Кокал, червено Боро и малко дъжд

 Събудих се от кукуригането на петли, идващо от телефона ми. Алармата ми бе поредното доказателство как технологиите се опитват да намерят заместител на всичко, което ни заобикаля.Някъде успяваха, някъде не. Наистина не го намирах за правилно. Свикнал съм нещата да стават по определен, старомоден начин откакто се помня. А не съм млад, вече съм на възраст.
 Станах от леглото и отидох в банята. От понапуканото ми огледало ме гледаше нелицеприятната ,изморена физиономия. С огромни торбички под очите, наистина светла кожа и една-две брадавици, показали се на бял свят през годините, лицето ми плашеше доста голям процент от хората, с които се разминавах по улиците. Но аз си бях свикнал. Не мога да го променя, защо да се кахъря тогава?
 Измих си зъбите, те поне бяха в добро състояние, сресах малкото си останала коса и си направих кафе. Налях си чаша ром след него, ей така, за отскок. Чакаше ме натоварен ден. Трябваше да анкетирам определен брой хора, което щеше да ми помогне в решаването на проблема относно виждането ми, че технологиите не могат да изместят най-важните неща в живота. Всичко бях измислил. Щях да задавам на анкетираните един-единствен въпрос. Ами да, за анкета не са ти нужни много въпроси. Ако е правилният, стига и един.
 Видях,че навън вали. Никога не съм имал проблем с дъжда, честно казано. Дори го предпочитам. Има по-малко хора навън и ми е по-спокойно докато се разхождам.
 Сложих си качулката, обух си кубинките и излязох. Не обичам чадърите, намирам ги за неудобни. Пък и след като харесваш дъжда, защо да се криеш от него?
Из града наистина нямаше почти никой. Не съм и очаквал друго. Реших да отида до близкия парк, току-виж са се събрали повече хора там. Закрачих в тази посока, но за мой късмет, още на десетия метър срещнах човек, годен за анкетата ми.
- Добър ден, господине. - поздравих ведро.
- Добър да е, друже. - отвърна ми дядото под чадъра.
- Може ли да ви задам един въпрос за моята анкета?
- Давай.
- Ако знаехте,че утре е последният ви ден живот, какво бихте поискали като последно желание?
- Ех, много тежки въпроси задаваш рано сутрин.
- Това ми е работата, господине, съжалявам, ако е неуместно.
- Не, няма проблем. Предполагам... - дядото се замисли. - Бих си пожелал да видя съпругата си за последно. Да си кажем сбогом, пък тогава да става каквото ще. Разделени сме от двайсет и една години, ала не съм спирал да я обичам. Тя би било последното ми желание.
- Разбирам. - отговорих аз леко гузен,че съм разчуствал човека. - Благодаря Ви за отговора.
- За нищо, момче. Приятен ден.
- И на Вас.
Кимнахме си за довиждане. Дъждът се усили. Хубаво поне ,че не духаше вятър. Не понасям студения вятър.
Продължих си по пътя замислен. Срещу мен се задаваше вторият кандидат за допитването ми.
- Добър ден. - подхванах аз.
- Добър ден. - усмихна се приветливата възрастна жена.
- Правя анкета. Нека попитам, ако не е проблем.. Ако знаехте,че утре е последният ви ден живот, какво бихте поискали като последно желание?
- О, момче. Ти си още млад, а за какви неща разпитваш. Има време, не го мисли. Смъртта е тъжно нещо, право да ти кажа. Но ако трябва да отговоря, бих избрала една хубава, вкусна мелба. Като бях млада обожавах сладолед, но с годините спрях да си купувам. Бих си хапнала една за последно, ако зная,че това е последното нещо, преди да си отида.
- Благодаря Ви. - усмихнах се аз.
- Моля, младеж. Но те съветвам да се занимаваш с нещо по-ведро. Тези мисли са пагубни.
- Благодаря за съвета.
Винаги съм се възхищавал как хора, по-възрастни от мен, ме наричат младеж или момче. Че аз съм далеч от пубертета, дори и от студентските си години. Гоня четиридесетте, изглеждам на над петдесет, а все се намира някой, който да ме накара да се чувствам млад. Странно нещо е животът. Телефонът ми иззвъня.
- Как върви анкетата днес? - познатият глас от другата страна на линията.
- Нормално. - отвърнах вяло аз. - Както обикновено.
- Довечера ела на вечеря, ако желаеш. Жена ми ще готви. Знаеш колко добра е в кухнята.
- Може да намина, не съм сигурен.
Затворих. Мразех разговорите с шефа ми. Дори и привидно добър, той бе истински дявол. Все ме препираше, сипеше критики към работата ми и прочие убийци на самочувствието действия. Нищо чудно,че се състарявах с всеки изминал ден работа. Как да работиш в такава неприятна среда? Трудно. Но за тази работа бях най-годен явно. И се бях примирил.
Стигнах до парка без да усетя. Още в началото на алеята, която най-често обхождах ме пресрещна мокро до кости куче. Махаше с опашка, до момента, в който ме видя и фокусира.
