Мозък на убиец

  Роланд беше нормална грешка в генокода на човечеството. Напълно обикновен психар, нагърбен с длъжността да се държи добре с простолюдието, което го заобикаляше. Окапваща коса, лице, проядено от белези - кои от наркотиците, кои от улични битки с боксове и ножки. Беше сляп с лявото око, което след близка среща със запалката на един бездомник бе цялото обгорено, ала под вредите от атаката можеше да се различи чистото бяло , гледащо невиждащо към теб. Здравото му око се движеше хаотично, и в пъти по-бързо от нечие нормално око, компенсирайки недъга на другарчето си. Зъбите му бяха проядени от кариеси и инфекции, а в тях зееха дупки,достатъчно големи да прокараш грахово зърно. Тялото му бе жилаво, ала следи от мускули почти не бяха останали, след годините прекарани по улиците и клиниките. Да не говорим пък за затвора. Бе лежал три пъти. Първият - на осемнайсет, за побой над трима наркомани, докарал едното от момчетата до загуба на съзнание и мозъчно сътресение. Две годинки. Вторият - за опит за убийство, за което Роланд твърдеше до самия край на процеса, че е било самоотбрана. Отървава се с четири години. Последният и най-мъчителен засега престой на топло трая седем години. Убийството на никому известния градски гангстер Калта му донесе седем дълги, шибани години в зандана. Единствената причина да отърве доживотната бе именно факта,че Калта не беше по-стока от него и на никой в съда не му пукаше за който и да е от двамата.
Ето,че сега Роланд седеше на една пейка в подлеза на метрото. Свободен. Излежал това, което му се полага. Нали така?
Свободен, друг път. Китайски работник на конвейер бе по-свободен от него. Роб в Северна Корея би бил по-свободен дори. Никой не можеше да избяга от такъв ужас. Ужасът на собственото си разкапано съзнание, разтичащо се навсякъде по вътрешната страна на черепа. Сякаш мозъкът ти е пихтия, без да са го пръснали с деветмилиметров. Роланд не спеше. Не беше мигвал откакто излезе от вмирисаната си, мухлясваща килия. Шест дълги седмици, прекарани в мисли за някакви далечни, по-добри светове. Прекарани в мечти. Да, дори и толкова повреден, той все още можеше да мечтае. Уви, мечтите му не бяха изпълними. Каквото и да си пожелаеше, нямаше да се сбъдне. Кой би чул клетите молитви на един низвергнат, потъкпан, пропит и полудял нещастник? Нямаше дом. Нямаше близки. Всички се бяха изпарили, точно както надеждите му за по-добър живот. Но какъв трябва да си,че да вярваш в мечтания живот? Също толкова смахнат, колкото и лудите в клиниките за душевно болни. Такъв беше и той. Колкото и да бе луд в мозъка, Роланд имаше по-голям проблем. От всичките помии, които бе извършил.. от всичко, което бе видял и преживял, изял, повърнал и после пак изял, душата му бе хванала неизлечима болест. Не бе обичал нищо откакто котаракът му умря пред двайсет и три години. Не изпитваше и нуждата. От време на време му се приискваше да удуши някой случаен минувач с голи ръце, ала страстта по убиването не му бе присъща по природа. Беше спокоен човек, често попадал на грешните места в грешното време. А веднъж превъртял, нямаше връщане назад. Не един път бе искал да умре, но явно никой не го искаше. За небесата бе ясно, но се надяваше,че поне Лу ще го приеме. И това обаче, не ставаше. Всичко отказваха да го приемат където и да било. Затова Роланд си седеше кротко на пейката и четеше книга.
Тази наистина му допадаше. Определено беше мрачна, ала някак го освобождаваше от мъката и вината по извършените грехове. Имаше кръв и убийства в нея, но Роланд ги разбираше. Оправдаваше ги. Болно,а? Разкайващ се престъпник одобрява греховете,извършени от измислен герой в книга, а беснее по своите собствени. Разкашкан мозък. Като картофено пюре, забравено на кухненската маса в необитаема вече къща.

Роланд дочете и последния ред от последната страница. Затвори четивото и стана от мястото си. Нямаше дори чанта,затова винаги подаряваше книгите , които си бе купил за лев-два или откраднал дори. Ей така, на случайни минувачи. Мислеше си,че така ще изкупи поне част от дълговете си. Хем побъркан, хем вече и глупак. Къде се е чуло книга да пречиства вината от непростимото?

