Овесени ядки с бекон

 Фиктор се събуди от силното слънце, греещо през прозореца на уютния му апартамент. Седна на леглото и разтърси глава. Нали знаете, когато сънуваш нещо силно, чувството от съня остава дори и след като си се събудил. Фиктор усещаше напрежението в себе си, предизвикано от спящия му до преди малко ум. "Било е просто сън." - помисли си той.
"Нищо повече."
Стана и се облече, а закуската вече го чакаше на масата. Добрата му прислужница бе приготвила любимото му ядене за сутринта - яйца на очи с бекон и чаша топло мляко.
Фиктор се разположи на кухненската маса и за минути опразни чинията си. Въпреки обилното похапване, той все още бе гладен.
- Хилда, искам овесени ядки!
- Нямаме ядки, господине. Съжалявам.
- Хм... ами отиди да купиш тогава? За какво ти плащам иначе? - тросна ѝ се мъжът.
Хилда се намръщи, без да казва нищо и излезе от апартамента. Дори и да беше добра с него, той много често се държеше като задник. Докато я чакаше да се върне, недоволният мъж си пусна телевизора. Даваха предаване за рисковете от инвестиране в недвижими имоти, взимайки предвид нарастващия брой земетресения, случващи се по цялото земно кълбо.
- Пълни глупости! - викна срещу телевизора Фиктор, докато разлистваше сутрешния вестник. - Опитват се да сплашат хората, само и само да запазят парите за себе си, безсрамници!
Той самият се оценяваше като един от най-добрите строителни предприемачи и не вярваше на нито дума от това, което чуваше в момента. Години наред бе изучавал тънкостите на тази професия и знаеше кога го лъжат и кога не. Е,това тук си беше същинско промиване на мозъци.
- Колко много хора ще успеят да заблудят... дявол ги взел. - клатеше неодобрително глава специалистът. - И какво направи Хилда с тези ядки, магазинът е на две минути, да му се не види!
Денят започваше нервно. Още от онзи странен сън, Фиктор се чувстваше напрегнат. Бе сънувал как бяга из огромна пуста улица , пълна с високи, помпозни сгради, облечен в усмирителна риза. Всички до една изглеждаха построени наскоро и затова, може би, бяха все още празни. И всички до една бяха заключени. А Фиктор тичаше без да знае накъде отива, просто искаше да се махне от тези хулещи го здания. Бе застроил толкова много площи през живота си, може би някакво изкривено чувство за вина го преследваше. Но не бе отсякъл нито едно дръвче. Не бе потъпкал ничии интереси. Това го правеше велик в заниманието му, постигаше целите си без да прекрачва каквито и да било правни или етични граници. Той просто бе най-добрият. Ала улицата със сградите така и не свършваше. Слънцето го събуди преди да успее да види края ѝ.
Фиктор разлисти страниците на сутрешната преса. Искаше да избистри ума си, а четенето бе един от най-ефикасните начини да го постигне. Но,уви, във вестника нямаше сякаш нищо ново. Този осъдил онзи, онзи пък убил някой си, тия преследвали ония, някой си направил нещо си... все същите новини, преразказвани с различни главни герои всеки ден. Поне имаше кръстословици. Но дори и различни всеки път, колкото по-често ги решаваше, толкова по-често осъзнаваше ,че и там много от думите се повтарят. Не му беше интересно вече. Днес реши да обърне внимание на страницата, която никога не поглеждаше. Тази, с онези безумни игри с прилики и разлики, точки, линии и числа. Главоблъсканици ги наричаха. Той би им казал закачки с ума. Реши ги. Една по една - всичките. Нямаше какво да прави. Можеше да работи и от вкъщи, но днес така или иначе, беше в отпуска. Бяха го накарали да използва натрупаните си почивни дни. Толкова усърдно и отдадено работеше Фиктор през годините,че дори не бе използвал времето си за почивка. Е,сега вече нямаше избор. Трябваше да се възползва от тях, защото превишаваха позволения брой. Три цели месеца платен отпуск. Кой би се отказал от такова нещо? Е, именно той - работохоликът, стига да имаше право на избор.
Наближаваше време за обяд. Ето че сутринта бе минала повече от неусетно. Емоциите от съня лека-полека го напускаха.
Хилда влезе с голям поднос, носеща обяда.
