511

  Хелена се нанесе в стаята си в блок 883 в неугледния западен ъгъл на Присилвания – градче, отредено само за студенти, учащи в университетите в столицата Гранданзия. Стайчето не беше ремонтирано поне от трийсет години, ала имаше запазен вид, трябваха му някоя и друга кръпка по стените и нови прозорци в най-лошия случай. Бяха ѝ казали,че ще живее сама, нямало други желаещи да се настанят тук, но пък какво по-хубаво от това да си имаш собствено местенце, било то и в най-отдалечения край на града.

Момичето беше изморено от дългия път до блока с всичките багажи в ръце, затова си легна незабавно след краткия оглед на стаята на леглото, което най-много ѝ допадна. Точно под пропукания прозорец, за да е възможно най-близо до слънцето.

Слушаше ѝ се музика, но нямаше нито компютър, нито плейър, камо ли радио. Съжаляваше,че не беше успяла да отдели пари, за да си купи което и да е от гореизброените, но такъв е животът, не винаги имаш всичко, което желаеш.

За щастие, поне имаше кафе. Другото нещо, което ѝ връщаше силите в моменти на физическа и емоционална слабост. Стопли си вода в джезвето и набързо приготви блажения еликсир. Е,хубаво, но нямаше никаква захар. А хората, които пият кафето чисто никога не са ѝ изглеждали като нормални същества.

Решена да се наслади на кофеиновите глътки щастие, Хелена излезе от стаята си и се огледа из коридора. Нямаше никой около нея, затова реши да потропа на някоя случайна врата и да вземе подсладител от някой услужлив съсед.

Спря се пред първата от ляво на нейната, ала нещо я спря. Продължи нататък, преминавайки три неприветливи ,целите изрисувани врати, докато не стигна до избраницата си.

Пое си въздух и почука на прояденото дърво, служещо за преграда между коридора и стая 511.

Отвътре се чуха стъпки и след няма и пет секунди пред нея се изправи висок, строен младеж, който ѝ се усмихна.

- Здравей.. – поде Хелена, но осъзна,че той не може да я чуе от силната поп музика, която звучеше от огромните тонколони зад него.

- Чакай, чакай да спра песента. – момчето направи няколко големи крачки и изключи системата.

- Да? С какво мога да ти помогна? – говореше изключително любезно за някой, който се помещава в най-потрошения блок в Присилвания.

- Ъм, да ти се намира малко захар? За кафето. – Хелена повдигна чашата пред лицето си и направи опит за усмивка, която приличаше повече на изплашена картинка на Великденския заек, отколкото на приятелска гримаса.

- Разбира се. – засмя се Виркал и ѝ подаде ръка.

- Аз съм Виркал, приятно ми е.

- Хелена.

- Нова ли си тук?

- Да, току-що се нанесох.

- Секунда.

Виркал влезе навътре в стаята и бръкна в един от прашасалите шкафове.

- Заповядай. И добре дошла!

- Благодаря ти. Чао засега.

- Чао, Хелена.

Момичето се обърна след затварянето на вратата и се върна усмихната, този път както си му е редът, в стаята си. Подслади кафето и отпи с огромна доза удовлетворение. Животът беше хубав, когато има кой да ти даде захар и да ти се усмихне.

Тя изпи чашата за норматив и се просна на избраното легло. Музиката от 511 беше толкова силна,че се чуваше през три стаи, чак в нейната. Беше приятна, не че имаше любим стил, ала тези мелодии я успокояваха, дори унасяха.

Не усети кога е заспала, но когато се събуди имаше усещането,че е сънувала нещо приятно. Не помнеше нищичко, ала знаеше,че е било хубаво. Направи си нова чаша кафе и я изпи с останалата част от взетата назаем захар.

Втората половина от вечерта ѝ премина в слушане на неспиращата музика от „готината” стая и взиране в напукания на места таван. Колкото и да се опитваше, не можеше да се сети за името на никоя от песните, които звучаха, ала бяха наистина хипнотизиращо годни за слушане. Това ѝ стигаше за сега.

