Нормален ден в столицата

  Влязох в магазина, за да разваля пари на стотинки. Нямах никакви а, ми се пиеше кафе от машината отвън. Всички казват,че течността в онези пластмасови чашки няма дори грам кофеин, но на мен ми харесва.

Чак когато се прибрах вкъщи с празна чаша, осъзнах,че една от монетите, които така услужливо ми даде магазинерката, не прилича по нищо на другите две, които държах в ръката си. Не бях виждал такава досега, нямах идея каква валута представлява, можеше спокойно да е фалшива дори. Нямах основание да се ядосвам обаче, на всеки се случва да сгреши, явно някой бе успял да я пробута докато си купува кисело мляко, например. Потърках я, блестеше наистина интересно, сякаш току-що е изсечена. Усмихнах се на плешивият дядка, който ме гледаше от среброто и понечих да я прибера в шкафа си, ей така – за спомен.

Последното, което помня, бе протегнатата ми напред ръка. Нямах идея как съм се озовал на Попа, нито защо спя на пейка. Беше обяд, покрай мен минаваха стотици хора, ала никой не обръщаше внимание на рошавия тип, полегнал на една от изрисуваните пейки.

Нищо ново, нормален ден в столицата, напил съм се и не съм успял да си хвана метрото към вкъщи.

След рутинната проверка на джобовете си, констатирах,че в себе си нямам пукната пара. Нямаше и следа от монетата, сигурно я бях изпуснал преди да се телепортирам. Забавното е,че не ми звучеше налудничаво дори. Не съм смятал,че мога да полудея за толкова кратък период от време. Имаше логично обяснение за положението ми, само трябваше да го открия.

Станах от мобилното легло и реших да бия път пеша до блока си. Разтърквах очи, когато пред мен някакъв понамирисващ гамен започна да дърпа яростно чантата на една леличка. Лелчето не се даваше, но и той напираше силно. Стотиците хора продължаваха да вървят сякаш нищо не се случва.

Напълно нормален ден в столицата. Някой си ограбва друг.

Със светкавична бързина стигнах до нападателя и го хванах за врата. Дори не усетих кога го вдигам във въздуха и го запращам на десетина метра, току върху линиите на трамвая. Клетникът се изправи като попарен и затича в обратната посока преди да успея да извикам подире му.

Леличката бе забила поглед в ръката ми без да продума дори едно благодаря.

- За нищо, госпожо, бъдете внимателна от тук нататък. – понечих да иронизирам липсата на каквито и да е обноски от страна на дамата.

- Ръката ти, момче..

Ужасът в очите ѝ ме накара да сведа поглед към дясната си ръка. На недокосваната ми от мастило кожа бавно, постепенно, но неумолимо безвъзвратно се появяваше чисто нова, завършена татуировка. Не ме болеше, не ми се белеше кожата, нищо не усещах. Само лекичко, едва доловимо парене, някъде в зоната на слънчевия сплит. За трийсетина секунди се сдобих с първото си обновление по външния вид. Раздран на две мъж, агонизиращ от зверската мъка, с уста, отворена в отчаян вик. Нямаше цвят, само черно и сиво. Детайлите ме изумиха. Когато приближих ръката до очите си, можех да се закълна,че гледам в тези на мастиленото човече. Виждах изпъкналите по врата му вени, капчиците кръв, пръскащи от всички възможни места, дори червата му, развилняли се от болка, търсещи път навън от почти изцяло разпорения му корем.

Вдигнах поглед, само за да видя,че леличката отдавна е изчезнала от полезрението ми. Без благодаря, без нищо. Дори едно „О,Боже!” не каза. Нормален ден в столицата. Хората са неучтиви.

Слънцето се скри за секунда, пред очите ми стана много тъмно, сякаш летяща сянка бе преминала над мен. Бях гладен, а нямах пари. Но не ми пукаше, исках да разбера какво се случва, а си нямах ни най-малка идея от къде да започна търсенето си.

Закрачих в посока към дома си и се оглеждах навсякъде около мен.

Like a crazy man, desperately searching for his sanity I wondered.

Имам навика да мисля на английски, не ме винете.

- Ей, готин татус, човече! Къде го направи? – татуиран от врата до петите младеж ми подвикна весело, докато се разминавахме на тротоара. Усмихнах се и вдигнах рамене, поклащайки глава. Сигурно е приел,че си пазя артиста върло, хора всякакви все пак. По-добре така, отколкото да му обяснявам,че получавам безплатно мастило от някаква сила, която дори не разбирам.

