Полет към истината

- Кой ги уби?! – викам за стотен път в ухото на циврещия нещастник, гадже на една от дъщерите ми.

- Н..н..не знам! Не знам! Моля ви, пуснете ме! – напикал се е от страх, но въпреки това не казва и думичка, която да ми помогне в намирането на виновника.

Чукът се издига плавно и пада с адска сила върху глезена му. Звучно пукане, последвано от агонизиращите викове на нехранимайкото. Дращи с нокти по масата и моли за милост. Дали момиченцата ми се викали по същия начин? Или дори по-брутално? Не искам да си го представям. Просто не ми е по силите.. ще ме довърши. Длъжен съм да запазя последните си капки здрав разум, за да разбера кой уби двете ми ангелчета в онази злощастна нощ преди три седмици. Шибаните полицаи не откриха нищо. Дори се опитаха да им лепнат двойно самоубийство. Бях на косъм от хладнокръвно масово убийство в полицейското управление. Съпругата ми ме спря навреме, само за да ме напусне след седмица. Не можела да понесе ада, през които минаваме. Замина при майка си на другия край на страната и ме остави тук сам с демоничните мисли на отмъщение. И този дрисльо на стола до мен.

- Казвай! Кой ?! – няма да спра да опитвам.

- Не зная! Казах ви сто пъти!

Дланта ми обхваща задната част на черепа му. Предната такава среща грубата маса три пъти. След тях идват още три. От носа му блика свежа кръв, а той едва не се задавя с нея. Плюе и псува в опити да възвърне самообладанието си.

Пореден удар в дървото. Носът му придобива интересна сюрреалистична форма. Част от мен се засмива на окаяния вид, изписан по лицето на малкото копеленце. Сякаш съм щастлив,че дори и да не изтръгна нищо от него, поне го оставям обезобразен. Не ми пука, че има шанс да е невинен. Знае нещо, сигурен съм, и не ми го казва.

- Ще те попитам последен път, преди да забия някои от скъпите си кухненски ножове в сънната ти артерия. Нямаш повече шансове.

Взимам едно от остриетата и го прекарвам едва-едва по пръстите си. Порязва ме леко, а кръвта се стича в перфектна права линия надолу към дръжката.

- Е? – озъбвам се насреща му и започвам да броя надолу от шест.

- Шест.

Мълчи и не помръдва.

- Пет.

Напикава се отново, но пак не проронва и думичка.

- Четири.

Трепери, сякаш го е повече страх от това, което знае, отколкото от смъртта.

- Три.

Започва яростно да се мъчи да се освободи от стегнатия възел около ръцете му. Насмалко не пада от стола.

- Две.

Поглежда ме право в очите, все едно ме моли да му помогна. Да изкарам думите от устата му, за да не му се налага да ги изрича.

- Едно.

Студеният метал се засилва устремено напред, вече предвкусва първата си човешка жертва.

- Лилит! Лилит беше! – едва си поема въздух и започва да удря сам главата си в масата. Наказва се?

- Лилит значи. И коя е тя? – питам решително, готов да тръгна по петите на убийцата.

- Не знам. Не знам точно. – думите му препускат, блъскайки се една в друга, но още не е изгубил напълно ума си.

- А къде мога да я намеря тогава? Това знаеш ли, Кволт?

- В главата ми. – той вдига поглед от масата и очите му пронизват моите. Показва ми,че говори истината,а след всичкото мъчение, което изяде заради нея, разбирам,че не ме лъже.

- Така.. тоест ти си ги убил? – едва се сдържам да не му клъцна вратлето още сега.

- Не! Тя беше!

- Тази, която живее в главата ти?

- Да! Да! Аз нямам нищо общо. Опитах се да я спра, но не мога.. Не мога, разберете ме.. – Кволт започва да плаче, досущ като невръстно дете, обвинено несправедливо в голяма беля.

- Автоматично приемаме,че си луд, нали така?

- Не съм. – отново този искрен поглед, който само невинен може да отправи към мен. Колко добре се преструва този път, чак е нереално.

- Тя не живее само в главата ми. Когато иска излиза. Броди из целия град и се прибира. Болката, когато навлиза наново в ума ми всеки път, е непосонима. Сякаш мозъкът ми ще се пръсне на парченца всеки един момент. Някак оцелявам, но имам главоболие поне по три дни след това. А най-ужасното е.. когато ми говори. Разказва ми за всички убийства, които е извършила. В най-подробни детайли разбирам за всяко нейно злодеяние. Кара ме да се чувствам част от мрачното ѝ хоби. Промъква се в най-тайните ми мисли и ме убеждава,че аз съм ги извършил. Непоносимо е! Не издържам!

- Искаш ли да ти помогна, синко? – увереността, с която щях да отнема живота му, е заменена от изкривено състрадание за този болен индивид. Осъзнал лудостта си перфектно, ала отказващ да я признае пред останалите хора. Изгубена душа, обречена да съществува под проклятието на раздвоената личност. И въпреки всичко ще си получи заслуженото. Не мога да го пусна, само защото ми доказа,че е изперкал. Няма да му се размине!

- Късно е.

- За кое, Кволт? За разкаяние ли? – дарявам го с този последен разговор, преди да извърша съкровената си мисия.

- Не. За помощ. За спасение.. Тя е тук.

Главата му прави рязко движение нагоре, а вратът му изпуква. Очите му побеляват целите, а цялото му тяло се тресе, сякаш през него минават милион волта ток. Коремът му се издува в гротескни картини, от които насмалко да повърна. Виждам как дробовете му се надуват и обтягат кожата на гърдите му до максимален предел. Да го убия ли сега или да го оставя да се мъчи? Кое е по-човечното? А кое е по-оправданото, след като насреща ми стои убиецът на момиченцата ми? На най-ярките светлини в окаяния ми живот.

- Аааааа! – раздиращ крясък, прекъснат от трошенето на вратните прешлени под напора на невидимата сила. Главата му увисва като разтопен пластилин назад, а очите му изскачат от очните ябълки. Задушава се, а ръцете му сключват смъртоносна хватка около гушата. Стискат с всичка сила,изцеждайки последните живителни сокове в прокаженото му тяло.

Кволт издъхва и се отпуска спокойно върху стола.

Хвърлям панически ножа на масата и се хващам с ръце за главата. Скубя косата си и крещя. Не искам да приема,че ми отне единствения шанс за отмъщение. Толкова много ли исках, след всичко, което загубих?!

Един побъркан, млад ум унищожи всичко, което обичах истински. Без да му мигне окото ме лиши от смисъла в живота, след което сам отне своя. Открадна и последния шанс да се почувствам за последно жив преди да изпадна в агонията на безвъзвратната самота.

Телефонът звъни. Чувам дрънкането сякаш идва от далечна планета, населена единствено с грешници. Насилвам се да вдигна с наболи сълзи в очите и тежко дишане.

- Знам кой ги уби. – непознатият глас от другата страна на слушалката се промъква в тръпките по цялото ми тяло.

- Вече знам. Закъсня. – проронвам огорчено и понечвам да затворя.

- Нищо не знаеш. Арк Авеню, номер трийсет и две. Шести етаж. След час.

Линията прекъсва. Не мисля за нищо друго, освен факта, че има дори минимална възможност да съм станал свидетел на незаслуженото самоубийство на клетника Кволт. Ако не той, тогава кой? Направи признание, убеди ме напълно,а след това разкъса живота си пред очите ми. Какво повече можех да искам като доказателство?

Обличам се набързо и излизам с бясно тряскане на входната врата. Студът навън се врязва във всяко свободно от дрехи място по тялото ми, сякаш иска да ме забави. Да ме възпре от истината, за която така отчаяно копнея. Не ми пука, нека измръзна. Да се разпадна дори, само да науча какво се е случило с момиченцата ми. И да убия садистично душата, изритала ги от живота толкова рано.

Пристигам десет минути по-рано на уреченото място. Вратата на блока е без ключалка, дори ме приканва леко отворена. Влизам и започвам да натискам лудешки копчето на асансьора. Бия по стената, докато кокалчетата ми не придобиват ален цвят. Защо идва толкова бавно?! Не чаках ли достатъчно?

- Господине, ще се нараните. Не бива така. – бабичка с четири пазарни чанти ме укорява, докато се изкачва бавно по стълбите на входа.

- Имам си причини, госпожо.

- Е, всеки си има..

Сигналът най-после известява пристигането  на кутията на първия етаж. Отварям металната врата и влизам. Лампата вътре не работи. В тъмното намирам бутона с написана шестица на него и го бутам с палец, сякаш той ми е виновен за всичко.

- За кой етаж сте? – гласът на старицата зад мен ме връща в реалността, където за непознатите съм просто невъзпитан, гневен чичка.

- За шестия. – отговарям през зъби, така и не успявам да извикам учтивото в себе си на показ.

- Аз съм за осмия. Ще бъдете ли така любезен да ми помогнете с покупките? Живея самичка, а са наистина тежки.

„Бъди преди всичко човек, Арховир. Не си го изкарвай на женицата. Бъди човек. Бъди добър.”

Гласът на разума надделява, въпреки колосалната помия, която се вихри с все сила в душата ми.

- Разбира се. Позволете да ги взема. Ето, готови сме.

