Вдишай дълбоко

  Поемаш дълбоко въздух, вдишваш яко и затваряш очи в очакване на удара. Праска те почти мигновено и трудно може да се опише. След друсането се чувствам променен из основи.. мога да бягам без да се моря, да ям като прасе, да пиша, докато не ми се деформират пръстите, да чукам като животно. Ставам друг, пак себе си, но обърнат през призма сякаш. Неправилна, изкривена призмичка, която ме прожектира пред очите на всички учудени хора около мен. Знам,че най-вероятно не е правилно, нито здравословно, но кои сте вие, че да решавате кое какво е?

- Хайде, да ритаме,а? Не сме играли от доста време.

- Ако ме изчакате, ще се включа.

- Пак ли,бе?

- Отново,да. Имам нужда.

- Имаш ти, изкривявания в мозъка имаш..

- Може и така да е, но нали си е мой, какво те бърка теб?

- Аре, отивай по-бързо, че ще стане много студено.

Набирам номера и звъня. След отрицателно време съм на уреченото място и си взимам дозата. Вдишвам и съм като нов. Хвърча към игрището направо. Вкарвам единайсет гола и се прибирам изпотен, но не и изморен. Къпя се и изяждам половината хладилник. Преносно и буквално, както искате го разбирайте. Имам адски много енергия, а няма къде да я изразходя, братче. Бия стената, скачам, викам. И пак съм преизпълнен. Дрога, иди я разбери.

По някое време започва да ме пуска и осъзнавам колко съм изнервен. Мога да си взема още по всяко време, но, ако някога свърши? Какво ще правя, ако съм прекалено закачен вече? Усещам колко ненаситен ставам и знам,че трябва да се въздържам. Нужно е, за да не ме прояде отвътре в някой мразовит ден.

Разсейвам се с други занимания и не мисля за дози. Пиша много. За всичко в масивни количества. И в това начинание нямам насищане, но то е безвредно. Поне засега. Няма опасност от заличаване на думите, така че тази ми мания е в безопасност. Докато тракам по клавишите, мозъкът ми ме дърпа със стегнато въже към порока, който се опитвам да потисна. Нашепва ми,че имам неизмерима нужда и скоро падам жертва на собствените си изтряскали копнежи.

Звъня отново. Две приказки и съм готов. Излизам, вървя, стигам. Вдишвам и се прибирам. Отново съм призматичен и мога да върша осемстотин и тринайсет неща наведнъж. Свръхчовек би казал някой. Свръхманиак.

- Дай да пробваме и ние, бе? – осъзнават колко съм продуктивен, искат и те да бъдат такива.

- Няма как, приятели. Съжалявам.

- Е, нямало как... Значи на теб да ти е кеф, а ние да се мъчим тук,а?

- Нали бях изкривен, какво стана?

- Не може ли и ние да сме изкривени?!

- Не може. Точка.

Поредната доза. След нея втора и трета. Предозирах.

Прибрах се на зиг-заг и едва успях да си стигна до леглото. Проснах се и всичко се въртеше пред очите ми. Трябваше да се фокусирам върху нещо, иначе щях да се пръсна от прилива на адреналин. Хванах лаптопа и започнах да пиша.

Шест часа по-късно бях на сто и шестнайсетата страница. Дори не помнех как съм започнал, не знаех и кога ще спра. Траках и се смеех лудешки на всяка трета дума, а никой около мен не смееше да ме прекъсне. Да гъкне дори. Сякаш бях затворен в капсула на вдъхновението и можех да наблюдавам всичко, което ме заобикаля, ала стоях изолиран от каквито и да е външни влияния. Божествено.

- Не мислиш ли,че е наистина вредно? Прекаляваш.

- Не прекалявам.

- Напротив.

- Не си бил на мое място, няма как да знаеш.

- Ти си луд.

- Луднал съм. Но това не ме прави по-голям грешник от теб.

- Щом си казал...

Имаше късче истина в тревогите, които бълваха по мой адрес. Хващах се,че мисля по-често за наркотика с всеки изминал ден. С всяко ново вдишване. Ако не си получех дозата, ставах болен и кисел. Не си говорех с никой, само тропах нервно с крак и си пуках пръстите. Полудявах ли наистина?

Всичко беше толкова по-лесно, когато бях под въздействие. Вървеше гладно и неусетно. И времето, и заниманията ми, и мислите. Бях прочистен,не усещах болка или тревога. Надвисвах се над забързания свят, препълнен с клети душици, и си водех бележки за всяка нова история. Не че ги използвах, бяха изключително пошли, но ми правеше удоволствие да сравнявам бляновете си с техните нервни кризи. Мечтател, попаднал в море от критици,а дозата беше единственото ми спасение. Отчаян ли бях, щом имах нужда от нея,че да съм завършен?

- Добре, кажи ни поне от какво се състои, интересно ни е?

- От всичко, което може да си представите.

- Бахти дрогата, братче... Тежка е значи?

- Понасям я. Заслужава си.

- Кажи ни поне как се казва? Можем ли да я намерим някъде? Колко струва?

- Само аз знам къде е. – усмихнах се скришно. – Безценна е. – вече бях с гръб към тях и държах телефона до ухото си.

- А как се казва?! Хайде кажи,бе!

Крачех без дори да мисля за тях, а адреналиновата ми бомба се приближаваше с всяка изминала секунда.

Никога не съм взимал дрога през живота си. Не ми и трябва. Имам нея. А тя.. тя си знае как се казва.

Маслини

Свивам си цигара и паля. Издишвам, а Ярникус си скубе косата.

Опитва се да спира да пуши,а аз продължавам да бълвам дим.

- Колко много искам да запаля!! Полудявам!

- Ми пали,де.

- Не, искам да издържа един ден поне. По-силен съм от тях!

- Ти си знаеш. – последна дръпка и гася в препълнения пепелник Густав.

Да, и предметите си имат имена, не е привилегия, отнасяща се единствено за хората.

Пет минути по-късно Ярникус е преполовил буркана си с маслини. Шейсет и седем, броихме костилките. Хванахме се на бас колко точно са. Но и двамата забравихме да дадем предположение, така че залогът се анулира.

Продължих да играя покер мързеливо, пушейки цигара от цигара, докато въздържателят щурмуваше хладилника. За времетраенето на два турнира, успя да изяде запасите за почти цяла седмица. Банички, патладжани, нарове, още маслини, лукчета и две кутии натурален сок. И два хляба с лютеница. И още малко маслини.

- Много е яко да си сит. Няма да правя нищо друго, само ще ям.

- И ще станеш двеста кила до три месеца.

- Да ставам, все ми е тая. Ще съм дебел, ще чета, ще ям, ше пия и няма да ми пука. Ще говоря каквото си искам на мацките и ще им се смея в лицата, като ме гледат недоумяващо. Може и да ги целя с костилки, кво?

- Ескалираш. Свий си цигара.

- Ц.

След два часа по масите във виртуалната зала огладнях. Можех да пуша и да не чувствам глад, но не съм толкова краен.

- Имаме ли нещо за ядене? – попитах на шега. Преди три дни изкупихме половината супермаркет все пак.

- М, има две филии хляб. И малко масло. Искаш ли?

Нищо нямаше, всичко беше изял. И маслините бяха свършили.

Изпръхтях уморено и се насилих да си облека дънките.

- Излизам да ям, да си взимам ли цигарите или ще успееш да се въздържиш?

- Остави ги, нямам проблеми, всичко е наред, не се тревожи! – скоростта,с която избълва всичките успокоения навигира ръката ми по-бързо от подплашен плъх в миризливо мазе. Прибрах тютюна в джоба си и си сложих качулката. Бургерите ме чакаха,а стомахът ми къркореше колосално.

- Пххх, как добре се наплюсках. Коремът ме боли, едвам стоя.. – смеех се от коридорчето, а Ярникус не ми отвърна с рутинния ироничен коментар. Зад вратата чувах единствено странно тракане, а когато отворих, го видях – гризеше бюрото си и трепереше, все едно е болен от треска.

- Кво правиш, бе?! – не знаех, дали да се смея или да го тикна в усмирителна риза.

- Ям. Гладен съм. Много съм гладен.

Внимателно го хванах за раменете и го откопчих от дървото. Сложих го да седне на леглото и го разтресох.

- Що ме тресеш? – гледаше ме с искрена почуда, все едно съм луд.

- Ядеше си бюрото. – отвърнах му с тъп поглед.

- Да, бе, точно. – засмя се той и скочи назад върху леглото.

- Не помниш, нали?

- Няма какво да помня, не се е случило нищо. В последните шест часа само лежа. Нито съм ял, нито съм се движил. Изучавам тавана, виж, имаме си пукнатина. Дали живеят малки, озъбени човечета там? А? Как мислиш?

- Сигурен съм, че е пълно с тях.

- Ей! Чувате ли ме?! Малки хораа, покажете се! – викаш с надежда, а аз губех своята собствена такава.

- Няма ги,а?

- Не те харесват, затова се крият. Ти си сит и безинтересен. Аз съм гладен като прасе, те ме разбират. Сега ще ми донесат маслини, ще видиш.

Изсмях се невъздържано и се проснах на леглото си. Ами,ако наистина имаше лилипути в тия дупчици? Дали някой от тях пушеха цигари,а други се опитваха да ги спрат?

- Раск, какво правиш тук? – блуждаещият погледм ме смачкваше, исках да се пръсна от смях.

- Лежа, Ярникус. Защо?

- Ясно,че лежиш, ама как се озова в Танзания с мен? Заедно ли пътувахме?

- В шибаната София си. – дори не го гледах вече. Просто говорех, осъзнавайки,че в главата му звуча като глупак.

- София ли.. интересно. Не съм идвал тук от много време.

