Кражба в Калкута

  Елронд се събуди от адска болка в крака. Преди няколко дни бе стъпил на стар пирон, някъде из двора и сега кракът му бе подут като балон. Раната се влошаваше с всеки изминал ден, но физическите болежки бяха най-малката грижа на обитателите на Черния дом. Да, някой бе решил, че ще е забавно да попромени името на сградата-символ на Щатите, кръщавайки най-долнопробния затвор в Калкута по същия начин. Е, с малкото изменение, разбира се. Не какъв да е затвор, при това, а предназначен единствено за престъпници с най-тежки присъди. От доживотна до екзекуция. Тук не те питаха колко лежиш. Нито за какво. Дори не им пукаше как се казваш. Това не беше затвор като тези от филмите, в които влизаш, променяш светогледа си и излизаш пречистен и готов за новия си живот. Това беше истински затвор, от тези,в които просто чакаш времето да мине, за да умреш. Никой не бе чувал думата "помилване" тук. Никой не обжалваше присъдата си. Защото знаеха - смисъл нямаше. Губернаторът на многомилионния град не даваше и пет пари за всички низвергнати изроди, помещаващи се тук. Каква разлика имаше кой умираше и кой живееше в тази дупка?
   С оглед на претъпкания статус на зандана, Елронд се ширеше сам, в килия за двама вече седем години. В началото броеше дните, да.. в последствие мина на месеци. Когато изминаха две години, можеше да познае,че е лято единствено по изпепелителните температури навън. А каквото и да беше навън, тук вътре беше сто пъти по-топло. Ад на земята. При това ограден със стени.Така и не разбра защо не му водеха съкилийник, но не се оплакваше.Може би искаха да го докарат до лудост? Не го интересуваше. Отдавна бе полудял, преди да влезе тук, дори. А в момента умът му бе окупиран единствено от пулсиращата болка в стъпалото.. искаше да удря стената, докато спре да усеща кокалчетата си. Клин клин избива, нали така?
  Тихата му агония бе прекъсната от отваряне на вратата. Не беше време за разходка все още. Закуската пък, бе минала. Оставаше само една опция.
- Елронд, имаш си другарче, кажи здрасти! - захили се насреща му потният надзирател.
- Майната ти, Артуро.  Отивай да гниеш в шибаната си стаичка! - отвърна му бодро Елронд.
- О,явно кракът се влошава. Да ти повикам ли лекар? Ха-ха ! Да бе! По-скоро ти ще изгниеш, не аз.
Врата се тресна силно зад гърба на новака.
- Аз съм Марко. - каза плахо непознатият.
- Все ми е тая. Разполагай се удобно. Има доста място. - изнервено отвърна домакинът. Не стига,че кракът му се скапваше, а ми трябваше да търпи и някакъв мазен мексиканец, насред шибания затвор в Калкута. Какво въобще правеше мексиканец в Индия?!
- За какво лежиш? - опита се да продължи Марко, ала не получи отговор.
- Май не си от разговорливите, а?
- Не знам какво са ти казали за панделата, но тук не пеем песнички, държейки се за ръце. Ставаш сутрин, ядеш, гледаш тъпо тавана, отиваш на разходка по двора, прибираш се тук - отново гледаш тавана, спиш, ако можеш, идва вечерята, ядеш и си лягаш. И гледаш скапания, прояден от влага и топлина, таван. Ясно ли ти е?
- Мисля,че схванах.. Извинявай.
- Не ми се извинявай, ако бях някой убиец, досега да съм те смачкал.
- Значи не лежиш за убийство? Че за какво могат да ти лепнат доживотна, ако не това?
- Много разпитваш.
- Знам.
- Е, аз не съм енциклопедия. Сега ще се опитам да поспя, за твое добро ще е да пазиш тишина.
- Ъъ... добре. Ще пазя.
Елронд,естествено, не можа да заспи. Идваше му да откъсне крака си от коляното надолу и да го запрати по натрапника в уютната му килия. Беше свикнал с ужасяващите условия на Черния дом, но не беше свикнал да има съкилийник. Не искаше и да свиква.