Продължих да крача, а слънцето си печеше яко, нямаше и следа от облаци.

Умът ми работеше на хиляди обороти в опит да измисля каквато и да е логична теория за състоянието,в което се намирах.

Телефонът ми иззвъня от джоба, прекъсвайки безплодния ми мисловен процес.

- Брат, в София ли си? Трябваш ми спешно! – Коцко ми звънеше средно по девет пъти на ден и поне едно от обажданията започваше така.

- Да, кажи, брат.

- Хайде да се видим, ще те чакам пред вас. Става ли?

- Не съм вкъщи, на центъра съм, а нямам пари да се прибера.

- Е, качи се без билет, бе, какво го мислиш? – засмя се той от другата страна на слушалката.

Знаех,че ще се стигне до тук, просто не обичах да се возя така. Може да ме наречете примерен гражданин, няма да се обидя.

Стигнах до спирката и изчаках автобуса. Чакането ми беше достатъчно точно за една бърза цигара, от която ми олекна поне наполовина. Когато вратите на раздрънката колесница се отвориха една баба с патерица се опита да си проправи път през многото застинали фигури на студенти, застанали пред нея в рейса.

- Айде, бе, бабичке, ще минаваш ли?? – кресна ѝ един изнервен тип с типично дискотечна визия.

Възрастната женица се смути и затупурка в тесния коридор през човешките тела, който се отвори пред нея. Докато стъпваше на земята ме погледна с насълзени очи без да казва нищо.

Нормален ден в столицата. Никой не уважава старите.

Автобусът беше претъпкан, но нямах намерение да чакам следващия. Скочих на стъпалата и понечих да си проправя път навътре. Едва побутнах с рамо гневният чалга-звяр,а той полетя назад с масивен отскок, разбутвайки всички стоящи зад него като кегли. Погледнах го със задоволство и седнах на освободилата се седалка в края на возилото. Всички погледи ме проследиха в кратката ми разходка до там,а след това рейсът изпадна в тишина. Започваше да ми става весело, а слънцето все така си грееше.

Коцко тропаше нетърпеливо с крак, когато го видях да стои пред блока ми. Пак беше сгафил нещо.

- А, гледай го нашия, до вчера нямаше нито една, днес с две. Големец!

Отне ми няколко секунди,за да прокарам чутото през мислите си и да реша да погледна другата си ръка. Черно бесило с окачен на него изкостял кон, мъчещ се да диша под натиска на здравата примка. Божествен детайл, отново. Дори не бях усетил кога се е появила.

- След малко ще ми кажеш кой ти ги нарисува.. обаче слушай сега.

Дори не ме оставяше да му кажа здрасти.

- Вчера с Кросиана се скарахме. Тя се изнерви, аз се ядосах, все същата история,де.. и .. абе, ударих я. С все сила. Шамар, но все пак я заболя доста и сега ми се сърди. Тръгна си от нас разплакана,а аз не я догоних. Не че щеше да ми проговори,де. Казвай какво да правя, цветя, подаръци, извинения... Каквото и да е?

Аз се сдобивах с татуировки по цялото тяло, имах нечовешка сила, явно можех и да се телепортирам подсъзнателно, а той ми се вайкаше,че не може да си контролира шамарите. Исках да повърна.

Нормален ден в столицата. Хората правят всевъзможни простотии, а на мен ми се повдига от тях.

Дори не си направих труда да му помогна този път.Потупах го по рамото,подминах го без да казвам дума и се качих в блока.

- Къде отиваш, бе, чакай.. да идвам ли с теб?

Удостоих го единствено със звука от затварянето на входната врата. Нямах време за това, не и сега.

Проснах се на леглото в празната стая и забих поглед в тавана. След секунда се сепнах и скочих. Монетата! Претърсих навсякъде, ала нямаше и следа от нея. Не се очудих, зз всичко беше виновна тя, почти бях сигурен вече. А защо ми трябваше да пия кафе от машината?

Отново притъмня около мен, а след миг усетих силен удар в гръбнака. Извиках от болка и се обърнах. Зад мен нямаше никой, но започнах да усещам лекото парене отново. С две крачки стигнах до банята и се обърнах с гръб към огледалото. По цялата дължина на гръбнака ми се мъдреха букви, които не можех да разчета. Супер, с това темпо след два дни нямаше да имам свободно място кожа по себе си. Изпсувах и ударих с юмрук гардероба в малкото коридорче на стаята. Чак тогава забелязах и другата. Цялата ми дясна длан се бе покрила от изкусно изрисувани паяжини, имитиращи донякъде пътя на вените ми. Иди си намери работа сега, кеф. Голям кеф! ..

