Улуру

  Бях поседнал спокойно в средата на скалата, а около мен се мотаеха всевъзможни морски обитатели, повечето от които нямате възможност да видите днес. Мегалодони, сепии с размерите на къща, хищни китове и тук-там някоя грамаданска медуза.

Лоренцо ми правеше компания, докато сънувахме, подтиквани от мистичната сила на Улуру. Прекарвахме почти цялото денонощие в сънища, комуникирайки телепатично. Дори преди петстотин милиона години нямаше общ език между хората и гущерите,че да общуваме по приетия начин. Цветът на великия монолит беше син, не се менеше тогава. Съществувахме в пълен покой с всички твари около нас, а водата ни държеше вечно свежи. Нямах проблем да дишам в такива условия, както повечето от вас биха предположили. Но това беше преди толкова много време, нека не се отнасям в носталгия.. най-много да ми стане мъчно за една безвъзвратно отминала епоха на баланс в природата.

Сутринта ми започва с изгрева на слънцето, оцветяващ домът ми в ярко розово. Лоренцо носи кафе от най-близката машина, намираща се на няколкостотин километра, но какъв проблем е разстоянието за телепортиращ се гущер? Пием го с кеф и гледаме първите, срамежливи лъчи, постепенно озряващи целия хоризонт. Безмерна красота, казвам ви. Не бях приел най-досадния навик на сегашните хора, та цигари не пушех. Стоях си смирено, загърнат с най-старото пончо в света и медитирах, опитвайки се да почувствам целия свят в себе си.

- Никога ли няма да се махнеш от тук? – питаше ме от време на време Лоренцо, загрижен за моето непрекъсвано бдение на Улуру.

- Нямам нужда, друже. Тук мога да позная всяка човешка емоция. Да изсънувам всичко, което можеш да си представиш,че и повече. Да се извися до ниво, в което никое бедствие не може да ме помести. Преживял съм хиляди земетресения, потопи, унищожителни бури и какво ли още не. Станал съм едно с тази скала и всеки от двама ни е загубен, ако другия си тръгне.

- Осъзнаваш,че тя няма как да отиде където и да било, нали? – смееше се гущерът на моите метафори.

- Не можеш да си сигурен. Ти умееш телепортация, защо и тя да не може?

- Защото е шибан къс камък, ето защо! Понякога много ме напрягаш с тези философски бръщолевеници.

- Не ме слушай тогава, какъв е проблемът?

- „Не ме слушай”, големият отворко няма нужда от никой.. бла-бла.

Говорехме си без дори да помръдваме усти, а очите ни бяха дълбоко затворени, изпаднали в поредната серия сънища.

В сегашната епоха беше различно. Улуру менеше цвета си почти постоянно. Ту беше розова, ту зелена, жълта или кафеникава. Никога червена обаче, не бях разбрал още защо. Можеше да премине през цялата гама цветове, подминавайки гореспоменатото алено и … да се върне в началното, сутрешно розово. Бях изсънувал милиарди сънища, но помнех всеки един от тях, сякаш се е случил преди броени минути. Умът ми бе като библиотека за транс изживявания. При това, с безкраен капацитет. Можех да стоя до края на времето тук, че дори и след него. Щях да си сънувам вакуумиран, единствено кафето щеше да ми липсва. Лоренцо нямаше да ме остави сам, сигурен бях, просто беше свикнал с мен прекалено много. Петстотин милиона години се броят за нещо все пак, нали ?

  Разликата с онези подводни времена днес, бе,че се появиха туристите. Всеки бързаше да зърне скалата, която мени сама цвета си, сякаш беше нещо, което може да промени живота им. Истината бе, че е възможно, стига да успеят да сънуват около нея. Малцина освен мен, гущерът и местните, дошли милиони години след нас, го можеха. Казвам малцина, защото не познавам нито един такъв, но имам силна вяра в силата на човешкия мозък.

