Ordo ab Chao?

  Моргул стоеше на опашката пред касата в магазина и се оглеждаше. Около него минаваха десетки хора, кои забързани, кои спокойни. Имаше усмихнати, имаше и намръщени. Млади, стари, всеки със своята собствена емоция. А той – застинал насред това море от душевни вибрации, се запита за пореден път.

„Струваше ли си?”. А отговорът все му бягаше. В началото бе един. След време почна да клони към другата страна. Люшкаше се между одобрението и отричането. Кое щеше да натежи повече в края, обаче?

Погледна напред. Пред него, на няколко метра едва си играеше малко момче. Бягаше около майка си и се смееше. Взимаше продукти от кошницата и ги криеше в малките си джобчета, до колкото му бе възможно. Майката на свой ред го гледаше с умиление и се усмихваше. Тя чувстваше. Малкият също. Прегърбен дядо мина покрай тях, докато влизаше в магазина. Загледа се в детето и също се усмихна. Спомни си навярно за отминалите младини и го удари носталгия. Когато момчето срещна погледа му, той се оплези. Старецът на седемдесет-осемдесет години се държеше като хлапак. Защото също чувстваше. Усещаше енергията на малчугана и тя му вливаше сили. Върна го назад в дните, когато той самият е бягал от мама, защото е трябвало да се прибира след дълъг ден игра навън.

Моргул въздъхна. Сложи покупките си на касата и зачака касиерката да ги маркира.

- Доста добре сте се заредили. – засмя се тя, докато прекарваше многото покупки на мъжа. Моргул само я погледна без да казва нищо. Усмивката ѝ посърна на мига. Сякаш нещо я смрази.

- Лек ден, господине. – каза му хладно след като той ѝ плати.

- Лек ден, госпожо.

Разкъсван от мислите си, студеният мъж закрачи към изхода. Гледаше всеки ,с който се разминава в очите. Виждаше емоцията , искрата в погледите им. А после ,през него се изпречи автоматичната врата. В секундата преди тя да се отвори, за да му направи път навън, той видя собственото си отражение в нея. Вгледа се дълбоко в очите си. Колкото и да го търсеше, обаче, нямаше го това, същото, което видя във всеки подминал го. Нямаше и най-малка следа от пламъка, горящ във всеки един от тях.

„Дали не заплатих повече, отколкото получих?”

Нямаше време да мисли. Или поне така си казваше. Истината бе,че имаше цялото време на света, стига да го поискаше. Ала какво ли не би дал,че да има минута спокойствие, без пагубните въпроси в главата си.

Грееше слънце. Моргул мина покрай загърнат в прокъсаното си яке просяк.

- Само десет стотинки, господине? Бог да те благослови, моля те! – каза му с тъга в гласа измъченият.

Моргул се спря. Бръкна в джоба си и извади столевова банкнота. Наведе се, хвана ръката на просяка и сложи парите в нея.

- Ето ти, дядо. Ще стигнат ли? – каза му ,пронизвайки го с поглед.

Клетникът не можеше да повярва. Не знаеше какво да каже, изгуби ума и дума.

- Благодаря ти, момче! Жив и здрав да си поне сто години! – извика невярващият, когато най-после се освести.

- Късмет, дядо. – пророни Моргул и се изправи.

„Поне сто. Сякаш са минали много повече. Не ги броя вече.”

Не издържаше вече. Не можеше. Не искаше. Но трябваше.

  Излезе на пътя, насред оживения поток от коли и разпери ръце, при което чантата с покупките падна. И зачака. Гледаше всеки шофьор, опитващ се да го избегне право в очите и виждаше страха. Виждаше изненадата и потреса, изписани в тях. Шестата поред кола не успя да завие навреме. Жената, зад волана извика в нечут ужас, докато натискаше спирачките. Но това не бе достатъчно. Автомобилът се вряза със зверска сила в тялото на Моргул и го запрати на поне пет метра. Изблъсканото му тяло ги прелетя с лекота и тупна на нагорещения асвалт.