Бабичката се усмихва благо, а аз осъзнавам,че всеки човек е способен да намери и най-малкото късче радост дори в най-нещастния живот. Кой знае колко роднини е изпратила без да може да си размени последни думи с тях? През какви мрачнотии е преминала, за да доживее тази преломна възраст. И за какво? Да се прибира всяка вечер в празна къща, където да сготви за себе си и болната си котка, преди да си легне със сълзи на очи и спомени за изгубените  младини.

Таблото на асансьора е единствената светлинка в мрачната кутийка. Отброява бавно, личи си ,че е по-стар от мен самия.

Шест.

Нещо в мен прескача, осъзнавайки,че не трябва да закъснявам за нищо на света за непознатата среща.

Седем.

Тропам нервно с крака, готов съм да избия вратата от здравите ѝ панти.

Осем.

Най-после!

- Ще отворите ли вратата? Ръцете ми са заети. – повдигам чантите, а бабата прави няколко ситни крачки,за да ме заобиколи.

- Аз съм Лилит, между другото. – усмихва ми се без зъби и отваря металната преграда.

В миг на объркване забравям къде съм чувал това име преди.

Лилит ме сграбчва с адска сила и ме избутва извън асансьора. Докато падам с всичките покупки в ръце се провиква след мен.

- Поздрави момиченцата си от мен, момче! Писъците им още отекват в главата ми като най-прекрасната симфония!

Летя надолу и се размазвам на покрива от близо седем метра височина. Дори не успявам да я погледна в очите за последен път. За секунда усещам как последният ми дъх си проправя път през дробовете и с препълнени куфари в ръцете ме напуска завинаги.

От съседния блок момиче с цигара ахва при вида на реещ се асансьор над сграда, която има едва шест етажа.

Червени състезателни колички

- Защо пушиш цигари? – въпросите,зададени от дете звучат толкова невинно и искрено. Без да ми казва нищо друго,вече се чувствам виновен, задето съм запалил в негово присъствие.

- Защото така реших. – отвръщам уклончиво.

- Това не е отговор. – контрира ме малкият и размахва показалец пред очите ми.

- Добре.. защото имам нужда от пороци.

- Защо са ти?

- Да ми напомнят колко несъвършен съм.

Малчуганът се замисля над думите ми преди да постави заключителната си реплика.

- Цигарите са вредни. Не трябва да се пуши.

- И ти никога няма да пушиш, нали така?

- Разбира се.

Свикнал съм да разменям философски реплики с деца, когато стоя на една от пейките в студения подлез. Дали от татуировките, дали от това,че им се плезя и правя физиономии, ала все намират време в натоварения си график да поседнат срещу мен. Може би усещат,че в себе си нося едно светкавично пораснало дете, което така и не успя да каже сбогом на безгрижните години. Заседнал на границата между хлапето и възрастният, паля цигара след цигара, докато чакам правилното решение да падне върху главата ми с всичка сила.

- Как се казваш? – пита ме момчето, а аз се въздържам от нов фас.

- Алханроел. А ти?

- Аз съм Фоф.

- Просто Фоф?

- Не. Така се наричам аз.

- А как е истинското ти име?

- Не си го харесвам. Предпочитам да не го обсъждаме.

- Както пожелаеш.

- Оръдията за танковете струват по-евтино вече. Преди бяха близо хиляда кристала. Сега са деветстотин. – казва той с доволна усмивка, а аз гледам като малоумник насред стая с гении.

- Танкове? Какви танкове?

- От играта. От играта в интернет. На отбори сме и се бием. Има и огнехвъргачка, но не знам дали е по-силна от другите оръжия. По-добра ли е според теб ?

- Зависи от обсега. – бързо навлизам в селенията на онлайн войните и вече съм пълноправен член на този диалог.

- Прав си,да. Все пак мисля да я пробвам, когато се прибера вкъщи.

- Родителите ти са в магазина предполагам? – много от дечурлигата не издържат на монотонното пазаруване в супермаркета и излизат да почакат навън, където могат да гонят бездомните кучета или да си говорят с различни непознати хаховци.

- Не. У нас са. Готвят.

- Не си ли много малък, че да излизаш сам ?

- На колко години съм според теб? – пак се усмихва до уши Фоф.

- На седем. – отговарям напосоки.

- Почти позна. – разсмива се той,а аз отново се чувствам глупав.

Имам някакви спомени от детството си, но не мога да твърдя със сигурност,че съм бил толкова самоуверен. По-скоро бях затворен, самовглъбен, нерешителен. Магарето,в което съм се превърнал с годините е крайно арогантно, нахакано и уверено в действията си, но този процес отне известно време от младините ми. Докато при това дете всичко се получава от самото начало сякаш. Говори с харизмата на човек, преживял поне две поколения време. Държи се културно, като истински джентълмен. Разхожда се сам по центъра на най-оживения град, докато аз на неговата възраст съм имал обсег от километър, който ми е позволено да изучавам без родителска намеса. Дете-възрастен, отключващо множество въпроси за собственото ми израстване.

- Какво беше това червеното, което виждах? Всичко беше алено,а около мен се гонеха състезателни коли. – той подхваща разговора неусетно,а аз пак съм в неведение за темата.

- Кога се е случило това? – питам озадачен.

- Ами, преди да се родя, разбира се.

- Преди.. помниш какво си виждал преди да се родиш?

- Ами,да. Ти не помниш ли?

- Не, за съжаление. Но това определено не са били колички. Ако споменът ти е истина, то ти си видял вътрешността на корема на майка си. А състезателите са били вени или органи.

- Хм, звучи логично. Значи съм виждал корем отвътре. И то преди да съм роден дори. Мога да стана лекар, не мислиш ли?

- Можеш да станеш всичко, което поискаш. На твоята възраст исках да бъда астронавт. Или археолог.

- Ти не си бил на моята възраст.

Засмивам се. Колко искрено го казва, сякаш го вярва наистина.

- Разбира се,че съм бил. Аз съм чичка вече.

- Хм.. на колко години се става чичка?

- Зависи от характера. Може и на двайсет да си такъв, може и на четирийсет.

- Разбирам. Значи аз не съм чичка.

- Не си. Определено не си.

- Но съм бил на всички планети и звезди. – заявява уверено Фоф,а аз го поглеждам с умиление.

- Наистина ли?

- Защо ми е да те лъжа?

- Добре,вярвам ти.

- Така и трябва.

Двамата прекарваме мълчалива минута, всеки погълнат от собствените си жужащи мисли. Аз виждам картини от позабравения си новороден ум,а той гледа през призма всичките ми пороци, събрани на едно.

- А когато се родих, мислех,че това е първия ден на всичко. – не ме остави задълго в плен на тишината, за което съм му крайно благодарен.

- Бил е първи за теб на този свят.

- Да, но аз смятах,че е първи за всииички хора. И за всички животни. И за Земята.

Усмихвам се разбиращо. Децата са най-невероятните примери за работата на човешкия мозък. Необременени от болка и тъмни помисли, те просто изливат всичко, което се върти в главата им. Ако всички се държахме така, планетата щеше да е една идея по-добро място за живеене. За израстване.

- Започнахме да учим смятане с числа до сто в училище. – продължава безгрижно Фоф, докато трополи по масата с малките си пръсти.

- И? Интересно ли ти е?

- Подобно на тези до двайсет е. Само че с повече числа. И по-бързо минахме материала.

- Двайсет и пет плюс трийсет и четири?

- Петдесет и девет. – изстрелва на секундата малкият.

- Трийсет и седем плюс петдесет и едно?

- Осемдесет и осем. Не си прави труда, знам ги всичките. – прекъсва ме преди да съм задал нов въпрос, което ме разсмива до сълзи.

- Ти да не четеш и мисли? – питам със сериозен тон, доколкото ми е по силите.

- Все още не. Но се опитвам. Виж, с теб се получи.

- Беше логично,че ще задам нова задача. Не е точно четене на мисли.

- Може и да си прав. Но предпочитам да се уповавам на моята теория. Един ден ще мога всичко.

- Дори да летиш?

- Летя, когато имам да убивам време. Когато бързам, се телепортирам, по-практично е.

- Разбирам. – смея се от сърце. - Но все пак няма да пушиш цигари?

- В никакъв случай. И ти трябва да ги спреш.

- Някой ден.

- Всички си мислите,че имате толкова много време. – сключва ядосано вежди Фоф.

- Никой не знае колко точно е. Там е проблемът. – отвръщам му смирено и паля нова цигара.

- Аз знам! – хваща дозата от ръката ми и я хвърля на земята. Стъпква я с малкото си стъпало и започва да диша тежко.

- Откъде знаеш? – опитвам се да го успокоя, не обичам да бъда причина за детски гняв.

- От червеното.

- С количките ли?

Очите му губят огнения блясък и възвръщат първоначалното си благо излъчване.

- Трябва да тръгвам, Алханроел. – проронва Фоф след кратката пауза и ми обръща гръб.

- Сътворение. – провиква се без да ме поглежда и продължава да върви.

- Защо ми казваш това? – извисявам и аз глас,че да ме чуе.

- Това ми е истинското име. Сътворение. – на трийсетина метра от мен е, а го чувам сякаш стои на моята пейка.

Спира на мястото си и разтърсва глава. Разперя крилата, в миг изникнали на малкото му гръбче, и полита блажено нанякъде.

Явно има време за убиване. Аз пък нямам никакво. Дробовете ми се пръскат в едно примигване време. Всичко е червено. А колички няма никакви.