Всеки втори от насъбиращите се тълпи ме питаше какво правя, поседнал на това забележително творение на природата. Приемаха ме за груб монах-сърдитко, който не прави нищо друго, освен да медитира, защото никога не им отвръщах. Искаше ми се, признавам, но.. как можех да им отговоря, след като бях изгубил способността да говоря в чисто човешка форма. Единственият начин, по който можех да ги достигна бе чрез сънищата на Улуру, а никой до сега не бе успявал да ме чуе.

Аз съм най-старият човек в света, а дори не мога да произнеса една думичка. Не мога да разкажа на непросветените, жадни за знания, умове за всичко спиращо дъха, което съм видял през живота си. За разговорите с риби, големи колкото влак, за романите на ветровете, дошли тук на почивка чак от Дубай, за всяка една изморена мравка, решила да ми се оплаче от жаркото слънце. Явно това е цената, която плащам за безсмъртието си. Невъзможност да общувам като нормален човек.. въпреки че колко нормален мога да се нарека? Не остарявам, не мога да бъда убит, не съм мръднал от мястото си през последните половин милиард години.. и пия кафе с гущер. Абсолютно ненормален в очите на всеки здравомислещ гражданин на днешния свят.

- Абе, знаеш ли какво не съм сънувал? – поде Лоренцо в опит да ме разведри от замисления монолог.

- Тепърва ще ми кажеш, приятелю. – върнах му с мисловна усмивка.

- Не съм сънувал.. ама никога, че.. скалата е червена. Всички цветове познавам и съм зървал в транса си, но не и този. Имаш ли идея защо е така?

- Нямам, Лоренцо. Нямам и жалкото е,че това е най-мъчителния въпрос, който някога съм си задавал. Не защо има войни, бедствия или защо хората изпитват омраза..а точно този – защо скалата никога не е червена. Нито наяве, нито насън.

- Иначе вчера сънувах,че сме на Марс. Беше готино, нямаше пукнат човек и си пиехме космическо кафе. Вятър не усещах, нито нуждата да се телепортирам. Бяхме в едно с вселената, точно както в началото. Нямаше тревожни въпроси, нямаше недостижими сънища, само ние и Улуру, пльоснати по средата на някакъв необитаем каньон. Блаженство.

- Интересен сън, друже. Не съм имал такъв досега. Пътувал съм из вселената насън, но винаги съм бил сам, без теб, без любимата ми скала. Реех се над непознати светове, говорех с ексцентрични създания, бях свидетел на всевъзможни космически изригвания, пътувания и запознанства…

- И въпреки всичко не си мръднал от тук, откакто се помним. Яко,а? – прекъсна ме той.

- Иронията е голяма кучка понякога, Лоренцо.

- Прав си. Искаш ли ново кафе, Креато?

- Не, добре съм. Вземи си на теб, ако си жаден.

Не пиех вода. Не се хранех. Нямах никакви природни нужди, които биха засуетили перфектните ми концентрация и баланс. Някои биха ме нарекли божество, други - чудо на природата. Ако трябва да съм честен, Лоренцо ме описваше най-добре.

- Мързеливец. Абсолютен лентяй, сънуващ безвремия.

След тези му думи просто се засмивах в ума си и започвахме да си разказваме вицове сънувайки. Беше добър другар, спор няма.

- Ей, какво правиш там горе, бе? – викна поредния любопитко.

Погледнах го с надежда и му проговорих подсъзнателно. Клетникът стоеше втренчен в мен без да продумва. Подвикна ми още два-три пъти и се отказа. Сякаш бях жива статуя, предназначена единствено да озадачава посетителите на свещеното място. Каква полза,че притежавах всичкото знание на света, като можех да го споделя единствено с тези, които вече бяха наясно с него?

