Пуф.

" - Днес лицата 011001 и 110110 бяха осъдени на петнайсет години тъмничен затвор по обвинение в опит за промяна на регистрите на Националната служба по бинарна безопасност. Няма подаден иск за обжалване до момента. Ще ви държим в течение с тази драматична ситуация. Още информация във вечерната ни емисия. " - Шест изключи телевизора. Знаеше,че няма да чуе нищо ново за баща си, но въпреки това нещо в него се надяваше да греши. Всеки ден слушаше новините, надявайки се ушите му да доловят името на отдавна изчезналия му татко. В свят, в който хората биваха наименувани единствено със бинарни системи, не беше трудно да отличиш чутото "пет" или "девет" например.
В този нов свят всемогъщите властващи бяха решили,че е удобно всички да са сведени до редица от нули и единици. Хем изглеждаха еднакви до една степен, хем всеки имаше своя уникален номер, правейки кражбата на самоличност наистина трудна. Защо тогава имаше индивиди с имена, различни от бинарните?
- За пореден път ви казвам... Вижте ми личната карта ! Шест! Пише шест! Толкова ли е трудно да приемете,че не се казвам 110010101 или нещо от сорта?!
- Господине, не всеки ден се явява някой, с име различно от общоприетата система за обозначаване. Ще ми трябва обяснение?
- Извинете, че ви питам, госпожо. На колко години сте?
- На 49. Защо?
- Значи можете добре да си спомните най-известния пробив в Службата, нали? Преди двайсет години един обикновен пионер пробива защитите на всичките им сървъри и успява да промени имената на дванайсет човека преди да бъде заловен. Четири от тях се оказват деца, без той да го знае. Е, колкото и странно да звучи, аз съм бил едно от тях. И ето ме днес, опитващ се за хиляден път да обясня защо се казвам Шест. Да не мислите,че съм си го избрал ?! Че искам да съм различен от всички останали?
- Спомням си пробива, да.. Извинявай, момче, сигурно е доста трудно за теб да си така различен. Съжалявам, ето ти аванса. Заповядай. 412 долара. Извини ме още един път. - касиерката беше наистина притеснена при вида на този "бъг" в системата, стоящ срещу нея.
- Благодаря Ви. Лек ден. - въпреки всичко Шест ѝ се усмихна за довиждане.
Умееше да играе. Да му е тъпо,че е различен ли? Най-доброто нещо, което би могъл да си пожелае. За разлика от всичките 1011110 и 10101010, той можеше да казва името си за по-малко от секунда. Обожаваше факта,че не е като другите. Но повече обожаваше друго.
Беше взел половин заплата - това значеше,че е време за любимото му занимание. Пътуването.
Обичаше да пътува. Бе ходил къде ли не по света, но чарът на това му занимание се криеше в това,че никога не бе сигурен дали ще стигне там, за където е тръгнал.

- Бронко, на линия ли си? - каза спокойно Шест в слушалката на уличния телефон.
- Както винаги, големец. - изсмя се някой от другата страна на линията.
- Трябва да се видим.
- Окей. След колко време?
- 20.
- Там съм.
Разговорът прекъсна.
Шест закрачи с нормалната си, бърза крачка към тяхното обичайно място за срещи. Една от малкото изоставени сгради в Бинаруел, намираща се на не повече от пет минути нормално ходене от кабинката, която използва момчето.
- Здрасти, брат.
- Здрасти. Как е?
- Както обикновено. Двайсет, нали?
- Двайсет. Ето ти два стотака. Разделил си ми ги на две, нали?
- Е,разбира се, приятелю. Вземи. Хайде, приятно пътуване. Аз ще бягам, знаеш как е, зает съм.
- Мерси, Брон. Ще ти звънна пак тези дни.
- Окей.
