Буркан за монети

   Помня колко безформен бях, когато се родих. Не че съм имал наум как трябва да изглеждам, но сега, вече по-голям и събрал знания за заобикалящия ме свят, осъзнавам каква гротескна форма съм имал при раждането си. По-голяма част от живота си, противно на теорията ми,че съм видял свят, прекарах в една-едничка стая, с размери приблизително два на два метра. Нямах много познати, камо ли приятели. Като се замисля, имаше само един човек, който можех да нарека искрено близък. Това бе Макс.

С него се запознахме, още докато бяхме бебета едва ли не. Той беше малко по-голям, с година или две, ала се разбирахме много добре. И двамата бяхме затворени, но пък разговорите помежду ни вървяха без никаква спънка. Странно или не, никога не сме разисквали теми от рода на какво ще ядем за вечеря, какво имаме за учене или какви момичета харесваме.

Първият диалог, който проведохме говори предостатъчно в полза на това ми твърдение. Още го помня, дума по дума.

- Как се казваш ти?

- Не съм сигурен.

- Как така не си сигурен, родителите ти не са ли ти измислили име?

- Не знам къде са те. Не мисля,че съм ги зървал дори.

- Кофти. Е,аз съм Макс. Искаш ли да решим заедно как да се казваш? По-добре ти да избереш, отколкото някой, който дори не те познава още, нали? Сигурен съм,че няма да имат нищо против, когато се върнат.

- Почти съм сигурен,че това завръщане няма да се случи. Но идеята ти е интересна. Хайде!

- Имах усещането,че ще се погаждаме добре. – Макс се усмихна с липсващите си предни зъби и изпадна в кратък момент на размисъл.

- Какво ще кажеш за Звяр?! – очите му светеха, докато изричаше името.

- Звучи плашещо, но мисля,че бих искал някое по-обикновено име. Нещо като Клаус или Ханс.

- Глупости. Това са скучни имена. Имена за чиновници или продавачи на обувки за хора, които си мразят работата. Крул?

- Хм..Крул. Крул ми допада. Хем е страшничко, хем не толкова плашещо.

- Ти май хем искаш, хем не искаш да всяваш страх у хората,а?

- Не съм решил още. Но нека е Крул. Благодаря ти, Макс.

- За нищо, Крул. Гладен ли си?

- Не бих отказал да хапна.

Растяхме заедно, бяхме почти неразделни. Където ходеше той, почти винаги ходех и аз. Където отидех аз, там беше и той. Невероятни приятели, тандем за цял живот, както му се вика. И двамата имахме големи планове за развитието си. Макс сменяше доста често желанията си за професионална реализация, но винаги бяха нещо голямо, нещо велико. Я пират, я завоевател на Марс, я велик изобретател или дори световноизвестен футболист. Аз бях по-скромен. Исках да стана лекар. Лекар или психолог, едно от двете. Исках да помагам на хората в нужда и да бъда полезен на всички мои себеподобни. Че дори и на животните. Ако не успеех да се преборя за спасител на човешки животи, щях да стана ветеринар. Колкото и объркан да бях като дете, за едно бях сигурен – исках да имам поне мъничка власт над цикъла на живота и смъртта.

- Дали ще станем такива, каквито искаме сега, Крул?

- Разбира се, друже, кой ще ни спре?

- Надявам се да си прав, сякаш винаги имаш повече вяра в себе си, отколкото аз в мен. Дори повече вяра в мен самия, отколкото аз си отдавам. Ти си добър приятел, Крул.

- Ти също, Макс. Просто не си позволяваш да го осъзнаеш. Предстоят ни велики дела.

Двамата се засмяхме.

А след това умрях. Стана ми черно пред очите и не виждах абсолютно нищо. Нищичко и не чувах, не усещах. Дори не ме болеше. А така и не ми беше останало време да се замисля дали вярвам в задгробния живот. Жалко, нали?

За моя радост, ми бе предоставен нов шанс. Преродих се. Усетих го с всяка една фибра в тялото си. Новата глътка живот се вля в дробовете ми и ме изду като балон, който не може да се спука. А Макс пак си беше там. Никой друг нямаше от останалите, които помнех, ала той не ме беше напуснал. Възможно ли е да бях припаднал за момент и това да ме бе заблудило,че умирам? Колкото и несигурен да бях в момента, нещо дълбоко в мен ми подсказваше,че става дума именно за прераждане. Поне това можех да го зачеркна от списъка с житейските въпроси и мистерии.

- Макс, вярваш ли в прераждането?

- Не знам, Крул. Може би да, може би не. Не съм сигурен. Като съм гладен не мисля адекватно. Искаш ли да хапнем, пък след това ще го обсъдим.

- Дадено.

След обяда забравихме за дълбокия вселенски въпрос и си говорихме за анимационни филмчета и серийни убийци. Беше приятно отново да говоря с приятеля си, сякаш никога не бях умирал и никога не се бях раждал наново.

Ала нещо в мен тиктакаше, напомняйки ми,че съм смъртен. Че всички сме смъртни. Кой ми даваше гаранция, че следващия път ще се случи точно същото? Можеше да си остана в мрака и никога да не изляза от него.

А можеше и да се събудя другаде, прероден, ала без Макс. Без най-добър приятел.