Операция "Душа"

- Ставай от леглото, Квайл, време е за проверка! – обичам да подвиквам жизнерадостно на пациентите си, така и така всички се нуждаят от мъничко подкрепа.

- Добр`утро, докторе! Как сте днес? – в тон с моя поздрав ми отвръща Квайл и подскача от продънения матрак.

- Не се оплаквам. Ти как си, друже? Има ли подобрение?

- Не усещам разлика от вчера. Това лош знак ли е?

- Не непременно. Понякога се иска време. Вдигай престилката, да видя.

Слабичкият мъж послушно изпълнява, а открилата се пред очите ми рана на гърдите му не изглежда никак добре. Тупти сякаш сама по себе си, отделно от тялото. Коричка няма грам, сякаш съм я зашил вчера,а не преди три месеца и половина. Конците съм извадил отдавна, а резката изглежда все едно всеки момент ще се отвори и пръсне кръв в лицето ми.

- Е, как е, докторе? Оправям ли се? – пита с надежда клетникът.

- Да. Всичко изглежда наред. – лъжа безцеремонно, докато премислям следващата операция.

- Еха, супер! – усмивка светва на лицето му, а раната започва да тупти все по-настървено.

Завъртам се и излизам от стаята без да продумам повече, а в коридора ме лъхва воня на мухъл и печено повръщано.

Не работя в обикновена болница. При мен изпращат само най-безнадеждните случаи в страната. Хора, които нямат никакво семейство, без работа, без надежди за бъдещето. Болни от всевъзможни болести, биват предоставени във вещите ми ръце, за да ги оперирам. Оперирам.

- Доктор Хралкос, трябвате ни в операционната! Докараха нов пациент, масивна рана на главата, по всичко личи,че е причинена с .. брадва.

- Как разбрахте,че точно това е инструментът на нападението?

- Ъм.. все още е там.

- Кое?

- Брадвата. Забита е в черепа му.

Ужасът в очите на медицинската сестра донася усмивка на лицето ми. Най-любими са ми безнадеждните случаи. Шансът да ги спасиш е толкова минимален, че в един момент пробива бариерата на невъзможното и става единствената реална възможност. Преобръща света с главата надолу за стотна, достатъчна на опитен доктор да си свърши работата перфектно. И да бъде герой. Ако не за другите, то поне за ридаещият от щастие пациент.

Влизам с бърза крачка в операционната зала и веднага се надвесвам над грозната гледка. Кръв навсякъде, дори парченца мозък. Трудно ми е да повярвам,че още диша. Тялото му се гърчи в конвулсии, а очите му се въртят маниакално на всички посоки.

- Чуваш ли ме, друже? – питам смирено, докато слагам гумените ръкавици.

- Искам...

- Какво искате?

- Да умра.. Оставете ме.

- Боя се,че това е невъзможно. – с рязко движение изтръгвам сечивото от главата му и го захвърлям в ъгъла на стаята.

Зверски крясъци, пръскаща кръв и едно тяло, което иска да престане да живее. Можеш да режеш агонията във въздуха с нож за масло. Да си го намажеш на филийка и после да го изядеш с кеф, докато тъмната болка те изпълва.

Огладнявам.

Бъркам с пръст в гърлото си и чакам. След секунда ми се повдига и повръщам малка локвичка на земята. Навеждам се и вдигам парченцето душа, изпаднала заедно с вчерашната ми вечеря. Държа го много здраво, а то с всички сили се опитва да се върне у дома. Стискам го, а то изписква едва чуто и се кротва.

Набутвам го в дупката, зееща в главата на окаяния злощастник и с последвали бързи, синхронизирани движения я зашивам с дебел конец и още по-тумбеста игла.

- Живей! – извиквам победоносно.

Клетникът се изправя на мига и започва да ме прегръща. Жизнен, дишащ, без капка отчаяние в себе си.

- Благодаря ви! – ридае и започва да ми се кланя.

- Не ставай сантиментален, просто си върша работата.

Обръщам се и излизам от залата с широка усмивка, която никой не може да види.

- И почистете повръщаното!

Продължавам проверката по стаите. Предчувствам,че днес няма да извършвам повече операции, може дори да си легна навреме.

Следващият болен е един от най-тежките ми случаи. Пристигна с десет прострелни рани по цялото тяло, нож, забит в десния бъбрек и отсечен с резачка половин ляв крак. Оперирах го няколко часа, още си спомням плача на медицинските сестри, когато се наложи да извадя сърцето му, за да не се пръсне от болка. После го върнах, разбира се.

Заших всичките рани и го поставих под строг режим на наблюдение. Не позволявам да остане дори за минута сам. Сторя ли го, рискувам да освободя чудовище насред улиците на града.

- Здравей, Брезотъл. Как си днес?

- Майната ти!

- Благодаря ти.

- Начукай си го!

- Вдигай престилката да проверя раните.

- Що не си завреш главата в задника,а? – не ме харесваше грам, нищо,че му спасих живота.

Приближавам се мълчаливо до леглото и го хващам за гушата. Здравеняк е, но още е прекалено слаб,че да ми окаже каквато и да е съпротива.

- Ще продължавам ли да бъдеш непослушен, Брезотъл? – питам през зъби и стискам хватката.

- А? Кажи,де? – лицето му почервенява, а аз започвам да се смея.

Пускам го секунда-две преди да гътне. Той скача полудял от леглото и се опитва да ме удари. Бутам го с една ръка назад и му вкарвам брутален ритник в лицето. Навеждам се и го придържам за раменете на земята.

- Заради мен си жив, изчадие такова. – просъсквам.

- Не, докторе. Ти си жив заради мен. – усмихва се с разбита мутра нещастникът.

Изправям се бързо и се обръщам. Излизам от стаята смутен,а в следващата стая ме чака най-добрата ми пациентка.

- Добър ден, докторе! Как сте днес? – пълничка, цялата в големи,червени пъпки, тя е най-добродушното създание, което съм лекувал.

- Бил съм и по-добре, Лелуга. Как си ти?

- Не се оплаквам. Ето, вижте раната. Мисля,че зараства вече, вие как смятате?

Гнойната подутина на десния ѝ крак ме стрелка с поглед, все едно ми намига игриво. Не съм гнуслив, но гледката определено не спада към разред Приятни.

Недостиг на костен мозък и предначертана от другите лекари смърт я бяха довели при мен. Е, доколкото виждам, жива и здрава е, стига пулсиращото петно да реши да се успокои. Притеснявам се, когато възстановителния период трае толкова време. В болницата съм от седем месеца, а скоро ще ни свършат леглата за болните. Не съм изписал нито един човек. Да, спасявам ги, дарявам ги с нов шанс, ала докога? Няма да почвам да ги трупам един връз друг,я?

Повръщам наново пред Лелуга и ѝ бутам дневната доза душа в устата. Тя я преглъща жадно и в миг раната се успокоява. Доволен съм.

Но докога ще имам нужния капацитет да ги лекувам така? Разбирам израза „да дадеш душата си за професията”, но не искам да го правя буквално. Поне някаква нищожна частичка да ми остане, да се подуе и да експлодира, раждайки милиони нови, които да щъкат из прогнилото ми тяло.

Насочвам се към последната проверка за следобеда преди почивката за вечеря.

Фойл е кротичък, послушен пациент. Дойде при мен със счупен гръбнак. По-скоро, докараха го. Едва дишаше, миличкият. Разрязах го от врата до кръста и повърнах директно в зейналата кървава линия. Заших го и той скочи, досущ като всички останали.

- Как си, Фойл?

- Не много добре, докторе.

- Защо, приятелю?

- Вижте.

Обръща се с гръб към мен и сваля престилката. Досега не съм виждал човешко същество с огромни шипове по цялата дължина на гръбнака. Зелено-черни, мазни и .. дишащи. Сякаш всеки момент ще се отскубнат от кожата и вече самостоятелни ще полетят право към мен. Обзема ме едва доловим страх. Побиват тръпки по собствения ми гръбнак. Капка пот се стича по челото ми и тупва леко на гърдите.

- Боли ли те? – питам плахо.

- Адски, докторе. Какво да направя? – жалва се той.

Повръщам и му подавам късчето. То се противи на транзакцията, но в крайна сметка намира участта си и пада в търбуха му. Фойл въздиша облекчено, а след секунда започва целият да се подува.

Панически правя крачка назад.

Не спира да се уголемява.

На вратата съм, а тръпките се усилват.

Пръска се на милиони парченца, окъпвайки цялата стая в кръв и месо. Слагам ръка пред лицето си, за да се предпазя от обстрела,а в малкото ми останала душа цари гняв. Яд,че не съм успял да победя. Първият ми провален експеримент. Аз съм нищожество.

Излизам зашеметен от стаята и поемам към стаята на медицинските сестри. Докато вървя чувам агонизиращи стенания от всяка една стая. Още тръпки.

Започвам да бягам, а ме е страх да се обърна.

Медицинските сестри не са там, където трябва да бъдат. Нито една от тях.

Усещам движение зад гърба си, а уплахът превзема съзнанието ми. Онзи гаден, мрачен, прояждащ ужас, че скоро ще ти се случи нещо пагубно.

Събирам сили и се обръщам. Не искам да повярвам на очите си.

Огромна топка, сътворена от всички разкъсани парчета на душата ми стремглаво се носи към мен.

Побягвам отново, но тя е по-бърза.

Стигам края на коридора,а зад гърба ми остава единствено вратата на асансьора, който не работи от години.

