Портрет

   С Шива и Торонто се разхождахме из някакъв препълнен музей. Бях изпил толкова бири, че не знаех къде се намирам. Торонто беше надрогиран до дупка, та не спираше да говори. Засипваше и двама ни с неразбираема информация, ей така, колкото да не заспи. Разглеждахме картина след картина, а всички наоколо ни гледаха все едно сме призраци. Толкова много цветове, толкова много гениалност ...а така малко време да разгледаш всичко.
- Тия картини са нечовешки! - възкликваха те, докато вървяхме през сякаш безкрайните коридори на галерията.
- Така е.. - добавях аз, изпаднал в транс по всичките цветове.
Дори и пияни до козирката, пак бяхме по-компетентни от повечето насъбрали се зяпачи. Безплатно е, хайде да се юрнем да разглеждаме музеи. Пионки.
Спрях се пред една определена картина. Гледах как гарван яде собствените си черва, изкормени от лебед, въоръжен с тежък средновековен меч. И двамата изглеждаха доволни, завършени.. Не можех да откъсна поглед от рисунката. Черното се блъскаше в бялото все едно животът му зависи от това. Светлото, от своя страна, не поддаваше, а само доразяждаше тъмнилката, като в резултата на това се образуваше размазано петно, наподобяващо черна дупка. Сякаш се биеха без да продумват, ала и се обичаха... пак без да продумват. Двете птици завъртяха така или иначе замаяния ми ум и ме оставиха без думи. Е, почти.
- Изродска картина, пичове. - продумах.
Отговор не последва.
- Не ме ли чувате, бе?
Обърнах се наляво. Обърнах се надясно. Завъртях се на триста и шейсет градуса. Нямаше следа от тия двамата. Бяха си отишли без дори да ме изчакат. Нищо ново под слънцето, знаех,че има шанс да не им хареса изложбата. Бях обречен да се прибирам сам.. отново.
  Доразгледах всичките шедьоври на ренесансовите пера и излязох от музея. Извадих табакерата и извадих цигара. Запалих. Издишвайки дима се замислих отново върху смисъла на най-пленителната картина. Дали бе стремежът към самоунищожение или си бе чисто убийство? Замислено, премислено и извършено без капка съжаление?
- Ей, може ли една цигара? - попита ме някакъв хлапак.
- Може,бе. Заповядай.
- Аз съм Каспър, приятно ми е.
Гледаше ме с тъповата усмивка, явно искаше да се държи прилично.
- Аз съм Аронакс. - отвърнах му сухо и понечих да си тръгна.
Навлекът обаче имаше друго наум. Закрачи след мен и започна да ме обсипва с въпроси за изложбата. Разбирал ли съм какво се рисува, коя ми е любимата картина, кой, дявол го взел, си е наумил точно тези смахнати неща, докато е рисувал.
- Пич, много говориш. - отсякох.
- Знам... съжалявам. Просто съм си такъв.
- Аз съм оттук. - посочих тъмната уличка, водеща до метрото и понечих да го оставя да бръщолеви на останалите ентусиасти.
- О,ами добре. Аз съм надясно. Пресичам и съм си почти у нас, яко,а ?
- Да, супер яко.
Аз направих крачка в тъмното, а той стъпи на пешеходната пътека. Не знам защо се обърнах тогава, може би бе просто шибан инстинкт. Погледът ми видя точно как забързаната бавария го отнася от пътното платно. Пое тялото му и го хвърли на метри във въздуха. Каспър тупна на паветата с тъп звук и не помръдна. Доближих се до него, за да му проверя пулса. Нямаше. Не дишаше. Вратът му бе увит по неестествен начин. Заключението бе само едно - беше мъртъв.
Въздъхнах, запалих цигара и продължих. Чакаше ме дълъг път до вкъщи.
  Прибрах се след почти час мързеливо, пиянско ходене и се разплух на леглото. Отворих си бира и се загледах в тавана. Беше адски мръсен, ала ако ме питате откъде, честно, ще замълча. Не знаех. Така и не проумявах как един таван може да бъде толкова наклепосан.
Не съм усетил как съм заспал. С бутилка в ръка, която естествено се разля на пода, намокряйки всичките захвърлени на пода дрехи. Така или иначе трябваше да пера, поне щеше да има явна причина.
  Събудих се от продължително тропане по вратата. Станах и подритнах няколко празни бутилки бира. Спънах се в обувките си. Изпсувах.
Когато отворих вратата, очаквах Шива и Торонто да цъфнат, натряскани до дупка и копнеещи да си легнат и да заспят като мотики. Наместо тях видях нея. Не я бях виждал от години. Стоеше пред вратата ми и ме гледаше без да казва нищо.
