънувала някакъв си Франки, рицар на бял кон с каскет. Ти нито си рицар, нито имаш кон,но кепето ти ми изглежда съмнително. Нещо ми подсказва,че ще си беля за нея. Затова ти поставям тази забрана. Приемаш ли работата?
- Приемам, сър. - каза Франки след кратка пауза и преглътна тежко.
- Добро момче. Започваш утре в шест. Бъди навреме. Знаеш ли къде е фабриката?
- Да, сър.
- Хубаво. Бягай сега,че имам доста задължения да свърша.
- Благодаря ви, господине! До утре.
- Чао, Франки.
Имаше работа. Ето,че бе станало по-лесно, отколкото той си мислеше. А що се отнася за условията на господин Чоклит... кой,въобще, спазваше правилата? Майната им на правилата.
Нощта дойде. Луната изгря. Франки се промъкна отново там, където вече му бе забранено.
Влезе незабелязан в тъмната стая.
- Принцесо? - не можеше да разбере дали има някой в стаята без светлината.
- Мислех,че ти е забранено да идваш тук. - отвърна му тя, щраквайки запалката.
- Така е. Но никой не ме усети.
- Е, какъв крадец щеше да си,ако не беше така? Носиш ли ми шоколад?
- Не. Съжалявам.
- Недей. Няма проблем.
- Днес не съм крал от никой.
- Кради колкото си искаш, мен не ме касае това.
- Намерих си работа.
- Зная. Татко ми каза. Дори му стана смешно, помисли,че наистина съм сънувала следващия му работник.
- А беше ли така?
- Не,разбира се. Не ставай глупав. Сънувах понита и летящи слончета.
Двамата се засмяха.
- Ако татко те открие, не ми се мисли.
- Недей да мислиш, тогава. Просто си говори с мен.
- Добре.
Гледаха се известно време. Той обичаше синьото , тя изучаваше черното. Пламъкът от запалката играеше между погледите им. Ту се извисяваше, ту се снишаваше. Сякаш танцуваше пред скромна по брой публика.
- Защо се върна? - наруши мълчанието тя.
- Защото не бях срещал досега принцеса.
- Значи не е само заради запалката! Видя ли, знаех си! - тя се усмихна самодоволно.
- Не съм и твърдял друго. Учите ли полезни неща в училище?
- Ха, питаш ме, все едно не си ходил никога.
Франки отмести погледа си към земята. Срамуваше се.
- О...ти наистина не си бил в училище?
- Да. Нещо такова..
- Не си изпуснал много. Учим само простотии. Глупости за бабите и дядовците на нашите баби и дядовци.
- Би ми било интересно да науча нещо за бабите и дядовците си. Аз дори не знам кои са били.
- Затова ли почна да крадеш? Защото си нямаше никой?
- В началото беше чист инстинкт за оцеляване. След това стана хоби. По-късно се превърна в начин на живот. Но не обвинявам никой, сам съм си го избрал.
- И сега какво? Сам избра да спреш?
- Може да се каже. Имах лек подтик.
- От кого?
- Не знам. Ти как мислиш?
- Не е честно, това са моите думи. - сопна се Гертруд.
- Честно е така относително понятие.
- Не си учил, пък знаеш доста сложни думи... Как така?
- Да не мислиш,че съм крал само храна и пари. Откраднал съм и много книги през годините. Хлебарят ме научи да чета, преди да ме намрази.
- Хм.. надали те мрази наистина.
- Не знам. Може и да си права. - Франки въздъхна.
- Мина доста време, скоро не трябва ли да ходиш във фабриката?
- Не ми се тръгва.
- Ще закъснееш..
- Но искам да си говоря с теб.
- Ще те накарам да тръгнеш, повярвай ми. - закани му се тя.
- Как, ще извикаш тате ли? - подсмихна се той.
Принцесата се приближи рязко до него и го целуна. Не както по филмите, сълзливо и романтично, а точно като дете, което за първи път усеща порива на желанията. Кратко,ала силно. Франки остана зашеметен.
- Ето така. - усмихна му се тя и го бутна така,че да падне от леглото на пода. За щастие не вдигна много шум. - Тръгвай сега. Хайде!
Бившият крадец усети внезапен прилив на енергия. Скокна от пода и направо прелетя по стълбите. Затвори вратата с трясък, ала не му пукаше. Бяга по целия път до фабриката. Стигна там двайсет минути по-рано от всички. Не го интересуваше,че трябва да чака. Искаше да работи. Нямаше търпение да изразходи енергията си на конвейера за консерви Чоклит.
Отговорникът на фабриката се зарадва,че момчето имаше такова желание за бачкане. Похвали го пред господин Чоклит. Всички бяха доволни. Франки не усети как минаха десетте му работни часа. В края на деня получи по десет пенита за всеки час. Предостатъчно да си купи вечеря, че дори и една бира.
- Как беше първият ден? - попита го часове по-късно, на светлината на запалка, Принцесата.
- Супер. Доста съм добър. Мисля,че имам бъдеще в бизнеса. - отвърна ѝ, ухилен до уши, Франки.
- До кога ще се промъкваш така,за да ме видиш?
- Докато не усетя,че си безразлична към мен.
- Че защо да ставам такава?
- Е, кой знае.. Никога не знаеш.
- Личи си,че не си ходил на училище, все пак.
- Но пък имам работа. Дори пих бира по-рано. Купих си я! С мои, собствени пари.. какво по-хубаво от това?
Гертруд го целуна отново.
- Това, например?
- Не знам какво значи някой да се целува добре, но мисля,че ти се целуваш добре.
- Говориш като седем годишен.
- Ти пък.. седем. Аз съм на шест, все още, изкара ме старичък.
Тя се засмя отново. Обичаше да я слуша как се смее. Можеше да затвори сто консерви след звука на смеха ѝ.
- Кога имаш рожден ден? - попита го Принцесата.
- След точно две седмици. Ставам на шестнайсет. А ти?
- Аз имам утре.
- На колко ставаш?
- На петнайсет. Има време докато пропуша.
- Не можеш да си сигурна, възможно е никога да не ги почваш.
- И ти ли това си казваше, преди да запалиш?
- Я млъквай.
Целуна я по челото и излезе. Трябваше да отива на работа. Вече не му правеше впечатление колко лесно се промъква в къщата на Чоклит. И по-приятното бе,че усещаше свободата. Свободата от желанието да краде. Просто влизаше и излизаше. Все едно никога не бе идвал.
Днес Франки работи дванайсет часа. Трябваха му пари. Днес нямаше да ги даде за бира.
- Взех ти нещо. - пророни той несигурно, подавайки ѝ шоколада.
- Досега май не си правил подаръци,а? - жегна го тя с усмивка.
- М..май не. Харесва ли ти?
- Разбира се. Обичам шоколад, казах ти. Не си ли изморен от работата, след като не спиш по цяла нощ?
- Едвам гледам.
- Отивай да спиш, ще се преумориш така.
- Не ми трябва сън.
- Трябва ти,ако искаш да ми купуваш шоколад. Работата не е шега работа.
- Личи си кой ходи на училище...
Трудно им бе да не се усмихват един на друг.
Франки свикна да си поспива преди работа. Научи и работата. Ставаше добър, всички го хвалеха. Дните минаваха в бачкане, нощите в разговори с нея и малко сън. Мина месец. Един сладък, като красив сън, месец. Ето,че след като не му се случи насън, хубавото го застигна в реалността. Франки беше щастлив. Не беше и помислял за кражба от много време. Не смяташе и да го прави.
- И как се чувстваш на шестнайсет? Знам,че те питам за десети път, но ми е интересно.
- Може би малко по-мъдър.
- Да бе. Разправяй ги на консервите тези. Същия си си.
- Че откога знаеш какъв съм?
- Опознах те.
- Ако съм се преструвал само,за да намеря сейфа?
- Това е невъзможно.
- Защо мислиш така?
- Защото нямаме сейф.
Тя обичаше шоколад. Той пък обичаше да си говори с нея. Не го съдеше. Не му възлагаше някакви очаквания. Не го караше да се променя. Ала го промени,дори без да иска, към по-добро. Франки понечи да я целуне. Наведе се към нея и затвори очи.
- Какво правиш ти тук, бе, калпазанин ?! - нищо не смразява младо момче повече от татковия вик на принцесата му. - Как влезе, разбойник ? Е, сега ще те подредя аз, ще видиш, хубавичко ще те подредя!
Случайно събудилият се господин Чоклит бе дочул,че в стаята на Гертруд се говори. Не можеше да повярва на очите си, когато отвори вратата. Принцесата му, сгушена в неговия нов, най-обикновен и нищожен работник.
- Взех... те ... на ... работа ! - след всяка дума имаше пауза за ритник.
- Как .. смееш ... да .. влизаш ... в ... дома .. ми! - ритниците се сипеха безпощадно. Гертруд пищеше.
- Не се притеснявай, мила, сега си в безопасност. - продума Чоклит, изтривайки потта от челото си. Беше старичък за боища.
- Ти си животно.
- Няма да ми говориш така, млада госпожице! Ще си поприказваме добре, когато се прибера от полицията.
Франки имаше лошия късмет да бъда вече на шестнайсет. Можеше да бъде съден и да лежи присъда, стига да го признаеха за виновен. Неговата дума срещу тази на собственика на фабрика. Не беше трудно да се предвиди изхода.
- Имате ли да кажете нещо в своя защита, господин Котридж? - попита го съдията след обяснението на разярения Чоклит.
- Нямам, господин съдия. - продума с подута уста Франки. Цялото му лице бе в кръв. Ребрата го боляха адски. Мислите му дори не бяха тук.. те си останаха там, при Принцесата. Опитваше се да си представи всичко това като един голям, трагичен кошмар. Сега оставаше единствено да се събуди.
Франки отвори очи. Наистина ли бе сънувал всичко това? Огледа се. Четири сиви стени. Една голяма решетка за врата. Една малка за прозорец. Не беше просто кошмар, а кошмарна истина. Бившият крадец бе осъден за влизане в частна собственост с цел кражба на три години затвор.
Влизане в къща, от която не бе откраднал нищичко. Отключи вратата първия път, за да ограби, а наместо това единствения ограбен се оказа той. Наместо сейф, той намери принцеса.
