За да си спомня.

  Вероника подреждаше най-горния рафт книги, качила се на една от нестабилните стълби в библиотеката. Редеше и четеше заглавията им. Беше прочела почти всяка книга в този сектор, обичаше трилърите. Докато прокарваше пръсти по едно непознато заглавие, тя изпадна в мисли. Представяше си каква ли история се крие за името на книгата, какви са героите, каква е развръзката. Отбеляза в ума си бележка да я прочете по-късно. Сега имаше работа, редът в това хранилище на най-различни истории бе най-важното нещо за нея.
Насмалко да падне от стъпалото, когато човекът долу ѝ каза здравей.
- Извинете,госпожице, не исках да ви уплаша. - извини се прегърбен старец, облечен в дебело кожухче, напук на високите температури отвън.
- Просто търся една книга.
- Коя книга, господине? - попита го тя,докато слизаше внимателно по стълбата.
- Там е проблемът. Малко съм старичък вече и не помня. Но ако видя първите няколко реда от нея ще се сетя на момента.
- Осъзнавате,че тук има хиляди книги, нали? Трябва да прегледате всяка една по отделно.
- Възможно ли е?
- На теория - да. Ваше право е да разглеждате колкото си поискате. Само ме викнете, когато стигнете до рафтове, които не достигате.
- Благодаря.
Дядото избърса челото си от потта, избила заради жегите и закуцука към най-близкия му рафт. Отвори една книга и я зачете наум. Затвори я след секунда-две. Последва нова. Още една. И още. Отваряше ги и ги връщаше на местата им като машина. Явно наистина търсеше нещо определено. Вероника се почувства гузна за този клет човечец, можеше да си представи какво би ѝ било на нея, ако забравеше любимите си книги. Искаше да му помогне някак, ала как?
- Мога ли да ви бъда от помощ? - попита го плахо тя.
- Винаги можеш да търсиш с мен,дете. - каза ѝ благо той. Очите му бяха целите воднисти, почти побелели, но въпреки това успяваше да различава буквите по страниците.
" Сигурно е изчел стотици пъти повече книги от мен." - помисли си момичето.
Тя започна да отваря книга след книга и да му чете първото изречение. Дядото кимаше отрицателно след всяко едно от тях, докато той самият разгръщаше нови корици. Изглеждаше угрижен. Сякаш имаше истинска, непреодолима нужда да намери книгата.
- Защо точно тази книга, господине, ако мога да попитам? - престраши се да разбере Вероника.
- За да си спомня.
- Какво да си спомните?
- Всичко. - той вдигна поглед от поредната книга и я погледна право в очите. - Това е любимата ми книга дете. След като изгубих паметта си, единственото, което мога да си спомня е,че обичах тази творба. Нищо друго. Затова и я издирвам от тогава.
- Кога се случи това?
- Преди трийсет и четири години, дете. От тогава съм никой. Не познавам семейството си, не зная къде живея, нищо не знам. Събудих се в някаква непозната болница и просто ме изписаха. От тогава живея на улицата. Дори името си не знам, но може да ме наричаш Сам. Така ми казват момчетата от съседните кашони.
- Кашони ли?
- Да не мислиш,че мога да си позволя хотел. Кашонът пази от вятър, понякога и от дъжд, ако имаш късмет. Не го подценявай.
Вероника въздъхна тежко. Срещу нея стоеше клетник с неясно минало, неизвестно бъдеще и наистина побъркано настояще. Искаше ѝ се да му помогне. Но как да помогнеш на човек, който дори не знае кой е.
- Ще търсим, докато не я намерим.
- А, няма да се учудя, ако не успеем, момиче. Толкова години я няма,свикнал съм.
- Ще успеем, обещавам ви!
Той я погледна отново с белия поглед и продължи да разлиства. Имаше много неизказани неща в очите му, Вероника можеше да ги види, ала не и да разбере. Тази книга можеше да представлява спасение за нечий живот, а тя нямаше ни най-малка идея как да я открие.
Свечери се.
- Става късно,дете, по-добре да си ходя. Ще дойда пак утре, става ли?
- Разбира се. Елате.
