Зарчета

- Давай втората бутилка. - подвикна весело Краул.
- Давай втората бутилкааа. - пригласи му Морт ухилен до уши.
- Давам втората бутилка. Ето.
Пракх не споделяше ентусиазма им,но много добре знаеше,че вечер на зарове не може да мине без подобаващото количество пиячка. И то от любимата.
Живееха в порутен апартамент в покрайнините на Всемирия. Стените се люпеха, преди години може би бе имало тапети, но сега старите тухли се подаваха срамежливо тук и там. Подът беше осеян с празни бутилки, смачкани кутии цигари и чорапи. Гореизброените служеха като препятствия на щъкащите хлебарки. Състезаваха се сякаш между тях си в битка да достигнат отдавна мухлясалите останки от храна. Истината бе,че тримата рядко ядяха - парите стигаха най-много за стек и бутилки, но пък на кой му трябваше ядене с такава хубава гледка. Прозорците на стаята гледаха към градското сметище, над което се издигаха благоуханни нишки миризма на запалени гуми и пластмаса. Единият от прозорците постоянно изпадаше от пантите, което налагаше прилежното му окачане обратно, но само когато валеше. Иначе си имаха естествено проветрение , какво по-хубаво. Вратата често зееше широко отворена за допълнително пречистване на въздуха от тоновете дим и алкохолни изпарения - така или иначе, никой не припарваше тук. Никой представител на човешката раса, разбира се. Гарваните се бяха изучили,че тук се играе хазарт и често кацаха по перваза, захласнати по интересната игра.
А тя беше наистина простичка. Три зара, за толкова имаха пари, биваха хвърляни до болка в кокалчетата в една избеляла кутия от детски конструктор, като целта на всеки бе да достигне определена цифра. Не се гледаше кой е хвърлил най-много. Всичко зависеше от залога. Колкото заложиш, толкова трябва да хвърлиш, инак гориш. Интересното тук бе,че никой не печелеше от опонентите си. Играеха единствено, за да убият времето. Каквото загубиш, губиш го за себе си и то отива там.. в небитието. Този странен метод на игра бе възможен,защото не играеха с пари или цигари, дори с бобчета не залагаха. Цената на всяко хвърляне на керамичните кубчета бе съвсем нетрадиционна.
Всеки от тях си избираше спомен , който биваше щателно оценен от другите двама по скала от три до осемнайсет. Следваше хвърляне на заровете. Ако сборът се различаваше с повече от едно от оценката,то комарджията губеше тази част от мислите си завинаги. Ако сборът се различаваше само с едно от избраното чрез спомена число, то хвърлящият имаше честта да изживее наново в главата си всичко, което съдържа споменатото късче от паметта. Ако пък някой успееше с точност да уцели ранга на бленуваното, то тогава се случваше магията.
Докато другите двама учтиво изчакваха определеното време, третият, позналият, се пренасяше тялом и духом в определения спомен. Преживяваше всичко, от дъвченето на дъвката до най-съкровените емоции, усетени тогава, точно както го е почуствал тогава, с разликата,че беше със сегашното си съзнание. Пътуване на ума, необяснимо от съвременната наука. Нещо божествено, разразяващо се в една от най-мръсните и тъмни дупки на света. Дори хлебарките се спираха,за да усетят заряда на познатото число.
- Така ме боли главата, може ли да си строша празната бутилка в нея? - попита сериозно Краул.
- Не говори глупости. - също съвсем сериозно го скастри Пракх. - И мен костите ми пукат сякаш ще се счупят всеки момент, но не се оплаквам.
- Аз не се оплаквам, просто искам да си счупя шибаната бутилка в шибаната кратуна. - не мисля,че искам нещо невероятно.
- Давай да играем. - включи се Морт. - Няма време за глупости, ако изпаднеш в безсъзнание какво ще те правим, с Джими ли ще играем?
Джими бяха хлебарките. Да, всяка една се казваше така, беше по-лесно , наместо да измисляш имена на всички.
В добавка към окаяното им парично състояние и тримата страдаха от тежки физически болежки.
Краул имаше нестихващо главоболие вече повече от година. Все едно хиляди игли се забиваха в мозъка му всеки път, когато не беше пиян или надрогиран.
Морт страдаше от силно мозъчно разстройство, при което всяка нощ сънят беше кошмар. Унесеше ли се в сънища, започваше терорът. Тялото му започваше да се мята на всички страни, докато някой от другите двама не станеше да го плесне шамар,че да се събуди.
Пракх пък от дълго време избягваше да прави каквито и да е физически усилия, защото ставите му хрупаха по-зловещо от риданието на премазан в месомелачка хамстер. Каквото и да се захванеше да върши, неописуеми болки обхващаха цялото му тяло.
Ужас. И ментален, и физически. И за тримата,затова може би и се живееха заедно, помагаха си в тежките времена,пък и пиенето винаги е по-евтино,ако го делиш на три.
- Хвърляй вече. - подкани Морт.
- Хвърлям. - намусено му скръцна със зъби Краул.
- Чакай, бе! - спря ръката му Пракх. - Ами спомен?
- Вярно, бе.. Изключих за момент.Добре. Секунда... Как карах колело, когато бях на четири. Тогава бях наистина безгрижен.
- Единайсет. - каза светкавично Морт.
- Колебая се, но нека е единайсет. - подкрепи го Пракх.
Краул хвърли заровете. Първият се спря на секундата на цифрата четири. Вторият се позабави, докато се закове на петица. Третият се търкулна в една изгризана от вече мъртъв плъх пантофа. Във времето, през което Морт се протегна,за да го вземе, Морт си мислеше само как може отново да подкара старото си колело. С хубави гуми и спици, излъскано цялото,а той самият да е просто дете. Молеше се. Молеше се да е двойка.
Морт извади зара.
- Шест. - погледна тъжно той.
Краул въздъхна. Наля си нова чаша и отпи от рома. Нямаше вече колело, нито щеше да го помни, нито да го поиска отново. Пуф, просто така. Беше изгубено в небитието.
- Ти си на ред, Морт. - каза му усмихнат Краул. Нямаше причина да е разочарован, защото вече нямаше записан в ума си моментът,в който кара колело. Това и беше компенсацията за риска, който носеше играта. Дори и да загубиш, не си ядосан или тъжен, защото просто не помниш какво си изгубил. Нямаш и на идея какво сам си си отнел, затова пиеш, пушиш и се усмихваш. Затова и въздишките тук се наричаха "празни". Разочарован си за миг от това,че не си познал, ала докато го осъзнаеш,желанието вече е забравено.
Кой казва,че хазартът не може да бъде безопасен?
Там е и истинската хватка на играта. За да опазиш съзнанието си от тотална щета, трябва да умееш да си намисляш спомени, които можеш да си позволиш да загубиш. Ако се отплеснеш по бленуване на най-скъпите, рискуваш да затриеш част от себе си. Само най-тежките пиянски моменти стават свидетели на залози от калибъра на най-святото. Те са най-сладки,ако успееш да хвърлиш точния зар, ала най-пагубни ,ако не успееш.
Някой каза,че хазартът можел да бъде безопасен?

- Онова сладко гадже, сещате ли се, Серманта се казваше?
Двамата ахнаха одобрително.
- Искам споменът от сбогуването ни, наистина ми се ще да я видя отново.
- Тринайсет бих казал. - отсъди Пракх.
- По-скоро петнайсет. - предложи Краул.
- Нека е по средата? - погледна ги въпросително Морт.
- Нека. - отвърнаха в един глас те.
Зарчетата полетяха от ръката на Морт към измачканата кутия. Тупнаха едновременно, все едно се бяха наговорили.
- Пет, шест и.. - Пракх прекъсна броенето си,за да смачка един бърз Джими,запътил се към арената на заровете. - Пет, шест и две! Тринайсет. Ето,че някой си спечели малко време насаме. Не е пълен успех, но давай. Ние ще си пием.
Той и Краул си наляха нови чаши ром, докато Морт затваряше очи.
В едно единствено мигване той видя старата си приятелка в ума си. Не просто си го мислеше,а го усещаше. Осъзнаваше,че е далечно преживяване, разразяващо се само в главата му, но малка част от него работеше с магията на заровете. Той можеше да направлява себе си в спомена, да говори, да я почувства ,дори и наполовина, още един път.
- Здравей. - продума Морт плахо.
- Здравей. Знаеш ли защо съм тук?
Той знаеше, ала споменът не би му позволил да го каже. Дори и осъзнат, той нямаше пълен контрол над ситуацията, нямаше как да ѝ каже да остане.
- Не. - излъга умът му.
- Заминавам. Зад океана, полетът ми е след час. Исках да е възможно най-безболезнено, та затова така.. Надявам се да ми простиш.
Тя го прегърна,а обратно в стаята Краул и Пракх наблюдаваха как Морт обгръща въздуха с ръце. Изражението на лицето му по никакъв начин не издаваше,че е безнадежден пияница, живеещ в съжителство с още двама като него, дузина хлебарки, ято гарвани и някой и друг изгладнял гризач.
Морт пусна Серманта и я погледна за последно.
- Ще ме помниш, нали? - усмихна му се несигурно тя.
- Винаги. - каза ѝ обратно Морт и затвори очи.
Пуф.
Беше отново в стаята. Ококори очи и разтърси глава.
- Мамка му, трябва да престана да залагам този спомен. - засмя се той. - Някой път няма да уцеля зара и ще стане мазало. Не бих си простил да я забравя.
Това и беше проклятието на всички тях. От както бяха открили този тип залагания, те живееха в постоянната битка между желанието и страха. Импулса да видиш всичко, което те е изградило като човек, всичко, което си ценил и цениш, всичко, за което те е грижа. А от другата страха, тромавия, прегърбен, куцукащ, ала смъртоносен страх да не изгубиш всичко заради едно грешно превъртане на зара. Това бяха истински комарджии. Те рискуваха парченца от собствените си животи в размяна на най-скъпото - да ги почувстват още един път, преди да отпият от рома.
И тримата си наляха нови чаши. Беше ред на Пракх.
- Купата. - каза той, докато преглъщаше рома.
Другите двама го погледнаха втрещено.
- Как Купата,бе, Пракх? - учудено повтори Морт.
- Че това е много важен спомен, бе, друже. - включи се Краул.
Като бивш футболист, спрян от игра, когато докторите бяха открили заболяването на костите му, вдигането на Купата на страната беше адски ценен спомен за Пракх. Досега не беше го залагал, но явно.. за всичко си имаше време. Играеха от доста месеци тази игра и повечето им "безопасни" спомени бяха на изчерпване. Явно бе,че Пракх, изморен от бездейното им ежедневие искаше да се зареди с нови сили, да си спомни славните времена преди да продължи със заровете. Но на каква цена?
- Решил съм го, не ме разубеждавайте. Оценка?
Гледаше ги строго, без капка колебание.
- Щом си го решил... - поде Морт. - Аз давам седемнайсет.
- Няма да споря. - наведе глава Краул.
- Благодаря ви.
Пракх хвърли зарчетата без да гледа. В момента на хвърлянето си мислеше единствено за гола, който вкара на финала на турнира, вече предвкусваше еуфорията от вдигането на трофея.
Камъчетата на хазарта паднаха с тъп звук в кутията. Пракх отвори очи.
Една двойка. Две двойки. Три двойки. Къде беше седемнайсет, къде беше шест.
Пуф.
Нямаше и помен от Купата. Пракх погледа заровете, пък отпи отново от чашата. Нямаше защо да се ядосва, не помнеше дори най-важния гол в кариерата си вече. Краул и Морт гледаха вцепенено кутията и не смееха да продумат. Нямаха право да му казват какво е изгубил, такива бяха правилата на играта. Ако се изпуснеха, рискуваха да му причинят противоречива мозъчна битка, в която умът му щеше безкрайно да опитва да си спомни онзи момент, ала без успех. А това би го докарало до чиста лудост.
Приятелите му надигнаха чашите и поклатиха глави. Животът продължаваше, с или без ценните забравени спомени.
Вечерта продължи с допиването на третата бутилка ром, придружена от малко тютюн, който откриха напъхан в пакетче под крака на масата. Краул и Морт си поделиха цигарата, докато Пракх гледаше през дъното на празното шише ром. И пиенето беше свършено, точно като проиграните късчета изживян живот.
Докато изпиваха дажбата си алкохол за вечерта, тримата не познаха почти нищо.
Краул хвърли една десетка при намислено единайсет, та успя за пореден път да изживее как се дипломира с отличен от университета, но толкова. Това беше хем скъп, хем безопасен за него спомен. Така и така, в момента не бе дори близо до академично процъфтяване, та този момент му служеше като перфектната опция, когато не му върви зара. И да го загубеше, можеше да мине без него. Познаеше ли обаче, емоцията в очите на родителите му в онзи момент беше несравнима.
Краул бе известен с това в стаята. Интелектът му беше изключително силно оръжие, дори и в тези покварени дни на отравяне с алкохол и изпарения от сметището. Смятан за един от най-светлите умове на нацията навремето, той бе захвърлил образованието си,за да следва мечтаната си работа. Не обсъждаше никога с другарите си дали съжалява, но те добре знаеха,че второто му поприще не му бе донесло такъв успех, какъвто би могло да даде първото. Но никой нямаше интерес да бърка в стари рани.
Морт,от друга страна, цял живот бе лентяй. Дори и страшно запален по книгите и световете в тях, той така и не се бе захванал за някаква реална работа. Занимаваше се с различни неща през годините, от водопроводчик, през барман, та до помощник футболен треньор, ала нищо не му се отдаваше така, както да мързелува. Заради последната му работа може би се разбираше така добре с Пракх, все пак имаха допирни точки в това начинание, но докато Пракх бе наричан велик футболист преди десетилетия, Морт беше работил в тази сфера, просто защото му трябваха пари. А пари без стабилна професия малко хора можеха да вадят.
С напредването на въздуха в бутилките ром Краул, освен че спечели наново завършването си, изгуби две изгори, един приятен ден в аквапарк и старият си домашен любимец - кучето Кранко. На Морт, след успеха със Серманта, грам не му вървеше зара и трябваше да се сбогува завинаги с чичо си Дред, две котки , един ден на вилата в планината и един скок с бънджи.
Пракх,противно на тежестта на първото си желание го караше полека, та наложи на съзнанието си да каже чао на три колосални пиянски вечери от младините и един недоизяден сладолед.
Оставаше му последно завъртане на заровете,защото съдейки по празните бутилки, то щеше да даде край на тазвечершната сесия залагания.
- Когато избягах от къщи.
- Какво? - едва не се задави Краул.
- Искам да си спомня това. Как стоях пред родителите си и им казах,че напускам вкъщи. Бях едва на седемнайсет,а те не ми проговориха с години. Искам да се върна там. Искам да им кажа всичко, което тогава не можех. Знам,че не мога реално да върна времето назад, но поне искам да знаят, че ги обичам.
- Осемнайска. - дори не се опитваше да го раздума вече Морт.
- Същото. - преглътна тежко Краул. - Сигурен ли си, Пракх?
- Да. Не помня какво съм изгубил, но имам усещането,че доста се лигавя тази вечер. Време е да започнем да залагаме силно.
- Така да бъде. Но след тази врътка спираме за днес!
- Добре. Подай ми зарчетата.
Бившият футболист "разбърка" заровете в дланта си преди да ги хвърли. Събираше сили. Представяше си ги като три горди шестици, гледащи го от кутията. Досега не беше залагал нещо толкова важно. Дори и да не го знаеше, другите двама бяха сигурни.
Замахна и хвърли кубчетата на късмета. И трите зара се удариха в стените на картонената арена и се завъртяха в няколко секунди на потрес.
Туп. Една шестица.
Туп. Втора.
Третият зар все още се въртеше на единия си ръб, все едно не го лови гравитацията.
Най-накрая падна до своите събратя.
Туп. Шестица.
И тримата се ухилиха до уши. Краул извика от кеф, докато Морт ликуваше в някакво изкривено подобие на танц на победата. Всички се радваха, това бе чарът на играта. Загубиш ли - губиш част от себе си. Победиш ли - докарваш радост на всички, защото всеки знае колко е ценно да изживееш наново нещо съкровено.
Пракх затвори очи. Този път той не остана в стаята, както Морт по-рано вечерта. Рискувалият най-ценния си спомен изчезна за момент от очукания си стол в боклукчийницата и се пренесе на едно от любимите си места. Верандата пред семейния дом.
Седеше на пейката, докато баща му го гледаше строго от люлеещия се стол. Майка му бе хванала таткото за ръката и ридаеше.
- Ако си тръгнеш сега, не съществуваш за мен! Аз нямам син, ако той не иска да живее тук с нас! - викаше старшито.
- Татко. Татко спри за момент и ме погледни.
Пракх знаеше,че има ограничено време, но всичко изглеждаше така реално, сякаш никога не бе живял в онази дупка,а винаги е бил тук. И никога не си е тръгвал.
- Татко, съжалявам,че трябва да направя това. В момента дори не го искам, ала трябва! Чуй ме!
- Как така не го искаш, но пък трябва? Как ?! - успя да извика през плача майка му.
- Вижте, най-важното,което трябва да знаете е,че ви обичам! Повече от всичко на света. Така е, наистина! Просто трябва да продължа по пътя, който съм си избрал. Не искам да плачете, не искам да тъжите,  всичко ще бъде наред. Ще изградя собствен живот, ще имам свое семейство и ще ви идвам на гости. Но първо трябва да постигна целите си. А за да го направя, трябва да се махна от тук.
Пракх осъзнаваше,че нищо от плановете за семейство и успешен живот не се е сбъднало в бъдеще, но нямаше сили да го каже на родителите си. Искаше да са спокойни и да го пуснат с усмивка на лицето, а не както преди години, с крясъци и безброй сълзи.
- Моля ви.. умолявам ви, разберете ме. Аз винаги ще бъда вашето момче. Запомнете го. Аз никога няма да го забравя!
Знаеше тежестта на тази заръка. Бе я подложил на тест, когато заложи спомена на игра със зарове.
- Обичам ви... - самият той се разплака.
Баща му спря да вика. Майка му избърса очите си от сълзите. И двамата се усмихнаха тъжно насреща му.
- Добре, момчето ми. - склони най-после баща му.
- Само ни обещай едно. - продума майка му.
Пракх усещаше,че времето на спомена изтича, чувстваше как мръсотията на квартирата му го дърпа назад.
- Обещай.. че ще се върнеш, сине.
- Обещавам. - едва пророни Пракх, докато времевата фуния го засмукваше. Последното, което видя, бяха усмивките на двамата му родители, махащи му за чао.

