Кръговрат

  Драйло стоеше на старото си махагоново бюро и гледаше замислено стената насреща му. Отпи от бърбъна си и преглътна звучно. Беше осем сутринта, перфектното време за чашка от бутилката за ценители. Обичаше вкуса на този еликсир, караше го да се отпуска. А за нервен човек като него, това беше изключително важно.
Драйло привърши със скромната си закуска и се приготви за излизане. Навън валеше. Тези дни само валеше. Хем идваше лято, хем нямаше ден,в който да не се изсипе порой. Странно време. На него не му пречеше обаче. Обичаше да върви в дъжда, да се разминава с всички тези хора с чадъри, забързани, уплашени,че ще се разтопят,ако ги навали. Бяха му смешни на моменти дори.
Докато крачеше по посивелите улици, той се нагледа на какви ли не хора. Майки с деца, дядовци и баби, скокливи чиновници, тежки баровци плюс един коминочистач. Единствен последния го поздрави.
- Добро утро, Драйло. - кимна му радушно черноработникът.
- Добро да е, Кайл. Върви ли бизнеса?
- Така като ме гледаш колко съм черен?
Двамата се засмяха докато се разминаваха. Драйло помаха за чао.
След няколко минути мълчаливо ходене, той се спря на място. Срещу него вървеше облечена цялата в червено жена, гледаща го право в очите. Драйло се стъписа. Не беше сигурен дали наистина вижда това или просто е жертва на сутринната доза бърбън.
Жената се приближаваше, а той разтърка очи. Трябваше да е сигурен. Отвори ги наново,само за да види как го подминава женска фигура, носеща черна пола и синьо яке. При това с чадър. Пак си въобразяваше. Нищо ново под слънцето. Или под облаците,в неговия случай. Така или иначе, имаше работа за вършене, затова не остави на илюзията да го забавя повече. Забърза крачка и след десетина минути беше в музея. Премина бързо през няколко коридора,за да стигне до мястото, което търсеше.

Картината беше рисувана може би с години. Комбинирала в себе си всеки възможен за въображението цвят, тя можеше да опияни и най-закоравелия пияница.
Жена, облечена цялата в червено. Червена риза, червена пола, червени обувки. Гледаше те строго, в контраст със страстното облекло. Горните копчета на ризата ѝ бяха разкопчани. Шията ѝ, дори и на платно, будеше животинско желание у наблюдателя. Точно както тигърът иска да захапе врата на жертвата си, само че тук не ставаше въпрос за убийство. Греховни помисли и отекли очи очакваха всеки, който си позволи да се зазяпа повече време в нея. Държеше нещо малко в дясната си ръка. Миниатюрен пясъчен часовник, пълен с червена гъста течност. Противно на себеподобните си, този часовник имаше обърнат механизъм.Кръвта, която го изпълваше, течеше отдолу нагоре, като една-единствена капка бе останала в долната половина. Никой не знаеше защо. Драйло имаше своите предположения, но , уви, нямаше кой да ги потвърди или отхвърли. Той се взираше в леко отворената ѝ уста, сякаш готова да ти даде отговор на всеки зададен въпрос.Беше се втренчил без да може да откъсне поглед. Хипнотизиран.
 Картината бе дело на някой си Кромлин. Не му беше познат за съжаление. Какво ли не би дал, да си поговори с този творец и да го разпита за същността на червената жена и нейния часовник.
В другата си ръка тя държеше ключе, ала никъде по платното нямаше нарисувани ключалки. Противно на това, малкият златен ключ загатваше,че трябва да има. Може би просто бяха скрити.
Драйло искаше да живее в тези цветове. Намираше себе си в черното небе. Откриваше се в белите облаци, летящи еднакво неестествено и точно на място в този контраст. Виждаше се в кръвта, течаща по стените на часовника. Оглеждаше се в сините ѝ очи и изпадаше в безпомощен транс. Не усещаше как всеки път пада на колене пред картината. Боляха го вече. Ала той не усещаше. Единственото, което го владееше, докато я гледа, бе желанието да я притежава. Да я сложи на стената в къщата си и да я гледа всяка сутрин, когато се събуди. И всяка нощ преди да изпие последната чаша бърбън.