- Божичко, добре ли сте?! – викаше жената, излизайки от колата.

- Нищо ми няма. – отвърна ѝ с леден глас Моргул, докато се изправяше. Изтупа сакото си и се зае да събира разпилените покупки. Десетки хора от наспрялите съседни коли го гледаха с изумление. Нямаше му нищо. Нито драскотина.

- Да не сте полудял?! Как може да заставате така на пътя? Ами ако стане катастрофа? – продължаваше да вика жената, вече по-скоро раздразнена, вместо притеснена.

- Съжалявам. Не си виновна,че беше точно тук, точно по това време. Не съм искал да нараня никой. Освен самия себе си, разбира се. Но и това не се получи, мамка му.

- Ти не си в ред.

- Ти такива ли харесваш? В ред?

- Какво.. абе, ти наистина си луд. Едва не те убих, ти насмалко да предизвикаш масова катастрофа, а сега ме забиваш? Иди в някоя клиника!

- Де да ставаше така. Там е лесно. Упояват те и не чувстваш нищо. Е, аз това го мога и без упойка. И точно там е проблемът. Съжалявам, че прекъснах деня ти. Изглеждаш като заета жена.

- Всъщност съм безработна. Не че ти влиза в работата.

- Но въпреки това ми го каза. Ако бях в ред, никога нямаше да ме блъснеш.

- И да ми се налага да си говоря с теб.

- Теб ти харесва.

- Грешиш.

- Защо тогава не си се качила в колата още?

- Майната ти!

Тя се обърна и тресна вратата след себе си. Стрелна го с един последен гневен поглед и даде газ. Този път не направи опит да го заобиколи, при което Моргул бе принуден да скочи в страни, за да избегне повторен удар. Той взе чантата със събраните стоки и се качи на тротоара. Не знаеше за кой път прави опит да прекрати живота си. Това бе като да опитваш да спреш слънцето,когато ти е топло. Или вятъра, когато ти е студено. Знаеш,че не можеш, но ти се иска да бе другояче.

Моргул се прибра и седна тежко в коженото си кресло, разположено в тъмния му кабинет. Наля си уиски и отпи. Поне това усещаше. Лекото изгаряне на течността беше една от малкото „емоции” , които можеше да си позволи. А пари имаше колкото искаш. Ако се купуваха с пари, би бил най-емоционалният човек на света. Но, уви, не ставаше така. Каквото и да ви говорят хората.

Изпи чашата и я остави внимателно на масата. Искаше му се да я строши, ала знаеше,че с нищо няма да промени състоянието си. Пък и с какво бе заслужила вярната чашка такова поведение? С нищо. Абсолютно нищо.

Точно това чувстваше Моргул. Безкрайно, абсолютно нищо. Празен мрак. Можеше да изживее хиляда живота. Да изхарчи парите на милиони хора. Да обходи света безброй пъти и пак ...да се върне тук с празна душа. Каквото и да правеше, колкото и да се опитваше да промени състоянието, не можеше. И най-лошото бе,че го осъзнаваше. Когато не знаеш дали си способен, или не, да промениш нещо, ти таиш надежда. Надежда,че някъде дълбоко в теб има сила, която може да избие, да пробие дебелия лед на непостижимото и да види слънчевата светлина на повърхността. Да те отведе там, където искаш.

Е, Моргул знаеше ,че това е невъзможно. Бе избрал съдбата си преди много години и не можеше да се върне назад. Не можеше и да продължи, обаче. Не искаше да прави това, което би го избавило.