- Виж, знам,че явно ме мразиш от сега, но може да ти се наложи да свикнеш с това,че ще живеем заедно. - пророни Марко, сякаш прочел мислите му.
- Първо, това тук не е живот. Това е предверие към смъртта. Ничия земя. Без закони, без права, без очаквания, без дори искрица надежда. Набий си го в главата! Второ, не смятам,че ще издържиш много. Няма как да са ти дали тежка присъда, гледай се колко си мършав. Какво наистина правиш тук, малко момченце?
- Дори и слабите ръце могат да държат пистолет.
- Могат, ала убил ли си някой? А?
- Може и да съм.
- Тоест, не си. Ясно. Ето, вече развалиха и зандана, пращат кой ли не тук. Майната му. - въздъхна с искрено разочарование Елронд.
- Убих касиерка в банка. Не беше виновна за нищо. Просто се оказа жертва ... на грешното място, в грешното време.
- Обирджия? - домакинът надигна глава. Марко кимна.
- Колко удара?
- Със следващия щяха да станат двайсет. Бях толкова близо.. дори бях намерил перфектния партньор. Така де, партньорка. Всичко щеше да е невероятно, ако не ме бяха заловили.
- А нея?
- Какво нея?
- Партньорката ти, заловиха ли и нея?
- Не. Тя успя да избяга. С всичките пари от обира. И сега, нито пари, нито свобода. Прецакан съм.
- Тепърва предстои да видиш колко, момче. Тепърва предстои.
- Чудя се, дали ако бяха хванали Тара, щеше да издържи тук.. Докарват ли и жени на това място, всъщност?
- Да. Но си има отделно крило за тях. - отвърна машинално Елронд и се обърна отново към стената.
- Чакай, Тара ли каза? - повиши той тон и рязко се извърна към събеседника си.
- Да, Тара. Защо?
- Фамилия?
- Е, да не мислиш,че ми я е казала..
- Фамилия?!!
- Мисля,че Калдерон. Божичко, голям си нервак, как си оцелял тук.
- По-добре си мери приказките, ако искаш да видиш как става. Сигурен ли си за името?
- Да.. сигурен съм.
- А , защо не беше преди двайсет секунди? А ? Игрички ли си играеш с мен, момче? - Елронд бе препатил достатъчно,че да се остави на някакъв сополанко да го баламосва.
- Виж, тя ми каза,че ако кажа името ѝ на някой, ще ме убие. - захленчи новакът.
- Е, май лесно се предаде пред тази идея, а?
- Така или иначе няма измъкване за мен, поне да бъда искрен.
- Ти май наистина не си от лошите? - каза след кратка пауза агресивният. - Защо обираш ? Семейна традиция или заеми?
- Защо реши,че трябва да е едно от двете?
- Виж, в Калкута или се раждаш обирджия или ставаш такъв. Причините са тези, които изброих, никой не го прави просто за кеф, ясно?
- Заеми. Дължа доста пари на точно такива като теб.
- Затворници?
- Не.. гневни нерваци. И си искат парите, а аз ги нямам. Нямах.. няма голямо значение сега, предполагам.
- Няма,да. Защото ще остарееш тук. Ако тялото ти издържи, разбира се. Аз ти давам най-много две години. След това си пътник.
- Хе, дано не си прав.
- Мислиш,че се шегувам ли, момче?
- Не, ни най-малко. Разбрах,че не си от забавните.
- Тук никой не е забавен. - изскърца през зъби Елронд. - Излез на двора по време на разходката и се провикни "Някой иска ли да се посмее?". Ще усетиш как стотици погледи те пронизват по всяка една възможна траектория. Тук няма смях, момче. Смеят се само изперкалите, когато се видят в отраженията на локвите. Никой друг. Искаш да си изперкал ли?
- Не, разбира се,че не. - отговори уплашено Марко.
- Добре. Сега ме остави да поспя, наистина. Говориш прекалено много.
- Но ти говориш пове...
- Никакво Но! Ще спя. Съветвам те да направиш същото.