- Пракх! Пракх ! Спри се,бе, човече! - чифт ръце го тресяха, явно бе изгубил съзнание от пътуването. Все пак нямаше обучение как да преживяваш наново физически цели спомени.
- Пак си мяташ ръцете като полудял, докато спиш! С тия болни стави ще си докараш фрактура някоя нощ, момче! - докторът викаше толкова силно,че Пракх усети отново хилядите игли,забиващи се в мозъка му. Усещаше всичките си болести на едно - и главоболието, и костите, и терорът от сънищата. Сякаш щеше да се пръсне.
- Майко? Татко? - хвърляше въпросителни във въздуха той, докато очите му шареха по белите стени.
- Сестра, успокоително, веднага! Пак бълнува за семейството си.... Всичко ще е наред, Пракх, сега ще те превържа с коланите, за да не си счупиш нещо, докато спиш. Успокой се, момче, лекарството ще подейства за нула време. Всичко ще е наред.

В стаята на психиатричната клиника нямаше и следа от мръсотия и бутилки ром. Само един смел Джими се разхождаше около леглото на "окования" Пракх, напомнящ за деградацията на онази измислена стая до сметището.

Въпрос на гледна точка

Знам,че е странно, но аз помн я как се родих. Помня дори неща от преди този момент. Всичко пазя в ума си. Ще ви разкажа.

Първото нещо, което си спомням е как някаква огромна, груба ръка пълнеше тялото ми с всичките ми вътрешности. Натъпка ги с вяло изражение, да ръцете също могат да изразяват отношение, след което ме пусна в утробата,от която трябваше да изляза на бял свят. Не чаках много. Всички казват,че ги е вадил доктор, но аз просто си излязох. Беше наистина лесно, сякаш тупнах през отвора без никакви усилия. Звучи налудничаво, знам. Но така си беше, не може всички да са еднакви. Не болеше, поне това зная със сигурност.

Веднага след това ме сложиха в някаква стая, цялата пълна с неща, приличащи на тави, пълни с такива като мен. Малки, безпомощни бебета, готови да изживеят живота си. Никое от тях не плачеше, отново мисля,че това е мит. Защо да плачещ след като трудното е минало и просто трябва да порастеш , за да изпълниш ролята си в този живот. Лежахме си удобно известно време, без дори да си говорим. Всеки явно се беше замислил за бъдещето си, за съдбата, за всичките неща, които някои твърдят,че знаем , ала... право да си кажа, нищо нямах в главата. Знаех само какво съм и че ми е горещо. Нищо повече.

Наистина беше много топло в тази стая. Не знам дали съм си въобразявал, но усетих,че мога да се изпотя дори. Може би всички излъчвахме топлина и тавичките се загряваха. Какво ли съм знаел, тогава, бях просто бебе. Нищо неподозиращо парче плът, изгарящо от нетърпение да види целия свят. Чудех се как ли изглежда всичко отвън. Не бях виждал нито слънцето, нито облаците, че дори майка си не бях видял още. Всичкото ми познание за планетата се събираше в информацията за тази задушна стая.

И там не стояхме много време. Дойде момент,в който мен и другарите по съдба ни изписаха. Едвам гледах, когато за първи път видях изгарящата жълта топка на небето. Беше красиво, но не можех да задържа погледа си за много дълго. Започнах да се оглеждам. Всичко беше красиво. Имаше някакви намусени дървета, всякакви животни си играеха около мен, въздухът беше наистина приятен за дишане. Не ме сложиха веднага в количка, както би предположил някой. Може би семейството ми нямаше пари за такива удобства,та се наложи да пътувам към вкъщи натъпкан с още безброй бебета в някакъв микробус. Не беше приятно. Някои се опитваха да сдържат плача си, но на мен ми беше все тая. Че какво като съм бебе, трябва да рева постоянно ли?

Когато пристигнахме в новия ми дом, осъзнах най-важното нещо. Аз нямах родители. Така де, имах, но сега..от този момент нататък – нямах. Бяха ме изоставили на произвола на съдбата, пращайки ме в някакъв дом за деца като мен. Стана ми тъжно за момент. Толкова ли бях студен обаче, че пак не пусках сълза. Може би бях наистина здраво малко изчадие. Не можех да разбера защо някой би изоставил детето си веднага след раждането му, ала кой съм аз,че да ги съдя. Абе, точно аз трябва да го правя! Но и да хленчех, никой нямаше да ми обърне внимание. Нищо нямаше да се промени. Това беше реалността,а аз бях по средата на бездомието в нея. Защото дом ли е мястото, където има поне стотина като теб? Всеки блъскащ се,да намери мястото си. Всеки искаше да преуспее. Да пробие в живота. Да разбие стереотипите,че такива като нас са хора за енократна употреба. Малко успяваха обаче.

Като поотраснах ме изпратиха на първата ми работа. Казваха ми,че е много важно за всички, които нямат шанса да дойдат, аз да успея да изпълня задачата си. Нямах си никаква идея какво искат от мен, но щом трябваше, щях да изпълнявам.

Натъпкаха мен и останалите бебешоци отново в същия микробус и ни закараха някъде. Не зная къде, защото нямаше прозорци в колата, но определено пак беше топло. Когато ни пуснаха през задната врата навън, аз се изумих. Видях морето за първи път. Някакъв грозно ухилен чичка, на който липсваха няколко зъба, ме хвана в ръце и взе да ме подхвърля. Не бях доволен. Не обичах да ме третират все едно съм някое безпомощно новородено. Грозникът спря, сякаш ме чу как недоволствам и взе да ме оглежда. Обръщаше ме от всички страни и цъкаше с език. Почувствах се некомфортно, какво разбираше той от живота? Защо всички ме съдеха, казвайки,че ставам за едно единствено нещо? Не можех ли да бъда нещо друго, мамка му?!

 Взеха някои от нас, други върнаха обратно в автомобила. Бях разочарован. Дори и да не знаех какво искат от мен, явно не бях добър и в единственото предполагаемо нещо, очаквано от мен. Изпсувах. Никой не отвърна на ентусиазма ми. Дървари. Като са вкиснати,че не са си свършили работата,та какво? Дай да ревем, бебешката.

Не ни върнаха в дома, което ме обнадежди,че все пак ще ме вземат на работа. Колата пътува доста дълго, по едно време ми се стори,че се качвам на самолет дори. Този път пътуването беше по-продължително. Доста по-дълго, заспах на няколко пъти дори. Бях прав, наистина бяхме пътували и във въздуха. А аз бях проспал почти всичката забава, кеф,а?

Качиха ни в някакъв джип без покрив ,та успях да поразгледам. Изглеждаше сякаш съм в Африка. Не си бях помислял ,че някога ще дойда тук, при това безплатно. Но явно работата си знаеше.. работата. Настроението ми се пооправи, когато усетих,че джипката спира. Свалиха ни,мен и другите недоносчета и ни заведоха в някакъв лагер. Изглеждаше като бунтовнически щаб. Навсякъде имаше хора с автомати и прочие. Кървища, кал и пот. Грозна гледка. Какво пък щях да правя тук.

Някакъв различен чичка, този път дебел и черен,със златни зъби преценяваше дали съм годен за работа. Не беше така арогантен като миналия нещастник, но пак се държеше все едно съм умрял вече. Все едно знае,че нямам място на тази планета. Изпсувах, но този път наум – не исках да рискувам да ме изпратят обратно в дома.

Изпратиха ме да се бия доста скоро след контролния преглед от златозъбия. Досега не го бях правил, но колко ли трудно щеше да е да убиеш човек? Аз бях кораво келеменце, нямаше да се дам лесно. Противно на това, което виждах навсякъде, аз явно бях част от някакъв специален отряд. Наместо да се бия директно с враговете ни, мен ме сложиха в някакъв тунел. Приличаше на оръдие. Кой умопобъркан изстрелва деца срещу противниците си,за Бога?

Когато усетих,че ще ме изстрелят, стиснах зъби. Замижах, защото не знаех какво ме очаква.

Тогава някаква огромна сила ме изтласка от тъмнината и ме запрати по посока на нищо неподозиращ вражески войник. Летях с бясна скорост, без да мога дори да си поема въздух. Ако бях женчо, със сигурност бих заплакал. Но не и аз!

Забих се със зверска сила право в сърцето му. Усетих как разкъсвам кожата, преминавам през туптящото сърце и се забивам в една вече пукната кост, някъде на гърба му. Целият бях в кръв, насмалко да повърна. Беше ужасно.

Беше мъртъв. Аз бях жив, ала в плен на това издъхнало тяло.

Тогава осъзнах.

Никога не бях имал истински родители. Никога не съм бил предназначен на нещо различно от това, което току-що извърших. Никога не съм бил обречен на каквото и да е друго, освен да убивам.

Аз бях бебе на унищожението. Бях дете на войната. Бях малка пешка в армията на злото, причинило всяка война.

Аз бях просто един безсърдечен куршум, намерил целта си.

За да си спомня.

