Зарчета

- Давай втората бутилка. - подвикна весело Краул.
- Давай втората бутилкааа. - пригласи му Морт ухилен до уши.
- Давам втората бутилка. Ето.
Пракх не споделяше ентусиазма им,но много добре знаеше,че вечер на зарове не може да мине без подобаващото количество пиячка. И то от любимата.
Живееха в порутен апартамент в покрайнините на Всемирия. Стените се люпеха, преди години може би бе имало тапети, но сега старите тухли се подаваха срамежливо тук и там. Подът беше осеян с празни бутилки, смачкани кутии цигари и чорапи. Гореизброените служеха като препятствия на щъкащите хлебарки. Състезаваха се сякаш между тях си в битка да достигнат отдавна мухлясалите останки от храна. Истината бе,че тримата рядко ядяха - парите стигаха най-много за стек и бутилки, но пък на кой му трябваше ядене с такава хубава гледка. Прозорците на стаята гледаха към градското сметище, над което се издигаха благоуханни нишки миризма на запалени гуми и пластмаса. Единият от прозорците постоянно изпадаше от пантите, което налагаше прилежното му окачане обратно, но само когато валеше. Иначе си имаха естествено проветрение , какво по-хубаво. Вратата често зееше широко отворена за допълнително пречистване на въздуха от тоновете дим и алкохолни изпарения - така или иначе, никой не припарваше тук. Никой представител на човешката раса, разбира се. Гарваните се бяха изучили,че тук се играе хазарт и често кацаха по перваза, захласнати по интересната игра.
А тя беше наистина простичка. Три зара, за толкова имаха пари, биваха хвърляни до болка в кокалчетата в една избеляла кутия от детски конструктор, като целта на всеки бе да достигне определена цифра. Не се гледаше кой е хвърлил най-много. Всичко зависеше от залога. Колкото заложиш, толкова трябва да хвърлиш, инак гориш. Интересното тук бе,че никой не печелеше от опонентите си. Играеха единствено, за да убият времето. Каквото загубиш, губиш го за себе си и то отива там.. в небитието. Този странен метод на игра бе възможен,защото не играеха с пари или цигари, дори с бобчета не залагаха. Цената на всяко хвърляне на керамичните кубчета бе съвсем нетрадиционна.
Всеки от тях си избираше спомен , който биваше щателно оценен от другите двама по скала от три до осемнайсет. Следваше хвърляне на заровете. Ако сборът се различаваше с повече от едно от оценката,то комарджията губеше тази част от мислите си завинаги. Ако сборът се различаваше само с едно от избраното чрез спомена число, то хвърлящият имаше честта да изживее наново в главата си всичко, което съдържа споменатото късче от паметта. Ако пък някой успееше с точност да уцели ранга на бленуваното, то тогава се случваше магията.
Докато другите двама учтиво изчакваха определеното време, третият, позналият, се пренасяше тялом и духом в определения спомен. Преживяваше всичко, от дъвченето на дъвката до най-съкровените емоции, усетени тогава, точно както го е почуствал тогава, с разликата,че беше със сегашното си съзнание. Пътуване на ума, необяснимо от съвременната наука. Нещо божествено, разразяващо се в една от най-мръсните и тъмни дупки на света. Дори хлебарките се спираха,за да усетят заряда на познатото число.
- Така ме боли главата, може ли да си строша празната бутилка в нея? - попита сериозно Краул.
- Не говори глупости. - също съвсем сериозно го скастри Пракх. - И мен костите ми пукат сякаш ще се счупят всеки момент, но не се оплаквам.
- Аз не се оплаквам, просто искам да си счупя шибаната бутилка в шибаната кратуна. - не мисля,че искам нещо невероятно.
- Давай да играем. - включи се Морт. - Няма време за глупости, ако изпаднеш в безсъзнание какво ще те правим, с Джими ли ще играем?
Джими бяха хлебарките. Да, всяка една се казваше така, беше по-лесно , наместо да измисляш имена на всички.
В добавка към окаяното им парично състояние и тримата страдаха от тежки физически болежки.