Бавно се изправи и излезе от всекидневната. Започна да се разхожда из всички стаи , обхождайки стените с изморен поглед. Всички бяха празни. Нямаше никой, освен него. Нямаше и нито една картина. Каквато и да е. Ако някой искаше да разбере нещо относно семейството и близките на Моргул, щеше да бъде обречен на риск. С годините той се бе превърнал в човек-призрак, без нито един останал жив близък. Нямаше приятели, нямаше жена, нито деца. Имаше единствено цялото време на света, ала кому бе нужно то, след като нямаше с кой да го сподели истински. В началото се опитваше да запълни празнината с нови запознанства, нови връзки, нови хора, без значение кои са, стига да му правеха компания. Ала след време осъзна,че така само ги наранява. Позволявайки им да го опознаят, той ги обричаше на тъга в момента, в който решеше да се премести в друг град. Или друга страна дори.

Налагаше се да го прави, защото хората ставаха подозрителни, когато съседът им не остарява ни най-малко, дори и след петдесет години живот. Трябваше да избира внимателно дестинациите си, за да остава незабелязан. Той самият не можеше да изпита мъка. Липсата на сърце му бе дала и този дар. Безкраен живот, лишен от емоции. Някои хора биха убили за такава съдба. Ала той не бе избрал този път заради това.

Преди стотици години Моргул, както е истинското му име, въпреки че пред хората той може да бъде всеки, бил най-обикновен гражданин на средновековния свят. Имал жена и дете. Живеел простичък живот, без да иска нещо повече. Не желаел корони или почести. Просто искал да остарее със семейството си, да види как синчето му пораства , да прегръща жена си на осемдесетия ѝ рожден ден. Ала не такова намерение имал животът. Въпреки че медицината в онези времена била далеч от напреднала, когато Моргул паднал на пода в семейната къщичка, схванат от болка около сърцето, лекарите му казали, че най-вероятно не му остава много. Дори и без точна диагноза, той самият можел да го усети. А така силно не искал. Не искал да чувства болката, мразел я. Знаел,че тя му напомня, с всеки спазъм, че няма да успее да доживее всичко, което е искал да види.

 Една вечер, когато излязъл да удави яда си в пиене в близкия локал, Моргул се блъснал в прегърбен, качулат старец.

- Ти си Моргул, нали? – попитал го с пресипнал глас странникът.

- Откъде знаеш, дядка? Какво искаш? – отвърнал му ядосан Моргул.

- Искам да ти предложа нещо. Знам какво желаеш, момче.

- Така ли?! И какво е то, моля те, сподели ми, старче? – по-младият от двамата говорел с насмешка, ала дядото не се обезкуражил.

- Да живееш. Мога да ти дам това. А в замяна ще поискам нещо съвсем незначително за мен.

- Какво искаш да кажеш?

- Аз, момчето ми, съм вещер. Такъв, какъвто не си виждал, дори не си чел книги за мен. Защото умея да оставам незабелязан. Предлагам ти изход от тази мрачна ситуация. Единственото ,от което трябва да се откажеш е ... сърцето си. Ще живееш вечно, но няма да можеш да чувстваш нищо. Нито болка, нито страдание, нито любов или радост. За вас, хората, това е голяма цена, но пък ще можеш да видиш как синът ти расте. Ще можеш да заведеш жена си на пътешествия, които иначе би изпуснал. Как мислиш? Заслужава ли си да извадиш сърцето си,за да можеш да проследиш развитието на света около теб?

- Но, ако съм безсмъртен, ще надживея семейството си.. Какво ще правя после без тях? Тъгата ще ме погуби!

- Няма. – продължил спокойно старецът. – Няма да можеш да я усетиш. Не ме ли слушаш? Няма да усещаш нищо.

- Значи няма да чувствам и любовта на жена ми и детето ми. Няма да се вълнувам на рождените дни на малкия, няма да искам да лягам до жена си вечер. Каква полза имам от безсмъртието, ако съм една ходеща статуя?

- Ти си решаваш, момче. Ще ти издам една малка тайна, обаче...Имаш един ден. Утре, по това време, вече ще си там, от другата страна. Помисли си добре.

Вещерът изчезнал в тъмнината след тези си думи, оставяйки Моргул сам насред улицата, потресен и вцепенен.

