Вселена без бръчки

Изморен съм и ми се спи.

Уморих се да ходя на лов за съблезъби и все да ми бягат на косъм. Майната му на яденето, правя го за тръпката.

Изморих се да търкам два камъка един в друг и да чакам нещо да припламне. Не ми пречи студа, просто искам да открия нещо невиждано досега.

Изморих се да търся скритите съкровища в новопостроените пирамидални гробници в пустинята. Нямам нужда от пари, ала обичам да събирам лъскави неща.

Уморих се да печеля войни,а след това да сънувам всеки един живот, който съм отнел. Не съм мекушав, но и аз нося душа все пак.

Уморих се да търся отговори на въпроси, за които дори църквата не смее да говори. Не заради прословутия смисъл на живота, просто така.. искам да зная всичко.

Изморих се да се местя от място на място и нещо все да не е наред. Да си номад е готино, но няма ли да намеря дома си вече?

Изморих се да търся свещени земи и символи, които ще спасят света, а тях все да ги няма. Интригуващо е, но всяко начинание с негативен краен резултат е натоварващо.

Уморих се да няма слънце през зимата, когато трябва да сгрее всяка простудила се душа. Наместо това, то се е скрило в някоя тъмна стаичка и играе сантасе с луната. И губи при това.

Уморих се от опитите да спася всеки несправедливо осъден на смърт от Инквизицията. Няма да спра да го правя, но вече и техните лица ме преследват, когато заспя, заедно с всички избити във войните ми.

Изморих се да споделям всичко научено с хора, които нямат ушите да го възприемат. Знам, че все някой ще се поучи, ала капка просветление в океан на незнанието е обречена на бавно и мъчително удавяне.

Изморих се да творя в желанието си да постигна перфектност. Да прокарвам четката по платното, да пиша симфонии, да издрасквам книга след книга, а да си оставам все така далеч от състоянието, в което мога да се усмихна на отражението си.

- Защо не спреш ?

- Нямам право да спирам.

- Какво толкова може да се случи?

- Времето ще започне да се движи наобратно.

Уморих се да пътешествам, надявайки се да намеря липсващото звено в така незавършената ми същност. Да виждаш нови култури е прекрасно, но тежестта от факта, че не принадлежа на място след място, ме смазва, чувам как костите ми пукат страдалчески.

Уморих се да бъда невидим за времето, докато всички около мен ми казват сбогом с последния си дъх. Нищо хубаво няма в това. Нищичко.

Изморих се да се боря за правата на онеправданите, удряйки се здраво в стената на властта. Пламъкът в сърцето, когато говоря за каузата е неповторим, но знаете ли как дамгосва, когато угасне от поредната неизмеримо голяма кофа ледена вода, излята върху копнежите ми?

Изморих се да изобретявам машини, имащи за цел да подобрят света, а по-късно да гледам как някой го разрушава с тяхна помощ. С моя,ако трябва да следим логическата нишка.

- Ако не спреш, ще се пръснеш от всичко стаено дълбоко в теб.

- Ако спра, светът ще се пръсне.

- Значи.. по-добре ти, отколкото той,а?

- Не обичам риторични въпроси. Наистина.

Уморих се да гледам към хоризонта,а все да изпускам мига по време на залез, когато слънцето присветва за последно преди да отиде да спи. Чакането и гледката си заслужават, но кой е удовлетворен от представлението, ако изпусне грандиозния край?

Уморих се да наблюдавам как светът се самоунищожава, а аз съм с вързани около тялото ръце. Да се бориш е зареждащо, ала борец с мъртва кауза прилича на клоун в очите на вселената.

Изморих се да си слагам червения нос и да се опитвам да разсмея всеки човек в залата, докато очите ми се спират на няколкото студени лица, извити по-скоро в негодувание, отколкото в топла усмивка. Да носиш смях е приятно, но да ти го хвърлят обратно в намацаното лице е съкрушително.

Изморих се да тичам до кварталната книжарница, нетърпелив да си купя новия брой на Дъга, а тиражът винаги да е изкупен преди да стигна. Да си представям новите комикси развива въображението, но когато го изчерпаш, какво правиш? Мечти и мисли не се продават в чиста форма.

Уморих се да говоря, когато искам да крещя. Да мълча, когато в мозъка ми е парти на милионите въоръжени с надежда мисли,а от звука на музиката им ме заболява цялото тяло. И то взе да пука стадалчески.

Уморих се да съм уморен, когато трябва да скачам от радост,дори за най-малките късчета щастие. Лесно е да си безразличен, но аз не съм такъв, а това създава летален парадокс в природата ми.

Изморих се да отбелязвам нови хилядолети,а да не съм променен дори с една бръчка по челото. Да си такъв като мен е чудо, но предпочитам да не знаех колко стара е всъщност човешката раса.

Изморих се да съм безсмъртен, когато мога да се радвам на истинските моменти на екстаз, знаейки,че може повече да не ги почувствам. Много биха убили, за да са на мое място, но, уви, никой не може да сложи край на пътуването ми по пътя към безвремието.

Уморих се да се друсам с наркотици, а да не достигам до този момент на прозрение, за който не един и двама са говорили с часове. Дори не ми е весело, никакво ми е.

Изморих се да играя покер,а последната карта винаги да ме прецаква. Обожавам картите, но кой скача от кеф, когато изгуби петстотин шейсет и три поредни врътки?

Уморих се да общувам с бебета на техния език, осъзнавайки колко по-напреднали са умствено от възрастните. Усмихвам се, когато говоря на бебешки, но се натъжавам всеки път, когато си припомня,че и тази фаза, както всички останали в израстването на човека, е преходна.

Изморих се да водя борба със себе си, без да мога да спечеля или да се предам. Да се състезаваш със собствените си постижения е най-добрия стимул, ала как мога да победя този, който става по-добър с всеки изминал век, наместо да отслабва?

Изморих се да съм гладен за паничка боб, а в магазина винаги да има останал само грах. Всеяден съм, но бобът си е боб.

Уморих се даасддфс;фйдфнладйбаслйдасдк;аслдйасдпоас;йдкласдкасдйк.

- Защо не пробваш да поспиш?

Уморен съм.

Изморен до мозъка на костите си.

А не ми се спи.