Художник без платно

  Започвам всяка картина с чисто бяло платно. Поставям го на статива с голяма грижа, някой би казал,че го нагласям по-внимателно от опитен часовникар механизъм на Ориент. Истината е, че просто съм свикнал до степен на съвършенство. Е, понякога, в бързането, леко го измачквам, ала кой е перфектен?

Обичам всички цветове, но ограничавам диапазона си до кафявото, черното, сивото и на редки моменти червеното. Последното, ако е наистина студено, защото ми напомня за лятото.

Прокарвам тънки нишки по недокоснатото бяло без да им придавам определена форма. Понасям много критики, защото колкото и да е модерно да рисуваш безсмислици, класиците обичат да знаят какво наблюдават. Не че съм правил изложби или нещо подобно, но все се намира кой да зърне произведенията ми. Рисувам повече отколкото най-запаленият художник драска, признавам.

Хората ме питат постоянно защо го правя, какво ми дава и тем подобни рутинни въпроси.

- Успокоява ме. – отговарям простичко. – Кара ме да усещам,че не съм завършен, а това ме тласка още по-напред.

Давам живот на стотици рисунки дневно. Приемам определението вманиачен без да роптая, но не съм съгласен,че значи нещо негативно. Какво са хората без мания?

Без нещо, което желаят до степен на превъртане. Нещо, което да ги води напред към по-големи и по-големи постижения. Маниите не са нещо,от което да бягаме като попарени. Те са напълно естествен ход в природата, предоставен ни на тепсия, че да можем да добием онзи блясък в очите, когато говорим със страст за любимите си неща. За маниите.

Вманиачен съм по няколко неща,броящи се на пръстите на двете ми ръце може би, ала не бих се отказал от нито едно. Бих ги заменил, ако намеря по-силно влечение към нещо ново, но само с пълното осъзнаване,че ще достигна нови висини в избраното начинание.

Нова нишка кафяво прорязва платното. Петънце черно, там където съм прекалил с четката. Капка червено в долната част на новата картина.. температурите навън са под нулата,а аз така умолително копнея за лято.

Веднага след нея почвам нова. И трета. Четвърта. До вечерта съм ги докарал до петдесет поне. Рисувам навсякъде – вкъщи, на спирката, пред факултета, в подлези и паркове. Нося статива и четките навсякъде с мен, понякога се съмнявам,че бих могъл да се отделя от тях за повече от два часа дори.

- Не е ли вредно? Не ставаш ли роб на рисуването? Няма ли да се пристрастиш?

- Аз вече съм пристрастен. Може би е вредно, да, сякаш оставям други неща на заден план. Но роб – никога. От мен зависи дали ще прокарам четката по платното или ще я оставя бездиханна някъде из стаята. Аз решавам кога да рисувам, какво да рисувам и колко често да го правя.

Нова линийка, не знам какво удоволствие изпитвам да ги рисувам. Сякаш ме запълват по някакъв безпомощен, демоничен начин. За много хора е тъжно, сигурен съм, трудно можеш да разбереш някой, който приема маниите като нещо естествено.

Днес рисувам без червено, топло е като за зима. Проблясват тук-там слънчеви лъчи, а аз вадя платно след платно от папката. Познавам само двама-трима художници, които могат да се мерят с броя картини, които съживявам всеки ден.

Рисувам с кафето, рисувам преди да е дошъл автобуса за центъра, рисувам докато пиша, рисувам преди да заспя пиян вечер.

Рисувам постоянно и всяка една моя творба свършва по един и същ начин.

Като пропит с катран фас, хвърлен на земята. А платното.. него го пуша,докато рисувам по него.

Свита цигара с тънки кафеникави нишки по нея, след като си я запалил един път. Дръпвам и добавям нова линия. Червеното идва от сцепената устна, нетърпелива да вкуси дима в студа.

И си оставам манияк с неразбрано изкуство.

Щрак.

Започвам новата рисунка.