В Бинария бе постигнато едно относително пречистване на наркотиците. Нямаше трева, амфетамини, нито кока, хероин, lsd, dmt и прочие. Нямаше и гъби, нямаше екстази. Дори руския "крокодил" беше премахнат. Единственият съществуващ наркотик, който в крайна сметка изключваше нуждата от всички останали, бе MMС, съкратено от "Моята мозъчна свобода". Това бе течност, съхранявана в епруветки, която при прием, спомагаше на човешкия мозък да се телепортира навсякъде, където пожелае. Истината е,че ефекти като замаяност или халюцинации нямаше. Единствената ѝ сила бе в това,че можеше да те отведе навсякъде по света, стига да можеш да си представиш мястото в главата си. Всяка доза представляваше десет милилитра смес от незнайни съставки, стигащи точно за еднопосочно пътуване. Затова и винаги трябваше да си купуваш две дози минимум. Освен, ако не искаш да оставаш там, накъдето си се запътил. Но никой не оставаше, защото само в Бинария имаше ММС. А никой не искаше да се отказва от тази дрога, веднъж опитал я. Кой си е представял преди Четвъртата Световна война,че ще може да пътува до където си поиска на скромната цена от двеста долара? Никакви самолети, нито коли или кораби. Просто малко безцветна течност и леко гадене след телепортацията. Така или иначе, колкото по-опитен ставаш в този тип пътуване, толкова по-незабележимо става неприятното чувство след "приземяване" на новата локация. Заклетите ММС консуматори дори напълно неутрализираха нежелания страничен ефект. Някои от тях пътуваха по десет, дори двайсет пъти на ден, обикаляйки земното кълбо за забавление. Пристрастяването към ММС беше единствено психологическо или дори, по-скоро - душевно. Защото как да откажеш на ума и сърцето да властват над разстоянията след като си усетил мощта на безпроблемното пътуване? Дрогата не водеше до необратими последици, можеше да се намери във всеки град на Бинария и бе относително евтина на фона на съвременните заплати. Как тогава не бе премахната от правителството? Всички се питаха този въпрос, но малко знаеха отговора. На малко и им пукаше. Нали си пътуваха?

  Слабо известен факт бе,че ММС бе създадена именно по проект на правителството. В началото бе просто поредният експеримент. След време многото успешни резултати от тестовете бяха накарали Властта да я изпробва в градска среда. С напълно непознати хора. Ефектът - главозамайващ.
" Сякаш наистина прелетях до там!" , "Не съм се чувствала така никога!" , "Т`ва е велико! Все едно си Бог!" - само част от възклицанията на първите консуматори.
По-големият шок се крие в това,че всеки един дилър из страната е известен на Службата. Всеки един от тях зарежда от там стоката си. И съответно - облага печалбата. Лесни пари. Доволни граждани. Силен коз в ръката на властващите. Зависимостта от ММС бе достигнала такива нива,че ако случайно се разразеше бунт в страната , той можеше да бъде спрян с простото завъртане на кранчето, изпускащо дозите на всеки втори жител на Бинария. Ироничното е,че единственото, за което някой би протестирал би било именно това - евентуалното спиране на ММС от продажба. Имаше ли телепортиране, имаше радост. Щастливи хора - спокойно правителство. Щастливо стадо - доволни вълци.

  Шест не попадаше под този знаменател обаче. Да, взимаше, доста често дори, ала целта му не бе усещането,че е победил границите на човешкия ум. Откакто бе изчезнал баща му, той мечтаеше единствено да го намери. Всяко пътуване бе на различна, понякога дори случайна дестинация, с едничката мисъл,че може да зърне бащиното лице след морето от други. Начинание, което до момента се увенчаваше с неуспех. Но докато имаше възможност, щеше да го прави. Дори и последния си цент щеше да даде, само и само да опита да намери безследно изчезналия си старец.
Шест отвори внимателно първата епруветка и я изпи. Затваряйки очи, прибра втората в джоба си. Замисли се. Къде да отиде днес? Нека е някъде на топло. Искаше да избяга от дъжда на Бинаруел. Кайро може би? Нека е там, да.