Краул имаше нестихващо главоболие вече повече от година. Все едно хиляди игли се забиваха в мозъка му всеки път, когато не беше пиян или надрогиран.
Морт страдаше от силно мозъчно разстройство, при което всяка нощ сънят беше кошмар. Унесеше ли се в сънища, започваше терорът. Тялото му започваше да се мята на всички страни, докато някой от другите двама не станеше да го плесне шамар,че да се събуди.
Пракх пък от дълго време избягваше да прави каквито и да е физически усилия, защото ставите му хрупаха по-зловещо от риданието на премазан в месомелачка хамстер. Каквото и да се захванеше да върши, неописуеми болки обхващаха цялото му тяло.
Ужас. И ментален, и физически. И за тримата,затова може би и се живееха заедно, помагаха си в тежките времена,пък и пиенето винаги е по-евтино,ако го делиш на три.
- Хвърляй вече. - подкани Морт.
- Хвърлям. - намусено му скръцна със зъби Краул.
- Чакай, бе! - спря ръката му Пракх. - Ами спомен?
- Вярно, бе.. Изключих за момент.Добре. Секунда... Как карах колело, когато бях на четири. Тогава бях наистина безгрижен.
- Единайсет. - каза светкавично Морт.
- Колебая се, но нека е единайсет. - подкрепи го Пракх.
Краул хвърли заровете. Първият се спря на секундата на цифрата четири. Вторият се позабави, докато се закове на петица. Третият се търкулна в една изгризана от вече мъртъв плъх пантофа. Във времето, през което Морт се протегна,за да го вземе, Морт си мислеше само как може отново да подкара старото си колело. С хубави гуми и спици, излъскано цялото,а той самият да е просто дете. Молеше се. Молеше се да е двойка.
Морт извади зара.
- Шест. - погледна тъжно той.
Краул въздъхна. Наля си нова чаша и отпи от рома. Нямаше вече колело, нито щеше да го помни, нито да го поиска отново. Пуф, просто така. Беше изгубено в небитието.
- Ти си на ред, Морт. - каза му усмихнат Краул. Нямаше причина да е разочарован, защото вече нямаше записан в ума си моментът,в който кара колело. Това и беше компенсацията за риска, който носеше играта. Дори и да загубиш, не си ядосан или тъжен, защото просто не помниш какво си изгубил. Нямаш и на идея какво сам си си отнел, затова пиеш, пушиш и се усмихваш. Затова и въздишките тук се наричаха "празни". Разочарован си за миг от това,че не си познал, ала докато го осъзнаеш,желанието вече е забравено.
Кой казва,че хазартът не може да бъде безопасен?
Там е и истинската хватка на играта. За да опазиш съзнанието си от тотална щета, трябва да умееш да си намисляш спомени, които можеш да си позволиш да загубиш. Ако се отплеснеш по бленуване на най-скъпите, рискуваш да затриеш част от себе си. Само най-тежките пиянски моменти стават свидетели на залози от калибъра на най-святото. Те са най-сладки,ако успееш да хвърлиш точния зар, ала най-пагубни ,ако не успееш.
Някой каза,че хазартът можел да бъде безопасен?

- Онова сладко гадже, сещате ли се, Серманта се казваше?
Двамата ахнаха одобрително.
- Искам споменът от сбогуването ни, наистина ми се ще да я видя отново.
- Тринайсет бих казал. - отсъди Пракх.
- По-скоро петнайсет. - предложи Краул.
- Нека е по средата? - погледна ги въпросително Морт.
- Нека. - отвърнаха в един глас те.
Зарчетата полетяха от ръката на Морт към измачканата кутия. Тупнаха едновременно, все едно се бяха наговорили.
- Пет, шест и.. - Пракх прекъсна броенето си,за да смачка един бърз Джими,запътил се към арената на заровете. - Пет, шест и две! Тринайсет. Ето,че някой си спечели малко време насаме. Не е пълен успех, но давай. Ние ще си пием.
Той и Краул си наляха нови чаши ром, докато Морт затваряше очи.
