Разкапана гримаса

 Събудих се точно в пет и двайсет и пет. Всяка сутрин ставах по това време, не ми трябваше нито будилник, нито модерен телефон, че да ме вдигне от леглото. Бях свикнал до такава степен с режима си,че и на почивка да отидех, пак щях да отварям очи точно на секундата. Чисто хипотетично, де, добрите учители рядко си позволяват да се откъснат от академичната среда на обитание.

Направих си кафе и го изпих на екс заедно със сладката цигара, която си бях заделил от снощи, скрита във второто чекмедже под мивката в кухнята. Изсмуках остатъка ѝ до прозореца, наблюдавайки куция млекар,който всеки ден оставяше звънливи бутилки пред вратите на целия квартал. Освен моята, мляко не пия. От малък не го харесвам, знам,че е полезно, но професионалната ми прецизност така и не успя да се простре до здравословната такава, оставяйки ме набъкан с пороци, които обаче обожавам. Изгасих цигарата в пепелника до снимката на семейството ми, чийто членове отдавна ме напуснаха и отидох да се избръсна в банята.

Не си позволявах да отида на работа брадясал. Децата, на които преподавах философия, бяха толкова умни и възприемчиви, че като нищо щяха да започнат да се опитват да ми подражават. Все пак съм любимият им учител, но дори и такъв, не бих искал да наподобяват мен. Не се имам за хубав човек. Още по-малко добър.

Огледалото е единственият глас, който се съгласява напълно с мен. Лице, прорязано от начупени бръчки, в които спокойно може да си отглеждам малка колония мравки, подпухнали очи, изпълнени с достатъчно венички и капиляри,че да ми завиди и най-видния пияница. Широк нос, доста по-широк от размера, на който биха се засмяли някои хлапаци в началото училище, та какво оставаше за моя. Прошарена коса, подстригана максимално късо, за да не си личат петте дестинации по черепа ми, които са се сторили неблагоприятна среда на живот за космите, които се преселиха някъде в небитието, още когато бях млад. Всичко това и още куп малки нередности, които бяха прелюдия към прекрасното ми чене, гордостта на никотиновата армия.

Озъбих се срещу отражението си. И то ми се озъби. Два счупени наполовина зъба, кафяви петна по други три и венци, които ме молеха да ги умъртвя преди да са се разкапали до неузнаваемост. Случвало ми се е да чувам плача на всичките си пломби, когато ядях нещо по-твърдо от прясна филия хляб,ала кой ги слуша тях.

Ако не ме познава човек, би си казал,че съм ходеща машина за консумация на вредни вещества, готова всеки момент да се натроши на парченца,втечни и пропълзи до някоя шахта, където да стана басейн за чумави плъхове и други канализационни твари.

Прекарах точно две минути и половина в дращене на грубите си бузи със старата самобръсначка. Вкарах за кратко време и четката и пастата в употреба и си облякох перфектно изгладения костюм. Вкъщи можех да бъда какъвто нещастник си поискам, ала в училището бях професор Краух. Решението ми да се откажа от преподаване в университет и да се върна там, където започна кариерата ми беше най-доброто, което някога съм взимал. Петокласниците те гледат с такъв блясък в очите, когато им разказваш нещо, което тепърва ще разбират.. не бих го заменил за нищо. Какво, децата не могат да изучават философия ли? Кой го казва?

  Пристигнах в кабинета, намиращ се на първия от многото етажи на училище Своринан, и спокойно започнах да се приготвям за първия от седем учебни часа днес. Беше точно шест и половина. Занятията почваха от седем, ала помня колко е неприятно да отидеш в класна стая преди преподавателя, сякаш на него не му е толкова важно да бъде там, колкото на теб.

Отнесен в спомени за детството си, което не бих искал да споделям с никой, не усетих кога е станало време за звънеца, известяващ началото на учебния ден. А детстово, не че пазя всичко, което преживея в себе си, но съм сигурен,че дори затворник с доживотна не би слушал ужасиите, през които ми се наложи да премина още в толкова крехка възраст.

Няма да ви ги изброявам, нали се разбрахме, никакво споделяне.

Чиновете се напълниха с усмихнати лица, които ме поздравяваха ту ведро, ту сънено, което пък беше моята аларма, да заема трона на преподавателя. Лек парадокс, тъй като трябваше да стоя прав пред бялата дъска на него, но все пак си беше трон за мен.