  Вероника подреждаше най-горния рафт книги, качила се на една от нестабилните стълби в библиотеката. Редеше и четеше заглавията им. Беше прочела почти всяка книга в този сектор, обичаше трилърите. Докато прокарваше пръсти по едно непознато заглавие, тя изпадна в мисли. Представяше си каква ли история се крие за името на книгата, какви са героите, каква е развръзката. Отбеляза в ума си бележка да я прочете по-късно. Сега имаше работа, редът в това хранилище на най-различни истории бе най-важното нещо за нея.
Насмалко да падне от стъпалото, когато човекът долу ѝ каза здравей.
- Извинете,госпожице, не исках да ви уплаша. - извини се прегърбен старец, облечен в дебело кожухче, напук на високите температури отвън.
- Просто търся една книга.
- Коя книга, господине? - попита го тя,докато слизаше внимателно по стълбата.
- Там е проблемът. Малко съм старичък вече и не помня. Но ако видя първите няколко реда от нея ще се сетя на момента.
- Осъзнавате,че тук има хиляди книги, нали? Трябва да прегледате всяка една по отделно.
- Възможно ли е?
- На теория - да. Ваше право е да разглеждате колкото си поискате. Само ме викнете, когато стигнете до рафтове, които не достигате.
- Благодаря.
Дядото избърса челото си от потта, избила заради жегите и закуцука към най-близкия му рафт. Отвори една книга и я зачете наум. Затвори я след секунда-две. Последва нова. Още една. И още. Отваряше ги и ги връщаше на местата им като машина. Явно наистина търсеше нещо определено. Вероника се почувства гузна за този клет човечец, можеше да си представи какво би ѝ било на нея, ако забравеше любимите си книги. Искаше да му помогне някак, ала как?
- Мога ли да ви бъда от помощ? - попита го плахо тя.
- Винаги можеш да търсиш с мен,дете. - каза ѝ благо той. Очите му бяха целите воднисти, почти побелели, но въпреки това успяваше да различава буквите по страниците.
" Сигурно е изчел стотици пъти повече книги от мен." - помисли си момичето.
Тя започна да отваря книга след книга и да му чете първото изречение. Дядото кимаше отрицателно след всяко едно от тях, докато той самият разгръщаше нови корици. Изглеждаше угрижен. Сякаш имаше истинска, непреодолима нужда да намери книгата.
- Защо точно тази книга, господине, ако мога да попитам? - престраши се да разбере Вероника.
- За да си спомня.
- Какво да си спомните?
- Всичко. - той вдигна поглед от поредната книга и я погледна право в очите. - Това е любимата ми книга дете. След като изгубих паметта си, единственото, което мога да си спомня е,че обичах тази творба. Нищо друго. Затова и я издирвам от тогава.
- Кога се случи това?
- Преди трийсет и четири години, дете. От тогава съм никой. Не познавам семейството си, не зная къде живея, нищо не знам. Събудих се в някаква непозната болница и просто ме изписаха. От тогава живея на улицата. Дори името си не знам, но може да ме наричаш Сам. Така ми казват момчетата от съседните кашони.
- Кашони ли?
- Да не мислиш,че мога да си позволя хотел. Кашонът пази от вятър, понякога и от дъжд, ако имаш късмет. Не го подценявай.
Вероника въздъхна тежко. Срещу нея стоеше клетник с неясно минало, неизвестно бъдеще и наистина побъркано настояще. Искаше ѝ се да му помогне. Но как да помогнеш на човек, който дори не знае кой е.
- Ще търсим, докато не я намерим.
- А, няма да се учудя, ако не успеем, момиче. Толкова години я няма,свикнал съм.
- Ще успеем, обещавам ви!
Той я погледна отново с белия поглед и продължи да разлиства. Имаше много неизказани неща в очите му, Вероника можеше да ги види, ала не и да разбере. Тази книга можеше да представлява спасение за нечий живот, а тя нямаше ни най-малка идея как да я открие.
Свечери се.
- Става късно,дете, по-добре да си ходя. Ще дойда пак утре, става ли?
- Разбира се. Елате.
Вероника го изпрати с поглед. Прегърбен, куцукащ, едва виждащ...дори и да успееше да му помогне, имаше ли смисъл? Бе изживял толкова години без да знае самоличността си, а сега беше грохнал, на ръба на живота. Толкова спомени беше изгубил и още толкова беше изпуснал, с всичките си близки и приятели. Една човешка трагедия, подходяща дори за сюжет на книга. Наистина мрачна, но реална човешка история. Стана ѝ тъжно.
 Днес трябваше да отиде на вечеря у родителите си. Баща ѝ беше се обадил по-рано през деня,а на него не можеше да откаже. Тя затвори библиотеката и се запъти натам. През целия път си мислеше колко злощастен е Сам. Как един човек, без паметта си е никой. Напълно ново бяло платно, без да има кой да рисува по него. Чувстваше се безпомощна.
- Ето го хубавото ми момиче! - викна баща ѝ, когато тя влезе в къщата. - Как беше днес работата, мила?
- Странна, татко. Всичко беше нормално, докато не дойде един тъжен старец. Загубил паметта си, търсеше някаква определена книга, чието име не помнеше. Наистина ми стана криво.. след всичките книги, които съм прочела, не можех да му помогна. Наистина ме хвана яд.
- За какво е търсел тази книга?
- Попитах го, а той ми каза просто "За да си спомня". Тъжно, нали?
- А,знам я бе.
- Кое ?
- Книгата. Нали каза,че се казва така.
- Не, той ми отвърна така, не знам как се казва.
- Когато бях млад, още преди да се родиш излезе такава книга. " За да си спомня. " Помня го добре, защото се вдигна голям шум около нея. Имаше големи очаквания, ала отзивите след публикуването ѝ не бяха добри. Писателят беше разкритикуван и след това всички забравиха за нея. Пробвай, може да намериш някоя останала бройка. Ако не ти, то кой би могъл?
Вероника спря да се храни. Заби поглед в чинията си и нотка на надежда заигра в нея. Струваше си да опита.
Тя се извини на родителите си,че трябва да стане и излезе от стаята. Веднага позвъни на свой познат, надявайки се той да ѝ помогне.
- Франк? Обаждам се за услуга.
- Ех, няма как си, какво правиш, ми направо на въпроса,а? - изсмя се отсреща Франк.
- Извинявай, просто съм напрегната. Можеш ли да ми намериш една книга. От преди доста години е, не знам дори дали има останали екземпляри. Казва се "За да си спомня."
- Ще проверя в архива.
- Благодаря ти.
Вероника затвори. Не ѝ се ядеше вече. Взе си нещата и с едно вяло чао си тръгна. Прибра се и потърси в интернет информация за книгата. Нищо не откри. Не разбираше как книга, която, по думите на баща ѝ, е била фурор преди да се появи може да остане без никакви следи в мрежата. Имаше нещо нередно, ала още не можеше да разбере какво.
Денят бе изморителен, затова реши да си легне рано, утре я чакаше ново търсене.
Събуди се от телефонно иззвъняване.
- Ало?
- Веро, Франк е. Намерих я. Отне ми доста време, но я открих в една библиотека в района. Била е голям хит навремето. Отидох още вчера да я взема и съм ти я пратил на работата. Дано ти помогне.
- Благодаря ти! Отивам веднага!
Вероника се усмихна. Дори не пи кафе. Облече се набързо и изскочи навън. Днес библиотеката щеше да отвори по-рано от обикновено. Хвана такси наместо градския и стигна в седем часа там. Портиерът едва гледаше.
- Мис Вероника, има колет за вас.
- Да,знам, Джилингър, благодаря ти.
Тя разкъса пакета нетърпеливо и извади старата книга. Изданието беше в невероятно окаян вид, но се четеше. Тя разлисти и зачете.
Книгата разказваше за педантичен сериен убиец, който похищаваше жертвите си по неопределена схема. Не ставаше ясно защо го прави и дори как. Просто разбъркани мисли за един побъркан ум.
"Ето защо не е получила добри отзиви, аз дори не мога да схвана за какво става дума." - помисли си тя.
Всяка глава разказваше за различно убийство, без мотив или каквато и да била обосновка. Искаше да разбере как тази книга ще помогне на Сам да възвърне паметта си и затова започна да прескача страници.
След единайсет глави, пълни със злокобни убийства от главния герой Парх тя се почувства наново както преди - насред нищото, що се отнася до помощта ѝ към Сам. Защо тази книга беше така важна за историята на живота му? Дали просто я е чел много пъти и се е превърнала в част от ежедневието му? Дали покрай нея нямаше да си спомни как е разказвал глава след глава на близките си какво се случва? "За да си спомня." беше написана от някой си Дерек Джоунс. Написа името му в търсачката - без резултат. И творбата и авторът и бяха потънали в дън земя явно. С изключение на това копие, което държеше в ръце, ала и с, и без него резултатът беше един и същ.
Тя прелисти страницата. Глава дванайсета. Зачете.
" Тогава спрях да убивам. Не че това исках, просто нямах възможността. Бях предвидил следващото убийство безупречно, както винаги. Подготвих всичко и се заех за работа. Намерих я,стояща на една спирка в полунощ. Знаех,че ще е там, бях проверил графика ѝ. Нямаше никой не улицата освен нас. Приближих се и седнах спокойно. Тя дори не отрази съществуването ми. Извадих любимия си нож много внимателно, не че някой щеше да ме види, уличните лампи не светеха. Малкото светлина идваше от витрината на магазина зад гърба ми. Тя ми беше достатъчна. Станах и с рязко движение замахнах. Тя хвана ръката ми със светкавична бързина и някак обърна ножа към мен. Успях да я бутна и да възвърна увереността си. Замахнах, ала не уцелих. Тя побягна. Подгоних я по улицата без да се замислям, нямаше как да я оставя да ми избяга. Беше тъмно, но ясно различавах силуета ѝ. Дори не викаше за помощ, знаеше,че няма кой да ѝ помогне. Вече предвкусвах как разпарям плътта ѝ до кост. Усмихнах се невидяно, докато тичах.
И тогава ме блъсна. Буик със счупени фарове ме връхлетя като топовен залп. Не успях да реагирам. Паднах с тъп звук на земята и изгубих съзнание.
Когато се събудих ножът ми го нямаше. Лежах в някакво легло,а любезният доктор стоеше до мен и пишеше нещо.
- Докторе, какво се е случило?
- Не помните,нали? Нормално е, момче, преживял си тежък удар, дори ми е чудно как си жив. Късметлия си.
След три дни ме изписаха. Отидох веднага в библиотеката при Вероника, не можех да рискувам.."
Вероника спря да чете и замръзна. Вярваше в съвпаденията, но това я зашемети. Връщаше погледа си върху името ѝ , изписано с печатни букви и настръхна. Какъв беше шансът книга, писана преди да се роди да разказва за персонаж със същите име и професия като нея. Е, не чак толкова малък, но въпреки това.. тя се почувства не на мястото си.
Разтърси глава, избистри мислите си и се захвана да чете отново. Трябваше да разбере как свършва книгата.
Току отвори на страницата и трябваше да я затвори. Бързо скри книгата и се изправи.
- Здравей, Сам.
- Здравей, дете. Днес закъснях малко, но имам добро предчувствие. Дали ще я намерим?
Тя гледаше в избистрените му бели очи и не знаеше как да отговори. Спасението на паметта му бе на сантиметри от ръцете ѝ, ала вече не беше сигурна дали иска да му го даде. Реши да я дочете и утре да му я връчи. Един ден надали щеше да му навреди след толкова много години чакане.
- Хайде да търсим, Сам. - предложи му с усмивка тя.
- Хайде, дете. Нямаш представа колко бих бил щастлив да си спомня всичко.
Дали подсъзнателно нещо не го водеше при нея. Спомен от книгата за тази библиотекарка, която явно беше близка на Парх. Дали някое кътче в ума му не пазеше тази нищожна част информация, довела го именно тук, именно при нея. Дали и двамата не деляха една съдба и той подсъзнателно да се свързваше в Парх, също като него изгубил паметта си.Съвпадения.
- Нищичко ли не си спомняш, Сам? Нищо от книгата?
- Не, дете. Искаше ми се, ала не мога... Колкото и да напрягам ума си, не успявам. - сълзи потекоха по очите му. Старчето падна на колене и зари ръце в лицето си. Зарида силно.
- Кой ли заблуждавам, минаха толкова години... Никога няма да си спомня.
Тя седна на земята до него и се опита да го успокои.
- Ще я намерим, Сам. - беше на косъм да му я даде и сега, ала любопитството ѝ беше по-силно.
- Обещавам ти.
Той вдигна погледа си и избърса очите си с ръкав. Посъвзе се и с нейна помощ се изправи.
- Може и да си права. Нека продължим.
Търсиха цял ден. Безуспешно, разбира се. Тя добре знаеше,че единственото копие на книгата стои в чекмеджето на бюрото ѝ. Нямаше друго тук.
- Е, и утре е ден, предполагам. - каза след часове прелистване Сам.
- Така е, Сам. Утре ще дойдеш пак, нали?
- Разбира се, дете, ти ми помагаш толкова много, чак се чувствам длъжен да бъда тук.
За първи път той се усмихваше. Вероника му отвърна. Старецът се обърна и закрачи към изхода. Отново бе станало вечер. Младата библиотекарка понечи да му каже чао, ала нещо в нея в спря. Една провокативна мисъл се роди точно в този момент в главата ѝ и тя ѝ позволи да оживее.
- Парх? - каза тя плахо по посока на Сам. Той не помръдна.
Вероника си отдъхна, беше така доволна,че си е въобразила всичко. Как можа въобще да си помисли,че този дядка е хладнокръвен сериен убиец? Многото трилъри бяха промили мозъка и до явна степен,в която всичко, което видеше се превръщаше в хипотетична кървава сцена.
- Какво каза,дете? - Сам недочуваше, а и му отнемаше време да извърши действията, които мозъкът му нареждаше.
- Нищо, Сам. Говоря глупости.
- А, ти пък. - засмя се старчето. - Е, хайде , до утре, дете.
- До утре, Дерек.
Тя не усети как се изплъзна грешното име от устата ѝ. Поредната налудничава идея, която дори не беше обсъдила със себе си.
Сам се обърна за втори път.
- Какво каза? - попита я със сериозен глас той.
- Дерек. Дерек Джоунс. - не знаеше защо го прави, но и не можеше да контролира действията си.
Очите на Сам изгубиха белия си отенък. Станаха сякаш изумрудено зелени и той се взря в нея без да продумва.
- Вероника..
- Откъде знаеш името ми, Сам? - трепереше без да осъзнава защо.
- Сам ли? Кой е Сам?
- Не си играй игрички Сам, не е забавно. - едва говореше.
- Вероника...- продължи с басов глас той. - Избяга ми на онази спирка. Помниш ли? Беше тъмно, бяхме само аз и ти. И ти ми се измъкна. - Дерек не отлепяше очи от нея.
- Няма да се повтори, помни ми думите. Но не тук, не и сега. Не те съветвам да стоиш навън го късно обаче.
Очите му възвърнаха белия си цвят. Дядката я погледна учудено и изхълца. Отново се обърна с гръб и закуцука към изхода. Затвори вратата след себе си без да казва нищо повече.
Вероника трескаво извади книгата и затърси страницата, до която беше стигнала. Не искаше да повярва какво беше видяла и чула току-що. Ужасът по лицето ѝ би разтревожил и най-коравосърдечния баща. Скъса няколко страници в бързината,но накрая намери това, което търсеше.
" ... не можех да рискувам. Не помнех почти нищо, но явно все още знаех къде се намира тази библиотека. Влязох, блъскайки вратата с все сила. Срещу мен стоеше млада библиотекарка, ала тогава дойде реалния проблем. Не можах да позная дали това е тя. С бясна скорост мозъка ми забравяше всичко, което някога съм знаел. Момичето стоеше учудено без да продумва.
Аз я гледах, тя ме гледаше.
- М-м-мога ли...да ви помогна с нещо? - престраши се тя.
- Как се казваш,дете?
- Вероника. Защо?
Хубавото на тези стари библиотеки е,че рядко има хора в тях. Никой не чете вече. Всички са заети да живеят живота си, наместо този на някой друг в книгите. Този път не успя да ме спре. Нямах нож, та се наложи да използвам ръцете си. Оставих я да лежи бездиханна на бюрото.
Не обичах да оставям недовършена работа."

