Един всемогъщ изрод

   Лу беше жаден. Вървеше бързо, дори на моменти побягваше, търсейки с очи нещо,с което да утоли жаждата. Оголил зъби в бясно желание да сложи край на това неприятно усещане, той не спираше. Нямаше никой по улицата, уви. Магазините бяха затворени. Прозорците на къщите не светеха. Дори гарвани не се мяркаха по уличните лампи. Щеше да полудее.
Изкара в това болестно състояние до изгрева. Видя слънцето и гневната му физиономия беше заменена от лукава усмивка. Утрото значеше само едно за него - щеше да срещне хора.
Седнал на стълбите на стара жилищна сграда, със свити към тялото крака, обхванал колената си с ръце, той трепереше от прояждащата го нужда. От ъгъла се появи кола и бавно го подмина. Лу скочи от мястото си и се затича. Със зверска сила блъсна автомобила от шофьорската врата и го претърколи. Откърти вратата с рязко движение и я захвърли настрана.
Извади мъжа, стоящ вътре и го повдигна, държейки го за яката.
- Избери си число!
- Моля те, не ме убивай! - викаше ужасеният, махайки с ръце.
- Число казах ! - викна му отново жадният.
- Ъ..
- Избирай!
- Седем! Седем.. моля Ви. Пуснете ме. - със затворени вече очи хленчеше мъжът.
- Грешка. - усмихна се Лу. Хвана с една ръка главата на безпомощния и с премерено движение я изви, докато вратът му не изпука.
- Хруп. - прошепна жадният. - Какво си имаме тук? Една глава, но без душа.
Очите му от черни станаха чисто бели. Само за секунда, незабележимо за обикновен човек. Изпи душата на клетника. Не беше толкова жаден вече. Жалкото обаче бе,че друга природна нужда го притискаше. След жаждата дойде гладът. Но това бе лесно - хора вече имаше навсякъде около него.

- Избери си число! - кресна той в лицето на нищо неподозиращата женица, тръгнала да си купи хляб.
- Момче, пусни ме, моля те! Какво искаш ?
- Искам, госпожо.. - процеди с имитирано любезен глас Лу. - Да си изберете число. Ясно ли е?
- Едно. Едно, за Бога. Избирам едно.
- Грешкаа. - изтананика си гладният и с все сила смачка главата ѝ между дланите си.
Черни. Бели. И пак черни. Изяде сърцето ѝ без да мига дори. Изтръгна го с мръсните си пръсти и го налапа на един път. Измляска звучно и се оригна.
- Ах... бих пийнал една бира сега. - изрече на глас с маниакална усмивка убиецът.
Закрачи бодро по посока на магазина. Беше сит, не беше и жаден. Бирата беше ей така, просто за кеф.
- Една бира, моля. - каза весело на продавача. - Каквато ми дадете, без значение е.
- Заповядайте, господине. От рано сте почнал гледам. - засмя се насреща му магазинерът.
- Хе-хе, в това хубаво време как да не почне човек. Мерси, ето ви парите.
- Благодаря.
- Приятен ден, добри човече.
От безскрупулен убиец до учтив консуматор на алкохол рано сутрин. Промяна за секунди.
Лу седна на пейка, близо до плажа и отпи от бирата. Блаженство. Обичаше тези земни удоволствия. Бира, пържоли, сладолед. Толкова прости, ала приятни бяха за него. Ако не убиваше, за да утоли жажда и глад, би си помислил,че става за човек. Без да е толкова примитивен, разбира се.
Прекара сутринта в зяпане на водата и отваряне на бирени кенчета. За момент реши,че се е напил, но това бе невъзможно. Жалко наистина, че нямаше никога да усети истинското опиянение от алкохола. Възнамеряваше да хапне обяд в някое от близките капанчета на плажа, но... го навести истинското му чувство за глад. Преди да се наслади на вкусовете на човешката кухня, трябваше да засити дяволския си апетит. Беше така скучно обаче, да убива произволни хора, само и само, да му мине гладът. Искаше да разнообрази рутината си, но нямаше време. Искаше да се наслади на този ден почивка, затова трябваше минута по-скоро да изяде нечие сърце.