„Един ден. Какво да правя с един ден, дявол го взел?! Не искам, не искам да се случва.. „

- Не искам !! – извикал Моргул, без да има кой да го чуе. Пустата улица му отвърнала глухо с едва доловимо ехо, някъде отдалеч.

„ Не мога да ги оставя така. Дори и да не мога да чувствам, пак ще мога да нареждам на ума си какво да прави. Ще ги издържам, както заслужават , ще се грижа за тях. Имат нужда от мен!”

Полюсните чувства завладяли Моргул. Влязъл в локала и изпил три бири, всяка на един дъх. Умът му не бил грам замъглен. Дори и разкъсан между правилното и неправилното. Между желанието и страха, той знаел,че трябва да направи нещо. Може пък, с времето да започне да изпитва всичко наново. Може вещерът да е оставил вратичка, за която не му казва. Отишъл до тоалетната,да се облекчи, след което излязъл отново навън и зачакал.

- Бързо се реши. – продумал вещерът.

- Нямам друг избор. – отвърнал хладно Моргул.

- О, имаш, разбира се. Просто не е приятен. Не че този е невероятен. Но ти решаваш.

- Какво трябва да направя?

- Просто затвори очи, момче. Отпусни се и си мисли за нещо приятно. Това е последният път, в който ще усетиш хубава емоция. Всъщност, каквато и да е емоция, въобще.

Моргул изпълнил нареждането на вещера и зачакал. Старецът, на свой ред, извадил стара, изкривена кама и без да се церемони я насочил към сърцето на Моргул. Мъжът изстенал, докато металът пронизвал плътта му. Качулатият прокарал ножа надолу , така че да отвори широка рана в кожата на болния. Противно на природните закони, Моргул не помръдвал от мястото си. Дядката бръкнал с набръчканата си ръка в раната и с леко дръпване извадил сърцето на оперирания. Стиснал го силно, докато изричал редица от неразбираеми думи. С другата си ръка, в която до преди малко била камата, извадил малко златно ключе от пазвата си и го поставил на мястото на туптящото сърце. След това положил ръка върху прорязаната област и също затворил очи. Тя в миг заздравяла без дори да остави белег, който да напомня за съществуването ѝ.

- Готов си. Наслаждавай се на дълголетието си, момче. Вече нищо не може да те погуби, освен ти самият.

- Не чувствам нищо различно.

- Замисли се, чувстваш ли нещо изобщо?

Моргул се насилил, да обясни емоцията, която изпитвал в момента, ала след миг разбрал,че старецът е говорел истината. Нищо. Абсолютно нищо.

- Не. – прошепнал младият.

- Радвам се.

- Как се казваш, магьоснико?

- Не съм магьосник, момче. Аз съм вещер. Запомни това. Хората ме наричат с различни имена. За теб съм просто Хаос.

- Хаос? Не мога да повярвам,че някой се казва така.

Моргул отворил очи.

- Ей, къде изчезна?! – провикнал се той.

Улицата била празна. Никой друг, освен озадаченият мъж, не се разхождал по това време на нощта. Той постоял още минута-два и се прибрал у дома. Легнал е леглото си и загледал тавана. Потънал в мисли за безкрайното бъдеще, Моргул заспал.

Последвалите години отминали като секунди. Синът му порастнал, жена му остаряла, а той си стоял все същия, млад и безчувствен. Както предположил, надживял и двамата, но липсата на емоции го лишила от мъката по загубата им. Започнал да пътува. Да трупа богатство, да убива времето си с всевъзможни занимания. Бил къде ли не. Търговец, пират, дори придворен. Нищо не го удовлетворявало, ала нямал идея какво да прави, за да прекрати този бездушевен цикъл. Отгоре на всичко това, имало нещо, което не му давало мира. Нешо,което знаел,че трябва да свърши преди да е станало късно.

