Паноп...

- Стоиш в една килия, два на два и крачиш. Това ти е главното занимание, от сутрин до вечер. Много е важно да се научиш как да го правиш ,та да не се изморяваш, защото ако се умориш и седнеш.. няма какво да правиш през остатъка от деня.А докато ходиш от решетка до решетка по-лесно мислиш. Това е второто най-важно нещо – да размишляваш какво ще правиш, ако някога излезеш оттук. Хубаво е да имаш план, не за друго. Вярно, рядко някой отървава годинките и се измъква, но мечтите за свободни дни помагат да изкараш до вечерта. Крачи се бос, та да си калиш краката, така или иначе всяка обувка би се скъсала след няколко месеца щъкане напред-назад. Накъдето и да се обърнеш виждаш себе си. Във всяка килия има един, същия като теб, който крачи от край до край - точно като теб. Рядко обръщаме поглед настрани обаче. Всеки е вглъбен в собствените си мисли и не му остава време да извръща поглед към съседа. В малките пъти, когато съм поглеждал в другите килии, можех да се закълна,че виждам точни мои копия. Движим се еднакво, изглеждаме еднакво, мислим еднакво. Всичко има за цел да ни уеднакви, да ни типизира в един простъчик образ – отчаян престъпник. Да ни подлуди до степен,в която не бихме могли и мравка да убием. Наистина гениална идея.

Понякога си говоря сам – не ни е позволено да се обръщаме един към друг, та затова ти остават разговорите със собствената си същност. Истината е,че,мисля, всеки тук вече е развил способността да си внуши шизофрения, та няма затруднения откъм диалози. Като се замислиш, какво по-хубаво от това да си поприказваш със себе си, бидейки двама или трима различни човека. Хем сменяш гледната точка, хем научаваш нещо. Понякога може и да се ядосаш, да се скарате, да си удариш сам юмрук в лицето. Забавно е. Така се опознаваш. Разбираш какъв си бил преди да влезеш тук, в какво си се превърнал сега,а и си поставяш целта – какъв да бъдеш като излезеш. Аз най-често си говоря със себе си за музика и писане. Тананикам си познати мелодии, докато другите ми личности пригласят с фалшиви вокали. Никой от четиримата не може да пее. Засега съм стигнал до там, до четири – аз, Джакс, Ромелдо и Грималди.

Джакс е бунтарят, наистина се пали лесно, не дава никой от тримата да му каже и думичка на въпреки. Блъска често по решетките, като единственото, което постига е да ни докара наказание и на четиримата. Но няма как да му се сърдим, всеки си има своите недостатъци, не го виня,че превърта тук. Така и не е свикнал още да се разкарва от край до край.

Ромелдо е по-спокоен, дори бих казал най-смирен от четиримата. Обича да чете, дори и да нямаме книги тук. Успява да си спомни пасажи от любими произведения от време на време и ги споделя с нас. Всички се замисляме, дори и Джакс. Обогатява духа ни малко по малко всеки ден с историите си. Той най-добре умее да укротява Джакс, когато бунтарят полудее. Джакс никога не се кара с него. Не и както с мен и Грималди.

Грималди пък, от своя страна, е най-големият веселяк в килията. Пуска вицове след всяка наша реплика, подскача като дете и постоянно нарушава реда на ходене. От време на време и той се изпуска с някоя неприлична забележка към надзирателите, та и заради него търпим наказания.

 Какво е наказанието ли? Часове без ходене. В зависимост от теглото на провинението може да останеш и осем часа без щъкане! Осем! Представяш ли си? Това е подсигурена лудост за деня, никой не се радва на осем часа бездействие.

Аз съм нещо между всичките. Ядосвам се заедно с Джакс, когато осъзная,че сме пропилели живота си тук. Замислям се с Ромелдо, когато се зачете в мислите си и се пренасям в световете, които описва. Смея се с Грималди всеки път, когато каже хубава шега. Нося по малко от всеки един, както и те носят в себе си частица от мен. И дори и да живеем в една глава и четиримата сме различни. Но се спогаждаме, няма как иначе. Заедно лежим тук, заедно крачим, заедно плачем и крещим. За крещенето вече няма наказание, защото то се чува от всяка килия, така или иначе. Когато и да изкрещя, някой до мен повтаря като ехо вика ми. На моменти си мисля,че са ме клонирали и са ме поставили във всички останали клетки, само за да видят дали всичките ми двайсет дубликата ще се държат по един и същ начин.