 - Можеш да я вземеш, никой няма да ти каже нищо. - засмя се подигравателно пазачът, който вече го познаваше добре.
- Ти си луд, момчето ми. - отвърна му смирено Драйло.
- Да,бе. Аз съм лудият, точно. - изсмя се отново първият, докато се отдалечаваше от картината.
От време на време се появяваха репортери, снимащи картината. Явно беше наистина известна. Драйло мразеше тези моменти - нарушаваха наблюдателната му идилия. Нямаше ли да го оставят да ѝ се наслаждава на спокойствие?
- Прекрасна е,нали? - попита го младежът с тежък фотоапарат.
- Няма дума, която да я опише напълно, момче.
- Заслужава си милиона, не мислите ли?
Драйло се извърна към него и момчето позна известното му лице под каскета и вдигнатата яка на шлифера.
- О,боже! Господине, не ви познах, вие можете да си я позволите без проблем, определено имате парите. Или поне така съм чувал. Не съм много вещ в тези среди. - добави младежът леко смутен, гледайки Драйло със страхопочитание.
- Ето,затова мразя репортери. - процеди бавно богаташът.  - Искам да се насладя на картината, не да бъда разпитван за "бляскавата" си, нещастна кариера. Ясно ли е?
- Да, господине, разбира се. Извинете ме! - младокът съвсем се стъписа и бързо излезе от помещението.

Драйло наистина бе милионер.Можеше да си позволи всичко. Можеше да купи този музей, да го продаде на половин цена и след това да го откупи обратно - при това за тройно повече пари. За него не беше проблем.Ала какво удоволствие би му доставило притежанието на тази картина, ако не разбираше значението ѝ? Не искаше просто да я има, желаеше да вникне в смисъла ѝ повече от всеки друг зяпач. Затова идваше всеки ден и я наблюдаваше с часове.Изучаваше всяко едно драсване на четката по нея, опитваше се да живее във всеки един детайл, който забележеше. Да изучи черното и бялото, синьото и червеното. От всичките цветове тези най-много му влияеха. Не рядко се прибираше вечер по-озадачен отколкото е бил на сутринта преди следващата си наблюдателна сесия.
Беше толкова богат,че не му се налагаше да работи. Можеше всеки ден да идва тук и да я гледа в продължение на един век и пак би имал пари за поне три живота като сегашния. Той беше гений, ала отказваше да го признае. Нито на себе си, нито на света, луднал по работата му. Не водеше бройка на дните, които прекарваше тук, но осъзнаваше,че са много, дори за него. Имаше такива,в които не постигаше никакъв прогрес. Просто стоеше и се възхищаваше на творението. В други получаваше внезапни проблясъци, които нагаждаше към всичко, което бе узнал досега и сформираше малко по малко описанието на сложния смисъл на Жената в червено. Тя го успокояваше. Фокусираше мислите му в едно, без да му оставя място и време за други грижи. Спасяваше го от сивотата с хилядите си цветове, но и го обричаше на непреодолим транс, достатъчно силен да погуби разсъдъка и най-здравия ум. Тя беше една от най-красивите илюзии за пъстротата на този покварен свят. Беше слънце, прегърнато от луната, намушкано с нож.. кървящо.А той беше просто пленник. Затворник на бляна,че ще я разгадае и разбере. Беше ли въобще възможно това?

Драйло се събуди. Беше спал два часа. Цели два! Не помнеше да е сънувал нещо тази нощ.
Навлече дрехите си от вчера и си наля огромна чаша кафе. Засити се с още две чаши бърбън и излезе. Валеше. Отново. Валеше, при това - проливно.
