Щрак.

  Нокс отвори кутията с грима и застана пред огледалото. Напудри цялото си лице, порумени бузите си, огради очите си с дебели цветни кръгове и най-накрая сложи червения си клоунски нос. Озъби се на отражението си и то му отвърна. Нахлузи износения си костюм и реши да се поразходи преди представлението си в цирка.
 Излезе с бодра крачка и с леки подскоци пое към препълнения градски парк. Слънцето грееше неумолимо, облаците се бяха скрили. Дори вятър нямаше. Нокс видя насреща си майка, хванала за ръка малкото си дете. Докато се разминаваха, той се оплези на момченцето и то се засмя. Нокс се усмихна. Беше добър в това, което правеше, ала така и не бе показал потенциала си на света. Играеше единствено в местния малък цирк, който не пътуваше никъде из страната. Случвало му е бе два-три пъти да бъде поканен на детски рождени дни, ала толкоз. Обичаше работата си, но трудно свързваше двата края с това си препитание.
 По пътя през парка към арената на цирка Нокс разсмя още три деца, двама възрастни и една катерица. Да, беше сигурен,че катерицата му се усмихна,когато и направи гримаса насреща. Влезе с весела стъпка в съблекалнята,за да остави телефона и портфейла си в шкафчето. Заключи го и се обърна, готов да излезе за представлението в пет следобед. Нямаше търпение да покаже на всички новия номер, който бе измислил.. щяха да се побъркат от смях.Нахлузи огромните си сценични обувки и понечи да излезе от помещението.
- Ей, Нокс, супер,че те хващам навреме! - провикна се зад него Арти, собственикът на цирка.
- Ела за секунда, трябва да ти кажа нещо.
- Да, Арти, кажи? Какво има? - усмихна му се Нокс.
- Виж, Нокси.. ъм, такова, трябва да те пусна да си вървиш.
- Никъде не съм тръгнал, Арти, за какво говориш? - учуди се клоунът.
- Не е до това дали си тръгнал, а.. просто нямаме нужда от теб,вече. Съжалявам, друже. Знам колко си обичаш работата, но съдружниците искат обновяване на персонала. Извинявай.
Нокс посърна на мига. Той живееше, за да гледа как публиката му ръкопляска, а сега му отнемаха това право.
- Но,Арти, толкова години работя тук.. Не може просто да ме изхвърлите като куче!
- Извинявай, Нокс. Наистина съжалявам, но няма какво да направя.
- Ясно..
Мъжът с перуката и червения нос бавно свали големите пантофи и ги постави на етажерката. Преоблече се, взе каквото имаше да взима от шкафчето си и бавно-бавно се изниза от стаята. През задната врата. Там, откъдето излизаха не-артистите и обслужващия персонал. Изходът от бляскавата сцена към нормалната, сива реалност. Що за клоун беше сега, след като дори в цирка не го искаха?
Дали заради тъгата в душата му или просто случайно, слънцето се бе скрило. Угаснало заедно с желанието на Нокс да разсмее някой. Валеше. Леко, лятно, пречистващо.
Ала не и за него. Той закрачи с подгизнали за секунди крака обратно към вкъщи. Свали червения нос и го прибра в джоба си. Капките отмиваха минута по минута грима му, който се разтече по целите му дрехи, сякаш Нокс се бе олял с кофа бои. Уволненият клоун не знаеше какво да прави. Как да продължи, ако не дава усмивки на хората? Нямаше друг цирк в града, а той нямаше пари да започне собствен клоунски бизнес. Оставаше му единствено да се разхожда по улиците и да прави трикове на непознати. Ала не...и това не можеше, щяха да го сметнат за някакъв хахо. Безработен, отчаян, негоден за нищо, пенсиониран смехурко. Нокс се натъжи. Бе прекарал години в усвояване и усъвършенстване на занаята. Безбройни часове пред публиката. Толкова много време пред огледалото, мъчейки се да измисли перфектната шега или гримаса. Нокс беше клоун от старата генерация. Ветеран, обречен на забвение. Купили му бяха билет към небитието - там, където отиват всички изгубени неща. Или уволнени, в неговия случай.