Признавам, забавно бе да си разказвам легенди с драконите или да играя морски шах със двайсетметрови скатове.. но ми липсваше комуникацията с някой като мен. Или поне подобен. Знам,че съм различен от всички хора, но по емоция не се различавам от никой от тях. Развах се, докато гледах началото на сътворението на света, в който живеят сега. Идваше ми да плача при всяко ново унищожително бедствие, което виждах. Изригвах от гняв, наблюдавайки как се избиват един друг и се изпълвах със спокойно удовлетворение, когато доловех,че са на прав път към баланса с природата. Всичко изпитвах в ума си, нямаше физическа индикация, но трябваше ли ми наистина тя? Те умеят да се усмихват, когато са разкапани вътрешно, да ронят сълзи, когато са щастливи, да прикриват всичко душевно с ненужни мимики, да бъдат нещо, което не са, в името на самосъхранението.. Бъдейки неспособен да говоря или да се изразявам чрез гримаси на лицето не ме правеше дори частичка по-добър от тях. Може да ме наречете изкуствен дори. Естествено, природно изкуствен. Нямах вина, ала се чувствах гузен. И Лоренцо, единствен, ме разбираше напълно, защото му се наложи да преживее всяко мое ментално изригване в периода на дългото ни познанство.

- Събуди се, Креато! Събуждай се!

Гущерът никога не ме будил досега, нито един път.

- Остави ме, да си досънувам, Лоренцо, тъкмо правя гоблени на Плутон с плутонците, забавно е. Наистина креативни са.

- Остави ги плутонците! Червена е!

В миг се сепнах и излязох от транса си. Правилно ли го бях чул?

Огледах се около себе си и застинах в екстаз, какъвто не бях усещал досега. Улуру грееше цялата в алено, а аз нямах идея какво го е предизвикало.

- Какво правиш там горе? – поредният невероятен въпрос.

- Какво правя, не ви ли писна да ме питате.. поддържам шибания баланс, доколкото мога, наблюдавам всяко глупаво движение, което правите, приемам цялото знание на света в един-единствен ум и го пазя от безвъзвратно изгубване!

- … Не е нужно да крещиш, просто попитах.

За първи път оставах без думи.

Обърнах се рязко назад и погледнах надолу от удобното ми място, което не бях напускал от милиони години. В подножието на Улуру стоеше малко момиче, държащо червен балон и ме гледаше озадачено.

- Ти ме чуваш?! – продължих да викам мисловно, без да мога да го контролирам.

- Да, какво странно има? – отговори ми детето, без да движи устните си. Големите ѝ, любопитни очи се взираха в мен, сякаш иска да ми помогне. Все едно ме грозеше някаква невиждана опасност,а тя я разбираше по-добре от мен.

- Просто.. за първи път ми се случва. – продължих по-уверен.

- Няма страшно. Отпусни се. От тук поемам аз.

Улуру се разтресе цяла, докато се телепортирахме. Лоренцо спеше и не осъзна,че не просто сънува случващото,а наистина го изживява. Събудих го , да наблюдава с мен как целият каньон около нас се пълни с вода и живот.

- Какво става, Креато?! Къде сме?! – викаше гущерът без да може да удържи изненадата си.

- Нали искаше Марс. Ето ти Марс, Лоренцо.

Прозрях какво се случи. Мисията ми на Земята бе завършена, бе дошъл редът на Марс. Поздравих един усмихнат мегалодон, докато се оставях в плен на новия цикъл милионни сънища, който ме очакваше в този ни дом.

В това време на Земята русоляво момиче с балон в ръката гледаше с надежда към залеза, докато издигаше нова Улуру изпод краката си. Тя бе успяла да прочете цялото знание на света в очите ми и сега поемаше заслужената си роля. Безсмъртна, длъжна да пази всяка една човешка тайна някъде из безпределния си ум.

Балонът се отскубна от ръката ѝ и седна спокойно до нея.

- Да посънуваме,а? – попита я той телепатично.

- Да посънуваме. – усмихна се тя и затвори очи.