За да бъда честен от началото, истинската ми възраст е шестстотин шейсет и седем години. За първи път опитах пиячка на три. По погрешка надигната бутилка ракия. Кой да знае,че не е вода?
Ето,че сега над шест века по-късно, аз продължавам да надигам бутилката. По различно време на деня, различна продължителност, различно количество... ала все един и същ ефект - почваше да ми писва. Писнало ми бе да съм безсмъртен. Да, имаше си привилегии, но след един определен момент осъзнаваш,че безкрайността скоро се превръща в безвремие. Все едно стоиш във някакъв всепоглъщащ вакуум, обгърнал целия ти свят. И дори да го режеш с дърворезачка, пак няма да успееш да пробиеш навън. Там, където всичко има край. Или поне кулминация. Ироничното е,че опитвах да се самоубия всячески след като вече го бях извършил. Бях се самоубил чрез безсмъртието. Защо ми бе да живея, ако нямаше да умра? Сигурен съм,че никой не си е помислял точно това. Не и в този словоред.
Допрях пистолет до слепоочието си, стиснах очи и изпразних пълнителя. Паднах замаян на земята и си помислих,че съм успял. След секунди кожата ми зарасна, главата спря да ме боли и... се изправих. Налях си чаша уиски и отидох да погледам през прозореца. Валеше. Изхвърлих гилзите в тоалетната.
След кафето и уискито реших да поиграя шах. Седнах пред компютъра и си пуснах играта. Бях научил всеки един шахматен ход, правен през последното половин хилядолетие,затова играех на максимална трудност. Дори и почти перфектен, изкуственият интелект нямаше шанс срещу мен. Биех го всеки път, ала не ми омръзваше. Да победиш по всеки един начин е забавно. След шаха си направих сандвич и отворих вестника. Беше ми интересно да чета за футбол, дори след всички тези години.
Седях на ръба на осемдесет и третия етаж. Бях отворил прозореца и гледах към залязващото слънце. Мигнах точно един път преди да скоча. След няколко кратки секунди полет, се забих с всичката възможна ми сила в тротоара. Отворих очи, само за да видя,че лежа в новообразуваната от мен дупка. Беше дълбока поне осем метра. Наложи се да ми хвърлят въже, за да се изкача. Нямаше ми и драскотина. Изпсувах, докато всичките събрали се зяпачи ме гледаха все едно съм безсмъртен. Така де, аз бях, те просто не го знаеха.
Пуснах си телевизора след сутрешния прочит на новини за любимия спорт. Стигнах до снукара и се загледах. Пийвах си чай с ром и гледах как Рони разбива наред. Вярно,от държанието му изглеждаше като арогантен нещастник, но пък беше адски добър. Това ми стига,че да го уважавам. Изпих си чая и изпаднах в мисли за старите времена, забил поглед в изрисувания ми таван. Помня как като дете си играех да хвърлям всякакви неща, които да зацапат тези рисунки. Яйца, домати, боички, кал... каквото ми попаднеше. Бях голямо демонче. Не ми харесваха и това си беше. Сега ги гледам и се усмихвам. Помня малкия бандит, който лудееше из цялата къща. Сега съм вече друг тип бандит .. бандит на вечността. Мога да правя каквото си поискам с времето си, а единственото, за което копнея е да прекратя тази компресирана във вакуум лудост. Но каквито и забранени начини да опитвам, не успявам. Опитвам се да наруша законите на времето. Абсолютен бандит.
След поредната победа на О`Съливан се пресегнах към книгата. Четях някакво престаро издание на Хънтър, по-старо от прадядовците ви, сигурно. Четях го за двеста и някой си път. Знаех почти всяка буква наизуст. Но не ми омръзваше. Понякога е добре да знаеш всичко. Доставя ви едно странно усещане за спомен. За изживяването на книгата при първото ѝ четене. Тогава е най-сладко.
Купих си отрова от нелицеприятен ренесансов дилър и я изсипах във халбата си. Изпих я без да ми мигне окото. Избърсах устата си и се оригнах. Пак валеше. Застанах на същия прозорец и зачаках. След малко ми се подкосиха колената. Паднах с тъп звук. Кучето на съседите се разлая. Изпсувах. Не, не по неиздържалото куче. Изпсувах, защото усетих,че не съм мъртъв. Отидох в банята и повърнах. Не бях повръщал от пиене от десетки години, а ето,че се издрайфах заради едната отрова. Простотии.
Затворих четивото си за пореден път. Изпих едно бързо преди лягане и си легнах, да подремна. Спах близо два часа. Сънувах как гоня някакъв стар джобен часовник на верижка. Шибаното нещо имаше крака и бягаше по-бързо от мен. По-бързо дори от надрогиран гепард.
Така и не успях да го хвана. Отказах се и седнах да си почина. Той дойде изневиделица от някъде и започна да подскача, да маха с ръце и да ми се плези. Тържествуваше,че ме е надбягал. Станах и го изпрасках един в малката стрелка. Замая се и падна. Започнах да го ритам, докато чаках зъбните му колела да изпаднат едно по едно. Накрая изтръгнах голямата стрелка и я забих в циферблата. Стана ми хубаво. Събудих се с усмивка.
Намерих някакви гаменчета в една тъмна уличка.
- Пичове, имате ли нож?
- Искаш ли да видиш, бе, келеш?
- Искам! Хайде, да ви видя!
Бяха така напраскани,че не се поколебаха дори за секунда да ме наръгат. Поне девет пъти преброих. Паднах в локвичка кръв. Постоях си със затаен дъх и чаках. Полежах, пък взе да ми ръби на ребрата, затова станах. Нищо ми нямаше, нито една прободна рана. Те ме гледаха все едно са видели безсмъртен. Да де, все едно знаеха,че са.