- Госпожице, почакайте. Госпожице! - викна след младо момиче Рол, както му казваха в затвора на кратко.
- Нямам дребни, остави ме на мира! - викна му в отговор тя.
Роланд я погледна с тъга в окото. Да, лявото не изразяваше никакви емоции. Абсолютни никакви.
- Не ви искам парите. Исках просто да ви подаря тази книга. Интересна е, наистина.
- Абе, я , да се махаш! Кой знае какво си лепнал по нея с мръсните си ръце. Не я искам.
Тя му обърна гръб и закрачи бързо към метрото. Рол се върна разочарован на пейката си и седна,с ръце на главата. Скубеше и малкото си останала коса в опит да изтръгне кожата от главата. Искаше да стигне го мозъка, да го обхване с ръка, да го изтръгне от кухината и да го размаже на земята. За какво му беше, ако не можеше да го използва правилно ?! Никога не би се самоубил, но със сигурност не би спрял някой сега, ако се опиташе да го очисти. Искаше всичко да свърши.
- Господине, защо си скубете косата, не е като да имате много? - детският глас го накара да надигне глава.
- Ъ?
- Попитах защо си скубете косата? Не мисля,че е правилно.
- Че какво знаеш ти за правилно и грешно, момче. - въздъхна Рол и заби отново поглед в земята.
- Чета много. На девет съм, но това не пречи да различавам грешното от правилното. Мама казва,че съм доста умен.
- Всички майки казват така.
- Твоята казваше ли ти така?
- Не, всъщност. - засмя се Роланд. - Моята ме налагаше с тиган по главата, докато се научих да не цивря. След това почна да ме налага ежедневно, ей така, че да си зная мястото.
- Жалко. Сигурно затова сте в такова състояние сега.
- Да бе, сигурно ще е това.. Наистина ли четеш много?
- Да, господине.
- Как се казваш?
- Краули, господине.
- Искаш ли книга, Краули?
- Каква книга? - любопитен бе малчуганът.
- Ми, книга като книга. Де да знам каква се води.
- И колко пари и искате?
- Хе, малък хитрец. Ето ти я, нищо не искам. Дано ти е интересна.
- Хм, благодаря, добри господине! Лек ден! - малкият се усмихна и се обърна, за да дотича при майка си, спряла се да говори небивалици с някакви префърцунени патици.
- Ха.. лек ще е, сигурен съм. - каза нечуто Рол.
Роланд прекара деня в излежаване и очакване на нощта. Когато слънцето се скри, той се зави с прокъсаното си одеяло и заспа на същата тази пейка. Никой не го гонеше от тук, ясно бе,че на никой не му пука за тъпата пейка, точно както не им пукаше и за него. За клетия бивш затворник,загубил ума си някъде по пътя между краха на идеалите и прерязването на нечие гърло.
Изминаха два месеца откакто бе излязъл. Истина бе - беше свикнал да живее на едно определено място, но беше време да смени обстановката. Събра нещата си, които се изразяваха в одеяло и кутия за пиячката и потегли. Дори и той не знаеше накъде, но пък кой ли в живота знаеше накъде наистина е тръгнал?
Рол вървеше по препълнения тротоар и се оглеждаше. Подминаваше врата след врата, знаейки,че никоя няма да се отвори за него. Черни, зелени, червени, кафяви - всичките имаха нещо общо - не бяха неговата врата. През една четвърт от живота му бе живял зад врата от железни решетки, но сега искаше друго. Искаше нормална къща, която да нарече дом. Ала как да си купиш цял дом, след като едвам ти стигат парите за пиене? Как да започнеш от начало, след като няма кой да ти подаде ръка, за да се изправиш? А как да се изправиш сам, ако и двата ти крака са натрошени от ударите на неща, които си извършил несъзнателно или принудително? Как да водиш сам съдбата си след като тя самата те подмята неумолимо от стена в стена, потрошавайки всяка малка костица в скапаното ти, прогнило тяло? Крак. Пук. Прас. Тряс!
Роланд се изплю звучно на улицата. Чуха се няколко осъдителни смъмряния около него. Не че му пукаше. Ако зависеше от него, би се изхрачил в лицата на всичките шибани лицемери, които крачеха доволни наоколо. След това би размазал обилно плюнката си по изрисуваните им, изкуствени физиономии в опит да изтрие преструвките и лъжите, изградили ехидните им усмивки. А след това.. След това би се изхрачил наново, ей така, да си знаят.
