Муха в рая

  Джеронимо чу камбанения звън зад гърба си, докато вървеше сам по празната улица. Камбанарията известяваше идването на Великден, пресвят празник за половината земно кълбо. За него бе просто поредният ден. Поредният празник на хартия. Много хора, много думи, много молитви... ала толкова малко истина.
Свещта му изгасна. Беше я запалил от една услужлива леличка, която с усмивка му пожела Христос Воскресе. Той ѝ отговори с вяло кимване. Не знаеше дори защо си направи труда да си купи свещ. Може би, искаше да тества колко пъти ще изгасне. Или пък обичаше усещането за разтопен восък върху пръстите си. Да, по-скоро беше второто. Не, определено беше второто.
- Ей, имаш ли нещо за ядене вкъщи?
Джеронимо се огледа. Нямаше никой около него.
- Ей, на теб говоря, бе, не се прави,че не ме виждаш. Тук долу съм.
Мъжът погледна надолу. Отново не видя никой.
- На рамото ти, бе, глупак. Божичко, хората имате толкова закърнели сетива...
Този път я видя. На рамото му бе кацнала муха и както по всичко личеше... му говореше.
- Откога пък могат мухите да говорят? - попита я този с изгасналата свещ.
- Винаги сме можели, просто хората са досадни събеседници. Постоянно се оплакват от нещо, а и повечето говорят много високо. Чак викат. Пф, непосилно е за една муха да води интелектуален разговор с човек.
- Щом си казала.
- Е, имаш ли храна у дома?
- Нямам.
- Мамка му, гладна бях. Все тая, ще те използвам за превоз, нали нямаш против?
- Нямам проблем. Само недей да жужиш.
- Окей, шефе, ще си говорим.
Джеронимо извади запалка и запали наново свещта си.
- Защо ги разнасяте тези свещи? - попита любопитната муха.
- Проверяваме си греховете. Колкото пъти изгасне, толкова пъти си прегрешил през годината.
- Ясно. Аз съм Кримхилда, между другото.
- Супер. - изсмя се сухо Джеронимо.
- Защо свещта ти изгасна?
- Явно съм съгрешил.
- Не знаеш ли какво точно си направил?
- Може би.. защото преди време взех една известна сума пари.. от непознати хора.. под предлог,че ще послужат за добра кауза.
- А, крадец, значи.
- Може да се каже. Дори не се усетих как стана.
- Е, всеки трябва да се прехранва някак си, не те виня.
- Ти си муха, не ми пука особено дали ме виниш или не.
- Ще се престоря,че това не съм го чула.
- Все тая.
Свещта изгасна отново. Джеронимо я запали пак.
- Ха, имаш ли да споделиш нещо ново, друже? - развесели се насекомото.
- Длъжен ли съм да разказвам греховете си на теб? -Джеронимо не можеше да прецени кое е по-налудничаво - фактът,че си говори с муха или това,че обсъжда прегрешенията си с нея.
- Само ако искаш. - отвърна му смирено Кримхилда.
- Добре тогава. Да видим.. - подхвана замислено мъжът. - Откраднах близалката на едно досадно момченце. Размахваше я пред лицето ми и се плезеше. Превъртях.. и просто я отскубнах от ръката му. Хвърлих я на земята и я смачках с крак... То се разплака.
- Е, на всеки се случва да си изпусне нервите. Не мисля,че е смъртен грях.
- Защо се опитваш да ме успокоиш?
- Просто съм обективна. Ти си мислиш,че те успокоявам, защото чувстваш вина. Не ми пука особено, дали си грешник или не. Аз съм просто една гладна муха. Сам изтъкна,че мнението ми е нищожно.
- Извинявай, съжалявам,ако съм те обидил.
Свещта изгасна за трети път. Джеронимо вече не си правеше труда да прибира старата запалка в джоба си.
- А сега? - повдигна малките си вежди Кримхилда.
- Излъгах. Не съжалявам. Та ти си просто муха, до преди малко не знаех,че можете да говорите. Единствената причина за съществуването ви, която съм намирал през годините,е да жужите в ухото ми докато спя.. нищо повече.
- Ти не си лош човек. Но си искрен до болка. Ако не бях муха, може би щях да се засегна досега. Прекалено пренебрежителен си към мен.
- Оплачи се на църквата.
- Не си забавен.
- Не се и опитвам.
Двамата се гледаха в очите. По-скоро, Кримхилда го гледаше,а той се взираше в рамото си, мъчейки се да различи силуета ѝ.
