Нощта ми започна с кражба

  Франки беше гладен. Стоеше на студените бетонни стълби пред хлебарницата и броеше дъждовните капки, падащи в локвата пред него. Нямаше пукнато пени. Не работеше. Не учеше. Но това не му пречеше да припечелва от време на време. Въпреки че бе едва на петнайсет, вече минаваше за изкусен крадец. От седем годишен беше започнал да си намира начини за прехрана, всичките до един - нелегални. Но пък и на кой му пукаше за закона? Богатите си бяха богати, бедните се мъчеха. една кражба повече или по-малко никому не правеше впечатление.
А Франки бе зверски изгладнял. Не беше ял нищо днес, което бе неприсъщо за класен джебчия като него. Писнало му бе, обаче, да краде от добрите хорица, блъскащи се из оживения център на града. Трябваше да въведе ред. Да допринесе за баланса. Да открадне от богатите. Мисълта му допадна. Като Робин Худ, ала без качулката. Пък кой знае.. след като се докопаше до богатство, можеше да си купи и качулка.
Малкият крадец си набеляза къща, която по всичко изглеждаше обитавана от знатно семейство и се захвана да изготвя план. Не беше много добър в дългите размисли, та затова не дочака дъжда от идеи как да ограби богаташите. Реши,че ще го кара както обикновено. На инстинкт.
Изчака да се свечери, стоейки на каменните стълби, въпреки безбройните опити на хлебаря да го изгони.
- Хайде изчезвай, бе, какво чакаш тук ?
- Чакам си късмета, старче. Остави ме на мира.
- Махай се преди да съм започнал да те налагам.
- Давай, да те видя, де? - демоничният пламък в порасналите детски очи отдавна бе взел страха на клетите старци в околността.
- Проклети деца. - тросна се хлебарят.
- Проклет, ама инат. - намигна му Франки.
Нощта дойде. Момчето свали мокрото си прокъсано палто, за да не му пречи и застъпва бавно към слабо осветения вход на голямата къща. Извади вярното парче тел, което му служеше за съучастник и с няколко премерени движения щракна старата ключалка. Вратата се отвори леко. Безшумно. Франки постоя в коридора на дома няколко секунди, докато свикне с тъмнината. Имаше опит и преди в такива изпълнения, ала никога не се бе осмелявал да проникне в къщата на някой фрашкан с пари гражданин. Шубе го беше. Но това беше преди. Тогава беше малък, сега беше различно. Не искаше да краде обикновени дрънкулки. Имаше ясната цел да се добере до сейфа на семейството. Нямаше да краде повече след това. Просто нямаше да има нуждата. Имаше част от него, която го правеше заради тръпката, ала му се живееше.. Не искаше да свърши пребит в някоя канавка.
Прецени,че ако има сейф, то той ще се намира някъде на скришно. А определено повече скришни места би имало на втория етаж, наместо на първия. Момчето се заизкачва бавно и внимателно по масивното стълбище. Беше лек и затова нямаше проблеми със пазенето на тишина, докато ходеше. Годините опит го бяха научили на някои трикове, които му бяха от полза винаги, когато решеше да балансира бюджета си. В секундата, в която стъпи на горния етаж, Франки замръзна. В отворената врата, гледаща към стълбището, на удобния си стол беше заспал, явно, домакинът на къщата. Масивен, точно като стълбището си, чичка, хъркащ през равен интервал от време. Грамофонът му бе включен, но той отдавна бе отцепил.
Малкият крадец си пое едва чуто въздух и продължи. Имаше само две врати на този етаж. Едната бе тази, отворената, а другата бе затворена. Не беше събрал куража да крачи около спящия собственик, затова реши да рискува. Нещо му подсказваше,че ако има сейф, то той ще се намира точно в тази, другата врата. Приближи на пръсти и пробва дръжката. Не беше заключена. С най-внимателно движение отвори и затърси с поглед голямата метална кутия. Погледна наляво, после надясно.. нищо. Трудно различаваше нещо в тъмното, а тук мракът бе по-непрогледен отколкото в останалата част от къщата. Франки реши да предприеме нов риск. Така и така бе стигнал далеч, поне да свършеше започнатото. Извади вехтата запалка от джоба си и я щракна. Стаята в миг лумна в топли цветове. Пламъкът не бе мижав и стигаше точно колкото да се огледа по-добре. Наместо в сейфа, обаче, очите му се заковаха на нещо друго в стаята. Точно в средата ѝ имаше изящно легло, на което спеше спокойно дългокосо момиче. Разбойникът забрави за момент мисията си. Приближи се предпазливо и я погледна от близо.