- Полудяваш.

- Защо би твърдял такова нещо, друже? – вече и говореше със престорен, британски акцент.

- Защото живеем тук. Повече от година вече.

- Може и да си прав. Но е време за следобеден чай. Къде е чаят?

Взех джезвето и му го тряснах пред краката.

- Чай не пием вече. Има кафе. Има котлони. Има джезве. Направи си, вземи една цигара и пуши, защото след малко ще скоча през прозореца!

- О, наистина крайно, приятелю. Не го прави заради едните цигари. Искаш ли да ти помогна, да ги спреш?

Изпуших две наведнъж. Знаех,че трябва да го подкрепям, но имах нужда от никотинова енергия,че да насмогна.

- Гаден навик, добре,че го нямам вече. – мажеше си филия с нищо с помощта на въображаем нож. Признавам, интересно беше.

- Поне ти се откачи.

- Да, много съм доволен. Абе, изглеждам ли ти дебел? Май съм качил няколко килца.

- Напълно възможно е. Не забравяй, гониш двестата.

- Двеста? Да. Двеста маслини. Ти ли ще купиш или аз да отида?

- Тръгвам на секундата, спокойно.

Трябваше ми въздух. И дим. И никакви миниатюрни човечета от Танзания.

На връщане от магазина виждах всички хора като ходещи цигари. Клатушкаха се и ме молеха да ги занеса на Ярни. Лудостта заразна ли е?

- Взел съм ги половин кило. – отбелязах победоносно и тръснах пликчето на едното бюро.

- Подай ми ги тук, че изучавам замъка на тия малките.

Вече не бях сигурен,че трябва да се смея. Съквартирантът ми се беше вкопчил в тавана и се пресягаше с една ръка в очакване да му подам маслините.

- Хайде,де, нямам цял ден, пък и те са гладни.

Просто подадох плика и си пуснах да гледам безсмислени клипчета. Дори не исках да започвам да си обяснявам как е победил гравитацията. След няколко минути безмълвна комуникация, той тупна на пода и се ухили до уши.

- Вече мога да правя всичко. Адския кеф е, що не пробваш?

- Не мерси, и така съм си добре.

- Оле!

Ярни се хвана за главата в ужас,а аз се подготвих психически за новата вълна.

- Защо бюрото ми е върху леглото? Кой го премести там?!

- Леглото ти е зад теб. Бюрото е до прозореца. Размести ги онзи ден,че да не измръзваш, докато спиш. Не помниш ли?

- Ти ли го сложи там? Много смешно, няма що..

Сега пък ми се сърдеше. Можех преспокойно да снимам филм и да го продам за милиони. Но кой да се сети?

Мълчахме петнайсетина минути. Мозъкът ми се възстанови, но беше нащрек за новата вълна. Мисля,че започнах да свиквам.

- Смятам,че по-големият порок е не да ги почнеш,а да ги спреш. Носи по-голямо удовлетворение.

- Да, заедно с халюцинации, антигравитация и килограми маслини.

- Никое от изброените не е лошо. – отбеляза гордо Ярни с усмивка и изяде четири маслини наведнъж, заедно с костилките.

- Тук е много жега, мисля да поизляза.

- Излизай, аз ще поспя.

Помаха ми като малко дете за чао и излетя през прозореца. Ако не бях видял със собствените си очи как безпроблемно се рее във въздуха, щях да заклеймя всеки, който посмее да ми го разказва, за луд.

Запалих си цигара и се опитах да сдъвкам всичко, на което успях да стана свидетел през изминалите няма и десет часа.

Вратата се отвори с трясък и ме извади от унеса. И по-добре, щях да изпадна в несигурен транс, който можеше да ме превърне в маслина.

- Ооо, Раск! Как е, брат? – другият ми съквартирант влезе ударно в стаята.

- Не съм сигурен, Ган. Имам доста да ти разказвам.

- А, преди да си започнал, имам важен анонс!

- Ха, кажи какъв?

- Ще спирам цигарите! Яко, нали?

Взех целия плик с останали маслини и си го изсипах на главата. Запалих цигара и я издърпах на един път. Оставаха приблизително осем минути, докато започна да си говоря с малките хорица от пукнатините на тавана.

Ган ме гледаше недоумяващо,а аз стоях спокойно седнал на леглото си, миришещ на бутилка пресен зехтин.

Сесилия

  Обичах да се разхождам, но рядко излизах от убежището си преди да се е смрачило. Приятно ми беше да си говоря с хора, но малко от тях ми отвръщаха със същия ентусиазъм. Знам,че си има логична причина, но въпреки това се чувствам отритнат и ненужен.

Тъкмо бях засънувал как се разхождам посред бял ден и никой не ме гледа с погнуса, когато викове на негодувание ме събудиха. Токът в целия град беше изгаснал, а за мен бе непосилно да стоя свит на кълбо в негостоприемното си мазе. Имах нужда да си поговоря с някой, било то и за минута.

Изправих се с подрънкване на веригите, които опасваха дрехите ми от край до край, ставите ми изпукаха, кръвното ми падна леко, но бях готов за разходка. Кой знае кога пак ще мога да се разходя на спокойствие преди да е минало полунощ. Някои ще кажат,че и през нощта може да намериш интересни събеседници.. не го отричам, но какво лошо има в това, да потърсиш частица разнообразие в монотонния си живот на грозник?

Открехнах леко крехката дървена врата и се огледах. Пусто беше, явно всички се бяха хвърлили да търсят свещи и запалки. Или кибрит, в най-лошия случай.

Бавно заизкачвах стълбите на блока, който играеше ролята на моя резиденция в последните месеци като внимавах да не вдигам много шум. Железариите сякаш усещаха намеренията ми и в миг престанаха да издават звук, позволявайки ми да се движа без да привличам внимание. Спрях се за секунда в предверието на втория етаж и си дадох момент, да се насладя на настъпилата щастлива ситуация. Усещах брадата ми да се поклаща леко, подухвана от срамежливия вятър, успял да се прокрадне през някой отворен прозорец. Усмихнах се едва доловимо и продължих да стъпвам тежко, ала нечуто по стълбите. Изкачих всички етажи ,чак до последния осми, а там вече бях събрал смелост да завържа разговор с някоя сродна душа.

- Тук съм, тук съм аз сега, кой ще си побъбри с мен, деца? – пеех си весело и започнах отново да потраквам с веригите. Усещах как се влачат след мен, докато крачех от врата на врата.

Почуках на първата, но никой не отвърна. Свикнал съм да ме игнорират, затова пробвах отново, този път по-силно. Пак нищо. Част от мен се натъжи, но имаше още толкова много апартаменти,с толкова много врати, все някой щеше да откликне на призива ми.

Докато се прокрадвах внимателно в топлата прекръдка на тъмата, една случайна порта се отвори вдясно от мен. Ухилих се, радостен,че някой ме е чул, ала уви..

Насреща ми две ужасени момичета започнаха да викат, все едно са видели призрак. Изплашени от недъгавия ми външен вид, на мига затвориха вратата си, а аз със сълза в окото слушах как ключалката им изщрака от другата страна.

Никой не искаше да си поприказва с мен. Да послуша историите ми, да ме потупа по рамото и да ми каже нещо мило. Много пъти съм се чудел, дали въобще някой на този свят има нужда от мен. Дали има смисъл да продължавам да бродя в търсене на тези, които ще ме приютят и ще ме залеят с разбиране и любов.

Аз съм чудовище, зная. Откакто се помня съм такъв. Винаги съм бил различен от всичко, което дарява усмивка по лицето на човек. Но такъв съм се родил, как да се променя? Никоя операция не може да ме превърне в приятен за гледане. Обмислял съм го, но знам,че ефектът ще е нулев. Нито тренировки, нито диета могат да ме издигнат в очите на всички, които бягат в момента,в който ме зърнат. Безсилен съм срещу застопорените разбирания на обществото. Безсилен, а така пълен с енергия и желание да бъда чут. Не искам да се впиша,не.. никога не съм имал такова желание. Не и в свят, където някой като мен е низвергнат, само защото не е красив. Това е грешен свят, с грешни хора в него.

Изтрих сълзата и продължих да влача краката си. Едва два-три пъти съм се поглеждал в огледало, но ето,че стигнах до следващия такъв. Признавам, страх ме е да се усмихна на отражението си, носещо толкова стаена тъга и гняв, но понякога се изпускам. Стоях отпуснат пред един мръсен прозорец и в точките, които не бяха обхванати от чернилка, успях да различа демоничните си черти. Не бих го нарекъл лице дори. Чисто черни очи, черна коса.. черни зъби.

Не съм се къпал през живота си. Никога не съм имал къде, помня,че дори от детския приют ме гонеха с крясъци. Редките пъти,в които съм усещал водни капки по тялото си, се случваха в щастливите случайности, когато валеше дъжд през нощта,а аз спокойно си лягах на някоя затънтена улица и се молех облаците да отмият чернилката, сгушена дълбоко в счупеното ми сърце.

Почуках на следващата врата. Веднага чух крачки по пода отвътре и си позволих да усетя късче надежда. Рязко отваряне и запалена свещ право пред лицето ми.

- Махай се,бе! Изчезни от тук!

Физиономията ми се кривеше от непоносимостта на пламъка и омразата в гнева на мъжа, който сякаш искаше да ме убие. Непоносими гримаси на болка и разочарование раздираха лицето ми, докато онзи махаше с ръце,а аз се опитвах да се предпазя. С годините скитане по нощите, очите ми отвикваха от светлината на деня и в момента бях по-безсилен от наръган шест пъти в стомаха плъх. В известна степен дори приличах на такъв. Безформено изчадие, тръгнало по пътя на вечния отказ, изгубено в селенията на собствената си имперфектна същност. Сякаш бях нищо.