Този път Елронд заспа. В сънищата си спомни как навремето той самият обираше банки. Беше най-добрият. Единствена, тя можеше да го надмине. И ето,че въпреки искрената му молба, тя продължаваше с ударите. И какво правеше тук? Трябваше да е напуснала града преди години, когато го заловиха. Поне не я бяха открили. За това можеше да е сигурен. Спомни си усмивката ѝ всеки път, когато брояха заедно парите. Но не беше заради тях, те бяха просто хартийки. Тя се усмихваше заради него. А не бе виждал тази усмивка повече от седем години. И му оставаше само цялото време до края на живота му, в което нямаше да я види.
- Вечеря! Копанките!
Артуро викаше сякаш нарочно толкова силно. Не стига,че живееха в пълна мизерия, ами и един свестен сън не можеше да удари човек. А като ти вземат и съня, какво остава?
Елронд и Марко вечеряха без да продумат. По-добрият, и в обирите, и в излежаването на години, си полегна веднага след като излапа гладно течността с неопределен цвят, минаваща за супа. Стигаше му толкова говорене с новака за днес.
- Познаваш ли я?
- Казах ли ти, да не ме будиш, бе?
- Не спиш, личи си по дишането.
- Тъкмо се унасях. Млъквай.
- Кажи ми само, де, знаеш ли коя е?

- Да. - каза ядосано Елронд.
- Близка ли ти беше?
- Много питаш, дете.
- А ти пък нищо не казваш.
- Ще ти разбия муцуната.
- Добре, де. Добре. Просто щях да питам дали имаш идея как да се свържем с нея, мисля, че може да ме измъкне.
- Няма и пръста да си мръдне за теб. Проумей го.
- Откъде си сигурен?
- Просто... знам. Познавам я.
- И значи , все пак, не може..
- Млък!
- Млъквам, млъквам.. ей,че нервак си.
Елронд не спа тази нощ. Умът му прехвърляше възможни сценарии,догадки, дори се прокрадна и мечта измежду всичките объркани мисли. Не беше мечтал от ... не помнеше от кога. Тук, в дупката, мечтателите са също толкова луди, колкото и смеещите се. Беше забравил какво е чувството да очакваш нещо. Или поне за момент да го преживееш в главата си, сякаш е реалност. Човекът,който беше решил,че е изгубил и последната капка човечност, се усмихна. Еднократно. Скришно. Лудешки.
Заспа чак след изгрева. И логично, проспа закуската. Събуди се от пуфтенето на Марко.
- Какво правиш, бе, момче?! - викна гневно Елронд.
- Ми.. такова, тук няма много за правене, та реших да потренирам.
- Ще тренираш като излезем навън, глупак. Не стига,че в килията е сто градуса, ми дай да качим още температурата. Шматка.
- Прав си, извинявай.
- Все тая, нов си. Време ли е за закуска?
- Закуската мина.
- Как така мина? Защо не ме събуди?!
- Ами, ти спеше много дълбоко, опитах да те викна тихо, но ти не помръдна.
- Какъв е смисъла да си тих, ако ще будиш някого? - гледаше го с искрена досада Елронд.
- Не знам, ти се караш за всичко, човече, не исках да рискувам.
- Ако изпусна още една закуска докато си тук, само още една, мисли му.
Марко нямаше време за отговор. Вратата на килията се отвори отново. Същият познат трясък. Златният зъб на Артуро блесна, докато той се хилеше срещу Елронд.
- Та сам, та двама, та хоп - тримаа! Кеф, а, лекенца? Ето ви новия съквартирант.
- Ти бъзикаш ли се с мен, бе, псе такова?! - викна Елронд.
- Мери си приказките, утайко. Просиш си ден в карцера.
- С радост, стига да има и надзирател вътре. Ще ти избия златните зъби, Артуро.
- Ако не бях зает да ти се присмивам, щях да те тикна там веднага, но няма да ти отнема кефа да се запознаеш с новото бъдещо трупче. Хайде, влизай пък ти, бе! - надзирателят бутна силно най-новия в килията. Вратата се затвори с трясък.