Паноп...

- Стоиш в една килия, два на два и крачиш. Това ти е главното занимание, от сутрин до вечер. Много е важно да се научиш как да го правиш ,та да не се изморяваш, защото ако се умориш и седнеш.. няма какво да правиш през остатъка от деня.А докато ходиш от решетка до решетка по-лесно мислиш. Това е второто най-важно нещо – да размишляваш какво ще правиш, ако някога излезеш оттук. Хубаво е да имаш план, не за друго. Вярно, рядко някой отървава годинките и се измъква, но мечтите за свободни дни помагат да изкараш до вечерта. Крачи се бос, та да си калиш краката, така или иначе всяка обувка би се скъсала след няколко месеца щъкане напред-назад. Накъдето и да се обърнеш виждаш себе си. Във всяка килия има един, същия като теб, който крачи от край до край - точно като теб. Рядко обръщаме поглед настрани обаче. Всеки е вглъбен в собствените си мисли и не му остава време да извръща поглед към съседа. В малките пъти, когато съм поглеждал в другите килии, можех да се закълна,че виждам точни мои копия. Движим се еднакво, изглеждаме еднакво, мислим еднакво. Всичко има за цел да ни уеднакви, да ни типизира в един простъчик образ – отчаян престъпник. Да ни подлуди до степен,в която не бихме могли и мравка да убием. Наистина гениална идея.

Понякога си говоря сам – не ни е позволено да се обръщаме един към друг, та затова ти остават разговорите със собствената си същност. Истината е,че,мисля, всеки тук вече е развил способността да си внуши шизофрения, та няма затруднения откъм диалози. Като се замислиш, какво по-хубаво от това да си поприказваш със себе си, бидейки двама или трима различни човека. Хем сменяш гледната точка, хем научаваш нещо. Понякога може и да се ядосаш, да се скарате, да си удариш сам юмрук в лицето. Забавно е. Така се опознаваш. Разбираш какъв си бил преди да влезеш тук, в какво си се превърнал сега,а и си поставяш целта – какъв да бъдеш като излезеш. Аз най-често си говоря със себе си за музика и писане. Тананикам си познати мелодии, докато другите ми личности пригласят с фалшиви вокали. Никой от четиримата не може да пее. Засега съм стигнал до там, до четири – аз, Джакс, Ромелдо и Грималди.

Джакс е бунтарят, наистина се пали лесно, не дава никой от тримата да му каже и думичка на въпреки. Блъска често по решетките, като единственото, което постига е да ни докара наказание и на четиримата. Но няма как да му се сърдим, всеки си има своите недостатъци, не го виня,че превърта тук. Така и не е свикнал още да се разкарва от край до край.

Ромелдо е по-спокоен, дори бих казал най-смирен от четиримата. Обича да чете, дори и да нямаме книги тук. Успява да си спомни пасажи от любими произведения от време на време и ги споделя с нас. Всички се замисляме, дори и Джакс. Обогатява духа ни малко по малко всеки ден с историите си. Той най-добре умее да укротява Джакс, когато бунтарят полудее. Джакс никога не се кара с него. Не и както с мен и Грималди.

Грималди пък, от своя страна, е най-големият веселяк в килията. Пуска вицове след всяка наша реплика, подскача като дете и постоянно нарушава реда на ходене. От време на време и той се изпуска с някоя неприлична забележка към надзирателите, та и заради него търпим наказания.

 Какво е наказанието ли? Часове без ходене. В зависимост от теглото на провинението може да останеш и осем часа без щъкане! Осем! Представяш ли си? Това е подсигурена лудост за деня, никой не се радва на осем часа бездействие.

Аз съм нещо между всичките. Ядосвам се заедно с Джакс, когато осъзная,че сме пропилели живота си тук. Замислям се с Ромелдо, когато се зачете в мислите си и се пренасям в световете, които описва. Смея се с Грималди всеки път, когато каже хубава шега. Нося по малко от всеки един, както и те носят в себе си частица от мен. И дори и да живеем в една глава и четиримата сме различни. Но се спогаждаме, няма как иначе. Заедно лежим тук, заедно крачим, заедно плачем и крещим. За крещенето вече няма наказание, защото то се чува от всяка килия, така или иначе. Когато и да изкрещя, някой до мен повтаря като ехо вика ми. На моменти си мисля,че са ме клонирали и са ме поставили във всички останали клетки, само за да видят дали всичките ми двайсет дубликата ще се държат по един и същ начин.

Понякога се натъжавам. Спомням си за малките радости, които имах навън. Помня с какъв кеф изяждах последния пържен картоф в чинията си. Помня как играех футбол под тежкото слънце, изпотен и изморен. Помня как целувах момичетата, как си купувах сладолед. Помня смеха на децата. Смеха на дядовците и бабките. Своя собствен смях помня. Не този тук. В килията се научаваш да се смееш на всичко, само и само да не полудееш. Понякога си гледам пръста и изпадам в истерия,чак докато ме заболи корема. След това Грималди казва нещо още по-смешно и се спукваме. Дори и Джакс и Ромелдо се смеят. Всички сме едно голямо затворническо семейство.

Най-скапаното обаче, от всичките гадни неща тук, е наблюдателницата. Това е кула, издигната в средата, между всичките килии, с един едва различим отвор за гледане. Никой от нас не може да прецени кога има или кога няма пазачи, които да ни наглеждат. Затова сме принудени постоянно да се държим добре, иначе рискуваме да си изпатим заради немарливост.

В началото Джакс, когато бяхме само още двамата, се изпускаше в яда си.

„- Няма никой там,бе! Лъжат ни като маймуни! Ето виж!” – казваше ми, сочейки им среден пръст.

И по закон те ни виждаха. Винаги. И винаги следваше наказание. С времето, а и с появата на другите двама, той се научи да не поставя под въпрос присъствието на надзиратели. В редките случаи, когато вдигнех поглед към кулата единствено въздишах, знаейки,че оттам може да ме гледа някой свободен човек. Колкото те бяха свободни дори да не стъпват в наблюдателницата, толкова аз бях в плен на идеята,че винаги са там. А аз винаги бях тук, сред решетките, откъсващи ме дори от самия мен понякога.

Няма по-подлудяващо от това да гледаш как проекцията ти в съседните килии се мъчи, опитва се да се пребори с демоничните мисли за самоубийство,надигащи се в главата на всеки един от нас.

Ако опиташ да прекратиш живота си тук, по-добре да успееш. Иначе те грози най-тежкото наказание – месец без ходене. През който ти , така или иначе, успяваш да си прегризеш вените със зъби и евентуално пак умираш. Никой не може да издържи месец без да върви. На втория ден започваш да трепериш, редуваш студени и топли вълни на петия, след седмица блъскаш по решетките,а на десетия ден започваш да гризеш. Хапеш напосоки и когато намериш по-слабо място впиваш зъби там и не пускаш, докато не ти изтече кръвта. Може да ти отнеме три-четири дни, ала поне се спасяваш. Омиташ се оттук, изнасят те в черен чувал, който почти никога не ти е по мярка. Виждал съм го, не е приятна гледка. След като някой се самоубие, килията остава празна. Не настаняват нови хора, единствено плъхове се навъртат там. След това я облепят с огледала,че да не губят ефекта на самонаблюдението. Наистина ми се струва много работа, само за да докарат някакви затворници до лудост.

Когато облепиха всички килии около моята с огледала, след точно четири трупа с прегризани вени, се появи Кряс. Петият.

От начало почти не говореше с нас. Стоеше си тихичко в мислите и не продумваше. Отне му време,да се отпусне, но накрая, докато излежавахме дручасово наказание заради Джакс, той проговори.

„ – Ами ако сме сами вече? Ако всички са измрели и ние сме единствените останали в този шибан затвор? Можем да сме сигурни за четири килии, че са празни, ами останалите? Откъде знаеш,че и те не са облепени в огледала? Някой надзирава ли ни въобще? Ще си умрем тук и т`ва си му е.. Казвам ви.

- Абе, появяваш се от нищото и започваш да сипеш негатизивъм. За какъв си се взел?” – сряза го Джакс, който си беше изнервен от преди наказанието.

„ - Просто казвам. Мисля,че е възможно да съм прав.

- Възможно, невъзможно, нямаш право да ни пълниш главата с глупости.

- Добре, млъквам.”

Грималди и Ромелдо гледаха безмълвно краткия спор между двамата. Аз стоях и си тананиках тихичко. Беше ме страх тогава. Думите на Кряс се забиха в мозъка ми като игла и не искаха да си тръгнат. Ами ако наистина беше прав? Надали някой щеше да се смили над мен и поне да махне огледалата.

Минаха две седмици от твърдението на Кряс. Всички бавно, малко по малко започвахме да му вярваме. Не за друго, ами защото не бяхме наказвани от тогава. Джакс викаше срещу огледалата, тресеше решетките, псуваше – нищо. Нямаше кой да ни наглежда, нямаше кой да ни пребие набързо и да ни забрани да ходим за няколко часа. Дали наистина нямаше никой?

Кряс стана от мястото си, той единствен не обичаше да крачи из килията, и се взря в отражението ни. Озъби се. Пламъче премина през очите му,докато замахваше.

Огледалото се счупи с писклив трясък. Сякаш душите на умрелите самоубийци пищяха за помощ. Два плъха се сблъскаха,докато преминаваха решетките в нашата килия. Съседната наистина бе празна. Той счупи и следващото. И третото. И последното. Ръцете ме боляха. Кървях обилно. Всички килии около нас бяха празни, като изключим долните зъбати гадинки. На далечните решетки на съседните квадрати имаше други огледала. Дванайсет преброихме. Това значеше,че и съседните на съседните килии бяха празни. Кряс уби три плъха с голи ръце и ги запрати по здравите огледала. Не успя обаче да ги счупи. Но дори и така, ситуацията беше достатъчна,че и петимата да посърнем. Дори Джакс се съгласи.

Кряс беше прав.

Бяхме сами най-вероятно. Идеята се разрастна и зае огромно място в ума ни. Дори Ромелдо изпсува,а Грималди нямаше виц за ситуацията. Джакс биеше по решетките, Кряс беше забил поглед в пода.

Аз стоях с ръце на главата и не исках да повярвам.

Захапах китката си.

Стиснах със зъби и започнах да гриза. Не вървеше лесно. Щеше да ми отнеме поне два дни, но си заслужаваше. Нямах друг избор..

Учителката спря касетофона и погледна към класа.

- Значи това е паноптикум? – ахна едно момиче от първите редове.

- Да, това е. – потвърди жената зад бюрото. – Този запис е направен от диктофон, какъвто е имало поставен във всяка килия още при строежа на затвора. Осъзнавайки,че е сам Аронакс, последният оцелял в затвор от този тип, е разказал историята си на плъховете, докато са му помагали с разяждането на собственото му тяло. Надали е предполагал,че ще стигне до нас в днешни дни. Носи се и легенда за душите на всички починали в тези прокълнати килии. Според някои те се заселват във восъчните фигури, помещаващи се в музеите, които днес наричаме с името на затвора. Паноптикуми. Но това е просто мит.

Класът мълчеше. Никой не искаше да наруши замисленото мълчание. Всички бяха втренчени в касетофона.

Врата на класната стая се отвори и вътре влезе мъж в работна униформа.

- Госпожо, тук сме да измием прозорците, но явно се е получило недоразумение, виждам,че имате час.

- А, часът ни тъкмо приключва,господине. Заповядайте.

- Кряс.

- Какво казахте?

- Кряс. Казвам се Кряс. А това е партньорът ми Джакс. Никой не чисти огледала по-добре от нас.

- Искате да кажете прозорци? – попита настръхнала учителката.

- Да,де, прозорци. – засмя се Кряс, докато затваряше вратата зад себе си.

Беше сам, нямаше и следа от помощник с него.

От джоба му се подаваше опашка на плъх.

И после се чу трясъкът.

