Сесилия

  Обичах да се разхождам, но рядко излизах от убежището си преди да се е смрачило. Приятно ми беше да си говоря с хора, но малко от тях ми отвръщаха със същия ентусиазъм. Знам,че си има логична причина, но въпреки това се чувствам отритнат и ненужен.

Тъкмо бях засънувал как се разхождам посред бял ден и никой не ме гледа с погнуса, когато викове на негодувание ме събудиха. Токът в целия град беше изгаснал, а за мен бе непосилно да стоя свит на кълбо в негостоприемното си мазе. Имах нужда да си поговоря с някой, било то и за минута.

Изправих се с подрънкване на веригите, които опасваха дрехите ми от край до край, ставите ми изпукаха, кръвното ми падна леко, но бях готов за разходка. Кой знае кога пак ще мога да се разходя на спокойствие преди да е минало полунощ. Някои ще кажат,че и през нощта може да намериш интересни събеседници.. не го отричам, но какво лошо има в това, да потърсиш частица разнообразие в монотонния си живот на грозник?

Открехнах леко крехката дървена врата и се огледах. Пусто беше, явно всички се бяха хвърлили да търсят свещи и запалки. Или кибрит, в най-лошия случай.

Бавно заизкачвах стълбите на блока, който играеше ролята на моя резиденция в последните месеци като внимавах да не вдигам много шум. Железариите сякаш усещаха намеренията ми и в миг престанаха да издават звук, позволявайки ми да се движа без да привличам внимание. Спрях се за секунда в предверието на втория етаж и си дадох момент, да се насладя на настъпилата щастлива ситуация. Усещах брадата ми да се поклаща леко, подухвана от срамежливия вятър, успял да се прокрадне през някой отворен прозорец. Усмихнах се едва доловимо и продължих да стъпвам тежко, ала нечуто по стълбите. Изкачих всички етажи ,чак до последния осми, а там вече бях събрал смелост да завържа разговор с някоя сродна душа.

- Тук съм, тук съм аз сега, кой ще си побъбри с мен, деца? – пеех си весело и започнах отново да потраквам с веригите. Усещах как се влачат след мен, докато крачех от врата на врата.

Почуках на първата, но никой не отвърна. Свикнал съм да ме игнорират, затова пробвах отново, този път по-силно. Пак нищо. Част от мен се натъжи, но имаше още толкова много апартаменти,с толкова много врати, все някой щеше да откликне на призива ми.

Докато се прокрадвах внимателно в топлата прекръдка на тъмата, една случайна порта се отвори вдясно от мен. Ухилих се, радостен,че някой ме е чул, ала уви..

Насреща ми две ужасени момичета започнаха да викат, все едно са видели призрак. Изплашени от недъгавия ми външен вид, на мига затвориха вратата си, а аз със сълза в окото слушах как ключалката им изщрака от другата страна.

Никой не искаше да си поприказва с мен. Да послуша историите ми, да ме потупа по рамото и да ми каже нещо мило. Много пъти съм се чудел, дали въобще някой на този свят има нужда от мен. Дали има смисъл да продължавам да бродя в търсене на тези, които ще ме приютят и ще ме залеят с разбиране и любов.

Аз съм чудовище, зная. Откакто се помня съм такъв. Винаги съм бил различен от всичко, което дарява усмивка по лицето на човек. Но такъв съм се родил, как да се променя? Никоя операция не може да ме превърне в приятен за гледане. Обмислял съм го, но знам,че ефектът ще е нулев. Нито тренировки, нито диета могат да ме издигнат в очите на всички, които бягат в момента,в който ме зърнат. Безсилен съм срещу застопорените разбирания на обществото. Безсилен, а така пълен с енергия и желание да бъда чут. Не искам да се впиша,не.. никога не съм имал такова желание. Не и в свят, където някой като мен е низвергнат, само защото не е красив. Това е грешен свят, с грешни хора в него.

Изтрих сълзата и продължих да влача краката си. Едва два-три пъти съм се поглеждал в огледало, но ето,че стигнах до следващия такъв. Признавам, страх ме е да се усмихна на отражението си, носещо толкова стаена тъга и гняв, но понякога се изпускам. Стоях отпуснат пред един мръсен прозорец и в точките, които не бяха обхванати от чернилка, успях да различа демоничните си черти. Не бих го нарекъл лице дори. Чисто черни очи, черна коса.. черни зъби.