- Ей, имаш ли пари за една бира, момче? - долетя глас зад гърба му. Тъкмо навреме - бездомник за обяд. Вкусничко.
Лу се обърна и вдигна с лекота пияницата за прокъсаното яке.
- Избери си число. - процеди през зъби гладникът.
- Какви числа, бе, наш? Я ме пусни на земята, много лесно ми се вие свят. Нито съм ял от три дни, нито съм пил. Смили се над човечеца, дай ми за една биричка поне. - в очите му нямаше страх, само очакване дали ще получи бленуваната бутилка.
Лу потисна желанието си да го разчлени. Гледаше го в очите, опитвайки се да намери причина да го убие. Явно бе открил това, което да разнообрази неговия режим на хранене. Нямаше да изяжда невинни. Щеше да покосява само тези, които са съгрешили. Решено бе.
Пусна бездомника и му даде пари за шест бири.
- Бягай сега, преди да съм си променил решението.
- Еее, че ти си златен, бе! Гледай го паралията. Мерси, жив и здрав да си, искаш ли да купя една и за теб?
- Не.
- Добре. Отивам да се насвяткам тогава аз, на теб приятен ден.
Защо не го разкъса? Не можеше да проумее. Бе наистина гладен, а с едно движение можеше да промени този факт. Можеше, но не го направи. Дали не придобиваше човечност, както го наричаха хората? Доста време прекарваше тук, като нищо бе прихванал заразата от тези примитивни същества.
- Наздраве! - провикна се излизащ от магазина просякът. Отговор не последва. Лу го погледна за секунда, след което изсумтя и извъртя главата си в друга посока. Не можеше да се поддаде на тези нови емоции. Не и сега.. трябваше да се храни.
Дали, ако се насилеше да изяде, да речем.... десетина сърца, нямаше да е сит цял ден? Заслужаваше си да пробва, защото да убива на всеки час-два беше досадно, дори и с неговата ловкост в отнемането на живот.
А къде можеше да намери най-лесно десетима, които да отговарят на новите му кулинарни критерии?

- Господине, не мога да ви пусна! Казах го поне пет пъти, това е затвор, не е публичен дом! - кресна на сантиметри от лицето на Лу пазачът на входа на затвор "Соулбин".
- Имаш късмет,че си праведен. - усмихна се леко в отговор Лу.
- Какъв късмет, бе? Да стоя тук по цял ден и да слушам данданията от хиляда обречени простаци. Ти си луд за връзване..
- Не отричам. Но предпочитам да не споря с теб. Наистина съм гладен, а ти ми пречиш. Затова ще вляза по моя начин.
Човекоядецът отстъпи няколко крачки назад, разпери изскочилите от гърба му крила и прелетя плавно над високата ограда на тъмното здание. С лекота откърти металната порта , деляща го от килиите на затворниците и влезе във вмирисания коридор на първия етаж.
Разби всяка една решетка поред. Точно десет. Опразни и десетте единични килии и събра развеселените клетници на едно място, като ги хвърли на пода. Те си мислеха,че някой ги освобождава. Е, в известен смисъл бяха прави.
- Изберете си число!
- Какъв си ти, бе? - попита го един от осъдените.
- Аз съм балансът.
- Ясно.. поредният луд. Е, жив и здрав,че ни изкара от тия клетки, поне.
- Имате три секунди. Изберете. Си. Число. - търпението на Лу се изчерпваше.
Дали заради смразяващия му поглед, дали защото ги бе посплашил и с тона си, всички изпълниха заръката.
- Тринайсет. - Шейсет и пет. - Две. - Осем. - Петнайсет. - Триста и три. - Хиляда и четири.
- Дванайсет. - Седемстотин седемдесет и едно. - Нула.
- Интересни избори, наистина.
- За какво ни накара да го направим? - попита го друг престъпник.
- Трябваше да съм сигурен.