Косата ѝ бе паднала върху лицето и скриваше по-голямата част от него. Като пълен нехранимайко, Франки протегна ръка и отмести косите ѝ,така че да я разгледа. Не му се беше случвало до сега. Да, заглеждаше момичетата, разхождащи се из града, хванали за ръка мама и тате, но нищо повече. Дори и възрастен душевно, той си оставаше още дете. И това крадливо дете беше очаровано от красотата на тази спяща красавица. Миглите ѝ бяха много дълги. Никога не му бе правило впечатление такова нещо. Беше сложила ръка между главата си и възглавницата и дишаше бавно и унесено, явно не го бе усетила. Франки забрави,че иска да краде от семейството ѝ. Забрави за какво е дошъл. Единственото му занимание сега беше да я наблюдава как спи. Зачуди се дали сънува. И какво ли би сънувала. Той,в редките пъти, когато помнеше сънищата си, виждаше неразбираеми картини на хора и явления, непонятни за детския ум. Никога не бе сънувал красив сън. Само няколко кошмара през годините. Всичко останало бе неясен спомен за нещо неизживяно.
Франки не прецени колко стари са дъските на пода, по който стъпваше. При следващата му стъпка към леглото, една от тях изскърца силно. Той се сепна и за малко да изпусне запалката. Тя се пробуди. Първият ѝ инстинкт бе да извика силно при вида на непознатото момче в стаята. Франки я гледаше право в очите с пръст, поставен в знак за мълчание пред устата. Черните му очи я умоляваха да не издава звук. Направеше ли го, с него бе свършено. Таткото щеше да довтаса на минутата и да го пребие както намери за добре. После щяха да го предадат в полицията, откъдето да го пратят в изправителен дом. Там щеше да изкара някой и друг месец, докато докарат нови деца и го изхвърлят като куче на улицата. Докато вали, разбира се. Тук винаги валеше. Беше го преживявал вече и не искаше да се връща в онази реалност.
Момичето не издаде нито стон. Не знаеше защо го прави. Разбираше,че може и да греши, но не се чувстваше застрашена от хлапака с каскет, който я гледаше със смесица от страх и любопитство.
- Кой си ти? - попита го тя.
- Франки. - прошепна той и свали пръста от устата си.
- И какво правиш в стаята ми, Франки? - сините ѝ очи го подлагаха на изпитание, което не можеше да избегне.
- Дойдох да търся сейфа на баща ти. Исках да го ограбя..
- Ясно. Искаш ли да му кажа, сигурна съм,че ще ти го покаже с удоволствие?
Играеше си с него. Играеше нечестно.
- Не. Ако обичаш.
- Обичам шоколад. Ще ми купиш ли, ако не го направя?
- Нямам пари.
- Няма да ти е трудно да намериш, така като те гледам.
- Как се казваш?
- Гертруд. Но може да ме наричаш Принцеса, татко така ми казва.
- Добре, принцесо. - усмихна се крадецът.
- Е, ще крадеш ли нещо или не?
- Ще ме оставиш просто така ли?
- Няма как да те спра, ако въобще не съм се будила. Бил си тук незабелязан, харесал си си нещо и си го отмъкнал.
- Защо го правиш? Аз съм просто разбойник.
- Яде ми се шоколад, просто.
- Ами, ако искам да открадна теб?
- Боя се,че това е трудно постижимо. Татко и мама ще забележат веднага,че ме няма. И намерят ли ме, тежко ти. Ще ти стъжнят живота.
- Бих поел риска.
- Е,аз не. Обичам си леглото и стаята. Предпочитам да остана тук.
- Разбирам. Ами, нищо друго не искам да крада. Нали няма да извикаш, след като си тръгна от стаята?