Сблъсъкът е епичен. Зелена светлина навсякъде, гърчещо се тяло и викове на еуфория от малките гадинки.

Крещя и стискам зъби, докато премине процеса на сливане.

След минута смогвам да си поема въздух. Вдишвам дълбоко и падам на колене. Вие ми се свят. Усещам всяка клетка на тялото си по-жива от всякога.

С нови сили успявам да седна и се облягам на стената.

- Искаш ли цигара, Фойл? – питам развеселено.

- Не. Не ми се пуши сега, Хралкос. – навъсено ми отговаря той. Не е доволен,че се опитвам да се отърва от него.

- Аз искам, дай ми! Дай ми! – Брезотъл няма търпение да запали, след като го държах толкова време на диета.

- Майната ви и на двамата. – дърпам от цигарата, а те вдишват заедно с мен.

Седя на студения, мокър под на изоставена социалистическа болница, а не изпитвам нищо друго, освен раздираща топлина. Колко хубаво е да си цял. Летално, но хубаво.

Прокарвам пръсти по гръбнака си и напипвам малките шипове. Раната на гърдите ми пулсира лудо, а гнойното петно на крака се смее.

Препълнен пепелник

  Седя на единствения стол около кухненската маса и пуша цигара. Дъщеря ми влиза в стаята с викове на уплах.

- Таткоо, под леглото ми има чудовище! Изгони го!

Усмихвам се разбиращо и ставам. Гася цигарата в препълнения пепелник и се качвам по стълбите до детската ѝ стая. Повдигам завивките, проснали се до земята от едната страна, а отдолу няма нищо.

- Никой няма, миличка. Виждаш ли?

- Сигурен ли си?

- Да. Не се притеснявай.

Прегръщам я и усещам как се успокоява.

- Заспивай сега, утре трябва да ставаш рано за училище.

Завивам я и я целувам по челото.

- Лека нощ, татко. Обичам те.

- И аз те обичам, Мерсила. Лека нощ. Сладки сънища.

Затварям вратата след себе си и си наливам едно преди лягане. Пуша нова цигара и се отправям към празната си спалня.

Сънувам всичко, което ми се случи в края на вечерта. Малко по-различно е обаче. Столът ми е заспал октопод, готов да ме удуши всеки момент, а цигарата ми е приела форма на змия, която се мята агонизиращо под болката от запалката. Масата ми е огромен къс захар, ронящ се с всяка секунда. Дъщера ми влетява в стаята и се пръска от писъци. Изплашена от чудовищата, бяга при мен за помощ. Усмихвам се отново и се отправям към стаята ѝ. Надигам завивките,а отдолу ме връхлитат безброй гадини с безформени лица и пипала. Опитвам се да им избягам, но хватката им е здрава. Малката крещи от ужас,а аз не знам как да убия изчадията, гладно сипещи лиги върху лицето ми. Затварям очи в опит да се измъкна от хватката на бездната.

Събуждам се изпотен, а сърцето ми бие лудо. Избърсвам потта от челото си и слизам в кухнята. Не ми се спи след такъв кошмар. Наливам си нова чаша и паля. Два часа не мърдам от мястото си до скучната маса и извиращите фасове в пепелника. Бутилката е на привършване,а аз не мога да се насиля да полегна, не искам да видя отново гадинките, които насмалко да ме убият в съня ми. Сутринта идва мъчително бавно, но все пак се появява. Блесва ми слънце в изморените очи, а тепърва трябва да закарам малката на училище. Кафе с цигара и усмивка от дъщеря ми за събуждане.

- Готова съм, татко! Тръгваме ли? – толкова е изпълнителна, какво ли бих правил без нея.

- Да, Мерсила. Но ще походим пеша, пил съм и не искам да рискувам.

- Май не си спал,а? – прозорливо дете.

- Грам.

- Защо?

- Сънувах кошмар.

- Много лош ли?

- Изключително.

Мерсила се смълча, изпитваше панически страх от лоши сънища. Хвана ме за ръка и не пророни дума до училището. Слънцето ме изтезава, така копнея за почивка. Хубаво е,че живеем в малък град, та разходката е кратка. Достатъчно, едва колкото да засили умората ми.

- Чао, татко. И опитай да се наспиш. – много се грижеше за мен.

- Чао, мила. Приятно училище.

Помахвам ѝ, докато бяга към входната врата на сградата и обръщам към вкъщи с бърза крачка.

Просвам се на дивана и пускам телевизора. Не минава и минута от сутрешния блок,а аз вече хъркам.

Вървя до Мерсила към училището,а около мен подскачат всякакви демонични създания. Дълги носове, дълги нокти, дълги опашки и големи криле. Присмиват ми се и ме целят с развалени лимони.

- Ти не ставаш за баща, погледни се!

- Ти си мухльо!

- Безполезен мързеливец!

- Намери си работа!

Сипят тонове зли думи по мой адрес, а аз дори нямам възможност да им отвърна. Толкова съм изморен, дори и в съня си. Свеждам  поглед към дъщеря си, ала наместо нея съм  хванал под ръка слузесто подобие на лисица, която се смее насреща ми с лукава усмивка и маха с опашка. Сякаш е окъпана в храчките на същите онези чудовища, които ме събудиха предишната вечер.

- Мерсила!?

- Да,татко?

Будя се с вик,а телевизорът продължава да дърдори новини от вчера. Сърцето ми забива лудо, а според часовникът ми съм спал едва двайсет минути. Стори ми се като цяла нощ, но кой съм аз,че да споря с времето. Чувствам се отпочинал и свеж. Нова кана кафе с няколко цигари в претъпкания пепелник и денят започва да добива красив облик. Сядам пред компютъра да потърся обяви за работа. Трудно можеш да издържаш дете,ако седиш по цял ден вкъщи и очакваш някой да купи книгите ти. Тежък бизнес е, признавам. Обожавам да пиша, но ми трябват доходи, за да поддържам добрия стандарт на живот за мъничкото си вдъхновение.

Прекарах осем часа в прелистване на виртуални страници. Изпратих заявки на поне сто работодателя. Никой не ми е отвърнал все още. Може би трябва да почакам, не разбирам много-много от технологии. Наливам си чаша уиски и сядам на самотната си маса. Тъкмо паля нова цигара и чувам,че машината известява с неприятен звук полученото ново съобщение. Скоквам от стола и с няколко големи крачки съм пред монитора.

„Господин Хрийг, изключително радостни сме да ви съобщим,че заявката ви е одобрена. Моля, заповядайте в офиса ни на адрес 6 Нортънп Алей в делничен ден между десет и седемнайсет часа,за да проведем финално интервю.”

Не очаквах да постигна успех, признавам си. Но ето,че потвърждението е факт и най-после ще започна да издържам подобаващо дъщеря си. Заслужава си нова чаша, дори нова кутия цигари.

Не усетих как съм заспал. Мерсила ми беше казала още преди седмица,че днес ще спи у съученичка, та нямаше притеснение, което да ме държи буден. Сънувам,че стоя на масата от захар, която вече е кош за боклук и тръскам цигари директно в него. Пиша нова книга, но не разчитам нито една от буквите, които изписвам. Въпреки това не спирам да драскам, явно знам какво означават странните символи. Компютърът прекъсва устрема ми с досадно пищене. Ставам и проверявам кой ми е писал. Отговор на заявка, какво друго да е. Отварям файла с надпис „Здраве”,а от монитора ми на мига изскача четириок космат звяр, който впива зъби във врата ми и се опитва да го прегризе. Хващам го с всичка сила и го хвърлям на пода. Стъпквам го с все сила, докато не издъхне. Гася машината от контакта, не искам да рискувам още гадини да изскочат от там.

Будя се чак на сутринта. Мерсила е на училище, мога да я забера на връщане от интервюто си. Пия кафе с цигара,а пепелникът ми кашля повече от мен. Часовникът услужливо ми показва,че въобще не е утро. Три следобяд,а аз още съм по боксерки. Обличам се набързо, пооправям косата и вратовръзката и се изстрелвам навън. След двайсет минути съм на правилния адрес и с горда крачка влизам в офиса на фирма „Знание”.

- Добър ден! Вие трябва да сте господин Хрийг, нали така?

- Същият. – усмихвам се в отговор на ухилената физиономия на дебелачкото зад бюрото.

- Моля, седнете.

- Благодаря. В какво точно се състои интервюто? – нетърпелив съм да разбера, дали ще ме наемат и наистина ми личи.

- Честно да ви кажа, единствената причина, поради която сте тук е,че шефката ми е маниак на тема визия. Иска да се увери,че всеки, който постъпва на работа при нас, е с изряден външен вид.

- Ако знаех, щях да се облека по-галантно. – засмивам се аз, усетил взаимната неприязън към евентуалната ми бъдеща шефка.

- Ха-ха. Не се притеснявайте. Всичко е наред, доколкото виждам. Нает сте. Започвате в понеделник. Осем часа. Пак тук.

- Благодаря ви! – не очаквах да е толкова лесно. Треса ръката на човечеца като луд, докато се здрависваме за довиждане и излизам с най-зъбатата усмивка навън. Тъкмо навреме да забера Мерсила. Прекрасен ден.