Намерих сили в измореното от криене тяло и побягнах. Тичах далеч от виковете, който ме заклеймяваха, далеч от негостоприемната врата. Далеч от всичко и всички. Носех се с невероятна за моето състояние скорост и не усещах дали ще успея да се спра. Исках да избягам и да се скрия отново в мизерното си мазе, да заспя хлипайки и никога повече да не изляза от там. Достатъчно негативизъм съм видял. Достатъчно зли думи съм чул по свой адрес. Предостатъчно от всякакъв вид неприязън, що може да се сетите. Кривото звено в китния ред, изграден от здрави човешки зъбни колела.

Аз съм бунище за скрап на хорските грехове. Препълнен с отрицателни емоции, на предела на пръскането. Дали,ако се спукам, от червата ми ще да потечат дяволи?

Блъснах се с все сила във вратата, отбелязваща края на коридора. Паднах и се ударих лошо, но бързо успях да се изправя. Исках да се махна от тук, но накъде да поемех? Обратно в избите, отцепен от редкия шанс да разменя приказка-две с несъществуващата сякаш, сродна душа?

- Много ти дрънкат веригите.

Лицето ми светна,а сърцето ми заигра на хиляди обороти. Малко момиченце стоеше на прага на тъмния коридор и се взираше в болните ми очи.

- Ти.. ти не мислиш,че съм грозен?

- Не. Защо да си мисля нещо такова?

Ангелският ѝ глас ме караше да се чувствам по-жив от всякога. Едно невинно създание, готово да общува с грозника, опасан с железата на омразата.

- Повечето хора ме приемат за такъв.

- Не си. Много си интересен дори.

- Благодаря ти, дете.

- Защо се скиташ из коридорите, когато всички са се изпокрили?

- Само в такова време мога да се покажа, без да ме е страх от нападки..

- Звучиш тъжен. И изплашен. Не трябва да се срамуваш от себе си. Сигурна съм,че си красив.

- Сигурна? Оценявам добротата ти, но погледни ме... не приличам на нищо.

- Аз не мога да те видя. – пророни момиченцето,а аз в миг осъзнах причината за безстрашието ѝ.

- За мен всичко може да бъде красиво. Дори нищото. Кой казва,че то не е по-прекрасно от нещото?

Изчистените от предразсъдъци думи на това божествено създание ме накараха да се почувствам по-щастлив отколкото някога съм бил.

- Нямаш представа колко много значи това за мен..

- Кое? – недоумяваше детето.

- Че си говориш с мен. Никой никога не го прави.

- Е, ето,че за всичко си има изключения! Днес я научих тази дума, много е хубава,нали? – широката ѝ усмивка ми вдъхна сили да повдигна целия свят.

- Аз съм Сесилия. Ти как се казваш?

Усетих разочарованието в душата ѝ, когато радостни викове из целия блок ме изпратиха обратно в мазето. Никога няма да го забравя.

- Токът дойде! Токът дойде! Светло е!

- Мрак. Името ми е Мрак... – шепнех,свит на топка върху неудобния под, а сълзите ми ме задушаваха до степен на пръсване.

И по земята се разтекоха дяволи.

Вселена без бръчки

Изморен съм и ми се спи.

Уморих се да ходя на лов за съблезъби и все да ми бягат на косъм. Майната му на яденето, правя го за тръпката.

Изморих се да търкам два камъка един в друг и да чакам нещо да припламне. Не ми пречи студа, просто искам да открия нещо невиждано досега.

Изморих се да търся скритите съкровища в новопостроените пирамидални гробници в пустинята. Нямам нужда от пари, ала обичам да събирам лъскави неща.

Уморих се да печеля войни,а след това да сънувам всеки един живот, който съм отнел. Не съм мекушав, но и аз нося душа все пак.

Уморих се да търся отговори на въпроси, за които дори църквата не смее да говори. Не заради прословутия смисъл на живота, просто така.. искам да зная всичко.

Изморих се да се местя от място на място и нещо все да не е наред. Да си номад е готино, но няма ли да намеря дома си вече?

Изморих се да търся свещени земи и символи, които ще спасят света, а тях все да ги няма. Интригуващо е, но всяко начинание с негативен краен резултат е натоварващо.

Уморих се да няма слънце през зимата, когато трябва да сгрее всяка простудила се душа. Наместо това, то се е скрило в някоя тъмна стаичка и играе сантасе с луната. И губи при това.

Уморих се от опитите да спася всеки несправедливо осъден на смърт от Инквизицията. Няма да спра да го правя, но вече и техните лица ме преследват, когато заспя, заедно с всички избити във войните ми.

Изморих се да споделям всичко научено с хора, които нямат ушите да го възприемат. Знам, че все някой ще се поучи, ала капка просветление в океан на незнанието е обречена на бавно и мъчително удавяне.

Изморих се да творя в желанието си да постигна перфектност. Да прокарвам четката по платното, да пиша симфонии, да издрасквам книга след книга, а да си оставам все така далеч от състоянието, в което мога да се усмихна на отражението си.

- Защо не спреш ?

- Нямам право да спирам.

- Какво толкова може да се случи?

- Времето ще започне да се движи наобратно.

Уморих се да пътешествам, надявайки се да намеря липсващото звено в така незавършената ми същност. Да виждаш нови култури е прекрасно, но тежестта от факта, че не принадлежа на място след място, ме смазва, чувам как костите ми пукат страдалчески.

Уморих се да бъда невидим за времето, докато всички около мен ми казват сбогом с последния си дъх. Нищо хубаво няма в това. Нищичко.

Изморих се да се боря за правата на онеправданите, удряйки се здраво в стената на властта. Пламъкът в сърцето, когато говоря за каузата е неповторим, но знаете ли как дамгосва, когато угасне от поредната неизмеримо голяма кофа ледена вода, излята върху копнежите ми?

Изморих се да изобретявам машини, имащи за цел да подобрят света, а по-късно да гледам как някой го разрушава с тяхна помощ. С моя,ако трябва да следим логическата нишка.

- Ако не спреш, ще се пръснеш от всичко стаено дълбоко в теб.

- Ако спра, светът ще се пръсне.

- Значи.. по-добре ти, отколкото той,а?

- Не обичам риторични въпроси. Наистина.

Уморих се да гледам към хоризонта,а все да изпускам мига по време на залез, когато слънцето присветва за последно преди да отиде да спи. Чакането и гледката си заслужават, но кой е удовлетворен от представлението, ако изпусне грандиозния край?

Уморих се да наблюдавам как светът се самоунищожава, а аз съм с вързани около тялото ръце. Да се бориш е зареждащо, ала борец с мъртва кауза прилича на клоун в очите на вселената.

Изморих се да си слагам червения нос и да се опитвам да разсмея всеки човек в залата, докато очите ми се спират на няколкото студени лица, извити по-скоро в негодувание, отколкото в топла усмивка. Да носиш смях е приятно, но да ти го хвърлят обратно в намацаното лице е съкрушително.

Изморих се да тичам до кварталната книжарница, нетърпелив да си купя новия брой на Дъга, а тиражът винаги да е изкупен преди да стигна. Да си представям новите комикси развива въображението, но когато го изчерпаш, какво правиш? Мечти и мисли не се продават в чиста форма.

Уморих се да говоря, когато искам да крещя. Да мълча, когато в мозъка ми е парти на милионите въоръжени с надежда мисли,а от звука на музиката им ме заболява цялото тяло. И то взе да пука стадалчески.

Уморих се да съм уморен, когато трябва да скачам от радост,дори за най-малките късчета щастие. Лесно е да си безразличен, но аз не съм такъв, а това създава летален парадокс в природата ми.

Изморих се да отбелязвам нови хилядолети,а да не съм променен дори с една бръчка по челото. Да си такъв като мен е чудо, но предпочитам да не знаех колко стара е всъщност човешката раса.

Изморих се да съм безсмъртен, когато мога да се радвам на истинските моменти на екстаз, знаейки,че може повече да не ги почувствам. Много биха убили, за да са на мое място, но, уви, никой не може да сложи край на пътуването ми по пътя към безвремието.

Уморих се да се друсам с наркотици, а да не достигам до този момент на прозрение, за който не един и двама са говорили с часове. Дори не ми е весело, никакво ми е.

Изморих се да играя покер,а последната карта винаги да ме прецаква. Обожавам картите, но кой скача от кеф, когато изгуби петстотин шейсет и три поредни врътки?

Уморих се да общувам с бебета на техния език, осъзнавайки колко по-напреднали са умствено от възрастните. Усмихвам се, когато говоря на бебешки, но се натъжавам всеки път, когато си припомня,че и тази фаза, както всички останали в израстването на човека, е преходна.

Изморих се да водя борба със себе си, без да мога да спечеля или да се предам. Да се състезаваш със собствените си постижения е най-добрия стимул, ала как мога да победя този, който става по-добър с всеки изминал век, наместо да отслабва?

Изморих се да съм гладен за паничка боб, а в магазина винаги да има останал само грах. Всеяден съм, но бобът си е боб.

Уморих се даасддфс;фйдфнладйбаслйдасдк;аслдйасдпоас;йдкласдкасдйк.

- Защо не пробваш да поспиш?

Уморен съм.

Изморен до мозъка на костите си.

А не ми се спи.

Изобретих кошмар

  Започнах пътешествието си по този път като изобретател. Не закачах никого, не исках призвания, не се борех за слава. Измислил съм какви ли не чудатости, от самоуправляваща се картофобелачка през говорещ телевизор,че чак до летяща кола. Всичко патентовах, но малко от творенията ми виждаха бял свят, произведени в масова бройка. Не го правех, за да помогна на света, вършех го, защото имах нужда да давам физически облик на идеите си. Те бяха моите деца,а аз прилежно ги строявах в големия си, стар хамбар и им се радвах.