" Мисли си за Кайро, мисли си. Съсредоточи се."
Пуф.
Няколко секунди безтегловност. Няколко секунди безплътност и ето, беше там. Удобно седнал на земята пред Синята джамия. Стотици хора го заобикаляха, повечето го гледаха го с недоумение, но имаше и такива, които бяха запознати със заниманието му. Шест стана и свали якето си на мига. Разликата в температурите на двата града беше непоносима. Започна процедурата по безнадеждното издирване, както винаги правеше. Въртеше се на всички страни, оглеждайки се, търсейки с очи познатата физиономия. Но за пореден път успех нямаше. Момчето закрачи без посока из многолюдния град. Изучаваше всяко лице, всеки подминал го, взираше се в пространството напред. Ала нищо. Прекара три часа и половина в лутане. Хиляди различни физиономии, почти до една гледащи го недоумяващо. Не губеше надежда, ала с всеки провален опит нещо в него се късаше. Сърцето го стегна. Той затвори очи за момент и заговори наум.
" Къде си? ... Къде си, татко? Трябваш ми."

- Ей, не си оттук, нали ?! - извади го от унеса непознато момиче, което го тресеше за раменете.
- Не съм, защо?
- Трябва ми помощ. Наистина съм загазила.
- Не виждам как би могла да знаеш,че ще ти помогна.
- Пътуваш, нали? Личи си. С това дебело яке в египетската жега. Освен това не приличаш на местен. А и от половин час те следя, просто ходиш без посока и причина.
- Имам си причина. И цел. Остави ме на мира, сега.
Шест я подмина, устремен към следващите три часа разкарване из града.
- Не мога да се прибера! Нямам доза. - провикна се тя след него.
Той се спря.
- Тръгнала си да пътуваш само с една доза? Ти сериозно ли? - изсмя се очевидно по-опитният.
- Нова съм.. Нямах пари за две, а така ми се летеше.
- Нали знаеш,че това не е реално летене? Ти просто се телепортираш. Не ти порастват крила.
- Е,разбра ме,де. Какво ми се правиш на философ сега? Кажи ми, ще ми помогнеш ли или не?
- Зависи. Как се казваш?
- Ще ти кажа,само ако обещаеш,че няма да се смееш.
- Защо пък да се смея?
- Обещай.
- Добре, няма да се смея. Кажи ми.
- 176146191. Но може да ми казваш накратко Седемнайсет.
- Добре, Седемнайсет. Аз съм Шест. - той ѝ подаде ръка.
- Ето защо не се засмя... - гледаше го с отворена уста тя. - Ти си.. ти си синът му, нали ?!
- Може и да съм. - подсмихна се момчето.
- Божичко, не вярвах,че някога ще срещна някой от дванайсетте, още по-малко синът на виновника за моята уникалност! Извинявай,че те питам, но... жив ли е още? Баща ти? 7, нали?
- Иска ми се да знаех. Вярвам,че е жив. Но не съм го виждал от както се случи всичко това. Наложи му се да бяга, за да не го открият и затворят. Бил съм едва на една годинка, но ако искаш ми вярвай , помня го. Помня лицето му както познавам своето собствено. Или поне как изглеждаше тогава. Затова и пътувам. Търся го. Вече три години взимам ММС при всеки възможен случай. Няма да се откажа, докато не го намеря.
- Съжалявам,че ти припомних.
- Не се притеснявай. Мисля за това всеки ден.
- Ами майка ти? Тя къде е?
- Тя не искаше да е част от това начинание на баща ми. Когато той ѝ сподели, тя просто си тръгна. Събра си нещата и се сля с останалите нули и единици. Не съм я виждал от тогава. И тя не ме е търсила.
- Сигурно ти е трудно.
- Свиква се.
Двамата се погледнаха. Тя видя тежестта в очите му. Той видя отражението си в нейните. Стана му още по-трудно. Наистина беше сам в този свят. Сам срещу всички. Една шестица в битка с безброй нули и единици.
