Внимавай какво си пожелаваш

- Тате, тате, готов съм! Научих си урока, може да ме изпиташ.

- Браво, момчето ми. Дай учебника насам. Хайде, слушам.

- Днес говорихме за Сан Перфето, най-развития град в света. – гордо изрецитира малкия Джакомо.

- Интересното около него е,че преди осемдесет и четири години, през две хиляди шейсет и пета градът преживява тройна атомна атака. Още тогава достигнал невероятно ниво на развитие, Сан Перфето е смятан за заплаха от тогавашните главнокомандващи на всички Велики сили. На съвет, свикан от руския президент, на който присъстват единайсет други държавни глави, е взето решението Сан Перфето да бъде унищожен до основи като достъпът до него бива забранен за всички жители на Земята. След пускането на трите последователни атомни бомби, градът е сринат до земята. На всички възможни входове към мястото са поставени въоръжени постове, спиращи всеки, опитал се да влезе. Самолетните полети над площта,заемана от останките на най-великия град, не се допускат. Никой не може да пристъпи границите на този център на развитието – предпазна мярка, взета от сърдитите президенти с цел унищожаването на всякакъв шанс за възраждането на града.

По-интересното е не това,че целенасочено е взривено най-развитото място на планетата, а това,че въпреки всичките забрани, наложени от Съвета, седем години по-късно в Сан Перфето са забелязани първите наченки на зараждаща се нова цивилизация. Никой не е допуснат в периметъра на града, за да провери тези слухове, но само след три години дори и с невъоръжено око могат да се забележат нови сгради , наподобяващи огромни палатки. След още осем години, Сан Перфето, все още отцепен от целия свят, променя облика си изцяло. Засяти са тревни площи, дръвчета, построени са цели къщи, пътища. Никой не знае откъде са дошли материалите за това, или кой въобще е успял да проникне през строгата охрана, но чудото е факт. Градът се възражда с невероятна скорост и никой не може да спре този процес, поради тежките санкции, които всяка една страна би наложила на всеки дръзнал да пристъпи решението на Съвета. Истината била,че всичките дванайсет сили искали да присвоят прогреса на града като свой собствен, но поради сключения договор били със завързани ръце. Оставало им единствено да гледат как Сан Перфето разцъфва наново. Поради високите възможни нива на радиация, за втори взрив не можело да става и дума. Да не говорим и за отклика по цял свят, който би отключило едно евентуално второ унищожаване на центъра на развитието. Президентите били безсилни. Градът се разхубавявал с всеки изминал ден. Гражданите му живеели в затворена система, без да се нуждаят от нищо от външния свят. Някак си, те имали всичко, което им трябвало за да изградят наново Града на мечтите. Има теории,че това са били оцелели след взривовете издръжливи хора. Или че смели пионери някак са успяли да прокопаят тунели, водещи до града. Други смятали,че възраждането на града е дело на извънземни или мутирали от радиацията хора. И до ден днешен не е известно какво се е случило, но Сан Перфето продължава да е най-развитият град в света без никакви признаци да бъде изместен от първото място в класацията.

Джакомо си пое дълбоко въздух и издиша.

- Направо се уморих, татко.

- Но пък много добре го разказа, момчето ми. Ти какво мислиш,се е случило?

- Е, че как да зная, да не съм медиум. – изсмя се малкият. – Но бих искал да отида там.

- Още утре мога да запазя билети, стига наистина да искаш. Ще е перфектната почивка и за двама ни. – предложи баща му.

- Не.. нямам предвид сега. Искам да го посетя тогава. Точно след взрива. Да видя дали има оцелели, да разбера какво се е случило, да усетя болката на един погубен град.

- Силни думи за възрастта ти, сине.

- Просто се опитвам да съм искрен, тате. Наистина искам това.

- Късно е вече. Обличай си пижамата и лягай да спиш. Утре рано си на училище.

- Уф, добре. Не може ли да погледам телевизия?

- Знаеш какво става като си пуснеш някое филмче преди сън. Утре ще се нагледаш, петък е.

- Добре,татко. Лека нощ.

- Лека нощ, сине.

Джакомо се качи по стълбите в стаята си и затвори вратата. Изправи се до прозореца и погледна навън. Звездите се виждаха ясно, нямаше облаци. Луната го гледаше глупаво, все едно я е попитал защо не е Слънце. Малчуганът затвори очи и си представи,че може да пътува във времето. Помисли си как се връща назад, там, в епицентъра на атомната атака и се разхожда сам-самичък сред отломките на един разбит развит свят. Въздъхна.

