Нещо или нищо.

   Сънувах, че ме блъска кола. Не беше сън, който да ме накара да се усмихна, но не беше и кошмар. Напълно нормална картина, плод на синтеза между подсъзнание и спомени. Имал съм какви ли не странни сънища, затова този ми се струваше като обикновен битовизъм.

Пих кафе без захар и изпуших цигара без филтър. И двете ги бях свършил, но пороците не питат. Докато закусвах, си пуснах новото сутрешно предаване „Нещо ще се случи!”. Водещият представяше участниците с пресилен ентусиазъм, студиото приличаше на морга след торнадо, озвучението беше скапано, но замисълът ми допадаше. Целта на всеи състезател бе да опише най-бруталния сценарий, който би могъл да се случи в предложената от шоуто ситуация. Признавам, идеите на сценаристите не бяха от най-гениалните, дори не бяха близо до такава степен на определение, но аз се забавлявах да измислям собствени предложения и да се хиля доволен, когато участниците споделяха скромните си идеи. Никой не си позволяваше да счупи моралните прегради и да изкаже всичко, което се върти в главата на човек, когато чуе думите чук, мъж, жена и кухненски плот. Например.

Облякох се и излязох за бачкане. Дреана ме чакаше на ъгъла на Класическа и Панчо Манчев както обикновено. Закъснявах с десет минути, но тя бе свикнала вече. Колеги сме от няколко месеца, но бързо научи кусурите ми, що се отнася до точност и добро държание. Разбирахме се достатъчно добре,че да мога да я приобщя към кръга от хора, които наричам достойни за ядене на пица и консумиране на бира в промишлени количества.

- Пак ли гледа шоуто до края?

- Как иначе. Обичам да се смея на тези тесногръди смотаняци... никой не заслужава наградата. Печели най-силният от слабите, това не е състезание, това е пародия на страхливи умове.

- Щом си казал. Аз не гледам телевизия.

- И по-добре, нищо готино не дават.

Почти никога в живота си не съм пресичал на червено. Днес беше едно от малкото изключения. Крачех спокойно по пешеходната пътека, а Дреана викаше по мен някъде назад. Така се бях вглъбил в критиката на шоуто, че забелязах сивото Рено секунда преди да се вреже в мен.

Да, ама не. Глупавата кола наби спирачки и спря на сантиметри от левия ми крак. Жената вътре се кръстеше като полудяла, а аз вдигнах рамене и си продължих. Сънищата ми никога не се сбъдваха. Майната му.

- Ти превъртял ли си, бе?! – кресна ми колежката, когато ме настигна на отсрещния тротоар.

- Възможно е. Но не за това пресякох така, просто се бях замислил.

Мълчахме си през останалия път до работата. Денят ми премина в приготвяне на сандвичи и пици, работех в закусвалня все пак. Нищо интересно, с една идея по-зле от това да гледам „Нещо ще се случи!”.

Вечерта се прибирам сам. Явно шефът е решил,че съм най-отговорен от всички нехранимайковци там и ме назначи за отговорник по реда, каквото и да значи това. Единствената привилегия, която имам пред другите е,че оставам по един час повече всеки ден, да разчистя заведението и да го заключа. Кеф. Чувствам се специален, честно ви казвам.

Прибрах се вкъщи и си пуснах повторението на най-малко мразеното шоу от мен. Стараех се да измислям различни от сутрешните сценарии, до такава степен ми харесваха леталните изходи от всяка една ситуация.

- Господине, вашите думи са:  ножица, старица, диня, а мястото е.. всекидневна стая. Имате една минута!

- Бабата хрупа диня с все кората, докато спокойно отрязва пръстите си един по един с ножицата. После си топи останалата част от динята в покапалата кръв по масата и за финал си отрязва носа. – изплюх репликата без да чакам отговора на клетника в кутията пред мен.

- Женицата нарязва динята, когато вратата на стаята се тряска силно от вятъра. Тя се стряска и без да иска си сцепва показалеца на дясната ръка.

- Невероятен отговор, дами и господа! Браво, господине!

Кой, за Бога, реже диня с ножица? Обяснете ми, моля.

