Гневът на едно новородено

     Завих със спокойна крачка в тихата алея, водеща до задния вход на църквата. Жената пред мен изглеждаше изморена, поне така съдех по походката ѝ. Сигурно бе работила цял ден, нормална смяна от осем сутринта до пет следобед. Сякаш още беше с работната си униформа, но беше тъмно, не можех да съм сигурен. Дали работеше в магазин? Или имаше държавна работа, а може би бе стюардеса?

Настигнах я лесно, все пак ходя доста бързо, дори и когато се опитвам да съм бавен. Внимателно извадих телефона от джоба си и го пуснах на режим Видео. Толкова бях свикнал да върша „работата” си, че синхронът между движението на острието на ножа и това на мобилното устройство можеше спокойно да бъде класифициран като перфектен.

- Усмивка! – подвикнах ѝ весело, докато камерата ми снимаше как от гърлото ѝ руква кръв.

Падна за секунда, безжизнена като остарял чорап, нямаше сила дори да извика.

Изтрих прилежно играчката си за убиване и я прибрах, пак прилежно, в джоба. Спрях таймера на видеоклипа и заключих клавиатурата на телефона.

Прибрах се в мръсното мазе, което тези месеци наричах дом и си налях чаша уиски. Заспах почти веднага след като оставих стъклото празно на красивата ми дървена маса.

И отново започнах да сънувам.

Откакто се помня, а това е много време, брутално много, не съм имал нощ без сънища. Бяха кратки и ясни. Без особено действие. Състояха се от новото лице със запазен при мен час на следващия ден, оръжието, което използвах и неизменната чаша пиячка.

Сега разбирате, че не убивам за удоволствие. Правя го с надеждата да спра да сънувам тези изродщини. Иска ми се да вярвам, че ще дойде ден, в който просто ще си легна, на сутринта няма да си спомням какво съм видял насън и ще започна да живея като нормално същество, което си е свършило работата. Същество, а не човек, въпреки че всеки, който ме зърне, би ме определил точно като такъв.

Защото, ако не броим незначителния факт, че съм безсмъртен и другия, че не съм сигурен дали наистина съм се родил от човешка утроба, се чувствам точно като всички тези нещастници, които убивам всеки ден.

Уморен, ядосан, изпълнен с неприязън, с желание да повърна и глад.

Ако ми отдадете повече от пет минути на размисъл по темата за човешкия род обаче, най-вероятно ще стигна до извода,че мразя всеки един от тези щъкащи, безмозъчни индивиди. Стадо, наело се да продължи развитието на нещо велико, което дори не разбира. Спасители на Земята!

Хах ! Смея се и плюя в лицето на всеки, осмелил се да твърди,че тези подобия на разумен организъм могат да помогнат на вселената по какъвто и да е начин.

Да, явно аз не съм човек. Не бих могъл да бъда. По-могъщ, по-умен, по-извратен, по-осъзнат.

Аз съм липсващото звено в гангренясалия мозък на човешката нация. Перфектното сечение в теориите на също толкова малоумните техни учени и изобретатели. Решението на така бленувания живот след края на времето. Аз съм отровата, необходима за изтребването на една ненужна грешка в генокода на планетата и лекарството, което ще избави заслужилите да живеят тук да си присвоят това, което им се полага.

Да, мразя хората, но обичам животните. По-скоро бих се класифицирал като такова, отколкото като хомо сапиенс. Единствения ми досег с човешко същество, който може да бъде определен като недеструктивен е една далечна, пиянска нощ преди трийсетина години, когато бях извършил убийството си за деня. Изтрих пистолета си, зърнах една самотна жена на спирката, заговорих я и, без намерение да я убивам, преспах с нея. Преди и след този случай не съм изпитвал влечение към такова нищожество. Мразех се дълго време след случката, ала уискито заличава дори и най-грозните избори в живота. Продължих изтреблението на грешките по план и повече не си спомних за черните очи, чийто блясък не разбирах.

За съжаление, задачата ми е далеч по-трудна, отколкото някой би си представил. Аз съм безсмъртен, ала човеците притежават нещо, което дори най-развитият разум във вселената не би разбрал и обяснил.

Прераждат се.

Почти сигурен съм,че не го осъзнават, но тези късметлийски копеленца могат да живеят наново, дори след смъртта си, колкото и брутална да е тя. Освен, ако не умрат по начин, който е в разрез с представите им за нормален ход на природата. Изгубих векове в безсмислени убийства, само за да осъзная,че те се множат на пук на моята спасителна намеса. Но всяка доза късмет достига своя край, нали така?

Тази вечер излязох невъоръжен. Нямах нужда нито от пистолет, нито от нож, нито от дърворезачка. В ръката си държах единственото, което щеше да ми помогне да залича човешката раса веднъж и завинаги.