Джеронимо повървя без да продума. Тя не възрази.
"До къде стигнах... да си говоря с насекоми. Полудявам ли?"
"До къде стигнах... да си говоря с хора. Полудявам ли?"
Мислите им не се различаваха особено. Дори и от съвсем различни биологични видове, двамата събеседници бяха намерили общ език. Никой от тях не беше луд, просто бяха самички сред своите. Надали някой би повярвал на Джеронимо,че е говорил с муха. Същото се отнася и за Кримхилда, ако разкажеше на себеподобните си,че е обсъждала човешката греховност с него.
- При нас, мухите, няма грехове. - наруши мълчанието гладната ципокрила. - Всеки си знае задълженията, правата и отговорностите. Прекрачиш ли някое от правилата, просто умираш. Не защото някоя друга муха ще те убие, а просто защото всяко правило е жизненоважно за съществуването ти. Подобно на вашите религии, само дето при нас наистина е фатално.
- Обогати общата ми култура. Вече знам,че мухите не са религиозни. Благодаря ти.
- Не е нужно да си толкова арогантен. Като си човек, та да не си по-висш от мен.
- Всъщност съм. Мога да..
- Да говориш? - прекъсна го Кримхилда. - Е, ми и аз мога. Мога дори и да летя. Ти можеш ли?
- Може и да мога, кой знае.
Джеронимо бе забил поглед напред в слабо осветената улица насреща му. Не оставаше много до къщата му. Молеше се само мухата да не го последва и вътре, не му се водеха разговори цяла нощ. Искаше просто да си налее чаша ракия и да заспи бързо.
Свещта изгасна. Запалката я съживи за четвърти път.
- Чакам. - лаконично се намеси мухата.
- Така и така сме почнали. - въздъхна Джеронимо. - Затворих един човек в клетка. Убих мечтите му, забраних му много неща и за капак ..той полудя.
- Това вече е сериозно. Защо ти е позволил да постъпиш така с него?
- Нямаше избор. Бях в главата му. Знаех всяка една негова мисъл. Не му оставих шанс.
- Ти какъв си, бе, телепат ли? - възкликна мухата.
- Не е нужно да си телепат, за да четеш собствените си мисли. - пророни едва чуто мъжът.
- А,ясноо.. - проточи Кримхилда. - Говореше за самия себе си. Добре го извъртя, не се сетих без подсказката.
- Видя ли,че съм по-висш.
- Мисли си каквото искаш. Но това вече е сериозен грях. Защо би постъпил така със себе си?
- Мислех си,че така ще се избавя от дупката,в която бях попаднал.
- И? Издигна ли се?
- Не. Разбрах, че съм могъл да копая още по-надолу, когато си мислех,че това е абсолютното дъно.
- Кофти. Намери ли поне злато ? - засмя се мухата.
- Не. Единствено грехове. Все повече и повече. Поместени в наименувани клетки, чакащи ме да си избера.
- А ти, наместо да си избираш, като гледам, си отворил всичките вратички.
- Правилно разсъждаваш.
- И как се почувства? Празен?
- Напротив. Осъзнах,че адът не е място. То е състояние на ума. И аз живея в собствения си ад вече дълго време.
- Няма ли път назад?
- Може и да има.
- Не си ли търсил?
- Не. Там е работата... така ми харесва. Това, което смятах за истински грешно, се оказа най-благоприятната среда за мислите ми. Лесно е да си светец, трудно е да си грешник. Иска се кураж. Кураж, всеки ден да си припомняш всяка шибана постъпка, завела те до там, където си. Да чакаш да ти пораснат черни крила, гледайки всички белушковци около теб. Да изричаш благи думи, когато душата ти крещи дяволски ругатни. Аз съм ад, обречен да живее в човешкия рай на безхаберието.
Свещта изгасна. Джеронимо не бързаше да я пали.
- Още ли,бе?! Ти си невероятен случай.. - недоумяваше Кримхилда.
- Ще извърша убийство. - каза без капка емоция грешникът.
- Ох..добре,че не си някой свещеник, какво ли щеше да правиш с тези демонични помисли..
- Там е проблемът. - Джеронимо отпусна хватката си и мерителят на грехове падна изгаснал на земята.
- Точно такъв съм. - продължи той и размаза мухата на рамото си с рязко движение на ръката.

- Аз съм просто свещеник, който уби муха.
Наместо свещта, той извади цигара и я запали. Нощта в рая беше ден в ада. А разликата между мухите и хората бе,че едните наистина имаха крила.