- Имам една доза. Може да пробваме да я разделим.. ако се концентрираме достатъчно, ще успее да ни върне вкъщи.
- Ти може да си ветеран, ала аз съм начинаеща. - припомни му Седемнайсет. - Надали ще успея.
- Не се тревожи. Знам какво е да си нов. Помня. Ще се справиш. - Шест извади билетът за връщане от джоба си.
- Така. Ще изпия половината и ще ти дам шишенцето. Хвани ме за ръка през това време и си представям централния площад в Бинаруел, ясно?
- Ясно. - кимна му тя.
Двамата изпиха течността и затвориха очи. Съсредоточиха се и отново усетиха чувството за безтегловност.
Пуф.
Тупнаха леко. Пак валеше. Беше станало дори по-мрачно. Тя отвори очи първа и изписка.
- Какво има ?! - отвори на свой ред очи Шест и се огледа.
- Къде сме?! - викаше Седемнайсет. - Това не е вкъщи! Къде попаднахме?
Момчето се огледа. Сиви сгради, редуващи се с черни такива. Мръсни пътища, локви навсякъде. Кои с вода, кои с кръв. Бягащи кучета и маймунки. Редици магазинчета, кое от кое по-малки и закътани. Облечени в дрипи, сякаш бездушни хора, блъскащи се в тях. Буреносни облаци докъдето стига погледът. Къде бяха, мамка му?
- Ей, чичка, къде съм? - подвикна на един продавач Шест.
- Хе-хе, пътуващи,а? Недоносчета, озовали сте се на много кофти място. Надявам се да имате по още една доза. Надали ще издържите и ден тук.
- Спести ми заплахите.. Къде сме?
Онзи не спираше да се кикоти.
- Хахаха... момче, клето момче. Не си ли чувал легенди? Кое е най-тъмното място в света? Къде се събират всички отхвърлени души? Къде умират мечтите?
Погледът на Шест застина. Целият изтръпна. Седемнайсет го държеше за ръката и се канеше да заплаче.
- Къде сме, Шест?! Кажи ми. - в гласа ѝ си личеше притеснението.
- Не е стигнала. Дозата не е била достатъчна... Не сме успели да стигнем. - шептеше момчето без да сваля поглед от черния небосвод.
- Стига си си говорил сам, кажи ми къде сме!
Той се обърна и я погледна в очите. Хвана я за раменете и продума тихо, сякаш да не го чуе никой друг.
- Чувала ли си, Седемнайсет.... за Хорида Вултум?
Зениците ѝ се разшириха. Задиша тежко. Цялата трепереше.
- Не.. Не може да сме тук...
- Опасявам се, че да. Съжалявам.
- И нямаме дори една доза, какво ще правим ?! - момичето крещеше.
- Спри да викаш! Нищо няма да се промени така. - Шест се огледа. - Ще се опитам да ни върна. Дано успея преди да се е стъмнило.
Седемнайсет заплака.
Шест затвори очи в опит да избистри ума си.

  Хорида Вултум беше град, чието местоположение не се отбелязваше на никоя карта на света. Бе известно на запознатите,че се намира някъде между Бинария и Африка, но който и да се опиташе да достигне до него на крак, с кола или самолет, биваше обречен на неуспех. Физически градът не съществуваше. Но сега, стоейки сред всичките гадове, живеещи тук, Шест осъзнаваше,че това място е напълно реално. То бе отредено за всички престъпници и неудачници, избрали пътя на душевното пропадане наместо възходът на Бинария. В напредналата страна нямаше затвори. Нямаше място за грешки, ако някой от низвергнатите случайно успее да избяга. Затова бе създаден Хорида Вултум - един своеобразен затвор, простиращ се на километри мръсна земя. Слънце тук не грееше. Радост и усмивка бяха забравени думи. Дори изтрити от речника на всеки хоридец. За някой, който вярва,че животът е красив, това бе ужасно място да прекараш дори денонощие. Имаше и една малка подробност. Всеки новодошъл, позволил си да остане след полунощ, ставаше част от града. Някои казват,че душата му сама го напускала. Други, не толкова радикални, споделяли по-логична гледна точка. Мракът на града имал нужда от свежи емоции. Затова всеки нов жител на Хорида Вултум заплащал прескъпа цена за престоя си тук. С всеки изминал ден губиш частичка от добротата си, за сметка на живота на затвора. Парадоксално, градът на мрака имал нужда от светлина,че да просъществува.