В едно единствено мигване той видя старата си приятелка в ума си. Не просто си го мислеше,а го усещаше. Осъзнаваше,че е далечно преживяване, разразяващо се само в главата му, но малка част от него работеше с магията на заровете. Той можеше да направлява себе си в спомена, да говори, да я почувства ,дори и наполовина, още един път.
- Здравей. - продума Морт плахо.
- Здравей. Знаеш ли защо съм тук?
Той знаеше, ала споменът не би му позволил да го каже. Дори и осъзнат, той нямаше пълен контрол над ситуацията, нямаше как да ѝ каже да остане.
- Не. - излъга умът му.
- Заминавам. Зад океана, полетът ми е след час. Исках да е възможно най-безболезнено, та затова така.. Надявам се да ми простиш.
Тя го прегърна,а обратно в стаята Краул и Пракх наблюдаваха как Морт обгръща въздуха с ръце. Изражението на лицето му по никакъв начин не издаваше,че е безнадежден пияница, живеещ в съжителство с още двама като него, дузина хлебарки, ято гарвани и някой и друг изгладнял гризач.
Морт пусна Серманта и я погледна за последно.
- Ще ме помниш, нали? - усмихна му се несигурно тя.
- Винаги. - каза ѝ обратно Морт и затвори очи.
Пуф.
Беше отново в стаята. Ококори очи и разтърси глава.
- Мамка му, трябва да престана да залагам този спомен. - засмя се той. - Някой път няма да уцеля зара и ще стане мазало. Не бих си простил да я забравя.
Това и беше проклятието на всички тях. От както бяха открили този тип залагания, те живееха в постоянната битка между желанието и страха. Импулса да видиш всичко, което те е изградило като човек, всичко, което си ценил и цениш, всичко, за което те е грижа. А от другата страха, тромавия, прегърбен, куцукащ, ала смъртоносен страх да не изгубиш всичко заради едно грешно превъртане на зара. Това бяха истински комарджии. Те рискуваха парченца от собствените си животи в размяна на най-скъпото - да ги почувстват още един път, преди да отпият от рома.
И тримата си наляха нови чаши. Беше ред на Пракх.
- Купата. - каза той, докато преглъщаше рома.
Другите двама го погледнаха втрещено.
- Как Купата,бе, Пракх? - учудено повтори Морт.
- Че това е много важен спомен, бе, друже. - включи се Краул.
Като бивш футболист, спрян от игра, когато докторите бяха открили заболяването на костите му, вдигането на Купата на страната беше адски ценен спомен за Пракх. Досега не беше го залагал, но явно.. за всичко си имаше време. Играеха от доста месеци тази игра и повечето им "безопасни" спомени бяха на изчерпване. Явно бе,че Пракх, изморен от бездейното им ежедневие искаше да се зареди с нови сили, да си спомни славните времена преди да продължи със заровете. Но на каква цена?
- Решил съм го, не ме разубеждавайте. Оценка?
Гледаше ги строго, без капка колебание.
- Щом си го решил... - поде Морт. - Аз давам седемнайсет.
- Няма да споря. - наведе глава Краул.
- Благодаря ви.
Пракх хвърли зарчетата без да гледа. В момента на хвърлянето си мислеше единствено за гола, който вкара на финала на турнира, вече предвкусваше еуфорията от вдигането на трофея.
Камъчетата на хазарта паднаха с тъп звук в кутията. Пракх отвори очи.
Една двойка. Две двойки. Три двойки. Къде беше седемнайсет, къде беше шест.
Пуф.
Нямаше и помен от Купата. Пракх погледа заровете, пък отпи отново от чашата. Нямаше защо да се ядосва, не помнеше дори най-важния гол в кариерата си вече. Краул и Морт гледаха вцепенено кутията и не смееха да продумат. Нямаха право да му казват какво е изгубил, такива бяха правилата на играта. Ако се изпуснеха, рискуваха да му причинят противоречива мозъчна битка, в която умът му щеше безкрайно да опитва да си спомни онзи момент, ала без успех. А това би го докарало до чиста лудост.