Близо два века по-късно, вече осъзнал,че измъкване няма. Истината е,че го знаел от самото начало, просто се надявал на нещо различно. Станал свидетел на всички описани в учебниците исторически събития от Средновековието насам. Гледал ужаса, страха и мъката в очите на хиляди хора. Виждал и радостта и екстаза в тези на други, ала той самият оставал каменен. Не усетил как натрупал достатъчно пари,че да може да си позволи каквото си поиска. Единственият минус бил,че каквото и да си купел, ситуацията си оставала същата. И така,до днешния ден, в който Моргул взел решение.

Отключил тежката врата, водеща към стълбите, виещи се надолу към подземията на голямата му къща и заслизал по тях.

- Хаос! Псе такова, покажи се! – извикал Моргул.

- Това,че ме държиш в плен,не ти позволява да ме обиждаш. – отвърнал му сопнато дядката, показвайки се на мижавата светлина,идваща от една стенна факла.

- Да не казваш,че се чувстваш обиден? Та ти си същият като мен, нищо не може да те рани, камо ли думите ми.

- Зная. Но не забравяй,че аз съм причината да си още жив. Аз ти дадох това, което имаш днес, неблагодарнико! Кога смяташ да ме пуснеш, не разбра ли, няма как да ти помогна! Освен ако не намериш някой, който да заеме мястото ти, ще си останеш жива статуя завинаги.

- Кажи ми, Хаос, имаше ли семейство, когато реши да изпробваш новия си трик? – сряза го с леден глас Моргул.  - Остави ли някой зад себе си, когато стана безсмъртен?

- Не бих казал. – сепна се Хаос. – Родителите ми са починали, когато съм бил едва бебе. Малко по-късно ги е последвала баба ми. Израстнах с брат си, но с него винаги се карахме. Бяхме пълни противоположности. Аз бях запален по смъртта, единственото, което той бе усвоил до онзи момент се изразяваше в умения да променя вида си. Сам прецени кое е по-полезно.

- Значи си изоставил него, така ли?

- Никого не съм изоставял, той сам си тръгна, когато разбра,че съм поел по пътя на вещерството. Истината е,че той беше маг,а аз вещер. Нямаше как да живеем заедно без единия да убие другия.

- Ясно. Разбирам.. и не си го виждал никога след това?

- За какво ме питаш такива неща, човеко? Какво значение има?!

- Никакво, просто си мислех,че като нещо повече от човек, ще си по-умен. И определено по-досетлив.

- Какви ги бръщолевиш?

- Не беше ли наистина удобно пред теб да се яви болен, умиращ мъж, точно навреме,за да изпробваш новата си „дарба” ? И така бързо, доброволно да избере пътя на безсмъртието?

- Защо не? – недоумяваше старчето. –И повярвай, не беше нова. Отне ми много години да направя ключ, който да дарява безсмъртие. А тогава чумата сееше смърт навсякъде, умиращи колкото искаш.

- И от всички възможни, ти попадна на собствения си брат. Колко жалко, Хаос.

Космос се усмихна за първи път от векове, докато гледаше ужаса в очите на брат си.

- Какво искаш да кажеш? Не, няма как да си ти ! Космос е умрял преди стотици години ! Ти си Моргул, не е възможно! – викаше истерично качулатият вещер.

Странното беше,че и двамата усещаха емоции, когато говореха помежду си. Ала никой от тях не мислеше за това сега.

Космос тържествуваше, задето най-накрая видя брат си наистина уплашен, Хаос от своя страна, не искаш да повярва на ушите си. Скубеше малкото си останала коса и кълнеше.

- Не е възможно. Измисляш си. Няма друго обяснение, това не е истина. – нашепваше Хаос.

