Изобретих кошмар

  Започнах пътешествието си по този път като изобретател. Не закачах никого, не исках призвания, не се борех за слава. Измислил съм какви ли не чудатости, от самоуправляваща се картофобелачка през говорещ телевизор,че чак до летяща кола. Всичко патентовах, но малко от творенията ми виждаха бял свят, произведени в масова бройка. Не го правех, за да помогна на света, вършех го, защото имах нужда да давам физически облик на идеите си. Те бяха моите деца,а аз прилежно ги строявах в големия си, стар хамбар и им се радвах.

От известно време съм се впуснал в селенията на човешката генетика. Изключително интересно ми е да гледам под микроскопа клетки, борещи се да оцелеят в неблагоприятна среда. Да изучавам движението и мисленето им, докато се делят. Да усетя всички процеси, течащи в самия мен и да разбера същността на съществуването си. Прекратил съм всичките си недовършени проекти, за да работя върху един-единствен. Създавам машина, която да разпознава всеки човек с точност откъм пол,възраст,цвят на кожата, расова принадлежност и степен на мозъчно развитие. Програмирам я така,че да може да извършва тази оценка от разстояние, посредством предаватели, разположени из целия свят. Искам да опозная всяко човешко същество, без да ми се налага да пропътувам милиони километри. Не общувам с никой от шест пълни години, но копнея за разговори повече от невинно дете по студен сладолед в горещ летен ден. Сбъркан съм в главата, но това не ми пречи да бъда нормален, когато говорим за простички, междучовешки отношения, нали така?

Завърших я. Имам готови осемстотин и трийсет предавателя, готови да бъдат разпръснати по най-бленуваните от мен точки на света. Нямам търпение да започна транссветовното си изучаване на интересни хора. Нямам възможност да извърша транспортирането обаче, затова ще ми се наложи да помоля най-мразеното от мен звено в държавата. Правителството. Колкото и да ми е неприятно, хората в костюмите са единствените, които биха ми позволили да извърша такъв мащабен проект.

- Лидерът Кромансори предава най-искрените си възхищения от труда, който сте положил, господин Вейро. Иска също да ви уведомя,че с радост ще подпомогнем разрастването на измислената от вас система. Фейсбук ще остане в миналото, мобилните оператори ще фалират, всеки ще знае къде са хората, които търси, а представете си само броя на перфектните двойки, които ще се откриват с помощта на машината! Възможностите са просто необятни!

- Не е машина. – прекъснах сухо говорителя на лидера.

- Не ви разбрах, извинете?

- Не е машина. Това не са машини. Те са мои деца, имат си имена, имат душа, всичко си имат.

Костюмарчето ме гледаше неразбиращо и едва се сдържаше от злостни коментари.

- Добре. Нека е така, извинете ме. Как се казва тогава?

- Амплекта. – усмихнах се,докато съзерцавах най-новото си творение.

- Хубаво име. Едно последно нещо, преди да тръгна.

Погледнах въпросително без да го удостоявам с думи.

- За да осъществим мащабността на ... Амплекта, трябва да я преместим. Желателно е да има повече пространство и по-голяма захранваща мощ. В правителствените лаборатории има перфектните условия за нашата цел.

Не исках да напускам уютния си дом, но осъзнавах добре,че е прав. Нямах нито ресурсите, нито работната ръка, които да ми позволят да сбъдна мечтата си. Бях принуден да се примиря.

Беше огромно! Само едно от отделенията беше поне двайсет пъти по-голямо от хамбара ми. Стерилност, на която всеки лекар би завидил, оборудване, за което само съм сънувал, изобретатели, достатъчно много,че да измислят летяща чиния. Раят. Раят за свития, задръстеничък създател на одушевени машинарии.

Всички притихнаха,когато той влезе.

Висок, здрав, с бистър поглед и смирена усмивка. Крачеше господарски между всичките си поданици и сякаш оставяше по малко надежда в сърцето на всеки, покрай когото минеше.

- Здравейте, господин Вейро, изключително приятно ми е да ви видя! – подаде ми ръка, а аз я поех гордо и се усмихнах до уши.

