Реанимация

  Будя се с познатото замаяно усещане в главата, причинено от отчаяната гонитба между двата лагера в мозъчните ми клетки. Единият иска да се събуди, да се усмихне, да пие кафе и да започне новия ден от рано. Другият отчаяно драпа към сънищата, мързеливата реанимация и изкашлянето на хиляди сдъвкани цигари. Борбата е успорвана, но сам знам,че изявен победител няма.

Разтърквам очи сънено и паля цигара, допивайки кафето, което си направих към единайсет вечерта предния ден. Кашлям и започвам да диря свежи сили, дълбоко скрити някъде из потрошения ми организъм. Наблюдавам дима, приел формата на звукови вълни върху компютърен екран, и се усмихвам на неизвестно бяло петно от преди броени часове.

- Мале, колко се очовечих тая нощ! – Джак отваря с трясък вратата на апартамента, а аз спокойно чета надписите по пода на скромното,ергенско жилище.

- Къде ходи ? – питам рутинно. През ден – два се случва и двамата да сме смачкани на сутринта, та пиянските истории са неразделна част от ежедневието.

- Къде ли не! Бях навсякъде,човече... С толкова хора се запознах, направо ще се пръсна от информация и истории.

- Разказвай, де. Аз още се опитвам да си събера всички части на мозъка заедно.

- Имаше една мацка. – поде ентусиазирано Джак. – Казвам ти, жена един път! Пиеше като теб, дори малко повече бих казал. Режеше всеки, който я приближи, а с мен си говори поне час. Направо ме плени, досега не ми се е случвало. Разказа ми целия си живот кажи-речи. А аз стоях и си слушах хипнотизиран, голямо съм дърво, даже номера не ѝ взех. По някое време явно се умори и ме заряза сам на масата. Почувствах се празен отвътре, брат.. Има ли наистина смисъл да се разбиваме постоянно, щом не можем да забием най-пленителните жени?

- Стегни се. Още от сутринта ли ще почваш с терзанията? Изчакай поне обяд да стане.. – не ме цепеше главата, но не ми се слушаха пиянски мисли без алкохол.

- Два и половина следобед е. – сряза ме иронично съквартирантът ми.

- И пет да е, станал съм преди пет минути, значи е сутрин.

- Добра логика. – засмя се той. – Има ли кафе?

- Има в шкафа, направи си. Направи и на мен, аз пия снощното.

Допуших никотиновия войник и започнах да броя незасегнатите си от алкохол мозъчни клетки. Стигнах до две и забих. Две,две – кой ти ги дава?

- После срещнах някакви стабилни типчета. – разказваше ми Джак с викове от кухнята.

- Добра компания бяха, аз им подавам ръка, те директно започнаха да ме прегръщат. Едни поздрави, едни лафове.. абе, супер беше. Не съм дал и стотинка, голям късмет имам, ей! – беше адски доволен и имаше защо. Винаги успяваше да намери точните хора по клубовете, не само, че спестяваше, а понякога се връщаше и с повече пари, отколкото е имал в началото на вечерта. Колосален авантаджия. Нямаше равен, но му се получаваше, само когато излизаше сам. Решехме ли да се смажем с компанията, никога не удряхме късмет. Аз обикновено си идвах унищожен с дрънкащи стотинки в джобовете, а останалите имаха достатъчно за една баничка най-много.

Хубави времена. Зареждат ме емоционално, въпреки че ме източват физически. Всичко си има цена, нали така?

Опитах се да навържа всички случки от снощи, докато пиех нова чаша кафе, но доста моменти ми се губеха. Сякаш изпитите бутилки ги крадяха от мен, за да не се чувстват използвани и празни. Промъкваха се в спомените ми и изтръгваха всичко, което успеят да докопат. Слагаха го в малките си вътрешни джобчета и бягаха с все сила.

Поне нямах махмурлук. Толкова бързаха да ме оберат, че забравяха да ме тормозят на следващата сутрин. А може би просто съм свикнал с тези си смазани състояния и не ги приемам за негативни. Болката се усеща в мозъка,все пак, нали така?

- К`во ще правим днес? – на Джак винаги му се говореше много след интересни вечери, а аз нямах сила да го игнорирам.

- Ще лежим и ще си напасваме парченца от отминали купони. Ще се смеем на тъпи шеги и мохабети. Ще изпием няколко литра кафе и ще се подготвим психически за следващото разбиване. Може и по един бургер да хапнем, гладен съм.

- Аз пък не съм. Но за всичко останало съм съгласен. Да започваме направо, а?

Двамата се проснахме на леглата си и забихме погледи нагоре през всички етажи, чак до облаците. Няколко часа минаха неусетно в приказки, които никой непознат не би определил като забавни, но мен стомахът ме заболя от хилене. Най-готино е, когато сглобиш история от спомените на два проядени от изпарения ума и я гледаш сякаш през очите на някой шизофреник. Аз имам версия, той има негова.. комбинираме ги и стигаме до консенсус. Хипербола не липсва никога, но нали затова са тези истории? Спомени за пиянство, които да разказваш пред други хора, когато отново си пиян. Да сплотяваш няколко вечери щастие в един-единствен момент на екзалтация е по-силна адреналинова бомба от най-здравия наркотик. А смехът, струящ от всеки, който е успял да вникне в думите ти, е симпатична добавка към цялата сделка. И това на цената от едва няколко десетки изсмукани бутилки. Яко,а?

- Абе, не се ли чувстваш като марионетка понякога? – наруши съботната идилия Джак.

- Марионетка ли?

- Ами, да. Сякаш желанието за приятни емоции те държи в плен и те тласка към зверските, пиянски изпълнения?

- Никой не ми тика бутилката в устата. Сам решавам да пия, приятелю.

- Да, буквално никой не го прави, но метафизично ти си воден от жадуваното състояние на непукизъм, което те прави пленник на константен алкохолизъм.

- Метафорично.

- А?

- Метафорично, не метафизично. Днес не си силен с думите. Очовечих, метафизично.. от толкова безпаметност си забравил как да говориш.

- Какво му е на очовечих, бе? Значи ти можеш да казваш,че си се напил, когато се наливаш с алкохол,а аз не мога да приобщя глагола за моята същност, така ли?

- Ти си шибано шише, Джак, колкото и да общуваш с хората, човек няма да станеш.

- Еми, ти пък.. колкото и да пиеш, в уиски няма да се превърнеш! – ядоса ми се.

И имаше право. Заби ме с тази реплика.

Приличахме си много. И двамата арогантни, и двамата жадни за пиянски разговори. И двамата изпълнени с щастлива субстанция в началото на вечерта,а така празни на следващата сутрин. Той – бутилка, аз – човек.

- Искам да пия днес!

- Аз пък не искам!

Двете оцелели мозъчни клетки водеха вечния спор в главата ми,а аз копнеех поне за една вечер да бъда бутилка  Джак Даниелс.