- Наистина не одобрявах с какво се занимаваш тогава. – продължи Космос. – Но когато разбрах,че си намерил път към безсмъртието, знаех,че трябва да те спра. Ако беше вербувал обикновен човек да го изпробва, той никога нямаше да се досети, да те залови и затвори. Затова просто приех облика на истински болния Моргул. Той почина още същата вечер, в която го посетих, в тоалетната на онзи локал. Но ти нямаше как да знаеш това. Да се преструвам бе толкова лесно, ти беше толкова заслепен от желанието да си играеш на Бог, че дори не заподозря. В момента,в който ме дари с безсмъртие, всичко стана повече от лесно. Представи си колко хора щеше да приобщиш към безчувствената си армия, ако не бях те намерил навреме. Светът щеше да прилича на катакомба в момента. Аз го спасих.

- Но обрече себе си на вечно, безцелно лутане. – продума най-после Хаос.

- Не е безцелно, ако те държа затворен. Аз съм редът, длъжен съм да преча на хаоса ти да завземе планетата.

- И докога мислиш,че ще издържиш, братко? Не знам дали си забелязал, но в мое присъствие ти можеш да чувстваш. Аз също, да, но аз съм едно почернено създание. Ти, на свой ред, можеш да полудееш на секундата. Какво ще правиш, ще ме държиш тук до края на времето ли?

- Имам по-добра идея. Знам,че пазиш в теб това, което може да ме върне към живите.

- Така е. Но ако те върна, ще умреш на секундата, одавна си подминал възрастта, на която е трябвало да умреш.

- А, ако се върнем едновременно?

- Какво те кара да мислиш,че ще се откажа от безсмъртието си, братко?

- Освен ако не си готов да прекараш вечността затворен тук,в подземието ми, смятам,че ще се съгласиш. Каква полза имаш от него, ако не можеш да му се насладиш? Дори и да ме убиеш и да избягаш, единствено в мое присъствие можеш да изпитваш емоции, как ще се радваш на злините си, ако ме няма? Няма хаос без реда, проумей го!

- Наистина ли искаш това? Да прекъснем животите си, че да се избавиш от участта, която сам си избра?

- Ще прекъсна живота си, но ролята си ще предам на някой друг. Трябват ни единствено две братчета, неподозиращи,че са избрани да балансират света. Единият взима твоя ключ, другият – моя. Аз наръгвам твоето сърце, ти моето – така и двамата ще умрем. Просто предаваме щафетата, братко. Не си ли уморен?

- Доста време си почивах тук, не мислиш ли?

- Поне за момент забрави злите си планове и се замисли. Това е единственият изход.

Двамата се гледаха известно време без да продумват. Черните очи на Хаос се впиваха в зелените на Космос. Въдворителят на реда хвана брат си за ръката. Хаос се дръпна , ала не успя да избяга от хватката.

- Бъди ми брат, Хаос! Помогни ми! Не ме карай да те държа още хиляда години затворен тук.

- Добре. – въздъхна Хаос. – Нека го направим, щом толкова искаш. Но знай, връщане назад няма.

- Зная. – каза решително Космос. – Обещаваш ли ми, като брат на брат, че ще ме следваш навън ,докато не изпълним мисията си?

- Обещавам, братко. – очите на Хаос пламнаха. Обич ли бе това? Прокраднала се след толкова години в душата на привидно злия брат.

Двамата излязоха от подземието, след като Космос освободи Хаос от магическите му окови. Вторият не бе виждал слънчева светлина от векове, затова примижа при вида ѝ. Имаше чувството,че го изгаря. Истина бе... той чувстваше.

- Намерил съм правилните братя. Тази сутрин видях майка им. Трудно ще ги отгледа,ако се разболяват постоянно,а тя, горката,е безработна. Перфектният избор са. Следвай ме. – нареждаше Космос.

- Следвам те, братко, следвам те. – прошепна Хаос.

Качиха се в автомобила на богатия брат и отпрашиха към неизвестно за Хаос място. След по-малко от час пътуване Астън Мартина спря пред малка къщичка в покрайнините на града. Космос поззвъни на входната врата.

- Кой е? – чу се детски глас отвътре.