Портрет

   С Шива и Торонто се разхождахме из някакъв препълнен музей. Бях изпил толкова бири, че не знаех къде се намирам. Торонто беше надрогиран до дупка, та не спираше да говори. Засипваше и двама ни с неразбираема информация, ей така, колкото да не заспи. Разглеждахме картина след картина, а всички наоколо ни гледаха все едно сме призраци. Толкова много цветове, толкова много гениалност ...а така малко време да разгледаш всичко.
- Тия картини са нечовешки! - възкликваха те, докато вървяхме през сякаш безкрайните коридори на галерията.
- Така е.. - добавях аз, изпаднал в транс по всичките цветове.
Дори и пияни до козирката, пак бяхме по-компетентни от повечето насъбрали се зяпачи. Безплатно е, хайде да се юрнем да разглеждаме музеи. Пионки.
Спрях се пред една определена картина. Гледах как гарван яде собствените си черва, изкормени от лебед, въоръжен с тежък средновековен меч. И двамата изглеждаха доволни, завършени.. Не можех да откъсна поглед от рисунката. Черното се блъскаше в бялото все едно животът му зависи от това. Светлото, от своя страна, не поддаваше, а само доразяждаше тъмнилката, като в резултата на това се образуваше размазано петно, наподобяващо черна дупка. Сякаш се биеха без да продумват, ала и се обичаха... пак без да продумват. Двете птици завъртяха така или иначе замаяния ми ум и ме оставиха без думи. Е, почти.
- Изродска картина, пичове. - продумах.
Отговор не последва.
- Не ме ли чувате, бе?
Обърнах се наляво. Обърнах се надясно. Завъртях се на триста и шейсет градуса. Нямаше следа от тия двамата. Бяха си отишли без дори да ме изчакат. Нищо ново под слънцето, знаех,че има шанс да не им хареса изложбата. Бях обречен да се прибирам сам.. отново.
  Доразгледах всичките шедьоври на ренесансовите пера и излязох от музея. Извадих табакерата и извадих цигара. Запалих. Издишвайки дима се замислих отново върху смисъла на най-пленителната картина. Дали бе стремежът към самоунищожение или си бе чисто убийство? Замислено, премислено и извършено без капка съжаление?
- Ей, може ли една цигара? - попита ме някакъв хлапак.
- Може,бе. Заповядай.
- Аз съм Каспър, приятно ми е.
Гледаше ме с тъповата усмивка, явно искаше да се държи прилично.
- Аз съм Аронакс. - отвърнах му сухо и понечих да си тръгна.
Навлекът обаче имаше друго наум. Закрачи след мен и започна да ме обсипва с въпроси за изложбата. Разбирал ли съм какво се рисува, коя ми е любимата картина, кой, дявол го взел, си е наумил точно тези смахнати неща, докато е рисувал.
- Пич, много говориш. - отсякох.
- Знам... съжалявам. Просто съм си такъв.
- Аз съм оттук. - посочих тъмната уличка, водеща до метрото и понечих да го оставя да бръщолеви на останалите ентусиасти.
- О,ами добре. Аз съм надясно. Пресичам и съм си почти у нас, яко,а ?
- Да, супер яко.
Аз направих крачка в тъмното, а той стъпи на пешеходната пътека. Не знам защо се обърнах тогава, може би бе просто шибан инстинкт. Погледът ми видя точно как забързаната бавария го отнася от пътното платно. Пое тялото му и го хвърли на метри във въздуха. Каспър тупна на паветата с тъп звук и не помръдна. Доближих се до него, за да му проверя пулса. Нямаше. Не дишаше. Вратът му бе увит по неестествен начин. Заключението бе само едно - беше мъртъв.
Въздъхнах, запалих цигара и продължих. Чакаше ме дълъг път до вкъщи.
  Прибрах се след почти час мързеливо, пиянско ходене и се разплух на леглото. Отворих си бира и се загледах в тавана. Беше адски мръсен, ала ако ме питате откъде, честно, ще замълча. Не знаех. Така и не проумявах как един таван може да бъде толкова наклепосан.
Не съм усетил как съм заспал. С бутилка в ръка, която естествено се разля на пода, намокряйки всичките захвърлени на пода дрехи. Така или иначе трябваше да пера, поне щеше да има явна причина.
  Събудих се от продължително тропане по вратата. Станах и подритнах няколко празни бутилки бира. Спънах се в обувките си. Изпсувах.
Когато отворих вратата, очаквах Шива и Торонто да цъфнат, натряскани до дупка и копнеещи да си легнат и да заспят като мотики. Наместо тях видях нея. Не я бях виждал от години. Стоеше пред вратата ми и ме гледаше без да казва нищо.
- Е, може ли да вляза?
- Влез.
- Как си?
- Какво правиш тук?
- Дойдох, да видя какво правиш.
- Нищо. Достатъчно ли е?
- Не. Налей ми ром.
Налях.
Запалих цигара и се втренчих в нея.
- Какво искаш?
- Трябва ли да искам нещо, просто минах да те видя.
- Пиян съм.
- Ти винаги си пиян. Кажи нещо ново.
- Ще те схрускам.
- Отново... това не е новост. Как си?
- Казах ти, пиян съм!
- Простак.
- Ако исках да се типизирам, щях сам да го направя.
Тя ме удари. Аз я хванах през кръста и я вдигнах.
- Пусни ме!
- Няма.
- Моля те.
Не можех да ѝ откажа. Отхлабих хватката и тя в миг се измъкна. Ударих по бюрото.
- Мислех,че след всичкото това време ще си забравил.
- Не съм, както виждаш.
- Ти си изперкал. Аз дори не си мисля за теб,вече.
- Явно.
Гледах я с лека усмивка. Умирах лека-полека.
- Мразя те.
- Знам. - отвърнах ѝ.
Тя хвърли празна бутилка по мен, насмалко да ме уцели в главата. Хвърлих я на леглото.
- Дори нямаш сила да стигнеш до мен, толкова си се насвяткал.
- Спирам цигарите.
- Браво, медал искаш ли?
Ударих стената. Кокалчетата ме заболяха. Тя се изплаши.
- Виж, аз ще си ходя. Много се застоях.
- Супер. Дойде, разпали ме и сега си отиваш. Ами, давай, наистина съм прекалено пиян,че да ми пука.
- Ти си една пропаднала черна дупка, захапала цял мухлясал астероид, който те изяжда отвътре.
- Окей, а ти си пророчица. Още нещо да кажеш?
- Да. Не знам защо дойдох дори... майната ти!
- Сладко.
Отворих нова бира и запалих цигара.
- Нали ги спираше?
- Нали си тръгваше?
Тя тресна вратата на излизане и не се появи повече.
  Допуших си цигарата и заспах. Сънувах я как увива крака около мен и направо ми счупва кръста. Държах я в адска хватка и не я пусках. Тя на свой ред искаше да ме убие, за да се измъкне. Мяташе глава наляво-надясно, докато аз гледах право там, където трябваше да са очите ѝ. Отхапах горната ѝ устна. Тя ми извади очите с нокти. Извиках от болка. Превъртях в съня си. Събудих се целия в пот. Едвам си поемах въздух. Всичко ме болеше.
  На следващия ден отидох отново в музея. Подминах гарвана и лебеда. Спрях се спокойно пред друга картина, която ме накара да се замисля. Беше портрет от преди триста години. Моите очи, моята коса, моите черти. Моите дрехи дори.
- Доста прилича на теб, а? - попита ме Каспър, който се появи изневиделица до мен.
- Много си нахален, бе.
- Ама това май... направо си ти, а?
- Няма как, това е преди три века.
- А, няма? Осъзнаваш ли,че си говориш с мъртвец?
- Просто съм луд. Ако бях умрял, как щеше да ми искаш цигара, а, отворко?
- Не съм ти искал. Ти я изпуши сам. Изпуши две дори, а после видя как умирам. Триста години преди сега. Смачкан не от някаква хибридна кола, а от колесница. Само дето беше толкова пиян,че не можа да ги различиш.
- Ти си луд.
- Аз може да съм луд, но ти си толкова мъртъв, колкото и аз. Шива и Торонто не са те изоставили в музея, те просто никога не са били с теб. Аз не бях с теб онази вечер. Тя дори не беше. Ти живееш в спомените си. Никой не ти иска вход по музеите, защото не те виждат. Ти си един шибан призрак, забравил да си отиде. Разбираш ли?
  Явно бях умрял, ала никой не се бе сетил да ми каже. Кофти,а? Всичко, което виждах беше плод на въображението на духа ми, отказващ да си отиде от този свят. Смачках цигарата в лицето на автопортрета си. Нищо не му стана, дори не размазах мъничко боята.
Аз  не бях там. Никога не съм бил и никога нямаше да бъда. Аз бях непогребаният портрет. Аз бях споменът за едно неизживяно настояще. Аз бях бъдещето, обвито в черна боя и заключено между челюстите на гладен гарван. Аз бях всичко и в същото време нищо. Чувствах се жив, ала всъщност бях безвъзвратно мъртъв.

Самоубийство на безсмъртен

  Събудих се вкиснат. Когато си легнех рано и спях повече от шест часа, на следващия ден ми беше криво. Докато не почнех да пия. Тогава ми ставаше забавно. Не познавах много хора, които да са сериозни, когато прекалят с алкохола. А бях виждал много, повярвайте ми. 

За да бъда честен от началото, истинската ми възраст е шестстотин шейсет и седем години. За първи път опитах пиячка на три. По погрешка надигната бутилка ракия. Кой да знае,че не е вода?

  Ето,че сега над шест века по-късно, аз продължавам да надигам бутилката. По различно време на деня, различна продължителност, различно количество... ала все един и същ ефект - почваше да ми писва. Писнало ми бе да съм безсмъртен. Да, имаше си привилегии, но след един определен момент осъзнаваш,че безкрайността скоро се превръща в безвремие. Все едно стоиш във някакъв всепоглъщащ вакуум, обгърнал целия ти свят. И дори да го режеш с дърворезачка, пак няма да успееш да пробиеш навън. Там, където всичко има край. Или поне кулминация. Ироничното е,че опитвах да се самоубия всячески след като вече го бях извършил. Бях се самоубил чрез безсмъртието. Защо ми бе да живея, ако нямаше да умра? Сигурен съм,че никой не си е помислял точно това. Не и в този словоред. 

  Допрях пистолет до слепоочието си, стиснах очи и изпразних пълнителя. Паднах замаян на земята и си помислих,че съм успял. След секунди кожата ми зарасна, главата спря да ме боли и... се изправих. Налях си чаша уиски и отидох да погледам през прозореца. Валеше. Изхвърлих гилзите в тоалетната.

След кафето и уискито реших да поиграя шах. Седнах пред компютъра и си пуснах играта. Бях научил всеки един шахматен ход, правен през последното половин хилядолетие,затова играех на максимална трудност. Дори и почти перфектен, изкуственият интелект нямаше шанс срещу мен. Биех го всеки път, ала не ми омръзваше. Да победиш по всеки един начин е забавно. След шаха си направих сандвич и отворих вестника. Беше ми интересно да чета за футбол, дори след всички тези години.

  Седях на ръба на осемдесет и третия етаж. Бях отворил прозореца и гледах към залязващото слънце. Мигнах точно един път преди да скоча. След няколко кратки секунди полет, се забих с всичката възможна ми сила в тротоара. Отворих очи, само за да видя,че лежа в новообразуваната от мен дупка. Беше дълбока поне осем метра. Наложи се да ми хвърлят въже, за да се изкача. Нямаше ми и драскотина. Изпсувах, докато всичките събрали се зяпачи ме гледаха все едно съм безсмъртен. Така де, аз бях, те просто не го знаеха.

  Пуснах си телевизора след сутрешния прочит на новини за любимия спорт. Стигнах до снукара и се загледах. Пийвах си чай с ром и гледах как Рони разбива наред. Вярно,от държанието му изглеждаше като арогантен нещастник, но пък беше адски добър. Това ми стига,че да го уважавам. Изпих си чая и изпаднах в мисли за старите времена, забил поглед в изрисувания ми таван. Помня как като дете си играех да хвърлям всякакви неща, които да зацапат тези рисунки. Яйца, домати, боички, кал... каквото ми попаднеше. Бях голямо демонче. Не ми харесваха и това си беше. Сега ги гледам и се усмихвам. Помня малкия бандит, който лудееше из цялата къща. Сега съм вече друг тип бандит .. бандит на вечността. Мога да правя каквото си поискам с времето си, а единственото, за което копнея е да прекратя тази компресирана във вакуум лудост. Но каквито и забранени начини да опитвам, не успявам. Опитвам се да наруша законите на времето. Абсолютен бандит.

  След поредната победа на О`Съливан се пресегнах към книгата. Четях някакво престаро издание на Хънтър, по-старо от прадядовците ви, сигурно. Четях го за двеста и някой си път. Знаех почти всяка буква наизуст. Но не ми омръзваше. Понякога е добре да знаеш всичко. Доставя ви едно странно усещане за спомен. За изживяването на книгата при първото ѝ четене. Тогава е най-сладко.

  Купих си отрова от нелицеприятен ренесансов дилър и я изсипах във халбата си. Изпих я без да ми мигне окото. Избърсах устата си и се оригнах. Пак валеше. Застанах на същия прозорец и зачаках. След малко ми се подкосиха колената. Паднах с тъп звук. Кучето на съседите се разлая. Изпсувах. Не, не по неиздържалото куче. Изпсувах, защото усетих,че не съм мъртъв. Отидох в банята и повърнах. Не бях повръщал от пиене от десетки години, а ето,че се издрайфах заради едната отрова. Простотии.

  Затворих четивото си за пореден път. Изпих едно бързо преди лягане и си легнах, да подремна. Спах близо два часа. Сънувах как гоня някакъв стар джобен часовник на верижка. Шибаното нещо имаше крака и бягаше по-бързо от мен. По-бързо дори от надрогиран гепард. 

Така и не успях да го хвана. Отказах се и седнах да си почина. Той дойде изневиделица от някъде и започна да подскача, да маха с ръце и да ми се плези. Тържествуваше,че ме е надбягал. Станах и го изпрасках един в малката стрелка. Замая се и падна. Започнах да го ритам, докато чаках зъбните му колела да изпаднат едно по едно. Накрая изтръгнах голямата стрелка и я забих в циферблата. Стана ми хубаво. Събудих се с усмивка.

  Намерих някакви гаменчета в една тъмна уличка.

- Пичове, имате ли нож?

- Искаш ли да видиш, бе, келеш?

- Искам! Хайде, да ви видя!

Бяха така напраскани,че не се поколебаха дори за секунда да ме наръгат. Поне девет пъти преброих. Паднах в локвичка кръв. Постоях си със затаен дъх и чаках. Полежах, пък взе да ми ръби на ребрата, затова станах. Нищо ми нямаше, нито една прободна рана. Те ме гледаха все едно са видели безсмъртен. Да де, все едно знаеха,че са. 