Разказвах, децата слушаха и попиваха всичко. Обяснявах, а те ахваха, когато вникнеха във всяка една дума на някое сложно, пълно с термини изречение. Усмихвах се и те се усмихваха. Времето ми летеше неусетно, напълно обратно на това у дома,а щастието, което ми причиняваха учениците ми, заличаваше почти изцяло грозните физически черти, които притежавах аз, техният шейсет и седем годишен идол.

В третия час се случи нещо интригуващо. Билго, един от най-мълчаливите в класа си, вдигна плахо ръка и ме погледна право в очите. Забелязах го почти мигновено и прекъснах учителската си реч.

- Да, Билго, въпрос ли имаш? – усмихнах се насреща му аз.

- Да, господин професор. Знам,че не е по темата, но.. какво носите в това метално куфарче, което винаги е с вас?

Всичко забелязваха, казвам ви.

- Тук, момчето ми, нося частици от най-скъпите неща, които съм срещал през многото години на моето съществуване. Части от мен самия, бих казал дори.

- Хм, може ли да ги видим? Или поне част от тях? – усещах любопитството в погледа му. Знаех, че има невероятна жажда за нови знания и интересности.

- Съжалявам,че ще ти откажа, момчето ми. Но това са изключително съкровени предмети за мен, неща, които малцина са зървали. Обещавам ти обаче, като поотраснете, ще ги покажа на всички ви. Сделка?

Голям съм ръб понякога. Няма нищо по-лошо от това,да внушиш на едно дете,че като стане по-голям, ще има достъп до по-голяма и забавна част от живота. Намразих се на секундата за този си подбор на думите, но вече беще късно. Казал ги бях, а мъниците започнаха да обсъждат откъде да си купят Нескуик, че по-бързо да станат готови да разгледат чудесиите на професор Краух.

Така или иначе, друго си нямах. Учениците и това куфарче със спомени. Жалък човечец, в още по-жалка обвивка. И разкапани венци.

Билго застина в мълчание до края на часа, явно се опитваше да отгатне какво държа в лъскавото си, метално куфарче. А звънецът удари още по-неусетно от първия. Следваше голямо междучасие и после пак философстване с изключенията в ерата на закърнелите умове.

Излязох да хапна, не бях ял нищо от сутринта, пък и не ми се стоеше сам в стаята. Децата бяха прекрасни, но винаги закъсняваха след тази почивка, не мога да отрека,че ги разбирам. И аз съм бил дете,и аз обичах да ритам топка и да говоря с момичета, вързани на плитка.

Началото на следващия час беше прекъснато от редкия трясък на вратата на кабинета. Тъкмо бях заел удобната си позиция до бялата дъска, когато Билго влетя със сълзи на очите и се затича към мен.

- Професореее.... !

- Билго, какво има, момчето ми, не плачи, кажи ми! – рядко се притеснявах за каквото и да било, но плачът на това дете хвана неподготвена моята сериозност.

- Навън.. нав.. навън. – хлипаше и сочеше през прозореца нещо, което не можех да видя.

Това, което успях да забележа обаче, ме вцепени на секундата. На ръката, с която се опитваше да ми покаже виновника за болката му, липсваше един цял пръст! Показалецът бе тотално премахнат, оставяйки мораво петно кръв, което изненадващо не пръскаше, както сме виждали във филмите.

- Много ме боли, професоре! – Билго крещеше, а аз не намирах начин да го успокоя. В такива моменти усещах,че може и да греша в преценката за себе си. Един нещастник не би съчувствал на това момче. Аз не просто изпитвах болката му, аз исках да намеря болния мозък, сторил това, и да го разкъсам на парчета. Какво като съм стар, за яростта няма възраст.

- Ела с мен, Билго, бързо, отиваме при сестрата.

Вдигнах го и го прегърнах, все пак не беше много тежък, а и аз още пазех част от силата, която имах навремето.

Още с влизането при сестра Мейдър започнах да го разпитвам. Трябваше секунда по-скоро да разбера какво се е случило.

- Билго, къде беше? Кой го направи, видя ли лицето му, приятелю??