Възможно ли е да спя ходейки? Последното, което си спомням е тръгването си от офиса на „Здраве”. А сега сънувам. Дали се движа или съм паднал на земята, докато си почивам? В кабинета на дебеличкия чиновник съм, а отстрани на мен са седнали два крилати гаргойла и се опитват да се убият един-друг само с помоща на телекинеза. Гледат се втренчено, сякаш не съм там. Напъват се,ала нищо не се случва. След изморителна минута взиране, дебелачкото скача от стола си и започва да гони и трима ни из стаята със сатър. Не съм сигурен,че ще нареже и мен, но не ми се рискува. Покосява зверовете с лекота, въпреки подвеждащия си външен вид,а аз не виждам друг избор. Трябва да се измъкна, ала вратата е заключена. Скачам смело през прозореца и замижавам в очакване поредният кошмар да свърши.

Чак когато не се събудих, осъзнах,че съм объркал реда на сънища и реалност. Много от нас сънуват преживяното, ала малцина са тези, които умеят да видят бъдещето си, докато спят.

И защо ми трябваше да се тъпча с толкова халюциногени? Викът не Мерсила раздира къщата при вида на мъртвата ни котка, смачкана до смърт на пода. А аз лежа в локва кръв и мозък, грозно размазан на тротоара.

Сладолед във времето

  Сладоледаджийницата беше вторият ми дом. На моменти бих казал дори първият. Разведряваше ме да стоя там и да си хапвам. Не дебелеех грам, без значение каква храна ям, та можех да прекарвам денонощия в заведението, стига да имах нужните пари. Кофичка, пауза за цигара, после пак кофичка, пак цигара. И така, докато не дойде време да върша ежедневните си задължения.

Нямах работа, на университет ходех само за изпитите, единственото ми хоби беше да човъркам всевъзможни джаджи в опити да разбера как работят, но бях толкова зле в това си начинание, че спокойно можех да призная,че го правя, само за да разрушавам конструкции.

- Ей, Розгул, ела да пробваш нещо ново! – добричкият дядо Конзо обичаше сладоледа с цялото си сърце. Посветил живота си на професията, той постоянно пробваше да измисли нови вкусове, но никога досега не ме викал да опитам продукт още във фазата на развитие. По принцип чаках да ги изложи на витрината и чак тогава усещах вкуса им.

Даде ми голяма лъжица, ала купичката пред мен беше почти празна. Имаше колкото за едно гребване, ала едно-едно, нали е сладолед?

С гордо движение нападнах съдържанието, а стомахът ми се засрами от досегашния ми живот.

Не бях опитвал по-блажено нещо. Не можех да опиша с думи вкуса, неопределения сладък аромат, нито вдъхновението, което инжектира в мен. Замижах, докато го пусках в търбуха си и ми се прииска да имам поне три камиона, пълни с този сладолед.

- Харесва ти, нали? – потриваше ръце дядо Конзо и се усмихваше.

- Да! Какъв е този вкус?

- Кристали.

- Кристали ли?

- Да. Втечнени кристали. Смесвам ги с моята лична рецепта за ванилов сладолед и се получава този.

- Досега не съм виждал толкова син сладолед.

- Важното е,че си доволен. Ти си най-добрият ми клиент, доверявам се на преценката ти.

- Радвам се. Кога ще е готова по-голяма партида?

- Сега има много работа, довечера ще остана до по-късно, на сутринта ще съм приготвил.

- Значи ще дойда тогава.

- А, как така? Едва два следобед е, никога не си си тръгвал толкова рано? Работа ли имаш?

- Просто не ми се яде нищо друго. Искам от този.

- Разбирам.. Ами, значи до утре, Розгул!

- До утре, дядо Конзо!

Не хапнах дори залък хляб до следващия ден. Нямах апетит за каквото и да било друго, освен кристалния сладолед. Оставяше един необясним послевкус, който ме караше да мечтая като малко дете. Перфектна смес, приготвена сякаш точно за мен. Спах едва трийсетина минути, изпълнени с безсъници, а на сутринта не ми трябваше аларма. Изстрелях се от вкъщи и бях пред сладоледаджийницата двайсет минути преди Конзо да дойде. Очите ми светнаха като го видях да носи огромна тенджера, а той ме посрещна с искрен смях и поклащане на главата.

- Май едва си издържал,а? Гладник такъв. Ето, тъкмо си тук, я ми помогни, че ми тежи.

Поех скъпия товар, а той отключи вратата и ме пусна да мина. Без да се церемоня седнах на любимата си маса в ъгъла и загребах с ръце от сладоледа. С всяка хапка се чувствах по-сит и по-сит. Но въпреки това продължавах да ям. Гладът за кристали бе по-силен от ограничения капацитет на стомаха ми. Тенджерата се изпразни, докато дядо Конзо успя да си облече престилката.

- Я,дай го насам, да го изложим. Щом е толкова добър, колкото казваш, ще се изкупува за минути.

- А, такова.. аз го изядох.

- Всичкия ли?! Успя да унищожиш цялата тенджера?!

- Да. Извинявай, сега ще ти го платя. Просто не се сдържах.

- Няма нужда, момче. – дядо Конзо ме гледаше с благ поглед и въздишаше доволно.

- Е,не може така, настоявам. – упорствах аз.

- Не живея заради парите, Розгул. Продължавам да работя именно за тези моменти,в които клиентите ми са толкова доволни от сладоледа, че облизват купичките си. Това е моята отплата.

- Ти си най-добрия сладоледаджия, дядо Конзо. – направих няколкото крачки до него и му стиснах ръката. Старецът се просълзи и ми благодари с кимване.

- За съжаление нямам повече. Трябва да приготвя повече следващия път.

- Да си го бях разделил на порции.. – съжалих на секундата.

- Е, виж колко много сладолед имам, избери си вкус, аз черпя.

- Не. Не искам от другите, не са ми вкусни вече.

Дядото се натъжи и заби поглед надолу.

- Не, не исках да те обидя! Всичките са хубави, прекрасни дори, просто.. просто този ми е любим вече. Не искам да вкусвам друг.

- Кой да предположи,че кристалите са толкова вкусни.

- Аз съм си го мислил много пъти.

- Наистина ли?

- Да.

Започнаха да идват клиенти, заведението се изпълни, нещо типично за дядо Конзо. Беше майстор, не можеше да му се отрече. Гений на сладоледената индустрия. А лично аз нямаше да мога да му се отблагодаря достатъчно през целия си живот.

Прекарах остатъка от деня все така забил в края на помещението. Наблюдавах радостта в очите на всички останали, които похапваха ту безмълвно, ту с викове на изумление. На всеки няколко минути правех пауза от заниманието си и затварях очи. Представях си,че загребвам огромна лъжица от кристалния сладолед и я излапвам на един път. Стана ми топло на стомаха. Усмихнах се и продължих да чакам. Конзо ме остави да преспя тук. Заключи и си отиде, доверявайки ми службата на нощен пазач. Пушенето вътре беше забранено, затова трябваше да се задоволя с будни сънища и копнеж по утрешния ден.

Утрото пукна, а наместо веселият дядо, на вратата почука полицай. Показах му с жестове,че нямам ключ, та се наложи да разбие вратата. Започвах да се плаша.

- Какво правиш тук, момче?

- Дядо Конзо ме остави да пренощувам тук, чакам го да се появи.

- Опасявам се,че това няма да се случи.

Застинах на мястото си и се молех ужасено да греша.

- Господин Конзо Марклав е намерен в шест сутринта в собствената си кухня от съпругата му. Не е напипала пулс и веднага се е обадила на линейка. Безуспешно, уви. По всичко личи,че е умрял от естествена смърт, но сме длъжни да проверим всички варианти. Познавате ли го добре?

- Да.. – пророних,а в главата ми бушуваше смес от гняв и отчаяние. Клетият старец.. с какво го бе заслужил?

- Той имаше ли врагове? Хора, които биха искали да му навредят?

- Той е сладоледаджия! Единственият в града! Кой да му е ядосан, глупави родители на дебели деца ли?!

- Не е нужно да викаш, момче. Ще си навлечеш неприятности.

- Един от най-скъпите ми хора е издъхнал,а вие искате да съм спокоен?! Как по-точно да стане това?

- Разбирам те. Но с крясъци нищо няма да постигнеш. Не можеш да го върнеш.

Последното изречение на полицая се заби в мозъка ми с бясна скорост и ме пречупи. Паднах на колене и започнах да удрям по плочките на пода с все сила.

- Ей,ей, стига, успокой се. – опита се да ме изправи, ала аз не исках да ставам. Исках да стоя на този под, докато дядо Конзо се върнеше.

- Как ти е името, младеж?

- Розгул. – казах през зъби и продължих да налагам с юмруци.

- Розгул .. интересно.

- Кое му е интересното по-точно?

- На масата има послание. Написано е с молив, точно под едната му ръка. Предполагаме,че е усетил какво следва и го е надраскал.

- Какво пише? – вдигнах поглед с надежда.

Полицаят провери в тефтера си набързо, след което каза думите, които събудиха още по-противоречиви чувства у мен.

Намери начин да откриеш кристалите, Розгул.

Последното, което бе пресякло ума му намери удобно място в моя и се закотви като цел номер едно на съществуването ми. А така мъчно ми беше за него.. не успях да му кажа дори чао. Да го попитам за рецептата, която е отнесъл със себе си в гроба. Да продължа делото му, да му отдам нужната почит. Тъжен бях,а не ми се ядеше сладолед, освен ако не бе кристален. А такъв нямаше сега.