Понякога се натъжавам. Спомням си за малките радости, които имах навън. Помня с какъв кеф изяждах последния пържен картоф в чинията си. Помня как играех футбол под тежкото слънце, изпотен и изморен. Помня как целувах момичетата, как си купувах сладолед. Помня смеха на децата. Смеха на дядовците и бабките. Своя собствен смях помня. Не този тук. В килията се научаваш да се смееш на всичко, само и само да не полудееш. Понякога си гледам пръста и изпадам в истерия,чак докато ме заболи корема. След това Грималди казва нещо още по-смешно и се спукваме. Дори и Джакс и Ромелдо се смеят. Всички сме едно голямо затворническо семейство.

Най-скапаното обаче, от всичките гадни неща тук, е наблюдателницата. Това е кула, издигната в средата, между всичките килии, с един едва различим отвор за гледане. Никой от нас не може да прецени кога има или кога няма пазачи, които да ни наглеждат. Затова сме принудени постоянно да се държим добре, иначе рискуваме да си изпатим заради немарливост.

В началото Джакс, когато бяхме само още двамата, се изпускаше в яда си.

„- Няма никой там,бе! Лъжат ни като маймуни! Ето виж!” – казваше ми, сочейки им среден пръст.

И по закон те ни виждаха. Винаги. И винаги следваше наказание. С времето, а и с появата на другите двама, той се научи да не поставя под въпрос присъствието на надзиратели. В редките случаи, когато вдигнех поглед към кулата единствено въздишах, знаейки,че оттам може да ме гледа някой свободен човек. Колкото те бяха свободни дори да не стъпват в наблюдателницата, толкова аз бях в плен на идеята,че винаги са там. А аз винаги бях тук, сред решетките, откъсващи ме дори от самия мен понякога.

Няма по-подлудяващо от това да гледаш как проекцията ти в съседните килии се мъчи, опитва се да се пребори с демоничните мисли за самоубийство,надигащи се в главата на всеки един от нас.

Ако опиташ да прекратиш живота си тук, по-добре да успееш. Иначе те грози най-тежкото наказание – месец без ходене. През който ти , така или иначе, успяваш да си прегризеш вените със зъби и евентуално пак умираш. Никой не може да издържи месец без да върви. На втория ден започваш да трепериш, редуваш студени и топли вълни на петия, след седмица блъскаш по решетките,а на десетия ден започваш да гризеш. Хапеш напосоки и когато намериш по-слабо място впиваш зъби там и не пускаш, докато не ти изтече кръвта. Може да ти отнеме три-четири дни, ала поне се спасяваш. Омиташ се оттук, изнасят те в черен чувал, който почти никога не ти е по мярка. Виждал съм го, не е приятна гледка. След като някой се самоубие, килията остава празна. Не настаняват нови хора, единствено плъхове се навъртат там. След това я облепят с огледала,че да не губят ефекта на самонаблюдението. Наистина ми се струва много работа, само за да докарат някакви затворници до лудост.

Когато облепиха всички килии около моята с огледала, след точно четири трупа с прегризани вени, се появи Кряс. Петият.

От начало почти не говореше с нас. Стоеше си тихичко в мислите и не продумваше. Отне му време,да се отпусне, но накрая, докато излежавахме дручасово наказание заради Джакс, той проговори.

„ – Ами ако сме сами вече? Ако всички са измрели и ние сме единствените останали в този шибан затвор? Можем да сме сигурни за четири килии, че са празни, ами останалите? Откъде знаеш,че и те не са облепени в огледала? Някой надзирава ли ни въобще? Ще си умрем тук и т`ва си му е.. Казвам ви.