Бялото в очите на Лу проблесна. С неутолима жажда и глад той се спусна към скупчените грешници. Разкъса телата им едно по едно без да им остави ни най-малък шанс да избягат. Размяташе бясно ръцете си, съсичайки всеки един от тях. Кръвта летеше навсякъде. Подът се изпълни с деформирани крайници и тъмночервени локви. След пет изтръгнати сърца и пет изпити души Лу бе сит. Седна на пода и се облегна на една от студените стени. Почисти с нокът зъбите си от заседналото месо и се оригна звучно.
- Оо, това ми дойде добре. - захили се той. - Трябваше отдавна да съм се досетил за този метод.
Един от бездушните, ала запазили физическото си сърце го погледна, докато издъхваше.
- Ти си изрод. - му каза с последни сили.
Лу се изправи бавно и направи две крачки,за да стигне по близо до него. Погледна го в насълзените очи и му отвърна.
- Зная, клетнико. Но знаеш ли пък ти... каква е разликата между нас двамата?
Лежащият в агония не успя да отвърне. Нямаше сила да говори.
- Е, нека ти кажа все пак. - усмихна се бясно правият. - Аз съм жив изрод. А ти.. ти си мъртъв такъв. - и с все сила смачка главата му с крак, оставяйки мозък на пихтия по целия под.
След тази кратка сцена на сантименталност Лу излезе от затвора и прелетя над оградата. През цялото време на неговия пир пазачите го гледаха, вцепенени от страх да застанат на пътя му.
" Соулбин " загуби десет обречени живота. Лу пък бе заситен. Всички бяха доволни. Е, надали всички, но поне той със сигурност беше.
Човекоядецът прекара деня спокойно, в компанията на нови бири и гледката на вълните, опитващи се да разрушат бреговата ивица с все сила. Каква идилия само. Какво друго би му трябвало на един човек, че да е щастлив? Лу наистина не разбираше хората. На него му стигаше да не изпитва жажда и глад, да си пийва биричката и всичко му изглеждаше перфектно. Докато те... о,те бяха такъв тежък случай. За какво ли не се тревожеха, нарушавайки спокойствието си. Обричайки се на неспирни терзания, които им пречеха да видят всичко простичко и достатъчно, което ги заобикаля. Странни същества. Уж той беше изродът, а пък те бяха толкова отдадени на инстинктът за самоунищожение.
От много мислене Лу огладня. Отново. Новата му система за хранене издържа пет часа, но сега бе време за ново угощение. Смяташе да намине отново през затвора, но не искаше да изпада в рутината на еднаквото. Освен това, видя срещу себе си бързо крачеща жена, която изглеждаше апетитна. Беше съгрешавала, можеше да усети. Оставаше единствено да си избере число. За секунда, без никой да успее да го види, той вече стоеше пред лицето ѝ.
- Избери си число.
- Какво число?
- Просто число. Давай, избери си.
- А, бе, я ме остави на мира. - тросна му се тя.
- Избирай! - викна ѝ той, оголвайки окървавените си венци.  Жената се вцепени от страх. Усещаше дъхът му, лъхащ на кръв. Нещо в нея знаеше,че е в опасност.
- Добре, добре, избирам си. Нека е девет. - каза уплашено тя.
- Грешшшшшка. - проточи Лу с маниашка усмивка, готов за хапване.

- Луцифер, спри ! - вечерята му бе прекъсната от познат, неприятен глас.
Лу пусна жертвата си и се обърна към неканения гост. Клетата женица, на свой ред, побягна без да чака. Беше и се разминало... поне засега.
- Какво искаш, Михаиле? Не знаех,че ви пускат да слизате тук.. - с най-голяма злоба в гласа подхвана разговора дяволът.
- Искам да спреш. - отвърна му с тъга архангелът. - Просто спри..
- Не мога.
- Можеш.
- Добре... Не искам! Така по-добре ли е?
- Не ми оставяш избор, Лу.
Луцифер го погледна с недоумение.
Михаил прибра шестте крила към гърба си, разкривайки гледката зад себе си. Там се откри потресаваща за Лу гледка. Затворена в огромен пясъчен часовник, стоеше Лилит. Неговата единствена възлюбена, хваната в плен от светите ангели, окована с вериги за ръцете и краката в този магически затвор. Горната част на часовника, служещ за нейна клетка бе пълна с черен пясък. В долната бе единствено тя, нямаше и трохичка от съдържанието на горната половина.