- Кой си ти? - попита го Марко. Сега, след като не беше последният настанен, той се чувстваше една идея по добре.
- Аз съм Марко, приятно ми е, братлета. - подаде ръка и на двамата новият.
- Ха, супер, натресоха ми адаши дори. Ти ще си Марко Едно, а ти Марко Две. - каза Елронд, сочейки ги мудно с пръст. Марко Едно пое ръката на Марко Две неохотно, сякаш изведнъж се страхуваше повече от него, отколкото от Елронд.
Развеселен, ветеранът поде разговор за първи път, откакто имаше компания.
- За какво си тук, Марко Две? Сподели ни.
- Въоръжен грабеж и убийство.
- Че вие сте като две капки вода, бе. - изсмя се насила Елронд. - И какво, и ти ли си убил невинна касиерка?
- Наистина беше невинна, не знам какво му е смешното. И откъде знаеш? - гледаше го недоумяващо Марко Две.
Елронд застина на място. Погледът му се стрелна за секунда от единия към другия.
- Сам ли извърши обира?
- Не.
- С жена?
- Да.
- Тара?!
- Да! Как знаеш всичко, бе, къде попаднах? Т`ва някаква шега ли е?? - викна на свой ред Марко Две.
- О, моли се да не е шега Марко. Моли се. - озъби се хищнически Елронд. - Ще попитам и двама ви един много простичък въпрос. Искам да ми отговорите възможно най-бързо на него. И под най-бързо имам предвид веднага! Ясен ли съм ? - очите му кървясаха за секунди. Другите двама кимнаха в уплашено разбиране.
- Какъв цвят панталони носи Тара на обира? Бързо!!
- Черни! - изстреля Марко Едно.
Елронд грабна счупения нож, лежащ под леглото му. Изправи се с нечовешка бързина и заби с всичка сила студеното, накривено острие във врата на Марко Едно. Страхливият новак дори не успя да реагира. Строполи се странично на леглото си без да гъкне. Силна струя кръв пръскаше от сънната му артерия. Не мина повече от половин минута преди той да издъхне.
- Ти си на ред, предполагам, момче! - обърна се с ножа в ръка Елронд към Марко Две. - Казвай!
- Ч-ч-ч.... черна, господине. Черна пола. Не панталони. - при тези думи живият Марко замижа и зачака.
- Правилно. - свали ножа ветеранът. - Тя никога не носеше панталони по време на удар. С пола чувстваше,че завладява света със стил. Наистина ли си работил с нея?
- Тара Калдерон, сър. Не бих я сбъркал. Трудно някой мъж би пропуснал да я види и огледа.
- Мери си приказките, момче. Защо не каза веднага,че този е самозванец. И как така са те хванали след като си работил с нея?
- Тя ми каза,че си сам в килия. Като видях този се паникьосах. А за другото.. не знам, дали ще ми повярвате.
- Пробвай ме. - изсъска Елронд.
- Тара ме накара.
- Какво те е накарала? Да убиеш човек ли? Да не си робот, бе?!
- Не, накара ме да им позволя да ме хванат. Каза,че трябвало да се свърже с някой вътре в Черния дом. Не знам как попаднах точно във вашата килия. Знам, само че тя обеща да занесе парите от дяла ми на мама. Ще ѝ стигне да плати всички дългове на семейството.
- Хм..какво ти лепнаха? Бързата или бавната?
- Бавната. Ще лежа. Доста при това, не съм толкова стар още.
- Някак си те е пратила при мен. Каза ли ти какво да ми предадеш, ако наистина ме намериш?
-  Ей,чакай, а откъде да знам,че търся точно теб?
- Елронд Маркусен. Казала ти е да поискаш да ти покажа трика с картата. Познах ли? И давай на ти, какво си ми маниерничиш тук с това Вие..

- Наистина си ти. - ахна след секунди мълчание Марко. - Точно това ми каза. Но нищо друго. Само това. Но мисля,че има цел в ударите ѝ. Може би събира пари.. пари,с които да купи свободата ти.