  Вечерях половин печено пиле с всякакви салати и сосове. Направо ми се наду коремът. Изпих две-три за по-добро храносмилане и се приготвих да излизам. Качих се в Тъндърбърда и запраших към града. Спрях в любимия си бар, който пак бе по-стар от прабабите ви най-вероятно. С барманът се знаехме откакто беше безразсъден хлапак. Пушех пури с баща му преди да порасне и да ми налива пиенето тук. Говорехме си като добри, стари познати. Платих и си облякох шлифера. Беше време за нещо повече.

  Един път опитах и с катастрофа. Беше ме жал за колите в гаража, затова реших да е по по-лесния начин. Изчаках да светне червено и тръгнах да пресичам улицата. Дори се забягах,за да застана на пътя на едно Порше.  Скочих и паднах точно върху капака. Хвърли ме на пет-шест метра от колата. Летях поне три секунди, докато падна и си ожуля цялото лице. Можех да си вкуся кръвта, стичаше се отвсякъде. Докато сложа ръце, за да проверя какви са вредите, вече бях чист. Всичко зарастваше по-бързо от преди дори. Този с Поршето дори не спря. Сигурно и не ме беше усетил. Станах, изтупах се, пък продължих по пътя, така и така трябваше да си купя ядене от магазина. 

  Оставих `Бърда пред къщата си и си хванах такси. Не исках да карам обратно към вкъщи в състоянията, които си причинявах.  Шофьорът ми благодари за щедрия бакшиш,докато излизах от колата. Влязох в клуба. Познавах го като дланта си. Идвах тук през вечер. Клуб Хаос беше третият ми дом. Имах доста домове, признавам, но този ми беше от любимите. Насвятках се като прасе. Виждах четворно, доста приятно. Всяка красива жена изглеждаше като четири такива.. но пък и всеки нещастник приличаше на групичка нещастници, така че - няма пълно щастие. Не ми беше лошо въобще, дори бях доста весел. Минах през тоалетната и счупих една от стените на кабинката. Дори не се усетих как го правя. Но не ми пукаше, ще го оправят. 

  Да си призная, понякога бях наистина изобретателен. Бях си наумил,че по-малката височина е била виновна за предишния ми неуспех. Запазих си през интернет възможно най-опасния скок с парашут. Минах курса, за да ме допуснат до самолета и се качих. Достигнахме определената височина и ми беше наредено да се приготвя. Да изчакам инструктора,за да скоча с него. Е, аз скочих. Сам. Не си дръпнах дори парашута. Усещах как въздуха иска да ме разкъса. Очите ми щяха да изхвръкнат. Забих се по лице в някаква необитаема поляна. Почвата беше корава, та не успях да потъна много. Гърбът ме болеше леко. Седнах и хванах шепа кал. Хвърлих я в нищото пред себе си и се нацупих. Писнало ми беше. Станах и както си бях с екипа,закрачих към най-близката цивилизация. Някой ме бе заснел случайно, та писаха и във вестниците за мен. Безсмъртния парашутист. Ха, какво знаете вие, бе, смотаняци?!

  След като излязох от клуба, реших да се разходя по плажа. Хем изтрезнявам, хем имам време да помисля. Събух си обувките и взех да оставям следи в пясъка. Влачех си стъпалата, толкова ме мързеше да вървя. Припомнях си всеки път колко време съм прекарвал тук. Тичах, къпех се, печех се... един малък мачо, по цяло лято на плажа. Всички ме познаваха навремето. И аз се познавах тогава. Сега дори не знам в какво съм се превърнал. Сякаш бях приютил още няколко такива, подобни на мен и заедно си живеехме в една шизофренична идилия. Понякога забравях дори как се казвам. Вадех си неподновяваната лична карта, че да се сетя. 

  Последният ми и досега най-успешен опит направих точно след онази разходка на плажа. Прибрах се с такси както бях запланувал и седнах пред камината. Не беше студено, та не я палех. Пресегнах се към една от прашасалите етажерки и свалих стар фотоалбум. Не бях разглеждам снимки от векове. Научих се да го правя, когато се упражнявах да забравя всички хора, които съм загубил. Разлистих страниците и видях всички.

Как майка ми ме държи на ръце и се смее. Как баща ми играе футбол с мен , без значение,че го ритам по кокалчетата. Как дядо ми и баба ми се прегръщат , а аз щъкам пред тях като муха без глава. Ебати малкото демонче бях, вярно си е. Бандито. 

Разгръщах тези забравени страници и сърцето ми се късаше. Видях и верния си котарак. Спомних си колко дебел беше. Най-готиния котарак в света. Истина бе, че всичко в мен се регенерираше с бясна скорост, ала всеки път когато сърцето ми се скъсаше, точно в онази секунда, преди да заздравее, само за да се счупи пак, аз се самоубивах. Умирах по малко, тъй като не можех да си отида наистина. Взимах си дозата леталност и я инжектирах право в мозъка. Държах снимките на милиметри от лицето си и исках да заплача. Удрях с юмрук по земята, чупех чаши, крещях. Но накрая затворих кутията и се изправих. След петдесетина самоубийства чрез запечатани спомени бях готов да заспя. Легнах си и сънувах всичко, което гледах до преди малко. Всичките шест часа аз живях онзи живот. Когато все още не знаех,че съм неубиваем. Сънувах се като малко дете и се усмихвах със затворени очи. 

  Събудих се. Този път спах точно шест часа. Трябваше да се самоубия отново. Отворих албума и предозирах. Във всекидневната играеха шах Мефистофел и Фауст. Надзърнах,само за да им кажа как бих победил всеки от тях. Напсуваха ме и започнаха да се карат помежду си. 

Аз си налях уиски.

А, и си спомних. Казвам се Хроно. Приятно ми е.

Кръговрат

  Драйло стоеше на старото си махагоново бюро и гледаше замислено стената насреща му. Отпи от бърбъна си и преглътна звучно. Беше осем сутринта, перфектното време за чашка от бутилката за ценители. Обичаше вкуса на този еликсир, караше го да се отпуска. А за нервен човек като него, това беше изключително важно.
Драйло привърши със скромната си закуска и се приготви за излизане. Навън валеше. Тези дни само валеше. Хем идваше лято, хем нямаше ден,в който да не се изсипе порой. Странно време. На него не му пречеше обаче. Обичаше да върви в дъжда, да се разминава с всички тези хора с чадъри, забързани, уплашени,че ще се разтопят,ако ги навали. Бяха му смешни на моменти дори.
Докато крачеше по посивелите улици, той се нагледа на какви ли не хора. Майки с деца, дядовци и баби, скокливи чиновници, тежки баровци плюс един коминочистач. Единствен последния го поздрави.
- Добро утро, Драйло. - кимна му радушно черноработникът.
- Добро да е, Кайл. Върви ли бизнеса?
- Така като ме гледаш колко съм черен?
Двамата се засмяха докато се разминаваха. Драйло помаха за чао.
След няколко минути мълчаливо ходене, той се спря на място. Срещу него вървеше облечена цялата в червено жена, гледаща го право в очите. Драйло се стъписа. Не беше сигурен дали наистина вижда това или просто е жертва на сутринната доза бърбън.
Жената се приближаваше, а той разтърка очи. Трябваше да е сигурен. Отвори ги наново,само за да види как го подминава женска фигура, носеща черна пола и синьо яке. При това с чадър. Пак си въобразяваше. Нищо ново под слънцето. Или под облаците,в неговия случай. Така или иначе, имаше работа за вършене, затова не остави на илюзията да го забавя повече. Забърза крачка и след десетина минути беше в музея. Премина бързо през няколко коридора,за да стигне до мястото, което търсеше.

Картината беше рисувана може би с години. Комбинирала в себе си всеки възможен за въображението цвят, тя можеше да опияни и най-закоравелия пияница.
Жена, облечена цялата в червено. Червена риза, червена пола, червени обувки. Гледаше те строго, в контраст със страстното облекло. Горните копчета на ризата ѝ бяха разкопчани. Шията ѝ, дори и на платно, будеше животинско желание у наблюдателя. Точно както тигърът иска да захапе врата на жертвата си, само че тук не ставаше въпрос за убийство. Греховни помисли и отекли очи очакваха всеки, който си позволи да се зазяпа повече време в нея. Държеше нещо малко в дясната си ръка. Миниатюрен пясъчен часовник, пълен с червена гъста течност. Противно на себеподобните си, този часовник имаше обърнат механизъм.Кръвта, която го изпълваше, течеше отдолу нагоре, като една-единствена капка бе останала в долната половина. Никой не знаеше защо. Драйло имаше своите предположения, но , уви, нямаше кой да ги потвърди или отхвърли. Той се взираше в леко отворената ѝ уста, сякаш готова да ти даде отговор на всеки зададен въпрос.Беше се втренчил без да може да откъсне поглед. Хипнотизиран.
 Картината бе дело на някой си Кромлин. Не му беше познат за съжаление. Какво ли не би дал, да си поговори с този творец и да го разпита за същността на червената жена и нейния часовник.
В другата си ръка тя държеше ключе, ала никъде по платното нямаше нарисувани ключалки. Противно на това, малкият златен ключ загатваше,че трябва да има. Може би просто бяха скрити.
Драйло искаше да живее в тези цветове. Намираше себе си в черното небе. Откриваше се в белите облаци, летящи еднакво неестествено и точно на място в този контраст. Виждаше се в кръвта, течаща по стените на часовника. Оглеждаше се в сините ѝ очи и изпадаше в безпомощен транс. Не усещаше как всеки път пада на колене пред картината. Боляха го вече. Ала той не усещаше. Единственото, което го владееше, докато я гледа, бе желанието да я притежава. Да я сложи на стената в къщата си и да я гледа всяка сутрин, когато се събуди. И всяка нощ преди да изпие последната чаша бърбън.
 - Можеш да я вземеш, никой няма да ти каже нищо. - засмя се подигравателно пазачът, който вече го познаваше добре.
- Ти си луд, момчето ми. - отвърна му смирено Драйло.
- Да,бе. Аз съм лудият, точно. - изсмя се отново първият, докато се отдалечаваше от картината.
От време на време се появяваха репортери, снимащи картината. Явно беше наистина известна. Драйло мразеше тези моменти - нарушаваха наблюдателната му идилия. Нямаше ли да го оставят да ѝ се наслаждава на спокойствие?
- Прекрасна е,нали? - попита го младежът с тежък фотоапарат.
- Няма дума, която да я опише напълно, момче.
- Заслужава си милиона, не мислите ли?
Драйло се извърна към него и момчето позна известното му лице под каскета и вдигнатата яка на шлифера.
- О,боже! Господине, не ви познах, вие можете да си я позволите без проблем, определено имате парите. Или поне така съм чувал. Не съм много вещ в тези среди. - добави младежът леко смутен, гледайки Драйло със страхопочитание.
- Ето,затова мразя репортери. - процеди бавно богаташът.  - Искам да се насладя на картината, не да бъда разпитван за "бляскавата" си, нещастна кариера. Ясно ли е?
- Да, господине, разбира се. Извинете ме! - младокът съвсем се стъписа и бързо излезе от помещението.

Драйло наистина бе милионер.Можеше да си позволи всичко. Можеше да купи този музей, да го продаде на половин цена и след това да го откупи обратно - при това за тройно повече пари. За него не беше проблем.Ала какво удоволствие би му доставило притежанието на тази картина, ако не разбираше значението ѝ? Не искаше просто да я има, желаеше да вникне в смисъла ѝ повече от всеки друг зяпач. Затова идваше всеки ден и я наблюдаваше с часове.Изучаваше всяко едно драсване на четката по нея, опитваше се да живее във всеки един детайл, който забележеше. Да изучи черното и бялото, синьото и червеното. От всичките цветове тези най-много му влияеха. Не рядко се прибираше вечер по-озадачен отколкото е бил на сутринта преди следващата си наблюдателна сесия.
Беше толкова богат,че не му се налагаше да работи. Можеше всеки ден да идва тук и да я гледа в продължение на един век и пак би имал пари за поне три живота като сегашния. Той беше гений, ала отказваше да го признае. Нито на себе си, нито на света, луднал по работата му. Не водеше бройка на дните, които прекарваше тук, но осъзнаваше,че са много, дори за него. Имаше такива,в които не постигаше никакъв прогрес. Просто стоеше и се възхищаваше на творението. В други получаваше внезапни проблясъци, които нагаждаше към всичко, което бе узнал досега и сформираше малко по малко описанието на сложния смисъл на Жената в червено. Тя го успокояваше. Фокусираше мислите му в едно, без да му оставя място и време за други грижи. Спасяваше го от сивотата с хилядите си цветове, но и го обричаше на непреодолим транс, достатъчно силен да погуби разсъдъка и най-здравия ум. Тя беше една от най-красивите илюзии за пъстротата на този покварен свят. Беше слънце, прегърнато от луната, намушкано с нож.. кървящо.А той беше просто пленник. Затворник на бляна,че ще я разгадае и разбере. Беше ли въобще възможно това?

