Мозъчно изкуство

Телефонен звън ме събуди.

- Бриг, не знам какво да правя вече, няма ли някакви новини?! – жалният глас на Меронама ми действаше по-силно от всяко кафе рано сутрин.

Най-добрият ми приятел Смаш беше в неизвестност вече три месеца, а майка му, покрай която съм израснал, не знаеше с кой още да говори, че да получи дори най-малкото късче надежда,че ще го види отново.

- Ще го намерим, спокойно. Знам,че изглежда безнадеждно, но всичко ще се оправи. Усещам го.

Наистина го усещах някъде около мен. Дали защото бяхме толкова близки, дали защото се заблуждавах,че ще го зърна всеки момент, дали защото нямах какво друго да чувствам. Не зная. Но го усещах.

На път за работа видях поне четири листа със снимки на тях, озаглавени с неумолимото „В неизвестност”. Не познавах тези лица, но разбирах мъката на близките им, оставени да се лутат в неизвестност. Виждах сълзите в очите на всяка майка, на всеки баща или приятел, поддържащи надеждата си с празни приказки и искрени молитви. Искаше ми се мога да локализирам всяко едно изгубено същество в света, да донеса усмивки по лицата на чакащите в неведение. Да помогна на нуждаещите се, да ги избавя от мъчителните, изморителни главоблъсканици в опит да намерят изгубеното.

Ала бях просто продавач в галерия за картини. Продавач и нищо повече.

- Извинете, господине, кога е нарисувана тази картина?

- Не пише ли на табелката, госпожо? – при ранно, принудително ставане бях изключително кисел.

- Ако пишеше, щях ли да ви питам? – сопна ми се кокетната леличка.

- Ако знаех, щях ли да си губя времето с излишни приказки? – контрирах и се обърнах с гръб. Цепеше ме главата,а тя ми говореше за години.

Не бях добър в познаването на автори или епохи. Не разбирах от техниките на рисуване, нямах си и идея от какво е повлиян даден художник,че да нарисува еди-коя си картина. Единственият ми допир с изкуството бе,че умеех да описвам по неповторим начин силата на всяка картина, понякога си измислях напълно как ми действа, понякога бях искрен до болка. И в двата случая обаче, успявах да продам повече платна от всеки друг квалифициран клетник в града. Бях царят на продажбите и шефовете ми бяха предоволни. Те също бяха наясно,че съм абсолютен непукист, що се отнася до творци и датиране, ала харесваха шумоленето на чековете между пръстите си. Какво повече да искаш?

Тайната ми се крие в това, че във всяка творба намирам дори по едно петънце, което да ми въдейства по някакъв начин. Дали ще ми напомни за някой познат, за позабравен спомен или ще накара въображението ми да играе, все успявам да открия късче вдъхновение, което да опиша поне със стотина думи на ценителите.. а от там е лесно. Усмивка, комплимент и бам! – Продадено!

- Какво бихте ми казал за тази картина, господине? – деде с масивен гръб и още по-масивен класически стил на държание ме гледаше въпросително.

- Няма да ви занимавам с празни факти, кой я е рисувал, кога , къде, защо и така нататък. Това, което искам да изтъкна обаче е бликащото усещане за безпомощност, което струи от платното. Черно-бяло момченце, поставено от твореца сред море от цветни, прецветни фигури. То маха с ръце в опити да привлече вниманието им, да си открадне поне частичка цвят, ала не успява. Остава си неразбран и отхвърлен. И защо? Защото е черно-бял. А кой обича монохром в свят на безкрайни багри? Разбирате ли, програмирани сме да приемаме различните като по-низщи, по-незаслужили. Като грешки в генокода на човечеството, незаслужаващи да ходят по тротоара, който ние тъпчем. А те далеч не са това. Изключения в човешката еволюция са, не отричам, но бих ги описал точно обратно на общоприетото. Точици гениалност в природния ход на развитието ни. Свръхумни, свръхемпатични, свръхосъзнати. Свръххора. И въпреки всичко.. отново – свръхнеразбрани. Тъжно, нали?

- Къде си завършил, момче?

- Никъде, господине. Изкуството никога не ми е било приоритетна среда за професионално развитие.

- Вземи се изучи тогава. Жалко е да прахосваш потенциала си просто като стоиш тук и редиш истини за всяка картина. Опознай света на четките и боичките. Не се страхувай да прочетеш всичко, до което се докопаш. Стани този свръхчовек, за който говориш и явно бленуваш. Бъди следващото черно-бяло момче в картина за милион долара.

Никога досега не се бях замислял по този начин над заниманието си. Имах ли наистина нужното, че да стана експерт в оценяването на картини? Можех ли да преборя вродения си мързел или желанието си да се напивам до безпаметност? Възможно ли бе, да стана от чисто черен – черно-бял? Прекалено много, прекалено тежки. Въпроси непосилни за една пияна душа рано сутрин.