Не взе нищо от нея, ала тя... тя открадна ума му.
А кой може да сънува без ум?
Нито красиво, нито кошмарно.
понеделник, 21 април 2014 г.
Муха в рая
Джеронимо чу камбанения звън зад гърба си, докато вървеше сам по празната улица. Камбанарията известяваше идването на Великден, пресвят празник за половината земно кълбо. За него бе просто поредният ден. Поредният празник на хартия. Много хора, много думи, много молитви... ала толкова малко истина.
Свещта му изгасна. Беше я запалил от една услужлива леличка, която с усмивка му пожела Христос Воскресе. Той ѝ отговори с вяло кимване. Не знаеше дори защо си направи труда да си купи свещ. Може би, искаше да тества колко пъти ще изгасне. Или пък обичаше усещането за разтопен восък върху пръстите си. Да, по-скоро беше второто. Не, определено беше второто.
- Ей, имаш ли нещо за ядене вкъщи?
Джеронимо се огледа. Нямаше никой около него.
- Ей, на теб говоря, бе, не се прави,че не ме виждаш. Тук долу съм.
Мъжът погледна надолу. Отново не видя никой.
- На рамото ти, бе, глупак. Божичко, хората имате толкова закърнели сетива...
Този път я видя. На рамото му бе кацнала муха и както по всичко личеше... му говореше.
- Откога пък могат мухите да говорят? - попита я този с изгасналата свещ.
- Винаги сме можели, просто хората са досадни събеседници. Постоянно се оплакват от нещо, а и повечето говорят много високо. Чак викат. Пф, непосилно е за една муха да води интелектуален разговор с човек.
- Щом си казала.
- Е, имаш ли храна у дома?
- Нямам.
- Мамка му, гладна бях. Все тая, ще те използвам за превоз, нали нямаш против?
- Нямам проблем. Само недей да жужиш.
- Окей, шефе, ще си говорим.
Джеронимо извади запалка и запали наново свещта си.
- Защо ги разнасяте тези свещи? - попита любопитната муха.
- Проверяваме си греховете. Колкото пъти изгасне, толкова пъти си прегрешил през годината.
- Ясно. Аз съм Кримхилда, между другото.
- Супер. - изсмя се сухо Джеронимо.
- Защо свещта ти изгасна?
- Явно съм съгрешил.
- Не знаеш ли какво точно си направил?
- Може би.. защото преди време взех една известна сума пари.. от непознати хора.. под предлог,че ще послужат за добра кауза.
- А, крадец, значи.
- Може да се каже. Дори не се усетих как стана.
- Е, всеки трябва да се прехранва някак си, не те виня.
- Ти си муха, не ми пука особено дали ме виниш или не.
- Ще се престоря,че това не съм го чула.
- Все тая.
Свещта изгасна отново. Джеронимо я запали пак.
- Ха, имаш ли да споделиш нещо ново, друже? - развесели се насекомото.
- Длъжен ли съм да разказвам греховете си на теб? -Джеронимо не можеше да прецени кое е по-налудничаво - фактът,че си говори с муха или това,че обсъжда прегрешенията си с нея.
- Само ако искаш. - отвърна му смирено Кримхилда.
- Добре тогава. Да видим.. - подхвана замислено мъжът. - Откраднах близалката на едно досадно момченце. Размахваше я пред лицето ми и се плезеше. Превъртях.. и просто я отскубнах от ръката му. Хвърлих я на земята и я смачках с крак... То се разплака.
- Е, на всеки се случва да си изпусне нервите. Не мисля,че е смъртен грях.
- Защо се опитваш да ме успокоиш?
- Просто съм обективна. Ти си мислиш,че те успокоявам, защото чувстваш вина. Не ми пука особено, дали си грешник или не. Аз съм просто една гладна муха. Сам изтъкна,че мнението ми е нищожно.
- Извинявай, съжалявам,ако съм те обидил.
Свещта изгасна за трети път. Джеронимо вече не си правеше труда да прибира старата запалка в джоба си.
- А сега? - повдигна малките си вежди Кримхилда.
- Излъгах. Не съжалявам. Та ти си просто муха, до преди малко не знаех,че можете да говорите. Единствената причина за съществуването ви, която съм намирал през годините,е да жужите в ухото ми докато спя.. нищо повече.
- Ти не си лош човек. Но си искрен до болка. Ако не бях муха, може би щях да се засегна досега. Прекалено пренебрежителен си към мен.
- Оплачи се на църквата.
- Не си забавен.
- Не се и опитвам.
Двамата се гледаха в очите. По-скоро, Кримхилда го гледаше,а той се взираше в рамото си, мъчейки се да различи силуета ѝ.
Джеронимо повървя без да продума. Тя не възрази.
"До къде стигнах... да си говоря с насекоми. Полудявам ли?"
"До къде стигнах... да си говоря с хора. Полудявам ли?"
Мислите им не се различаваха особено. Дори и от съвсем различни биологични видове, двамата събеседници бяха намерили общ език. Никой от тях не беше луд, просто бяха самички сред своите. Надали някой би повярвал на Джеронимо,че е говорил с муха. Същото се отнася и за Кримхилда, ако разкажеше на себеподобните си,че е обсъждала човешката греховност с него.
- При нас, мухите, няма грехове. - наруши мълчанието гладната ципокрила. - Всеки си знае задълженията, правата и отговорностите. Прекрачиш ли някое от правилата, просто умираш. Не защото някоя друга муха ще те убие, а просто защото всяко правило е жизненоважно за съществуването ти. Подобно на вашите религии, само дето при нас наистина е фатално.
- Обогати общата ми култура. Вече знам,че мухите не са религиозни. Благодаря ти.
- Не е нужно да си толкова арогантен. Като си човек, та да не си по-висш от мен.
- Всъщност съм. Мога да..
- Да говориш? - прекъсна го Кримхилда. - Е, ми и аз мога. Мога дори и да летя. Ти можеш ли?
- Може и да мога, кой знае.
Джеронимо бе забил поглед напред в слабо осветената улица насреща му. Не оставаше много до къщата му. Молеше се само мухата да не го последва и вътре, не му се водеха разговори цяла нощ. Искаше просто да си налее чаша ракия и да заспи бързо.
Свещта изгасна. Запалката я съживи за четвърти път.
- Чакам. - лаконично се намеси мухата.
- Така и така сме почнали. - въздъхна Джеронимо. - Затворих един човек в клетка. Убих мечтите му, забраних му много неща и за капак ..той полудя.
- Това вече е сериозно. Защо ти е позволил да постъпиш така с него?
- Нямаше избор. Бях в главата му. Знаех всяка една негова мисъл. Не му оставих шанс.
- Ти какъв си, бе, телепат ли? - възкликна мухата.
- Не е нужно да си телепат, за да четеш собствените си мисли. - пророни едва чуто мъжът.
- А,ясноо.. - проточи Кримхилда. - Говореше за самия себе си. Добре го извъртя, не се сетих без подсказката.
- Видя ли,че съм по-висш.
- Мисли си каквото искаш. Но това вече е сериозен грях. Защо би постъпил така със себе си?
- Мислех си,че така ще се избавя от дупката,в която бях попаднал.
- И? Издигна ли се?
- Не. Разбрах, че съм могъл да копая още по-надолу, когато си мислех,че това е абсолютното дъно.
- Кофти. Намери ли поне злато ? - засмя се мухата.
- Не. Единствено грехове. Все повече и повече. Поместени в наименувани клетки, чакащи ме да си избера.
- А ти, наместо да си избираш, като гледам, си отворил всичките вратички.
- Правилно разсъждаваш.
- И как се почувства? Празен?
- Напротив. Осъзнах,че адът не е място. То е състояние на ума. И аз живея в собствения си ад вече дълго време.
- Няма ли път назад?
- Може и да има.
- Не си ли търсил?
- Не. Там е работата... така ми харесва. Това, което смятах за истински грешно, се оказа най-благоприятната среда за мислите ми. Лесно е да си светец, трудно е да си грешник. Иска се кураж. Кураж, всеки ден да си припомняш всяка шибана постъпка, завела те до там, където си. Да чакаш да ти пораснат черни крила, гледайки всички белушковци около теб. Да изричаш благи думи, когато душата ти крещи дяволски ругатни. Аз съм ад, обречен да живее в човешкия рай на безхаберието.
Свещта изгасна. Джеронимо не бързаше да я пали.
- Още ли,бе?! Ти си невероятен случай.. - недоумяваше Кримхилда.
- Ще извърша убийство. - каза без капка емоция грешникът.
- Ох..добре,че не си някой свещеник, какво ли щеше да правиш с тези демонични помисли..
- Там е проблемът. - Джеронимо отпусна хватката си и мерителят на грехове падна изгаснал на земята.
- Точно такъв съм. - продължи той и размаза мухата на рамото си с рязко движение на ръката.
- Аз съм просто свещеник, който уби муха.
Наместо свещта, той извади цигара и я запали. Нощта в рая беше ден в ада. А разликата между мухите и хората бе,че едните наистина имаха крила.
Свещта му изгасна. Беше я запалил от една услужлива леличка, която с усмивка му пожела Христос Воскресе. Той ѝ отговори с вяло кимване. Не знаеше дори защо си направи труда да си купи свещ. Може би, искаше да тества колко пъти ще изгасне. Или пък обичаше усещането за разтопен восък върху пръстите си. Да, по-скоро беше второто. Не, определено беше второто.
- Ей, имаш ли нещо за ядене вкъщи?
Джеронимо се огледа. Нямаше никой около него.
- Ей, на теб говоря, бе, не се прави,че не ме виждаш. Тук долу съм.
Мъжът погледна надолу. Отново не видя никой.
- На рамото ти, бе, глупак. Божичко, хората имате толкова закърнели сетива...
Този път я видя. На рамото му бе кацнала муха и както по всичко личеше... му говореше.
- Откога пък могат мухите да говорят? - попита я този с изгасналата свещ.
- Винаги сме можели, просто хората са досадни събеседници. Постоянно се оплакват от нещо, а и повечето говорят много високо. Чак викат. Пф, непосилно е за една муха да води интелектуален разговор с човек.
- Щом си казала.
- Е, имаш ли храна у дома?
- Нямам.
- Мамка му, гладна бях. Все тая, ще те използвам за превоз, нали нямаш против?