От известно време съм се впуснал в селенията на човешката генетика. Изключително интересно ми е да гледам под микроскопа клетки, борещи се да оцелеят в неблагоприятна среда. Да изучавам движението и мисленето им, докато се делят. Да усетя всички процеси, течащи в самия мен и да разбера същността на съществуването си. Прекратил съм всичките си недовършени проекти, за да работя върху един-единствен. Създавам машина, която да разпознава всеки човек с точност откъм пол,възраст,цвят на кожата, расова принадлежност и степен на мозъчно развитие. Програмирам я така,че да може да извършва тази оценка от разстояние, посредством предаватели, разположени из целия свят. Искам да опозная всяко човешко същество, без да ми се налага да пропътувам милиони километри. Не общувам с никой от шест пълни години, но копнея за разговори повече от невинно дете по студен сладолед в горещ летен ден. Сбъркан съм в главата, но това не ми пречи да бъда нормален, когато говорим за простички, междучовешки отношения, нали така?

Завърших я. Имам готови осемстотин и трийсет предавателя, готови да бъдат разпръснати по най-бленуваните от мен точки на света. Нямам търпение да започна транссветовното си изучаване на интересни хора. Нямам възможност да извърша транспортирането обаче, затова ще ми се наложи да помоля най-мразеното от мен звено в държавата. Правителството. Колкото и да ми е неприятно, хората в костюмите са единствените, които биха ми позволили да извърша такъв мащабен проект.

- Лидерът Кромансори предава най-искрените си възхищения от труда, който сте положил, господин Вейро. Иска също да ви уведомя,че с радост ще подпомогнем разрастването на измислената от вас система. Фейсбук ще остане в миналото, мобилните оператори ще фалират, всеки ще знае къде са хората, които търси, а представете си само броя на перфектните двойки, които ще се откриват с помощта на машината! Възможностите са просто необятни!

- Не е машина. – прекъснах сухо говорителя на лидера.

- Не ви разбрах, извинете?

- Не е машина. Това не са машини. Те са мои деца, имат си имена, имат душа, всичко си имат.

Костюмарчето ме гледаше неразбиращо и едва се сдържаше от злостни коментари.

- Добре. Нека е така, извинете ме. Как се казва тогава?

- Амплекта. – усмихнах се,докато съзерцавах най-новото си творение.

- Хубаво име. Едно последно нещо, преди да тръгна.

Погледнах въпросително без да го удостоявам с думи.

- За да осъществим мащабността на ... Амплекта, трябва да я преместим. Желателно е да има повече пространство и по-голяма захранваща мощ. В правителствените лаборатории има перфектните условия за нашата цел.

Не исках да напускам уютния си дом, но осъзнавах добре,че е прав. Нямах нито ресурсите, нито работната ръка, които да ми позволят да сбъдна мечтата си. Бях принуден да се примиря.

Беше огромно! Само едно от отделенията беше поне двайсет пъти по-голямо от хамбара ми. Стерилност, на която всеки лекар би завидил, оборудване, за което само съм сънувал, изобретатели, достатъчно много,че да измислят летяща чиния. Раят. Раят за свития, задръстеничък създател на одушевени машинарии.

Всички притихнаха,когато той влезе.

Висок, здрав, с бистър поглед и смирена усмивка. Крачеше господарски между всичките си поданици и сякаш оставяше по малко надежда в сърцето на всеки, покрай когото минеше.

- Здравейте, господин Вейро, изключително приятно ми е да ви видя! – подаде ми ръка, а аз я поех гордо и се усмихнах до уши.

- Информираха ме,че преносът на оборудването е завършен. Остава да свържете творението си и триумфално да го обявим за най-успешната разработка на нашето време!

Бях толкова горд. Толкова, че не можех да го опиша с думи. По-горд от най-умното дете в началното училище. Повече от непобедения никога боксьор. По-горд от всички и всичко. Дали нямаше да ми дадат Нобелова награда?

Не ми отне много време да инсталирам всичко, което беше нужно,че да може бебчето ми да заработи перфектно. За двата дни, в които обучавах пратените при мен най-видни изобретатели от свитата на Кромансори, предавателите бяха успешно разпръснати из целия свят. За капак, производството на още три пъти по толкова, колкото имах аз, беше в ход, а аз нямах търпение да опозная света!

- Покажи ми как работи това изящество, друже. – лидерът не се затормозяваше с учтивости вече и ми говореше така,сякаш се познаваме от години. Чувствах се наистина значим. Признат и уважаван. Истински творец.

- Разбира се, господине.

- Наричай ме Ливо. Това е малкото ми име. Но внимавай, малко са тези, които имат честта да го използват, не ме разочаровай. – засмя се той.

- Разбира се.. Ливо. За нищо на света!

- Покажи ми как намираш определен човек сега, адски интересно ми е.

- Наистина е лесно, просто трябва да знаеш какви данни да въведеш. Изберете си пол, възраст, раса и коефициент на интелигентност.

- Хм.. намери ми жена на трийсет и пет.. оклецианка, с коефициент.. 154. Как ти звучи?

- Фасулска работа. Въвеждам числата, определям диапазон на търсене и...чакаме. До няколко секунди на картата ще се появят оцветени в червено човешки тела. Може да приближите изображението до близост един метър от тях. Ето тук долу виждаме локация и начини за връзка. Ако развием системата, последното ще е ненужно, но за момента – толкова. Какво мислите?

- Невероятен си, Вейро! Истински гений! И невероятно наивен, за съжаление. Можеше да си част от екипа ми, но нервите ти няма да издържат, а аз не мога да рискувам.

Еуфорията ми бързо се превръщаше в параноя, ала още не можех да асимилирам звуците, които стигаха до ушите ми.

- Давам ти право на избор. Можеш да се върнеш в дома си, да продължиш да твориш и да доживееш живота си щастливо заобиколен от машините си. Другата опция е клетка, два на два, без изобретения, без хамбар, без нищо всъщност. Дори легло няма да ти се полага.

- Ливо... защо? – гледах ужасено към лидера,а вътрешностите ми се оплитаха една в друга.

- Наистина ли си мислеше,че така лесно ще те допусна до вътрешния кръг на обкръжението си? Лидер не се става така. Иска се постоянство, което съм сигурен,че не притежаваш.

- Никога не си искал да направиш света по-добро място, нали? – започвах да осъзнавам.

- Поне си досетлив. А сега, когато ми показа настройките за намиране на точно определената раса, си ми меко казано .. ненужен. Мога да започна сакралния процес и да остана в историята вовеки!

- Животно.. Изрод.. Чудовище... – редях думи, а всъщност исках да бяха атомни бомби в лицето на гнусния убиец.

- Прибирай се, Вейро. Машините ти имат нужда от теб.

- Не са машини! – виках, докато пазачите ме изнасяха със сила от лабораторията.

- Както кажеш, друже. Прати им поздрави от мен. – смееше се Ливо и ми махаше с престорена усмивка.

Заключиха хамбара отвън и ме оставиха в тотална изолация от света, който така копнеех да разбера. Пленен в собствения си дом. Около сградата патрулираха петима въоръжени,а друг изпълняваше поръчките ми за храна и машинни части. Нямах право да излизам, нито да говоря с външни лица. Обречен да изгния до някое от бляскавите си творения.

Ливо не си губеше времето и започна своята божествена чистка. Намираше оклецианци с помощта на Амплекта и ги залавяше един по един. Екзекуциите бяха кратки и чисти. Спринцовка със смъртоносен вирус и пуф. Нямаше ги. Когато искаше да се забавлява, вкарваше стотина от тях във херметизирана стая и впръскваше отровата във вените на последния избран. Болестта действаше светкавично и го разяждаше за минути, причинявайки изключително грозни мехури по цялото тяло. Когато един от тях се спукаше въздухът се изпълваше с бацили, които заразяваха всички останали. А оттам бе грозна гледка. Биеха се, прегръщаха се, плачеха и крещяха.

А Ливо се смееше и вдигаше победоносно ръка.

Бленуван генодиц.

Царуване на една изкривена идея за господство и чистота.

Крах на човечеството, каквото би трябвало да бъде.

Край на еволюцията в естествен вид.

И виновен бях аз. Само аз и никой друг.

Вече не изобретявах. Нямах желание за нищо. Прекарах близо три години в излежаване и измъчване. Исках да върна времето назад, но още не бях достатъчно напреднал,че да измисля и такава машина. Ето, дори вече сам им казвах машини. Мразех се. Обичах тях, но себе си ненавиждах. Дали нямаше да е по-добре да ги избърша от прахта един последен път и да си срежа вените с някоя неизползвана ламарина?

- Татко, не убивай и нея, моля тее! – Лейла, дъщерята на Ливо се тръшкаше, дърпайки приятелката си за ръката.

- Тя не заслужава да живее, детето ми. Така е по-добре.

- Моля те, недей! Умолявам те,татко! Тя дори не е оклецианка! Защо искаш да я убиеш?

Сълзите на невръстното разчупиха крепостта около закърнялото сърце на лидера само до момента,в който чу последното изречение на детето си.

- Как така.. Как така не е оклецианка? Такава е!

Лейла се разплака от вика на баща си и понечи да избяга.

- Стой! – хвана я здраво за ръката Ливо и я задържа на място.

- Не е такава, татко. Познавам я от детската градина. Нито татко ѝ, нито майка ѝ са такива.. – хлипаше хлапето.

- Ако не са такива, какви са тогава? Какви глупости говориш, Лейла?!