- Добре. Знам се какво ще направим. - излезе от размисъла си Шест. - Трябва да проверим всеки един магазин в околността. И то бързо!
- Добре. - избърса очите си Седемнайсет. - Какво търсим?
- Бонбонки M&M`s.
- Ти сериозно ли?
- Да ме виждаш да се смея?
- Че защо са ни?
- Не си ли се замисляла какво значи ММС?
- Няма нужда да се замислям. Знам го - Моята мозъчна свобода. Всеки го знае.
- Истината е, че.. - Шест се усмихна. Още не бе изгубил топлината си за сметка на лакомия град. - ММС идва от главната съставка на нашето средство за пътуване. M&M`s. Направи ли връзката? Това е било тестовото име на дрогата, преди богаташите вкъщи да измислят превзетото тълкувание, което и ти знаеш. Освен това, ММС не е нищо повече от вода, смесена със сода, с разтворени бонбонки в тях. Всичко останало е внушение. Но за да е възможно внушението, на тялото ни е нужен специфичен вид ензим, съдържащ се в какаото, използвано за направата на M&M`s. Няма го в друг продукт.
- Супер. Да приемем,че си прав. Трябва да намерим бонбони, които са спрени от производство преди да се родя. Невероятно! Осъзнаваш,че това е дори по-невъзможно от истинността на теорията ти? Бонбони ?! Бъди сериозен, моля ти се!
- Сериозен съм. Не зная защо не искаш да ми повярваш.. - въздъхна Шест.
- Този, който е измислил тази шибана дрога е бил болен мозък! - викна отново в изблик на яд и безсилие Седемнайсет. - Мразя го!
- А помислила ли си,че може да не е имал избор?! - викна на свой ред момчето. Досега не беше ѝ повишавал тон. - Че е бил заставен да го изобрети, защото близките му са били изложени на опасност? Че се е мразел всеки един ден,в който е работел по проекта? Не си, нали ?!
Шест се свлече на колене на земята.
- Познавал ли си го? - предпазливо попита Седемнайсет.
- Така и нямах шанс да го опозная лице в лице. - очите му бяха пълни със сълзи.
- Единственото, което имам от него е един стар дневник. Това е! Всичко, което знам за баща си, съм го научил от някакъв скапан дневник!
Седемнайсет ахна.
- Откъде мислиш знам как се пътува толкова добре? И всичките тайни подробности? Прочел съм го. Чел съм онези страници хиляди пъти. Отново и отново. С наивната мисъл,че ще открия някаква подсказка. Че ще разбера къде е и ще го намеря. Накарали са го насила да създава дрогата. Затова и е разбил регистрите им. Един отчаян вик срещу системата.
- Съжалявам, Шест. Не знаех.
- Нямаше как да знаеш.
- Но значи... знаеш как се приготвя?
- Преди малко действах импулсивно. Излъгах те за едно. Имало е и четвърта съставка, но никъде не се споменава каква е била. Просто исках да ти дам надежда,че ще се измъкнем.
- Значи имаме шанс да я познаем, колкото и да намерим бонбонките?
- Общо взето. Дори по-малък, бих казал.
- Перфектно... - въздишка. - Е, тогава да се захващаме, няма да те оставя да се зариваш в спомени. - тя му подаде ръка да стане.
Той я хвана и се вдигна на крака.