- Нямам проблем. Само недей да жужиш.
- Окей, шефе, ще си говорим.
Джеронимо извади запалка и запали наново свещта си.
- Защо ги разнасяте тези свещи? - попита любопитната муха.
- Проверяваме си греховете. Колкото пъти изгасне, толкова пъти си прегрешил през годината.
- Ясно. Аз съм Кримхилда, между другото.
- Супер. - изсмя се сухо Джеронимо.
- Защо свещта ти изгасна?
- Явно съм съгрешил.
- Не знаеш ли какво точно си направил?
- Може би.. защото преди време взех една известна сума пари.. от непознати хора.. под предлог,че ще послужат за добра кауза.
- А, крадец, значи.
- Може да се каже. Дори не се усетих как стана.
- Е, всеки трябва да се прехранва някак си, не те виня.
- Ти си муха, не ми пука особено дали ме виниш или не.
- Ще се престоря,че това не съм го чула.
- Все тая.
Свещта изгасна отново. Джеронимо я запали пак.
- Ха, имаш ли да споделиш нещо ново, друже? - развесели се насекомото.
- Длъжен ли съм да разказвам греховете си на теб? -Джеронимо не можеше да прецени кое е по-налудничаво - фактът,че си говори с муха или това,че обсъжда прегрешенията си с нея.
- Само ако искаш. - отвърна му смирено Кримхилда.
- Добре тогава. Да видим.. - подхвана замислено мъжът. - Откраднах близалката на едно досадно момченце. Размахваше я пред лицето ми и се плезеше. Превъртях.. и просто я отскубнах от ръката му. Хвърлих я на земята и я смачках с крак... То се разплака.
- Е, на всеки се случва да си изпусне нервите. Не мисля,че е смъртен грях.
- Защо се опитваш да ме успокоиш?
- Просто съм обективна. Ти си мислиш,че те успокоявам, защото чувстваш вина. Не ми пука особено, дали си грешник или не. Аз съм просто една гладна муха. Сам изтъкна,че мнението ми е нищожно.
- Извинявай, съжалявам,ако съм те обидил.
Свещта изгасна за трети път. Джеронимо вече не си правеше труда да прибира старата запалка в джоба си.
- А сега? - повдигна малките си вежди Кримхилда.
- Излъгах. Не съжалявам. Та ти си просто муха, до преди малко не знаех,че можете да говорите. Единствената причина за съществуването ви, която съм намирал през годините,е да жужите в ухото ми докато спя.. нищо повече.
- Ти не си лош човек. Но си искрен до болка. Ако не бях муха, може би щях да се засегна досега. Прекалено пренебрежителен си към мен.
- Оплачи се на църквата.
- Не си забавен.
- Не се и опитвам.
Двамата се гледаха в очите. По-скоро, Кримхилда го гледаше,а той се взираше в рамото си, мъчейки се да различи силуета ѝ.
Джеронимо повървя без да продума. Тя не възрази.
"До къде стигнах... да си говоря с насекоми. Полудявам ли?"
"До къде стигнах... да си говоря с хора. Полудявам ли?"
Мислите им не се различаваха особено. Дори и от съвсем различни биологични видове, двамата събеседници бяха намерили общ език. Никой от тях не беше луд, просто бяха самички сред своите. Надали някой би повярвал на Джеронимо,че е говорил с муха. Същото се отнася и за Кримхилда, ако разкажеше на себеподобните си,че е обсъждала човешката греховност с него.
- При нас, мухите, няма грехове. - наруши мълчанието гладната ципокрила. - Всеки си знае задълженията, правата и отговорностите. Прекрачиш ли някое от правилата, просто умираш. Не защото някоя друга муха ще те убие, а просто защото всяко правило е жизненоважно за съществуването ти. Подобно на вашите религии, само дето при нас наистина е фатално.
- Обогати общата ми култура. Вече знам,че мухите не са религиозни. Благодаря ти.
- Не е нужно да си толкова арогантен. Като си човек, та да не си по-висш от мен.
- Всъщност съм. Мога да..
- Да говориш? - прекъсна го Кримхилда. - Е, ми и аз мога. Мога дори и да летя. Ти можеш ли?
- Може и да мога, кой знае.
Джеронимо бе забил поглед напред в слабо осветената улица насреща му. Не оставаше много до къщата му. Молеше се само мухата да не го последва и вътре, не му се водеха разговори цяла нощ. Искаше просто да си налее чаша ракия и да заспи бързо.
Свещта изгасна. Запалката я съживи за четвърти път.
- Чакам. - лаконично се намеси мухата.
- Така и така сме почнали. - въздъхна Джеронимо. - Затворих един човек в клетка. Убих мечтите му, забраних му много неща и за капак ..той полудя.
- Това вече е сериозно. Защо ти е позволил да постъпиш така с него?
- Нямаше избор. Бях в главата му. Знаех всяка една негова мисъл. Не му оставих шанс.
- Ти какъв си, бе, телепат ли? - възкликна мухата.
- Не е нужно да си телепат, за да четеш собствените си мисли. - пророни едва чуто мъжът.
- А,ясноо.. - проточи Кримхилда. - Говореше за самия себе си. Добре го извъртя, не се сетих без подсказката.
- Видя ли,че съм по-висш.
- Мисли си каквото искаш. Но това вече е сериозен грях. Защо би постъпил така със себе си?
- Мислех си,че така ще се избавя от дупката,в която бях попаднал.
- И? Издигна ли се?
- Не. Разбрах, че съм могъл да копая още по-надолу, когато си мислех,че това е абсолютното дъно.
- Кофти. Намери ли поне злато ? - засмя се мухата.
- Не. Единствено грехове. Все повече и повече. Поместени в наименувани клетки, чакащи ме да си избера.
- А ти, наместо да си избираш, като гледам, си отворил всичките вратички.
- Правилно разсъждаваш.
- И как се почувства? Празен?
- Напротив. Осъзнах,че адът не е място. То е състояние на ума. И аз живея в собствения си ад вече дълго време.
- Няма ли път назад?
- Може и да има.
- Не си ли търсил?
- Не. Там е работата... така ми харесва. Това, което смятах за истински грешно, се оказа най-благоприятната среда за мислите ми. Лесно е да си светец, трудно е да си грешник. Иска се кураж. Кураж, всеки ден да си припомняш всяка шибана постъпка, завела те до там, където си. Да чакаш да ти пораснат черни крила, гледайки всички белушковци около теб. Да изричаш благи думи, когато душата ти крещи дяволски ругатни. Аз съм ад, обречен да живее в човешкия рай на безхаберието.
Свещта изгасна. Джеронимо не бързаше да я пали.
- Още ли,бе?! Ти си невероятен случай.. - недоумяваше Кримхилда.
- Ще извърша убийство. - каза без капка емоция грешникът.
- Ох..добре,че не си някой свещеник, какво ли щеше да правиш с тези демонични помисли..
- Там е проблемът. - Джеронимо отпусна хватката си и мерителят на грехове падна изгаснал на земята.
- Точно такъв съм. - продължи той и размаза мухата на рамото си с рязко движение на ръката.
- Аз съм просто свещеник, който уби муха.
Наместо свещта, той извади цигара и я запали. Нощта в рая беше ден в ада. А разликата между мухите и хората бе,че едните наистина имаха крила.
сряда, 16 април 2014 г.
Кражба в Калкута
Елронд се събуди от адска болка в крака. Преди няколко дни бе стъпил на стар пирон, някъде из двора и сега кракът му бе подут като балон. Раната се влошаваше с всеки изминал ден, но физическите болежки бяха най-малката грижа на обитателите на Черния дом. Да, някой бе решил, че ще е забавно да попромени името на сградата-символ на Щатите, кръщавайки най-долнопробния затвор в Калкута по същия начин. Е, с малкото изменение, разбира се. Не какъв да е затвор, при това, а предназначен единствено за престъпници с най-тежки присъди. От доживотна до екзекуция. Тук не те питаха колко лежиш. Нито за какво. Дори не им пукаше как се казваш. Това не беше затвор като тези от филмите, в които влизаш, променяш светогледа си и излизаш пречистен и готов за новия си живот. Това беше истински затвор, от тези,в които просто чакаш времето да мине, за да умреш. Никой не бе чувал думата "помилване" тук. Никой не обжалваше присъдата си. Защото знаеха - смисъл нямаше. Губернаторът на многомилионния град не даваше и пет пари за всички низвергнати изроди, помещаващи се тук. Каква разлика имаше кой умираше и кой живееше в тази дупка?
С оглед на претъпкания статус на зандана, Елронд се ширеше сам, в килия за двама вече седем години. В началото броеше дните, да.. в последствие мина на месеци. Когато изминаха две години, можеше да познае,че е лято единствено по изпепелителните температури навън. А каквото и да беше навън, тук вътре беше сто пъти по-топло. Ад на земята. При това ограден със стени.Така и не разбра защо не му водеха съкилийник, но не се оплакваше.Може би искаха да го докарат до лудост? Не го интересуваше. Отдавна бе полудял, преди да влезе тук, дори. А в момента умът му бе окупиран единствено от пулсиращата болка в стъпалото.. искаше да удря стената, докато спре да усеща кокалчетата си. Клин клин избива, нали така?
Тихата му агония бе прекъсната от отваряне на вратата. Не беше време за разходка все още. Закуската пък, бе минала. Оставаше само една опция.
- Елронд, имаш си другарче, кажи здрасти! - захили се насреща му потният надзирател.
- Майната ти, Артуро. Отивай да гниеш в шибаната си стаичка! - отвърна му бодро Елронд.
- О,явно кракът се влошава. Да ти повикам ли лекар? Ха-ха ! Да бе! По-скоро ти ще изгниеш, не аз.
Врата се тресна силно зад гърба на новака.
- Аз съм Марко. - каза плахо непознатият.
- Все ми е тая. Разполагай се удобно. Има доста място. - изнервено отвърна домакинът. Не стига,че кракът му се скапваше, а ми трябваше да търпи и някакъв мазен мексиканец, насред шибания затвор в Калкута. Какво въобще правеше мексиканец в Индия?!
- За какво лежиш? - опита се да продължи Марко, ала не получи отговор.
- Май не си от разговорливите, а?