- Такъв тип пътувания са опасни, сигурен ли си,че би искал наистина да отидеш?

Джакомо се стресна и се обърна на мига. Непознатият глас го бе извадил от унеса. Дали баща му не се преструваше,само за да го разубеди?

- Е, сигурен ли си? Можеш да ми отговориш, не хапя.

- Кой си ти? – попита изплашено момчето и зае отбранителна позиция. Сви малките си юмручета и затърси силует в тъмнината на стаята.

- Не можеш да ме видиш. Освен, ако не искам, разбира се. – при тези думи странният посетител се показа от мрака.

Нисък, тумбест слон с огромни в сравнение с тялото му уши. Имаше обеца на едното ухо и стара, червена шапка на главата. Пушеше цигара и гледаше към Джакомо с тъповата усмивка.

- Е, искаш ли? – попита го съвсем спокойно.

- Не съм виждал говорещ слон досега. – каза Джакомо и свали юмруци. – Откъде се научи да говориш?

- Това не е важно, момче. Нямаме много време. Искаш ли да видиш това, което си представи или не? Решавай.

Момчето нямаше нужда от време за размисъл. Може би воден от импулса на небивалицата, която гледаше, може би просто беше прекалено любопитен, ала не му отне много време да отговори.

- Искам. Можеш ли да ме пратиш там?

- Иска ли питане? – подсмихна се Джъмбо и изсвири леко с хобот. – Затвори очи, момче.

Джакомо го послуша.

- Сега си представи мястото, което искаш да посетиш.

Малкият изпълни и тази заръка.

- Добреее. Така. Абракадабра-бум-бам-прас! – слонът размаха дебелите си крайници в подобие на изпълнението на магически трик.

- Отвори очи. – чу гласът му, сякаш някъде в далечината, Джакомо.

  Спря да мижи и погледна. Всичко около него беше сиво или черно. Сринати до земята сгради, черна пръст и сажди навсякъде, където погледнеше. Нито един жив човек, нито едно дръвче или животно. Наистина беше там. Върнат в апокалипсиса на най-развития град точно три дни след атомната атака.

- Къде съм? – попита той въздуха около себе си. От Джъмбо нямаше и следа.

Отговор не последва.

- Защо ли питам, знам много добре къде съм... – каза тихо на глас момчето.

Стоеше сам, по пижама насред отломките на Сан Перфето. Желанието му се бе сбъднало, ала какво да правеше сега? Не си беше представял,че е възможно такова пътуване.

Реши да се разходи, така и така е тук. Не знаеше какво е да си облъчен от радиация, но имаше странното усещане,че е имунизиран към това лъчение. Въпреки облаците прах, които се вдигаха около него, подритвани от силния вятър, Джакомо не кашляше. Нито пък усещаше студ. Сякаш носеше в себе си климата на родното си място и той го пазеше от смъртоносните атмосферни условия тук. Момчето закрачи предпазливо, разглеждайки всеки детайл на тази сцена на разрушението. Виждаше наполовина бутнати къщи, срязани по средата небостъргачи, стъкла и кръв навсякъде. Кръвта беше засъхнала и придобила странен ливавеещ цвят, но нямаше как да я сбърка. Виждаше трупове, разпръснати из целия град. Някой бяха разкъсани на парчета, имаше и такива някак си запазили се цели, хванати за ръце, или застинали във вик на агония и ужас. Сгромолясали се билбордове с вече изгаснали рекламни табла. Автомобили , скупчени като в автогробище и такива, чиито фарове бяха единственото, което показваше,че някога ги е имало. Кучета и котки, раздробени от взрива, магазини без прозорци, автобуси, смачкани до размерите на буре с вино. Ужасът на една убита цивилизация, запечатан във всеки един предмет, останал тук като реликва, символизираща някогашното величие на града.

Сан Перфето бе зачеркнат от повърхността на Земята преди три дни, а сега Джакомо стоеше насред местопрестъплението като предполагаемо единствения жив в града. При това бе по пижама. Какво по лошо от това да си свидетел на толкова много смърт, ако не това,да си по пижама, докато разглеждаш самата сцена на унищожението?