- Аз съм видориянка, господине. Родът ни бележи началото си преди повече от четири века. Винаги сме живеели тук, говорим езика перфектно, много от предците ми дори са участвали във властта, точно като вас.

- Лъжеш! Кой те подучи да го правиш? Кажи ми веднага! – Ливо вдигна момиченцето във въздуха и го разтресе. – Казвай!

- Не лъжаа! Не лъжа! – разплака се и тя. – Попитайте татко ми, Криол Марканаз, попитайте го!

Лидерът беше чувал това име преди безброй сякаш години, ала нямаше как да го забрави. Единственият, който го бе побеждавал на пинг-понг в университета. Университет, предназначен единствено за видориянци.

Остави внимателно малката на земята и излезе от стаята.

Осъзнаваше какво се е случило вече, но нямаше сила да го спре. Бе избил толкова много. Прекалено много.

Настройките на машината се менят на всеки две години. Проектирана е да се приобщава към естественото размножаване на човечеството и приема сливането на клетки от различни раси като естествен, застопорен процес. Едни числа днес означават мъж на четирийсет, умен колкото Айнщайн, ала две години по-късно спокойно могат да отговаря на пет-годишно момиче, едва започващо пътя на знанието.

Но той нямаше как да го знае. Само да ме беше оставил да довърша лекцията си в онази злощастна вечер. Но не би.

- Какво си сторил, дяволски изобретателю?! – гласът му не ме плашеше грам. Фактът,че идваше от телефонната слушалка дорпинасяше още повече.

- Пък аз съм бил наивен, а? – отвърнах му с горчива усмивка, осъзнаваща колко невинни животи са били отнети заради мен.

Затворих без да дочакам нов гневен изблик.

На другата сутрин лидерът на нацията бе намерен с два ножа, забити в очите и един в стомаха. Мъртъв в собственото си махагоново кресло.

Машината бе спряна незабавно, а мен ме осъдиха за заговор и предумишлено убийство.

Тикнаха ме в килията два на два метра и ме оставиха да гния вовеки там.

А аз просто исках да опозная света. Преди поне си имах творенията.

А сега.. сега нямам нищо.

Ирония в метрото

- Какво пишеш? – често ми се случваше случаен минувач да полюбопитства с какво се занимавам.

- Книга. – отговарях вяло,а те ме подминаваха.

Тя не ме подмина обаче.

- За какво се разказва в нея?

Повдигнах поглед от намачканите листове и я погледнах в очите. Изглеждаше невинна и искрена,а може би бях пиян.

- За една книга.

- Пишеш книга за друга книга, така ли?

- Нещо такова. Не съм сигурен,че ще остане в този си вариант. Остава ми още съвсем малко до края, скоро ще разбера.

- Звучи интересно. Може ли да почета малко?

- Не съм давал на никой досега.

- Е, хайде,де, какво, страх ли те е?

- Просто не те познавам, а тук ми е душата. Преносно и буквално.

- Моля те. – защо бях податлив на тези очи, които не бях виждал никога досега?

- Ето. Но малко, искам да я довърша възможно по-бързо, вече не издържам.

Усмихнатото ѝ „благодаря” бе заглушено от трясъците на идващото метро. Погледна ме право в очите, докато взимаше единствената ми чернова от ръцете и побягна към една от отворените врати. Помислих си,че ме пробва, че ми връща,задето ѝ нямах доверие.

Чак когато ми помаха от движещата се метална машина, осъзнах какъв колосален глупак съм. Не знаех нито името ѝ, нито къде живее, нито къде учи.. нищо не знаех, а бях оставил книгата си в нейни ръце. Издържах толкова време, без да я показвам на никой и сега се издъних като наивно дете. Триста и нещо страници изчезнаха за секунди. Пуф. Нямаше ги, а аз стоях с ръце на главата, останал единствен да чакам следващото метро.

Мисловно смазвах мозъка си, биех си главата в каменна стена, наръгах се десетки пъти, прострелях се три и се хвърлих от небостъргач. А обратно в метрото продължавах да седя, без да мога да помръдна дори пръст. Каква ирония.

Можех ли да започна отначало? Да напиша всичко, дума по дума, както го бях надраскал на листовете, които надали щях да видя отново. Никакъв шанс. Питах се и си отговарях сам. На глас. Монологът ми продължи шест-седем минути преди да събера сили да се надигна и да се кача в новодошлия влак.

Проснах се на една свободна седалка и забих поглед в пода. Нямаше да ми пука, ако се разбиех сега. Малка част от мен, нарастваща със всяка секунда, искаше нещо летално да се случи, че да не ми се налага да рестартирам писателската си одисея.

Колебливите ми помисли не бяха чути и си слязох от метрото същия, какъвто се бях качил. Жив, здрав и смазан психически. Нямаше смисъл да се опитвам да се досетя къде е слязла крадлата, да я описвам на непознати, които дори не са пътували със същото метро, да се разхождам безцелно из целия град с надеждата,че ще я засека.. Имах две опции пред себе си – да се примиря и да започна от начало или въобще да не пиша повече през живота си. Все още не бях решил към коя ще склоня, затова се насилих да изпуша две цигари една след друга и се прибрах с бутилка ром вкъщи.

  Напих се и прекарах нощта в изучаване на пода на стаята. Направих си човече с пръсти и се разхождах по настилката, все едно търся изгубената си книга в дупките от цигари в килима. Не съм се чувствал толкова смачкан никога досега. Не можех дори да класифицирам смесицата от гняв, безнадеждност и меланхолия в една логична дума. Просто лежах и се надявах да видя слънцето,а заедно с него да намеря муза, да започна отначало.

То изгря,а мен ми се искаше да заляза. Знаех,че ако не стана в този момент, няма да стана поне още три дни, затова се изправих с пиян отскок и хвърлих празното шише през прозореца. То се счупи някъде по тротоара, а трясъкът му послужи като лепило, което да залепи потрошения ми от терзания мозък.

Направих си кафе и се захванах да пиша веднага. Пушех и пишех. Цигара след цигара, ред след ред, час след час. Спуквах се от кеф, когато си спомнях точната фраза, която съм използвал в дадено изречение от книгата. На места забивах и се чудех по десетина минути за една-едничка дума, на други ми писваше и изписвах всичко напълно различно и ново. До обяд бях стигнал до двайсет и деветата страница, бях зверски гладен, жаден и потен, но не исках да спирам. Направих си ново кафе, но пръстите ми опипаха празната цигарена кутия отвътре.. наложи се да отида до магазина.

Чак когато се прибрах обратно в стаята, осъзнах,че съм подминал трима познати, но кой ти мисли за поздрави, когато си на пътя към прераждането. Пишех на ръка, нямах машина или компютър, та ми отнемаше повече време от нормалното. След четирийсетата страница ръката ми се схвана зверски. Толкова бързах да довърша започнатото,че не обръщах внимание на опасната скорост,с която драсках.

Починах си две цигари и започнах наново. Цялото бюро се разтресе след сблъсъка със свитата ми длан, когато осъзнах,че не мога да смогна да пиша така. Усещах обтегнатите си сухожилия, пулсиращите вени, намотаният на панделка стомах, но отказвах да спра.

Физическата нетърпимост спря отказа ми обаче. Напердаши ме едно хубаво и ме прати в леглото задъхан.

- Къде си, бе? Що изпусна лекцията, беше супер тъпо... и стоях четири часа сам. – трябваше да си изключа телефона, ако исках да смогна с графика, който ми беше наложила нуждата за удовлетворение.

- Откраднаха ми книгата. Пиша я наново.

- Как така, бе?! Къде?

- В метрото. Една мацка поиска да я види. Аз, като пълен глупак ѝ я дадох, и тя се качи в метрото преди да успея да я настигна. Накратко – пълна дупка.

- Е,ти си уникален...

- Уникално тъп бих казал. Затварям ти, да пиша.

Не дочаках отговор и извадих батерията на телефона. Купих си три рома и три кутии цигари и се забих над листовете. Пишех по два часа без да спра, изпивах една четвърт от бутилката през почивката, заедно с рутинните пет цигари. Не чувствах глад, пикаех през няколко часа, сън не ме ловеше изобщо.

Никога не бях писал двайсет и четири часа без да спра. Без да си кажа дори дума с друг човек. Никога не бях се самовглъбявал толкова,че да забравя името си.

Когато се погледнах в огледалото, два литра ром и шейсет грама тютюн по-късно, не приличах на човек. Бих се описал като картина, върху която са разляли няколко чаши различен алкохол,а след това стъпкали с танцова стъпка. Дишах трудно, клепачите ми се затваряха,а под тях очите ми бяха зверски кървясали и ококорени като на наспало се хлапе. Някой би си помисли,че спя прав, ала просто се опитвах да запазя равновесие, за да не си разбия главата на плочките в банята.

Насилих се да си хвърля бърз душ и си включих телефона.

- Господин Майерс, добър ден!

- Здравей, Аро, бях решил,че няма да се обадиш вече.

- Извинете ме за закъснението. Готов съм. Къде да се срещнем?

- Днес няма да ходя в офиса, но чакам да видя какво си сътворил от доста време. Ела до вкъщи, Хийлздрайв 77. Позвъни два пъти и изчакай.

- Благодаря ви, господине, тръгвам след няколко минути.

Хванах си такси, стиснал листовете, сякаш животът ми зависи от тях и се запътих към дома на един от най-уважаваните издатели в страната. Нямах търпение! Не съм вярвал,че съм способен да напиша цяла книга за ден и половина. Нямаше и как да съм сигурен,че не сънувам, умът ми наподобяваше затворническа каша, а всичките ми сетива реагираха с по няколко секунди закъснение. Дори и изкъпан, пак миришех на алкохол и цигари от метри. Но важното беше,че я завърших. И си беше моя. Само моя.