- Отидох до магазина за сладолед, професоре. Бях сам, а някакъв прегърбен човек ме извика. Не бях сигурен,че говори на мен, ала никой друг не се обърна към него. Стоеше в сянката на една от терасите, все едно се криеше. Отид.. отидох само.. само, за да не бъда неучтив, а той ми предложи сладолед. Точно от този, който харесвам. Колкото и да бях гладен, отказах. Не е добре да се взима каквото и да е от непознати. А когато се приближих ме обзе ужас .. – малкият смелчага възвръщаше самообладанието си бързо, това беше добър знак.. ала защо ужас?

- Тъкмо се обърнах и понечих да вляза в магазина, когато той ме дръпна за ръката, отряза пръста ми с някакъв адски остър нож, много ме заболя! ... и изчезна. Побягна, а около мен нямаше никой, който да го подгони. Никой, професоре! Хората са лентяи! На никой не му пука за другите! – Билго преминаваше във фазата на гнева.

- Ако го намеря, ще го убия! Ще му отрежа пръста, ще го натроша на парченца пред очите му и ще му прережа гърлото! – години стаена ярост се изливаха на залпове пред очите ми.

- Билго, друже.. знам,че си силно разстроен, но.. видя ли лицето му? – подех внимателно аз.

- Да. – отвърна спокойно той, докато сестрата превързваше ръката му и се кръстеше, сипейки тихи молитви.

- И? Как изглеждаше?

- Ами... никак. Нямаше лице, професоре. Само две очи, забити в моите и уста, извита в грозна гримаса.

Ето защо е бил ужасен.

Кой не би изпитал същото?

Аз, за разлика от него, изпитвах друго. Един особен вид негативна носталгия, която не бях усещал от десетилетия. Познавах един-единствен човек, който отговаряше на такова абсурдно описание. Бях живял години наред с него,а сега явно се бе завърнал. Побиха ме тръпки. Сигурен съм,че много от вас имат братя или сестри, които ненавиждат, въпреки,че във вените им тече една кръв. И точно той .. да причини това на мой ученик. Исках да го убия! Мръсният нещастник избяга, когато щяха да го заловят и затворят, и остави мен да се оправям с мръсната слава. Грозникът, който ме беляза за цял живот. Двайсет и две години не бях чул и думичка за него, а сега ми отправи съобщение, по-силно от най-гръмогласната и дебеличка оперна певица.

Дори и с железни нерви, бях прекалено афектиран ,че да продължа деня в училище. Лично закарах Билго до дома му и се извиних милиони пъти на майка му, която ме гледаше така, сякаш аз съм завел сина ѝ при болния си брат. Отчасти изпитвах вина, наистина. Просто защото ми е роднина, просто защото не съм бил там да го спра веднъж и завинаги. Мразех се, ала повече мразех него.

Прибрах се разбит от мисли вкъщи и се проснах на дивана. Нямах ни най-малка идея как да го намеря, не знаех нито къде живее, нито какво име използва. Терзанията не ми даваха мира, ала ако исках да избегна избухването на клетия ми мозък, единственото здраво останало нещо в мен, ми трябваше сън. Изпих две приспивателни и скоро след това захърках. Чакаше ме тежка вечер, сигурен бях.

Събудих се точно в седем и двайсет и пет. Приспивателните явно бяха замъглили ума ми, защото единственото, което чувствах сега, бе глад. Неумолим и нетърпелив. Станах от дивана и бавно се довлачих до кухнята. Взех един от любимите си швейцарски ножове и си отрязах показалеца. Препекох до в тигана и го изхрупах за секунди. По-вкусен бе от кафе и цигара заедно, казвам ви.

След вечерята внимателно отворих лъскавото си куфарче и избрах най-свежия от прилежно подредените пръсти вътре. До такава степен бях усвоил шиенето с една ръка, че не ми отнемаше повече от деветнайсет секунди да зашия новия пръст на мястото на стария. Той зарастваше мигновено и бях като нов.

Отидох сит до банята и се вгледах в огледалото.

- Здравей, братко, как си днес? – казах с преправен глас.

Свалих маската, изваяна точно по подобие на лицето на покойния ми брат, и си отговорих с кривнала усмивка.

- Перфектно, братко. Почти ти прощавам,че ме заля с киселина преди всичките тези години.

- А защо не дойде на погребението ми, коравосърдечно копеле такова?

- Надали щеше да ми се зарадваш след като изядох пресния ти показалец за закуска онзи ден. Не съм ли прав?