Маслини

Свивам си цигара и паля. Издишвам, а Ярникус си скубе косата.

Опитва се да спира да пуши,а аз продължавам да бълвам дим.

- Колко много искам да запаля!! Полудявам!

- Ми пали,де.

- Не, искам да издържа един ден поне. По-силен съм от тях!

- Ти си знаеш. – последна дръпка и гася в препълнения пепелник Густав.

Да, и предметите си имат имена, не е привилегия, отнасяща се единствено за хората.

Пет минути по-късно Ярникус е преполовил буркана си с маслини. Шейсет и седем, броихме костилките. Хванахме се на бас колко точно са. Но и двамата забравихме да дадем предположение, така че залогът се анулира.

Продължих да играя покер мързеливо, пушейки цигара от цигара, докато въздържателят щурмуваше хладилника. За времетраенето на два турнира, успя да изяде запасите за почти цяла седмица. Банички, патладжани, нарове, още маслини, лукчета и две кутии натурален сок. И два хляба с лютеница. И още малко маслини.

- Много е яко да си сит. Няма да правя нищо друго, само ще ям.

- И ще станеш двеста кила до три месеца.

- Да ставам, все ми е тая. Ще съм дебел, ще чета, ще ям, ше пия и няма да ми пука. Ще говоря каквото си искам на мацките и ще им се смея в лицата, като ме гледат недоумяващо. Може и да ги целя с костилки, кво?

- Ескалираш. Свий си цигара.

- Ц.

След два часа по масите във виртуалната зала огладнях. Можех да пуша и да не чувствам глад, но не съм толкова краен.

- Имаме ли нещо за ядене? – попитах на шега. Преди три дни изкупихме половината супермаркет все пак.

- М, има две филии хляб. И малко масло. Искаш ли?

Нищо нямаше, всичко беше изял. И маслините бяха свършили.

Изпръхтях уморено и се насилих да си облека дънките.

- Излизам да ям, да си взимам ли цигарите или ще успееш да се въздържиш?

- Остави ги, нямам проблеми, всичко е наред, не се тревожи! – скоростта,с която избълва всичките успокоения навигира ръката ми по-бързо от подплашен плъх в миризливо мазе. Прибрах тютюна в джоба си и си сложих качулката. Бургерите ме чакаха,а стомахът ми къркореше колосално.

- Пххх, как добре се наплюсках. Коремът ме боли, едвам стоя.. – смеех се от коридорчето, а Ярникус не ми отвърна с рутинния ироничен коментар. Зад вратата чувах единствено странно тракане, а когато отворих, го видях – гризеше бюрото си и трепереше, все едно е болен от треска.

- Кво правиш, бе?! – не знаех, дали да се смея или да го тикна в усмирителна риза.

- Ям. Гладен съм. Много съм гладен.

Внимателно го хванах за раменете и го откопчих от дървото. Сложих го да седне на леглото и го разтресох.

- Що ме тресеш? – гледаше ме с искрена почуда, все едно съм луд.

- Ядеше си бюрото. – отвърнах му с тъп поглед.

- Да, бе, точно. – засмя се той и скочи назад върху леглото.

- Не помниш, нали?

- Няма какво да помня, не се е случило нищо. В последните шест часа само лежа. Нито съм ял, нито съм се движил. Изучавам тавана, виж, имаме си пукнатина. Дали живеят малки, озъбени човечета там? А? Как мислиш?

- Сигурен съм, че е пълно с тях.

- Ей! Чувате ли ме?! Малки хораа, покажете се! – викаш с надежда, а аз губех своята собствена такава.

- Няма ги,а?

- Не те харесват, затова се крият. Ти си сит и безинтересен. Аз съм гладен като прасе, те ме разбират. Сега ще ми донесат маслини, ще видиш.

Изсмях се невъздържано и се проснах на леглото си. Ами,ако наистина имаше лилипути в тия дупчици? Дали някой от тях пушеха цигари,а други се опитваха да ги спрат?

- Раск, какво правиш тук? – блуждаещият погледм ме смачкваше, исках да се пръсна от смях.

- Лежа, Ярникус. Защо?

- Ясно,че лежиш, ама как се озова в Танзания с мен? Заедно ли пътувахме?

- В шибаната София си. – дори не го гледах вече. Просто говорех, осъзнавайки,че в главата му звуча като глупак.