Чадър отново не си взе. Имаше огромна колекция от класни и прескъпи чадъри, ала никога не ги използваше. Каскетът му служеше добре. Беше кожен и не пропускаше вода.
Драйло крачеше бързо, тикан само от идеята да зърне за пореден път любимата си картина. Покрай него мина жена, хванала детето си за ръка. Малкото момиченце си играеше с най-интересния за Драйло предмет. Тя въртеше в ръцете си стар пясъчен часовник. Изчакваше съдържанието на едната половина да премине в другата и бързо го обръщаше. Изчакваше процесът да се повтори и повтаряше действието. Беше ѝ интересно, личеше си. Не колкото на Драйло обаче. Това беше като наркотик за него. За малко не падна, докато я гледаше. Той се усмихна , докато ги задминаваше. Дали това дете знаеше тайната, която убягваше на него ? Надали.
Стъпи в локва и изпръска с мръсна вода единия си крачол. Изпсува. По принцип внимаваше за такива инциденти, но сега бе напълно погълнат от една нова мисъл. След малко влезе в музея с трясък и дотича до картината.
Загледа се внимателно в нея. Кръвта се оттичаше нагоре по лявата страна на часовника. Толкова бе просто! Драйло се удари лек шамар по челото.
Не ѝ действаше земната гравитация, защото друга, по-силна такава, я теглеше нагоре. Устните на изрисувана жена бяха необичайно светли.. как не го забелязал досега? Кръвта в часовника бе цветът на устните ѝ, заклещен между малките стени на предмета, обречен на безкрайно пътуване, докато се намери кой да счупи стъкълцата и да го освободи. Гениално.
Не можеше ли обаче тя сама да пусне цвета на свобода? Сякаш я беше страх. Все едно беше решила да носи кръвта на сигурно, наместо да рискува да я изгуби.
Драйло имаше чувството,че винаги е знаел това, ала просто сега си спомня. Като едно колосално дежа-ву, което му се присмиваше,задето губи по толкова време от ежедневието си,за да се взира в някаква картина.
Протегна ръка и я докосна. Все едно я познаваше. Усещаше пулсът ѝ. Наистина цялата бе червена, освен устните. Толкова очевидно и все пак - така замаскирано.
Драйло ахна. Осъзнал бе и друго.
Никому не бе нужно да троши стъклото на часовника. Ето и каква бе ролята на ключът в другата ѝ ръка. Тя сама бе заключила цвета и го държеше на сигурно, зад решетките на времето. Наистина бе изплашена, дори и да не ѝ личеше.
Най-после я бе разбрал! Драйло падна отново на колене, този път ухилен до уши.Не можеше да повярва. След всичките дни взиране, най-после бе успял.
- Искам да я купя! - викна победоносно към пазача милионерът.
- Ох... сигурен ли си? - раздразнено му отвърна той. Явно това не беше първият път,в който някой иска да купи картината.
- Да. Сигурен съм! - твърдо заяви Драйло.
Пазачът извади служебния си телефон и набра по него.
- Госпожо Армон, Франк се обажда. Господин Кромлин иска да купи картината си отново. Процедурата същата ли остава?
- Да, Франк. Да мине през мен, за да ми плати милион долара. Кажи му,че ще я изпратим в дома му.
- Разбрано, госпожо. - Франк затвори телефона.
- Е,господин Драйло, изглежда картината е изцяло ваша, стига да заплатите милион долара на директорката. Ние ще опаковаме картината и ще ви я доставим.
- Чудесно, нека ви кажа адреса си.
- Не е нужно, господине. Всеки знае къде живеете.
- О,още по-добре, Благодаря ти, Франк.
Драйло се запъти с подсвиркване към мястото за разплащане, оставяйки Франк сам с новопоявилия се зяпач.
- Това не беше ли Кромлин, художникът? - попита мъжът. - Дори, ако не се лъжа, това е негова картина?