След кратък размисъл се изправих от пода и си взех довиждане с полицая, нямаше какво повече да му кажа. Прибрах се вкъщи и напълних раницата си с най-наложителните предмети за пътуване. Дрехи, четка за зъби, сапун и няколко книги. Дори храна не си взех, нямах апетит за нищо, което не е направено от кристали.

Хванах първия възможен влак и потеглих. Да обиколя страната ми отне два месеца и половина. Слизах на спирката, разпитвах старците, насядали по пейките и обхождах града. Някъде имаше дори по две сладоледаджийници, другаде – нито една. В края на родната одисея бях разпитал точно сто и седем майстора на сладоледа. Нито един от тях не успя да ми даде дори миниатюрна насока към направата на кристален вкус. Повечето се смееха, когато ги попитах, някой ме гледаха недоумяващо,а трети въздъхваха разбиращо, ала, уви, никой не знаеше тайната рецепта на дядо Конзо.

Обиколих Европа по подобен начин. Припечелвах пари за пътуването с временна работа по строежи. Две-три пълни смени след като съм посетил всяко заведение за сладолед в града и потеглях към следващата дестинация. Признавам, на много места имах трудности с езиковата бариера, но все се намираше някой мой връстник, който да ми помогне да разбера старите майстори. Поне научих фразите „Не знам” и „Нямам идея” на толкова много езици.. а успех – никакъв. Никаква, дори нищожна следа, която да ме отведе до тайната на кристалите. Така ми липсваше вкусът на онова синьо, което опитах преди толкова много време вече.

След три години в отчаяно, неспирно търсене се прибрах в родния си град. Хората бяха забравили как изглеждам, почти никой не ме позна и поздрави, когато вървях брадясал по главната улица. Стигнах до сладоледаджийницата на дядо Конзо и за моя изненада я намерих с широко отворена врата. Пълна както винаги.

Зад витрините ме гледаше с усмивка съпругата на добрия старец и ми махаше. Виждала ме е едва три-четири пъти, а ме разпозна на минутата.

- Искаш ли да хапнеш, миличък? Изглеждаш изморен.

- Не, благодаря. Може ли да постоя малко на любимата си маса? Да си спомня за него. Да помечтая.

- И за кристалния сладолед ли?

- И за него.. Чакайте, разбрахте ли рецептата? Правите ли такъв вкус вече?!

- Съжалявам, Розгул. Само той я знаеше и я взе със себе си. Сигурен ли си,че не искаш друг вид?

- Не, благодаря ви. Ще отида да поседна.

Обърнах се и закрачих към мястото, на което бях прекарал толкова щастливи дни. Всички други маси бяха заети, ала моята по красиво съвпадение бе свободна. Свлякох се звучно на стола и забих поглед надолу. Какво щях да правя сега? Да обиколя света с риска да постигна толкова, колкото успях в цяла Европа? Не че щях да липсвам на някого, но.. щях ли да имам силата да понеса разочарованието, ако не намеря бленуваната рецепта?

- Ей, защо не ядеш нищо? – срещу мен седна напълно непознат мъж и свали плетената шапка от главата си.

- Не съм гладен.

- Не вярвам.

- Кой си ти,че ще знаеш какво ми е? – започнах да се изнервям.

- По-спокойно,де.

Не го удостоих с отговор, но явно днес нямаше да прекарам спокоен ден, насаме с горчивите си мисли.

До непознатия седна друг мъж, видимо по-стар и започна да набива от купичка ягодов сладолед.

- Има толкова свободни места, точно тук ли трябва да седите? – нямах основание да бъда толкова груб, но не се сдържах.

- Ако знаеше кой съм, нямаше да се държиш така, Розгул. – по-възрастният ме нахока без да вдига поглед от хапването си и продължи да гребе с лъжица.

- След осемдесет и шест години изобретих машина на времето. – изтърси младият,а аз се засмях неволно.

- Какво си направил?

- Машина на времето. Аз не съм от тук.

- Аха. Ясно. А аз съм направен от сладолед, приятно ми е. – подадох иронично ръка и я дръпнах след секунда. Трябваше ли да ми се подиграват така?

- Първо се върнах две години назад от този момент,в който стоим. Забрах другаря, който стои сега до мен, и дойдохме тук.

- Супер. Сигурно ми носите и рецепта за кристален сладолед, нали? – исках да счупя нещо от яд, нервите ми не издържаха.

- Е, започна да загрява. – старецът се усмихна и извади купичка от чантата си. Подаде ми я заедно с лъжицата си и продължи да яде сладоледа си с ръце.

Не знаех как да реагирам. Цветът беше едно към едно, но все пак..

Загребах първо предпазливо, след това настървено, усешайки правилния вкус. Чист кристален сладолед! Как?! Главата ми щеше да експлодира.

- Ти си яж, аз ще ти обяснявам. След като не успях да намеря рецептата никъде по света, се захванах с хобито си. Реших да развия таланта, ако въобще имах такъв, и да постигна успех поне в една сфера. Изобретих апарат, който лекува всичко органи и те прави .. практически безсмъртен. Патентовах го и станах милионер. Можех да си позволя всичко на този свят, но една мисъл не ме оставяше на мира. Вкусът на този невероятен сладолед, който пробвах, когато бях колкото теб. Вложих почти всичкото си богатство в откриването на рецептата, ала не пожънах успех. Тогава ме осени мисълта,че няма друг начин. Трябваше да стигна до майстора, който я измисли. Отне ми три години и малко да завърша машината. Върнах се във времето, в което дядо Конзо беше жив и го разпитах за рецептата му. Той с радост ми я каза, дори и в началото да изгуби ума и дума при вида ми. Лошото е,че нямам право да развеждам каквито и да е предмети във времето. Няма как да я взема с мен в бъдещето,а шансът да я запомня наизуст е минимален, толкова е сложна,че дори виден готвач би имал проблем със запаметяването ѝ.

Лакомо унищожавах съдържанието на купичката и почти не асимилирах думите на странника. Този така бленуван вкус, аромат.. вдъхновение. Бях окрилен.

Дядото, който тъкмо привърши със своя сладолед бръкна в пазвата си и ми подаде шест листа, сгънати прилежно на четири.

- Единственият плюс от това, че дядо Конзо не е вече сред нас е това, че не подлежи на забраната, която тегне над мен. Бъдейки част единствено от миналото, той може да разнася със себе си каквото си пожелае.

- А как пътува, след като не е жив в тази реалност? – реших да се опитам да прокарам през мозъка си тоновете невероятна информация, която получавах.

- Не си ли виждал духове, Розгул? – старчето ме погледна с най-широката усмивка и изчезна на мига.

- Ей, къде отиде?! – викнах по-силно от нужното, защото цялото заведение втренчи погледи в мен.

- Не съм намерил начин да държа духове в стабилна форма за постоянно в други измерения. Не е шега работа, казвам ти.

- Това ли е рецептата? – не се нуждаех от повече убеждаване. Бях свидетел на чудо, но какво чудо беше.. най-приятното.

- Да.

- А ти аз ли съм?

- Да.

- Нали осъзнаваш,че.. ако сега започна да приготвям кристален сладолед, ти никога няма да се захванеш да правиш машина на времето. Никога няма да се върнеш, за да я вземеш от дядо Конзо, тоест.. никога няма да ми я дадеш?

- Всичко това е вярно на теория. Но ето,че я държиш в ръката си, нали така?

Прав беше, мамка му. Нямах обяснение, но факт беше,че в дясната ми длан се мъдреше решението на всички мои проблеми. Любимият ми сладолед.

Пуф! Не можах да си благодаря преди да изчезна. Да изчезне, де. Бъдещето ми Аз. Но след като той е мен, мога да говоря в първо лице за него, нали така? За себе си? Обърках се.

На масата се мъдреше ключ от сейф, явно изпаднал в последния момент от джоба ми. Името на банката ми бе крайно неизвестно, не знаех нито къде се намира, нито как да стигна до нея.

Не ми и пукаше, имах всичко,от което се нуждаех. Нямах търпение да се прибера вкъщи и да приготвя нова доза от кристалния сладолед. Хукнах към дома си и веднага се заех със сложния изобретателски процес в кухнята.

А в мазето ми, скрит под купища стари вестници и списания, се мъдреше малък сейф. В него удобно се бяха настанили стотина листа, в които детайлно бе описано как да си направиш машина на времето. Имаше и прощално изречение накрая.

„Ако някога ти домъчнее за дядо Конзо.”

Кървава кърпичка

  Ударих по цветната табела и извиках гневно. Сблъсъкът бе еднакво болезнен и за двете страни, само че на мен ми личеше повече. Направих няколко крачки и седнах на някаква метална тръба, която преди години е играла ролята на преграда между алеята и градинката с цветя, които отдавна бяха заместени от плевели и боклуци.

Дланта ми се оцвети в алено,а всичко около мен беше черно. Разлика правеше слабата улична лампа, едва достигаща ме със светлината си.

- Защо го правиш? – нямах идея кога се бе появило момичето.

- Имам нужда. Ако не го направя там, трябва да го сторя другаде. В друга форма. Така поне наранявам само себе си.

- Не ми звучи логично. По-скоро животинско.

- Нося нещо в себе си. Усетих как се роди, беше с размерите на песъчинка. Бързо започна да се разраства, докато не покори точно едната половина от тялото ми. А след това спря.

- Нещо.. като болест ли? – попита плахо тя.