Не съм се къпал през живота си. Никога не съм имал къде, помня,че дори от детския приют ме гонеха с крясъци. Редките пъти,в които съм усещал водни капки по тялото си, се случваха в щастливите случайности, когато валеше дъжд през нощта,а аз спокойно си лягах на някоя затънтена улица и се молех облаците да отмият чернилката, сгушена дълбоко в счупеното ми сърце.

Почуках на следващата врата. Веднага чух крачки по пода отвътре и си позволих да усетя късче надежда. Рязко отваряне и запалена свещ право пред лицето ми.

- Махай се,бе! Изчезни от тук!

Физиономията ми се кривеше от непоносимостта на пламъка и омразата в гнева на мъжа, който сякаш искаше да ме убие. Непоносими гримаси на болка и разочарование раздираха лицето ми, докато онзи махаше с ръце,а аз се опитвах да се предпазя. С годините скитане по нощите, очите ми отвикваха от светлината на деня и в момента бях по-безсилен от наръган шест пъти в стомаха плъх. В известна степен дори приличах на такъв. Безформено изчадие, тръгнало по пътя на вечния отказ, изгубено в селенията на собствената си имперфектна същност. Сякаш бях нищо.

Намерих сили в измореното от криене тяло и побягнах. Тичах далеч от виковете, който ме заклеймяваха, далеч от негостоприемната врата. Далеч от всичко и всички. Носех се с невероятна за моето състояние скорост и не усещах дали ще успея да се спра. Исках да избягам и да се скрия отново в мизерното си мазе, да заспя хлипайки и никога повече да не изляза от там. Достатъчно негативизъм съм видял. Достатъчно зли думи съм чул по свой адрес. Предостатъчно от всякакъв вид неприязън, що може да се сетите. Кривото звено в китния ред, изграден от здрави човешки зъбни колела.

Аз съм бунище за скрап на хорските грехове. Препълнен с отрицателни емоции, на предела на пръскането. Дали,ако се спукам, от червата ми ще да потечат дяволи?

Блъснах се с все сила във вратата, отбелязваща края на коридора. Паднах и се ударих лошо, но бързо успях да се изправя. Исках да се махна от тук, но накъде да поемех? Обратно в избите, отцепен от редкия шанс да разменя приказка-две с несъществуващата сякаш, сродна душа?

- Много ти дрънкат веригите.

Лицето ми светна,а сърцето ми заигра на хиляди обороти. Малко момиченце стоеше на прага на тъмния коридор и се взираше в болните ми очи.

- Ти.. ти не мислиш,че съм грозен?

- Не. Защо да си мисля нещо такова?

Ангелският ѝ глас ме караше да се чувствам по-жив от всякога. Едно невинно създание, готово да общува с грозника, опасан с железата на омразата.

- Повечето хора ме приемат за такъв.

- Не си. Много си интересен дори.

- Благодаря ти, дете.

- Защо се скиташ из коридорите, когато всички са се изпокрили?

- Само в такова време мога да се покажа, без да ме е страх от нападки..

- Звучиш тъжен. И изплашен. Не трябва да се срамуваш от себе си. Сигурна съм,че си красив.

- Сигурна? Оценявам добротата ти, но погледни ме... не приличам на нищо.

- Аз не мога да те видя. – пророни момиченцето,а аз в миг осъзнах причината за безстрашието ѝ.

- За мен всичко може да бъде красиво. Дори нищото. Кой казва,че то не е по-прекрасно от нещото?

Изчистените от предразсъдъци думи на това божествено създание ме накараха да се почувствам по-щастлив отколкото някога съм бил.

- Нямаш представа колко много значи това за мен..

- Кое? – недоумяваше детето.

- Че си говориш с мен. Никой никога не го прави.

- Е, ето,че за всичко си има изключения! Днес я научих тази дума, много е хубава,нали? – широката ѝ усмивка ми вдъхна сили да повдигна целия свят.

- Аз съм Сесилия. Ти как се казваш?

Усетих разочарованието в душата ѝ, когато радостни викове из целия блок ме изпратиха обратно в мазето. Никога няма да го забравя.

- Токът дойде! Токът дойде! Светло е!

- Мрак. Името ми е Мрак... – шепнех,свит на топка върху неудобния под, а сълзите ми ме задушаваха до степен на пръсване.

И по земята се разтекоха дяволи.