След дълго вървене той падна на колене. Цопна в една плитка локва и разпръска вода настрани. Захлупи лицето си с ръце и затвори очи. Искаше му се да заридае, ала не можеше. Толкова години смях го бяха научили да забрави какво е сълза. Беше залостен между мъката по изгубеното и невъзможността да се протегне към неизвестното. Усещаше как дъждът бие по гърба му.. силно, неумолимо, ритмично. Все едно му напяваше,че вече е бита карта.
"Прибирай се, приятел. На никой не си притрябвал вече. Напий се и си поспи."
Нокс не искаше да слуша този глас. Отказваше да приеме това, което му казваше.
- Колко още ще стоиш така? - попита го изненадващо момичешки глас.
Клоунът вдигна поглед, като избърса с ръка очите си от размазания грим.
Срещу него стоеше малко, съвсем малко момиченце, държащо чадър с цвят бордо. Тя го гледаше укорително, докато хрупаше морков.
- Е?
- Никой не иска да съм клоун, вече. - каза директно той.
- Ти искаш ли?
- Искам, разбира се.
- Е, значи не е никой. Я се стягай. Тъжните клоуни са парадокс сами по себе си. Ако си тъжен, ще изчезнеш от физическия свят, защото би бил едно голямо противоречие.
- На колко години си,че знаеш такива неща?
- На четири, но това не е нищо. Това си го знаех и когато бях на две. Сега се занимавам предимно със световна политика и икономика. Честно да си кажа обаче, скучна ми е. Предпочитам спиритуализъм и трансценденция. Хайде ставай, какво си ме зяпнал?
Нокс се изправи пъргаво и изтупа панталона си от мръсотията.
- Добре. Как се казваш?
- Нокс. А ти?
- Аз съм Бурдигала. Можеш да ми казваш накратко Бур. Мама така ми казва, освен когато ми е сърдита.
- Добре, Бур. Приятно ми е да се запознаем.
- И на мен. - отвърна тя и му подаде малката си детска ръка. - А сега.. искаш ли да можеш да разсмееш всеки един човек на света?
- Що за въпрос. Всеки клоун се цели към това.
- С едно щракване на пръстите си мога да направя така, че всеки, който види твой трик или жест да се усмихва и смее. На малката цена от лека физическа промяна, която трябва да заплатиш.
- Каква цена? За какво говориш, дете?
- Много е просто. Ако приемеш, ще трябва да забравиш за храната, която си ял досега. Ще започнеш да се храниш единствено със смях. Така хем ще си добър в това, което правиш, хем ще трябва постоянно да разсмиваш хора, за да не стоиш гладен.
- Ти наистина ли? Каква шега е това?
- Да ме виждаш да се смея? Там е и проблемът. Никога не съм се смяла от самото си раждане. Имам невероятната дарба да съм свръхинтелигентна и на практика магьосничка, ала не мога дори да се усмихна. Няма сила, която да ме накара да го направя. Затова пък, ти давам шанс да спасиш делото на живота си. Съгласен ли си?
Нокс въздъхна. Какво беше това дете и защо му разправяше тези небивалици. Просто искаше да се напие.
- Не, няма да пиеш, докато не ми кажеш какво избираш!
"Прочете ми мислите.."
- Да, както чета и тази сега. Стегни се, Нокс! Искаш ли да си щастлив отново?
- Добре, добре. Приемам. Направи магията си.
Бурдигала щракна с малките си пръстчета във въздуха. Нокс не усети никаква видна промяна в себе си.
- Готов си. Ще те наблюдавам от време на време. Сега трябва да се прибирам, мама ще се тревожи. - тя щракна отново и в ръката ѝ изникна нов морков. Ново щракване и чадърът я издигна на няколко метра от земята.