Знаех къде живее жертвата ми, не ми трябваха карта или напътствия. Стигнах до къщата на клетника, с все същата моя спокойна крачка и се скрих зад големия жив храст, служещ за стена между къщурката му и улицата.

Не чаках много време, знаех кога се прибира от работа.

Нещастникът зави през отвора в растението , играещ ролята на врата, и попадна в гладните ми, симпатични лапи. Свалих го с лекота на земята и отключих клавиатурата на телефона. С няколко докосвания на екрана стигнах до желания видеоклип и го пуснах. За секунда спря да вика, зървайки изображенията, които се сменяха бързо на екрана.

- Позна ли се, красавецо? – процедих през зъби в очакване.

- Не.. Не.. това не може да съм аз! – плужекът се опитваше да повиши тон, ала нямаше сили. И аз, и мозъкът му знаехме,че говори измислици. Това беше именно той, петдесет и три години по-рано, в нощта, преди да се прероди в този, който е сега. Нощта,в която умря от моята ръка, държаща прилежния ми нож.

- Вярваш ли сега в прераждането, момче? Сподели на милия, непросветен Тантибус! – нищо не можеше да се сравни с яркостта на пламъка в очите ми, когато виждах как пращам завинаги поредната душа в сметището за човешки отпадъци, наречено небитие.

- Не..е.. възможн.. – простакът не успя да довърши изречението си преди белите му дробове да се пръснат, разхвърляйки всякакви вътрешни органи навсякъде около мен.

Изправих се със самодоволна усмивка и, без да се чистя от карантиите на мъртвеца, тръгнах обратно към вкъщи. Дори си подсвирквах от кеф.

Да, душата е безсмъртна, точно като мен, но има един неимоверен недостатък. Привързва се. Когато физическата ѝ обвивка умре, тя я напуска по подобие на човек, който се мести в нова, току-що построена къща на другия край на света. Той няма идея какво ще се случи със стария му дом, оставя го в последното познато състояние, но просто се нуждае от промяна. Душата, подобно на клетия човечец, осъзнава, че има нужда от смяна на жилището, без да знае, че старото е разрушено до неузнаваемост. Намира си ново местенце, настанява се удобно и продължава безкрайния си вселенски път.

Но покажеш ли ѝ какво се случва с мястото, където е израснала, нещо в нея се пречупва. Като старецът, който наблюдава детския си дом, унищожен от безскрупулно торнадо, тя се натъжава до степен на пръсване. Досега не съм срещал някоя,която да успее да издържи натиска от тази неразривна връзка между човешко тяло и душевност. Против природата им е. Против всичко, което са научили и усвоили. Показвам им нещо, което те биха нарекли парадокс. И този парадокс слага край на пътя им с лекотата на пречупване на врата на някой напълно неподозиращ затворник. Красота. Моята красота.

Дори нямам спомен кога ме осени тази брилиянтна идея, ала съм благодарен, че го направи. В рамките на сто и трийсет години успях да пребродя една нищожна,ала значима за моето начинание,част от света. Да изтрия от лицето на Земята осемдесет и шест милиона души. Плюс или минус няколко хиляди, точната цифра е записана в неостаряващата ми тетрадка, скрита под бутилките уиски. Владеех съдбата на човеците, без никаква опасност от детрониране. Не бях нито бог, нито дявол. Бях нещо повече. Бях балансът на вселената, натъпкан в човешко тяло, ала с толкова по-изродска мощ. Бях всесилен.

Някои крещяха, когато видеха образа на напълно непознат човек, ала така познатата душа да агонизира от болка. Други се стъписваха на мига и онемяваха. Трети се пръскаха преди да са успели да издадат и звук.

Обикалях от град на град, от държава в държава, от столетие в столетие и обезличавах всеки, който се появеше в сънищата ми. Нямах милост към никой. Нямах морални вериги, които да ме спират. Имах единствено глад. Глад за възтържествуване на правилния вселенски ред.

Можех да властвам над всички, които изберех да пощадя, можех да съм всемогъщ в очите на всички клетници. Можех, ала не исках. Нямаше сила, която да ме накара да водя стадо безмозъчници по пътя към величието. Имах задача, наложена ми от най-могъщата сила и нямаше да имам мира, докато не я изпълня. Аз съм геноцид, озверял за кръв върколак, оръжието на Вселената.. Аз съм кошмарът на човечеството.

Годините си минаваха, а аз продължавах да сънувам и да записвам убийства с телефона си. Редувах вечерите. В една убивах с хладно оръжие, дори понякога с ръце, в друга с видеоклип, показващ най-немислимия ужас за човешкото съзнание. Работех без спънка, без състрадание, без колебание. Бях добре смазана машина, готова да постигне целта си на всяка цена.