- Информираха ме,че преносът на оборудването е завършен. Остава да свържете творението си и триумфално да го обявим за най-успешната разработка на нашето време!

Бях толкова горд. Толкова, че не можех да го опиша с думи. По-горд от най-умното дете в началното училище. Повече от непобедения никога боксьор. По-горд от всички и всичко. Дали нямаше да ми дадат Нобелова награда?

Не ми отне много време да инсталирам всичко, което беше нужно,че да може бебчето ми да заработи перфектно. За двата дни, в които обучавах пратените при мен най-видни изобретатели от свитата на Кромансори, предавателите бяха успешно разпръснати из целия свят. За капак, производството на още три пъти по толкова, колкото имах аз, беше в ход, а аз нямах търпение да опозная света!

- Покажи ми как работи това изящество, друже. – лидерът не се затормозяваше с учтивости вече и ми говореше така,сякаш се познаваме от години. Чувствах се наистина значим. Признат и уважаван. Истински творец.

- Разбира се, господине.

- Наричай ме Ливо. Това е малкото ми име. Но внимавай, малко са тези, които имат честта да го използват, не ме разочаровай. – засмя се той.

- Разбира се.. Ливо. За нищо на света!

- Покажи ми как намираш определен човек сега, адски интересно ми е.

- Наистина е лесно, просто трябва да знаеш какви данни да въведеш. Изберете си пол, възраст, раса и коефициент на интелигентност.

- Хм.. намери ми жена на трийсет и пет.. оклецианка, с коефициент.. 154. Как ти звучи?

- Фасулска работа. Въвеждам числата, определям диапазон на търсене и...чакаме. До няколко секунди на картата ще се появят оцветени в червено човешки тела. Може да приближите изображението до близост един метър от тях. Ето тук долу виждаме локация и начини за връзка. Ако развием системата, последното ще е ненужно, но за момента – толкова. Какво мислите?

- Невероятен си, Вейро! Истински гений! И невероятно наивен, за съжаление. Можеше да си част от екипа ми, но нервите ти няма да издържат, а аз не мога да рискувам.

Еуфорията ми бързо се превръщаше в параноя, ала още не можех да асимилирам звуците, които стигаха до ушите ми.

- Давам ти право на избор. Можеш да се върнеш в дома си, да продължиш да твориш и да доживееш живота си щастливо заобиколен от машините си. Другата опция е клетка, два на два, без изобретения, без хамбар, без нищо всъщност. Дори легло няма да ти се полага.

- Ливо... защо? – гледах ужасено към лидера,а вътрешностите ми се оплитаха една в друга.

- Наистина ли си мислеше,че така лесно ще те допусна до вътрешния кръг на обкръжението си? Лидер не се става така. Иска се постоянство, което съм сигурен,че не притежаваш.

- Никога не си искал да направиш света по-добро място, нали? – започвах да осъзнавам.

- Поне си досетлив. А сега, когато ми показа настройките за намиране на точно определената раса, си ми меко казано .. ненужен. Мога да започна сакралния процес и да остана в историята вовеки!

- Животно.. Изрод.. Чудовище... – редях думи, а всъщност исках да бяха атомни бомби в лицето на гнусния убиец.

- Прибирай се, Вейро. Машините ти имат нужда от теб.

- Не са машини! – виках, докато пазачите ме изнасяха със сила от лабораторията.

- Както кажеш, друже. Прати им поздрави от мен. – смееше се Ливо и ми махаше с престорена усмивка.

Заключиха хамбара отвън и ме оставиха в тотална изолация от света, който така копнеех да разбера. Пленен в собствения си дом. Около сградата патрулираха петима въоръжени,а друг изпълняваше поръчките ми за храна и машинни части. Нямах право да излизам, нито да говоря с външни лица. Обречен да изгния до някое от бляскавите си творения.