Вероника го изпрати с поглед. Прегърбен, куцукащ, едва виждащ...дори и да успееше да му помогне, имаше ли смисъл? Бе изживял толкова години без да знае самоличността си, а сега беше грохнал, на ръба на живота. Толкова спомени беше изгубил и още толкова беше изпуснал, с всичките си близки и приятели. Една човешка трагедия, подходяща дори за сюжет на книга. Наистина мрачна, но реална човешка история. Стана ѝ тъжно.
 Днес трябваше да отиде на вечеря у родителите си. Баща ѝ беше се обадил по-рано през деня,а на него не можеше да откаже. Тя затвори библиотеката и се запъти натам. През целия път си мислеше колко злощастен е Сам. Как един човек, без паметта си е никой. Напълно ново бяло платно, без да има кой да рисува по него. Чувстваше се безпомощна.
- Ето го хубавото ми момиче! - викна баща ѝ, когато тя влезе в къщата. - Как беше днес работата, мила?
- Странна, татко. Всичко беше нормално, докато не дойде един тъжен старец. Загубил паметта си, търсеше някаква определена книга, чието име не помнеше. Наистина ми стана криво.. след всичките книги, които съм прочела, не можех да му помогна. Наистина ме хвана яд.
- За какво е търсел тази книга?
- Попитах го, а той ми каза просто "За да си спомня". Тъжно, нали?
- А,знам я бе.
- Кое ?
- Книгата. Нали каза,че се казва така.
- Не, той ми отвърна така, не знам как се казва.
- Когато бях млад, още преди да се родиш излезе такава книга. " За да си спомня. " Помня го добре, защото се вдигна голям шум около нея. Имаше големи очаквания, ала отзивите след публикуването ѝ не бяха добри. Писателят беше разкритикуван и след това всички забравиха за нея. Пробвай, може да намериш някоя останала бройка. Ако не ти, то кой би могъл?
Вероника спря да се храни. Заби поглед в чинията си и нотка на надежда заигра в нея. Струваше си да опита.
Тя се извини на родителите си,че трябва да стане и излезе от стаята. Веднага позвъни на свой познат, надявайки се той да ѝ помогне.
- Франк? Обаждам се за услуга.
- Ех, няма как си, какво правиш, ми направо на въпроса,а? - изсмя се отсреща Франк.
- Извинявай, просто съм напрегната. Можеш ли да ми намериш една книга. От преди доста години е, не знам дори дали има останали екземпляри. Казва се "За да си спомня."
- Ще проверя в архива.
- Благодаря ти.
Вероника затвори. Не ѝ се ядеше вече. Взе си нещата и с едно вяло чао си тръгна. Прибра се и потърси в интернет информация за книгата. Нищо не откри. Не разбираше как книга, която, по думите на баща ѝ, е била фурор преди да се появи може да остане без никакви следи в мрежата. Имаше нещо нередно, ала още не можеше да разбере какво.
Денят бе изморителен, затова реши да си легне рано, утре я чакаше ново търсене.
Събуди се от телефонно иззвъняване.
- Ало?
- Веро, Франк е. Намерих я. Отне ми доста време, но я открих в една библиотека в района. Била е голям хит навремето. Отидох още вчера да я взема и съм ти я пратил на работата. Дано ти помогне.
- Благодаря ти! Отивам веднага!
Вероника се усмихна. Дори не пи кафе. Облече се набързо и изскочи навън. Днес библиотеката щеше да отвори по-рано от обикновено. Хвана такси наместо градския и стигна в седем часа там. Портиерът едва гледаше.
- Мис Вероника, има колет за вас.
- Да,знам, Джилингър, благодаря ти.
Тя разкъса пакета нетърпеливо и извади старата книга. Изданието беше в невероятно окаян вид, но се четеше. Тя разлисти и зачете.
Книгата разказваше за педантичен сериен убиец, който похищаваше жертвите си по неопределена схема. Не ставаше ясно защо го прави и дори как. Просто разбъркани мисли за един побъркан ум.
"Ето защо не е получила добри отзиви, аз дори не мога да схвана за какво става дума." - помисли си тя.
Всяка глава разказваше за различно убийство, без мотив или каквато и да била обосновка. Искаше да разбере как тази книга ще помогне на Сам да възвърне паметта си и затова започна да прескача страници.