- Макс! Стига толкова лудуване за днес, идвай да вечеряме! – Жаклин го викаше. Тя беше майка на Макс, а мен ме презираше. Не знам, дали защото аз самият нямах родители или просто ме мразеше, ала дори не си говореше с мен. Най-много да ме е напсувала един или два пъти, когато синът ѝ не беше в стаята. На мен не ми пукаше много обаче. Важното беше,че имах най-добър приятел. Някой, когото бих се осмелил да нарека „брат” дори.

- От какво ли е направена галактиката, Крул?

- Знам ли, Макс.. От прах? От звезди и планети? От пръснала се диня?

Дори и на сериозни теми съумявахме да вкараме по някой забавен коментар, колкото да се почувстваме деца.

- Да ти кажа честно, аз си мисля,че е изградена от всички разбити мечти на всеки един човек, живеещ на всяка една планета, където е възможно да дишаш. Защото, когато някой твой блян се сбъдне, гледаш нагоре към небето и се усмихваш. Сякаш отдаваш почит и уважение на всички тези, които не са успели да изпълнят това, което той е постигнал. Не мислиш ли?

- Може и да си прав, Макс. Може и да си прав.

Времето си минаваше,а ние растяхме.

Макс се издължи, започна да учи усилено за инженер, да излиза по-често навън, с други хора, да живее живота на подрастващ, готов да се превърне в зрял, човек.

Аз, от друга страна, си стоях в стаята два на два, ядех, дебелеех и мързелувах. Нито излизах, нито си говорех с някой друг, нито мечтаех вече. Бях загубил всякаква надежда за развитие в живота си, а най-жалкото бе,че приемах способността ми да се прераждам за даденост. Има хора, които виждат смъртта в очите и успяват да ѝ се изплъзнат. След такова събитие, те преосмислят живота си и започват да го живеят до самия му предел. Не се спират пред нищо, не приемат Не за отговор, борят се и постигат мечтите си. А аз.. аз се тъпчех и спях. Умирах доста по-често вече. Почти се бях научил да го контролирам. Издъхвах, когато знаех,че няма да видя Макс дълго време и се прераждах, когато ми кажеше,че идва на гости. Все едно пазех времето си само и единствено за най-добрия си приятел. Жалко,а? Дори спрях да броя преражданията си, бяха станали част от скучното ежедневия на мързеливеца Крул.

- Макс, разочарован ли си,че от мен не излезе това, което си говорехме,че ще бъда?

- Не, Крул. Не съм.

- Е,аз съм.

- Кофти. Аз трябва да тръгвам.

- Но ти сега дойде.. Остани малко, друже, за добрите стари времена.

- Не мога, Крул, не съм вече безгрижно дете, нямам време за разговори за вселената и тем подобни глупости. Голям съм, имам си живот. Съжалявам.

- Аз мислех,че сме приятели завинаги.

- Моето завинаги и твоето завинаги се различават коренно, приятелю.

- Защо ми говориш толкова грубо, Макс? Какво толкова съм ти направил?! Защо твоят живот е толкова по-важен от моя? Кажи ми!

- Защото..

- Си..

- Шибано..

- Тамагочи!!

Усетих как малката ми стая се разбива в някаква огромна стена след тези викове на Макс и всичко стана черно отново. Умрях, ала щях ли да се преродя?

- Макс, какво си се развикал, млади момко? – подвикна изнервена Жаклин.

- Шибан, шибан, шибан Крул! Мразя го!

- Три монети в буркана за ругатни, сине. Веднага! Не ме карай да идвам. И престани да си говориш с тази играчка, голям си вече..

- Шибана работа..

- Направи ги четири. – Жаклин се усмихна, след като чу смирения тон в отговора на сина ѝ и продължи да готви.

Нямам спомен колко време съм лежал в тъмното. В тази топла бездна, пълна със слетите сенки на изгубените мечти на цялата вселена. Помня обаче как се събудих наново. Преродих се пак.

Жаклин ме държеше в ръката си и плачеше, докато пускаше една по една четири неизползваеми вече монети в препълнения буркан, стоящ на перваза на прозореца ѝ в клиника „Соулкрийп”.

Е, държеше е пресилена дума по мои изчисления.

Можем ли да твърдим,че съм някога съм бил на този свят, ако съм живял единствено в съзнанието на измисления син на една умопобъркана клетница?

Как въобще съм се родил, ако този, който ме е създал, дори не съществува?

Да, тя е сътворила него, ала аз съм плод на неговото съзнание. Но след като то няма нито физическо, нито психологическо измерение, не следва ли,че аз съм нищо повече от една измислица на измислицата?

Прераждал ли съм се, след като никога не съм бил роден?

Знам..може и да не съм съществувал никога, ала вечно ще помня звънливия звук от падането на поредните монети в онзи буркан. Как бих го запазил в ума си, ако никога не съм бил там, за да го чуя?

С кого съм си говорил през всичкото това време? С Макс, с Жаклин или с мен самия? Или с никого? Говорил ли съм въобще? Могат ли тамагочитата да говорят?

След този размисъл умрях за последно, без да се преродя. Жаклин бе излекувана,което сложи куршума в главата на също неродения Макс. А с неговата смърт, дойде и моята.

Поне до следващото ѝ психическо разстройство.

До следващата дрънкаща монета.

До следващия Макс.

И до мен самия – Крул.

П.П.    Два на два САНТИметра, не метра. Винаги съм бил зле с мерните единици. Стаята ми бе два на два сантиметра. Кой би се зарадвал на гигантско тамагочи, така или иначе?