На следващата сутрин, отново след незапомнени сънища, Хелена се събуди с усмивка и си стопли вода за кафе. Не си беше отворила още добре очите, когато ушите ѝ доловиха мелодиите от 511. Някои хора не биха ги нарекли така, разбира се, защото нямаха нищо общо с лежерните звуци от вчера. От масивните колони се носеше здрав, целеустремен и гневен метъл, който най-вероятно изпълваше целия етаж с китарни рифове и ядосани барабани. Да не стигам до раздиращите вокали, които сякаш бяха готови да те убият за най-малкото гъкване. Или дори за чаша захар.

Хелена не ненавиждаше този жанр в музиката, ала хората, които слушаха такава музика често бяха плашещи и враждебни. Но кафето си искаше своето. Трябваше и захар, а в 511 със сигурност имаше. Захар и силна музика. Това не подлежеше на съмнение.

Момичето стигна с подскачащи крачки до същата проядена врата от преди часове и почука. Никой не отвърна. Разбираемо, на фона на данданията, която се изливаше от тонколоните. Хелена почука отново, този път по-силно и по-продължително. Чак на третия ѝ опит обаче някой се отзова на повикването ѝ.

Вратата се отвори рязко, а пред нея стоеше дългокос пич, среден ръст, облечен само в черни шорти, покрит целия в татуировки.

- Да?

- М, чудех се, дали може да ми услужиш с малко захар?

- Стига да имам, ще ти дам.

- Почти сигурна съм,че има в шкафа ви.

Метълът я изгледа странно, след което се обърна и бръкна в шкафа. Извади бурканчето захар и се върна до вратата.

- Ето, вземи го цялото. Не ми благодари.

- Ъ.. благодаря.

- Казах „не ми благодари”.

- Да, извинявай. – смути се Хелена. – Сигурел ли си,че съквартирантът ти няма да възрази?

- Познаваш ли го? – вдигна изпитателно вежди метълът.

- Да, вчера се запознахме. Виркал, ако не се лъжа, нали?

- Същият. – навъси се Гром, сякаш не го понасяше и се обърна с гръб без да затваря вратата.

- Аз съм Хелена между другото, приятно ми е да се запознаем.

- Гром. – изгрухтя набитият тип без да се обръща. – Затвори вратата като си готова.

Хелена, леко объркана от контраста между двамата обитатели на 511, понечи да хване дръжката на секундата и да се прибере с вкусното си кафе. Да,ама не. Не знаеше какво я спря, ала тя направи крачка навътре в малкото коридорче на стаята и чак тогава затвори вратата, този път от вътрешната страна. Беше я страх да продължи навътре, но пък беше сигурна,че няма да се върне назад.

Гром лежеше на леглото и барабенеше с пръсти по коляното си, докато палеше цигара.

- Може ли една?

- Вземи си от кутията на бюрото. – отговори ѝ нехайно той, без дори да я поглежда, сякаш знаеше,че ще влезе при него.

Хелена ослади кафето си, запали на свой ред цигарата и седна на стола до леглото. Двамата стояха мълчаливо и пушеха под звуците на болните, отегчени от рутинния ход на живота, музиканти. Тя си изпи кафето, той загаси фаса в земята.

Погледнаха се за една кратка секунда преди да се награбят. Тя не знаеше какво я тласка към този тъмен образ, той пък нямаше нищо против. Нямаше голяма емоция. Нямаше и думи, дори звуци, ако изключим пъшканията. Музиката не спираше, дори се усилваше с изнизването на заредените със сексуална захар минути.

Двамата се проснаха задъхани един до друг и забиха погледи в здравия, ненапукан таван. Явно беше поправян скоро. Личеше си.

- Не знам защо го направих. – пророни Хелена без да отмества поглед.

- Има ли значение?

- Най-вероятно няма. – въздъхна тя.

- По-добре си ходи преди да се е прибрал Виркал, вчера ми говори за теб. Явно те харесва.

- И реши да го споменеш чак сега?! – възмути се тя, наистина беше харесала повече другия на външен вид.