Позвъних два пъти и изчаках.

- Ти сигурно си Аро, нали, миличък? – отвори ми усмихната до уши женица с изключително благ глас.

- Да, госпожо. Тук ли е господинът?

- Взима си душ, но влез. Влез, не стой така навън. Изчакай го в кабинета му, втория етаж, първата стая вляво.

- Благодаря.

Изкачих стъпалата с бързината на лекоатлет и с най-самодоволната усмивка отворих масивната дървена врата.

- Разбрах идеята с изгубването, но не виждам защо героят би се бъхтил толкова много за една книга. Защо просто не я пренапише? Не е като да не си спомня собствените си хрумвания, нали така?

От креслото зад бюрото на господин Майерс ми се усмихваше виновницата за къртовския ми труд през последните два дни.

Опитвах се да кажа каквото и да било, дали да крещя, дали да се смея.. но бях безсилен пред така стеклите се обстоятелства.

- Имаш седемдесет и три грешки, но приемам,че повечето са били от бързане. Хубава е, казала съм вече на баща ми, спокойно. Как свършва между другото? Стана ми интересно.

Тук вече намерих сили някъде дълбоко под рома и цигарените изпарения.

- Отказва се да пише и започва да пие до безпаметност, лута се из града и чете други книги. Един ден влиза в антикварна книжарница и я вижда да стои на стол срещу него. Държи книгата и му изброява грешките. Той ѝ разказва ненаписания край и двамата се усмихват.

- Ти си бил пророк, значи. – засмя се тя.  – И какво, ще напишеш ли книга за мен, ако обещая,че няма да я крада?

- Явно вече съм..

Двамата се усмихнахме и не продумахме, докато Майерс не влезе да ми съобщи,че не може да ме издаде, защото получил спешно обаждане от чужбина и трябвало да замине за неопределено време.

Не ми пукаше. Ама грам не ми пукаше.  Слушах го ухилен до уши и вече си представях как целувам дъщеря му.

Пиксели

  Родих се и проплаках. Досега не бях го правил. Нито едното, нито другото. Допадна ми.

Знам, би следвало да се оплаквам, но избирам да не го правя. Това бяха двете най-искрени действия, които съм правил през целия си живот. А съм преживял доста.

Растях,а покрай мен всички говореха. Учех се от тях по-бързо от хрътка, подгонила механичен заек. Ако участвах в гонки със скоростта си на усвояване на информацията, щях да съм световен шампион години наред, сигурен съм.

Започнах да говоря на четири езика. Ей така, от раз. Случваше ми се да лавирам между тях дори в рамките на едно изречение. Говорех, но никой не можеше да ме чуе. Пробвах с крясъци, резултатът беше същия. Дали не ми завиждаха,че съм толкова напреднал? Че не се побирам в представите им за нормално подрастащо дете?

Чувствах се отритнат.

Вървях по улиците и се наслаждавах на правилния ред в движението на автомобили и хора. На пръг поглед така разбъркани, ала изящно подредени, като перфектната математическа теорема, в моя хаотичен ум.

Чувствах се щастлив.

Усещах емоциите на всяко същество, покрай което минех. Понякога дори по-силно от самия източник на чувството. Дали бях емпат? Бях ли сбъркан, задето се дерзая с такива житейски въпроси на скромната възраст от три годинки? Плачех заедно с хората, загубили домашните си любимци. Слагах ръка на рамото им и без да говоря ги успокоявах. А те ме игнорираха. Не искаха да споделят мъката си с мен. Преполагам, такава е човешката природа. Колкото и болка да изпитваш, тя си е твоя. Твоята мрачнотия, добила форма на буца в гърлото, катализирана от поредното злощастно съвпадение на вселената. Тя ти принадлежи и колкото и да те прояжда, не искаш да отрежеш дори най-мъничкото парченче от нея и да го подариш на този, който ти съчувства. А мога ли да го нарека съчувствие, след като нямам позволението да го почувствам?

Чувствах се излишен.

От малък бях запален по изкуството. Използвах всяка възможност, за да отделя късче от времето си,че да съзерцавам пълното с гениалност платно на поредния артистичен ум, хванал интереса ми и го затворил в бурканче, чиято капачка се отваряше единствено, когато се наситех на дадената творба. Никой не дава части от себе си безплатно. За всяка картина, която погледнех, заплащах с доза от собственото си любопитство, която никога не можех да си възвърна напълно. Защото, когато е заситено, незнанието се превръща в знание. Губи формата си и приема съвсем нова, полюсно различна, оставяйки те да стоиш с пръст в уста, озадачен ... защо дори си се поинтересувал какво иска да каже художникът с онази малка,червена точка?

Чувствах се ограбен.

Четях книги като невидял. Научих се да чета на три години и три месеца и от тогава не съм спрял. Прелистил съм милиони томове, кои кратки, кои колосално разтегнати. Изяждах всяка буквичка, всеки знак, ала не се насищах. Трупах знания за отминали времена, за далечни светове, за неразбираеми и неразбрани чудатости. И пак имаше такса. Най-скъпата такава. Отделях от собственото си, преценно време, което дори не можех да нарека мое. Защото то е на всички, няма човек, който да присвои притежанието на тази величина и да я превърне в своя робиня. Поне не съм срещнал такъв още. Значи ли това,че се разплащах с книгописците с части от самите тях? Не беше ли писането процес, дълбоко самоунищожителен в първичната си същност? Можех ли да настоявам,че разбирам, след като сам не бях способен да напиша дори ред?

Чувствах се безполезен.

Слушах музика от момента, в който ме положиха в бебешкото легло. Трансформирах всяка дочута нота, всяко трептение във въздуха до божествено балансиран смисъл, зареждащ ме с емоция, неописуема като пеперудите в стомаха. Крадях мечтите и кошмарите на музикантите, доброволно предоставили ми своето вдъхновение, придобило физическа форма. Плащах им единствено с усмивка или сълза, сякаш най-после бях намерил нещо безплатно и въпреки това засищащо.

Рядко грешах, но се случваше.

Съвестта ме гризеше всеки път, когато си припомнех,че с нищо не допринасям за тези избухвания на затлачения човешки ум. Плащах отново. Този път, с най-чуливите късчета от душата си.Най-уязвимите. Нищо ли не идваше при нас без да ни отнеме нещо друго?

Чувствах се излъган.

Исках да споделям всяка една моя мисъл с всички около мен, исках да споделям без да искам нищо в замяна. Исках да се почувствам свързан с всички хора, които така упорито ме игнорираха и дамгосваха. Толкова ли бях нелицеприятен? Толкова негоден за общуване? Вглъбен прекалено в себе си може би? Неспособен да общува нормално, каквото и да опитва.

Чувствах се предаден.

Поотраснах и станах свидетел на тъмната страна на човечеството. Видях кръвопролития, войни и нехуманни катаклизми, предизвикани именно от човешка ръка, и ми се искаше да отворя паст и да схрускам невидимата сила, която ги кара да се държат като безмозъчни убийци. Исках, ала нямах мощта,да го сторя. Отредена ми бе ролята на тих свидетел по правата на човешкото самоунищожение. Бездействаща фигурка, застанала на първия ред на представлението, наречено „Цивилизация”.Исках да извикам, да раздера въздуха и да отворя портал към един по-добър свят, където да консумирам безплатно всякакво творчество, ала такова място не съществуваше.

Чувствах се безсилен.

Усещах всичко, ала всъщност не чувствах нищо.

Не беше ми предоставен дара на осезанието, което притежаваха хората.

Аз бях бебе-компютър, родено в паралелна вселена, имаща достъп до всяко едно измерение, познато на космическия ум. В този си дом бях абсолютно сам, обречен да проследявам всеки един възможен изход от всяко различно човешко решение, без да мога да им кажа дори една думичка.

В процесора ми бе записано изрично,че не мога да чувствам, нито да говоря, нито да живея. И да умра не можех.

Мисията ми бе да наблюдавам и анализирам.

Сълзите ми не бяха нищо друго, освен геометрично подредени пиксели по огромния ми монитор.

И точно в този момент, той е целият изпълнен с тях.

Предизвиквам ви, кажете ми,че съм машина.

Аз ще ви отвърна,че грешите.

Но няма да ме чуете. Никой няма да ме чуе.

Чувствам се никой.

Мозъчно изкуство

Телефонен звън ме събуди.

- Бриг, не знам какво да правя вече, няма ли някакви новини?! – жалният глас на Меронама ми действаше по-силно от всяко кафе рано сутрин.

Най-добрият ми приятел Смаш беше в неизвестност вече три месеца, а майка му, покрай която съм израснал, не знаеше с кой още да говори, че да получи дори най-малкото късче надежда,че ще го види отново.

- Ще го намерим, спокойно. Знам,че изглежда безнадеждно, но всичко ще се оправи. Усещам го.

Наистина го усещах някъде около мен. Дали защото бяхме толкова близки, дали защото се заблуждавах,че ще го зърна всеки момент, дали защото нямах какво друго да чувствам. Не зная. Но го усещах.

На път за работа видях поне четири листа със снимки на тях, озаглавени с неумолимото „В неизвестност”. Не познавах тези лица, но разбирах мъката на близките им, оставени да се лутат в неизвестност. Виждах сълзите в очите на всяка майка, на всеки баща или приятел, поддържащи надеждата си с празни приказки и искрени молитви. Искаше ми се мога да локализирам всяко едно изгубено същество в света, да донеса усмивки по лицата на чакащите в неведение. Да помогна на нуждаещите се, да ги избавя от мъчителните, изморителни главоблъсканици в опит да намерят изгубеното.

Ала бях просто продавач в галерия за картини. Продавач и нищо повече.