- Не знам. Ти как мислиш? Може да си променя мнението набързо.
Франки се поколеба. Затвори капачето на запалката си и я остави на леглото на Гертруд.
- Защо ми е? Не пуша. Мисля да пропуша, когато стана на шестнайсет, чак.
- Така ще имам причина да се върна.
- Само една ли?
- Не знам. Ти как мислиш?
Той ѝ се усмихна, тя му отвърна със сключени в строга физиономия вежди.
- Чао, Принцесо.
- Чао, Крадецо.
  Момчето излезе бавно от стаята. Затвори внимателно вратата, слезе незабелязано по стълбите и се измъкна през входната врата като призрак. Не предполагаше,че влизането в такава къща ще е толкова лесно. Не беше и очаквал, обаче, да си тръгне с празни ръце.
Не искаше да краде от нея. Нямаше сила да го направи. Невинните ѝ очи го предразполагаха към какво ли не друго, ала кражбата не беше едно от тях. Искаше да си говори с нея, да се грижи за нея, да я прегръща, да я гледа как спи. Той бе просто момче, попаднало в плен на обстоятелствата. Единственият начин да я вижда беше да се промъква всяка вечер в стаята ѝ. Никой нямаше да кимне одобрително ако ги видеше двамата, хванати за ръце. Кой беше той, коя беше тя. Дали нямаше да е по-лесно просто да забрави и никога да не се връща там?
  Франки се събуди в удобното си легло, направено от бали слама в хамбара на добрия Линкълн. Толкова пъти бе влизал без старчето да го усети, че собственикът на тази почти срутена сграда бе приел факта,че трябва да дава подслон на момчето. Слънцето го биеше по лицето през дупките в тавана. Беше топла сутрин, но нещо не беше наред. Освен запалката, Франки бе оставил още нещо навън след снощния набег. Палтото му стоеше необезпокоявано, заедно със своите кръпки, на улицата пред дома на Гертруд. Напълно беше забравил за него в еуфорията си. Стана и с бърза крачка се върна до мястото.. Палто нямаше. Хвана го яд. Рядко се намираше добра връхна дреха за без пари. Сега трябваше да си я набави по изпитания начин.
Имаше един малък проблем, обаче. Не му се крадеше вече. Не само от нея. От всички. Укоряваше се безмълвно,че някога въобще е започнал да го прави. Имаше ли въобще избор? Оставен сам-самичък, едва на седем, какво друго му оставаше, освен да намира сам начин да преживява? Никой не би наел седем годишно момче на работа, пък какво ли и е можел да върши тогава.
Така и се роди джебчията Франки. Малко хора се усъмняваха в невинния поглед на нисичкото момченце, блъснало се в тях уж случайно. С годините той се усъвършенства. Стана наистина добър. Признат сред обществото на крадците. Едва на петнайсет, ала вече бе име в тъмните среди на града. И ето,че сега името вече не искаше да бъде свързвано с тази му същност. Искаше да се промени. Да е различен. Различен в нейните очи.
- Донгър, имал ли нужда от бачкатори ? - подхвана ведро Франки разговора с хлебаря.
- Имам, но нямам място за скапаните ти приятелчета. Кажи им да забравят за хлебарницата ми, всички сте банда вандали.
- Не сме вандали, Донги! Ние сме изкусни артисти на кражбата. Много добре знаеш,че не рушим обществена собственост. Частна, още по-малко.
- Все ми е тая какви сте, момче. Просто ме остави на мира.
- Искам да работя за теб.
- Ха, забавен си от рано днес. - изсмя се старецът.
- Сериозен съм. Писна ми да крада, искам да си изкарвам честно хляба.
- Не е ли малко късно да промениш начина си на живот? И малко рано,че да се разкайваш за греховете си?
- Не съжалявам за нищо. Просто искам да започна отначало.
- Да бе. Ще те наема и на втория ден си ме обрал, как пък не. Пробвай някъде другаде, Франки.
- Моля те, Донгър! - гласът на момчето не бе звучал толкова искрено никога. Или поне хлебарят никога не го бе чувал.
- Абсурд. Съжалявам, момче. Не мога да рискувам.
- Не те виня..