- София ли.. интересно. Не съм идвал тук от много време.

- Полудяваш.

- Защо би твърдял такова нещо, друже? – вече и говореше със престорен, британски акцент.

- Защото живеем тук. Повече от година вече.

- Може и да си прав. Но е време за следобеден чай. Къде е чаят?

Взех джезвето и му го тряснах пред краката.

- Чай не пием вече. Има кафе. Има котлони. Има джезве. Направи си, вземи една цигара и пуши, защото след малко ще скоча през прозореца!

- О, наистина крайно, приятелю. Не го прави заради едните цигари. Искаш ли да ти помогна, да ги спреш?

Изпуших две наведнъж. Знаех,че трябва да го подкрепям, но имах нужда от никотинова енергия,че да насмогна.

- Гаден навик, добре,че го нямам вече. – мажеше си филия с нищо с помощта на въображаем нож. Признавам, интересно беше.

- Поне ти се откачи.

- Да, много съм доволен. Абе, изглеждам ли ти дебел? Май съм качил няколко килца.

- Напълно възможно е. Не забравяй, гониш двестата.

- Двеста? Да. Двеста маслини. Ти ли ще купиш или аз да отида?

- Тръгвам на секундата, спокойно.

Трябваше ми въздух. И дим. И никакви миниатюрни човечета от Танзания.

На връщане от магазина виждах всички хора като ходещи цигари. Клатушкаха се и ме молеха да ги занеса на Ярни. Лудостта заразна ли е?

- Взел съм ги половин кило. – отбелязах победоносно и тръснах пликчето на едното бюро.

- Подай ми ги тук, че изучавам замъка на тия малките.

Вече не бях сигурен,че трябва да се смея. Съквартирантът ми се беше вкопчил в тавана и се пресягаше с една ръка в очакване да му подам маслините.

- Хайде,де, нямам цял ден, пък и те са гладни.

Просто подадох плика и си пуснах да гледам безсмислени клипчета. Дори не исках да започвам да си обяснявам как е победил гравитацията. След няколко минути безмълвна комуникация, той тупна на пода и се ухили до уши.

- Вече мога да правя всичко. Адския кеф е, що не пробваш?

- Не мерси, и така съм си добре.

- Оле!

Ярни се хвана за главата в ужас,а аз се подготвих психически за новата вълна.

- Защо бюрото ми е върху леглото? Кой го премести там?!

- Леглото ти е зад теб. Бюрото е до прозореца. Размести ги онзи ден,че да не измръзваш, докато спиш. Не помниш ли?

- Ти ли го сложи там? Много смешно, няма що..

Сега пък ми се сърдеше. Можех преспокойно да снимам филм и да го продам за милиони. Но кой да се сети?

Мълчахме петнайсетина минути. Мозъкът ми се възстанови, но беше нащрек за новата вълна. Мисля,че започнах да свиквам.

- Смятам,че по-големият порок е не да ги почнеш,а да ги спреш. Носи по-голямо удовлетворение.

- Да, заедно с халюцинации, антигравитация и килограми маслини.

- Никое от изброените не е лошо. – отбеляза гордо Ярни с усмивка и изяде четири маслини наведнъж, заедно с костилките.

- Тук е много жега, мисля да поизляза.

- Излизай, аз ще поспя.

Помаха ми като малко дете за чао и излетя през прозореца. Ако не бях видял със собствените си очи как безпроблемно се рее във въздуха, щях да заклеймя всеки, който посмее да ми го разказва, за луд.

Запалих си цигара и се опитах да сдъвкам всичко, на което успях да стана свидетел през изминалите няма и десет часа.

Вратата се отвори с трясък и ме извади от унеса. И по-добре, щях да изпадна в несигурен транс, който можеше да ме превърне в маслина.

- Ооо, Раск! Как е, брат? – другият ми съквартирант влезе ударно в стаята.

- Не съм сигурен, Ган. Имам доста да ти разказвам.

- А, преди да си започнал, имам важен анонс!

- Ха, кажи какъв?

- Ще спирам цигарите! Яко, нали?

Взех целия плик с останали маслини и си го изсипах на главата. Запалих цигара и я издърпах на един път. Оставаха приблизително осем минути, докато започна да си говоря с малките хорица от пукнатините на тавана.

Ган ме гледаше недоумяващо,а аз стоях спокойно седнал на леглото си, миришещ на бутилка пресен зехтин.