- Моята свобода струва прекалено скъпо. Ядосах прекалено влиятелни хора преди да ме тикнат тук.
- И все пак е измерима в пари, повярвай ми.
- Може и да си прав.
- За какво лежиш, така или иначе?
- Не казах на самозванкото, няма да кажа и на теб.
- Аз мисля,че ще ми кажеш.
- И защо така?
- Ами, аз не съм самозванко. И най-вероятно не си говорил с никой за това. Тара се изпусна за едно-две неща, докато ми даваше инструкции. - Марко се подсмихна.
- Ясно.. и все пак, не.
- Хайде, бе, човек, на никъде не съм тръгнал, тук ще съм до края на краткия си шибан живот!
- Познаваш ли Пасерес?
- Губернатора?
- Същият.
- Е,аз убих сина му.
Настъпи мълчание.Двамата се гледаха един-друг без да продумат. Елронд го тестваше.
- Брей... това си е .. сериозно си е. Защо го направи?
- Пасерес-младши и бандичката му преследваха мен и Тара. Смятаха,че сме наложили прекалено големи загуби на семейството му с обирите си. Искаха ни мъртви и двамата. С нея решихме,че така е най-лесно. С разликата,че тя трябваше да замине някъде далеч след всичката суматоха. А е останала тук. През цялото това време. Чудя се, дали се е променила..
- Не знам как е изглеждала на времето, но според мен не е мръднала, друже. Супер красавица е!
- Не се и съмнявах.. какво ли не бих дал да я видя. - въздъхна Елронд.
- Няма ли как да ти дойде на свиждане?
- Не бъди наивен, Марко. Тук свиждания няма. Повечето от затворниците си нямат никой. Единици, изоставени да се разложат в тази кочина. А дори и да имаше посещения, никога не бих я пуснал да дойде. Прекалено опасно е. Издирват и нея под дърво и камък. Този Пасерес ще ме надживее, ще видиш, дъртото му копеле.
- Ако не ти прегледат крака, може да се окажеш прав. - вметна смирено Марко.
Двамата не усетиха колко време разговарят с окървавено тяло на не повече от метър от тях. Марко Едно си лежеше настрани кротко и не ги прекъсваше. Сега беше по-добър събеседник. Определено.
- Слушай, имам план. Но трябва да ми се довериш, става ли? - подхвана Елронд.
- Разбира се, нали затова съм влязъл. Е, и заради мама,де. - отзова се Марко.
- Ще извикаш надзирателя. Ще му докладваш,че аз хладнокръвно, пред теб, съм убил този самозванец. Най-вероятно Пасерес го е пратил, за да измъкне от мен информация за Тара. Чудя се единствено, защо му отне толкова години да го направи. Може би е чакал да изперкам.. Все тая. Та, викаш Артуро, той, както ме обича, веднага ще ми издейства нов процес с цел екзекуция, да не му се налага да ме гледа още неизвестен брой години. Ще изнесат тялото тази вечер, но пред съдията ще ме пратят чак утре, днес вече е късно. Мина обед. Утре на смяна е новият пазач. Не че е много нов, но не е като това старо куче със златния зъб. Не ни познава добре физиономиите. Когато извикат името ми, ще излезеш вместо мен и ще отидеш в съдебната зала. Преди да влезеш , пазачът ще отхлаби хватката, за да ти махне белезниците. Точно преди да ги отключи ще го бутнеш и бягаш. Бягаш колкото имаш сила, Марко. Ако Тара наистина те е пратила, ще знае,че ще поискам това от теб. Бягаш, докато не я намериш. Ако те хванат, просто е станала грешка, ти си Марко с доживотна, няма как да стане по-зле за единия опит за бягство.
- А защо не излезеш просто ти? Току-виж си успял да избягаш.
