Въпрос на гледна точка

Знам,че е странно, но аз помн я как се родих. Помня дори неща от преди този момент. Всичко пазя в ума си. Ще ви разкажа.

Първото нещо, което си спомням е как някаква огромна, груба ръка пълнеше тялото ми с всичките ми вътрешности. Натъпка ги с вяло изражение, да ръцете също могат да изразяват отношение, след което ме пусна в утробата,от която трябваше да изляза на бял свят. Не чаках много. Всички казват,че ги е вадил доктор, но аз просто си излязох. Беше наистина лесно, сякаш тупнах през отвора без никакви усилия. Звучи налудничаво, знам. Но така си беше, не може всички да са еднакви. Не болеше, поне това зная със сигурност.

Веднага след това ме сложиха в някаква стая, цялата пълна с неща, приличащи на тави, пълни с такива като мен. Малки, безпомощни бебета, готови да изживеят живота си. Никое от тях не плачеше, отново мисля,че това е мит. Защо да плачещ след като трудното е минало и просто трябва да порастеш , за да изпълниш ролята си в този живот. Лежахме си удобно известно време, без дори да си говорим. Всеки явно се беше замислил за бъдещето си, за съдбата, за всичките неща, които някои твърдят,че знаем , ала... право да си кажа, нищо нямах в главата. Знаех само какво съм и че ми е горещо. Нищо повече.

Наистина беше много топло в тази стая. Не знам дали съм си въобразявал, но усетих,че мога да се изпотя дори. Може би всички излъчвахме топлина и тавичките се загряваха. Какво ли съм знаел, тогава, бях просто бебе. Нищо неподозиращо парче плът, изгарящо от нетърпение да види целия свят. Чудех се как ли изглежда всичко отвън. Не бях виждал нито слънцето, нито облаците, че дори майка си не бях видял още. Всичкото ми познание за планетата се събираше в информацията за тази задушна стая.

И там не стояхме много време. Дойде момент,в който мен и другарите по съдба ни изписаха. Едвам гледах, когато за първи път видях изгарящата жълта топка на небето. Беше красиво, но не можех да задържа погледа си за много дълго. Започнах да се оглеждам. Всичко беше красиво. Имаше някакви намусени дървета, всякакви животни си играеха около мен, въздухът беше наистина приятен за дишане. Не ме сложиха веднага в количка, както би предположил някой. Може би семейството ми нямаше пари за такива удобства,та се наложи да пътувам към вкъщи натъпкан с още безброй бебета в някакъв микробус. Не беше приятно. Някои се опитваха да сдържат плача си, но на мен ми беше все тая. Че какво като съм бебе, трябва да рева постоянно ли?

Когато пристигнахме в новия ми дом, осъзнах най-важното нещо. Аз нямах родители. Така де, имах, но сега..от този момент нататък – нямах. Бяха ме изоставили на произвола на съдбата, пращайки ме в някакъв дом за деца като мен. Стана ми тъжно за момент. Толкова ли бях студен обаче, че пак не пусках сълза. Може би бях наистина здраво малко изчадие. Не можех да разбера защо някой би изоставил детето си веднага след раждането му, ала кой съм аз,че да ги съдя. Абе, точно аз трябва да го правя! Но и да хленчех, никой нямаше да ми обърне внимание. Нищо нямаше да се промени. Това беше реалността,а аз бях по средата на бездомието в нея. Защото дом ли е мястото, където има поне стотина като теб? Всеки блъскащ се,да намери мястото си. Всеки искаше да преуспее. Да пробие в живота. Да разбие стереотипите,че такива като нас са хора за енократна употреба. Малко успяваха обаче.

Като поотраснах ме изпратиха на първата ми работа. Казваха ми,че е много важно за всички, които нямат шанса да дойдат, аз да успея да изпълня задачата си. Нямах си никаква идея какво искат от мен, но щом трябваше, щях да изпълнявам.