- Майната ви! Майната ви на всички! - извика Рол, спрял се на мястото си,размахващ ръце.
- Ще ви избия, бее! Мъртви сте!
- Я се успокой малко, синко. - посъветва го благо старец в старичък, ала добре поддържан костюм.
Роланд надигна поглед,а горната му устна затрепери. Дясното око играеше лудешки във всички посоки.
- Защо, дядо? Ти като беше спокоен цял живот, добре ли живя? Кажи ми?
Рол се приближи на сантиметри разстояние от лицето на човечеца.
- Друг ще прецени това, когато си отида, момче. Нямаш право да ми държиш сметка, аз просто се опитвам да ти помогна.
- О,благодаря ти, тогава. Не знаех. - засмя се побърканият. - Бих те почерпил с ракийка, но нямам. Ха, каква изненада! Нямам врата, нямам дом, нямам дори пиячка! Какво ми остава, дядка?! Дори око нямам! Погледни, виж! - мъжът сочеше с пръст болното си око, яростно размахвайки пръст. - Погледни от близо, деде! Харесва ли ти бялото, а ?!
- Синко, имаш нужда от помощ. - отвърна му смирено обиденият възрастен човек. - Не съм искал да те засегна. Дано намериш пътя си. - и го подмина с бавна крачка.
- Няма път, дядо. - говореше вече на въздуха Роланд. - Никога не е имало.Всичко е измислица.
- Ти пък какво гледаш, бе, дебелак? - викна по посока на пълничко дете, хванало майка си за ръка.
- Не.. не ви гледам, господине! Просто ..
- Не ми се обяснявай, прасчо! Гледай си корема и не обръщай очи към мен, ясно ли ти е?!
Шишкото стисна зъби, ала личеше - искаше да се разплаче. Майка му го пусна за момент и се приближи към Роланд. Зашлеви го шамар със всичка сила и се развика маниакално.
- Ти луд ли си,бе?! Какво ти е направило детето, че да му говориш така? Засрами се, деградант!
- Ха... ха.. ха. - процеди Рол. - Мама слонка защитава бебе слонче. Сладко. След малко сигурно и татко слон ще дойде, да ме набие. По-добре да си ходя.
Майката бе цялата почервеняла. Личеше си,че иска да смачка лицето на бившия затворник. Но не го направи. На свой ред стисна зъби, хвана сина си за ръка и подмина с бърза крачка ходещата развалина. Почтените хора премълчаваха някои неща, това ги различаваше от пияницата ни. Той си казваше всичко, което мислеше.
- Приятен ден, хапнете двайсетина кюфтенца и за мен. - изтананика с изкуствена усмивка след тях Рол и помага. Отговор не последва.
По принцип не беше такъв. Колкото и пъти да бе стъпвал накриво, колкото и пъти да се бе дънил колосално, винаги успяваше да запази добрия тон, когато си говори с непознати или незаслужилите гнева му. Явно нещо в него се бе пречупило за пореден път.
Адът не беше далече. Не беше на километри под земята,осеян с котели вряла вода. Адът беше точно тук, точно сега , поместен в бялото, застинало око на Роланд. Той се бе превърнал в перфектен кандидат за чичо Лу, който обаче така неистово отказваше да го приеме. Нямаше го добрия Рол. А дали някога въобще го бе имало?
Събра пари от случайни минувачи и си купи бутилка ракия. Това му стигаше засега. Намери си хубава пейка и се насвятка като свиня. Не мислеше за добрия живот вече. В главата му сега се въртяха случайно видени по улицата жени. Или коли. Или щастливи деца. Но не искаше да ги познава или притежава. Просто образи, пробягващи през изтерзаната лента на мисълта му. Като филмова лента с двайсет и пет кадъра. И последният винаги бе най-ясен. И винаги се повтаряше. Опрян пистолет в челото. Леко натискане на спусъка. Ала от коя страна беше той? Откъм спусъка или откъм дулото?
Роланд не усети кога се унася. За първи път от толкова дни бе успял да заспи. Ако не сънуваше,че спи, разбира се. Но тогава, пак - би се изисквало от него да е заспал,че да го сънува. Да, значи определено спеше. Може би с отворени очи. Око, де. Никой не знаеше.