Ливо не си губеше времето и започна своята божествена чистка. Намираше оклецианци с помощта на Амплекта и ги залавяше един по един. Екзекуциите бяха кратки и чисти. Спринцовка със смъртоносен вирус и пуф. Нямаше ги. Когато искаше да се забавлява, вкарваше стотина от тях във херметизирана стая и впръскваше отровата във вените на последния избран. Болестта действаше светкавично и го разяждаше за минути, причинявайки изключително грозни мехури по цялото тяло. Когато един от тях се спукаше въздухът се изпълваше с бацили, които заразяваха всички останали. А оттам бе грозна гледка. Биеха се, прегръщаха се, плачеха и крещяха.

А Ливо се смееше и вдигаше победоносно ръка.

Бленуван генодиц.

Царуване на една изкривена идея за господство и чистота.

Крах на човечеството, каквото би трябвало да бъде.

Край на еволюцията в естествен вид.

И виновен бях аз. Само аз и никой друг.

Вече не изобретявах. Нямах желание за нищо. Прекарах близо три години в излежаване и измъчване. Исках да върна времето назад, но още не бях достатъчно напреднал,че да измисля и такава машина. Ето, дори вече сам им казвах машини. Мразех се. Обичах тях, но себе си ненавиждах. Дали нямаше да е по-добре да ги избърша от прахта един последен път и да си срежа вените с някоя неизползвана ламарина?

- Татко, не убивай и нея, моля тее! – Лейла, дъщерята на Ливо се тръшкаше, дърпайки приятелката си за ръката.

- Тя не заслужава да живее, детето ми. Така е по-добре.

- Моля те, недей! Умолявам те,татко! Тя дори не е оклецианка! Защо искаш да я убиеш?

Сълзите на невръстното разчупиха крепостта около закърнялото сърце на лидера само до момента,в който чу последното изречение на детето си.

- Как така.. Как така не е оклецианка? Такава е!

Лейла се разплака от вика на баща си и понечи да избяга.

- Стой! – хвана я здраво за ръката Ливо и я задържа на място.

- Не е такава, татко. Познавам я от детската градина. Нито татко ѝ, нито майка ѝ са такива.. – хлипаше хлапето.

- Ако не са такива, какви са тогава? Какви глупости говориш, Лейла?!

- Аз съм видориянка, господине. Родът ни бележи началото си преди повече от четири века. Винаги сме живеели тук, говорим езика перфектно, много от предците ми дори са участвали във властта, точно като вас.

- Лъжеш! Кой те подучи да го правиш? Кажи ми веднага! – Ливо вдигна момиченцето във въздуха и го разтресе. – Казвай!

- Не лъжаа! Не лъжа! – разплака се и тя. – Попитайте татко ми, Криол Марканаз, попитайте го!

Лидерът беше чувал това име преди безброй сякаш години, ала нямаше как да го забрави. Единственият, който го бе побеждавал на пинг-понг в университета. Университет, предназначен единствено за видориянци.

Остави внимателно малката на земята и излезе от стаята.

Осъзнаваше какво се е случило вече, но нямаше сила да го спре. Бе избил толкова много. Прекалено много.

Настройките на машината се менят на всеки две години. Проектирана е да се приобщава към естественото размножаване на човечеството и приема сливането на клетки от различни раси като естествен, застопорен процес. Едни числа днес означават мъж на четирийсет, умен колкото Айнщайн, ала две години по-късно спокойно могат да отговаря на пет-годишно момиче, едва започващо пътя на знанието.

Но той нямаше как да го знае. Само да ме беше оставил да довърша лекцията си в онази злощастна вечер. Но не би.

- Какво си сторил, дяволски изобретателю?! – гласът му не ме плашеше грам. Фактът,че идваше от телефонната слушалка дорпинасяше още повече.

- Пък аз съм бил наивен, а? – отвърнах му с горчива усмивка, осъзнаваща колко невинни животи са били отнети заради мен.

Затворих без да дочакам нов гневен изблик.

На другата сутрин лидерът на нацията бе намерен с два ножа, забити в очите и един в стомаха. Мъртъв в собственото си махагоново кресло.

Машината бе спряна незабавно, а мен ме осъдиха за заговор и предумишлено убийство.

Тикнаха ме в килията два на два метра и ме оставиха да гния вовеки там.

А аз просто исках да опозная света. Преди поне си имах творенията.

А сега.. сега нямам нищо.