Ирония в метрото

- Какво пишеш? – често ми се случваше случаен минувач да полюбопитства с какво се занимавам.

- Книга. – отговарях вяло,а те ме подминаваха.

Тя не ме подмина обаче.

- За какво се разказва в нея?

Повдигнах поглед от намачканите листове и я погледнах в очите. Изглеждаше невинна и искрена,а може би бях пиян.

- За една книга.

- Пишеш книга за друга книга, така ли?

- Нещо такова. Не съм сигурен,че ще остане в този си вариант. Остава ми още съвсем малко до края, скоро ще разбера.

- Звучи интересно. Може ли да почета малко?

- Не съм давал на никой досега.

- Е, хайде,де, какво, страх ли те е?

- Просто не те познавам, а тук ми е душата. Преносно и буквално.

- Моля те. – защо бях податлив на тези очи, които не бях виждал никога досега?

- Ето. Но малко, искам да я довърша възможно по-бързо, вече не издържам.

Усмихнатото ѝ „благодаря” бе заглушено от трясъците на идващото метро. Погледна ме право в очите, докато взимаше единствената ми чернова от ръцете и побягна към една от отворените врати. Помислих си,че ме пробва, че ми връща,задето ѝ нямах доверие.

Чак когато ми помаха от движещата се метална машина, осъзнах какъв колосален глупак съм. Не знаех нито името ѝ, нито къде живее, нито къде учи.. нищо не знаех, а бях оставил книгата си в нейни ръце. Издържах толкова време, без да я показвам на никой и сега се издъних като наивно дете. Триста и нещо страници изчезнаха за секунди. Пуф. Нямаше ги, а аз стоях с ръце на главата, останал единствен да чакам следващото метро.

Мисловно смазвах мозъка си, биех си главата в каменна стена, наръгах се десетки пъти, прострелях се три и се хвърлих от небостъргач. А обратно в метрото продължавах да седя, без да мога да помръдна дори пръст. Каква ирония.

Можех ли да започна отначало? Да напиша всичко, дума по дума, както го бях надраскал на листовете, които надали щях да видя отново. Никакъв шанс. Питах се и си отговарях сам. На глас. Монологът ми продължи шест-седем минути преди да събера сили да се надигна и да се кача в новодошлия влак.

Проснах се на една свободна седалка и забих поглед в пода. Нямаше да ми пука, ако се разбиех сега. Малка част от мен, нарастваща със всяка секунда, искаше нещо летално да се случи, че да не ми се налага да рестартирам писателската си одисея.

Колебливите ми помисли не бяха чути и си слязох от метрото същия, какъвто се бях качил. Жив, здрав и смазан психически. Нямаше смисъл да се опитвам да се досетя къде е слязла крадлата, да я описвам на непознати, които дори не са пътували със същото метро, да се разхождам безцелно из целия град с надеждата,че ще я засека.. Имах две опции пред себе си – да се примиря и да започна от начало или въобще да не пиша повече през живота си. Все още не бях решил към коя ще склоня, затова се насилих да изпуша две цигари една след друга и се прибрах с бутилка ром вкъщи.

  Напих се и прекарах нощта в изучаване на пода на стаята. Направих си човече с пръсти и се разхождах по настилката, все едно търся изгубената си книга в дупките от цигари в килима. Не съм се чувствал толкова смачкан никога досега. Не можех дори да класифицирам смесицата от гняв, безнадеждност и меланхолия в една логична дума. Просто лежах и се надявах да видя слънцето,а заедно с него да намеря муза, да започна отначало.

То изгря,а мен ми се искаше да заляза. Знаех,че ако не стана в този момент, няма да стана поне още три дни, затова се изправих с пиян отскок и хвърлих празното шише през прозореца. То се счупи някъде по тротоара, а трясъкът му послужи като лепило, което да залепи потрошения ми от терзания мозък.

Направих си кафе и се захванах да пиша веднага. Пушех и пишех. Цигара след цигара, ред след ред, час след час. Спуквах се от кеф, когато си спомнях точната фраза, която съм използвал в дадено изречение от книгата. На места забивах и се чудех по десетина минути за една-едничка дума, на други ми писваше и изписвах всичко напълно различно и ново. До обяд бях стигнал до двайсет и деветата страница, бях зверски гладен, жаден и потен, но не исках да спирам. Направих си ново кафе, но пръстите ми опипаха празната цигарена кутия отвътре.. наложи се да отида до магазина.

Чак когато се прибрах обратно в стаята, осъзнах,че съм подминал трима познати, но кой ти мисли за поздрави, когато си на пътя към прераждането. Пишех на ръка, нямах машина или компютър, та ми отнемаше повече време от нормалното. След четирийсетата страница ръката ми се схвана зверски. Толкова бързах да довърша започнатото,че не обръщах внимание на опасната скорост,с която драсках.