- Е, може ли да вляза?
- Влез.
- Как си?
- Какво правиш тук?
- Дойдох, да видя какво правиш.
- Нищо. Достатъчно ли е?
- Не. Налей ми ром.
Налях.
Запалих цигара и се втренчих в нея.
- Какво искаш?
- Трябва ли да искам нещо, просто минах да те видя.
- Пиян съм.
- Ти винаги си пиян. Кажи нещо ново.
- Ще те схрускам.
- Отново... това не е новост. Как си?
- Казах ти, пиян съм!
- Простак.
- Ако исках да се типизирам, щях сам да го направя.
Тя ме удари. Аз я хванах през кръста и я вдигнах.
- Пусни ме!
- Няма.
- Моля те.
Не можех да ѝ откажа. Отхлабих хватката и тя в миг се измъкна. Ударих по бюрото.
- Мислех,че след всичкото това време ще си забравил.
- Не съм, както виждаш.
- Ти си изперкал. Аз дори не си мисля за теб,вече.
- Явно.
Гледах я с лека усмивка. Умирах лека-полека.
- Мразя те.
- Знам. - отвърнах ѝ.
Тя хвърли празна бутилка по мен, насмалко да ме уцели в главата. Хвърлих я на леглото.
- Дори нямаш сила да стигнеш до мен, толкова си се насвяткал.
- Спирам цигарите.
- Браво, медал искаш ли?
Ударих стената. Кокалчетата ме заболяха. Тя се изплаши.
- Виж, аз ще си ходя. Много се застоях.
- Супер. Дойде, разпали ме и сега си отиваш. Ами, давай, наистина съм прекалено пиян,че да ми пука.
- Ти си една пропаднала черна дупка, захапала цял мухлясал астероид, който те изяжда отвътре.
- Окей, а ти си пророчица. Още нещо да кажеш?
- Да. Не знам защо дойдох дори... майната ти!
- Сладко.
Отворих нова бира и запалих цигара.
- Нали ги спираше?
- Нали си тръгваше?
Тя тресна вратата на излизане и не се появи повече.
  Допуших си цигарата и заспах. Сънувах я как увива крака около мен и направо ми счупва кръста. Държах я в адска хватка и не я пусках. Тя на свой ред искаше да ме убие, за да се измъкне. Мяташе глава наляво-надясно, докато аз гледах право там, където трябваше да са очите ѝ. Отхапах горната ѝ устна. Тя ми извади очите с нокти. Извиках от болка. Превъртях в съня си. Събудих се целия в пот. Едвам си поемах въздух. Всичко ме болеше.
  На следващия ден отидох отново в музея. Подминах гарвана и лебеда. Спрях се спокойно пред друга картина, която ме накара да се замисля. Беше портрет от преди триста години. Моите очи, моята коса, моите черти. Моите дрехи дори.
- Доста прилича на теб, а? - попита ме Каспър, който се появи изневиделица до мен.
- Много си нахален, бе.
- Ама това май... направо си ти, а?
- Няма как, това е преди три века.
- А, няма? Осъзнаваш ли,че си говориш с мъртвец?
- Просто съм луд. Ако бях умрял, как щеше да ми искаш цигара, а, отворко?
- Не съм ти искал. Ти я изпуши сам. Изпуши две дори, а после видя как умирам. Триста години преди сега. Смачкан не от някаква хибридна кола, а от колесница. Само дето беше толкова пиян,че не можа да ги различиш.
- Ти си луд.
- Аз може да съм луд, но ти си толкова мъртъв, колкото и аз. Шива и Торонто не са те изоставили в музея, те просто никога не са били с теб. Аз не бях с теб онази вечер. Тя дори не беше. Ти живееш в спомените си. Никой не ти иска вход по музеите, защото не те виждат. Ти си един шибан призрак, забравил да си отиде. Разбираш ли?
  Явно бях умрял, ала никой не се бе сетил да ми каже. Кофти,а? Всичко, което виждах беше плод на въображението на духа ми, отказващ да си отиде от този свят. Смачках цигарата в лицето на автопортрета си. Нищо не му стана, дори не размазах мъничко боята.
Аз  не бях там. Никога не съм бил и никога нямаше да бъда. Аз бях непогребаният портрет. Аз бях споменът за едно неизживяно настояще. Аз бях бъдещето, обвито в черна боя и заключено между челюстите на гладен гарван. Аз бях всичко и в същото време нищо. Чувствах се жив, ала всъщност бях безвъзвратно мъртъв.