Вдишай дълбоко

  Поемаш дълбоко въздух, вдишваш яко и затваряш очи в очакване на удара. Праска те почти мигновено и трудно може да се опише. След друсането се чувствам променен из основи.. мога да бягам без да се моря, да ям като прасе, да пиша, докато не ми се деформират пръстите, да чукам като животно. Ставам друг, пак себе си, но обърнат през призма сякаш. Неправилна, изкривена призмичка, която ме прожектира пред очите на всички учудени хора около мен. Знам,че най-вероятно не е правилно, нито здравословно, но кои сте вие, че да решавате кое какво е?

- Хайде, да ритаме,а? Не сме играли от доста време.

- Ако ме изчакате, ще се включа.

- Пак ли,бе?

- Отново,да. Имам нужда.

- Имаш ти, изкривявания в мозъка имаш..

- Може и така да е, но нали си е мой, какво те бърка теб?

- Аре, отивай по-бързо, че ще стане много студено.

Набирам номера и звъня. След отрицателно време съм на уреченото място и си взимам дозата. Вдишвам и съм като нов. Хвърча към игрището направо. Вкарвам единайсет гола и се прибирам изпотен, но не и изморен. Къпя се и изяждам половината хладилник. Преносно и буквално, както искате го разбирайте. Имам адски много енергия, а няма къде да я изразходя, братче. Бия стената, скачам, викам. И пак съм преизпълнен. Дрога, иди я разбери.

По някое време започва да ме пуска и осъзнавам колко съм изнервен. Мога да си взема още по всяко време, но, ако някога свърши? Какво ще правя, ако съм прекалено закачен вече? Усещам колко ненаситен ставам и знам,че трябва да се въздържам. Нужно е, за да не ме прояде отвътре в някой мразовит ден.

Разсейвам се с други занимания и не мисля за дози. Пиша много. За всичко в масивни количества. И в това начинание нямам насищане, но то е безвредно. Поне засега. Няма опасност от заличаване на думите, така че тази ми мания е в безопасност. Докато тракам по клавишите, мозъкът ми ме дърпа със стегнато въже към порока, който се опитвам да потисна. Нашепва ми,че имам неизмерима нужда и скоро падам жертва на собствените си изтряскали копнежи.

Звъня отново. Две приказки и съм готов. Излизам, вървя, стигам. Вдишвам и се прибирам. Отново съм призматичен и мога да върша осемстотин и тринайсет неща наведнъж. Свръхчовек би казал някой. Свръхманиак.

- Дай да пробваме и ние, бе? – осъзнават колко съм продуктивен, искат и те да бъдат такива.

- Няма как, приятели. Съжалявам.

- Е, нямало как... Значи на теб да ти е кеф, а ние да се мъчим тук,а?

- Нали бях изкривен, какво стана?

- Не може ли и ние да сме изкривени?!

- Не може. Точка.

Поредната доза. След нея втора и трета. Предозирах.

Прибрах се на зиг-заг и едва успях да си стигна до леглото. Проснах се и всичко се въртеше пред очите ми. Трябваше да се фокусирам върху нещо, иначе щях да се пръсна от прилива на адреналин. Хванах лаптопа и започнах да пиша.

Шест часа по-късно бях на сто и шестнайсетата страница. Дори не помнех как съм започнал, не знаех и кога ще спра. Траках и се смеех лудешки на всяка трета дума, а никой около мен не смееше да ме прекъсне. Да гъкне дори. Сякаш бях затворен в капсула на вдъхновението и можех да наблюдавам всичко, което ме заобикаля, ала стоях изолиран от каквито и да е външни влияния. Божествено.

- Не мислиш ли,че е наистина вредно? Прекаляваш.

- Не прекалявам.

- Напротив.

- Не си бил на мое място, няма как да знаеш.

- Ти си луд.

- Луднал съм. Но това не ме прави по-голям грешник от теб.

- Щом си казал...

Имаше късче истина в тревогите, които бълваха по мой адрес. Хващах се,че мисля по-често за наркотика с всеки изминал ден. С всяко ново вдишване. Ако не си получех дозата, ставах болен и кисел. Не си говорех с никой, само тропах нервно с крак и си пуках пръстите. Полудявах ли наистина?

Всичко беше толкова по-лесно, когато бях под въздействие. Вървеше гладно и неусетно. И времето, и заниманията ми, и мислите. Бях прочистен,не усещах болка или тревога. Надвисвах се над забързания свят, препълнен с клети душици, и си водех бележки за всяка нова история. Не че ги използвах, бяха изключително пошли, но ми правеше удоволствие да сравнявам бляновете си с техните нервни кризи. Мечтател, попаднал в море от критици,а дозата беше единственото ми спасение. Отчаян ли бях, щом имах нужда от нея,че да съм завършен?

- Добре, кажи ни поне от какво се състои, интересно ни е?

- От всичко, което може да си представите.

- Бахти дрогата, братче... Тежка е значи?

- Понасям я. Заслужава си.

- Кажи ни поне как се казва? Можем ли да я намерим някъде? Колко струва?

- Само аз знам къде е. – усмихнах се скришно. – Безценна е. – вече бях с гръб към тях и държах телефона до ухото си.

- А как се казва?! Хайде кажи,бе!

Крачех без дори да мисля за тях, а адреналиновата ми бомба се приближаваше с всяка изминала секунда.

Никога не съм взимал дрога през живота си. Не ми и трябва. Имам нея. А тя.. тя си знае как се казва.