- Да. Но не такава, която поразява здравето.

- Е,докопала се е до ръката ти.

- Аз съм си виновен,че ѝ позволявам да ме тласка натам.

- Какво точно ти има ? Странен си.

- Имам добро сърце, досущ като на невръстно дете, ала зверски покварен ум. Добри уши, които чуват между редовете във всяко едно изказване, но демонични очи, търсещи постоянно забранени неща. Нос, който никога не боледува от хрема, за сметка на уста, сякаш вечно е болна от желанието да говори неподходящи думи. Здрави, бързи и издръжливи крака, с които мога да прекося километри. И моменталния контраст, направен от ръцете, които все искат да докоснат или счупят. Бял дроб, който не е барвал цигара в живота си и близнакът му, който се трови с никотин постоянно. Мога да продължавам още дълго време, но мисля,че схвана идеята. Болен съм от дуализъм в реална, физическа и душевна форма. И не намирам лек, колкото и да го търся.

Тя мълчаливо се приближи към мен, извади кърпичка от джоба си и хвана дланта ми. Грижливо попи кръвта, сякаш вярва,че мога да бъда различен, след което ме пусна и се отдръпна.

- Аз съм чудовище.

- Не мисля така. Чудовищата не позволяват да лекуваш раните им.

- Всеки звят си има слабост.

- Може и да си прав.

Вдигнах поглед към нея, но беше изчезнала. Единствено окървавеното парче лежеше на земята, все едно е паднало от ръката ѝ преди да се телепортира. Или отлети. Повече приличаше на ангел, отколкото на магьосница, ала кой знае..

Удрях, за да се уверя,че все още съм човек. Че мога да изпитвам болка,а не съм се превърнал в безплътен мрак, неспособен да усети каквото и да било. Кръвта беше мастилото, което с неразбираеми букви написваше по ръцете ми,че съм жив. Сърцето ми се противеше, ала с умът си бяха разпределили сферите на влияние. Колкото и да не се понасяха, уважаваха взетите решения и ги спазваха. А за ударите отговаряше болният орган.

Редувах пътни знаци и контейнери за боклук на връщане към вкъши.

Не спах. Прекарах нощта в ново редуване – ту тавана, ту стената. Забил размътен поглед в тях, а умът-демон се опитваше да се изцели сам за първи път от много години насам. Към шест сутринта левият дроп си поиска дозата и запалих цигара. След нея втора и трета, докато десният негодуваше и подскачаше с протестен плакат в ръце. Сърцето ми биеше в тревожен такт, несигурно какво ще се случи с тялото ми във всеки следващ момент.

Утрото дойде, а аз все така не бях мигнал. Станах, изпих няколко литра вода и облечен в дрехите от снощи излязох навън.

Бродех по улиците и разпитвах всеки срещнат.

- Добре ли сте? Имате ли нужда от нещо?

Повечето ме гледаха с неприязън, сякаш съм луд просяк, тръгнал да връща услуги на света. Не са свикнали да чуват такива въпроси явно.

Първият обнадеждаващ отговор получих на шега.

- Здравей, имаш ли нужда от нещо, човече?

- Ха, да, дай ми нови бели дробове и ще спра да пуша цигари. – възрастен мъж с побеляла коса и изтормозено от живота лице се смееше насреща ми, все едно животът му е песен.

Извадих ножа си и с рязко движение направих разреза. Той извика от ужас, но здравата хватка на ръката ми спря бягството му.

- Не се плаши. Не ме боли.

Изтръгнах здравия си дроб и безкръвно го набутах в гръдния му кош. За малко да повърне при гледката, признавам, не беше приятна.

- Бих ти дал и другия, но той обича да пали често. Размяната ще е безсмислена.

- Какво направи? Как.. защо? – целият трепереше.

- Сега имаш един здрав и един зависим дроб. По-добре от два покрити с черни петна, нали така? Положи усилия да изчистиш и другия. Нека дарът ми не е напразен.

Отминах преди да успее да каже каквото и да било. Оставих го озадачен на тесния тротоар и спокойно извадих цигара от кутията. Вече нямаше различие между инхалаторите ми и можех да пуша постоянно, без кавги.

Дар за него, ала опит за спасение на самия мен. Мога ли да нарека един подарък искрен, след като помага и на този, който го дарява?

Този ден не срещнах повече успех в начинанието си. Отново не спах. Пушене и таван. И една-две стени.

- Имате ли нужда от нещо, госпожо? – нов ден, нови надежди.

- Какво имате предвид? –жената се пресегна инстинктивно към чантата си,а аз се почувствах като долнопробен крадец.

- Неудобно ми е да попитам, но.. здравословно. Добре ли сте със здравето?

- Тъкмо се връщам от личния си лекар. Колената ми ме убиват. Годинките си казват думата предполагам. – ръката ѝ се отпусна, но явно виждах напрежението в очите ѝ.

Пирова победа. Как да ѝ дам моите крака, след като ще изглежда като зле съшита кукла на Франкенщайн?

- Само това ли е? Има ли нещо друго?

- Бъбреците ми са проблемни. Не е нещо сериозно, но пак е болежка..

Е, моите пък си бяха напълно наред. Усмихнах се, а жената си помисли,че се радвам на нещастието ѝ. Но това не трая дълго. Две бързи движения, една безболезнена смяна и усмивката се пренесе и на нейното лице.

- Не зная как го направи, момче, но ти благодаря. Искрено.

- За нищо. Приятен ден.

Отминах, палейки нов фас и се замислих как по-възрастните хора подлагат по-малко необясними неща на съмнение. Млада госпожица би превъртяла,ако сторя нещо подобно с нея. Можеше дори да ми се развика,че съм ѝ дал два абсолютно здрави бъбрека. А старицата ми благодари смирено и продължи с живота си. Не я интересуваше, ако ще и дявол да бях. А знаейки,че не съм толкова далече от това определение, мога единствено да ликувам безмълвно.

На ъгъла лежеше просяк, хвърляйки дланта си напосоки в очакване на всякаква милостиня. Слепец беше. Тук направих първото и единствено изключение в начинанието си.

Изтръгнах едното си око и го положих на мястото на неговото. Не исках да рискувам да го даря с две лукави, затова опитах да постигна баланс. Хем ще вижда, хем ще помни,че не трябва да се оставя в ръцете на всичко, което вече може да съзре. На него не казах и думичка. Извърших операцията и го подминах. Дано не съм сгрешил с това си решение. Дано съм бил прав.

Поредна безсънна нощ. Много цигари и малко взиране. Два пъти по-малко взиране, ако трябва да съм точен.

- Имате ли нужда от нещо, господине?

Човекът насреща ми вдигна ръце неразбиращо и посочи ушите си. Показа ми няколко знака на език, който не разбирах, но това ми бе достатъчно. Отрязах своите моментално и ги поставих на главата му. Той се хвана за главата, когато за пръв път в живота си чу звук. Заболя го, нормално, но щеше да свикне. Започна да ме прегръща,а светът около мен в миг потъна в мълчание. Нямаше да чуя нито едно благодаря повече. Поне можех да говоря все още, устата си нямаше да давам никому, защото спадаше към мрачната част от същността ми. Но как да знам,че съм казал правилното нещо, ако нямах възможността да го усетя като вълна в мозъка си след това? Можеше спокойно да бръщолевя небивалици, заблуден,че продължавам да върша добро.

За мой късмет, точно преди да вляза във входа на блока си, видях момче в инвалидна количка. Краката му изглеждаха безформени и наистина слаби.

Хряс. Хряс. Нови крака за стари такива. Той подскочи и започна да крещи от щастие, ала аз не можех да го чуя. Усмихнах се, а той не спираше да се смее от радост. Благодари ми поне двайсет пъти, поне така смятам от видяното с едното си здраво око. Кимнах и с усилие се качих от земята на количката. Забутах я към асансьора и се прибрах. Проснах се на леглото и изпаднах в мисли за постепенната си метаморфоза.

Имах два избора, когато реших да се лекувам. Можех да намеря добри същества с безпроблемни органи, които да открадна, заменяйки своите собствени. Да изкарам всичко лошо от себе си и да го разпръсна на няколко кътчета с риск то да се развие у всички тях. Щях да съм спасен, но колко други щях да обрека на същата участ, която те кара да биеш табели?

Затова реших да събера възможно най-много болни и почернени човешки части и да им сервирам заслуженото. Настръхнах при мисълта,че може и да успея.

След рутинното излежаване в леглото си направих дълга и изморителна разходка до болницата. Когато ме видяха в инвалидна количка, с едно око, два умопомрачително повредени бели дроба, пък и глух отгоре на всичко, лекарите се изсмяха насреща ми. Наложи се доста време да ги убеждавам да ми позволят да подпиша документ,с който дарявам всичките си оцелели органи за медицински изследвания след евентуалната ми смърт. Почти бях готов.

По обратния път съдбата ми показа,че съм избрал правилното решение. Нямаше как да игнорирам този знак, прекалено изразителен беше. Истина е, не бях предоставил имунизирания си нос на никого, но кой го е страх от малко сополи в крайна сметка?

