1666

- Какво си надул пак на тези зверски колони, бе? – не обичах да ставам рано-рано, още повече в дни, които предхождаха нощи, изпълнени с кошмари. Болни картини на тялото ми, раздробено от безмилостно острие на коса. Неразличими образи и невъобразими емоции.

Зоргул не спеше, та за него не беше проблем да ме буди по всяко време на денонощието, само за да ме пита безсмислени въпроси от типа на кое от двете си очи обичам повече.

- Това е плачът на човечеството, Дархо. – ухили се той насреща ми и заподскача от кеф. Как успяваше да е толкова енергичен постоянно не мога да си обясня.

- Супер.. – навъсих се аз. – Кой я изпълнява?

- Никой. Това е якото. Слушам истински, реални сълзи, проляти от всички хора по света, превърнати в музикални вибрации. Не те ли зарежда, човече?! Не те ли кара да летиш и да си избираш кой от всичките да подразниш с най-дълбоките му терзания и несигурности?

- Нямам крила, Зорги. Знаеш го добре, не е нужно да ми се хвалиш.

- Е, извинявай,де. Не беше нарочно, наистина все забравям,че не си точно като нас. Но схвана идеята ми, нали?

- Да. Но преди да се разхождам, бродейки из умовете на неподозиращи клетници, искам да изпия пълна кана кафе. Би ли бил така добър да направиш една?

- Разбира се! Веднага! Знам,че мразиш да ти прекъсвам сънищата, но понякога не се сдържам, съжалявам. Ти имаш по-силна воля.

- Така си мислиш.. И един път да заспиш, докато си тук, ще ти пръсна мозъка с най-взривяващия метъл, който дори не си чувал.

Гаргойлът се смути и ме погледна с уплах.

- Шега, Зорги. Шега. Хората го правим понякога, за да се смеем един на друг. Или един с друг, зависи от случая.

- Ти може да нямаш крила, но аз пък не познавам смеха в измеренията, които са известни на теб, откакто си се родил. Аз мога да се кискам истерично надвиснал над трупове, ала никога няма да мога да се порадвам на това чисто чувство, което изпитваш ти, когато пуснеш някоя добра реплика. Дори не мога да оценя дали тази е такава. – натъжих го.

За дяволско изчадие беше наистина докачлив. Отредено му бе да усеща единствено гняв и омраза. Той самият ми обясни,че откакто живее с мен, е прихванал част от човечността ми, на което явно се дължеше възможността да тъжи. Странна гледка,нали? Демон да жадува за способността да пророни сълза. Безплоден блян, уви. Никога нямаше да се случи.

- Ставайте всички! Хайдеее! Няма да спите до вечерта, мързеливци! – не е допустимо всички лентяйчета да си почиват, след като най-голямият черноработник е буден. Отгоре на всичко, живеят в собствения ми дом.

- Шефе, не е ли рано... – измрънка Крукс и се сви в завивката си на топка.

- Рано е за оплаквания. Размърдай се. Вие също! – не виках, защото съм ядосан, а просто трудно ме разбираха. Повечето още учеха човешки и приемаха думите ми за нечленоразделни брътвежи, пък крясъкът не е нужно да има смисъл. Силният ми глас сам по себе си е достатъчен да всее страх и паника дълбоко в душичките на тези низвергнати твари и така се превръщаше в най-подходящата сутрешна аларма. Парадокс е,че те спяха почти толкова, колкото Зоргул стоеше буден. Явно ми го бяха изпратили като баланс на цялата тайфа нехранимайковци, чиято единствена задача бе да намират слаби умове, податливи на преобразяване и да ми ги водят тук.

- Шефе, почваме ли? – в един глас ми се зажалваха тризнаците импове Плет, Крет и Кнет. Бяха мънички, но вършеха добра работа. Скокливи, бързи и изключително грозни, с дълги езици и нащърбени зъбчета. Гадинки. Адски гадинки, отдали се на служба на земния избавител.

От всичката сган, която бях събрал тук, само Зорги се осмеляваше да се обръща към мен по име. Другите бяха от по-скоро при мен и все още изпитваха страх, че ще ги убия с едно-единствено замахване на ръката. Не мога да кажа,че притесненията им са неоснователни, случвало ми се е много пъти в миналото, но как бих могъл да помагам на клетите човеци, ако помощници ми бяха безмозъчни, своенравни гнасища, неспособни да изпълнят дори една заповед като хората. Като демоните,де. Не знам, обърках се вече.