Спря се и застина на място. Аз се приближих спокойно.
- Хей. Как си?
- Мокър, какъв да съм. Не виждаш ли какво нещо се излива? - отвърна ми нацупено четириногото.
- Искаш ли да се включиш в анкетата ми?
- Хъ, анкета. Давай, така и така нямам нищо за правене.
- Ако знаеше,че утре е последният ти ден живот, какво би поискал като последно желание?
- Кокал.
- Кокал? Просто кокал?
- Да бе,пич. Кокал. Трудно ли е да го разбереш? Аз съм куче, обичам да си хрупам нещо.
- Разбирам. Окей, записвам в тефтера. Готово.
- Айде със здраве. Дано не премръзнеш.
- Няма, не се тревожи за мен.
- А, не се тревожа, казах го от куртоазия.
Куче използваше по-изискани думи от мен. Засмях се сам на себе си. Ако не знаех,че съм полудял, бих си помислил,че полудявам наново. Поне ме разведри след отговорите на дядото и бабата. Усмихвах се още минута-два без да имам друга явна причина.
Тъкмо станах отново сериозен и насмалко да се блъсна в едно тичащо дете. То бе заето да бяга от майка си, аз пък бях потънал в мисли за кучето и кокала.
- Ей, за малко да се блъснем.
- Да, ти беше виновен. - погледна ме момченцето и скръсти ръце пред гърдите си.
- Може ли да те питам нещо?
- Зависи.
- От какво зависи?
- Ти добър ли си или лош?
- Боя се,че съм повече лош отколкото добър.
- Добре, тогава може. Не обичам героите, предпочитам злодеите. Жокера ми е много по-любим от Батман. Ти кой харесваш повече?
- Хе, и аз предпочитам него, но аз съм старичък вече.
- Да,виждам. Поне си с качулка,а не с чадър. Дядовците ходят с чадъри. Та, какво искаше да ме питаш?
- Точно. Така.. може да е малко мрачно, но повярвай ми,за добра цел е. Ако знаеше,че утре е последният ти ден тук, какво би си пожелал?
- Нещо като последно желание преди да умра ли? - малките, невръстни очи ме гледаха ококорено, с искреност, способна да победи и хиляда Жокери.
- Точно така. - пророних едвам-едвам.
- Тогаваа... - проточи той началото на отговора си. - Бих си избрал да съм безсмъртен.
Усмивката му ме завари неподготвен. За застаряващ любител на мрака, това бе една от малкото ми слабости. Децата не приемаха тъмнината както нас, порасналите. Като че ли я разбираха по-добре. Не се плашеха от самата нея,а от мисълта,че там,в непрогледното се крие нещо опасно. Ако знаеха,че няма никой, биха се разхождали спокойно, подсвирквайки си, без грам светлина.
- Но ако си безсмъртен и нямаш право на повече желания, как ще живееш? - продължих разговора аз.
- Много просто, ще си поставям цели, а не желания. Ще казвам "трябва" ,а не "искам". След като ще имам цялото време на света, ще се науча да правя всичко и няма да имам нужда от някой, който да ми изпълнява желанията.
- Ти си умно дете. Как се казваш?
- Анимо. Ами ти?
- Аз не си харесвам името. Няма да ти кажа. - усмихнах се с лека горчивина аз.
- Добре. Твое решение си е.
- Благодаря ти за съдействието, Анимо.
- За нищо, господине. Довиждане. - каза ми с безпрецедентна учтивост хлапето и ме подмина, продължавайки да бяга от майка си.
 Досега никой не ми беше отговарял толкова перфектно на въпрос. Чак ми се отщя да разпитвам повече хора. Ала трябваше. Четирима бяха недостатъчно, шефът нямаше да е доволен. Не че някога беше,де. Но от мен да мине.
- Добър ден.
- Добър да е, авер. Да ти се намират някакви стотинки? Да си взема бира, не за друго. Само за бира е времето.
- Съмнява ме,че е точно бирено време, но ... ще ти дам. В замяна искам да ми отговориш на един въпрос.
- Е, ще отговорим, защо пък да не отговорим. Думай. - бездомникът ме гледаше с благ поглед, изпълнен с очакване. Очакване на поредната порция монети, които да му донесат така бленуваната напитка.
- Ако знаеше,че утре е последният ти ден живот, какво би си пожелал?
- О, това е труден въпрос. Само едно нещо ли мога да си избера?
- Само едно, приятелю.
- Така. Значи.. абе, да ти кажа честно, най-обичам цигарките. Бих си поискал една кутия червено Боро, пък к`вото ще да става. Като ще мрем, да е със стил, нали така се викаше?
Засмях се.
- Ха, имаш право. Добре, благодаря ти.
- За нищо. А какво стана със стотинките ми? Може направо левче да ми дадеш, да не търсиш дребни.
- Ей,че мислиш за другите. Ето ти лев, купи си хубава бира поне.
- Жив и здрав да си.