  Събуди се от груби удари в бъбреците. Кой биеше заспал, пиян бездомник, мътните го взели?
- Ставай, куче! Събуди се! Този ли е, госпожо? Това ли е човекът? - Рол чуваше виковете като ехота, сякаш далече, ала всъщност така близо.
- Той е, да! Божичко, детенцето ми ! - едва успя да отговори жената, задавена от плач. - Той го обиждаше, той го е направил, казвам ви! Бебенцето мииии!
- Успокойте се, госпожо. Знаем,че е тежко. Непростимо е. Но сигурна ли сте? Наистина?
- Да! Казвам ви, този изрод беше! Никога няма да забравя това лудо око! Искам го мъртъв!
- Роланд, време е да станеш. - полицаят Бронко го познаваше доста добре. Бе го арестувал не един и два пъти. Той беше този, който го намери след убийството на Калта.
- Какво искаш от мен, Бронко? И какво се е развикала тази дебелата? Ей, и какво правя на моята пейка, исках да сменя мястото най-после...
- Явно ще го смениш, долна гад такава! Килията ще ти прилича повече, винаги съм го твърдял!
- Чакай, чакай. - Рол изтрезня по-бързо от гимназист, хванат да краде уиски от баща си. - Това всичкото, защото обидих малкия свинчо ли? Че откога вкарват в панделата за словесна атака? Божичко, какви времена настанаха... - Рол се смееше. Прекаляваха. Наистина прекаляваха. Не стига,че нарушиха първия му сън от месеци, ами и имаха наглостта да искат да го задържат в ареста.
- Помниш ли какво си правил след като се натряска както обикновено, Рол? А ? - пита го Бронко, без да спира да го налага. - Отговори!
- Не, мамка ти, не помня. Остави ме на мира вече! Напих се и заспах, а после ти ме събуди тук, толкова ли е трудно да го разбереш?!
- Ти уби детето ми, помияр! - провикна се през гласовете на полицаите майката на дебелото дете.
- Какви ги дрънка тая, бе? - Рол беше наистина изнервен. Сега щеше да се наложи да си купува пиячка още по обяд.
- Детето на госпожа Сингър е било намерено убито тази сутрин. Очевидно, на път за училище някой го е причакал и наръгал десетки пъти. Това училище се намира недалеч от мястото, на което много хора могат да потвърдят,че си обиждал момчето и майка му, както и си заплашил всички присъстващи със смърт. Освен това, не помниш какво си правил след като се напи, нали така?
- О, моля те, Бронко! Това са пълни глупости и го знаеш! Никога не бих убил дете, дявол го взел! - Рол едва се сдържаше да не пребие всичките обградили го униформени. - Никога не бих! Какви ги приказва тая? Кой ще ѝ повярва в съда? Нямам мотив, дори не съм бил там,няма никакви доказателства - и не съм го извършил! Оставете ме да си доспя!
- Не е нужно да доказваме нищо, Рол. С такова досие, на заседателите им стига разказът на клетата майка, загубила детето си. Освен това, аз вярвам,че си виновен. Кой друг би извършил такава демонична постъпка? Бил си в окръга, бил си пиян, бил си ядосан на себе си и си си го изкарал на момчето! Можеш ли трезво да отречеш,че си го извършил, а ?!
Дали от викането на полицая.. дали от много алкохол в системата. Дали от това,че се будеше на различно място, от това, на което ужким бе заспал.. ала Рол се замисли. Не отговори веднага на Бронко. Беше ли възможно за пореден път да се бе издънил? Това беше най-ниският момент в живота му. Напъна ума си,за да си спомни. Започна да търси, искаше да види какво се е случило.
В главата му изплува образа на намушканото дете. Лежеше пред него,а той го гледаше невярващо. Не можеше да си спомни как го е наръгал, ала вече ясно виждаше как се навежда и мери пулса на момчето. Никакъв. Мъртво. Рол побягна от местопрестъплението. Бягаше с все сила без да знае какво да направи. Спря чак когато стигна до своята пейка. Легна на нея и заспа отново. Заспа и опита да забрави. Но ето,че не ставаше толкова лесно. За пореден път се бе оказал на грешното място, в грешното състояние. Но това не беше извинение.Този път бе преминал границата. Линията, която никога не бе вярвал,че ще прекрачи.
- Закопчайте ме. - върнал се в реалността Роланд подаде ръце напред в знак на предаване.