- Чао, Нокс. - каза му преди да полети към вкъщи момиченцето.
- Ч..чао, Бур.
Нокс беше виждал какви ли не чудати неща през живота си, ала летящо момиче с моркови не беше. Дали беше полудял? Може би това беше просто прожекция на съзнанието му, опитваща се да отхвърли образа на неговия провал.
Прибра се и си наля чаша уиски. Пусна си телевизора.
"- Предаваме директно от мястото на действието. Отборът на Пивърлул е на път да спечели първата си титла от четиридесет години насам. Невероятно е! Останете с нашата програма за пълна дискусия на мача."
- Да бе, ще спечелят, когато аз стана президент. - смъмри под носа си Нокс, докато отпиваше от уискито.
"- Хе, президент.. Това беше добро. Но нека се губим надежда, всичко е възможно." - коментаторът се разсмя искрено преди да продължи с коментара си.
Нокс стоеше застинал пред екрана. Какво каза този току-що? Не беше възможно. Нямаше как да е чул шегата му. Но защо тогава се засмя? Голяма глътка уиски. Нещо странно се случваше.
Клоунът реши да си поръча пица. Позвъни на номерът на пицарията и зачака. Не мина и половин час и на вратата се позвъни. Той отиде да отвори и извади портфейла си.
- Пусти пари. Печелиш ги с толкова труд, а в един ден се оказва,че свършват за минути. - тюхкаше се той.
- Ха-ха, наистина е така, господине! Ха-ха, не, не мога... задръжте парите, шегата си заслужаваше. - доставчикът изпадна в истеричен смях.
- Но това не беше шега, сериозен съм.
- Ахахахаха! Спрете, моля ви, ще ме заболи корема.
Нокс прибра банкнотите и взе пицата от ръцете на смеещия се. Затвори вратата и се почеса по главата.
- Ех,че странни хора. Един път да съм сериозен, пък гледай как ми се изсмя този.
Нокс разряза пицата и си взе сочно парче. Седна удобно на дивана и започна да яде. Беше наистина гладен, така че първото парче изчезна за секунди. После и следващото. И още едно. След втората чаша уиски пица нямаше вече. И тогава Нокс усети поредното непонятно явление. Все още беше зверски гладен. Сякаш не бе погълнал цяла пица до преди малко. Е, поне не беше дал никакви пари.
- Чудиш се какво става, нали? - появилата се на прозореца Бур го гледаше строго.
Нокс подскочи от мястото си.
- Как влезе, за Бога?!
- Наистина ли? Видя ме как летя, как измагьосвам храна, как те дарих със способността да разсмиваш всички... и сега ме питаш това? Истината е,че се сещам поне за двайсет и три различни начина, по които да вляза тук, когато си поискам. Иначе, просто се телепортирах. Най-бързо става. Виждам,че вече си усетил истинския глад.
- Мислех,че е някаква шега.. Наистина ли няма да мога да се заситя с храна?
- Мисля,че сам знаеш.
- Какъв е смисълът в това? Мога да разсмея всички, значи няма как да бъда гладен никога. Къде е уловката?
- Няма уловка. Просто исках да ти дам стимул да използваш таланта си. Ако бях усилила дарбата ти без условия, можеше да се окажеш нает от някой супербогат цирк и да изнасяш представления един път в месеца или дори в годината. Исках да запазя радостта ти от това, което вършиш. Също исках да не забравяш в кое се крие същността на тази ти страст. Тя ще остане истинска само ако я практикуваш всеки ден. Затова я направих твоя храна, така никога няма да спреш да караш хората да се усмихват.
- Разбирам. И ти благодаря. Но съм наистина гладен.. сигурна ли си,че не мога да разсмея теб?
- Абсолютно. - отвърна му със смразяващо сериозно лице момиченцето.
- Ясно.. ще изляза навън тогава.
- Добре, бързо се учиш. Отивай, аз ще почета книга тук, докато се върнеш.