Франки се обърна и слезе по стълбите. Искаше да си намери работа така силно, ала всички в околността знаеха какъв е. Как да убеди някой от тези дъртаци,че не иска да открадне парите им, а да припечелва като всички добри хора? Щеше да е трудно. Наистина трудно.
По-трудно, обаче,му беше да сдържа ентусиазма си. Искаше да види Гертруд толкова много, че не можеше да си намери място. А до нощта оставаха толкова много часове. Дали пък нямаше и друг вариант...?
- Кой звъни? - чу се гласът на татко ѝ, докато вървеше тежко към входната врата.
- Аз съм Франки, господине. Приятел съм на Гертруд. Тя тук ли е?
- Хм.. Франки викаш. - погледна го многозначително господин Чоклит. - И откъде по-точно познаваш дъщеря ми?
- От хлебарницата, господине. Виждал съм я вътре много пъти.
- Каза,че сте приятели?
- Е,аз казвам много неща, кой ме слуша. - не беше премислил добре версията си. Не стига това,ами и се потеше от притеснение. Каскетът му играеше ролята на капак върху нагорещена тенджера в момента.
- Хм, както и да е. Тя не е вкъщи, на училище е. А ти защо не си , млади момко?
- Аз.. такова, не ходя, господине. Нямам пари,за да уча.
- Ами родителите ти, не искат ли да учиш?
- Не зная къде са, господине. Преди осем години изчезнаха нанякъде и ме оставиха на ей онези стълби. - пророни Франки, сочейки хлебарницата.
- Колко жалко. Имаш ли работа,тогава, момче? Изглеждаш ми годен за бачкане.
- Нямам, господине. Но бих искал да работя. Наистина искам.
- Искаш, значи. Нека ти предложа нещо тогава. - подхвана Чоклит. - Ще те взема на работа при мен, във фабриката. Но при едно условие.
- Каквото кажете.
- Няма да идваш повече тук и да търсиш дъщеря ми. Цяла сутрин ми говори за това,че сънувала някакъв си Франки, рицар на бял кон с каскет. Ти нито си рицар, нито имаш кон,но кепето ти ми изглежда съмнително. Нещо ми подсказва,че ще си беля за нея. Затова ти поставям тази забрана. Приемаш ли работата?
- Приемам, сър. - каза Франки след кратка пауза и преглътна тежко.
- Добро момче. Започваш утре в шест. Бъди навреме. Знаеш ли къде е фабриката?
- Да, сър.
- Хубаво. Бягай сега,че имам доста задължения да свърша.
- Благодаря ви, господине! До утре.
- Чао, Франки.
  Имаше работа. Ето,че бе станало по-лесно, отколкото той си мислеше. А що се отнася за условията на господин Чоклит... кой,въобще, спазваше правилата? Майната им на правилата.
Нощта дойде. Луната изгря. Франки се промъкна отново там, където вече му бе забранено.
Влезе незабелязан в тъмната стая.
- Принцесо? - не можеше да разбере дали има някой в стаята без светлината.
- Мислех,че ти е забранено да идваш тук. - отвърна му тя, щраквайки запалката.
- Така е. Но никой не ме усети.
- Е, какъв крадец щеше да си,ако не беше така? Носиш ли ми шоколад?
- Не. Съжалявам.
- Недей. Няма проблем.
- Днес не съм крал от никой.
- Кради колкото си искаш, мен не ме касае това.
- Намерих си работа.
- Зная. Татко ми каза. Дори му стана смешно, помисли,че наистина съм сънувала следващия му работник.
- А беше ли така?
- Не,разбира се. Не ставай глупав. Сънувах понита и летящи слончета.
Двамата се засмяха.
- Ако татко те открие, не ми се мисли.
- Недей да мислиш, тогава. Просто си говори с мен.
- Добре.
Гледаха се известно време. Той обичаше синьото , тя изучаваше черното. Пламъкът от запалката играеше между погледите им. Ту се извисяваше, ту се снишаваше. Сякаш танцуваше пред скромна по брой публика.
- Защо се върна? - наруши мълчанието тя.
- Защото не бях срещал досега принцеса.
- Значи не е само заради запалката! Видя ли, знаех си! - тя се усмихна самодоволно.