Джакомо огладня. Не знаеше колко време е изминало откакто се бе прибрал в стаята си, но стомахът му определено усещаше нужда от храна. Но как да си намери годна за ядене храна в град, покосен от не една, не две, а цели три атомни бомби. Момчето седна на един удобен за сядане камък и се замисли. Откъде да си набави хапване?

„Яде ми се хамбургер.” – помисли си той с тъжна физиономия. Вече не му изглеждаше толкова забавно да разглежда постапокалиптичния Сан Перфето.

Взираше се в гънките на дланите си и се опитваше да определи какво го очаква според тях. Дали нямаше да е най-младият човек, изгубил ума си заради една прищявка? Заслужаваше ли си да остави топлото и удобно детско легло за този сив, студен камък? Това бяха прекалено тежки терзания за един седемгодишен хлапак. Коремът му стържеше.

Загледан в ръцете си, Джакомо не забеляза веднага какво се бе случило. Може би не го асимилираше, а може би умът му не го приемаше за реално, но няколко секунди по-късно той осъзна,че държи перфектно приготвен, топъл хамбургер. Просто се бе пръкнал в ръцете му, кой знае откъде. Джакомо се огледа изненадано – наоколо нямаше никой. Нямаше и как да има, всички бяха умряли. Писъците им щяха да ехтят в отломките на града сигурно стотици години. Всеки бе изгубил близките си, заедно със собствената си душа. Дали някой не беше оцелял , все пак? Искаше му се да разбере мистерията около повторния разцвет на града, а ако намереше оцелели, това сериозно би помогнало на теорията за прераждането на Сан Перфето.

Джакомо отхапа гладно от сандвича. Не беше ял толкова вкусен хамбургер през живота си. Дали защото беше наистина гладен, или защото стоеше насред умрелия град, но наистина тези парченца хляб и месо бяха най-доброто, което някога бе вкусвал. Изяде го за секунди, засищайки глада си до определена степен. Сега пък бе жаден. Нужди, какво да ги правиш..

„ Искам кола.” Бам. Бутилка кола стоеше вече в ръката му. Как го правеше? Дали слонът му бе дал тази сила, помагайки му да оцелее в експедицията? Или самото пътуване във времето го бе дарило с неопределени нови умения?

Не знаеше, но наистина намираше новата си дарба за доста готина. Вече не му пукаше,че е по пижама, важното беше,че може да измагьосва неща с мисъл. Искаше му се да не е сам в това си начинание, ала уви, така бе дошъл, така трябваше да продължи.

Задоволил глада и жаждата си, Джакомо се зае да изследва всичко, което виждаше. Знаеше,че ако успее да разнищи мистерията около града, баща му ще бъде безкрайно горд. Щеше да стане известен, можеше дори да пренапише учебниците по история. Толкова се вълнуваше!

Първоначалният ентусиазъм обаче изчезна след няколко часа безплодно търсене. Обходил едва една хилядна от големия град, Джакомо откриваше единствено мъртви тела, които допринасяха за нарастващата му депресия. Какво се бе надявал да намери изобщо? Някаква скрита група оцелели, които да го посрещнат с храна и напитки и да му обяснят плана си за възвръщане величието на града? Нямаше оцелели. Всичко бе пометено от взривовете. Който и да бе възстановил Сан Перфето, бе дошъл отвън. Или поне така заключи Джакомо. Искаше му се да вярва в хубавия край на приказката , ала не можеше да открие следите му. Дали всичко това не е било заговор на Великите сили, с който тайно да превземат града и да се възползват от него?

Ала защо да си правят труда на унищожат нещо така превъзходно, само за да се опитат да го пресъздадат? Прекалено тежки мисли за един седемгодишен.

 Реши да си почине и се наведе, за да седне до един обезобразен магазин за детски играчки. До крака му се търкаляше плюшено слонче, побутвано от острия вятър. Ушите му бяха разкъсани, ала останала част от него беше здрава. Джакомо го взе и го разгледа. Цялото беше в прах, но изрисуваната му усмивка говореше,че то е щастливо. Дори и тук, насред възцарилата се смъртна тишина, то се усмихваше. Момчето хвана като по чудо стоящия етикет и го изтри от прахта.

„Детска играчка слонче. Джъмбо – приятел на децата!”