Загасих телевизора и си легнах да спя.

Сънувах,че се возя в асансьор. Трябваше да стигна до седемнайстия етаж на някаква висока сграда, а тепърва бях на шестия, когато металната кабина обърна ход и започна да се спуска надолу с бясна скорост. Натисках взички копчета, ала без успех.. За няколко секунди достигнах дъното, а ударната вълна ме смаза заедно с кабината. Не си усещах тялото, нито имах идея дали съм оцелял.

На следващата сутрин пих кафе без захар, но поне филтри си бях купил. Изпуших две цигари, вместо една, да уравновеся донякъде липсата. Не си пусках шоуто, след вчера нямах желание да го гледам, повдигаше ми се от невинни отговори. Нямаше ли да поканят мен, да им покажа как се прави?

Дреана беше навреме както винаги. Аз също този път.

- Ха, как така толкова рано? – усмихна ми се тя.

- Няма шоу вече. Писна ми да го гледам.

- Ясно. Подкрепям те. Хайде, по-бързо,че днес имаме работа.

- Спокойно, всеки ден е една и съща. Няма да избягат сандвичите.

- Не, трябва да отидем до сградата на Вандорз, фирмата-снабдител. Шефът каза да ме вземеш с теб, в случай,че трябва да си водиш записки.

- Чакай, чакай.. какво иска да правим? Какви записки?

- Ще има пресконференция на борда им, трябва да говорим с господин Квин след това, нуждаем се от двойни доставки за лятото.

- Трябва, нуждаем се.. какви са тези думи от теб? Аз имам нужда единствено от свестно предаване по телевизията.

- Е, не всички се храним с тях, Аликвид. – сряза ме тя.

- Е, така да бъде.

В главата ми вече се оформи идеята за асансьора. Висока офис-сграда трябваше да има поне шест такива.

Влязохме с бодра крачка, все пак заменям правенето на сандвичи с почти всичко на света.

- Да се качим по стълбите, трябва да стигнем до деветия етаж, а искам да отслабвам. – предложи ми Дреана.

- Като ще отслабваш, ходи на тренировки. Аз си хващам асансьора.

- Е, хубаво, ще те чакам горе.

За нищо на света не бих изпуснал възможността да видя съня си превърнат в реалност.

Качих се сам в кабинката и натиснах бутона с изписано девет на него. Асансьорът се движеше нормално до достигането на седмия етаж, след което смени посоката си. Точно това чаках, най-после. Не натисках никакви бутони, просто чаках да стигна основите на сградата. Разперих ръце и зачаках доволен.

Наместо да чуя трясък и да се озова смачкан под купчина метал, просто паднах на пода от прекъсването на инерцията, която бяхме набрали с кабинката. Вратата се отвори на втория етаж,а насреща ми стоеше поизпотен механик.

- За малко бяхте, господине. Успях да го спра в последния момент! Късметлия сте днес.

Излязох навъсен без да казвам нищо и се качих пеша до деветия етаж. Говорих с Квин, уредих всичко за оптимално време. Не се върнах на работа, мисля,че си заслужих почивката. Купих си бутилка уиски на връщане и си я изпих с кеф на продънения диван. Пуших цигари и не пуснах телевизора. Все още не можех да си обясня как се реже диня с ножица, но скоро и това ми изскочи от главата.

Не помня кога съм заспал, но сънищата ми отново претендираха,че са пророчески.

Магазин, много хора с покупки и един въоръжен крадец, размахващ револвер пред лицето на всички. Понечих да го спра, да бъда героят на деня, а той ме застреля право в главата. Паднах като талпа и повече не станах. Тъпият удар на главата ми в пода на въображаемия магазин ме събуди в реалния живот.

Имах лек махмурлук и закъснявах за работа.

Дреана не ме чакаше на ъгъла, нормално. Забързах крачка и стигнах в закусвалнята само с час и половина закъснение. Така или иначе, никой не бе забелязал,че ме няма. Отново се почувствах специален.

След седем часа и половина на работното място минах през магазина да си купя вечеря. Дреана беше с мен този път, явно ѝ ставаше гузно,че аз единствен стоя до по-късно от другите, та реши да ме изчака.