Починах си две цигари и започнах наново. Цялото бюро се разтресе след сблъсъка със свитата ми длан, когато осъзнах,че не мога да смогна да пиша така. Усещах обтегнатите си сухожилия, пулсиращите вени, намотаният на панделка стомах, но отказвах да спра.

Физическата нетърпимост спря отказа ми обаче. Напердаши ме едно хубаво и ме прати в леглото задъхан.

- Къде си, бе? Що изпусна лекцията, беше супер тъпо... и стоях четири часа сам. – трябваше да си изключа телефона, ако исках да смогна с графика, който ми беше наложила нуждата за удовлетворение.

- Откраднаха ми книгата. Пиша я наново.

- Как така, бе?! Къде?

- В метрото. Една мацка поиска да я види. Аз, като пълен глупак ѝ я дадох, и тя се качи в метрото преди да успея да я настигна. Накратко – пълна дупка.

- Е,ти си уникален...

- Уникално тъп бих казал. Затварям ти, да пиша.

Не дочаках отговор и извадих батерията на телефона. Купих си три рома и три кутии цигари и се забих над листовете. Пишех по два часа без да спра, изпивах една четвърт от бутилката през почивката, заедно с рутинните пет цигари. Не чувствах глад, пикаех през няколко часа, сън не ме ловеше изобщо.

Никога не бях писал двайсет и четири часа без да спра. Без да си кажа дори дума с друг човек. Никога не бях се самовглъбявал толкова,че да забравя името си.

Когато се погледнах в огледалото, два литра ром и шейсет грама тютюн по-късно, не приличах на човек. Бих се описал като картина, върху която са разляли няколко чаши различен алкохол,а след това стъпкали с танцова стъпка. Дишах трудно, клепачите ми се затваряха,а под тях очите ми бяха зверски кървясали и ококорени като на наспало се хлапе. Някой би си помисли,че спя прав, ала просто се опитвах да запазя равновесие, за да не си разбия главата на плочките в банята.

Насилих се да си хвърля бърз душ и си включих телефона.

- Господин Майерс, добър ден!

- Здравей, Аро, бях решил,че няма да се обадиш вече.

- Извинете ме за закъснението. Готов съм. Къде да се срещнем?

- Днес няма да ходя в офиса, но чакам да видя какво си сътворил от доста време. Ела до вкъщи, Хийлздрайв 77. Позвъни два пъти и изчакай.

- Благодаря ви, господине, тръгвам след няколко минути.

Хванах си такси, стиснал листовете, сякаш животът ми зависи от тях и се запътих към дома на един от най-уважаваните издатели в страната. Нямах търпение! Не съм вярвал,че съм способен да напиша цяла книга за ден и половина. Нямаше и как да съм сигурен,че не сънувам, умът ми наподобяваше затворническа каша, а всичките ми сетива реагираха с по няколко секунди закъснение. Дори и изкъпан, пак миришех на алкохол и цигари от метри. Но важното беше,че я завърших. И си беше моя. Само моя.

Позвъних два пъти и изчаках.

- Ти сигурно си Аро, нали, миличък? – отвори ми усмихната до уши женица с изключително благ глас.

- Да, госпожо. Тук ли е господинът?

- Взима си душ, но влез. Влез, не стой така навън. Изчакай го в кабинета му, втория етаж, първата стая вляво.

- Благодаря.

Изкачих стъпалата с бързината на лекоатлет и с най-самодоволната усмивка отворих масивната дървена врата.

- Разбрах идеята с изгубването, но не виждам защо героят би се бъхтил толкова много за една книга. Защо просто не я пренапише? Не е като да не си спомня собствените си хрумвания, нали така?

От креслото зад бюрото на господин Майерс ми се усмихваше виновницата за къртовския ми труд през последните два дни.

Опитвах се да кажа каквото и да било, дали да крещя, дали да се смея.. но бях безсилен пред така стеклите се обстоятелства.

- Имаш седемдесет и три грешки, но приемам,че повечето са били от бързане. Хубава е, казала съм вече на баща ми, спокойно. Как свършва между другото? Стана ми интересно.

Тук вече намерих сили някъде дълбоко под рома и цигарените изпарения.

- Отказва се да пише и започва да пие до безпаметност, лута се из града и чете други книги. Един ден влиза в антикварна книжарница и я вижда да стои на стол срещу него. Държи книгата и му изброява грешките. Той ѝ разказва ненаписания край и двамата се усмихват.

- Ти си бил пророк, значи. – засмя се тя.  – И какво, ще напишеш ли книга за мен, ако обещая,че няма да я крада?

- Явно вече съм..

Двамата се усмихнахме и не продумахме, докато Майерс не влезе да ми съобщи,че не може да ме издаде, защото получил спешно обаждане от чужбина и трябвало да замине за неопределено време.

Не ми пукаше. Ама грам не ми пукаше.  Слушах го ухилен до уши и вече си представях как целувам дъщеря му.