Драйло се събуди. Беше спал два часа. Цели два! Не помнеше да е сънувал нещо тази нощ.
Навлече дрехите си от вчера и си наля огромна чаша кафе. Засити се с още две чаши бърбън и излезе. Валеше. Отново. Валеше, при това - проливно.
Чадър отново не си взе. Имаше огромна колекция от класни и прескъпи чадъри, ала никога не ги използваше. Каскетът му служеше добре. Беше кожен и не пропускаше вода.
Драйло крачеше бързо, тикан само от идеята да зърне за пореден път любимата си картина. Покрай него мина жена, хванала детето си за ръка. Малкото момиченце си играеше с най-интересния за Драйло предмет. Тя въртеше в ръцете си стар пясъчен часовник. Изчакваше съдържанието на едната половина да премине в другата и бързо го обръщаше. Изчакваше процесът да се повтори и повтаряше действието. Беше ѝ интересно, личеше си. Не колкото на Драйло обаче. Това беше като наркотик за него. За малко не падна, докато я гледаше. Той се усмихна , докато ги задминаваше. Дали това дете знаеше тайната, която убягваше на него ? Надали.
Стъпи в локва и изпръска с мръсна вода единия си крачол. Изпсува. По принцип внимаваше за такива инциденти, но сега бе напълно погълнат от една нова мисъл. След малко влезе в музея с трясък и дотича до картината.
Загледа се внимателно в нея. Кръвта се оттичаше нагоре по лявата страна на часовника. Толкова бе просто! Драйло се удари лек шамар по челото.
Не ѝ действаше земната гравитация, защото друга, по-силна такава, я теглеше нагоре. Устните на изрисувана жена бяха необичайно светли.. как не го забелязал досега? Кръвта в часовника бе цветът на устните ѝ, заклещен между малките стени на предмета, обречен на безкрайно пътуване, докато се намери кой да счупи стъкълцата и да го освободи. Гениално.
Не можеше ли обаче тя сама да пусне цвета на свобода? Сякаш я беше страх. Все едно беше решила да носи кръвта на сигурно, наместо да рискува да я изгуби.
Драйло имаше чувството,че винаги е знаел това, ала просто сега си спомня. Като едно колосално дежа-ву, което му се присмиваше,задето губи по толкова време от ежедневието си,за да се взира в някаква картина.
Протегна ръка и я докосна. Все едно я познаваше. Усещаше пулсът ѝ. Наистина цялата бе червена, освен устните. Толкова очевидно и все пак - така замаскирано.
Драйло ахна. Осъзнал бе и друго.
Никому не бе нужно да троши стъклото на часовника. Ето и каква бе ролята на ключът в другата ѝ ръка. Тя сама бе заключила цвета и го държеше на сигурно, зад решетките на времето. Наистина бе изплашена, дори и да не ѝ личеше.
Най-после я бе разбрал! Драйло падна отново на колене, този път ухилен до уши.Не можеше да повярва. След всичките дни взиране, най-после бе успял.
- Искам да я купя! - викна победоносно към пазача милионерът.
- Ох... сигурен ли си? - раздразнено му отвърна той. Явно това не беше първият път,в който някой иска да купи картината.
- Да. Сигурен съм! - твърдо заяви Драйло.
Пазачът извади служебния си телефон и набра по него.
- Госпожо Армон, Франк се обажда. Господин Кромлин иска да купи картината си отново. Процедурата същата ли остава?
- Да, Франк. Да мине през мен, за да ми плати милион долара. Кажи му,че ще я изпратим в дома му.
- Разбрано, госпожо. - Франк затвори телефона.
- Е,господин Драйло, изглежда картината е изцяло ваша, стига да заплатите милион долара на директорката. Ние ще опаковаме картината и ще ви я доставим.
- Чудесно, нека ви кажа адреса си.
- Не е нужно, господине. Всеки знае къде живеете.
- О,още по-добре, Благодаря ти, Франк.
Драйло се запъти с подсвиркване към мястото за разплащане, оставяйки Франк сам с новопоявилия се зяпач.
- Това не беше ли Кромлин, художникът? - попита мъжът. - Дори, ако не се лъжа, това е негова картина?
- Точно така, господине. - засмя се Франк. - Дълго време преди да нарисува тази картина, Драйло Кромлин не твори нищичко. Нито едно ново платно. След като съпругата му го напуска, той губи всякаква муза по негови думи. Според много други по-скоро изгубва ума си. Здравия си разум.. Говори се,че жена му била изплашена от отдадеността му към рисуването. Че според нея обичал това повече от самата нея. Тръгва си без да му каже дори чао, докато той е на изложба. След това изчезва безследно. От както успява да я изрисува тук, на всеки няколко месеца нещо му прищраква и дарява картината на музея. След това идва всеки ден, напълно забравил,че е негово творение. Гледа я с часове в опити да намери наново музата си. Когато паметта му се обади и се досети какъв смисъл е вложил самия той в нея, я купува, мислейки си,че я е разгадал..  Явно се надява тя да възроди желанието му да рисува. Така, реално плаща на самия себе си половината от цената ѝ - другата половина отива при нас. Взима я в къщата си, окача я на стената пред бюрото и ѝ се радва. Когато свикне с нея, забравя че я е купил от нас и благородно звъни на шефката с молба да я дари на музея. Това се повтаря от както съм на работа тук. Истина е ,че гениите са луди. Няма шега, казвам ти.
Зяпачът гледаше картината, без да може да проумее какво е чул току-що. Един велик художник, една още по-велика картина.. и една най-велика лудост, свързваща ги в този обречен цикъл.
Човечецът се радваше,че не е творец. За нищо на света не би изгубил ума си по една рисунка.
Това бе най-тежката болест на Драйло. Той копнееше по нещо, което сам бе създал. Търсеше смисълът на собствената си гениалност. Драпаше толкова силно да го достигне с една едничка неосъзната цел - да си върне музата. Да върне магически жената, която обича, за да може да твори отново. Дали в крайна сметка наистина не ценеше изкуството повече от нея?
Не се заблуждавайте. Дори и господар на четката, той нямаше да бъде и наполовина толкова невероятен в очите на света, ако нямаше кой да го вдъхнови. Тя беше истинската му изгора, пресъздавана отново и отново във всичките му творби. И дори сега да я нямаше, споменът за нея живееше във всеки един цвят. В копчетата на ризата, в пухкавите облаци, в намръщеното мрачно небе.. в часовника, пълен с кръв. Надали някога ключето щеше да се завърти в ключалката, но Кромлин не го знаеше. Беше благословен с тази форма на лудост, при която просто копнееше, без да знае на какво точно се надява. Един артист, погубен от собствената си жажда по недостижимото.

Три седмици по-късно телефонът на музея иззвъня.
- Ало, Марта, там ли си? - гласът на Драйло звучеше приповдигнато, сякаш има голяма новина.
- Да, Драйло. Сподели, скъпи. - каза в слушалката директорката.
- Искам да ти подаря една картина. Последната ми всъщност...след нея не съм рисувал други. Сякаш изгубих музата след това. Не съм сигурен, че си я виждала, но определено ще ти хареса. Прати хора да я вземат.
- Разбира се, Драйло. На колко да я оценя? - отвърна престорено жената.
- Сложи ѝ каквато цена прецениш за добре. За мен е безценна., ала полудявам ако я гледам. Напомня ми за нея.
- Разбирам те, скъпи. Няма проблем, изпращам момчетата да я вземат.
- Имаш адреса ми, нали?
- Всички знаят къде живееш, Кромлин. Та ти си най-известният художник на света!
- О,ласкателства. Наситил съм се, но благодаря, Марта. Между другото, днес опитах бърбън за пръв път в живота си, можеш ли да си представиш? Взе,че ми хареса. Изпращам ти една бутилка като благодарност.
- Ох... ти просто си луд, Драйло. - въздъхна тежко Марта.
- Знам. Винаги съм го знаел. Но,честно да си кажа... харесва ми. - творецът затвори слушалката и отпи от пълната чаша. Бърбънът наистина му допадаше.

Мозък на убиец

  Роланд беше нормална грешка в генокода на човечеството. Напълно обикновен психар, нагърбен с длъжността да се държи добре с простолюдието, което го заобикаляше. Окапваща коса, лице, проядено от белези - кои от наркотиците, кои от улични битки с боксове и ножки. Беше сляп с лявото око, което след близка среща със запалката на един бездомник бе цялото обгорено, ала под вредите от атаката можеше да се различи чистото бяло , гледащо невиждащо към теб. Здравото му око се движеше хаотично, и в пъти по-бързо от нечие нормално око, компенсирайки недъга на другарчето си. Зъбите му бяха проядени от кариеси и инфекции, а в тях зееха дупки,достатъчно големи да прокараш грахово зърно. Тялото му бе жилаво, ала следи от мускули почти не бяха останали, след годините прекарани по улиците и клиниките. Да не говорим пък за затвора. Бе лежал три пъти. Първият - на осемнайсет, за побой над трима наркомани, докарал едното от момчетата до загуба на съзнание и мозъчно сътресение. Две годинки. Вторият - за опит за убийство, за което Роланд твърдеше до самия край на процеса, че е било самоотбрана. Отървава се с четири години. Последният и най-мъчителен засега престой на топло трая седем години. Убийството на никому известния градски гангстер Калта му донесе седем дълги, шибани години в зандана. Единствената причина да отърве доживотната бе именно факта,че Калта не беше по-стока от него и на никой в съда не му пукаше за който и да е от двамата.
Ето,че сега Роланд седеше на една пейка в подлеза на метрото. Свободен. Излежал това, което му се полага. Нали така?
Свободен, друг път. Китайски работник на конвейер бе по-свободен от него. Роб в Северна Корея би бил по-свободен дори. Никой не можеше да избяга от такъв ужас. Ужасът на собственото си разкапано съзнание, разтичащо се навсякъде по вътрешната страна на черепа. Сякаш мозъкът ти е пихтия, без да са го пръснали с деветмилиметров. Роланд не спеше. Не беше мигвал откакто излезе от вмирисаната си, мухлясваща килия. Шест дълги седмици, прекарани в мисли за някакви далечни, по-добри светове. Прекарани в мечти. Да, дори и толкова повреден, той все още можеше да мечтае. Уви, мечтите му не бяха изпълними. Каквото и да си пожелаеше, нямаше да се сбъдне. Кой би чул клетите молитви на един низвергнат, потъкпан, пропит и полудял нещастник? Нямаше дом. Нямаше близки. Всички се бяха изпарили, точно както надеждите му за по-добър живот. Но какъв трябва да си,че да вярваш в мечтания живот? Също толкова смахнат, колкото и лудите в клиниките за душевно болни. Такъв беше и той. Колкото и да бе луд в мозъка, Роланд имаше по-голям проблем. От всичките помии, които бе извършил.. от всичко, което бе видял и преживял, изял, повърнал и после пак изял, душата му бе хванала неизлечима болест. Не бе обичал нищо откакто котаракът му умря пред двайсет и три години. Не изпитваше и нуждата. От време на време му се приискваше да удуши някой случаен минувач с голи ръце, ала страстта по убиването не му бе присъща по природа. Беше спокоен човек, често попадал на грешните места в грешното време. А веднъж превъртял, нямаше връщане назад. Не един път бе искал да умре, но явно никой не го искаше. За небесата бе ясно, но се надяваше,че поне Лу ще го приеме. И това обаче, не ставаше. Всичко отказваха да го приемат където и да било. Затова Роланд си седеше кротко на пейката и четеше книга.
Тази наистина му допадаше. Определено беше мрачна, ала някак го освобождаваше от мъката и вината по извършените грехове. Имаше кръв и убийства в нея, но Роланд ги разбираше. Оправдаваше ги. Болно,а? Разкайващ се престъпник одобрява греховете,извършени от измислен герой в книга, а беснее по своите собствени. Разкашкан мозък. Като картофено пюре, забравено на кухненската маса в необитаема вече къща.

Роланд дочете и последния ред от последната страница. Затвори четивото и стана от мястото си. Нямаше дори чанта,затова винаги подаряваше книгите , които си бе купил за лев-два или откраднал дори. Ей така, на случайни минувачи. Мислеше си,че така ще изкупи поне част от дълговете си. Хем побъркан, хем вече и глупак. Къде се е чуло книга да пречиства вината от непростимото?