Още с влизането в супермаркета го видях. Маската, пистолета, всичко както си му е редът.

- Оле, бързо излизай! – викна ми тя. – Има крадец!

- Спокойно, нищо няма да стане. Никога не се случва нищо.

- Какви ги бръщолевиш, бе?! Спри се! – щеше да се разплаче от уплах, докато ме гледаше да вървя право към обирджията.

- Хей, бъди така любезен да си тръгнеш. – продумах с усмивка.

- На земята! Лягай или ще те гръмна! – отвърна ми уверено гаменчето.

- Хайде,де. – проближих се до него и хванах дулото на пистолета, опирайки го в челото си. – Застреляй ме.

Маскираният се смути и в миг изгуби решителността си. Явно не бе убивал никого досега.

- Хайде,де! Какво чакаш, момче?!

Исках нещо да се случи вече, мамка му!

- Ти си болен... – единственото, което успя да каже, преди да пусне пистолета на земята и да разбута хората по пътя към вратата. Изфуча през нея и побягна нанякъде.

- Смотаняк. – въздъхнах и си купих дъвки. Изгубих апетит от толкова несбъднати сънища.

- Не знаех,че си толкова смел! – възкликна Дреана и ме прегърна.

- Не смел. Отегчен. – поправих я, докато я побутнах толкова,че да ме пусне.

- До утре.

Оставих я да стои озадачена, докато си отварях ментоловото пакетче.

Тази вечер нито вечерях, нито пих. Изядох си всичките дъвки и си изпуших кутията с цигари. На загасена лампа, без телевизор. Нищо нямаше смисъл, нищо не се случваше. Взе да ми писва.

Така изкарах няколко месеца. Всевъзможни сценарии на смърт, нито един сбъднат обаче. До такава степен свикнах,че не ми правеше впечатление, когато хората крещяха по мен, мислейки си,че ще срещна фаталния край. Толкова бяха изплашени, сякаш те бяха на мое място.

От един колега дочух,че ще спират „Нещо ще се случи!” , нямало достатъчно пари, че да продължат да го излъчват. Каква изненада, а? С такъв брилянтен сценарии, просто не ми го побира главата.

Започнех ли да използвам ирония в разговорите с мен самия.. положението беше повече от плачевно. Скука до предела на човешките представи. Толкова много сънища и нито една екзалтирана, реална случка.

Катастрофи, покушения, пребивания, отравяне, пропадане, свободно падане, работен инцидент, кръвен враг, кучета, развалена храна, ножици, ножове, хипопотами и дори една полудяла пералня. И нищо. Всички успяваха в сънищата ми, ала се проваляха, когато дойдеше истинският им час за изпълнение. Добри на тренировка, ужасяващо слаби по време на мач.

След работа реших да изгледам последния епизод на предаването, да го уважа, дето се вика. Пуснах си телевизора, застанах с чаша уиски в ръка и запалих цигара в другата. Обзе ме лека носталгия, дори за секунда съжалих,че съм пропуснал толкова много излъчвания.

- Здравейте, дами и господа! Добре дошли на последното издание на „Нещо ще се случи!”! Днес нямаме състезатели в студиото, но... ви очаква нещо по-добро! Ние ви предоставяме думите,а вие звъните на безплатния ни телефон за връзка и давате своите предложения! Нека играем!

Изсмях се. По-голяма простотия не бях чувал. Изгледах го с неприязън и погнуса.

- И последният комплект думи за днес е: лист, химикал, стол и... коридор. Давайте!

Днес не сънувах нищо. Явно се бях преуморил от всичкото това очакване. На другия ден не отидох и на работа. На по-следващия също. Чак на третото ми отсъствие Дреана дойде до вкъщи, за да ме провери.

Намери ме спокойно поседнал на стола ми в коридора на блока. Ръката ми все още стискаше листчето с написани няколко думи на него, а химикалът скучаеше, забит с все сила в сънната ми артерия.

След като изпищя от ужас, падна на земята, изправи се и се разплака, тя се престраши да ме доближи и да вземе листа от безжизнените ми пръсти.

„Нищо не се случи.”