Приятелите му надигнаха чашите и поклатиха глави. Животът продължаваше, с или без ценните забравени спомени.
Вечерта продължи с допиването на третата бутилка ром, придружена от малко тютюн, който откриха напъхан в пакетче под крака на масата. Краул и Морт си поделиха цигарата, докато Пракх гледаше през дъното на празното шише ром. И пиенето беше свършено, точно като проиграните късчета изживян живот.
Докато изпиваха дажбата си алкохол за вечерта, тримата не познаха почти нищо.
Краул хвърли една десетка при намислено единайсет, та успя за пореден път да изживее как се дипломира с отличен от университета, но толкова. Това беше хем скъп, хем безопасен за него спомен. Така и така, в момента не бе дори близо до академично процъфтяване, та този момент му служеше като перфектната опция, когато не му върви зара. И да го загубеше, можеше да мине без него. Познаеше ли обаче, емоцията в очите на родителите му в онзи момент беше несравнима.
Краул бе известен с това в стаята. Интелектът му беше изключително силно оръжие, дори и в тези покварени дни на отравяне с алкохол и изпарения от сметището. Смятан за един от най-светлите умове на нацията навремето, той бе захвърлил образованието си,за да следва мечтаната си работа. Не обсъждаше никога с другарите си дали съжалява, но те добре знаеха,че второто му поприще не му бе донесло такъв успех, какъвто би могло да даде първото. Но никой нямаше интерес да бърка в стари рани.
Морт,от друга страна, цял живот бе лентяй. Дори и страшно запален по книгите и световете в тях, той така и не се бе захванал за някаква реална работа. Занимаваше се с различни неща през годините, от водопроводчик, през барман, та до помощник футболен треньор, ала нищо не му се отдаваше така, както да мързелува. Заради последната му работа може би се разбираше така добре с Пракх, все пак имаха допирни точки в това начинание, но докато Пракх бе наричан велик футболист преди десетилетия, Морт беше работил в тази сфера, просто защото му трябваха пари. А пари без стабилна професия малко хора можеха да вадят.
С напредването на въздуха в бутилките ром Краул, освен че спечели наново завършването си, изгуби две изгори, един приятен ден в аквапарк и старият си домашен любимец - кучето Кранко. На Морт, след успеха със Серманта, грам не му вървеше зара и трябваше да се сбогува завинаги с чичо си Дред, две котки , един ден на вилата в планината и един скок с бънджи.
Пракх,противно на тежестта на първото си желание го караше полека, та наложи на съзнанието си да каже чао на три колосални пиянски вечери от младините и един недоизяден сладолед.
Оставаше му последно завъртане на заровете,защото съдейки по празните бутилки, то щеше да даде край на тазвечершната сесия залагания.
- Когато избягах от къщи.
- Какво? - едва не се задави Краул.
- Искам да си спомня това. Как стоях пред родителите си и им казах,че напускам вкъщи. Бях едва на седемнайсет,а те не ми проговориха с години. Искам да се върна там. Искам да им кажа всичко, което тогава не можех. Знам,че не мога реално да върна времето назад, но поне искам да знаят, че ги обичам.
- Осемнайска. - дори не се опитваше да го раздума вече Морт.
- Същото. - преглътна тежко Краул. - Сигурен ли си, Пракх?
- Да. Не помня какво съм изгубил, но имам усещането,че доста се лигавя тази вечер. Време е да започнем да залагаме силно.
- Така да бъде. Но след тази врътка спираме за днес!
- Добре. Подай ми зарчетата.
Бившият футболист "разбърка" заровете в дланта си преди да ги хвърли. Събираше сили. Представяше си ги като три горди шестици, гледащи го от кутията. Досега не беше залагал нещо толкова важно. Дори и да не го знаеше, другите двама бяха сигурни.
Замахна и хвърли кубчетата на късмета. И трите зара се удариха в стените на картонената арена и се завъртяха в няколко секунди на потрес.
Туп. Една шестица.
Туп. Втора.
Третият зар все още се въртеше на единия си ръб, все едно не го лови гравитацията.
Най-накрая падна до своите събратя.