- Хей, къде беше? Нали те помолих да ми донесеш овесени ядки? - подвикна ѝ Фиктор.
- Не сте ме молили. Заповядахте ми. Не живеем в деветнайсти век. Ето, хапнете си супа топчета с малко салата. Засищаща е.
- Хм... исках ядки. Но какво пък, яденето си е ядене. - намусен като малко дете отвърна мъжът, но с желание пое подноса с храната.
- Имате ли нужда от нещо ? - попита го въпреки детското му държание Хилда.
- Не, благодаря ти, Хилда. - каза през звуците на сърбането той.
Дочете спортните статии във вестника, докато обядваше. Малко футбол, малко волейбол, някоя и друга баскетболна новина. Почувства се сит след последната лъжица супа. Доспа му се. И точно като моментно безработен, той реши да оползотвори времето си със следобедна дрямка.
Не усети как се унася за минути.
И ето... пак бягаше. Същите сгради от сутринта, същата празна улица. И онова неопределено напрежение,че не е на мястото си. Усещаше как се уморява да тича. Краката му натежаваха. Започна да ги движи по-бавно. Опитваше се да се забърза, ала не успяваше. Осъзнаваше,че би трябвало да се движи по-бързо, но виждаше как темпът му си остава същият, дори се забавя. Реши,че трябва да спре. Падна на колене и зачака. Зачака края на улицата сам да се покаже пред него.
Уви, друго се случи. Земята под него се разтресе. Сградите започнаха да се клатят. Толкова масивни постройки, а така лесно се поддаваха на земната стихия. Трусовете се усилиха. Зданията почнаха да се рушат едно след друго. Огромни късове отломки падаха навсякъде около Фиктор. Той прикри главата си с ръце и зачака земетресението да отмине. Не му се наложи да чака много. Усети,че земята се успокоява и вдигна поглед нагоре. Точно навреме,за да проследи падането на последното парче от фасадата на постройката отдясно на него. То се приближаваше с неумолима скорост право към беззащитното му тяло. Всяка секунда щеше да го размаже. Три.. две... едно ... Бам!
Фиктор подскочи в леглото си. Събуди се целият облян в пот и задъхан. Обърна се към вратата, само за да се стресне от Ник, който стоеше на стол до леглото.
- Извинявай, Фик, Хилда ме пусна. Сънуваше кошмар, майче. Братче, не ти е лесно с това бездействие..
- Знам, Ник. Точно това ме побърква! Да стоя и да не правя нищо. Това няма смисъл. Полудявам! - специалистът викаше. Не знаеше как по друг начин да изрази безсилието си. Работата бе единственото, което имаше в главата , а сега, далеч от нея, се чувстваше осакатен.
Ник беше един от малкото му добри приятели, а по-важното, може би единственият, който разбираше през какво минава Фиктор.
- Искаш ли едно успокоително? Много нерви ти се насъбраха тези дни?
- Не, няма да се тъпча с хапове. Налей ми уиски.
- Няма да си давиш терзанията с пиене, Фик. Не ти позволявам.
- Прав си. Съжалявам.
- Марк и Доли се обадиха. Ще наминат да те видят преди вечеря. Би трябвало скоро да са тук, дори.
- О, добре. Поне те ще ме разведрят малко. Отивам да си налея вода, ей сега идвам.
Фиктор стана от леглото и тръгна към мивката, докато Ник го гледаше загрижено.
Тъкмо в този момент влязоха двете деца на специалиста.
- Ей, татко! Как си? - питаха го двамата в един глас.
- О,деца. Как да съм... дявол го взел, това бездействие ме изпива отвътре. Направо полудявам като не работя, но нека не ви надувам главите. Вие как сте?
- А, добре сме, не ни мисли нас. - каза усмихнато Марк.
- Искаш ли да ти приготвя нещо за ядене, татко? - попита го с умиление Доли.
- Не, миличка, благодаря ти. Още съм сит от обяда. Хилда готви превъзходно, дори и да ми се цупи понякога. Сигурен съм,че е приготвила нещо вкусно за вечеря, ще останете ли?
- Не можем, татко, минахме само за малко, да кажем Здрасти. Аз имам да изнасям презентация пред борда, а Доли трябва да помага на Донахю с домашните.
- О, как е малкият ? - засия на мига Фиктор. Обичаше внук си неимоверно много, дори и да го виждаше наистина рядко.