Нокс я погледна въпросително.
- Ако искам да те ограбя, няма дори да те питам. Успокой се, просто ще си стоя.
Щрак. Нов морков. Хруп. Нокс излезе.
Нямаше идея дали наистина ще съумее да усмихне всеки един човек, но си струваше да опита. В допълнение, стомахът му сякаш се самоизяждаше, така че нямаше друг избор.
Закрачи под светлината на уличните лампи и зачака да засече някой случаен минувач. Минаха минута-две преди това да се случи, но ето,че най-накрая насреща му се зададе загърнат в стар шлифер дядо.
- Хей, господине!
- Какво искаш, момче?
- Може ли вниманието ви за секунда?
- Нямам пари, момко, остави ме на мира.
- Не искам пари. Чуйте една шега, моля Ви.
- Ех...добре, но давай по-бързо.
- Палачинка. - Нокс искаше да тества новата сила на дарбата си. Затова реши да използва една единствена думичка, наместо някоя доказана шега. Противно на неговата песимистична нагласа, старецът заплака от смях. Запревива се без да може да спре. Смееше се с глас.
- Ах, благодаря ти, синко. - каза му, когато се успокои. - Не се бях смял така от години.
Нокс забрави за глада си. Изведнъж беше сит. Искреният смях го хранеше. Изведнъж всичко имаше смисъл отново.
Когато се прибра, Бур си бе тръгнала. На масата стоеше отворена книга и ново, неотворено шише уиски. Нокс си наля една чаша преди лягане,след което заспа блажено. Отново беше клоун и нищо друго нямаше значение.
 На следващата сутрин стана с усмивка. Сложи си единствено червения нос и перуката. Излезе и прекара целия ден навън. Спираше всеки, който види, и го разсмиваше. В края на деня се чувстваше толкова преял, че едвам се прибра. Толкова много усмивки, толкова весели хора. И чаша уиски преди лягане. Спокоен сън за Нокс.
Дните се занизаха един след друг, а клоунът не спираше да радва целия град. Не мина много време преди името му да почне да скача от уста на уста.
" Най-добрият клоун. Най-смешният, най-непринуденият, най- , най- , най- ... "
Нокс се превръщаше в местна легенда. И никога не се беше чувствал толкова щастлив. Еуфорията на другите хора го засищаше като нищо друго. И това му бе напълно достатъчно.
Не беше виждал Бурдигала от доста седмици. Явно бе литнала нанякъде, отнесена в своите чудати размисли за вселената.
Една сутрин Нокс се събуди от звънеца. Беше пощальонът.
- Има писмо за теб, Нокс. Заповядай. Изглежда важно.
- Мерси, Фил. Знаеш ли кое е по-готино от поничка? Две понички.
- Ха-ха, стига Нокс. Ще взема да направя плочки от смях покрай теб.
- Хе, хайде, приятна работа, друже.
- Приятно и на теб, Нокс.
Клоунът-икона разкъса пощенския плик и зачете на глас.
- Драги господин Нокс, каним ви на нашата сцена в Гранд Пандемониум, да изнесете едно от своите невероятни шоута. Очакваме гарантирана публика от над осемдесет хиляди зрители. Благодарим Ви предварително!
"Гранд-а значи... " - помисли си мъжът. "Никога не съм мислил,че ще мога да се явя на тяхната сцена. Ала наистина ли ме викат заради таланта ми? Дали не е просто магията на Бур? Кой бях преди това.. а кой съм сега. Забавен ли съм изобщо?! "
- Престани да се измъчваш с такива мисли! - Бурдигала се появяваше в най-неочакваните моменти.
- А, реши да наминеш, а? И да съм ти позволил да ми четеш мислите?
- Никой не те пита, Нокс. А сега се стегни. Всичко, което постигаш е напълно твоя заслуга.
- Изцяло моя? Не съм съгласен.
- Точно така е.
- И как ще ми го докажеш? Ти щракна с пръсти и оттогава нищо не е същото.