Джакомо го избърса и прибра в раницата, която се бе появила на гърба му. Вече дори не си пожелаваше неща, те сякаш знаеха кога има нужда от тях. А ако искаше да продължава, щеше да му е нужна издръжлива раница,в която да слага такива доказателства. Реши,че ще е полезно да занесе обратно вкъщи отломки и камъни, които да бъдат тествани в търсене на разковничето. Прибра няколко камъчета и две-три потрошени пластмаси в най-големия джоб на чантата и затвори ципа. Чувстваше се като малък, съвременен Индиана Джоунс в търсене на изгубена цивилизация. Прииска му се да има шапка, досущ като тази на приключенския герой. Речено-сторено.

По пижама,с натежала раница и стилна авантюристична шапка, Джакомо бе готов да продължи подвизите си. Дали пък някой нямаше да напише книга за него след време? „Джакомо – откривателят на загубени цивилизации”. Или пък „Джакомо – безстрашният изследовател на погубения град” ?

Малкото момче се размечта. Не му правеше впечатление вече, че се намира в средата на разбит на парчета град. Можеше да си поиска каквото и да било с новите си умения, така че знаеше,че ще оцелее, без значение какво се случва. В учебниците бе чел, че след трите бомби, други не са пускани над града, така че се чувстваше в безопастност. Така или иначе, кой би искал да хаби ценните си военни ресурси за нещо, което вече е сравнено със земята?

Притесняваше се единствено за баща си, който щеше да се чуди къде е изчезнал малкият му син. Не искаше да докарва нерви на стареца, но не можеше да изпусне възможността да направи най-голямото откритие в съвременната история. Дори малък и неопитен, Джакомо вярваше в своите знания и се надяваше да успее да открие каквито и да е следи от основателите на новия Сан Перфето. Никой от сегашните жители на града не можеше да си спомни кой е дал начало на възхода на тези руини, които Джакомо изследваше. Никъде и нямаше записки или сведения за новите основатели. Всичко беше една голяма, гъста, непрогледна мъгла. Не, не просто историята. Наистина беше паднала тежка мъгла и Джакомо едвам виждаше пред себе си. Реши,че няма нужда от фенер, така или иначе бе посвикнал с мрака, та продължи да си проправя път през облаците прах.

Потънал в мислите си, обмислящ всяка една възможност за развитие на търсенето, той не видя големия камък,застанал на пътя му. Спъна се в него и падна като трупче. Изохка. Дори и с нови способности, явно все още беше физически уязвим.

- Мамка му! – изруга по посока на камъка Джакомо и се изправи. Изтупа пижамата си от праха и отвори раницата, за да провери дали всичко вътре е здраво. Нещата, които бе прибрал, бяха непокътнати. Всичко беше наред.

- Добре ли си?

Джакомо се огледа.

- Джъмбо, ти ли си? – попита напосоки момчето.

- Кой е Джъмбо? – отвърна му гласът.

- Къде си? Покажи се! – Джакомо изпитваше смесени емоции. Знаеше,че гласът, който чува може да го нарани, но пък от друга страна не беше сам. Имаше някой тук ! Знаеше си! Беше сигурен,че ще открие оцелели и наистина го направи.

- Спокойно, нищо няма да ти направя. – от мъглата се показа малко момиче, облечено в розова пижама. Тази на Джакомо беше синя. Вече не го беше страх. Напротив, усмихна се и тръгна към нея.

Момичето се дръпна крачка назад.

- А ти кой си?

- Аз съм Джакомо. Само ти ли си оцеляла?

- Как така оцеляла? Какво искаш да кажеш? Къде сме, между другото?

- Къде?! В унищожения Сан Перфето, как къде? Може би взривовете са повредили паметта ти..

- Нищо не ми е повредено. – тросна му се момичето и му обърна гръб. – Кажи ми как да се измъкна от тук? Веднага!

- Ха. Наистина те е ударило в главата. Няма как да се измъкнеш, градът е запечатан от всички страни.

- Ти как дойде тогава? – говореше му тя, продължавайки да ходи с гръб към него.

- Аз идвам от бъдещето. Един слон ми помогна да пристигна. Знам,че звучи налудн...

- Слон ли?! – прекъсна го тя. – Нисък и дебел, с цигара в уста??

Джакомо ококори очи.

- Да..

- Това обяснява много неща. – продума тя и продължи да върви. Разглеждаше отломките и ахкаше от време на време в пристъпи на удивление.

- Какво обяснява? Спри се и ми отговори! – Джакомо се ядосваше все повече. – Спри се, няма да те гоня, имам важна мисия!