Туп. Шестица.
И тримата се ухилиха до уши. Краул извика от кеф, докато Морт ликуваше в някакво изкривено подобие на танц на победата. Всички се радваха, това бе чарът на играта. Загубиш ли - губиш част от себе си. Победиш ли - докарваш радост на всички, защото всеки знае колко е ценно да изживееш наново нещо съкровено.
Пракх затвори очи. Този път той не остана в стаята, както Морт по-рано вечерта. Рискувалият най-ценния си спомен изчезна за момент от очукания си стол в боклукчийницата и се пренесе на едно от любимите си места. Верандата пред семейния дом.
Седеше на пейката, докато баща му го гледаше строго от люлеещия се стол. Майка му бе хванала таткото за ръката и ридаеше.
- Ако си тръгнеш сега, не съществуваш за мен! Аз нямам син, ако той не иска да живее тук с нас! - викаше старшито.
- Татко. Татко спри за момент и ме погледни.
Пракх знаеше,че има ограничено време, но всичко изглеждаше така реално, сякаш никога не бе живял в онази дупка,а винаги е бил тук. И никога не си е тръгвал.
- Татко, съжалявам,че трябва да направя това. В момента дори не го искам, ала трябва! Чуй ме!
- Как така не го искаш, но пък трябва? Как ?! - успя да извика през плача майка му.
- Вижте, най-важното,което трябва да знаете е,че ви обичам! Повече от всичко на света. Така е, наистина! Просто трябва да продължа по пътя, който съм си избрал. Не искам да плачете, не искам да тъжите,  всичко ще бъде наред. Ще изградя собствен живот, ще имам свое семейство и ще ви идвам на гости. Но първо трябва да постигна целите си. А за да го направя, трябва да се махна от тук.
Пракх осъзнаваше,че нищо от плановете за семейство и успешен живот не се е сбъднало в бъдеще, но нямаше сили да го каже на родителите си. Искаше да са спокойни и да го пуснат с усмивка на лицето, а не както преди години, с крясъци и безброй сълзи.
- Моля ви.. умолявам ви, разберете ме. Аз винаги ще бъда вашето момче. Запомнете го. Аз никога няма да го забравя!
Знаеше тежестта на тази заръка. Бе я подложил на тест, когато заложи спомена на игра със зарове.
- Обичам ви... - самият той се разплака.
Баща му спря да вика. Майка му избърса очите си от сълзите. И двамата се усмихнаха тъжно насреща му.
- Добре, момчето ми. - склони най-после баща му.
- Само ни обещай едно. - продума майка му.
Пракх усещаше,че времето на спомена изтича, чувстваше как мръсотията на квартирата му го дърпа назад.
- Обещай.. че ще се върнеш, сине.
- Обещавам. - едва пророни Пракх, докато времевата фуния го засмукваше. Последното, което видя, бяха усмивките на двамата му родители, махащи му за чао.

- Пракх! Пракх ! Спри се,бе, човече! - чифт ръце го тресяха, явно бе изгубил съзнание от пътуването. Все пак нямаше обучение как да преживяваш наново физически цели спомени.
- Пак си мяташ ръцете като полудял, докато спиш! С тия болни стави ще си докараш фрактура някоя нощ, момче! - докторът викаше толкова силно,че Пракх усети отново хилядите игли,забиващи се в мозъка му. Усещаше всичките си болести на едно - и главоболието, и костите, и терорът от сънищата. Сякаш щеше да се пръсне.
- Майко? Татко? - хвърляше въпросителни във въздуха той, докато очите му шареха по белите стени.
- Сестра, успокоително, веднага! Пак бълнува за семейството си.... Всичко ще е наред, Пракх, сега ще те превържа с коланите, за да не си счупиш нещо, докато спиш. Успокой се, момче, лекарството ще подейства за нула време. Всичко ще е наред.

В стаята на психиатричната клиника нямаше и следа от мръсотия и бутилки ром. Само един смел Джими се разхождаше около леглото на "окования" Пракх, напомнящ за деградацията на онази измислена стая до сметището.