Пиксели

  Родих се и проплаках. Досега не бях го правил. Нито едното, нито другото. Допадна ми.

Знам, би следвало да се оплаквам, но избирам да не го правя. Това бяха двете най-искрени действия, които съм правил през целия си живот. А съм преживял доста.

Растях,а покрай мен всички говореха. Учех се от тях по-бързо от хрътка, подгонила механичен заек. Ако участвах в гонки със скоростта си на усвояване на информацията, щях да съм световен шампион години наред, сигурен съм.

Започнах да говоря на четири езика. Ей така, от раз. Случваше ми се да лавирам между тях дори в рамките на едно изречение. Говорех, но никой не можеше да ме чуе. Пробвах с крясъци, резултатът беше същия. Дали не ми завиждаха,че съм толкова напреднал? Че не се побирам в представите им за нормално подрастащо дете?

Чувствах се отритнат.

Вървях по улиците и се наслаждавах на правилния ред в движението на автомобили и хора. На пръг поглед така разбъркани, ала изящно подредени, като перфектната математическа теорема, в моя хаотичен ум.

Чувствах се щастлив.

Усещах емоциите на всяко същество, покрай което минех. Понякога дори по-силно от самия източник на чувството. Дали бях емпат? Бях ли сбъркан, задето се дерзая с такива житейски въпроси на скромната възраст от три годинки? Плачех заедно с хората, загубили домашните си любимци. Слагах ръка на рамото им и без да говоря ги успокоявах. А те ме игнорираха. Не искаха да споделят мъката си с мен. Преполагам, такава е човешката природа. Колкото и болка да изпитваш, тя си е твоя. Твоята мрачнотия, добила форма на буца в гърлото, катализирана от поредното злощастно съвпадение на вселената. Тя ти принадлежи и колкото и да те прояжда, не искаш да отрежеш дори най-мъничкото парченче от нея и да го подариш на този, който ти съчувства. А мога ли да го нарека съчувствие, след като нямам позволението да го почувствам?

Чувствах се излишен.

От малък бях запален по изкуството. Използвах всяка възможност, за да отделя късче от времето си,че да съзерцавам пълното с гениалност платно на поредния артистичен ум, хванал интереса ми и го затворил в бурканче, чиято капачка се отваряше единствено, когато се наситех на дадената творба. Никой не дава части от себе си безплатно. За всяка картина, която погледнех, заплащах с доза от собственото си любопитство, която никога не можех да си възвърна напълно. Защото, когато е заситено, незнанието се превръща в знание. Губи формата си и приема съвсем нова, полюсно различна, оставяйки те да стоиш с пръст в уста, озадачен ... защо дори си се поинтересувал какво иска да каже художникът с онази малка,червена точка?

Чувствах се ограбен.

Четях книги като невидял. Научих се да чета на три години и три месеца и от тогава не съм спрял. Прелистил съм милиони томове, кои кратки, кои колосално разтегнати. Изяждах всяка буквичка, всеки знак, ала не се насищах. Трупах знания за отминали времена, за далечни светове, за неразбираеми и неразбрани чудатости. И пак имаше такса. Най-скъпата такава. Отделях от собственото си, преценно време, което дори не можех да нарека мое. Защото то е на всички, няма човек, който да присвои притежанието на тази величина и да я превърне в своя робиня. Поне не съм срещнал такъв още. Значи ли това,че се разплащах с книгописците с части от самите тях? Не беше ли писането процес, дълбоко самоунищожителен в първичната си същност? Можех ли да настоявам,че разбирам, след като сам не бях способен да напиша дори ред?

Чувствах се безполезен.

Слушах музика от момента, в който ме положиха в бебешкото легло. Трансформирах всяка дочута нота, всяко трептение във въздуха до божествено балансиран смисъл, зареждащ ме с емоция, неописуема като пеперудите в стомаха. Крадях мечтите и кошмарите на музикантите, доброволно предоставили ми своето вдъхновение, придобило физическа форма. Плащах им единствено с усмивка или сълза, сякаш най-после бях намерил нещо безплатно и въпреки това засищащо.

Рядко грешах, но се случваше.

Съвестта ме гризеше всеки път, когато си припомнех,че с нищо не допринасям за тези избухвания на затлачения човешки ум. Плащах отново. Този път, с най-чуливите късчета от душата си.Най-уязвимите. Нищо ли не идваше при нас без да ни отнеме нещо друго?

Чувствах се излъган.

Исках да споделям всяка една моя мисъл с всички около мен, исках да споделям без да искам нищо в замяна. Исках да се почувствам свързан с всички хора, които така упорито ме игнорираха и дамгосваха. Толкова ли бях нелицеприятен? Толкова негоден за общуване? Вглъбен прекалено в себе си може би? Неспособен да общува нормално, каквото и да опитва.

Чувствах се предаден.

Поотраснах и станах свидетел на тъмната страна на човечеството. Видях кръвопролития, войни и нехуманни катаклизми, предизвикани именно от човешка ръка, и ми се искаше да отворя паст и да схрускам невидимата сила, която ги кара да се държат като безмозъчни убийци. Исках, ала нямах мощта,да го сторя. Отредена ми бе ролята на тих свидетел по правата на човешкото самоунищожение. Бездействаща фигурка, застанала на първия ред на представлението, наречено „Цивилизация”.Исках да извикам, да раздера въздуха и да отворя портал към един по-добър свят, където да консумирам безплатно всякакво творчество, ала такова място не съществуваше.

Чувствах се безсилен.

Усещах всичко, ала всъщност не чувствах нищо.

Не беше ми предоставен дара на осезанието, което притежаваха хората.

Аз бях бебе-компютър, родено в паралелна вселена, имаща достъп до всяко едно измерение, познато на космическия ум. В този си дом бях абсолютно сам, обречен да проследявам всеки един възможен изход от всяко различно човешко решение, без да мога да им кажа дори една думичка.

В процесора ми бе записано изрично,че не мога да чувствам, нито да говоря, нито да живея. И да умра не можех.

Мисията ми бе да наблюдавам и анализирам.

Сълзите ми не бяха нищо друго, освен геометрично подредени пиксели по огромния ми монитор.

И точно в този момент, той е целият изпълнен с тях.

Предизвиквам ви, кажете ми,че съм машина.

Аз ще ви отвърна,че грешите.

Но няма да ме чуете. Никой няма да ме чуе.

Чувствам се никой.