- Не знам какво са ти казали за панделата, но тук не пеем песнички, държейки се за ръце. Ставаш сутрин, ядеш, гледаш тъпо тавана, отиваш на разходка по двора, прибираш се тук - отново гледаш тавана, спиш, ако можеш, идва вечерята, ядеш и си лягаш. И гледаш скапания, прояден от влага и топлина, таван. Ясно ли ти е?
- Мисля,че схванах.. Извинявай.
- Не ми се извинявай, ако бях някой убиец, досега да съм те смачкал.
- Значи не лежиш за убийство? Че за какво могат да ти лепнат доживотна, ако не това?
- Много разпитваш.
- Знам.
- Е, аз не съм енциклопедия. Сега ще се опитам да поспя, за твое добро ще е да пазиш тишина.
- Ъъ... добре. Ще пазя.
Елронд,естествено, не можа да заспи. Идваше му да откъсне крака си от коляното надолу и да го запрати по натрапника в уютната му килия. Беше свикнал с ужасяващите условия на Черния дом, но не беше свикнал да има съкилийник. Не искаше и да свиква.
- Виж, знам,че явно ме мразиш от сега, но може да ти се наложи да свикнеш с това,че ще живеем заедно. - пророни Марко, сякаш прочел мислите му.
- Първо, това тук не е живот. Това е предверие към смъртта. Ничия земя. Без закони, без права, без очаквания, без дори искрица надежда. Набий си го в главата! Второ, не смятам,че ще издържиш много. Няма как да са ти дали тежка присъда, гледай се колко си мършав. Какво наистина правиш тук, малко момченце?
- Дори и слабите ръце могат да държат пистолет.
- Могат, ала убил ли си някой? А?
- Може и да съм.
- Тоест, не си. Ясно. Ето, вече развалиха и зандана, пращат кой ли не тук. Майната му. - въздъхна с искрено разочарование Елронд.
- Убих касиерка в банка. Не беше виновна за нищо. Просто се оказа жертва ... на грешното място, в грешното време.
- Обирджия? - домакинът надигна глава. Марко кимна.
- Колко удара?
- Със следващия щяха да станат двайсет. Бях толкова близо.. дори бях намерил перфектния партньор. Така де, партньорка. Всичко щеше да е невероятно, ако не ме бяха заловили.
- А нея?
- Какво нея?
- Партньорката ти, заловиха ли и нея?
- Не. Тя успя да избяга. С всичките пари от обира. И сега, нито пари, нито свобода. Прецакан съм.
- Тепърва предстои да видиш колко, момче. Тепърва предстои.
- Чудя се, дали ако бяха хванали Тара, щеше да издържи тук.. Докарват ли и жени на това място, всъщност?
- Да. Но си има отделно крило за тях. - отвърна машинално Елронд и се обърна отново към стената.
- Чакай, Тара ли каза? - повиши той тон и рязко се извърна към събеседника си.
- Да, Тара. Защо?
- Фамилия?
- Е, да не мислиш,че ми я е казала..
- Фамилия?!!
- Мисля,че Калдерон. Божичко, голям си нервак, как си оцелял тук.
- По-добре си мери приказките, ако искаш да видиш как става. Сигурен ли си за името?
- Да.. сигурен съм.
- А , защо не беше преди двайсет секунди? А ? Игрички ли си играеш с мен, момче? - Елронд бе препатил достатъчно,че да се остави на някакъв сополанко да го баламосва.
- Виж, тя ми каза,че ако кажа името ѝ на някой, ще ме убие. - захленчи новакът.
- Е, май лесно се предаде пред тази идея, а?
- Така или иначе няма измъкване за мен, поне да бъда искрен.
- Ти май наистина не си от лошите? - каза след кратка пауза агресивният. - Защо обираш ? Семейна традиция или заеми?
- Защо реши,че трябва да е едно от двете?
- Виж, в Калкута или се раждаш обирджия или ставаш такъв. Причините са тези, които изброих, никой не го прави просто за кеф, ясно?
- Заеми. Дължа доста пари на точно такива като теб.
- Затворници?
- Не.. гневни нерваци. И си искат парите, а аз ги нямам. Нямах.. няма голямо значение сега, предполагам.
- Няма,да. Защото ще остарееш тук. Ако тялото ти издържи, разбира се. Аз ти давам най-много две години. След това си пътник.
- Хе, дано не си прав.
- Мислиш,че се шегувам ли, момче?
- Не, ни най-малко. Разбрах,че не си от забавните.
- Тук никой не е забавен. - изскърца през зъби Елронд. - Излез на двора по време на разходката и се провикни "Някой иска ли да се посмее?". Ще усетиш как стотици погледи те пронизват по всяка една възможна траектория. Тук няма смях, момче. Смеят се само изперкалите, когато се видят в отраженията на локвите. Никой друг. Искаш да си изперкал ли?
- Не, разбира се,че не. - отговори уплашено Марко.
- Добре. Сега ме остави да поспя, наистина. Говориш прекалено много.
- Но ти говориш пове...
- Никакво Но! Ще спя. Съветвам те да направиш същото.
Този път Елронд заспа. В сънищата си спомни как навремето той самият обираше банки. Беше най-добрият. Единствена, тя можеше да го надмине. И ето,че въпреки искрената му молба, тя продължаваше с ударите. И какво правеше тук? Трябваше да е напуснала града преди години, когато го заловиха. Поне не я бяха открили. За това можеше да е сигурен. Спомни си усмивката ѝ всеки път, когато брояха заедно парите. Но не беше заради тях, те бяха просто хартийки. Тя се усмихваше заради него. А не бе виждал тази усмивка повече от седем години. И му оставаше само цялото време до края на живота му, в което нямаше да я види.
- Вечеря! Копанките!
Артуро викаше сякаш нарочно толкова силно. Не стига,че живееха в пълна мизерия, ами и един свестен сън не можеше да удари човек. А като ти вземат и съня, какво остава?
Елронд и Марко вечеряха без да продумат. По-добрият, и в обирите, и в излежаването на години, си полегна веднага след като излапа гладно течността с неопределен цвят, минаваща за супа. Стигаше му толкова говорене с новака за днес.
- Познаваш ли я?
- Казах ли ти, да не ме будиш, бе?
- Не спиш, личи си по дишането.
- Тъкмо се унасях. Млъквай.
- Кажи ми само, де, знаеш ли коя е?
- Да. - каза ядосано Елронд.
- Близка ли ти беше?
- Много питаш, дете.
- А ти пък нищо не казваш.
- Ще ти разбия муцуната.
- Добре, де. Добре. Просто щях да питам дали имаш идея как да се свържем с нея, мисля, че може да ме измъкне.
- Няма и пръста да си мръдне за теб. Проумей го.
- Откъде си сигурен?
- Просто... знам. Познавам я.
- И значи , все пак, не може..
- Млък!
- Млъквам, млъквам.. ей,че нервак си.
Елронд не спа тази нощ. Умът му прехвърляше възможни сценарии,догадки, дори се прокрадна и мечта измежду всичките объркани мисли. Не беше мечтал от ... не помнеше от кога. Тук, в дупката, мечтателите са също толкова луди, колкото и смеещите се. Беше забравил какво е чувството да очакваш нещо. Или поне за момент да го преживееш в главата си, сякаш е реалност. Човекът,който беше решил,че е изгубил и последната капка човечност, се усмихна. Еднократно. Скришно. Лудешки.
Заспа чак след изгрева. И логично, проспа закуската. Събуди се от пуфтенето на Марко.
- Какво правиш, бе, момче?! - викна гневно Елронд.
- Ми.. такова, тук няма много за правене, та реших да потренирам.
- Ще тренираш като излезем навън, глупак. Не стига,че в килията е сто градуса, ми дай да качим още температурата. Шматка.
- Прав си, извинявай.
- Все тая, нов си. Време ли е за закуска?
- Закуската мина.
- Как така мина? Защо не ме събуди?!
- Ами, ти спеше много дълбоко, опитах да те викна тихо, но ти не помръдна.
- Какъв е смисъла да си тих, ако ще будиш някого? - гледаше го с искрена досада Елронд.
- Не знам, ти се караш за всичко, човече, не исках да рискувам.
- Ако изпусна още една закуска докато си тук, само още една, мисли му.
Марко нямаше време за отговор. Вратата на килията се отвори отново. Същият познат трясък. Златният зъб на Артуро блесна, докато той се хилеше срещу Елронд.
- Та сам, та двама, та хоп - тримаа! Кеф, а, лекенца? Ето ви новия съквартирант.
- Ти бъзикаш ли се с мен, бе, псе такова?! - викна Елронд.
- Мери си приказките, утайко. Просиш си ден в карцера.
- С радост, стига да има и надзирател вътре. Ще ти избия златните зъби, Артуро.
- Ако не бях зает да ти се присмивам, щях да те тикна там веднага, но няма да ти отнема кефа да се запознаеш с новото бъдещо трупче. Хайде, влизай пък ти, бе! - надзирателят бутна силно най-новия в килията. Вратата се затвори с трясък.
- Кой си ти? - попита го Марко. Сега, след като не беше последният настанен, той се чувстваше една идея по добре.
- Аз съм Марко, приятно ми е, братлета. - подаде ръка и на двамата новият.
- Ха, супер, натресоха ми адаши дори. Ти ще си Марко Едно, а ти Марко Две. - каза Елронд, сочейки ги мудно с пръст. Марко Едно пое ръката на Марко Две неохотно, сякаш изведнъж се страхуваше повече от него, отколкото от Елронд.
Развеселен, ветеранът поде разговор за първи път, откакто имаше компания.
- За какво си тук, Марко Две? Сподели ни.
- Въоръжен грабеж и убийство.
- Че вие сте като две капки вода, бе. - изсмя се насила Елронд. - И какво, и ти ли си убил невинна касиерка?
- Наистина беше невинна, не знам какво му е смешното. И откъде знаеш? - гледаше го недоумяващо Марко Две.
Елронд застина на място. Погледът му се стрелна за секунда от единия към другия.
- Сам ли извърши обира?
- Не.
- С жена?
- Да.
- Тара?!
- Да! Как знаеш всичко, бе, къде попаднах? Т`ва някаква шега ли е?? - викна на свой ред Марко Две.