Задмина ме без да изчака да му отвърна. Имаше пари - имаше и бира. Какво друго му трябваше? Никой от петимата досега дори не бе споменал нещо технологично. Дори и различни, всички имаха наистина земни желания. Разбираеми и обосновани. Само ако хората разсъждаваха сякаш им е последен ден във всеки един момент.. Но не би. Затова и още имам работа. Всеки ден си мислят нещо различно. А това се харесва на публиката.
 Денят ми продължи с още няколко дъждовни интервюта. Един строител искаше хубав, нов дом за семейството му. Една скрила се от дъжда двойка си пожела да са заедно дори и след утрешния ден, там някъде,в безвремието. Говорих си и с колоритна група старчета, всеки от които ме изненада приятно, чак до смях. Двама си пожелаха титла на любимия футболен отбор в деня на погребението им. Третият си избра бутилка отлежал Джак за изпроводяк, а последният, ясно най-сантиментален, ми каза следното:
- Не е важно какво ще си пожелая, момче.Дошло ли е времето ми, всичко ще бъде без значение. Каквото и да поискам, ще е за последно и само ще ми подразни душицата. Затова бих си пожелал само да се усмихна искрено преди да си тръгна. Нищо повече.
Благодарих им, докато си записвах отговорите. Имах достатъчно за деня. Беше време да се прибера и да се захващам за работа. Вече не валеше. Качулката ми бе подгизнала, но не я свалих. Обичам да се разхождам така, дори и да грее слънце. На връщане към вкъщи си купих печено пиле и бутилка ром - старата свърши сутринта.
Цяла вечер се занимавах с анкетата. Дори и да ви звучи преувеличено, всяко такова начинание си изисква определено време. Не може да претупаш нещата, все пак е важно за някой.
- Как върви? - шефът обичаше да ме проверява дори и в полунощ.
- Както обикновено, почти привърших. Имам малко работа навън само и продължавам.
- Добре. Имаше ли интересни отговори днес?
- О, определено. Едно момченце ме смая. Направо ме остави без думи.
- Браво. Радвам се. 
Може би имаше и малко добро останало в тази шефска душа. Кой знае..
Качулката, кубинките и телефона. Бях готов за излизане. Трябваше да съм бърз,за да успея да привърша с приготовленията за утрешния ден, нямах място за почивка.
 Излязох и закрачих под светлината на услужливите улични лампи. Градът беше още по-пуст. Завих в една от тесните улички и ускорих крачка. Страх ме беше да не закъснея. Никога не съм закъснявал, де, но... винаги имах едно особено напрежение в такива моменти. Завих още веднъж, вече по осветения по-добре булевард и затърсих с очи. На двайсетина метра от мен ги видях. Анимо пресичаше по пешеходната пътека, хванал майка си за ръка. Типично в негов стил, изведнъж пусна ръката ѝ и побегна. Стигна до тротоара и без да я чака се обърна надясно,за да пресече другото платно. Тръгна с бягане по още мокрия асфалт. Сепна се,чак когато чу надутия клаксон на наближаващия автомобил. Спря се на място, вцепенен и погледна към застрашителните фарове.
 С абсурдна скорост се впуснах към него и го дръпнах от пътя на колата, точно преди да го замаже за пътната настилка. Оставих го на тротоара и му дадох време да се успокои. Дишаше тежко, като за малчуган, но не се разплака. Не даваше на страха да го превземе.
- Здравей, Анимо.
- Здравей. - очите пак ме пронизваха. Той не знаеше що е зло.
- Вече си безсмъртен. Точно както пожела.
- Наистина ли? - ахна Анимо и ме прегърна с най-силната възможна детска прегръдка.
- Да. - прошепнах аз. - А сега трябва да тръгвам, преди някой да ме е видял. Сбогом, момче.
- Ама.. как така? Няма ли да се видим пак?
- Надали.
Обърнах му гръб и закрачих обратно към вкъщи, готов за среднощна работа върху останалата част от анкетата.
Телефонът ми иззвъня докато се качвах по стълбите в старата сграда, където живеех сега.
- Разбрах какво си направил.
- И?
- Не съм доволен.
- Знаеш правилата. Последното желание си е последно желание, шефе.
- И все пак...
- Ненаситен си. Отвращаваш ме.
- Внимавай как ми говориш!
- Защо? Ще си намериш друг анкетиращ ли? - изсмях се без радост в гласа аз.

 Той ми затвори без да отговаря. Аз отключих входната врата на апартамента си и седнах уморен на дивана. Налях си чаша ром и отпих. Оставих я на масата точно до кокала, който грижливо бях увил в хартийка и кутията червено Боро. Движех се по график. Една и съща анкета всеки ден. Едни и същи вечери, прекарани в набавяне на желанията. Чети и търси. И не, не ми пука за телефоните и технологиите,но трябваше да ви пробутам нещо в началото на историята.
Станах и най-сетне си свалих качулката. Окачих я в гардероба, точно до косата и си налях нова чаша ром.
Какво, мислите,че пия много ли?
Ха, дори и да се казвам Смърт,пак си имам пороци. Наздраве!