- Госпожице, почакайте. Госпожице! - викна след младо момиче Рол, както му казваха в затвора на кратко.
- Нямам дребни, остави ме на мира! - викна му в отговор тя.
Роланд я погледна с тъга в окото. Да, лявото не изразяваше никакви емоции. Абсолютни никакви.
- Не ви искам парите. Исках просто да ви подаря тази книга. Интересна е, наистина.
- Абе, я , да се махаш! Кой знае какво си лепнал по нея с мръсните си ръце. Не я искам.
Тя му обърна гръб и закрачи бързо към метрото. Рол се върна разочарован на пейката си и седна,с ръце на главата. Скубеше и малкото си останала коса в опит да изтръгне кожата от главата. Искаше да стигне го мозъка, да го обхване с ръка, да го изтръгне от кухината и да го размаже на земята. За какво му беше, ако не можеше да го използва правилно ?! Никога не би се самоубил, но със сигурност не би спрял някой сега, ако се опиташе да го очисти. Искаше всичко да свърши.
- Господине, защо си скубете косата, не е като да имате много? - детският глас го накара да надигне глава.
- Ъ?
- Попитах защо си скубете косата? Не мисля,че е правилно.
- Че какво знаеш ти за правилно и грешно, момче. - въздъхна Рол и заби отново поглед в земята.
- Чета много. На девет съм, но това не пречи да различавам грешното от правилното. Мама казва,че съм доста умен.
- Всички майки казват така.
- Твоята казваше ли ти така?
- Не, всъщност. - засмя се Роланд. - Моята ме налагаше с тиган по главата, докато се научих да не цивря. След това почна да ме налага ежедневно, ей така, че да си зная мястото.
- Жалко. Сигурно затова сте в такова състояние сега.
- Да бе, сигурно ще е това.. Наистина ли четеш много?
- Да, господине.
- Как се казваш?
- Краули, господине.
- Искаш ли книга, Краули?
- Каква книга? - любопитен бе малчуганът.
- Ми, книга като книга. Де да знам каква се води.
- И колко пари и искате?
- Хе, малък хитрец. Ето ти я, нищо не искам. Дано ти е интересна.
- Хм, благодаря, добри господине! Лек ден! - малкият се усмихна и се обърна, за да дотича при майка си, спряла се да говори небивалици с някакви префърцунени патици.
- Ха.. лек ще е, сигурен съм. - каза нечуто Рол.
Роланд прекара деня в излежаване и очакване на нощта. Когато слънцето се скри, той се зави с прокъсаното си одеяло и заспа на същата тази пейка. Никой не го гонеше от тук, ясно бе,че на никой не му пука за тъпата пейка, точно както не им пукаше и за него. За клетия бивш затворник,загубил ума си някъде по пътя между краха на идеалите и прерязването на нечие гърло.
Изминаха два месеца откакто бе излязъл. Истина бе - беше свикнал да живее на едно определено място, но беше време да смени обстановката. Събра нещата си, които се изразяваха в одеяло и кутия за пиячката и потегли. Дори и той не знаеше накъде, но пък кой ли в живота знаеше накъде наистина е тръгнал?
Рол вървеше по препълнения тротоар и се оглеждаше. Подминаваше врата след врата, знаейки,че никоя няма да се отвори за него. Черни, зелени, червени, кафяви - всичките имаха нещо общо - не бяха неговата врата. През една четвърт от живота му бе живял зад врата от железни решетки, но сега искаше друго. Искаше нормална къща, която да нарече дом. Ала как да си купиш цял дом, след като едвам ти стигат парите за пиене? Как да започнеш от начало, след като няма кой да ти подаде ръка, за да се изправиш? А как да се изправиш сам, ако и двата ти крака са натрошени от ударите на неща, които си извършил несъзнателно или принудително? Как да водиш сам съдбата си след като тя самата те подмята неумолимо от стена в стена, потрошавайки всяка малка костица в скапаното ти, прогнило тяло? Крак. Пук. Прас. Тряс!
Роланд се изплю звучно на улицата. Чуха се няколко осъдителни смъмряния около него. Не че му пукаше. Ако зависеше от него, би се изхрачил в лицата на всичките шибани лицемери, които крачеха доволни наоколо. След това би размазал обилно плюнката си по изрисуваните им, изкуствени физиономии в опит да изтрие преструвките и лъжите, изградили ехидните им усмивки. А след това.. След това би се изхрачил наново, ей така, да си знаят.
- Майната ви! Майната ви на всички! - извика Рол, спрял се на мястото си,размахващ ръце.
- Ще ви избия, бее! Мъртви сте!
- Я се успокой малко, синко. - посъветва го благо старец в старичък, ала добре поддържан костюм.
Роланд надигна поглед,а горната му устна затрепери. Дясното око играеше лудешки във всички посоки.
- Защо, дядо? Ти като беше спокоен цял живот, добре ли живя? Кажи ми?
Рол се приближи на сантиметри разстояние от лицето на човечеца.
- Друг ще прецени това, когато си отида, момче. Нямаш право да ми държиш сметка, аз просто се опитвам да ти помогна.
- О,благодаря ти, тогава. Не знаех. - засмя се побърканият. - Бих те почерпил с ракийка, но нямам. Ха, каква изненада! Нямам врата, нямам дом, нямам дори пиячка! Какво ми остава, дядка?! Дори око нямам! Погледни, виж! - мъжът сочеше с пръст болното си око, яростно размахвайки пръст. - Погледни от близо, деде! Харесва ли ти бялото, а ?!
- Синко, имаш нужда от помощ. - отвърна му смирено обиденият възрастен човек. - Не съм искал да те засегна. Дано намериш пътя си. - и го подмина с бавна крачка.
- Няма път, дядо. - говореше вече на въздуха Роланд. - Никога не е имало.Всичко е измислица.
- Ти пък какво гледаш, бе, дебелак? - викна по посока на пълничко дете, хванало майка си за ръка.
- Не.. не ви гледам, господине! Просто ..
- Не ми се обяснявай, прасчо! Гледай си корема и не обръщай очи към мен, ясно ли ти е?!
Шишкото стисна зъби, ала личеше - искаше да се разплаче. Майка му го пусна за момент и се приближи към Роланд. Зашлеви го шамар със всичка сила и се развика маниакално.
- Ти луд ли си,бе?! Какво ти е направило детето, че да му говориш така? Засрами се, деградант!
- Ха... ха.. ха. - процеди Рол. - Мама слонка защитава бебе слонче. Сладко. След малко сигурно и татко слон ще дойде, да ме набие. По-добре да си ходя.
Майката бе цялата почервеняла. Личеше си,че иска да смачка лицето на бившия затворник. Но не го направи. На свой ред стисна зъби, хвана сина си за ръка и подмина с бърза крачка ходещата развалина. Почтените хора премълчаваха някои неща, това ги различаваше от пияницата ни. Той си казваше всичко, което мислеше.
- Приятен ден, хапнете двайсетина кюфтенца и за мен. - изтананика с изкуствена усмивка след тях Рол и помага. Отговор не последва.
По принцип не беше такъв. Колкото и пъти да бе стъпвал накриво, колкото и пъти да се бе дънил колосално, винаги успяваше да запази добрия тон, когато си говори с непознати или незаслужилите гнева му. Явно нещо в него се бе пречупило за пореден път.
Адът не беше далече. Не беше на километри под земята,осеян с котели вряла вода. Адът беше точно тук, точно сега , поместен в бялото, застинало око на Роланд. Той се бе превърнал в перфектен кандидат за чичо Лу, който обаче така неистово отказваше да го приеме. Нямаше го добрия Рол. А дали някога въобще го бе имало?
Събра пари от случайни минувачи и си купи бутилка ракия. Това му стигаше засега. Намери си хубава пейка и се насвятка като свиня. Не мислеше за добрия живот вече. В главата му сега се въртяха случайно видени по улицата жени. Или коли. Или щастливи деца. Но не искаше да ги познава или притежава. Просто образи, пробягващи през изтерзаната лента на мисълта му. Като филмова лента с двайсет и пет кадъра. И последният винаги бе най-ясен. И винаги се повтаряше. Опрян пистолет в челото. Леко натискане на спусъка. Ала от коя страна беше той? Откъм спусъка или откъм дулото?
Роланд не усети кога се унася. За първи път от толкова дни бе успял да заспи. Ако не сънуваше,че спи, разбира се. Но тогава, пак - би се изисквало от него да е заспал,че да го сънува. Да, значи определено спеше. Може би с отворени очи. Око, де. Никой не знаеше.

  Събуди се от груби удари в бъбреците. Кой биеше заспал, пиян бездомник, мътните го взели?
- Ставай, куче! Събуди се! Този ли е, госпожо? Това ли е човекът? - Рол чуваше виковете като ехота, сякаш далече, ала всъщност така близо.
- Той е, да! Божичко, детенцето ми ! - едва успя да отговори жената, задавена от плач. - Той го обиждаше, той го е направил, казвам ви! Бебенцето мииии!
- Успокойте се, госпожо. Знаем,че е тежко. Непростимо е. Но сигурна ли сте? Наистина?
- Да! Казвам ви, този изрод беше! Никога няма да забравя това лудо око! Искам го мъртъв!
- Роланд, време е да станеш. - полицаят Бронко го познаваше доста добре. Бе го арестувал не един и два пъти. Той беше този, който го намери след убийството на Калта.
- Какво искаш от мен, Бронко? И какво се е развикала тази дебелата? Ей, и какво правя на моята пейка, исках да сменя мястото най-после...
- Явно ще го смениш, долна гад такава! Килията ще ти прилича повече, винаги съм го твърдял!
- Чакай, чакай. - Рол изтрезня по-бързо от гимназист, хванат да краде уиски от баща си. - Това всичкото, защото обидих малкия свинчо ли? Че откога вкарват в панделата за словесна атака? Божичко, какви времена настанаха... - Рол се смееше. Прекаляваха. Наистина прекаляваха. Не стига,че нарушиха първия му сън от месеци, ами и имаха наглостта да искат да го задържат в ареста.
- Помниш ли какво си правил след като се натряска както обикновено, Рол? А ? - пита го Бронко, без да спира да го налага. - Отговори!
- Не, мамка ти, не помня. Остави ме на мира вече! Напих се и заспах, а после ти ме събуди тук, толкова ли е трудно да го разбереш?!
- Ти уби детето ми, помияр! - провикна се през гласовете на полицаите майката на дебелото дете.
- Какви ги дрънка тая, бе? - Рол беше наистина изнервен. Сега щеше да се наложи да си купува пиячка още по обяд.
- Детето на госпожа Сингър е било намерено убито тази сутрин. Очевидно, на път за училище някой го е причакал и наръгал десетки пъти. Това училище се намира недалеч от мястото, на което много хора могат да потвърдят,че си обиждал момчето и майка му, както и си заплашил всички присъстващи със смърт. Освен това, не помниш какво си правил след като се напи, нали така?
- О, моля те, Бронко! Това са пълни глупости и го знаеш! Никога не бих убил дете, дявол го взел! - Рол едва се сдържаше да не пребие всичките обградили го униформени. - Никога не бих! Какви ги приказва тая? Кой ще ѝ повярва в съда? Нямам мотив, дори не съм бил там,няма никакви доказателства - и не съм го извършил! Оставете ме да си доспя!
- Не е нужно да доказваме нищо, Рол. С такова досие, на заседателите им стига разказът на клетата майка, загубила детето си. Освен това, аз вярвам,че си виновен. Кой друг би извършил такава демонична постъпка? Бил си в окръга, бил си пиян, бил си ядосан на себе си и си си го изкарал на момчето! Можеш ли трезво да отречеш,че си го извършил, а ?!
Дали от викането на полицая.. дали от много алкохол в системата. Дали от това,че се будеше на различно място, от това, на което ужким бе заспал.. ала Рол се замисли. Не отговори веднага на Бронко. Беше ли възможно за пореден път да се бе издънил? Това беше най-ниският момент в живота му. Напъна ума си,за да си спомни. Започна да търси, искаше да види какво се е случило.
В главата му изплува образа на намушканото дете. Лежеше пред него,а той го гледаше невярващо. Не можеше да си спомни как го е наръгал, ала вече ясно виждаше как се навежда и мери пулса на момчето. Никакъв. Мъртво. Рол побягна от местопрестъплението. Бягаше с все сила без да знае какво да направи. Спря чак когато стигна до своята пейка. Легна на нея и заспа отново. Заспа и опита да забрави. Но ето,че не ставаше толкова лесно. За пореден път се бе оказал на грешното място, в грешното състояние. Но това не беше извинение.Този път бе преминал границата. Линията, която никога не бе вярвал,че ще прекрачи.
- Закопчайте ме. - върнал се в реалността Роланд подаде ръце напред в знак на предаване.
- Той е бил, наистина! - майката закри устата си с ръце, без да спира да плаче. Очите и бяха подпухнали от сълзи. Тя започна да удря напосоки, навсякъде по тялото Рол, през полицаите, които не си правеха голям труд да я спират.
- Ти си изрод! Животно ! Болен мозък ! - викаше тя по Рол, докато го вкарваха в полицейската кола. Той не се съпротивляваше. Оставяше ударите и да го достигнат, с малката надежда болката да заличи бясното,гладно чувство за вина.
- Ще бъдеш съден по бързата. Ей сега отиваме в съда, дори. - оповести Бронко, гледайки с презрение Роланд след като се качиха в патрулката.
" Най-после ще се свърши. Поне всичко ще свърши. Не трябва да бъда на свобода. Защо не убих самия себе си, а Лу?! Защо ?!!"
Мислите му го прояждаха. В най-дългото пътуване до съдебната зала, Рол бе принуден да напише самопризнания. Той не се поколеба. Не искаше да знае дали онова,което видя в ума си е измислица на сакатия му мозък или не. Прие го за истина, най-вече защото искаше да се скрие от всичките хора, които го съдеха. В затвора беше защото си осъден, но никой не те съдеше. Всички бяха равни като грешници. Там му беше мястото. Там щеше да се наспи. Изкараха го от колата и го поведоха по стълбите.
- Извънредно дело, номер 20114. Роланд Покински - обвинен за убийството на Били Тортъл. - чу се гласът на съдията.
Рол пристъпи в залата и вдиша въздуха. Усети уханието на правосъдието. Колкото и да го бе презирал в миналото, сега беше любимият му аромат. Неговото спасение. Билетът му за избавление от този побъркан свят. От този побъркан ум.

Кроули се прибра от училище и пусна телевизора във всекидневната.
- Хей, мамо, мамо! Виж, по телевизията дават чичкото, който ми даде книга преди няколко седмици. Помниш ли го?
- Помня го, синчето ми. - отвърна майка му разплакана. - Помня добре този жив пратеник на дявола! - жената не беше на себе си.
- Виж, не знам как да ти го кажа.. - тя се наведе и прегърна сина си.
- Тази сутрин са намерили убит съученикът ти Били. Този Роланд си е признал,че го е извършил. Дават го по телевизията, защото е осъден на екзекуция, вместо на доживотна. Той не заслужава да живее! Не и след това, което е сторил! Ще го изгорят на стола за секунди.
- Мамо, никога не си ми говорила така.. - сепна се малчуганът.
- Знам, детето ми, съжалявам. Наистина. Просто съм наистина афектирана. Как може някой смятан за разумен човек да причини нещо такова на друго същество, при това дете?! Как ?
Тя плачеше, а момчето я гледаше недоумяващо. Не я бе виждал толкова разстроена никога.
- О, майко, не ставай глупава. Може да е всякакъв,може наистина да е видял Били да лежи наръган,но не го е направил той.
- Какво искаш да кажеш, Кроули? - погледна го с укор майка му.
- Той ми подари доста интересна книга. Прочетох я на един дъх.
- Говориш несвързано, сине. Каква книга ти е дал? Защо не си ми казал?
- Ти беше заета, говореше си с леля Карън. В книгата се разказваше за едно малко момче. - подхвана Кроули. - Наистина слабичко и беззащитно. Всеки ден биваше бито и подхвърляно от момчетата, учещи в неговото училище. Но краят е най-интересен, наистина. Досега не бях чел такава книга. Тези, които ти ми купуваш не свършват така. Тук, малкият събира сили и смелост и се изправя срещу най-големия си противник. Най-голямото дете, което го тормози. Отива на училище с нож и го наръгва десетки пъти, докато дебелият скапаняк не издъхва. Наистина шокиращ край, но пък бих казал - заслужен.
Майката на Кроули го гледаше втрещено, докато говорителят по телевизията обявяваше часа на смъртта на Роланд Покински - умъртвен чрез екзекуция - електрически стол.
- Кроули, какви ги приказваш?
- Е, кое не разбра? Ох, ще ти обясня след малко, само да си направя да ям. - каза ѝ момчето, докато вадеше окървавения нож от раницата си.
- Кръвта се мие лесно с вода, нали? Не е засъхнала още, спокойно. Наистина жалко за господин Роланд, така и няма да успея да му върна книгата.