- О, моли се да не е шега Марко. Моли се. - озъби се хищнически Елронд. - Ще попитам и двама ви един много простичък въпрос. Искам да ми отговорите възможно най-бързо на него. И под най-бързо имам предвид веднага! Ясен ли съм ? - очите му кървясаха за секунди. Другите двама кимнаха в уплашено разбиране.
- Какъв цвят панталони носи Тара на обира? Бързо!!
- Черни! - изстреля Марко Едно.
Елронд грабна счупения нож, лежащ под леглото му. Изправи се с нечовешка бързина и заби с всичка сила студеното, накривено острие във врата на Марко Едно. Страхливият новак дори не успя да реагира. Строполи се странично на леглото си без да гъкне. Силна струя кръв пръскаше от сънната му артерия. Не мина повече от половин минута преди той да издъхне.
- Ти си на ред, предполагам, момче! - обърна се с ножа в ръка Елронд към Марко Две. - Казвай!
- Ч-ч-ч.... черна, господине. Черна пола. Не панталони. - при тези думи живият Марко замижа и зачака.
- Правилно. - свали ножа ветеранът. - Тя никога не носеше панталони по време на удар. С пола чувстваше,че завладява света със стил. Наистина ли си работил с нея?
- Тара Калдерон, сър. Не бих я сбъркал. Трудно някой мъж би пропуснал да я види и огледа.
- Мери си приказките, момче. Защо не каза веднага,че този е самозванец. И как така са те хванали след като си работил с нея?
- Тя ми каза,че си сам в килия. Като видях този се паникьосах. А за другото.. не знам, дали ще ми повярвате.
- Пробвай ме. - изсъска Елронд.
- Тара ме накара.
- Какво те е накарала? Да убиеш човек ли? Да не си робот, бе?!
- Не, накара ме да им позволя да ме хванат. Каза,че трябвало да се свърже с някой вътре в Черния дом. Не знам как попаднах точно във вашата килия. Знам, само че тя обеща да занесе парите от дяла ми на мама. Ще ѝ стигне да плати всички дългове на семейството.
- Хм..какво ти лепнаха? Бързата или бавната?
- Бавната. Ще лежа. Доста при това, не съм толкова стар още.
- Някак си те е пратила при мен. Каза ли ти какво да ми предадеш, ако наистина ме намериш?
- Ей,чакай, а откъде да знам,че търся точно теб?
- Елронд Маркусен. Казала ти е да поискаш да ти покажа трика с картата. Познах ли? И давай на ти, какво си ми маниерничиш тук с това Вие..
- Наистина си ти. - ахна след секунди мълчание Марко. - Точно това ми каза. Но нищо друго. Само това. Но мисля,че има цел в ударите ѝ. Може би събира пари.. пари,с които да купи свободата ти.
- Моята свобода струва прекалено скъпо. Ядосах прекалено влиятелни хора преди да ме тикнат тук.
- И все пак е измерима в пари, повярвай ми.
- Може и да си прав.
- За какво лежиш, така или иначе?
- Не казах на самозванкото, няма да кажа и на теб.
- Аз мисля,че ще ми кажеш.
- И защо така?
- Ами, аз не съм самозванко. И най-вероятно не си говорил с никой за това. Тара се изпусна за едно-две неща, докато ми даваше инструкции. - Марко се подсмихна.
- Ясно.. и все пак, не.
- Хайде, бе, човек, на никъде не съм тръгнал, тук ще съм до края на краткия си шибан живот!
- Познаваш ли Пасерес?
- Губернатора?
- Същият.
- Е,аз убих сина му.
Настъпи мълчание.Двамата се гледаха един-друг без да продумат. Елронд го тестваше.
- Брей... това си е .. сериозно си е. Защо го направи?
- Пасерес-младши и бандичката му преследваха мен и Тара. Смятаха,че сме наложили прекалено големи загуби на семейството му с обирите си. Искаха ни мъртви и двамата. С нея решихме,че така е най-лесно. С разликата,че тя трябваше да замине някъде далеч след всичката суматоха. А е останала тук. През цялото това време. Чудя се, дали се е променила..
- Не знам как е изглеждала на времето, но според мен не е мръднала, друже. Супер красавица е!
- Не се и съмнявах.. какво ли не бих дал да я видя. - въздъхна Елронд.
- Няма ли как да ти дойде на свиждане?
- Не бъди наивен, Марко. Тук свиждания няма. Повечето от затворниците си нямат никой. Единици, изоставени да се разложат в тази кочина. А дори и да имаше посещения, никога не бих я пуснал да дойде. Прекалено опасно е. Издирват и нея под дърво и камък. Този Пасерес ще ме надживее, ще видиш, дъртото му копеле.
- Ако не ти прегледат крака, може да се окажеш прав. - вметна смирено Марко.
Двамата не усетиха колко време разговарят с окървавено тяло на не повече от метър от тях. Марко Едно си лежеше настрани кротко и не ги прекъсваше. Сега беше по-добър събеседник. Определено.
- Слушай, имам план. Но трябва да ми се довериш, става ли? - подхвана Елронд.
- Разбира се, нали затова съм влязъл. Е, и заради мама,де. - отзова се Марко.
- Ще извикаш надзирателя. Ще му докладваш,че аз хладнокръвно, пред теб, съм убил този самозванец. Най-вероятно Пасерес го е пратил, за да измъкне от мен информация за Тара. Чудя се единствено, защо му отне толкова години да го направи. Може би е чакал да изперкам.. Все тая. Та, викаш Артуро, той, както ме обича, веднага ще ми издейства нов процес с цел екзекуция, да не му се налага да ме гледа още неизвестен брой години. Ще изнесат тялото тази вечер, но пред съдията ще ме пратят чак утре, днес вече е късно. Мина обед. Утре на смяна е новият пазач. Не че е много нов, но не е като това старо куче със златния зъб. Не ни познава добре физиономиите. Когато извикат името ми, ще излезеш вместо мен и ще отидеш в съдебната зала. Преди да влезеш , пазачът ще отхлаби хватката, за да ти махне белезниците. Точно преди да ги отключи ще го бутнеш и бягаш. Бягаш колкото имаш сила, Марко. Ако Тара наистина те е пратила, ще знае,че ще поискам това от теб. Бягаш, докато не я намериш. Ако те хванат, просто е станала грешка, ти си Марко с доживотна, няма как да стане по-зле за единия опит за бягство.
- А защо не излезеш просто ти? Току-виж си успял да избягаш.
- На всеки изход на затвора ще има снайперист, щом Пасерес разбере,че ще ме водят навън. Когато видят теб вместо мен, никой няма да стреля. А ни трябва някой жив, който да предаде съобщението ми на Тара. Тя ще знае какво да прави след това. Виж, Пасерес не е индиец. Той е шибан испански емигрант, издигнал се от нищото до тази висока позиция, която заема днес. Няма да ме остави да ми се размине. Ще ме гони до дупка. Мен и Тара. Затова трябва да ми помогнеш.
- Ех, добре, Елронд. Така да бъде. Какво искаш да ѝ предам?
- Утре, преди да тръгнеш. Ще ти го дам, спокойно. Викни сега Артуро.
- Сигурен ли си?
- Да, действа преди този да се е размирисал.
- Стража! - викна Марко. - Убийство! Убийство в килията! Помощ!
Надзирателят довтаса на мига,с чувал в ръка. Усмихна се ехидно и процеди през зъби.
- Елронд. Ти ли си виновникът? Утре сутрин. В съда. Да видим дали ще успея да ти издействам близка среща със стола.
- Иска ти се , псе.
Пазачът се озъби, докато опитваше да натика безжизненото тяло на Марко Едно в черния чувал.
- Поспи си добре днес, утре си мъртвец. - прошепна му Артуро.
- Ще я видим тази работа. - усмихна се изненадващо ветеранът и изпрати с поглед нелицеприятната гледка.
- Ти си полудял. - продума Марко.
- Да.. кажи ми нещо, което не знам. Дори и противен, Артуро е прав. Лягам да спя. Събуди ме сутринта.
- Пет следобед е. Не ти ли е малко рано?
- Ако знам,че това може да е последният ми сън, смятам да го оползотворя.
- Всичко ще е наред, Елронд. Аз вярвам.
- Дано си прав, Марко. Дано си прав.
Двамата заспаха почти на мига. Марко - изтощен от първия ден в зандана, Елронд - от всичките мисли и кроежи в ума му. Тази нощ не сънува нищо. Абсолютно нищо. Или поне не си спомняше нищо на сутринта.
Марко го събуди на сутринта, както му бе заръчано.
- Елронд, ставай ! - ветеранът се сепна на секундата.
- Ето така се вика. Браво, Марко. Сега... бързо, вземи. - нервно извади Елронд написаното съобщение и го подаде на Марко.
- Сигурен ли си,че е само това?
- Тя ще разбере.
- Добре. Да се надяваме.
Двамата нямаха повече време за разменяне на реплики. Вратата се отвори.
- Елронд Маркусен! За съда! - чу се гласът на новия надзирател.
- Ето ме, господин надзирател. - каза хладнокръвно Марко.
- Хм... не си ли малко мургав за скандинавец?
- Господине, имайте уважение към мама, тя ме е кръщавала, моля Ви се.
- Абе.. всички сте едни полудели тука. Хайде по-живо, тръгвай ! Пред мен !
Елронд въздъхна от облекчение като чу трясъка на вратата. Планът беше в действие.
Пазачът изведе Марко от затвора и го вкара в една обикновена патрулка. Вътре имаше само едно ченге.
- Карай го в съда. - каза младото псе, както би го нарекъл Елронд, на шофьора.
- Разбрано. - потвърди полицаят.
Пътят до съда бе кратък. Дори и в претъпкан като Калкута град, стигнаха доста бързо. Марко помнеше инструкциите точно. Изчака ченгето да го съпроводи до входа на съдилището и да отхлаби хватката си. Току на масивната дървена врата това се случи. С едно ловко движение Марко се отскубна от лапите на пазителя си и се втурна с все сила да бяга. Блъскаше се в различни хора,трудно пазеше равновесие със завързани ръце, едва не се спъна в няколко търкалящи се дини. Полицаят го настигаше. Марко започна да губи надежда. Точно бе на път да се откаже, когато Тара само му препречи пътя, уж без да иска. Двамата се блъснаха един в друг.