Натъпкаха мен и останалите бебешоци отново в същия микробус и ни закараха някъде. Не зная къде, защото нямаше прозорци в колата, но определено пак беше топло. Когато ни пуснаха през задната врата навън, аз се изумих. Видях морето за първи път. Някакъв грозно ухилен чичка, на който липсваха няколко зъба, ме хвана в ръце и взе да ме подхвърля. Не бях доволен. Не обичах да ме третират все едно съм някое безпомощно новородено. Грозникът спря, сякаш ме чу как недоволствам и взе да ме оглежда. Обръщаше ме от всички страни и цъкаше с език. Почувствах се некомфортно, какво разбираше той от живота? Защо всички ме съдеха, казвайки,че ставам за едно единствено нещо? Не можех ли да бъда нещо друго, мамка му?!

 Взеха някои от нас, други върнаха обратно в автомобила. Бях разочарован. Дори и да не знаех какво искат от мен, явно не бях добър и в единственото предполагаемо нещо, очаквано от мен. Изпсувах. Никой не отвърна на ентусиазма ми. Дървари. Като са вкиснати,че не са си свършили работата,та какво? Дай да ревем, бебешката.

Не ни върнаха в дома, което ме обнадежди,че все пак ще ме вземат на работа. Колата пътува доста дълго, по едно време ми се стори,че се качвам на самолет дори. Този път пътуването беше по-продължително. Доста по-дълго, заспах на няколко пъти дори. Бях прав, наистина бяхме пътували и във въздуха. А аз бях проспал почти всичката забава, кеф,а?

Качиха ни в някакъв джип без покрив ,та успях да поразгледам. Изглеждаше сякаш съм в Африка. Не си бях помислял ,че някога ще дойда тук, при това безплатно. Но явно работата си знаеше.. работата. Настроението ми се пооправи, когато усетих,че джипката спира. Свалиха ни,мен и другите недоносчета и ни заведоха в някакъв лагер. Изглеждаше като бунтовнически щаб. Навсякъде имаше хора с автомати и прочие. Кървища, кал и пот. Грозна гледка. Какво пък щях да правя тук.

Някакъв различен чичка, този път дебел и черен,със златни зъби преценяваше дали съм годен за работа. Не беше така арогантен като миналия нещастник, но пак се държеше все едно съм умрял вече. Все едно знае,че нямам място на тази планета. Изпсувах, но този път наум – не исках да рискувам да ме изпратят обратно в дома.

Изпратиха ме да се бия доста скоро след контролния преглед от златозъбия. Досега не го бях правил, но колко ли трудно щеше да е да убиеш човек? Аз бях кораво келеменце, нямаше да се дам лесно. Противно на това, което виждах навсякъде, аз явно бях част от някакъв специален отряд. Наместо да се бия директно с враговете ни, мен ме сложиха в някакъв тунел. Приличаше на оръдие. Кой умопобъркан изстрелва деца срещу противниците си,за Бога?

Когато усетих,че ще ме изстрелят, стиснах зъби. Замижах, защото не знаех какво ме очаква.

Тогава някаква огромна сила ме изтласка от тъмнината и ме запрати по посока на нищо неподозиращ вражески войник. Летях с бясна скорост, без да мога дори да си поема въздух. Ако бях женчо, със сигурност бих заплакал. Но не и аз!

Забих се със зверска сила право в сърцето му. Усетих как разкъсвам кожата, преминавам през туптящото сърце и се забивам в една вече пукната кост, някъде на гърба му. Целият бях в кръв, насмалко да повърна. Беше ужасно.

Беше мъртъв. Аз бях жив, ала в плен на това издъхнало тяло.

Тогава осъзнах.

Никога не бях имал истински родители. Никога не съм бил предназначен на нещо различно от това, което току-що извърших. Никога не съм бил обречен на каквото и да е друго, освен да убивам.

Аз бях бебе на унищожението. Бях дете на войната. Бях малка пешка в армията на злото, причинило всяка война.

Аз бях просто един безсърдечен куршум, намерил целта си.