- Я ми кажи, ти виждал ли си дете, което да умее да лети ? Или да се телепортира? Или да чете мисли? Аз не съм реална, Нокс. Всичко това се случва в главата ти. Всичко е твоя измислица! Ти си виновен за успехът си! Аз не съществувам.
Щрак. Нямало и следа от Бур. Нокс стоеше вцепенен отново. Всичко е било фантазия. Той беше сам господар на собствения си прогрес. Той беше велик! Дори си бе внушил,че няма нужда от храна, след като имаше смеха на хората. Решено бе. Отиваше в Пандемониум!
Датата бе отбелязана на писмото. Беше след седмица. Без грам притеснение Нокс изчака времето да мине, докато дойде уречения ден. Облече любимите си работни "доспехи" и хвана такси до гарата. Качи се на влак за столицата.. нямаше търпение да пристигне. Във купето разсмя всички. От-до. Всичките седем човека. Пристигна в големия град и хвана такси до залата.
Не беше виждал толкова голяма сцена. Очите му не можеха да я обхванат. Опита да преброи редовете за зрителите. Не успя. Сякаш бяха безкрайни. Нямаше много време за приготовления, но той беше готов. Часовникът извести осем часа. Настъпило бе неговото време.
Нокс пристъпи пред погледите на почти сто хиляди гладни за смях очи. Поколеба се за секунда, но само за една. И после заговори. Сипеше шега след шега, правеше физиономия след физиономия, разказваше истории, жонглираше с въображаеми предмети, плезеше се. Всички бяха във възторг. Прехласната по рядката дарба на Нокс, цялата публика затаяваше дъх преди всяка нова негова реплика. И там някъде , скрита сред морето от екзалтирани души, стоеше Бурдигала.
Не, не беше измислена. Напълно реална бе. Но как другояче да го убеди,че е най-смешният клоун, ако не го беше излъгала. След поредната му шега, дошла не от нейната магия, а от неговия собствен талант, се случи нещо, което изненада и нея. За първи път. Тя се усмихна. Не се сдържа. Тя помогна на него,а сега той помагаше на нея, без дори да го осъзнава. Въпреки това, Бур не спираше да усеща неприятното притеснение, че не бе постъпила правилно. Дори и да му бе вдъхнала увереност, сега никога отново нямаше да може да разговаря с него. Иначе би рискувала да го докара до лудост.
Беше забравила и друго обаче.
След като тя беше истинска, точно толкова колкото и магията ѝ, правилото за глада на Нокс все още важеше. И според това правило, в момента той се тъпчеше до неземни размери с храна. Смехът на осемдесет хиляди души се вливаше в душата му, без да му остави шанс да почувства нужда от ядене.
След поредната шега Нокс се сепна. Не беше се чувствал така преди. Усещаше,че се надува. Какво се случваше с него. Дали наистина не беше преял с храна от смях? Паникьоса се. Очите му взеха да шарят из цялата зала, докато тялото му добиваше заплашителни размери.
И тогава я вида. Слязла на първия ред, стоеше Бур. Гледаше го с насълзени очи и тъжна усмивка. Помаха му с ръка. Нокс понечи да ѝ помаха обратно. Вдигна ръката си, ала в този момент се случи неизбежното.
Достигнало крайния си предел, тялото му се пръсна на милион парчета. Разхвърча се из цялата сцена, разхвърляйки кръв навсякъде.
- Нее!! - изпищя момиченцето, на фона на ахкането на цялата зала.
Червеният нос на Нокс падна току пред краката ѝ. Тя се наведе и го вдигна. Стисна го и затвори очи.
Щракна с пръсти.
Нищо не се случи.

" Силна си, Бурдигала. Не го оспорвам. Но това не е като да си пожелаеш морков. Разбери.. не мога да ти позволя да го върнеш. Ти го прати там, сега ще трябва да живееш с последствията. Но не тъжи, той бе просто поредният парадокс."