- Извинете, господине, кога е нарисувана тази картина?

- Не пише ли на табелката, госпожо? – при ранно, принудително ставане бях изключително кисел.

- Ако пишеше, щях ли да ви питам? – сопна ми се кокетната леличка.

- Ако знаех, щях ли да си губя времето с излишни приказки? – контрирах и се обърнах с гръб. Цепеше ме главата,а тя ми говореше за години.

Не бях добър в познаването на автори или епохи. Не разбирах от техниките на рисуване, нямах си и идея от какво е повлиян даден художник,че да нарисува еди-коя си картина. Единственият ми допир с изкуството бе,че умеех да описвам по неповторим начин силата на всяка картина, понякога си измислях напълно как ми действа, понякога бях искрен до болка. И в двата случая обаче, успявах да продам повече платна от всеки друг квалифициран клетник в града. Бях царят на продажбите и шефовете ми бяха предоволни. Те също бяха наясно,че съм абсолютен непукист, що се отнася до творци и датиране, ала харесваха шумоленето на чековете между пръстите си. Какво повече да искаш?

Тайната ми се крие в това, че във всяка творба намирам дори по едно петънце, което да ми въдейства по някакъв начин. Дали ще ми напомни за някой познат, за позабравен спомен или ще накара въображението ми да играе, все успявам да открия късче вдъхновение, което да опиша поне със стотина думи на ценителите.. а от там е лесно. Усмивка, комплимент и бам! – Продадено!

- Какво бихте ми казал за тази картина, господине? – деде с масивен гръб и още по-масивен класически стил на държание ме гледаше въпросително.

- Няма да ви занимавам с празни факти, кой я е рисувал, кога , къде, защо и така нататък. Това, което искам да изтъкна обаче е бликащото усещане за безпомощност, което струи от платното. Черно-бяло момченце, поставено от твореца сред море от цветни, прецветни фигури. То маха с ръце в опити да привлече вниманието им, да си открадне поне частичка цвят, ала не успява. Остава си неразбран и отхвърлен. И защо? Защото е черно-бял. А кой обича монохром в свят на безкрайни багри? Разбирате ли, програмирани сме да приемаме различните като по-низщи, по-незаслужили. Като грешки в генокода на човечеството, незаслужаващи да ходят по тротоара, който ние тъпчем. А те далеч не са това. Изключения в човешката еволюция са, не отричам, но бих ги описал точно обратно на общоприетото. Точици гениалност в природния ход на развитието ни. Свръхумни, свръхемпатични, свръхосъзнати. Свръххора. И въпреки всичко.. отново – свръхнеразбрани. Тъжно, нали?

- Къде си завършил, момче?

- Никъде, господине. Изкуството никога не ми е било приоритетна среда за професионално развитие.

- Вземи се изучи тогава. Жалко е да прахосваш потенциала си просто като стоиш тук и редиш истини за всяка картина. Опознай света на четките и боичките. Не се страхувай да прочетеш всичко, до което се докопаш. Стани този свръхчовек, за който говориш и явно бленуваш. Бъди следващото черно-бяло момче в картина за милион долара.

Никога досега не се бях замислял по този начин над заниманието си. Имах ли наистина нужното, че да стана експерт в оценяването на картини? Можех ли да преборя вродения си мързел или желанието си да се напивам до безпаметност? Възможно ли бе, да стана от чисто черен – черно-бял? Прекалено много, прекалено тежки. Въпроси непосилни за една пияна душа рано сутрин.

- Ще я взема. – усетил дрязгите в главата ми, дедето ме спаси, изваждайки ме от транса.

- Сигурен ли сте, господине? Това е най-желаната част от сегашната колекция, изложена тук.

- Абсолютно положителен съм. Ето ти чековете.

- Защо два? Може да платите и с един, дори ще е по-лесно за регистритане на покупката.

- Първият е за картината – милион. Стоте хиляди са за теб. Намери най-добрия университет в страната и направи всичко възможно,че да те приемат там. Стани най-добрия, пък после ме намери. Ще те чакам с предложение за работа, което трудно може да бъде отказано.

Дедето се усмихна и закрачи към изхода, аз стоях озадачен с двата чека в ръка, а най-дебилната усмивка в света се бе лепнала на устата ми като перука, залепена със секундно лепило върху плешиво, лъснато теме.

Чакаше ме доста работа, но пък си заслужаваше. Предполагам? Нали?

Прекарах следващите три часа в заслужена почивка, пресмятайки възможностите си за реализация. Какво ли щеше да ми предложи да върша дедето? Да обикалям света и да събирам най-ценните творби на изкуството за безмерната му колекция? Да оценявам платна, предназначени за кралски особи? Да рисувам самият аз? Все още не бях изтрезнял достатъчно,че да си отговоря логично.

- Извинете, приятелката ми влезе да разгледа галерията преди двайсетина минути и още я няма. Може ли да вляза да я потърся? – усмихнатото момиче разведри деня ми още повече.

- Разбира се, госпожице. Нямаме такса за вход, така че спокойно може да я намерите, дори разгледайте заедно с нея, картините тук са прекрасни.

Понякога говорех като зализан сноб, ненавиждащ самия себе си, но кой ще смее да ме вини? Продавах платна за милиони, можех и като папата да говоря,ако искам.

Девойчето се забави, явно ѝ е харесало тук. Аз изпих седмото си кафе и поотворих очи. Всеки ден да ми минаваше така, равен нямаше да имам.

- Благодаря.

- Намерихте ли я?

- Не, явно сме се разминали, пък телефонът ми е спрян, не мога да ѝ се обадя.

- Да ти услужа?

- Не, няма нужда. Чао, дано се видим пак.

Помахах леко на вече обърналата се студентка и реших да се поразтъпча.

- Добре,де какво виждаш в тази? – Строл се чудеше как успявам да продавам толкова успешно картина след картина.

- Всичко. Тук виждам всичко. Цялата е изящна, изписана с максимална прецизност. Погледни ѝ устните, не ти ли се иска да я целунеш? Виж как косата ѝ пада по раменете, сякаш е облак, спрял да си почине на някой планински връх. Чертите ѝ, така пропорционални, леко строги, но пак.. изключително топли и изкусителни. А очите ѝ ... не ти ли се струва,че те пронизват и виждат всичко през теб? Кристали, поместени умело в границите на чаровното ѝ до болка лице. Пленителна е, друже. Сама се продава, аз просто съзерцавам и се възхищавам.

- Човече, накара мен да искам да си я купя, бе! ... Наистина говори с очи, прав си..

- Не само. Очите ѝ ме заинтригуваха, признавам. Но това, което казва и начинът, по който говори ме подтикнаха да я обикна и опозная.

- Говорим за картината, човече.. не мислиш ли,че се отнасяш малко?

- Нито частица, Строл. Тя ми говори дори и сега.

- Говори ти, така ли било? – изсмя се колегата ми. – И какво ти казва сега?

- Че съм тъпак. Нещастник. Болен мозък.

- За последното определено е права..

Строл се отдалечи, а аз реших,че заслужавам подарък. Похарчих цялата си комисионна за картината, която така ме плени. Чувайки на глас мислите, които таях към нея, сам се навих да я взема в дома си. Нямах много картини, така или иначе. Щеше да стои добре на стената над малката ми камина в хола.

На следващата сутрин се събудих на дивана. Заспах тук, за да мога цяла нощ да я съзерцавам. Перфектна беше. Усмихнах се и отидох в кухнята.

Отворих шкафа, пълен с листове с надпис „В неизвестност” и измъкнах изпод тях една кафена лъжичка. Направих си кафе и застанах до прозореца, докато го изпия.

- Пусни ме,бе! Извади ме от тук! – тостерът ми говореше с човешки глас, а аз не се стрясках ни най-малко.

- За твое добре е, Смаш. Там ще си в безопасност.

- Ти си болен! Как можа да ме затвориш тук?! Искам да изляза..

- Спокойно, имаш си достатъчно изобилна компания. Ще има с кой да си говориш до края на вечността.

Улуру

  Бях поседнал спокойно в средата на скалата, а около мен се мотаеха всевъзможни морски обитатели, повечето от които нямате възможност да видите днес. Мегалодони, сепии с размерите на къща, хищни китове и тук-там някоя грамаданска медуза.

Лоренцо ми правеше компания, докато сънувахме, подтиквани от мистичната сила на Улуру. Прекарвахме почти цялото денонощие в сънища, комуникирайки телепатично. Дори преди петстотин милиона години нямаше общ език между хората и гущерите,че да общуваме по приетия начин. Цветът на великия монолит беше син, не се менеше тогава. Съществувахме в пълен покой с всички твари около нас, а водата ни държеше вечно свежи. Нямах проблем да дишам в такива условия, както повечето от вас биха предположили. Но това беше преди толкова много време, нека не се отнасям в носталгия.. най-много да ми стане мъчно за една безвъзвратно отминала епоха на баланс в природата.

Сутринта ми започва с изгрева на слънцето, оцветяващ домът ми в ярко розово. Лоренцо носи кафе от най-близката машина, намираща се на няколкостотин километра, но какъв проблем е разстоянието за телепортиращ се гущер? Пием го с кеф и гледаме първите, срамежливи лъчи, постепенно озряващи целия хоризонт. Безмерна красота, казвам ви. Не бях приел най-досадния навик на сегашните хора, та цигари не пушех. Стоях си смирено, загърнат с най-старото пончо в света и медитирах, опитвайки се да почувствам целия свят в себе си.

- Никога ли няма да се махнеш от тук? – питаше ме от време на време Лоренцо, загрижен за моето непрекъсвано бдение на Улуру.