- Точно така, господине. - засмя се Франк. - Дълго време преди да нарисува тази картина, Драйло Кромлин не твори нищичко. Нито едно ново платно. След като съпругата му го напуска, той губи всякаква муза по негови думи. Според много други по-скоро изгубва ума си. Здравия си разум.. Говори се,че жена му била изплашена от отдадеността му към рисуването. Че според нея обичал това повече от самата нея. Тръгва си без да му каже дори чао, докато той е на изложба. След това изчезва безследно. От както успява да я изрисува тук, на всеки няколко месеца нещо му прищраква и дарява картината на музея. След това идва всеки ден, напълно забравил,че е негово творение. Гледа я с часове в опити да намери наново музата си. Когато паметта му се обади и се досети какъв смисъл е вложил самия той в нея, я купува, мислейки си,че я е разгадал..  Явно се надява тя да възроди желанието му да рисува. Така, реално плаща на самия себе си половината от цената ѝ - другата половина отива при нас. Взима я в къщата си, окача я на стената пред бюрото и ѝ се радва. Когато свикне с нея, забравя че я е купил от нас и благородно звъни на шефката с молба да я дари на музея. Това се повтаря от както съм на работа тук. Истина е ,че гениите са луди. Няма шега, казвам ти.
Зяпачът гледаше картината, без да може да проумее какво е чул току-що. Един велик художник, една още по-велика картина.. и една най-велика лудост, свързваща ги в този обречен цикъл.
Човечецът се радваше,че не е творец. За нищо на света не би изгубил ума си по една рисунка.
Това бе най-тежката болест на Драйло. Той копнееше по нещо, което сам бе създал. Търсеше смисълът на собствената си гениалност. Драпаше толкова силно да го достигне с една едничка неосъзната цел - да си върне музата. Да върне магически жената, която обича, за да може да твори отново. Дали в крайна сметка наистина не ценеше изкуството повече от нея?
Не се заблуждавайте. Дори и господар на четката, той нямаше да бъде и наполовина толкова невероятен в очите на света, ако нямаше кой да го вдъхнови. Тя беше истинската му изгора, пресъздавана отново и отново във всичките му творби. И дори сега да я нямаше, споменът за нея живееше във всеки един цвят. В копчетата на ризата, в пухкавите облаци, в намръщеното мрачно небе.. в часовника, пълен с кръв. Надали някога ключето щеше да се завърти в ключалката, но Кромлин не го знаеше. Беше благословен с тази форма на лудост, при която просто копнееше, без да знае на какво точно се надява. Един артист, погубен от собствената си жажда по недостижимото.

Три седмици по-късно телефонът на музея иззвъня.
- Ало, Марта, там ли си? - гласът на Драйло звучеше приповдигнато, сякаш има голяма новина.
- Да, Драйло. Сподели, скъпи. - каза в слушалката директорката.
- Искам да ти подаря една картина. Последната ми всъщност...след нея не съм рисувал други. Сякаш изгубих музата след това. Не съм сигурен, че си я виждала, но определено ще ти хареса. Прати хора да я вземат.
- Разбира се, Драйло. На колко да я оценя? - отвърна престорено жената.
- Сложи ѝ каквато цена прецениш за добре. За мен е безценна., ала полудявам ако я гледам. Напомня ми за нея.
- Разбирам те, скъпи. Няма проблем, изпращам момчетата да я вземат.
- Имаш адреса ми, нали?
- Всички знаят къде живееш, Кромлин. Та ти си най-известният художник на света!
- О,ласкателства. Наситил съм се, но благодаря, Марта. Между другото, днес опитах бърбън за пръв път в живота си, можеш ли да си представиш? Взе,че ми хареса. Изпращам ти една бутилка като благодарност.
- Ох... ти просто си луд, Драйло. - въздъхна тежко Марта.
- Знам. Винаги съм го знаел. Но,честно да си кажа... харесва ми. - творецът затвори слушалката и отпи от пълната чаша. Бърбънът наистина му допадаше.