- Ами не ме гони, кой те кара? – сопна му се тя.

- Е, както искаш. Аз продължавам сам тогава. Мислех си,че може да ми помогнеш. Явно съм сгрешил. – с тези думи момчето ѝ обърна гръб на свой ред и подхвана в обратна посока.

Алиса се спря и се обърна. Присви очи в опит да прецени дали го е виждала и преди.

- Добре де, чакай. Явно сме само двамата тук, нека си поговорим.

- А,сега вече искаш да говориш! Супер. – намусен ѝ отвърна малкият Индиана Джоунс.

- Виж, просто си лежах в леглото, когато този смотан слон се появи в стаята ми и ми наговори някакви небивалици. Някой си Джакомо искал другарче, докато се разхожда в някакъв умрял град, та затова трябвало да ме прати тук. Без да ме пита, без да ми обяснява нищичко, просто каза някакво неразбираемо заклинание и ме изпрати тук. Знаеш ли колко ще се притеснят родителите ми?! Как да се върна? Какво да направя? – момичето падна на колене и заплака. Удряше с ръце по земята , вдигайки оше повече прах във въздуха. Джакомо я погледна загрижено и свали раницата от гърба си. Доближи се до нея и седна.

- Всичко ще се оправи. Само да намеря доказателство,че има оцелели и се връщаме в нашия си свят. Спокойно.

- Сигурен ли си? – хлипайки го попита тя.

- Да. Мога да предизвиквам неща с ума си, виж ,докарал съм теб тук. Ще ни върна, просто трябва първо да довърша мисията си.

- Добре. – изтри с едната си длан сълзите си момичето. – Аз съм Алиса.

- Приятно ми е да се запознаем, Алиса. Аз, както казах по-рано, съм Джакомо. Гладна ли си?

Тя кимна.

Джакомо затвори очи и пред него се появи малка масичка с пълни чинии по нея. Ориз, пилешко, торта и натурален сок. И пържени картофки, разбира се. Двамата хапнаха без да говорят. Алиса бе наистина гладна и не си правеше труда да изглежда като млада дама пред него. Грабеше с ръце каквото и се ядеше и го тъпкаше в устата си.

- Това е супер. Как го правиш? – попита го тя заинтригувано.

- Не знам. Сигурно Джъмбо ми го е дал като дар.

- Слонът ли е Джъмбо?

- Аха.

- Ясно. Готина сила имаш. Дали не съм я прихванала и аз?

- Ами, пробвай.

Алиса затвори очи и напъна мислите си. Искаше да измагьоса някакви дрехи, с които да смени розовата си пижама. След няколко секунди в опити, тя осъзна,че единствения с тази магическа способност тук е Джакомо.

- Ех, явно си само ти.

- Така излиза. Искаш ли да ти изпълня желанието?

- Не, ще се справя и така. Тук не е студено, не е ли странно?

- И аз се позачудих. Мисля,че не сме податливи към тукашния климат. Имаме някаква подсилена издръжливост. Поне това и двамата го имаме.

- Да. Поне това. Е, какво искаш да правим сега? Имаш ли план?

- Още нямам. Но все ще измислим нещо, не се притеснявай. За нула време ще се приберем след това.

- Да повървим тогава, изнервям се като стоя на едно място.

- Съгласен.

Двамата тръгнаха сякаш на разходка сред стотиците хиляди отломки. Две цветни деца на фона на плътните сивота и чернилка. Един парадоксален пейзаж, комбинирал в себе си старата умряла цивилизация и децата на новия свят, изгубени сред морето от неизвестност.

- А ти как попадна тук? – наруши мълчанието Алиса.

- Пожелах си го. Исках да разбера какво се е случило.

- Ясно. Странни желания имаш.

- Не забравяй,че и ти си едно от тях. Така че... и ти си странна, ако е така.

Тя се засмя. Погледна го с детските си очи и все едно му каза без думи нещо. Джакомо усети,че му се доверява. Детският ум не е така обременен като този на възрастните. На детето не му трябват хиляди доказателства за нещо, че да му се стори то правилно. Децата просто усещат. Чувстват, без да мислят. Затова и намират повече нови неща, отколкото порасналите. Децата са истинските откриватели на света, не родителите им. Това, което за таткото е боклук в градината, в очите на малчугана може да е ценна вещ, заслужаваща мястото си в колекцията дрънкулки. А току-виж тази дрънкулка се оказала важна реликва от римско време. С или без магически сили, децата са по-добри наблюдатели от зрелите хора. Точно защото очите им не са опетнени от чернилката на атомните бомби. Радиацията на всеобщото мнение не ги е достигнала и умовете им все още са чисти. А чистият ум е най-силен. Може да измагьосва почти всичко.