На вратата ми се почука, а аз отворих с яростен, кръвнишки поглед. Всеки би ми бил крив в този момент.

- Да?! – извиках напред, а прегърбеният дядка, който ме гледаше с умиление ме подмести без никакво усилие и влезе вътре. Поседна на леглото ми и проговори с тъничък гласец.

- Мислиш си,че слънцето се скрива за секунда-две, нали, момче?

Умът ми беше прекалено претоварен, за да успея да навържа и дядото в цялата ситуация. Какво знаеше за мен? Каквото и да бе, със сигурност беше повече отколкото аз за него.

- Ела, седни. Нека погледна татуировките.

Беловласият знаеше какво да каже, че да те накара да настръхнеш. Седнах до него, какво друго ми оставаше.

- Не са облаци. – поде той, докато прокарваше палец по мастилото ми.

- Прав беше, да си помислиш,че сянка е прелетяла над теб. Онзи нещастен човек въобще не беше нещастен. И въобще не беше човек.

Старецът се изправи и закрачи в кръг из стаята.

- Летящи, безплътни сенки, въплатили в себе си по един или няколко човешки гряха. Незабележими за почти всеки.. освен мен. И теб,в момента. Ако имаш късмет, няма да си в това положение задълго, спокойно. – говореше така, сякаш ми разказва приказка за лека нощ, а аз съм малкото му внуче.

- Наричат ги крийвули. Изключително силни материи, способни на метаморфоза във всякаква форма. Колкото и налудничаво да звучи, Земята е населена с доста от тях. Идват от галактика, чието име не знам, но никой не знае всичко, нали така? Важното е,че искат да покварят цялата човешка раса с деяния на насилие и греховност.Да завземат умовете на всеки слаб и да го превърнат в удобна машина за масово поразяване. Да разтрошат създадения морален ред и да покрият планетата с мрачна, сенчеста обвивка.

Все още не успявах да се насиля, да продумам каквото и да било.

- Нормално е да си стреснат. Да не разбираш. Нека ти кажа още нещо преди да тръгна, все пак. Татуировките не са случайност. Единственият начин да плениш и обезвредиш крийвул е като го заловиш в мастило по тялото си. Ти, единствен, го можеш. Не съм сигурен,че си перфектният кандидат, но... каквото съдбата повели. Когато общуваш с някой от тях, тялото ти реагира и го неутрализира. Дори едно докосване е достатъчно. Възможно е да са замаскирани в лика на съвсем измислени хора, да са превзели нечий ум, точно като този на Коцко или просто да витаят неспокойно около теб. В теб е силата да ги спреш, Хрион. В теб и никой друг.

- А къде да ги намеря?! – от всичките възможни въпроси избрах най-импулсивния и глупав.

- Не се притеснявай. Те сами ще дойдат при теб.

Дядката изрече последните си думи с гръб към мен, взимайки предвид факта,че стоеше изправен на рамката на прозореца ми. След тях той скочи свободно надолу и изчезна.

Скокнах към прозореца, ала когато погледнах, долу нямаше нищо. Нито следа от него. На мястото, което отъпка най-много в стаята, се мъдреше картина,нарисувана с пастели. Огромен хипопотам, изправен на два крака и обут в розови чорапи. Стоеше и ме гледаше от пода. И аз го погледах, пък после излязох от стаята.

Крийвули, летящи дядовци, хипопотами и мастило. Абсолютно НЕнормален ден в столицата.

Небето над мен бе придобило сивкав цвят. Нямаше нито слънце, нито облаци. Не бях обнадежден за това, което щеше да последва, каквото и да бе то.

Не бях сигурен за всичко, което брадатият каза, но за едно беше максимално прав – явно имах късмет, защото минути след разговора под жаркото слънце в стаята ми, към мен се носеха хиляди, може би милиони, крийвули,а аз нямаше къде да се скрия.

Без много-много да му мисля полетях. Ако не бях скромен, бих казал,че съм способен на всичко, което може да си представи човешкия ум.

Нямах завършена идея къде ще отида, но усещах колко силно искат да ме унищожат гадините и това беше единствният катализатор, от който имах нужда,за да летя по-бързо от двуместна Чесна.