След единайсет глави, пълни със злокобни убийства от главния герой Парх тя се почувства наново както преди - насред нищото, що се отнася до помощта ѝ към Сам. Защо тази книга беше така важна за историята на живота му? Дали просто я е чел много пъти и се е превърнала в част от ежедневието му? Дали покрай нея нямаше да си спомни как е разказвал глава след глава на близките си какво се случва? "За да си спомня." беше написана от някой си Дерек Джоунс. Написа името му в търсачката - без резултат. И творбата и авторът и бяха потънали в дън земя явно. С изключение на това копие, което държеше в ръце, ала и с, и без него резултатът беше един и същ.
Тя прелисти страницата. Глава дванайсета. Зачете.
" Тогава спрях да убивам. Не че това исках, просто нямах възможността. Бях предвидил следващото убийство безупречно, както винаги. Подготвих всичко и се заех за работа. Намерих я,стояща на една спирка в полунощ. Знаех,че ще е там, бях проверил графика ѝ. Нямаше никой не улицата освен нас. Приближих се и седнах спокойно. Тя дори не отрази съществуването ми. Извадих любимия си нож много внимателно, не че някой щеше да ме види, уличните лампи не светеха. Малкото светлина идваше от витрината на магазина зад гърба ми. Тя ми беше достатъчна. Станах и с рязко движение замахнах. Тя хвана ръката ми със светкавична бързина и някак обърна ножа към мен. Успях да я бутна и да възвърна увереността си. Замахнах, ала не уцелих. Тя побягна. Подгоних я по улицата без да се замислям, нямаше как да я оставя да ми избяга. Беше тъмно, но ясно различавах силуета ѝ. Дори не викаше за помощ, знаеше,че няма кой да ѝ помогне. Вече предвкусвах как разпарям плътта ѝ до кост. Усмихнах се невидяно, докато тичах.
И тогава ме блъсна. Буик със счупени фарове ме връхлетя като топовен залп. Не успях да реагирам. Паднах с тъп звук на земята и изгубих съзнание.
Когато се събудих ножът ми го нямаше. Лежах в някакво легло,а любезният доктор стоеше до мен и пишеше нещо.
- Докторе, какво се е случило?
- Не помните,нали? Нормално е, момче, преживял си тежък удар, дори ми е чудно как си жив. Късметлия си.
След три дни ме изписаха. Отидох веднага в библиотеката при Вероника, не можех да рискувам.."
Вероника спря да чете и замръзна. Вярваше в съвпаденията, но това я зашемети. Връщаше погледа си върху името ѝ , изписано с печатни букви и настръхна. Какъв беше шансът книга, писана преди да се роди да разказва за персонаж със същите име и професия като нея. Е, не чак толкова малък, но въпреки това.. тя се почувства не на мястото си.
Разтърси глава, избистри мислите си и се захвана да чете отново. Трябваше да разбере как свършва книгата.
Току отвори на страницата и трябваше да я затвори. Бързо скри книгата и се изправи.
- Здравей, Сам.
- Здравей, дете. Днес закъснях малко, но имам добро предчувствие. Дали ще я намерим?
Тя гледаше в избистрените му бели очи и не знаеше как да отговори. Спасението на паметта му бе на сантиметри от ръцете ѝ, ала вече не беше сигурна дали иска да му го даде. Реши да я дочете и утре да му я връчи. Един ден надали щеше да му навреди след толкова много години чакане.
- Хайде да търсим, Сам. - предложи му с усмивка тя.
- Хайде, дете. Нямаш представа колко бих бил щастлив да си спомня всичко.
Дали подсъзнателно нещо не го водеше при нея. Спомен от книгата за тази библиотекарка, която явно беше близка на Парх. Дали някое кътче в ума му не пазеше тази нищожна част информация, довела го именно тук, именно при нея. Дали и двамата не деляха една съдба и той подсъзнателно да се свързваше в Парх, също като него изгубил паметта си.Съвпадения.
- Нищичко ли не си спомняш, Сам? Нищо от книгата?
- Не, дете. Искаше ми се, ала не мога... Колкото и да напрягам ума си, не успявам. - сълзи потекоха по очите му. Старчето падна на колене и зари ръце в лицето си. Зарида силно.