Поредната рутинна вечер на убийство. Стомилионната жертва. Колосален момент в моето начинание!

Излязох от дома си точно в седем и трийсет вечерта и се запътих към порутения паркинг на слабоизвестен магазин за хранителни стоки.

Тя излезе с четири пълни чанти, сигурно щеше да сготви вечеря за цялото семейство. Дотътри се до единствената кола, спряна в близост до стената,на която спокойно се бях облегнал, и понечи да отвори багажника.

При вида ми изпусна всичко на земята и кресна. Бас ловя,че си е мислела,че съм обикновен, прост крадец. Приближих се бавно и без да я сплашвам ѝ проговорих.

- Здравей, мила. Как си днес?

- Кой.. кой си ти? Какво искаш?! Нямам пари, моля те, имам три деца и съпруг!

- Аз пък имам мисия да изтребя целия човешки род. Как мислиш, кое от двете има по-голяма тежест?

Женицата пребледня. Започна да се кръсти и да говори несвързани небивалици.

- На който и да се молиш.. няма да ти помогне. – прошепнах и с рязко движение я хванах за врата,за да не мърда. Извадих телефона си и ѝ пуснах клипа,в който я убивам преди трийсет и две години. Зверска хватка около тогавашното ѝ, слабо вратле. Пук.. пук. Хруп! Очите ѝ заиграха лудешки,а останалата част от тялото ѝ се вкочани. Косата ѝ побеля за стотни от секундата. Зъбите ѝ затракаха неконтролируемо, а аз се смеех. Смеех се лудешки!

Бъдещият ѝ труп се отскубна от ръката ми и полетя с изумителна скорост към телената ограда на паркинга и премина през нея. Е, може би половината от него. Останалата част лежерно остана да си почива по металните нишки. Приличаше на зле сготвен омлет. А аз ожаднях. Беше време за уиски.

Прибрах се, изпих си чашката и легнах да спя спокоен, след като записах новото число в тетрадката си.

Започнах да се унасям и скоро след това заспах.

Чух странен трясък в дрямката си, ала не му обърнах внимание. Всеки момент щях да сънувам следващата си жертва.

Нечии ръце ме сграбчиха през гърдите, а аз нямах сила да се освободя. Борех се, ала ми беше адски трудно да преодолея натиска от този, който бе зад гърба ми. Успяваше да ме удържи дори с една ръка, докато с другата бавно постави фотоапарат пред лицето ми. Очите ми виждаха как непознато бебе излиза от корема на майка си, а нещо в мен започна да се надига. Какво наблюдавах и защо ме караше да се чувствам толкова безсилен. Не можех да дишам. Не можех да говоря. Вцепених се, досущ като всяка една от жертвите на безгрешната ми техника за убиване на души. Исках да изкрещя, ала не можех дори да мръдна малкия пръст на крака си. Последното нещо, което чух преди да се пръсна на милиони парченца ме накара да разбера единствената си грешка в мисията за изтребване на човеците.

- Добре ли изглеждам тук,а? Радваш ли се да ме видиш... татко?

Явно имах душа. Не такава, каквато хората притежават, ала нещо в мен можеше да бъде оприличено на тази сложна за хората дума. „Душата” ми, свикнала да унищожава, да премазва и разкъсва човешки такива виждаше как собствения ми син, човек, плод на една безумно проста постъпка е дошъл на бял свят. И това я съкруши. Отредена за премахването на това, което сам бях успял да създам. Аз бях най-голямата отрепка, служила някога на Вселената. Разочарование, което си бе заслужило смъртта до последната капка разпиляна кръв по стената в онази стая. Мисията ми се провали.

По същото време, в което осъзнах,че умирам, на другия край на света, в някаква прекрасна болница, ситуирана в развит град, чудо на днешните технологии, изплака детенце. Майка му бе толкова радостна, виждайки,че рожбата ѝ излиза от нея жива, здрава и непокътната. Плачеше от щастие.

Бебешокът погледна за секунда доктора в очите, след което скочи пъргаво на пода и побягна към жената , обляна в сълзи. Скочи при нея и я хвана с бебешките си ръчички за лицето. Опиянена от положителните емоции, тя дори не се изненада,че детето ѝ е толкова развито.

- Видях как една душа се ражда през очите на този, който убива души. Това наистина сложи край на черупката ми, ала това, което носех в себе си остана непокътнато. За да го убиеш, трябва да му покажеш как е умряло преди, нали така?

- Г..г..госпожо, как желаете да кръстим бебето? – едва-едва успя да попита акушерката.

- Тантибус. – пророни новороденото,а очите му светнаха с онзи пламък, който само аз познавам.