- Хей, глупчо! – викна Алиса и се спря на мястото си. – Пожелай си да намериш оцелелите! Ако ги има, силата ти ще ги докара право при нас.

- Права си, мамка му. Виж, добре че си тук! – двамата се засмяха по детски.

Джакомо затвори очи и си помисли за оцелелите. След няколко секунди ги отвори. Не чувстваше нищо различно. Единственото, което усещаше, беше неудържимата нужда да отвори потрошената врата, стояща насреща му. Приближи се към подобието на бункер и побутна метала. Вратата му направи път без да се съпротивлява. Джакомо хвана Алиса за ръка и влезе предпазливо.

Можеше да чуе воя на вятъра, промъкващ се между напуканите стени на зданието.

Алиса изпищя. Джакомо се стресна и подскочи, стреснат от вика ѝ.

- Какво има?!

- Там! Там.. – тя сочеше с пръст купчина трупове, сякаш струпани на едно от някой друг. Преброиха тринайсет тела. Тринайсет безжизнени, обречени на вечно безпокойство души бяха напуснали тлените си обвивки. Ужасът, изписан в очите им се бе запечатал в разшираните зеници, които сега покосяваха от шок Джакомо и Алиса.

- Искам да се махам! Моля те! – момичето не издържаше на тази игра на нерви. Искаше час по-скоро да се върне в мекото си легло и да забрави,че някога въобще е била тук.

- Знам,че е страшно. Но трябва да го свърша. Моля те, издръж заради мен.

Джакомо я държеше за ръце,гледайки я право в очите.

Алиса се успокои и сведе поглед надолу.

- Добре. Но побързай, не мога да стоя тук. Много тежко ми става.

- Зная, Алиса. На мен също.

И тогава се чу трясък. Стената зад гърба им се беше срутила, но за щастие покривът се държеше на другите носещи стени.

И двамата подскочиха от уплах. Алиса заплака отново.

Джакомо разреди вдигналата се пушилка с ръка и примижа в опит да види кое бе причинило срутването.

Няколко секунди му бяха нужни,за да фокусира картинката, открила се пред очите му. Зад стената,с чукове и кирки в ръце стояха десетина иманяри с фенери, окачени на каските.

- Я, хора! – извика стоящият най-отпред. – Не очаквахме да намерим хора тук.

Всички зад него започаха да се смеят.

Джакомо усещаше огромен прилив на енергия. Най-после бе доказал теорията. Имаше оцелели! Имаше! Можеше спокойно да се прибере вкъщи при баща си, след като ги разпита и разбере плановете им за развитие на града.

- Откъде идвате,деца? И какво правите тук? – попита пак водачът на иманярите.

- Ъм, малко е сложно за обяснение. Един вид, от бъдещето. – отговори предпазливо Джакомо.

- Че какво правят две деца от бъдещето в забутана рудна пещера в Перу? – засмя се отново водачът.

- Перу ли? – Алиса и Джакомо се спогледаха.

- Как така Перу? – попита момичето.

- Ами, ние, такова.. сме перуанци. Копаем я тази пещера от месеци и чак сега намерихме ниша в нея. И изглежда сякаш хора са живели тук.. Дявол го взел, как може да живееш толкова надълбоко в земята.

- Господине.. тук не е Перу. Това е Сан Перфето. – подхвана Джакомо.

- Хаха, да бе, Сан Перфето. А аз съм трамвай. – иманярите не спираха да се смеят.

- Сан Перфето е най-развитият град в света, момче. Съмнява ме,че къщите в него изглеждат така.

- Елате с мен. – каза момчето, опитващо се да докаже тезата си.

Цялата групичка ,заедно с двете деца, излязоха навън. Перуанците викнаха в изблик на почуда.

- Къде сме попаднали, бе, мамка му ? – викна водачът Хосе.

- Казах ви вече, Сан Перфето. Само че не този, който познавате. Това, което виждате, е гледка три дни след атомната атака на града.

- Че това е било преди мноооого години, бе, момче. Сигурен ли си?