- Да започнем от тук. - посочи тя, без да пуска ръката му. - Хайде, ще се справим двамата.
- Добре. Но аз ще говоря.
- Разбира се. Нямам желание да разговарям с такива. Плашат ме.
Засмяха се.
- Господине, имате ли случайно бонбони M&M`s?
- Ха, момче, полудял ли си? Никой не продава такива бонбони от мнооого години. По-добре си намерете подслон за през нощта. Няма да оцелеете без покрив.
- Всеки повтаря това! Не ми пука. Ще намеря бонбони.
- Е, успех. Дано намериш. Дано и изгрее слънце някой ден. Ще чакам с нетърпение. - озъби се в престорена усмивка продавачът и им обърна гръб.
- Няма да се отказваме. - Седемнайсет го погледна в очите и стисна ръката му.
- Няма, разбира се. Хайде.

- Господине, имате ли...
- Нямам.

- Извинете, имате ли..
- Не.

- Продавачо, да ти се намират..
- Не, момче.

Никъде нямаше бонбони. Никакъв успех. Явно единствените запаси се намираха в дълбоко пазени трезори в Бинария.
- Чичка, да ти се намират бонбонки?
- Какви бонбонки по-точно,момче? - погледна го изпитателно продавачът.
- M&M`s.
- Нямам. Че за какво са ти? Никой не ги е помирисвал тези от миналия век, сигурно. - изгрухтя сякаш дебелакът зад импровизираната каса.
- Искам да се телепортирам. Трябва да си приготвя доза.
- И ще я правиш от бонбонки ли, бе? - засмя се прасето. - Че ти забавен си бил. Жалко,че не помня какво е смях.
- Жалко наистина. Знаеш ли кой би могъл да има?
- Не. Но мога да ти помогна.
Очите на двамата пътуващи светнаха. Наближаваше дванайсет, а те не бяха отбелязали никакъв прогрес.
- Имам доза. ММС, нали? Една е. Говори се,че е последната в града. Тук никой не пътува. Безсмислено е, след като не можем да чувстваме почти нищо.
- Ясно. Колко ѝ искаш? - каза решително Шест.
- Няма да ти излезе евтино. Поне двеста.
- Добре. Нека са двеста.
Момчето извади двеста долара от джоба си и ги връчи на дебелака. В замяна той му подаде епруветка с прозрачната течност.
- Успех. Двама с една доза. Дано ви стигне, деца. - не му пукаше дали ще се спасят от пастта на Хорида Вултум. Безразлично му беше за всеки останал клетник , обречен да живее тук.
- Луд ли си? - попита този път предпазливо Седемнайсет.
- Да. Но не там е въпроса. Какво те притеснява?
- Видя докъде ни докара едната доза. Мислиш ли,че с тази ще е различно?
- Не ни пречи да опитаме, нали?
- Ох.. имам лошо предчувствие.
- Недей. Давай, както одеве. Този път ти отпий първа. - той я погледна в очите, за да ѝ вдъхне увереност.
- Сигурен ли си,че ще стане? - попита го тя в момент на последно колебание.
- Не. Но какъв друг избор имаме?
- Добре.
Седемнайсет отвори шишенцето и го надигна към устните си, затваряйки очи. Шест това и чакаше. Побутна долния край на епруветката,така че момичето да изпие цялата доза.
- Какво правиш ?! - викна му тя, усетила ,че нещо е различно.
- Нямах друг избор, съжалявам.
- Можехме да си я разделим!
- Нямаше да стигне и за двама ни, права беше. Но поне за теб ще има. Затвори очи и си представи вкъщи.
- Защо го направи, какво ще правиш тук ?!
- Ще намеря изход. - той я хвана за раменете. - Нямаш много време. Съсредоточи се и изчезвай от тук. Моля те.