- Кой ли заблуждавам, минаха толкова години... Никога няма да си спомня.
Тя седна на земята до него и се опита да го успокои.
- Ще я намерим, Сам. - беше на косъм да му я даде и сега, ала любопитството ѝ беше по-силно.
- Обещавам ти.
Той вдигна погледа си и избърса очите си с ръкав. Посъвзе се и с нейна помощ се изправи.
- Може и да си права. Нека продължим.
Търсиха цял ден. Безуспешно, разбира се. Тя добре знаеше,че единственото копие на книгата стои в чекмеджето на бюрото ѝ. Нямаше друго тук.
- Е, и утре е ден, предполагам. - каза след часове прелистване Сам.
- Така е, Сам. Утре ще дойдеш пак, нали?
- Разбира се, дете, ти ми помагаш толкова много, чак се чувствам длъжен да бъда тук.
За първи път той се усмихваше. Вероника му отвърна. Старецът се обърна и закрачи към изхода. Отново бе станало вечер. Младата библиотекарка понечи да му каже чао, ала нещо в нея в спря. Една провокативна мисъл се роди точно в този момент в главата ѝ и тя ѝ позволи да оживее.
- Парх? - каза тя плахо по посока на Сам. Той не помръдна.
Вероника си отдъхна, беше така доволна,че си е въобразила всичко. Как можа въобще да си помисли,че този дядка е хладнокръвен сериен убиец? Многото трилъри бяха промили мозъка и до явна степен,в която всичко, което видеше се превръщаше в хипотетична кървава сцена.
- Какво каза,дете? - Сам недочуваше, а и му отнемаше време да извърши действията, които мозъкът му нареждаше.
- Нищо, Сам. Говоря глупости.
- А, ти пък. - засмя се старчето. - Е, хайде , до утре, дете.
- До утре, Дерек.
Тя не усети как се изплъзна грешното име от устата ѝ. Поредната налудничава идея, която дори не беше обсъдила със себе си.
Сам се обърна за втори път.
- Какво каза? - попита я със сериозен глас той.
- Дерек. Дерек Джоунс. - не знаеше защо го прави, но и не можеше да контролира действията си.
Очите на Сам изгубиха белия си отенък. Станаха сякаш изумрудено зелени и той се взря в нея без да продумва.
- Вероника..
- Откъде знаеш името ми, Сам? - трепереше без да осъзнава защо.
- Сам ли? Кой е Сам?
- Не си играй игрички Сам, не е забавно. - едва говореше.
- Вероника...- продължи с басов глас той. - Избяга ми на онази спирка. Помниш ли? Беше тъмно, бяхме само аз и ти. И ти ми се измъкна. - Дерек не отлепяше очи от нея.
- Няма да се повтори, помни ми думите. Но не тук, не и сега. Не те съветвам да стоиш навън го късно обаче.
Очите му възвърнаха белия си цвят. Дядката я погледна учудено и изхълца. Отново се обърна с гръб и закуцука към изхода. Затвори вратата след себе си без да казва нищо повече.
Вероника трескаво извади книгата и затърси страницата, до която беше стигнала. Не искаше да повярва какво беше видяла и чула току-що. Ужасът по лицето ѝ би разтревожил и най-коравосърдечния баща. Скъса няколко страници в бързината,но накрая намери това, което търсеше.
" ... не можех да рискувам. Не помнех почти нищо, но явно все още знаех къде се намира тази библиотека. Влязох, блъскайки вратата с все сила. Срещу мен стоеше млада библиотекарка, ала тогава дойде реалния проблем. Не можах да позная дали това е тя. С бясна скорост мозъка ми забравяше всичко, което някога съм знаел. Момичето стоеше учудено без да продумва.
Аз я гледах, тя ме гледаше.
- М-м-мога ли...да ви помогна с нещо? - престраши се тя.
- Как се казваш,дете?
- Вероника. Защо?
Хубавото на тези стари библиотеки е,че рядко има хора в тях. Никой не чете вече. Всички са заети да живеят живота си, наместо този на някой друг в книгите. Този път не успя да ме спре. Нямах нож, та се наложи да използвам ръцете си. Оставих я да лежи бездиханна на бюрото.
Не обичах да оставям недовършена работа."