- Един приятел, момче. Ще отвориш ли вратата? – каза му Редът.

- Кои сте вие? – попита ги малкият, при вида на двамата странни мъже,стоящи на прага на дома му.

- Аз съм Космос,а това е брат ми – Хаос. Как се казваш ти?

- Аз съм Електо.

- А аз Ерадикато. – добави подалото се зад малчугана момче. – И ние сме братя. Мама ли търсите?

- Всъщност, търсим вас. – продължи Космос. – Мама ни изпрати да ви заберем, ходи ли ви се на разходка?

- Хм.. добре. Тя е добре, нали? Днес сутринта се беше уплашила, защото някакъв луд човек изскочил пред нея на пътя.

- Добре е , момчето ми, уверявам те.

Двете братчета излязоха от къщата и се качиха в колата при остарелите братя. Космос запали двигателя и подкара колата. Пътуваха не повече от десет минути, когато той спря насред безлюдна полянка.

- Къде е мама? – попита Електо.

- Скоро ще дойде, момче. – включи се за първи път в разговора Хаос. – Само трябва да ви подготвим за срещата с нея. Съгласни ли сте?

- Какво има да ни подготвяте? – намръщи се Ерадикато.

- Нека ти покажа. – прошешна му на ухо Хаос, докато изваждаше същата онази прастара кама.

Момчетата изпищяха в един глас.

- Първо кутиите, Хаос! – провикна се Космос.

- А,да. Насмалко да забравя. – прегърбеният брат бръкна в пазвата си и извади две изрисувани с неясни знаци кутии. По всичко личеше,че в тях туптяха, все още живи, сърцата на двамата вековни братя. Хаос подаде едната кутия на брат си,а другата остави пред себе си. След това се наведе и каза няколко непознати думи, гледайки двете момченца в очите. Едно по едно, те спряха да викат и сякаш се опияниха от словото му. Гледаха го с празни погледи, без следа от съпротивление или негодувание.

- Няма да боли, обещавам. – продължи с горчивина в гласа Хаос и разряза гръдния кош на Електо.

- Бързо, Космос! Ключ!

Космос също извади нож и разряза собствените си гърди. С кървава ръка извади златното ключе, служило му за сърце толкова години и го хвърли на брат си. Хаос го хвана, но без да го поставя в отворената рана, зашепна заклинание,с което в миг затвори зеещата дупка в тялото на малкия.

- Какво правиш, Хаос?! – извика Космос. – Направи го!

- Те не го заслужават, братко. – прошепна Хаос и заби камата право в сърцето си. Раздра кожата си и бръкна с все сила навътре. За изненада на вече строполилият се Космос, качулатият извади собственото си биещо сърце от гърдите си.

- Но как... – Космос отвори кутията, хвърлена му от брат му. Беше празна. – Как си жив?

- Чудех се защо не ме уби през всичките тези години. – поде Хаос. – Подозирах,че може да не си се досетил, ала ти дори не опита. Наистина, не съм очаквал да бъдеш брат ми, но това се оказа единствено мой плюс. Във вечерта, когато си разбрал,че съм станал безсмъртен... Постигнах нещо. Нещо велико, ала не и неунищожимо. Успях да постигна безсмъртие на тялото си, ала никога не съм бил недосегаем. Както виждаш, кожата ми е състарена, докато твоята грее все едно си на двайсет и пет. Достигнах го фаза,в която сърцето ми да може да бие вечно, но така и не открих начин да съм физически неуязвим. Не и докато не направих Ключето. Отне ми известно време, но знаех,че е нещо повече от всичко, което съм виждал или усещал. Просто ми оставаше да го изпробвам преди да направя повече. И тогава се появи Моргул. Появи се ти,братко. И аз,като глупак, използвах единствения си ключ към истинското безсмъртие,за да дам такова на теб – най-големия ми съдител, без дори да го осъзнавам. Когато ме залови и окова, точно дни преди да успея да завърша втория ключ, реших, че съм свършен. Смятах,че е въпрос на време да се почувстваш най-великия човек и да ме убиеш. Но ти не го направи. Чаках толкова години със страха,че всеки следващ ден може да е последния. Никога не съм спирал да чувствам, това го можеше само ти. Умирах по малко всяка вечер, когато заспивах с несигурност в душата, въпреки че можех да изживея безброй нощи. И ето, че днес ти сам ми даде това, което чаках с векове. Предостави ми пътят към безсмъртието. Благодаря ти, братко.. – Хаос положи сърцето си в нова кутия и го замени със златното ключе. С едно кратко заклинание премахна раната си и се усмихна.