- Той е бил, наистина! - майката закри устата си с ръце, без да спира да плаче. Очите и бяха подпухнали от сълзи. Тя започна да удря напосоки, навсякъде по тялото Рол, през полицаите, които не си правеха голям труд да я спират.
- Ти си изрод! Животно ! Болен мозък ! - викаше тя по Рол, докато го вкарваха в полицейската кола. Той не се съпротивляваше. Оставяше ударите и да го достигнат, с малката надежда болката да заличи бясното,гладно чувство за вина.
- Ще бъдеш съден по бързата. Ей сега отиваме в съда, дори. - оповести Бронко, гледайки с презрение Роланд след като се качиха в патрулката.
" Най-после ще се свърши. Поне всичко ще свърши. Не трябва да бъда на свобода. Защо не убих самия себе си, а Лу?! Защо ?!!"
Мислите му го прояждаха. В най-дългото пътуване до съдебната зала, Рол бе принуден да напише самопризнания. Той не се поколеба. Не искаше да знае дали онова,което видя в ума си е измислица на сакатия му мозък или не. Прие го за истина, най-вече защото искаше да се скрие от всичките хора, които го съдеха. В затвора беше защото си осъден, но никой не те съдеше. Всички бяха равни като грешници. Там му беше мястото. Там щеше да се наспи. Изкараха го от колата и го поведоха по стълбите.
- Извънредно дело, номер 20114. Роланд Покински - обвинен за убийството на Били Тортъл. - чу се гласът на съдията.
Рол пристъпи в залата и вдиша въздуха. Усети уханието на правосъдието. Колкото и да го бе презирал в миналото, сега беше любимият му аромат. Неговото спасение. Билетът му за избавление от този побъркан свят. От този побъркан ум.

Кроули се прибра от училище и пусна телевизора във всекидневната.
- Хей, мамо, мамо! Виж, по телевизията дават чичкото, който ми даде книга преди няколко седмици. Помниш ли го?
- Помня го, синчето ми. - отвърна майка му разплакана. - Помня добре този жив пратеник на дявола! - жената не беше на себе си.
- Виж, не знам как да ти го кажа.. - тя се наведе и прегърна сина си.
- Тази сутрин са намерили убит съученикът ти Били. Този Роланд си е признал,че го е извършил. Дават го по телевизията, защото е осъден на екзекуция, вместо на доживотна. Той не заслужава да живее! Не и след това, което е сторил! Ще го изгорят на стола за секунди.
- Мамо, никога не си ми говорила така.. - сепна се малчуганът.
- Знам, детето ми, съжалявам. Наистина. Просто съм наистина афектирана. Как може някой смятан за разумен човек да причини нещо такова на друго същество, при това дете?! Как ?
Тя плачеше, а момчето я гледаше недоумяващо. Не я бе виждал толкова разстроена никога.
- О, майко, не ставай глупава. Може да е всякакъв,може наистина да е видял Били да лежи наръган,но не го е направил той.
- Какво искаш да кажеш, Кроули? - погледна го с укор майка му.
- Той ми подари доста интересна книга. Прочетох я на един дъх.
- Говориш несвързано, сине. Каква книга ти е дал? Защо не си ми казал?
- Ти беше заета, говореше си с леля Карън. В книгата се разказваше за едно малко момче. - подхвана Кроули. - Наистина слабичко и беззащитно. Всеки ден биваше бито и подхвърляно от момчетата, учещи в неговото училище. Но краят е най-интересен, наистина. Досега не бях чел такава книга. Тези, които ти ми купуваш не свършват така. Тук, малкият събира сили и смелост и се изправя срещу най-големия си противник. Най-голямото дете, което го тормози. Отива на училище с нож и го наръгва десетки пъти, докато дебелият скапаняк не издъхва. Наистина шокиращ край, но пък бих казал - заслужен.
Майката на Кроули го гледаше втрещено, докато говорителят по телевизията обявяваше часа на смъртта на Роланд Покински - умъртвен чрез екзекуция - електрически стол.
- Кроули, какви ги приказваш?
- Е, кое не разбра? Ох, ще ти обясня след малко, само да си направя да ям. - каза ѝ момчето, докато вадеше окървавения нож от раницата си.
- Кръвта се мие лесно с вода, нали? Не е засъхнала още, спокойно. Наистина жалко за господин Роланд, така и няма да успея да му върна книгата.