- На всеки изход на затвора ще има снайперист, щом Пасерес разбере,че ще ме водят навън. Когато видят теб вместо мен, никой няма да стреля. А ни трябва някой жив, който да предаде съобщението ми на Тара. Тя ще знае какво да прави след това. Виж, Пасерес не е индиец. Той е шибан испански емигрант, издигнал се от нищото до тази висока позиция, която заема днес. Няма да ме остави да ми се размине. Ще ме гони до дупка. Мен и Тара. Затова трябва да ми помогнеш.
- Ех, добре, Елронд. Така да бъде. Какво искаш да ѝ предам?
- Утре, преди да тръгнеш. Ще ти го дам, спокойно. Викни сега Артуро.
- Сигурен ли си?
- Да, действа преди този да се е размирисал.
- Стража! - викна Марко. - Убийство! Убийство в килията! Помощ!
Надзирателят довтаса на мига,с чувал в ръка. Усмихна се ехидно и процеди през зъби.
- Елронд. Ти ли си виновникът? Утре сутрин. В съда. Да видим дали ще успея да ти издействам близка среща със стола.
- Иска ти се , псе.
Пазачът се озъби, докато опитваше да натика безжизненото тяло на Марко Едно в черния чувал.
- Поспи си добре днес, утре си мъртвец. - прошепна му Артуро.
- Ще я видим тази работа. - усмихна се изненадващо ветеранът и изпрати с поглед нелицеприятната гледка.
- Ти си полудял. - продума Марко.
- Да.. кажи ми нещо, което не знам. Дори и противен, Артуро е прав. Лягам да спя. Събуди ме сутринта.
- Пет следобед е. Не ти ли е малко рано?
- Ако знам,че това може да е последният ми сън, смятам да го оползотворя.
- Всичко ще е наред, Елронд. Аз вярвам.
- Дано си прав, Марко. Дано си прав.
Двамата заспаха почти на мига. Марко - изтощен от първия ден в зандана, Елронд - от всичките мисли и кроежи в ума му. Тази нощ не сънува нищо. Абсолютно нищо. Или поне не си спомняше нищо на сутринта.
Марко го събуди на сутринта, както му бе заръчано.
- Елронд, ставай ! - ветеранът се сепна на секундата.
- Ето така се вика. Браво, Марко. Сега... бързо, вземи. - нервно извади Елронд написаното съобщение и го подаде на Марко.
- Сигурен ли си,че е само това?
- Тя ще разбере.
- Добре. Да се надяваме.
Двамата нямаха повече време за разменяне на реплики. Вратата се отвори.
- Елронд Маркусен! За съда! - чу се гласът на новия надзирател.
- Ето ме, господин надзирател. - каза хладнокръвно Марко.
- Хм... не си ли малко мургав за скандинавец?
- Господине, имайте уважение към мама, тя ме е кръщавала, моля Ви се.
- Абе.. всички сте едни полудели тука. Хайде по-живо, тръгвай ! Пред мен !
Елронд въздъхна от облекчение като чу трясъка на вратата. Планът беше в действие.
Пазачът изведе Марко от затвора и го вкара в една обикновена патрулка. Вътре имаше само едно ченге.
- Карай го в съда. - каза младото псе, както би го нарекъл Елронд, на шофьора.
- Разбрано. - потвърди полицаят.
Пътят до съда бе кратък. Дори и в претъпкан като Калкута град, стигнаха доста бързо. Марко помнеше инструкциите точно. Изчака ченгето да го съпроводи до входа на съдилището и да отхлаби хватката си. Току на масивната дървена врата това се случи. С едно ловко движение Марко се отскубна от лапите на пазителя си и се втурна с все сила да бяга. Блъскаше се в различни хора,трудно пазеше равновесие със завързани ръце, едва не се спъна в няколко търкалящи се дини. Полицаят го настигаше. Марко започна да губи надежда. Точно бе на път да се откаже, когато Тара само му препречи пътя, уж без да иска. Двамата се блъснаха един в друг.
- Къде е, бързо ?! - прошепна тя.
- В десния джоб, бързо, бързо! - отвърна ѝ Марко.
Тя успя да извади съобщението секунда преди вестоносецът да падне повален на земята.
- Ще бягаш, а?! Така ли бе, боклук ? - викаше униформеният.