На шест метра от мен, мъж на средна възраст се хвана за гърдите с ужасна гримаса на лицето и бавно се свлече на земята. Виждах как цялата лява част на тялото му се вкочанява и с бясно движение на злите си ръце запрепусках с количката към него. При внезапното спиране директно подскочих от возилото и тупнах до него. Едва дишаше, изключително трудно му беше. Направих последен разрез с ножа по тялото си и изтръгнах сърцето си. Тупкаше лудо, дори и в ръката ми, отделено от дома си. С рязко движение го замених с това на клетника и понечих да му направя сърдечен масаж. Последното се оказа крайно ненужно, когато го видях как скача на крака и започва да сипе благодарности към небето. Явно не беше видял и частица от представлението ми. Но нямаше никакво значение. Като изключим носа нямах нищо добро останало в себе си. Нищичко.

И тогава се изправих. Чух радостните викове на спасения. Можех да го видя и с двете си очи. Не усещах болка никъде по тялото си. Някак потрошените части, които събрах от случайни хорица, бяха излекувани и функционираха перфектно. Започнах да скачам редом с мъжа, и дори не се задъхвах. Дробовете ми бяха кристално чисти, досущ като на новородено. Положих дясна ръка на гърдите си и и поех дълбоко въздух. Исках да усетя радостта в движението на сърцето си, ала такава нямаше. Изчаках няколко секунди смутен, но тя продължаваше да се крие. Погледнах надолу,а разрезът върху мястото, където до преди малко живееше най-добрият ми орган, зееше все така плашещо. Взрях се навътре с изцелените си очи,ала там нямаше нищо.

За всичко си имаше цена, а аз заплатих с най-високата.

Строполих се назад и си спуках главата на твърдия асфалт. Скоро лежах в локвичка кръв,а наоколо нямаше кърпичка, която да я попие.

Алените следи по дясната ми длан бяха хванали коричка, а всяка табела по света ликуваше лудешки.

Дъждовни банички

  Запалих цигара,а валеше порой. Държах я в едната ръка,а с другата прикривах да не се намокри. Вдигах едновременно и двете,за да дръпна, а после плавно ги отпусках в синхрон и продължавах да стъпвам във всяка една локва. Ръката-пазител изтръпваше от студ, но пък леталната свещ оставаше непокътната. Суха и щастлива, готова да изпълни мисията си. Да изгори, докато аз самият се горя, парче по парче.

Правех закуски. Занимавах се с това от осем години и бях наистина добър. Всяка сутрин, без почивен ден. Всички гладници в града ме познаваха. Държах ниски цени,а качеството бе неуспоримо.Усъвършенстван до безгранична степен работех сам , не смятах,че имам нужда от помощници. Представях си се на осемдесет и четири, все така облечен в червената си престилка, надвесен над поредната тава с вкусотии. И знаех,че всичко съм постигнал без чужда помощ. Какво по-приятно от чувството на лично удовлетворение?

Харесваше ми да гледам усмивките по лицата на хората, когато видеха,че съм приготвил любимата им закуска. Да слушам как гладно мляскат и хрупат, забързани за работа. Да им пожелавам приятен и успешен ден,а те да ми отвръщат лъчезарно с пълна уста.

Не си позволявах да пуша по време на работа. Нарушаваше ритъма ми, пък и имах доста клиенти деца, не исках да им бъда лош пример за подражание. Харесваше ми да съм добрия чичко с хубавите закуски в очите им.

Давах живот на стотици, понякога хиляди парченца блаженство на ден.В такт със звучащия джаз от радиото месех тесто, слагах месо, добавях подправки, сирене, кашкавал и всичко останало, нужно за направата на перфектната закуска, която да те засити за поне шест часа напред. След дългия, ала зареждащ, работен ден се прибирах вкъщи в компанията на друга цигара. Валеше, та трябваше отново да използвам техниката за съхранение. Отварях вратата с измръзналата ръка и се отпусках на канапето в празния си апартамент. Приготвях си вечеря, скромна и лека,че да успея да заспя лесно по-късно.Отварях лаптопа,с който боравех като шимпанзе с пишеща машина, и с мъки успявах да потърся нови рецепти в интернет. Имах някои много добри попадения, признавам. Никога не ги копирах дума по дума, защото така сякаш ограбвах автора им, но във всяка намирах парченца, които да приобщя към собствените си техника и процес на готвене. Усмихвах се, когато осъзнавах,че хора на другия край на света споделят същата страст с мен. Все едно ги познавах, без дори да съм ги виждал. Стоплях се отвътре, а парното правеше същото с ръката-пазител.

Цигара преди лягане и спокоен сън.

Една безтегловна длан преследва бягащи закуски из черен вакуум.

Ново утро. Отново вали, есента е решила да си върне на лятото за сухата шега и излива целия си гняв върху нас, клетниците тръгнали рано за работа. Правя си покривче над цигарата и я изяждам за минута. Не си усещам ръката,а дробовете ми горят.

- Господине, защо работите сам? Не се ли уморявате? – жалност струеше от гласа на малчугана, явно не се бях наспал достатъчно.

- Не, приятелю. Усмивките по лицата ви ме зареждат.

- Хм, не знаех,че е възможно.

- Няма невъзможни неща, стига да вярваш в успеха си.

- Ще го запомня! Може ли сега три банички?

- О, някой е доста гладен май. – засмях се искрено, първи път от многото през деня.

- Досега бях на тренировка по футбол, трябва ми енергия.

- Ето ти четири тогава, едната е от мен. Само не ги яж наведнъж, ще ти стане тежко.

- Слушам, господине. Приятен ден и не се преуморявайте!

- Благодаря,дете! Хубав ден и на теб.

Какво си струва повече от това да носиш радост в стомасите на хората. Ако човек е сит, то той е щастлив, нали така? А аз бях професионален производител на този тип щастие и се гордеех. Спокойно можех да отворя верига закусвални с рецептите си, но това никога не ми е било цел. Печеля, колкото да преживявам,а истинското богатство идва от разговорите с клиентите, били те и безмълвни. Ако можех да бъда на няколко места едновременно щях да се пробвам с още кътчета като това, което имах тук. Но не вярвам толкова силно,че мога да се мултиплицирам, затова ще си остана с това местенце. Не съм сигурен кое чувствам повече като дом – закусвалнята или апартамента,в който съм живял откакто се изнесох от къщата на родителите ми, когато бях на деветнайсет. Тук има повече банички, бих заложил в тази насока,ако се познавах достатъчно добре,че да преценя със сигурност.

Вечерно прибиране в дъжда. Скрита цигара и дим, борещ се да мине между здраво сключените ми пръсти. Вдишвам и въздишам дълбоко. Едва врътвам бравата, но скоро дори не го мисля, интернетът ме е завладял без да ме остави да си направя вечеря дори. Рецепта след рецепта, чета и попивам, нагаждам към закуските си, експериментирам и се усмихвам.

Нова цигара и сън на гладно.

Няколко никотинови войника с черни пухени шапки преследват изплашена баничка в тъмен тунел,чийто изход не се вижда.

Цял месец валя. Не пропусна ден. Сутрин и вечер – задължително. Аз пък не спирах да правя закуски и да ощастливявам хората. Все едно се състезавах с времето кой ще постигне повече, то ли ще успее да ги натъжи или аз ще победя с усмивки. Сит стомах е по-весел от навалян гладник. Но гладът може да се засити, а водата не действа на пълен с блаженство търбух. Пък кой му пука,че капят капки от косата ти, нали в закусвалнята си на сушина?

- Добър ден, господин Прейго.

- Добър да е! – рядко влизаха костюмари при мен, но всеки е човек, всеки има нужда от хапване.

- Получихме информация,че работите напълно сам, вярно ли е това?

- Да. Защо, проблем ли е?

- В интерес на истината – да. Имаме съмнения за качеството на работата. Вчера сте произвели осемстотин и три закуски, така ли е?

- Не ги броя с такава точност, но...да, предполагам са толкова.

- Притесняваме се,че сам човек не може да направи толкова храна без да пристъпи изискванията за хигиена и качество на продуктите.

- Какво искате да ми кажете?

- Ще трябва да ви глобим. Сериозно.

- Колко? – сърцето ми прескочи, щях да платя всичко, само да не ми отнемаха закусвалнята.

- За начало.. двайсет и пет банички. Колега от отдела ми е хапнал вчера тук и не спира да ви хвали. – костюмарът се смееше, а на мен ми отне няколко секунди, за да се усетя. Колко ми олекна, не мога да ви опиша.

- Ха, да не ви стреснах? Извинявам се, обичам да си правя шеги.

- Не, няма никакъв проблем. – усмивката се върна на лицето ми, докато редях една по една баничките в пликчета.

- Лек ден и приятен апетит!

- Благодаря, господине, благословен да сте!

Дъждовен път до вкъщи и сладка измръзнала цигара. Кратка вечеря и никакъв интернет. Бях щастлив, но исках да се насладя на точно това късче радост без да затормозявам ума си с мисли за нови проекти. И после сънища.

Банички в костюми се карат коя е по-вкусна, докато кетчупът ги цели с магданоз.

Два дни не ходих на работа. Трябваше ми почивка явно. Временната ми стая беше студена и отблъскваща, миришеше на тъга.

На третия ден крачех несигурно към закусвалнята. За първи път щях да работя с други хора. Да обучавам двама чираци, които да вършат работата ми. Тъжен бях, но нямах сила над това. Старецът в престилка от мечтите ми избледняваше с всяка локва,в която цопнех с крак.

Пак валеше. А аз нямах с какво да скрия цигарата от капките. Ето,че все пак дъждът победи готвача. Шибана хипотермия.