- Не съм и твърдял друго. Учите ли полезни неща в училище?
- Ха, питаш ме, все едно не си ходил никога.
Франки отмести погледа си към земята. Срамуваше се.
- О...ти наистина не си бил в училище?
- Да. Нещо такова..
- Не си изпуснал много. Учим само простотии. Глупости за бабите и дядовците на нашите баби и дядовци.
- Би ми било интересно да науча нещо за бабите и дядовците си. Аз дори не знам кои са били.
- Затова ли почна да крадеш? Защото си нямаше никой?
- В началото беше чист инстинкт за оцеляване. След това стана хоби. По-късно се превърна в начин на живот. Но не обвинявам никой, сам съм си го избрал.
- И сега какво? Сам избра да спреш?
- Може да се каже. Имах лек подтик.
- От кого?
- Не знам. Ти как мислиш?
- Не е честно, това са моите думи. - сопна се Гертруд.
- Честно е така относително понятие.
- Не си учил, пък знаеш доста сложни думи... Как така?
- Да не мислиш,че съм крал само храна и пари. Откраднал съм и много книги през годините. Хлебарят ме научи да чета, преди да ме намрази.
- Хм.. надали те мрази наистина.
- Не знам. Може и да си права. - Франки въздъхна.
- Мина доста време, скоро не трябва ли да ходиш във фабриката?
- Не ми се тръгва.
- Ще закъснееш..
- Но искам да си говоря с теб.
- Ще те накарам да тръгнеш, повярвай ми. - закани му се тя.
- Как, ще извикаш тате ли? - подсмихна се той.
Принцесата се приближи рязко до него и го целуна. Не както по филмите, сълзливо и романтично, а точно като дете, което за първи път усеща порива на желанията. Кратко,ала силно. Франки остана зашеметен.
- Ето така. - усмихна му се тя и го бутна така,че да падне от леглото на пода. За щастие не вдигна много шум. - Тръгвай сега. Хайде!
Бившият крадец усети внезапен прилив на енергия. Скокна от пода и направо прелетя по стълбите. Затвори вратата с трясък, ала не му пукаше. Бяга по целия път до фабриката. Стигна там двайсет минути по-рано от всички. Не го интересуваше,че трябва да чака. Искаше да работи. Нямаше търпение да изразходи енергията си на конвейера за консерви Чоклит.
Отговорникът на фабриката се зарадва,че момчето имаше такова желание за бачкане. Похвали го пред господин Чоклит. Всички бяха доволни. Франки не усети как минаха десетте му работни часа. В края на деня получи по десет пенита за всеки час. Предостатъчно да си купи вечеря, че дори и една бира.
- Как беше първият ден? - попита го часове по-късно, на светлината на запалка, Принцесата.
- Супер. Доста съм добър. Мисля,че имам бъдеще в бизнеса. - отвърна ѝ, ухилен до уши, Франки.
- До кога ще се промъкваш така,за да ме видиш?
- Докато не усетя,че си безразлична към мен.
- Че защо да ставам такава?
- Е, кой знае.. Никога не знаеш.
- Личи си,че не си ходил на училище, все пак.
- Но пък имам работа. Дори пих бира по-рано. Купих си я! С мои, собствени пари.. какво по-хубаво от това?
Гертруд го целуна отново.
- Това, например?
- Не знам какво значи някой да се целува добре, но мисля,че ти се целуваш добре.
- Говориш като седем годишен.
- Ти пък.. седем. Аз съм на шест, все още, изкара ме старичък.
Тя се засмя отново. Обичаше да я слуша как се смее. Можеше да затвори сто консерви след звука на смеха ѝ.
- Кога имаш рожден ден? - попита го Принцесата.
- След точно две седмици. Ставам на шестнайсет. А ти?
- Аз имам утре.
- На колко ставаш?
- На петнайсет. Има време докато пропуша.
- Не можеш да си сигурна, възможно е никога да не ги почваш.
- И ти ли това си казваше, преди да запалиш?
- Я млъквай.
Целуна я по челото и излезе. Трябваше да отива на работа. Вече не му правеше впечатление колко лесно се промъква в къщата на Чоклит. И по-приятното бе,че усещаше свободата. Свободата от желанието да краде. Просто влизаше и излизаше. Все едно никога не бе идвал.