- Нямам нужда, друже. Тук мога да позная всяка човешка емоция. Да изсънувам всичко, което можеш да си представиш,че и повече. Да се извися до ниво, в което никое бедствие не може да ме помести. Преживял съм хиляди земетресения, потопи, унищожителни бури и какво ли още не. Станал съм едно с тази скала и всеки от двама ни е загубен, ако другия си тръгне.

- Осъзнаваш,че тя няма как да отиде където и да било, нали? – смееше се гущерът на моите метафори.

- Не можеш да си сигурен. Ти умееш телепортация, защо и тя да не може?

- Защото е шибан къс камък, ето защо! Понякога много ме напрягаш с тези философски бръщолевеници.

- Не ме слушай тогава, какъв е проблемът?

- „Не ме слушай”, големият отворко няма нужда от никой.. бла-бла.

Говорехме си без дори да помръдваме усти, а очите ни бяха дълбоко затворени, изпаднали в поредната серия сънища.

В сегашната епоха беше различно. Улуру менеше цвета си почти постоянно. Ту беше розова, ту зелена, жълта или кафеникава. Никога червена обаче, не бях разбрал още защо. Можеше да премине през цялата гама цветове, подминавайки гореспоменатото алено и … да се върне в началното, сутрешно розово. Бях изсънувал милиарди сънища, но помнех всеки един от тях, сякаш се е случил преди броени минути. Умът ми бе като библиотека за транс изживявания. При това, с безкраен капацитет. Можех да стоя до края на времето тук, че дори и след него. Щях да си сънувам вакуумиран, единствено кафето щеше да ми липсва. Лоренцо нямаше да ме остави сам, сигурен бях, просто беше свикнал с мен прекалено много. Петстотин милиона години се броят за нещо все пак, нали ?

  Разликата с онези подводни времена днес, бе,че се появиха туристите. Всеки бързаше да зърне скалата, която мени сама цвета си, сякаш беше нещо, което може да промени живота им. Истината бе, че е възможно, стига да успеят да сънуват около нея. Малцина освен мен, гущерът и местните, дошли милиони години след нас, го можеха. Казвам малцина, защото не познавам нито един такъв, но имам силна вяра в силата на човешкия мозък.

Всеки втори от насъбиращите се тълпи ме питаше какво правя, поседнал на това забележително творение на природата. Приемаха ме за груб монах-сърдитко, който не прави нищо друго, освен да медитира, защото никога не им отвръщах. Искаше ми се, признавам, но.. как можех да им отговоря, след като бях изгубил способността да говоря в чисто човешка форма. Единственият начин, по който можех да ги достигна бе чрез сънищата на Улуру, а никой до сега не бе успявал да ме чуе.

Аз съм най-старият човек в света, а дори не мога да произнеса една думичка. Не мога да разкажа на непросветените, жадни за знания, умове за всичко спиращо дъха, което съм видял през живота си. За разговорите с риби, големи колкото влак, за романите на ветровете, дошли тук на почивка чак от Дубай, за всяка една изморена мравка, решила да ми се оплаче от жаркото слънце. Явно това е цената, която плащам за безсмъртието си. Невъзможност да общувам като нормален човек.. въпреки че колко нормален мога да се нарека? Не остарявам, не мога да бъда убит, не съм мръднал от мястото си през последните половин милиард години.. и пия кафе с гущер. Абсолютно ненормален в очите на всеки здравомислещ гражданин на днешния свят.

- Абе, знаеш ли какво не съм сънувал? – поде Лоренцо в опит да ме разведри от замисления монолог.

- Тепърва ще ми кажеш, приятелю. – върнах му с мисловна усмивка.

- Не съм сънувал.. ама никога, че.. скалата е червена. Всички цветове познавам и съм зървал в транса си, но не и този. Имаш ли идея защо е така?

- Нямам, Лоренцо. Нямам и жалкото е,че това е най-мъчителния въпрос, който някога съм си задавал. Не защо има войни, бедствия или защо хората изпитват омраза..а точно този – защо скалата никога не е червена. Нито наяве, нито насън.

- Иначе вчера сънувах,че сме на Марс. Беше готино, нямаше пукнат човек и си пиехме космическо кафе. Вятър не усещах, нито нуждата да се телепортирам. Бяхме в едно с вселената, точно както в началото. Нямаше тревожни въпроси, нямаше недостижими сънища, само ние и Улуру, пльоснати по средата на някакъв необитаем каньон. Блаженство.

- Интересен сън, друже. Не съм имал такъв досега. Пътувал съм из вселената насън, но винаги съм бил сам, без теб, без любимата ми скала. Реех се над непознати светове, говорех с ексцентрични създания, бях свидетел на всевъзможни космически изригвания, пътувания и запознанства…

- И въпреки всичко не си мръднал от тук, откакто се помним. Яко,а? – прекъсна ме той.

- Иронията е голяма кучка понякога, Лоренцо.

- Прав си. Искаш ли ново кафе, Креато?

- Не, добре съм. Вземи си на теб, ако си жаден.

Не пиех вода. Не се хранех. Нямах никакви природни нужди, които биха засуетили перфектните ми концентрация и баланс. Някои биха ме нарекли божество, други - чудо на природата. Ако трябва да съм честен, Лоренцо ме описваше най-добре.

- Мързеливец. Абсолютен лентяй, сънуващ безвремия.

След тези му думи просто се засмивах в ума си и започвахме да си разказваме вицове сънувайки. Беше добър другар, спор няма.

- Ей, какво правиш там горе, бе? – викна поредния любопитко.

Погледнах го с надежда и му проговорих подсъзнателно. Клетникът стоеше втренчен в мен без да продумва. Подвикна ми още два-три пъти и се отказа. Сякаш бях жива статуя, предназначена единствено да озадачава посетителите на свещеното място. Каква полза,че притежавах всичкото знание на света, като можех да го споделя единствено с тези, които вече бяха наясно с него?

Признавам, забавно бе да си разказвам легенди с драконите или да играя морски шах със двайсетметрови скатове.. но ми липсваше комуникацията с някой като мен. Или поне подобен. Знам,че съм различен от всички хора, но по емоция не се различавам от никой от тях. Развах се, докато гледах началото на сътворението на света, в който живеят сега. Идваше ми да плача при всяко ново унищожително бедствие, което виждах. Изригвах от гняв, наблюдавайки как се избиват един друг и се изпълвах със спокойно удовлетворение, когато доловех,че са на прав път към баланса с природата. Всичко изпитвах в ума си, нямаше физическа индикация, но трябваше ли ми наистина тя? Те умеят да се усмихват, когато са разкапани вътрешно, да ронят сълзи, когато са щастливи, да прикриват всичко душевно с ненужни мимики, да бъдат нещо, което не са, в името на самосъхранението.. Бъдейки неспособен да говоря или да се изразявам чрез гримаси на лицето не ме правеше дори частичка по-добър от тях. Може да ме наречете изкуствен дори. Естествено, природно изкуствен. Нямах вина, ала се чувствах гузен. И Лоренцо, единствен, ме разбираше напълно, защото му се наложи да преживее всяко мое ментално изригване в периода на дългото ни познанство.

- Събуди се, Креато! Събуждай се!

Гущерът никога не ме будил досега, нито един път.

- Остави ме, да си досънувам, Лоренцо, тъкмо правя гоблени на Плутон с плутонците, забавно е. Наистина креативни са.

- Остави ги плутонците! Червена е!

В миг се сепнах и излязох от транса си. Правилно ли го бях чул?

Огледах се около себе си и застинах в екстаз, какъвто не бях усещал досега. Улуру грееше цялата в алено, а аз нямах идея какво го е предизвикало.

- Какво правиш там горе? – поредният невероятен въпрос.

- Какво правя, не ви ли писна да ме питате.. поддържам шибания баланс, доколкото мога, наблюдавам всяко глупаво движение, което правите, приемам цялото знание на света в един-единствен ум и го пазя от безвъзвратно изгубване!

- … Не е нужно да крещиш, просто попитах.

За първи път оставах без думи.

Обърнах се рязко назад и погледнах надолу от удобното ми място, което не бях напускал от милиони години. В подножието на Улуру стоеше малко момиче, държащо червен балон и ме гледаше озадачено.

- Ти ме чуваш?! – продължих да викам мисловно, без да мога да го контролирам.

- Да, какво странно има? – отговори ми детето, без да движи устните си. Големите ѝ, любопитни очи се взираха в мен, сякаш иска да ми помогне. Все едно ме грозеше някаква невиждана опасност,а тя я разбираше по-добре от мен.

- Просто.. за първи път ми се случва. – продължих по-уверен.

- Няма страшно. Отпусни се. От тук поемам аз.

Улуру се разтресе цяла, докато се телепортирахме. Лоренцо спеше и не осъзна,че не просто сънува случващото,а наистина го изживява. Събудих го , да наблюдава с мен как целият каньон около нас се пълни с вода и живот.

- Какво става, Креато?! Къде сме?! – викаше гущерът без да може да удържи изненадата си.

- Нали искаше Марс. Ето ти Марс, Лоренцо.

Прозрях какво се случи. Мисията ми на Земята бе завършена, бе дошъл редът на Марс. Поздравих един усмихнат мегалодон, докато се оставях в плен на новия цикъл милионни сънища, който ме очакваше в този ни дом.

В това време на Земята русоляво момиче с балон в ръката гледаше с надежда към залеза, докато издигаше нова Улуру изпод краката си. Тя бе успяла да прочете цялото знание на света в очите ми и сега поемаше заслужената си роля. Безсмъртна, длъжна да пази всяка една човешка тайна някъде из безпределния си ум.

Балонът се отскубна от ръката ѝ и седна спокойно до нея.

- Да посънуваме,а? – попита я той телепатично.

- Да посънуваме. – усмихна се тя и затвори очи.