- Не! Остави ме, бе! Никъде не съм тръгнал.. - викаше фалшивият подсъдим.
- Всички сте полудели в тая дупка.. Всички , казвам ти!
- Така е, господин полицай. Водете ме при чичко съдия, моля.
- Тръгвай, психар! По-живо!

В същото време вратата на килията на Елронд се отвори за пореден път.
- Здравей, нищожество. О, определено си се състарил. Годинките в панделата си казаха думата, а?- започна с груб тон разговора Пасерес-старши.
- Вече се съмнявах,че някога ще ме навестиш. - отвърна му с усмивка Елронд. - Какво те води насам?
- Разбрах,че не си се хванал на номера ми. Затова реших да дойда лично и един път,завинаги, да сложа край. Е, кажи ми къде е тя преди да те очистя.
- На глупак ли ти приличам? - погледна го право в очите ветеранът и се изплю в краката му.
- Не, но не ми приличаш и много на жив. Ще я намеря и без теб, спокойно.
- Няма да можеш, обещавам ти. Откажи се от Тара, Пасерес.
- Твое желание, Елронд. Истината е,че се уморих. Минаха толкова години, а аз просто искам да си получиш заслуженото.
- Доживотната не стига ли?
- Не. Не и за теб. Ти си най-висша степен зло.
- Не знаех,че сме от един и същ вид. Защо не ми каза по-рано?
- Стига шегички, скандинавецо. Последни думи?
- Ще те чакам долу, старче! - с бесен пламък в очите изрече Елронд.
- Супер, запази ми място на предните редове. Сбогом, дяволе!
Изстрелът отекна в целия коридор на етажа. Куршумът уцели Елронд право между очите. Погледът му, все така гневен, застина в една последна картина на пъкъла, разразяващ се не под земята,а тук, в най-обикновения затвор за тежки престъпления. Пасерес избърса оръжието и го хвърли до безжизненото тяло на убития.
След около час Марко се прибра. В съда бяха разбрали,че той не е този, за когото се представя, та набързо го бяха върнали под предлог ,че е полудял. Той намери мъртвото тяло да лежи студено на пода. Струйка кръв се бе стекла от челото. Новакът падна на колене.
- Изигра ме, копеле. Преметна ме. Знаех си,че няма да те намеря жив, но въпреки това отидох... колко съм глупав само. - шепнеше на трупа Марко.


-


В същия миг, на международното летище, Тара бръкна в джоба си,за да се увери,че е прочела правилно. Извади асото пика, дадено и от Марко и препрочете наум написаното на гърба с черен маркер.
" Номер на сметка: 0061313563100 , UBS Bank, Швейцария. Парола: 7713
Не плачи за мен. Ще се срещнем пак.Обещавам. "




-




- Невероятно е какво биха направил за теб човек с доживотна, ако обещаеш да се погрижиш за семейството му. Повечето сами си търсят как да прекратят агонията. Не съм ли прав?
- Елронд! - извика Марко при вида на съкилийника си, показал се на вратата на килията.
- Ти какво, да не мислеше,че ще се откажа толкова лесно? - засмя се скандинавеца. - Пасерес е един стар полусляп глупендер, воден от гнева и жаждата си за отмъщение. Няколко заучени реплики свършиха работа. Пък и ме е виждал само по новините, когато ме издирваха. Това,че не сме се срещали наживо беше плюс за мен.
- Нямам думи... - гледаше го с отворена уста Марко. - А как излезе от килията? Къде се скри?
- Разходка, друже. Оказа се,че новият надзирател е склонен да ми осигури соло разходка, стига да си платя достатъчно.
- Ти си болен мозък.
- Зная. Затова си свалих огледалото от стената.
Двамата се засмяха.
- Ами сега... накъде Елронд Маркусен? - попита новият домакин на стаята.
- О,чувал съм го този. Елронд Маркусен е мъртъв, той няма да ходи никъде. Виж ,аз, от друга страна, отивам в Швейцария. Липсва ми една карта от тестето.