- Къде е, бързо ?! - прошепна тя.
- В десния джоб, бързо, бързо! - отвърна ѝ Марко.
Тя успя да извади съобщението секунда преди вестоносецът да падне повален на земята.
- Ще бягаш, а?! Така ли бе, боклук ? - викаше униформеният.
- Не! Остави ме, бе! Никъде не съм тръгнал.. - викаше фалшивият подсъдим.
- Всички сте полудели в тая дупка.. Всички , казвам ти!
- Така е, господин полицай. Водете ме при чичко съдия, моля.
- Тръгвай, психар! По-живо!
В същото време вратата на килията на Елронд се отвори за пореден път.
- Здравей, нищожество. О, определено си се състарил. Годинките в панделата си казаха думата, а?- започна с груб тон разговора Пасерес-старши.
- Вече се съмнявах,че някога ще ме навестиш. - отвърна му с усмивка Елронд. - Какво те води насам?
- Разбрах,че не си се хванал на номера ми. Затова реших да дойда лично и един път,завинаги, да сложа край. Е, кажи ми къде е тя преди да те очистя.
- На глупак ли ти приличам? - погледна го право в очите ветеранът и се изплю в краката му.
- Не, но не ми приличаш и много на жив. Ще я намеря и без теб, спокойно.
- Няма да можеш, обещавам ти. Откажи се от Тара, Пасерес.
- Твое желание, Елронд. Истината е,че се уморих. Минаха толкова години, а аз просто искам да си получиш заслуженото.
- Доживотната не стига ли?
- Не. Не и за теб. Ти си най-висша степен зло.
- Не знаех,че сме от един и същ вид. Защо не ми каза по-рано?
- Стига шегички, скандинавецо. Последни думи?
- Ще те чакам долу, старче! - с бесен пламък в очите изрече Елронд.
- Супер, запази ми място на предните редове. Сбогом, дяволе!
Изстрелът отекна в целия коридор на етажа. Куршумът уцели Елронд право между очите. Погледът му, все така гневен, застина в една последна картина на пъкъла, разразяващ се не под земята,а тук, в най-обикновения затвор за тежки престъпления. Пасерес избърса оръжието и го хвърли до безжизненото тяло на убития.
След около час Марко се прибра. В съда бяха разбрали,че той не е този, за когото се представя, та набързо го бяха върнали под предлог ,че е полудял. Той намери мъртвото тяло да лежи студено на пода. Струйка кръв се бе стекла от челото. Новакът падна на колене.
- Изигра ме, копеле. Преметна ме. Знаех си,че няма да те намеря жив, но въпреки това отидох... колко съм глупав само. - шепнеше на трупа Марко.
-
В същия миг, на международното летище, Тара бръкна в джоба си,за да се увери,че е прочела правилно. Извади асото пика, дадено и от Марко и препрочете наум написаното на гърба с черен маркер.
" Номер на сметка: 0061313563100 , UBS Bank, Швейцария. Парола: 7713
Не плачи за мен. Ще се срещнем пак.Обещавам. "
-
- Невероятно е какво биха направил за теб човек с доживотна, ако обещаеш да се погрижиш за семейството му. Повечето сами си търсят как да прекратят агонията. Не съм ли прав?
- Елронд! - извика Марко при вида на съкилийника си, показал се на вратата на килията.
- Ти какво, да не мислеше,че ще се откажа толкова лесно? - засмя се скандинавеца. - Пасерес е един стар полусляп глупендер, воден от гнева и жаждата си за отмъщение. Няколко заучени реплики свършиха работа. Пък и ме е виждал само по новините, когато ме издирваха. Това,че не сме се срещали наживо беше плюс за мен.
- Нямам думи... - гледаше го с отворена уста Марко. - А как излезе от килията? Къде се скри?
- Разходка, друже. Оказа се,че новият надзирател е склонен да ми осигури соло разходка, стига да си платя достатъчно.
- Ти си болен мозък.
- Зная. Затова си свалих огледалото от стената.
Двамата се засмяха.
- Ами сега... накъде Елронд Маркусен? - попита новият домакин на стаята.
- О,чувал съм го този. Елронд Маркусен е мъртъв, той няма да ходи никъде. Виж ,аз, от друга страна, отивам в Швейцария. Липсва ми една карта от тестето.
С оглед на претъпкания статус на зандана, Елронд се ширеше сам, в килия за двама вече седем години. В началото броеше дните, да.. в последствие мина на месеци. Когато изминаха две години, можеше да познае,че е лято единствено по изпепелителните температури навън. А каквото и да беше навън, тук вътре беше сто пъти по-топло. Ад на земята. При това ограден със стени.Така и не разбра защо не му водеха съкилийник, но не се оплакваше.Може би искаха да го докарат до лудост? Не го интересуваше. Отдавна бе полудял, преди да влезе тук, дори. А в момента умът му бе окупиран единствено от пулсиращата болка в стъпалото.. искаше да удря стената, докато спре да усеща кокалчетата си. Клин клин избива, нали така?
Тихата му агония бе прекъсната от отваряне на вратата. Не беше време за разходка все още. Закуската пък, бе минала. Оставаше само една опция.
- Елронд, имаш си другарче, кажи здрасти! - захили се насреща му потният надзирател.
- Майната ти, Артуро. Отивай да гниеш в шибаната си стаичка! - отвърна му бодро Елронд.
- О,явно кракът се влошава. Да ти повикам ли лекар? Ха-ха ! Да бе! По-скоро ти ще изгниеш, не аз.
Врата се тресна силно зад гърба на новака.
- Аз съм Марко. - каза плахо непознатият.
- Все ми е тая. Разполагай се удобно. Има доста място. - изнервено отвърна домакинът. Не стига,че кракът му се скапваше, а ми трябваше да търпи и някакъв мазен мексиканец, насред шибания затвор в Калкута. Какво въобще правеше мексиканец в Индия?!
- За какво лежиш? - опита се да продължи Марко, ала не получи отговор.
- Май не си от разговорливите, а?
- Не знам какво са ти казали за панделата, но тук не пеем песнички, държейки се за ръце. Ставаш сутрин, ядеш, гледаш тъпо тавана, отиваш на разходка по двора, прибираш се тук - отново гледаш тавана, спиш, ако можеш, идва вечерята, ядеш и си лягаш. И гледаш скапания, прояден от влага и топлина, таван. Ясно ли ти е?
- Мисля,че схванах.. Извинявай.
- Не ми се извинявай, ако бях някой убиец, досега да съм те смачкал.
- Значи не лежиш за убийство? Че за какво могат да ти лепнат доживотна, ако не това?
- Много разпитваш.
- Знам.
- Е, аз не съм енциклопедия. Сега ще се опитам да поспя, за твое добро ще е да пазиш тишина.
- Ъъ... добре. Ще пазя.
Елронд,естествено, не можа да заспи. Идваше му да откъсне крака си от коляното надолу и да го запрати по натрапника в уютната му килия. Беше свикнал с ужасяващите условия на Черния дом, но не беше свикнал да има съкилийник. Не искаше и да свиква.
- Виж, знам,че явно ме мразиш от сега, но може да ти се наложи да свикнеш с това,че ще живеем заедно. - пророни Марко, сякаш прочел мислите му.
- Първо, това тук не е живот. Това е предверие към смъртта. Ничия земя. Без закони, без права, без очаквания, без дори искрица надежда. Набий си го в главата! Второ, не смятам,че ще издържиш много. Няма как да са ти дали тежка присъда, гледай се колко си мършав. Какво наистина правиш тук, малко момченце?
- Дори и слабите ръце могат да държат пистолет.
- Могат, ала убил ли си някой? А?
- Може и да съм.
- Тоест, не си. Ясно. Ето, вече развалиха и зандана, пращат кой ли не тук. Майната му. - въздъхна с искрено разочарование Елронд.
- Убих касиерка в банка. Не беше виновна за нищо. Просто се оказа жертва ... на грешното място, в грешното време.
- Обирджия? - домакинът надигна глава. Марко кимна.
- Колко удара?
- Със следващия щяха да станат двайсет. Бях толкова близо.. дори бях намерил перфектния партньор. Така де, партньорка. Всичко щеше да е невероятно, ако не ме бяха заловили.
- А нея?
- Какво нея?
- Партньорката ти, заловиха ли и нея?
- Не. Тя успя да избяга. С всичките пари от обира. И сега, нито пари, нито свобода. Прецакан съм.
- Тепърва предстои да видиш колко, момче. Тепърва предстои.
- Чудя се, дали ако бяха хванали Тара, щеше да издържи тук.. Докарват ли и жени на това място, всъщност?
- Да. Но си има отделно крило за тях. - отвърна машинално Елронд и се обърна отново към стената.
- Чакай, Тара ли каза? - повиши той тон и рязко се извърна към събеседника си.
- Да, Тара. Защо?
- Фамилия?
- Е, да не мислиш,че ми я е казала..
- Фамилия?!!
- Мисля,че Калдерон. Божичко, голям си нервак, как си оцелял тук.
- По-добре си мери приказките, ако искаш да видиш как става. Сигурен ли си за името?
- Да.. сигурен съм.
- А , защо не беше преди двайсет секунди? А ? Игрички ли си играеш с мен, момче? - Елронд бе препатил достатъчно,че да се остави на някакъв сополанко да го баламосва.
- Виж, тя ми каза,че ако кажа името ѝ на някой, ще ме убие. - захленчи новакът.
- Е, май лесно се предаде пред тази идея, а?
- Така или иначе няма измъкване за мен, поне да бъда искрен.
- Ти май наистина не си от лошите? - каза след кратка пауза агресивният. - Защо обираш ? Семейна традиция или заеми?
- Защо реши,че трябва да е едно от двете?
- Виж, в Калкута или се раждаш обирджия или ставаш такъв. Причините са тези, които изброих, никой не го прави просто за кеф, ясно?
- Заеми. Дължа доста пари на точно такива като теб.
- Затворници?
- Не.. гневни нерваци. И си искат парите, а аз ги нямам. Нямах.. няма голямо значение сега, предполагам.
- Няма,да. Защото ще остарееш тук. Ако тялото ти издържи, разбира се. Аз ти давам най-много две години. След това си пътник.
- Хе, дано не си прав.