- Огледай се. Да ти прилича на най-развития град в света?

- Не... но мога да се закълна,че до преди десет минути копаех в пещера в Перу. Дявол да го вземе, как...

Джакомо застина на мястото си. Гласовете около него заглъхнаха и той изпадна в лек, контролиран транс. Беше ли възможно?

- Джакомо. Джакомо! – чуваше как Алиса го вика, но му беше трудно да ѝ отвърне.

- Искам да се приберем вкъщи. – каза на глас момчето, излязло от унеса си.

Нищо не последва.

- Искам да се прибера! – викна по-настоятелно той.

„Не смяташ ли,че искаш прекалено много, Джакомо?”

Гласът на слона идваше сякаш от небитието.

- Не,не смятам! Върни ме.

„ Поиска да знаеш кой е възродил града. Ето, сега ще разбереш, дете. Приятно прекарване.”

- Не! Върни се! Върни се, слон проклет!

- Джакомо, какво има?! – Алиса бе на прага на нервна криза.

- Не е имало оцелели. – пророни момчето, докато бавно пристъпваше напред.

- Не е имало и нарушили закона заселници. – той прокара пръсти по напуканата стена на бункера.

- Не е имало извънземни.

Момчето падна на колене.

- Толкова много исках да разбера кой е възродил града, а то е било пред очите ми през цялото време.

- Джакомо, какви ги говориш? – крещеше Алиса, изпаднала в истерия.

- Знам кои са възродителите на града, Алиса. – обърна се с празен поглед към нея той.

- Ами нека си ходим тогава!

- Там е проблемът. Не можем. Без да искам, обрекох и мен, и теб, и тези клети иманяри. Помисли... Няма нито един оцелял. Единствените живи тук сме ние. И един от нас има способността да измагьосва всичко, каквото си пожелае, освен да се върне вкъши.

- Не те разбирам ... – ронеше сълзи момичето, паднало на колене до него.

- Аз съм изградил този град наново. Аз, заедно с вашата помощ съм възродил Сан Перфето. Толкова ми е ясно сега! Единствената причина това място да живее отново в нашето настояще е,защото аз съм се върнал тук, за да го построя!

- Но ти не си бил роден, Джакомо, за какво говориш? – Алиса не искаше да повярва.

- Няма друг вариант. Това е единствената истина. Не съм бил роден тогава, но съм жив сега. И съм тук, нали? И мога с ума си да построя наново този град. Джъмбо не ми дава да се завърна вкъши, защото знае,че аз съм спасителят на Сан Перфето, Алиса!

- Това са пълни глупости, Джакомо! Това е невъзможно! Върни ме вкъщи!

„Може би бях прекалено груб. Но, наистина ли си сигурен,че искаш да се върнеш? Без да разбереш дали си прав или не? Грижа ли те е за това момиче, повече отколкото за бъдещето на един цял град?”

Джакомо си даде момент,за да обмисли всичката вляла се информация в главата му. Колкото и да умуваше, обаче, със сърцето си знаеше,че мястото му е тук. Знаеше,че той трябва да бъде Архитектът на новия Сан Перфето. Но ако грешеше? Обричаше себе си и Алиса на вечно бродене по пустите улици на унищожения град. Студеният вятър сипеше прах по лицето му, но момчето не го усещаше.

- Не мога да рискувам живота ѝ. – отсъди в заключение Джакомо.

„Така да бъде. Абракадабра-бум-бам-прас!”

  Джакомо се събуди. Скочи стреснат от леглото си и се огледа. Беше в стаята си и току-що беше сънувал най-странния сън в живота си. Трябваше да го разкаже на татко си, преди да го е забравил. Божичко, как нямаше търпение да го сподели.

- Татко, татко ! Знам какво се е случило в Сан Перфето! Знам кой е построил наново града, тате ! Искаш ли да ти разкажа? – викаше малкият, слизайки бегом по стълбите.

- Джакомо.. момчето ми, за какво говориш? Този град е унищожен преди близо осемдесет години. И откъде въобще чу името му? Не си спомням да съм ти го казвал. Да, бил е велико достижение на човешкото развитие тогава, но сега, боя се, от него са останали единствено мъртви отломки.

Джакомо се закова на мястото си с облещени очи. Не искаше да повярва..

„Сам си го избра, Джакомо. А можеше да си строителят на новия свят...”