  Днес Франки работи дванайсет часа. Трябваха му пари. Днес нямаше да ги даде за бира.
- Взех ти нещо. - пророни той несигурно, подавайки ѝ шоколада.
- Досега май не си правил подаръци,а? - жегна го тя с усмивка.
- М..май не. Харесва ли ти?
- Разбира се. Обичам шоколад, казах ти. Не си ли изморен от работата, след като не спиш по цяла нощ?
- Едвам гледам.
- Отивай да спиш, ще се преумориш така.
- Не ми трябва сън.
- Трябва ти,ако искаш да ми купуваш шоколад. Работата не е шега работа.
- Личи си кой ходи на училище...
Трудно им бе да не се усмихват един на друг.
Франки свикна да си поспива преди работа. Научи и работата. Ставаше добър, всички го хвалеха. Дните минаваха в бачкане, нощите в разговори с нея и малко сън. Мина месец. Един сладък, като красив сън, месец. Ето,че след като не му се случи насън, хубавото го застигна в реалността. Франки беше щастлив. Не беше и помислял за кражба от много време. Не смяташе и да го прави.
- И как се чувстваш на шестнайсет? Знам,че те питам за десети път, но ми е интересно.
- Може би малко по-мъдър.
- Да бе. Разправяй ги на консервите тези. Същия си си.
- Че откога знаеш какъв съм?
- Опознах те.
- Ако съм се преструвал само,за да намеря сейфа?
- Това е невъзможно.
- Защо мислиш така?
- Защото нямаме сейф.
Тя обичаше шоколад. Той пък обичаше да си говори с нея. Не го съдеше. Не му възлагаше някакви очаквания. Не го караше да се променя. Ала го промени,дори без да иска, към по-добро. Франки понечи да я целуне. Наведе се към нея и затвори очи.
- Какво правиш ти тук, бе, калпазанин ?! - нищо не смразява младо момче повече от татковия вик на принцесата му. - Как влезе, разбойник ? Е, сега ще те подредя аз, ще видиш, хубавичко ще те подредя!
Случайно събудилият се господин Чоклит бе дочул,че в стаята на Гертруд се говори. Не можеше да повярва на очите си, когато отвори вратата. Принцесата му, сгушена в неговия нов, най-обикновен и нищожен работник.
- Взех... те ... на ... работа ! - след всяка дума имаше пауза за ритник.
- Как .. смееш ... да .. влизаш ... в ... дома .. ми! - ритниците се сипеха безпощадно. Гертруд пищеше.
- Не се притеснявай, мила, сега си в безопасност. - продума Чоклит, изтривайки потта от челото си. Беше старичък за боища.
- Ти си животно.
- Няма да ми говориш така, млада госпожице! Ще си поприказваме добре, когато се прибера от полицията.
  Франки имаше лошия късмет да бъда вече на шестнайсет. Можеше да бъде съден и да лежи присъда, стига да го признаеха за виновен. Неговата дума срещу тази на собственика на фабрика. Не беше трудно да се предвиди изхода.
- Имате ли да кажете нещо в своя защита, господин Котридж? - попита го съдията след обяснението на разярения Чоклит.
- Нямам, господин съдия. - продума с подута уста Франки. Цялото му лице бе в кръв. Ребрата го боляха адски. Мислите му дори не бяха тук.. те си останаха там, при Принцесата. Опитваше се да си представи всичко това като един голям, трагичен кошмар. Сега оставаше единствено да се събуди.
  Франки отвори очи. Наистина ли бе сънувал всичко това? Огледа се. Четири сиви стени. Една голяма решетка за врата. Една малка за прозорец. Не беше просто кошмар, а кошмарна истина. Бившият крадец бе осъден за влизане в частна собственост с цел кражба на три години затвор.
Влизане в къща, от която не бе откраднал нищичко. Отключи вратата първия път, за да ограби, а наместо това единствения ограбен се оказа той. Наместо сейф, той намери принцеса.
Не взе нищо от нея, ала тя... тя открадна ума му.
А кой може да сънува без ум?
Нито красиво, нито кошмарно.