Тя затвори насълзените си очи и ги стисна. Дори и разгневена, тя също осъзнаваше,че ако не се телепортира до няколко секунди, дозата ще отиде на вятъра. Представи си стаята си в Бинаруел и усети безтегловността.

Пуф. Нямаше я вече. Тупна спокойно на пода в дома си, ала без да чувства облекчение. Какво ли щеше да стане с Шест? Имаше ли шанс да намери бонбони, пък дори и тогава... как щеше да си приготви доза? Намрази го, задето я бе обрекъл никога повече да не го види.
  В същото време Шест закрачи с нормалната си, бърза крачка по улиците на Хорида Вултум. Влизаше в който магазин свари. Един и същ въпрос. Един и същ отговор.
Дванайсет без пет. Не му оставаше много време. Вече бе приел съдбата си. Не можеше да направи нищо, че да я промени, така че просто се примири.
- Добър вечер. - поредният разговор с изморен продавач.
- Щом си казал.
- Имате ли бонбонки M&M`s?
- Колко ти трябват?
Шест застина на мястото си. Не очакваше да получи различен от Не отговор.
- Колко... тоест.. имате? - не можеше да сдържи еуфорията си момчето. Дори и да нямаше последната съставка, поне имаше третата. Водата и содата бяха лесни.
- Да, попитах колко искаш? - отвърна му раздразнено гласът от касата. - Това е голяма рядкост, момче. Продават се на бройка, не на пакетче. Е, колко искаш?
- Не зная точно. Имате ли идея колко ми трябват за да приготвя една доза ММС?
- ММС? Откъде си, момче?
- Бинаруел, господине.
- Предполагам, шест за син, седем за баща.
- Не ви разбрах?
- А сигурно разправяш на всички,че можеш да ме познаеш сред море от други?
Шест вдигна поглед от земята. Брадат, с посивели коси, целият в бръчки. Ето че, стоеше срещу него. След всичките неуспешни опити, му трябваше да се изгуби,че да намери това, което търси.
- Татко ?! - викна несигурно Шест.
- Шест? Ти ли си , момчето ми ?!
- Аз съм, татко !
Баща му излезе иззад касата и прегърна силно сина си.
- Ето,че аз те познах по-лесно, отколкото ти мен! - старецът викаше от радост.
- Татко, не знаеш колко ми липсваше! Търся те от години! - и двамата не успяха да сдържат напиращите чувства.
Седем плачеше. За човек, прекарал години в Хорида Вултум, той някак бе успял да стаи в себе си късче светлина.
- Бързо, татко, да приготвим две дози, имаме ли съставките? Трябва да се приберем преди дванайсет!
- Боя се,че не мога да мръдна оттук, синко. - въздъхна Седем. - Нямам място в Бинария.. ще ме изпратят обратно тук. Но веднага ще ти забъркам една.
- Не. - сряза го Шест.
- Как така Не? Не говори глупости. Връщаш се вкъщи.
- При кого, татко? Да живея там сам, сред бинарните стада? Или тук,с теб, единственият, който му е пукало за мен някога?
- Това е голям риск, момче. Избереш ли да останеш, никога няма да си същият. Дори и да ти приготвя доза след време и се върнеш, никога няма да съумееш да се впишеш в онзи свят.
- Прекарах три години в търсенето ти. Не съм пътувал заради нещо друго. Търсих те къде ли не. И ето,че ти си тук.Сигурен съм. Искам да остана.
Удари дванайсет.
- Така да бъде, тогава. Добре дошъл в дома на тъмнината, сине. Единственият шанс да останеш човечен човек тук е да си хапваш поне по един M&M на ден.
- Хубаво е,че имаме тогава. Нали?
Двамата се засмяха.

- Значи си чел дневника ми? - попита Седем.
- Целият.
- Искаш ли да знаеш каква е тайната съставка?
- Не. - отвърна след кратко мълчание Шест. - Не смятам да пътувам отново. Имам усещането,че тук ще ми пасне перфектно. - каза той, докато хвърляше бонбон в устата си.