- Добре е, татко, учи се много добре. Играе футбол, точно както ти искаше, но някак смогва да изкарва добри оценки. - отвърна му усмихната дъщеря му.
- Е, щом е така, радвам се. А като сте заети, бягайте, деца. Не искам да се задържате при старчока без причина. Аз ще си пийна водичка, докато стане време за вечерята. И дано Хилда се е сетила да му купи овесени ядки за сутринта. Знаете колко ги обичам.
- Знам, татко. Хайде, ние ще тръгваме, да не закъсняваме. Ще се видим утре!
- Чао, деца. Приятна вечер.
- Приятна, татко.
- Марк, имаш ли минутка да поговорим? - включи се неочаквано в разговора Ник.
- Разбира се, Ник, какво има?
- То.. и аз трябва да тръгвам, хайде ще говорим направо по пътя. Чао, Фиктор , ще намина и аз утре, да не скучаеш сам.
- Е, добре, приятелю. До утре! - отвърна развеселен Фиктор.
Тримата посетители излязоха в коридора на сградата, в която се намираше апартамента на специалиста.
- Приятели ли сте,вече? Май планът действа. - подхвана разговора синът.
- Виж, Марк, знам,че е странно да гледаш баща си в клиника, разговарящ с лекаря, сякаш са приятели от години, но засега това е най-ефикасната процедура, която мога да му предложа. Не мога да разбера откъде си е внушил,че е строителен предприемач, при това един от най-добрите,след като е работил повече от двайсет години като учител по физика. Хилда вече свикна да се преструва на домашна прислужница, но все пак - тя е медицинска сестра, не мога да я карам да бяга и да му купува овесени ядки, когато му се приядат.Внуших му,че е в платен отпуск. Също успях да го накарам да ме приема като близък. Вечер, когато си ляга, го обезопасяваме напълно,за да не вземе да направи някоя глупост. Знам,че може би звучи прекалено, но докато постигнем напредък по заболяването му, нещата ще останат така.
- Къса ми се сърцето,да го гледам такъв. - пророни Доли.
- Разбирам напълно, не е лесна гледка. Най-лошото е,че трябва да карам и вас да се преструвате. Но е за негово добро. Трябва да сведем стреса му до минимум.
- Разбира се, докторе. Направете каквото е нужно. Утре ще дойдем пак, по график.
- Добре. Тръгвайте сега, да не ви задържам и аз. До утре.
- До утре, докторе.
Никълъс въздъхна при мисълта,че не е дори близо до разплитането на проблема на Фиктор. Тази нощ щеше да спи неспокойно, усещаше го.
Същото се отнасяше и за затворения в капана на собствения си ум учител по физика. Същият сън, същата улица, същите сгради.
И същото това падащо парче от сградата. Този път Фиктор остана заспал и след тежкия удар с отломката. Усещаше как лежи в безсъзнание на нагорещения асфалт. Не изпитваше никаква болка,обаче, поне сънят му предоставяше това.
След неизвестно време, прекарано така, той се съвзе. Отвори едното си око. Отвори и другото.
Най-после го виждаше. Ето го - краят на улицата беше пред него. И точно в него бе разположена различна от всички останали сграда. Нисичка, по-спретната, боядисана различно. Фиктор стана и се доближи. С всяка следваща крачка разбираше каква е тази постройка. След стотина метра стоеше пред стълбите на едно обикновено... училище. Все още спящ дълбоко, той се почеса по главата недоумяващо. Знаеше,че трябва да влезе. Заизкачва стъпалата едно по едно, внимателно и бавно.
- Време е за ставане, господин Фиктор! - чу се някъде в далечината гласът на Хилда.
Фиктор се сепна. Стълбището изчезна. Училището също. Наместо тях, той виждаше лицето на непозната жена, която го гледаше с уплах.
- Пак ли кошмар? Ех, не знаех,че строителните предприемачи имат такива неспокойни сънища. - каза му разбиращо тя.
- Аз не съм такъв. - прошепна Фиктор. - Аз съм просто учител. Къде съм? Какво е това място?
- Господин Фиктор! - ахна Хилда. - Това си заслужава овесените ядки, почакайте само доктора да чуе!
- Аз...аз не обичам овесени ядки. Не ми давайте, моля. И ако обичате... ще свалите ли тази усмирителна риза от мен?