- Мислиш,че се шегувам ли, момче?
- Не, ни най-малко. Разбрах,че не си от забавните.
- Тук никой не е забавен. - изскърца през зъби Елронд. - Излез на двора по време на разходката и се провикни "Някой иска ли да се посмее?". Ще усетиш как стотици погледи те пронизват по всяка една възможна траектория. Тук няма смях, момче. Смеят се само изперкалите, когато се видят в отраженията на локвите. Никой друг. Искаш да си изперкал ли?
- Не, разбира се,че не. - отговори уплашено Марко.
- Добре. Сега ме остави да поспя, наистина. Говориш прекалено много.
- Но ти говориш пове...
- Никакво Но! Ще спя. Съветвам те да направиш същото.
Този път Елронд заспа. В сънищата си спомни как навремето той самият обираше банки. Беше най-добрият. Единствена, тя можеше да го надмине. И ето,че въпреки искрената му молба, тя продължаваше с ударите. И какво правеше тук? Трябваше да е напуснала града преди години, когато го заловиха. Поне не я бяха открили. За това можеше да е сигурен. Спомни си усмивката ѝ всеки път, когато брояха заедно парите. Но не беше заради тях, те бяха просто хартийки. Тя се усмихваше заради него. А не бе виждал тази усмивка повече от седем години. И му оставаше само цялото време до края на живота му, в което нямаше да я види.
- Вечеря! Копанките!
Артуро викаше сякаш нарочно толкова силно. Не стига,че живееха в пълна мизерия, ами и един свестен сън не можеше да удари човек. А като ти вземат и съня, какво остава?
Елронд и Марко вечеряха без да продумат. По-добрият, и в обирите, и в излежаването на години, си полегна веднага след като излапа гладно течността с неопределен цвят, минаваща за супа. Стигаше му толкова говорене с новака за днес.
- Познаваш ли я?
- Казах ли ти, да не ме будиш, бе?
- Не спиш, личи си по дишането.
- Тъкмо се унасях. Млъквай.
- Кажи ми само, де, знаеш ли коя е?
- Да. - каза ядосано Елронд.
- Близка ли ти беше?
- Много питаш, дете.
- А ти пък нищо не казваш.
- Ще ти разбия муцуната.
- Добре, де. Добре. Просто щях да питам дали имаш идея как да се свържем с нея, мисля, че може да ме измъкне.
- Няма и пръста да си мръдне за теб. Проумей го.
- Откъде си сигурен?
- Просто... знам. Познавам я.
- И значи , все пак, не може..
- Млък!
- Млъквам, млъквам.. ей,че нервак си.
Елронд не спа тази нощ. Умът му прехвърляше възможни сценарии,догадки, дори се прокрадна и мечта измежду всичките объркани мисли. Не беше мечтал от ... не помнеше от кога. Тук, в дупката, мечтателите са също толкова луди, колкото и смеещите се. Беше забравил какво е чувството да очакваш нещо. Или поне за момент да го преживееш в главата си, сякаш е реалност. Човекът,който беше решил,че е изгубил и последната капка човечност, се усмихна. Еднократно. Скришно. Лудешки.
Заспа чак след изгрева. И логично, проспа закуската. Събуди се от пуфтенето на Марко.
- Какво правиш, бе, момче?! - викна гневно Елронд.
- Ми.. такова, тук няма много за правене, та реших да потренирам.
- Ще тренираш като излезем навън, глупак. Не стига,че в килията е сто градуса, ми дай да качим още температурата. Шматка.
- Прав си, извинявай.
- Все тая, нов си. Време ли е за закуска?
- Закуската мина.
- Как така мина? Защо не ме събуди?!
- Ами, ти спеше много дълбоко, опитах да те викна тихо, но ти не помръдна.
- Какъв е смисъла да си тих, ако ще будиш някого? - гледаше го с искрена досада Елронд.
- Не знам, ти се караш за всичко, човече, не исках да рискувам.
- Ако изпусна още една закуска докато си тук, само още една, мисли му.
Марко нямаше време за отговор. Вратата на килията се отвори отново. Същият познат трясък. Златният зъб на Артуро блесна, докато той се хилеше срещу Елронд.
- Та сам, та двама, та хоп - тримаа! Кеф, а, лекенца? Ето ви новия съквартирант.
- Ти бъзикаш ли се с мен, бе, псе такова?! - викна Елронд.
- Мери си приказките, утайко. Просиш си ден в карцера.
- С радост, стига да има и надзирател вътре. Ще ти избия златните зъби, Артуро.
- Ако не бях зает да ти се присмивам, щях да те тикна там веднага, но няма да ти отнема кефа да се запознаеш с новото бъдещо трупче. Хайде, влизай пък ти, бе! - надзирателят бутна силно най-новия в килията. Вратата се затвори с трясък.
- Кой си ти? - попита го Марко. Сега, след като не беше последният настанен, той се чувстваше една идея по добре.
- Аз съм Марко, приятно ми е, братлета. - подаде ръка и на двамата новият.
- Ха, супер, натресоха ми адаши дори. Ти ще си Марко Едно, а ти Марко Две. - каза Елронд, сочейки ги мудно с пръст. Марко Едно пое ръката на Марко Две неохотно, сякаш изведнъж се страхуваше повече от него, отколкото от Елронд.
Развеселен, ветеранът поде разговор за първи път, откакто имаше компания.
- За какво си тук, Марко Две? Сподели ни.
- Въоръжен грабеж и убийство.
- Че вие сте като две капки вода, бе. - изсмя се насила Елронд. - И какво, и ти ли си убил невинна касиерка?
- Наистина беше невинна, не знам какво му е смешното. И откъде знаеш? - гледаше го недоумяващо Марко Две.
Елронд застина на място. Погледът му се стрелна за секунда от единия към другия.
- Сам ли извърши обира?
- Не.
- С жена?
- Да.
- Тара?!
- Да! Как знаеш всичко, бе, къде попаднах? Т`ва някаква шега ли е?? - викна на свой ред Марко Две.
- О, моли се да не е шега Марко. Моли се. - озъби се хищнически Елронд. - Ще попитам и двама ви един много простичък въпрос. Искам да ми отговорите възможно най-бързо на него. И под най-бързо имам предвид веднага! Ясен ли съм ? - очите му кървясаха за секунди. Другите двама кимнаха в уплашено разбиране.
- Какъв цвят панталони носи Тара на обира? Бързо!!
- Черни! - изстреля Марко Едно.
Елронд грабна счупения нож, лежащ под леглото му. Изправи се с нечовешка бързина и заби с всичка сила студеното, накривено острие във врата на Марко Едно. Страхливият новак дори не успя да реагира. Строполи се странично на леглото си без да гъкне. Силна струя кръв пръскаше от сънната му артерия. Не мина повече от половин минута преди той да издъхне.
- Ти си на ред, предполагам, момче! - обърна се с ножа в ръка Елронд към Марко Две. - Казвай!
- Ч-ч-ч.... черна, господине. Черна пола. Не панталони. - при тези думи живият Марко замижа и зачака.
- Правилно. - свали ножа ветеранът. - Тя никога не носеше панталони по време на удар. С пола чувстваше,че завладява света със стил. Наистина ли си работил с нея?
- Тара Калдерон, сър. Не бих я сбъркал. Трудно някой мъж би пропуснал да я види и огледа.
- Мери си приказките, момче. Защо не каза веднага,че този е самозванец. И как така са те хванали след като си работил с нея?
- Тя ми каза,че си сам в килия. Като видях този се паникьосах. А за другото.. не знам, дали ще ми повярвате.
- Пробвай ме. - изсъска Елронд.
- Тара ме накара.
- Какво те е накарала? Да убиеш човек ли? Да не си робот, бе?!
- Не, накара ме да им позволя да ме хванат. Каза,че трябвало да се свърже с някой вътре в Черния дом. Не знам как попаднах точно във вашата килия. Знам, само че тя обеща да занесе парите от дяла ми на мама. Ще ѝ стигне да плати всички дългове на семейството.
- Хм..какво ти лепнаха? Бързата или бавната?
- Бавната. Ще лежа. Доста при това, не съм толкова стар още.
- Някак си те е пратила при мен. Каза ли ти какво да ми предадеш, ако наистина ме намериш?
- Ей,чакай, а откъде да знам,че търся точно теб?
- Елронд Маркусен. Казала ти е да поискаш да ти покажа трика с картата. Познах ли? И давай на ти, какво си ми маниерничиш тук с това Вие..
- Наистина си ти. - ахна след секунди мълчание Марко. - Точно това ми каза. Но нищо друго. Само това. Но мисля,че има цел в ударите ѝ. Може би събира пари.. пари,с които да купи свободата ти.
- Моята свобода струва прекалено скъпо. Ядосах прекалено влиятелни хора преди да ме тикнат тук.
- И все пак е измерима в пари, повярвай ми.
- Може и да си прав.
- За какво лежиш, така или иначе?
- Не казах на самозванкото, няма да кажа и на теб.
- Аз мисля,че ще ми кажеш.
- И защо така?
- Ами, аз не съм самозванко. И най-вероятно не си говорил с никой за това. Тара се изпусна за едно-две неща, докато ми даваше инструкции. - Марко се подсмихна.
- Ясно.. и все пак, не.
- Хайде, бе, човек, на никъде не съм тръгнал, тук ще съм до края на краткия си шибан живот!
- Познаваш ли Пасерес?
- Губернатора?
- Същият.
- Е,аз убих сина му.
Настъпи мълчание.Двамата се гледаха един-друг без да продумат. Елронд го тестваше.
- Брей... това си е .. сериозно си е. Защо го направи?
- Пасерес-младши и бандичката му преследваха мен и Тара. Смятаха,че сме наложили прекалено големи загуби на семейството му с обирите си. Искаха ни мъртви и двамата. С нея решихме,че така е най-лесно. С разликата,че тя трябваше да замине някъде далеч след всичката суматоха. А е останала тук. През цялото това време. Чудя се, дали се е променила..
- Не знам как е изглеждала на времето, но според мен не е мръднала, друже. Супер красавица е!
- Не се и съмнявах.. какво ли не бих дал да я видя. - въздъхна Елронд.
- Няма ли как да ти дойде на свиждане?