- Там ти беше грешката, Космос. Мислеше си,че хаосът има нужда от ред. Е нека ти споделя истината. – Хаос се приближи до издъхващия си брат и се наведе, току до ухото му.

- Ти се нуждаеш от мен,за да живееш вечно. Аз... Аз мога да постигна всичко сам. – с тези думи Хаос извади сърцето на брат си от кутийката. Погледна го за един последен път в зелените очи и без да мигне заби камата си в единственото спасение на Космос. Редът извика от болката, навлязла в тялото му. Болка,събирана повече от половин хилядолетие се отшрищи в една-единствена секунда и разкъса тялото на доверчивия брат. Сякаш стотици духове изпищяха, изплашени от мощта на Хаос, стоварила се върху живота на брат му.

Тържествуващият стоеше гордо изправен над мъртвото тяло на брат си. Нямаше и следа от бръчките, не беше прегърбен, очите му горяха със сто пъти по-силен пламък, отколкото в подземието.

- Затова ли ни доведохте тук? Да гледаме как единият ще убие другия? – Електо бе излязъл от транса, причинен от заклинанията на Хаос.

- Вие бяхте просто примамка, деца. Съжалявам,че трябваше да станете свидетели на всичко това. – каза смирено безсмъртният.

- Ти наистина ли си безсмъртен? – попита наивно Ерадикато.

- Да. Искате ли да направя и вас такива?

- Не.  - Да.

Братчетата отговориха в един глас с двата съвсем различни отговора. Ерадикато не можеше да повярва какво бе казал Електо. Пламъкът на хаоса пламтеше в очите на ламтящото за безсмъртие братче. Другото бе застинало безмълвно.

- Ела с мен тогава, Електо.

- Не го пускам ! Не можеш да го отведеш ! – викна Ерадикато и отчаяно прегърна братчето си.

Хаос се приближи бавно и приклекна отново.

- Ще го кажа и на теб, момче. Хаосът надделява над реда. Винаги. Запомни го. – при тези думи той дръпна Електо от хватката на братчето му и закрачи в другата посока , хванал го за ръката.

Електо се обърна за да види брат си за последен път. Студените,черни очи срещнаха насълзените зелени.

- Сбогом, Ера. Сега съм син на Хаоса. – пророни малкия, докато изчезваше в черната вихрушка, призована от Хаос, за да ги отведе далеч от това място.

- Сбогом, Електо.. – прошепна коленичилият му брат, докато прокарваше пръсти по забравената кутия с неясни символи.

Останал сам на полянката, Ера отвори кутията. В нея,все още туптящо, стояше сърцето на Хаос. В един кратък миг, стомахът му се преобърна. Дали можеше да спаси братчето си ? Може би не беше прекалено късно! Той извади сърцето и с все сила го стъпка с малките си крачета. Скача върху него, докато то не спря да бие. Задъхан, той се спря и зачака.

В далечината се чу зверски писък. Ято гарвани прелетя изплашено над него.Светкавица проряза почернялото за секунди небе. Дали бе успял?

- Благодаря ти, Ера. – прозвуча гласът на Хаос в главата на малкото момче. – Сега, дори и да поискам, не мога да умра. Ще помня вечно доброто ти дело!