- Ще я взема. – усетил дрязгите в главата ми, дедето ме спаси, изваждайки ме от транса.

- Сигурен ли сте, господине? Това е най-желаната част от сегашната колекция, изложена тук.

- Абсолютно положителен съм. Ето ти чековете.

- Защо два? Може да платите и с един, дори ще е по-лесно за регистритане на покупката.

- Първият е за картината – милион. Стоте хиляди са за теб. Намери най-добрия университет в страната и направи всичко възможно,че да те приемат там. Стани най-добрия, пък после ме намери. Ще те чакам с предложение за работа, което трудно може да бъде отказано.

Дедето се усмихна и закрачи към изхода, аз стоях озадачен с двата чека в ръка, а най-дебилната усмивка в света се бе лепнала на устата ми като перука, залепена със секундно лепило върху плешиво, лъснато теме.

Чакаше ме доста работа, но пък си заслужаваше. Предполагам? Нали?

Прекарах следващите три часа в заслужена почивка, пресмятайки възможностите си за реализация. Какво ли щеше да ми предложи да върша дедето? Да обикалям света и да събирам най-ценните творби на изкуството за безмерната му колекция? Да оценявам платна, предназначени за кралски особи? Да рисувам самият аз? Все още не бях изтрезнял достатъчно,че да си отговоря логично.

- Извинете, приятелката ми влезе да разгледа галерията преди двайсетина минути и още я няма. Може ли да вляза да я потърся? – усмихнатото момиче разведри деня ми още повече.

- Разбира се, госпожице. Нямаме такса за вход, така че спокойно може да я намерите, дори разгледайте заедно с нея, картините тук са прекрасни.

Понякога говорех като зализан сноб, ненавиждащ самия себе си, но кой ще смее да ме вини? Продавах платна за милиони, можех и като папата да говоря,ако искам.

Девойчето се забави, явно ѝ е харесало тук. Аз изпих седмото си кафе и поотворих очи. Всеки ден да ми минаваше така, равен нямаше да имам.

- Благодаря.

- Намерихте ли я?

- Не, явно сме се разминали, пък телефонът ми е спрян, не мога да ѝ се обадя.

- Да ти услужа?

- Не, няма нужда. Чао, дано се видим пак.

Помахах леко на вече обърналата се студентка и реших да се поразтъпча.

- Добре,де какво виждаш в тази? – Строл се чудеше как успявам да продавам толкова успешно картина след картина.

- Всичко. Тук виждам всичко. Цялата е изящна, изписана с максимална прецизност. Погледни ѝ устните, не ти ли се иска да я целунеш? Виж как косата ѝ пада по раменете, сякаш е облак, спрял да си почине на някой планински връх. Чертите ѝ, така пропорционални, леко строги, но пак.. изключително топли и изкусителни. А очите ѝ ... не ти ли се струва,че те пронизват и виждат всичко през теб? Кристали, поместени умело в границите на чаровното ѝ до болка лице. Пленителна е, друже. Сама се продава, аз просто съзерцавам и се възхищавам.

- Човече, накара мен да искам да си я купя, бе! ... Наистина говори с очи, прав си..

- Не само. Очите ѝ ме заинтригуваха, признавам. Но това, което казва и начинът, по който говори ме подтикнаха да я обикна и опозная.

- Говорим за картината, човече.. не мислиш ли,че се отнасяш малко?

- Нито частица, Строл. Тя ми говори дори и сега.

- Говори ти, така ли било? – изсмя се колегата ми. – И какво ти казва сега?

- Че съм тъпак. Нещастник. Болен мозък.

- За последното определено е права..

Строл се отдалечи, а аз реших,че заслужавам подарък. Похарчих цялата си комисионна за картината, която така ме плени. Чувайки на глас мислите, които таях към нея, сам се навих да я взема в дома си. Нямах много картини, така или иначе. Щеше да стои добре на стената над малката ми камина в хола.

На следващата сутрин се събудих на дивана. Заспах тук, за да мога цяла нощ да я съзерцавам. Перфектна беше. Усмихнах се и отидох в кухнята.

Отворих шкафа, пълен с листове с надпис „В неизвестност” и измъкнах изпод тях една кафена лъжичка. Направих си кафе и застанах до прозореца, докато го изпия.

- Пусни ме,бе! Извади ме от тук! – тостерът ми говореше с човешки глас, а аз не се стрясках ни най-малко.

- За твое добре е, Смаш. Там ще си в безопасност.

- Ти си болен! Как можа да ме затвориш тук?! Искам да изляза..

- Спокойно, имаш си достатъчно изобилна компания. Ще има с кой да си говориш до края на вечността.