- Има ли значение? – изхриптя Гром преди да се изправи и да отиде в банята със нова ознати тук, затова не ѝ оставаше много голям избор за запълване на времето. Не усети кога е заспала, ала се събуди отпочинала и свежа. Не беше яла от два дни, но не усещаше нужда. Единственият ѝ порок я засищаше достатъчно, ала така и не си бе купила захар, че да му се наслаждава постоянно.

Нещо беше различно тази сутрин. Нямаше музика. Никаква. От никъде. Това значеше ли,че и захар няма? Хелена осъзнаваше много добре, че може да почука на която и да е друга врата и с малко късмет да си набави необходимото, ала нямаше да го стори за нищо на света. Музиката от 511 я бе пленила до необратима степен. А сега я нямаше и на нея и се искаше да се самоубие. Свари си кафе и го изпи без захар и с множество намръщени от горчивина физиономии.

Дните ѝ нямаха някаква велика смисленост, ала сега, останала без опияняващите звуци от съседите, Хелена се чувстваше още по-безцелна. Прекара пет часа и половина в чистене на новата си стая , които ѝ се сториха по-неприятни от бъркане в кофа с повръщано.

Стана седем вечерта. Хелена се взираше тъповато в едно нова пукнатина на тавана,а някъде вляво от нея зазвуча поп песен, усилена на максимум. Тя в миг скочи от леглото и с усмивка на лице изтича до 511. Този път дори не си носеше чашата с кафето.

Потропа нетърпеливо на вратата, а когато Виркал ѝ отвори, тя се хвърли на врата му и го бутна на пода в коридора. Отново не пророни и дума, но поне по това си приличаха двамата съквартиранти. Нямаха против мълчанието, след като включва голота. С мигащ на парцали поглед и няколко кратки вика, Хелена свърши това, за което беше дошла. Беше повече от доволна, а Виркал изглеждаше изненадан и щастлив едновременно. Тя стана от него, вдигна панталона си и без да му казва нищо си отиде в стаята.

Пи кафето си без грам захар, този път и без физиономиите. Дори започна да се страхува,че може да ѝ хареса. Спа като бебе, а сънищата ѝ бяха искрящо ярки, ала отново останаха незапомнени.

Събуди се на другата сутрин от силно тропане по собствената ѝ врата. Още сънена се завлече до нея и отвори.

- Здравей! – поздрави я с усмивка някаква ранобудна съседка. – Аз съм от 512, надолу по коридора е, случайно да ти се намира захар?

Хелена се засмя при вида на това забавно съвпадение.

- Аз нямам, обаче момчетата в 511 имат, вземи от тях.

- Ха. Явно си чула историята. Извини ме, но не го намирам за смешно. Не знам дори кой би го определил като такова.

- Просто ти казах,че в 511 имат захар, какво толкова? – недоумяваше Хелена.

- А,аз просто поисках захар, не беше нужно да се подиграваш с горкото момче!!

- Какво момче? Чакай.. какво? Нищо не разбирам..

- 511 стая е затворена от години. Последният ѝ обитател е бил шизофреник, склонен към крайни смени в настроението и държанието. Никой не го е понасял, поне така съм чувала. Всичко свършва, когато той се самоубива, скачайки от прозореца. Снимката на размазаното му тяло е била по всички вестници. Мислех,че знаеш.. Нали затова ми каза да отида там?

- Не.. Това не е истина.. Не ме лъжи.. – Хелена избута леко момичето, докато я заобикаляше, опитвайки се да асимилира всичко, което беше чула досега.

Пробяга разстоянието до 511 стая и блъсна отключената врата.

Стаята беше празна. Нямаше легла, нямаше бюра, нямаше шкаф, нямаше и бурканче захар. Нямаше ги и колоните. Нямаше нищо, освен чашата кафе в средата, над която се виеше тънка нишка пара.

Хелена отиде до нея и без колебания я вдигна и отпи.

Сладко беше, някой му беше сложил захар вече.

Прекалено много захар.

Кой, за Бога, пие кафето си със захар, така или иначе?