Носех се като комета, забързала да завърши обиколката си из вселената, ала бродещите сенки не ми отстъпваха. Последваха ме над Черно море, над малката част от Русия, над която прелетях, не се откъсваха от мен каквито и маневри да правех. Профучах над Казахстан,а все още не знаех накъде съм се запътил. Не знаех, но продължавах, нещо вътре в мен ме водеше и не ме оставяше да се откажа. Достигнах Китай и ми трябваха само няколко секунди, за да усетя как черните ми крила кривват надясно към малкото късче земя, отбелязващо един от краищата на Хималаите, наречено Непал.

Всичките ми мускули се схванаха, когато забих на място, реещ се над един самотен, незнаен за мен, връх. Крийвулите повториха моето действие, сякаш изненадани от това,че им се давам толкова лесно. Бяха объркани, можех да го усетя.

- Елате,де! Хайде! Ето ме! – тук вече си бях аз. Нищо не ме караше да викам така, сам бях осъзнал какво трябва да направя.

На безплътните мрачнотии само това им трябваше. Втурнаха се стремглаво към мен и без втора нотка на несигурност започнаха да се забиват навсякъде по тялото ми. С всеки изчезнал от тях в мен, части от кожата ми се покриваха с изящни мастилени рисунки. Ръцете ми почерняха първи, последваха ги краката, гърдите и корема. Черепи, качулати дами, гарвани, червеи и скелети на незнайни създания. Гърбът ми се запълни цял в познатите знаци от гръбнака, които обаче не познавах.

Хряс!

Хряс!

Крийвул след крийвул раздираха мисловно плътта ми,а аз просто стиснах ръце в юмруци и зачаках. Трябваше да издържа.

Черните печати на сенките се плъзнаха към врата ми, описваха демонични спирали и геометрични форми, неподлежащи на математическо определение. Чувах как зъбите ми тракат от невъзможната болка, която приемах доброволно, докато придобиваха катранено-черен цвят. Лицето ми потъмня, заприличвайки на абаносова статуя.

Крещях.

Вените ми щяха да се спукат, усещах го.

Последни дойдоха очите. Без да мога да ги зърна, виждах в съзнанието си как се оцветяват целите в мрак. Целият бях черен. Последният крийвул се разцепи в мен, нямах повече място. Сянката се олюля и падна бездиханна надолу към невидимата земя.

И тогава разбрах.

Безплътните не бяха пратеници от друга галактика, решила да ни завладее. Не бяха извънземни, дошли да промият мозъците на всеки човек и да го превърнат в чудовище.

Те не бяха нищо друго, освен искрени човешки грехове. Дядката ме бе излъгал нарочно, сигурен бях.

Докато се борех с агонията, плъзнала по цялото ми същество, виждах убийства, виждах кражби, виждах най-тъмните човешки помисли, придобили физическо измерение.

Разгневеният мъж, който бие съпругата си с колан. Жадният за кръв убиец, наведен над поредната издъхваща жертва. Подлият крадец, пребил до безсъзнание милата женица, напълнила чантите си в магазина. Детето, издало нарочно другарчето си, само за да получи похвала от строгата учителка.

Адът на земята, препълнен с човешки прегрешения, се вля в мен със скорост,която ме прояждаше до неузнаваемост. В този кратък момент почувствах целия свят. Усетих болката на всяко дишащо същество. Научих най-дълбоко пазените тъмни мисли на човешкия род. Аз бях всесилното знание на имперфектната човешка природа. А бях така чуплив.

Паренето в диафрагмата ми се усили. Нарастваше с всяко ново видение. Сякаш се опитваше да погълне всеки един крийвул, хапка по хапка. Хрус. Хрус.. хрус.

Достигнах крайната точка на болка и топлина, която можех да понеса. Успях да си поема въздух за един последен път,а след това... просто се взривих. Ударната вълна обиколи Земята седемнайсет пъти преди да се върне в своя край-начало. По целия свят медиите гръмнаха с новината за невиждания досега светлинен взрив от незнаен произход. Хората, живеещи в радиус от хиляда километра едва не оглушаха.

А мен ме нямаше вече. Нямаше ги и крийвулите. Монета с лика на дядката запада свободно надолу през облаците.

Беловлас старец стоеше кротко на пейка на Попа и редеше думи на незнаен никому език и се кланяше едва-едва. Никой не видя моментът,в който непалче с въдица тупна до него, появило се на пръв поглед от нищото. Те се спогледаха и се усмихнаха.

А хората ги подминаваха.

Балансът в света и неговият нов ученик стояха на метър-два от тях,а те дори не ги забелязваха.

Напълно нормален ден в столицата.