Вечерях половин печено пиле с всякакви салати и сосове. Направо ми се наду коремът. Изпих две-три за по-добро храносмилане и се приготвих да излизам. Качих се в Тъндърбърда и запраших към града. Спрях в любимия си бар, който пак бе по-стар от прабабите ви най-вероятно. С барманът се знаехме откакто беше безразсъден хлапак. Пушех пури с баща му преди да порасне и да ми налива пиенето тук. Говорехме си като добри, стари познати. Платих и си облякох шлифера. Беше време за нещо повече.
Един път опитах и с катастрофа. Беше ме жал за колите в гаража, затова реших да е по по-лесния начин. Изчаках да светне червено и тръгнах да пресичам улицата. Дори се забягах,за да застана на пътя на едно Порше. Скочих и паднах точно върху капака. Хвърли ме на пет-шест метра от колата. Летях поне три секунди, докато падна и си ожуля цялото лице. Можех да си вкуся кръвта, стичаше се отвсякъде. Докато сложа ръце, за да проверя какви са вредите, вече бях чист. Всичко зарастваше по-бързо от преди дори. Този с Поршето дори не спря. Сигурно и не ме беше усетил. Станах, изтупах се, пък продължих по пътя, така и така трябваше да си купя ядене от магазина.
Оставих `Бърда пред къщата си и си хванах такси. Не исках да карам обратно към вкъщи в състоянията, които си причинявах. Шофьорът ми благодари за щедрия бакшиш,докато излизах от колата. Влязох в клуба. Познавах го като дланта си. Идвах тук през вечер. Клуб Хаос беше третият ми дом. Имах доста домове, признавам, но този ми беше от любимите. Насвятках се като прасе. Виждах четворно, доста приятно. Всяка красива жена изглеждаше като четири такива.. но пък и всеки нещастник приличаше на групичка нещастници, така че - няма пълно щастие. Не ми беше лошо въобще, дори бях доста весел. Минах през тоалетната и счупих една от стените на кабинката. Дори не се усетих как го правя. Но не ми пукаше, ще го оправят.
Да си призная, понякога бях наистина изобретателен. Бях си наумил,че по-малката височина е била виновна за предишния ми неуспех. Запазих си през интернет възможно най-опасния скок с парашут. Минах курса, за да ме допуснат до самолета и се качих. Достигнахме определената височина и ми беше наредено да се приготвя. Да изчакам инструктора,за да скоча с него. Е, аз скочих. Сам. Не си дръпнах дори парашута. Усещах как въздуха иска да ме разкъса. Очите ми щяха да изхвръкнат. Забих се по лице в някаква необитаема поляна. Почвата беше корава, та не успях да потъна много. Гърбът ме болеше леко. Седнах и хванах шепа кал. Хвърлих я в нищото пред себе си и се нацупих. Писнало ми беше. Станах и както си бях с екипа,закрачих към най-близката цивилизация. Някой ме бе заснел случайно, та писаха и във вестниците за мен. Безсмъртния парашутист. Ха, какво знаете вие, бе, смотаняци?!
След като излязох от клуба, реших да се разходя по плажа. Хем изтрезнявам, хем имам време да помисля. Събух си обувките и взех да оставям следи в пясъка. Влачех си стъпалата, толкова ме мързеше да вървя. Припомнях си всеки път колко време съм прекарвал тук. Тичах, къпех се, печех се... един малък мачо, по цяло лято на плажа. Всички ме познаваха навремето. И аз се познавах тогава. Сега дори не знам в какво съм се превърнал. Сякаш бях приютил още няколко такива, подобни на мен и заедно си живеехме в една шизофренична идилия. Понякога забравях дори как се казвам. Вадех си неподновяваната лична карта, че да се сетя.
Последният ми и досега най-успешен опит направих точно след онази разходка на плажа. Прибрах се с такси както бях запланувал и седнах пред камината. Не беше студено, та не я палех. Пресегнах се към една от прашасалите етажерки и свалих стар фотоалбум. Не бях разглеждам снимки от векове. Научих се да го правя, когато се упражнявах да забравя всички хора, които съм загубил. Разлистих страниците и видях всички.
Как майка ми ме държи на ръце и се смее. Как баща ми играе футбол с мен , без значение,че го ритам по кокалчетата. Как дядо ми и баба ми се прегръщат , а аз щъкам пред тях като муха без глава. Ебати малкото демонче бях, вярно си е. Бандито.
Разгръщах тези забравени страници и сърцето ми се късаше. Видях и верния си котарак. Спомних си колко дебел беше. Най-готиния котарак в света. Истина бе, че всичко в мен се регенерираше с бясна скорост, ала всеки път когато сърцето ми се скъсаше, точно в онази секунда, преди да заздравее, само за да се счупи пак, аз се самоубивах. Умирах по малко, тъй като не можех да си отида наистина. Взимах си дозата леталност и я инжектирах право в мозъка. Държах снимките на милиметри от лицето си и исках да заплача. Удрях с юмрук по земята, чупех чаши, крещях. Но накрая затворих кутията и се изправих. След петдесетина самоубийства чрез запечатани спомени бях готов да заспя. Легнах си и сънувах всичко, което гледах до преди малко. Всичките шест часа аз живях онзи живот. Когато все още не знаех,че съм неубиваем. Сънувах се като малко дете и се усмихвах със затворени очи.
Събудих се. Този път спах точно шест часа. Трябваше да се самоубия отново. Отворих албума и предозирах. Във всекидневната играеха шах Мефистофел и Фауст. Надзърнах,само за да им кажа как бих победил всеки от тях. Напсуваха ме и започнаха да се карат помежду си.
Аз си налях уиски.
А, и си спомних. Казвам се Хроно. Приятно ми е.
Няма коментари:
Публикуване на коментар