- Абе, появяваш се от нищото и започваш да сипеш негатизивъм. За какъв си се взел?” – сряза го Джакс, който си беше изнервен от преди наказанието.

„ - Просто казвам. Мисля,че е възможно да съм прав.

- Възможно, невъзможно, нямаш право да ни пълниш главата с глупости.

- Добре, млъквам.”

Грималди и Ромелдо гледаха безмълвно краткия спор между двамата. Аз стоях и си тананиках тихичко. Беше ме страх тогава. Думите на Кряс се забиха в мозъка ми като игла и не искаха да си тръгнат. Ами ако наистина беше прав? Надали някой щеше да се смили над мен и поне да махне огледалата.

Минаха две седмици от твърдението на Кряс. Всички бавно, малко по малко започвахме да му вярваме. Не за друго, ами защото не бяхме наказвани от тогава. Джакс викаше срещу огледалата, тресеше решетките, псуваше – нищо. Нямаше кой да ни наглежда, нямаше кой да ни пребие набързо и да ни забрани да ходим за няколко часа. Дали наистина нямаше никой?

Кряс стана от мястото си, той единствен не обичаше да крачи из килията, и се взря в отражението ни. Озъби се. Пламъче премина през очите му,докато замахваше.

Огледалото се счупи с писклив трясък. Сякаш душите на умрелите самоубийци пищяха за помощ. Два плъха се сблъскаха,докато преминаваха решетките в нашата килия. Съседната наистина бе празна. Той счупи и следващото. И третото. И последното. Ръцете ме боляха. Кървях обилно. Всички килии около нас бяха празни, като изключим долните зъбати гадинки. На далечните решетки на съседните квадрати имаше други огледала. Дванайсет преброихме. Това значеше,че и съседните на съседните килии бяха празни. Кряс уби три плъха с голи ръце и ги запрати по здравите огледала. Не успя обаче да ги счупи. Но дори и така, ситуацията беше достатъчна,че и петимата да посърнем. Дори Джакс се съгласи.

Кряс беше прав.

Бяхме сами най-вероятно. Идеята се разрастна и зае огромно място в ума ни. Дори Ромелдо изпсува,а Грималди нямаше виц за ситуацията. Джакс биеше по решетките, Кряс беше забил поглед в пода.

Аз стоях с ръце на главата и не исках да повярвам.

Захапах китката си.

Стиснах със зъби и започнах да гриза. Не вървеше лесно. Щеше да ми отнеме поне два дни, но си заслужаваше. Нямах друг избор..

Учителката спря касетофона и погледна към класа.

- Значи това е паноптикум? – ахна едно момиче от първите редове.

- Да, това е. – потвърди жената зад бюрото. – Този запис е направен от диктофон, какъвто е имало поставен във всяка килия още при строежа на затвора. Осъзнавайки,че е сам Аронакс, последният оцелял в затвор от този тип, е разказал историята си на плъховете, докато са му помагали с разяждането на собственото му тяло. Надали е предполагал,че ще стигне до нас в днешни дни. Носи се и легенда за душите на всички починали в тези прокълнати килии. Според някои те се заселват във восъчните фигури, помещаващи се в музеите, които днес наричаме с името на затвора. Паноптикуми. Но това е просто мит.

Класът мълчеше. Никой не искаше да наруши замисленото мълчание. Всички бяха втренчени в касетофона.

Врата на класната стая се отвори и вътре влезе мъж в работна униформа.

- Госпожо, тук сме да измием прозорците, но явно се е получило недоразумение, виждам,че имате час.

- А, часът ни тъкмо приключва,господине. Заповядайте.

- Кряс.

- Какво казахте?

- Кряс. Казвам се Кряс. А това е партньорът ми Джакс. Никой не чисти огледала по-добре от нас.

- Искате да кажете прозорци? – попита настръхнала учителката.

- Да,де, прозорци. – засмя се Кряс, докато затваряше вратата зад себе си.

Беше сам, нямаше и следа от помощник с него.

От джоба му се подаваше опашка на плъх.

И после се чу трясъкът.