- Убиеш ли още някой, пясъкът сам ще започне да се стича с бясна скорост. За секунда-две ще запълни второто отделение, обричайки я на болезнена смърт от задушаване. Ако обаче успееш да потиснеш демоничните си глад и жажда, тя ще живее. От теб зависи, Лу.
Погледът на демона блуждаеше нанякъде. Нещо в него се пречупи сякаш. Започна да ходи бавно към часовника и опря ръце в стъклото, делящо него и любовта му. Погледна я в очите и ѝ каза, без да проговаря, само с мърдането на устните - " Спокойно. Всичко ще е наред."
Очите му пламнаха в червено. Знаеше,че тя е окована, затова не го беше страх,че ще я нарани. Обърна с всичката си сила часовника наобратно и с ярост разби стъклото с юмрук. Нямаше ангелска магия по-силна от гнева му. Нямаше и да има. Никога. Докато Михаил успее да реагира, Луцифер прекърши веригите ѝ и я измъкна. Без да казва нищо я остави на тротоара и светкавично се обърна към архангела.
С един скок го повали на земята и стисна ръцете му в дяволска хватка.
Михаил опитваше да се освободи, ала кой можеше да се мери с мощта на разярения Лу?
- Избери си число, братко. - просъска дяволът.
- Нямаш силата да ме довършиш, Лу! Пусни ме!
- Избери. Си. Число. Казах.
- Няма!
- Избери! - писъкът на демона не наподобяваше човешки глас. На предела на своето съзнание, той се превръщаше в съществото, което винаги е бил. Шипове се появиха по цялото му тяло. Черните му крила махаха яростно срещу пратеника на небесата. Ноктите му се превърнаха в дълги,черни остриета, готови за мъст. Луцифер размаха израсналата си наново опашка и процеди през зъби.
- Твой избор, архангеле. Посрещни съдбата си, тогава. - при което заби ръцете си в гърдите на шестокрилия и ги дръпна в противоположни посоки.
Висшият ангел изстена при болката от разпарянето на гръдния му кош. Всички кости в тялото му се натрошиха от натиска на туловището на Луцифер. Убиецът изтръгна сърцето му и го разкъса с пожълтелите си зъби, след което го изяде - парче по парче. После се наведе, току до самото лице на едва гледащия си стар приятел и с лудешка усмивка изпи душата му.
Утоли и жажда, и глад.
Бялото в очите му полудя. Смеси се с чернилката и заигра в неконтролиран хаос, образуван от двата цвята. Демонът поглъщаше една свята, безгрешна душа. Отново бе нарушил всички правила. Избърса устата си от ангелската кръв и се изправи. Лилит го гледаше със смесица от страх и обич,вече изправена и без окови. Той се приближи до нея.
- Избери си число, мила.
- Полудял ли си? Току що уби ангел заради мен, а ме питаш това?!
- Число. Веднага.
- Непоправим си. Шестстотин шейсет и шест. Доволен ли си ?!
- Да. - усмихна се той насреща ѝ. - Трябваше да съм сигурен,че си ти. Между другото, убих го, защото исках да го направя от много време, не заради теб.
- Разправяй ги тия на човеците. - скастри го тя.
Той я целуна.
- Дъхът ти е ужасен. - бутна го леко тя.
- Цял ден пия бира. От нея е. Съжалявам.
- Няма проблем. Обаче аз съм гладна..
- Много ли?
Лилит кимна.
- Добре. Ела с мен, знам перфектното място. Ще ти купим десеторна порция.
- Не говориш за пържоли, нали?
- Не ставай глупава. Няма нищо по-вкусно от сърцата.
Двамата се засмяха и разпериха крила, отлитайки в посока " Соулбин ". Ето че имаше емоция, на която бяха подвластни. Дори и убийци, те можеха да обичат.

- Мамка му, Божичко, пиян съм! Спирам пиенето! - викна невярващо бездомникът с шест празни бутилки пред себе си, станал свидетел на сцената.
А демоните така и няма да разберат колко приятно е да се напиеш с бира.