- Не бъди наивен, Марко. Тук свиждания няма. Повечето от затворниците си нямат никой. Единици, изоставени да се разложат в тази кочина. А дори и да имаше посещения, никога не бих я пуснал да дойде. Прекалено опасно е. Издирват и нея под дърво и камък. Този Пасерес ще ме надживее, ще видиш, дъртото му копеле.
- Ако не ти прегледат крака, може да се окажеш прав. - вметна смирено Марко.
Двамата не усетиха колко време разговарят с окървавено тяло на не повече от метър от тях. Марко Едно си лежеше настрани кротко и не ги прекъсваше. Сега беше по-добър събеседник. Определено.
- Слушай, имам план. Но трябва да ми се довериш, става ли? - подхвана Елронд.
- Разбира се, нали затова съм влязъл. Е, и заради мама,де. - отзова се Марко.
- Ще извикаш надзирателя. Ще му докладваш,че аз хладнокръвно, пред теб, съм убил този самозванец. Най-вероятно Пасерес го е пратил, за да измъкне от мен информация за Тара. Чудя се единствено, защо му отне толкова години да го направи. Може би е чакал да изперкам.. Все тая. Та, викаш Артуро, той, както ме обича, веднага ще ми издейства нов процес с цел екзекуция, да не му се налага да ме гледа още неизвестен брой години. Ще изнесат тялото тази вечер, но пред съдията ще ме пратят чак утре, днес вече е късно. Мина обед. Утре на смяна е новият пазач. Не че е много нов, но не е като това старо куче със златния зъб. Не ни познава добре физиономиите. Когато извикат името ми, ще излезеш вместо мен и ще отидеш в съдебната зала. Преди да влезеш , пазачът ще отхлаби хватката, за да ти махне белезниците. Точно преди да ги отключи ще го бутнеш и бягаш. Бягаш колкото имаш сила, Марко. Ако Тара наистина те е пратила, ще знае,че ще поискам това от теб. Бягаш, докато не я намериш. Ако те хванат, просто е станала грешка, ти си Марко с доживотна, няма как да стане по-зле за единия опит за бягство.
- А защо не излезеш просто ти? Току-виж си успял да избягаш.
- На всеки изход на затвора ще има снайперист, щом Пасерес разбере,че ще ме водят навън. Когато видят теб вместо мен, никой няма да стреля. А ни трябва някой жив, който да предаде съобщението ми на Тара. Тя ще знае какво да прави след това. Виж, Пасерес не е индиец. Той е шибан испански емигрант, издигнал се от нищото до тази висока позиция, която заема днес. Няма да ме остави да ми се размине. Ще ме гони до дупка. Мен и Тара. Затова трябва да ми помогнеш.
- Ех, добре, Елронд. Така да бъде. Какво искаш да ѝ предам?
- Утре, преди да тръгнеш. Ще ти го дам, спокойно. Викни сега Артуро.
- Сигурен ли си?
- Да, действа преди този да се е размирисал.
- Стража! - викна Марко. - Убийство! Убийство в килията! Помощ!
Надзирателят довтаса на мига,с чувал в ръка. Усмихна се ехидно и процеди през зъби.
- Елронд. Ти ли си виновникът? Утре сутрин. В съда. Да видим дали ще успея да ти издействам близка среща със стола.
- Иска ти се , псе.
Пазачът се озъби, докато опитваше да натика безжизненото тяло на Марко Едно в черния чувал.
- Поспи си добре днес, утре си мъртвец. - прошепна му Артуро.
- Ще я видим тази работа. - усмихна се изненадващо ветеранът и изпрати с поглед нелицеприятната гледка.
- Ти си полудял. - продума Марко.
- Да.. кажи ми нещо, което не знам. Дори и противен, Артуро е прав. Лягам да спя. Събуди ме сутринта.
- Пет следобед е. Не ти ли е малко рано?
- Ако знам,че това може да е последният ми сън, смятам да го оползотворя.
- Всичко ще е наред, Елронд. Аз вярвам.
- Дано си прав, Марко. Дано си прав.
Двамата заспаха почти на мига. Марко - изтощен от първия ден в зандана, Елронд - от всичките мисли и кроежи в ума му. Тази нощ не сънува нищо. Абсолютно нищо. Или поне не си спомняше нищо на сутринта.
Марко го събуди на сутринта, както му бе заръчано.
- Елронд, ставай ! - ветеранът се сепна на секундата.
- Ето така се вика. Браво, Марко. Сега... бързо, вземи. - нервно извади Елронд написаното съобщение и го подаде на Марко.
- Сигурен ли си,че е само това?
- Тя ще разбере.
- Добре. Да се надяваме.
Двамата нямаха повече време за разменяне на реплики. Вратата се отвори.
- Елронд Маркусен! За съда! - чу се гласът на новия надзирател.
- Ето ме, господин надзирател. - каза хладнокръвно Марко.
- Хм... не си ли малко мургав за скандинавец?
- Господине, имайте уважение към мама, тя ме е кръщавала, моля Ви се.
- Абе.. всички сте едни полудели тука. Хайде по-живо, тръгвай ! Пред мен !
Елронд въздъхна от облекчение като чу трясъка на вратата. Планът беше в действие.
Пазачът изведе Марко от затвора и го вкара в една обикновена патрулка. Вътре имаше само едно ченге.
- Карай го в съда. - каза младото псе, както би го нарекъл Елронд, на шофьора.
- Разбрано. - потвърди полицаят.
Пътят до съда бе кратък. Дори и в претъпкан като Калкута град, стигнаха доста бързо. Марко помнеше инструкциите точно. Изчака ченгето да го съпроводи до входа на съдилището и да отхлаби хватката си. Току на масивната дървена врата това се случи. С едно ловко движение Марко се отскубна от лапите на пазителя си и се втурна с все сила да бяга. Блъскаше се в различни хора,трудно пазеше равновесие със завързани ръце, едва не се спъна в няколко търкалящи се дини. Полицаят го настигаше. Марко започна да губи надежда. Точно бе на път да се откаже, когато Тара само му препречи пътя, уж без да иска. Двамата се блъснаха един в друг.
- Къде е, бързо ?! - прошепна тя.
- В десния джоб, бързо, бързо! - отвърна ѝ Марко.
Тя успя да извади съобщението секунда преди вестоносецът да падне повален на земята.
- Ще бягаш, а?! Така ли бе, боклук ? - викаше униформеният.
- Не! Остави ме, бе! Никъде не съм тръгнал.. - викаше фалшивият подсъдим.
- Всички сте полудели в тая дупка.. Всички , казвам ти!
- Така е, господин полицай. Водете ме при чичко съдия, моля.
- Тръгвай, психар! По-живо!
В същото време вратата на килията на Елронд се отвори за пореден път.
- Здравей, нищожество. О, определено си се състарил. Годинките в панделата си казаха думата, а?- започна с груб тон разговора Пасерес-старши.
- Вече се съмнявах,че някога ще ме навестиш. - отвърна му с усмивка Елронд. - Какво те води насам?
- Разбрах,че не си се хванал на номера ми. Затова реших да дойда лично и един път,завинаги, да сложа край. Е, кажи ми къде е тя преди да те очистя.
- На глупак ли ти приличам? - погледна го право в очите ветеранът и се изплю в краката му.
- Не, но не ми приличаш и много на жив. Ще я намеря и без теб, спокойно.
- Няма да можеш, обещавам ти. Откажи се от Тара, Пасерес.
- Твое желание, Елронд. Истината е,че се уморих. Минаха толкова години, а аз просто искам да си получиш заслуженото.
- Доживотната не стига ли?
- Не. Не и за теб. Ти си най-висша степен зло.
- Не знаех,че сме от един и същ вид. Защо не ми каза по-рано?
- Стига шегички, скандинавецо. Последни думи?
- Ще те чакам долу, старче! - с бесен пламък в очите изрече Елронд.
- Супер, запази ми място на предните редове. Сбогом, дяволе!
Изстрелът отекна в целия коридор на етажа. Куршумът уцели Елронд право между очите. Погледът му, все така гневен, застина в една последна картина на пъкъла, разразяващ се не под земята,а тук, в най-обикновения затвор за тежки престъпления. Пасерес избърса оръжието и го хвърли до безжизненото тяло на убития.
След около час Марко се прибра. В съда бяха разбрали,че той не е този, за когото се представя, та набързо го бяха върнали под предлог ,че е полудял. Той намери мъртвото тяло да лежи студено на пода. Струйка кръв се бе стекла от челото. Новакът падна на колене.
- Изигра ме, копеле. Преметна ме. Знаех си,че няма да те намеря жив, но въпреки това отидох... колко съм глупав само. - шепнеше на трупа Марко.
-
В същия миг, на международното летище, Тара бръкна в джоба си,за да се увери,че е прочела правилно. Извади асото пика, дадено и от Марко и препрочете наум написаното на гърба с черен маркер.
" Номер на сметка: 0061313563100 , UBS Bank, Швейцария. Парола: 7713
Не плачи за мен. Ще се срещнем пак.Обещавам. "
-
- Невероятно е какво биха направил за теб човек с доживотна, ако обещаеш да се погрижиш за семейството му. Повечето сами си търсят как да прекратят агонията. Не съм ли прав?
- Елронд! - извика Марко при вида на съкилийника си, показал се на вратата на килията.
- Ти какво, да не мислеше,че ще се откажа толкова лесно? - засмя се скандинавеца. - Пасерес е един стар полусляп глупендер, воден от гнева и жаждата си за отмъщение. Няколко заучени реплики свършиха работа. Пък и ме е виждал само по новините, когато ме издирваха. Това,че не сме се срещали наживо беше плюс за мен.
- Нямам думи... - гледаше го с отворена уста Марко. - А как излезе от килията? Къде се скри?
- Разходка, друже. Оказа се,че новият надзирател е склонен да ми осигури соло разходка, стига да си платя достатъчно.
- Ти си болен мозък.
- Зная. Затова си свалих огледалото от стената.
Двамата се засмяха.
- Ами сега... накъде Елронд Маркусен? - попита новият домакин на стаята.
- О,чувал съм го този. Елронд Маркусен е мъртъв, той няма да ходи никъде. Виж ,аз, от друга страна, отивам в Швейцария. Липсва ми една карта от тестето.
Абонамент за:
Коментари (Atom)