- Излитайте на секундата. Ако до осем вечерта не сте довели поне двайсет и трима, по-добре не се прибирайте. – от гласа ми струеше хлад, способна да смрази най-топлото човешко сърце. Да го кристализира до степен на пръсване и с едно последно, леко подухване да го разчлени на милиони парченца, които да станат храна за изчадията от ада.

Подчинените ми не чакаха втора покана. Хвръкнаха в търсене на изгубени души,а аз можеше спокойно да изпия така жадуваното кафе с така задължителната цигара.

- Дархо, трудно ми е да си изясня нещо. – Зорги беше ветеран в бизнеса, позволявах му да остава при мен и да ми помага с лечителните сеанси. Заслужаваше го.

- Излей си душата, гаргойле тъжен. – усмихнах се през фаса и кимнах.

- Аз съм мрачно създание. Пръкнал съм се на този свят от незнайно място с цел да всявам ужас и безумие, а сега играя ролята на.. ролята на спасител. Защо? Не съм ли достатъчно добър,че да служа по оригиналното си предназначение?

Оставих цигарата да си почине между пръстите ми и въздъхнах тежко.

- Никой не може да твърди със сигурност какво е задължението ти в това побъркано място. Истината е,че много строители използват фигури по твое подобие за оттичане на дъждовете от масивните им постройки. Ти си нереален в тяхните представи, но никой човек няма право да те заклеймява в едно-единствено поприще. И кажи ми, кое предпочиташ – да си каменен бездушник, търпящ безброй порои или жив, осъзнат помощник на една загубила пътя си раса?

- Ако съм от камък, няма да мога да летя, нали?

- Ще си неспособен дори да се движиш. Какво остава пък за свободно реене в небесата.

Зоргул се ухили и потри дългоноктестите си длани една в друга. Успокои се и наду отново музиката.

- Благодаря ти, приятелю.

Човек, неприличащ почти по нищо на хората, дели дома си с пет същества, дерзаещи за кръв и извращения. С отминаването на всеки нов ден те стават миниатюрна частица по-човечни, докато той забравя собствената си същност. Симбиоза или паразитизъм е това?

Кафето свърши,а триото импове доведе с бесен кикот първия пациент за деня. Шестнайсет минути, можеха и по-бързо, сигурен съм.

Проснаха го на стола срещу мен и го завързаха с невидими вериги, които грам не стягаха, ала не ти позволяваха да помръднеш, докато не получат сигнал от мен.

- Как се казваш, човече? – вгледах се дълбоко в потресените от страх очи на късметлията и запалих нова цигара.

- Алпомел. – прошепна той, а аз се зарадвах,че няма да минавам през серията безсмислени въпроси от страна на изплашения клетник.

- Помниш ли кога загуби пътя си? – нямах време за губене, а и не желаех да се сближавам с никой от обърканите болни.

- Не. Нямам спомен някога да съм вървял по правилния дори. – отчаянието в погледите им винаги ме размекваше. Толкова несигурни в себе си, така крещящи за помощ,а не смееха да изрекат и думичка. Потрошени душици, не успели да се проврат през ситото на жестокостта в живота.

- Кой е любимият ти цвят?

- Зелено.

- Число?

- 18.

- Бил ли си някога влюбен?

- Мисля,че да.

- Мислиш или да? – двусмислици не ми вършеха работа.

- Да.

- На колко години си?

- Трийсет и две.

Знаех всички отговори преди да ми ги кажат. Четях умовете им като етикет на зърнена закуска в неделна сутрин. Имах всичко, което ми бе нужно, ала кой би повярвал,че е излекуван,ако не усетеше,че сам е участвал в процеса?

Карах ги да почувстват,че са най-силното лекарство за самите себе си и така постигах максимални резултати. Имал съм и самоубийци, признавам, но.. Крукс трябва да се храни някак, все пак.

Химерата беше освен доставчик, също и чистач на трупове. Така и не се научи да се храни по човешки, та понякога се налага да кара седмици без гощавка. За сметка на това изхрусква бездиханните тела за по-малко от три секунди. Ненаситен демон, без капка симпатия към хората. Чист ад, натъпкан в здравото тяло на дяволит изрод.

- Алпомел, ти си силен. По-силен отколкото някога си си представял,че ще бъдеш. Утре, в пет следобед, ще отидеш на площада, където си изгубил късметлийската си банкнота преди шест години. Ще седнеш на третата пейка отляво-надясно в паркчето и ще чакаш седем минути. Носи си часовник задължително, времето е от изключителна важност. До теб ще седне непозната жена, която ще те поздрави учтиво. Предложи ѝ да ѝ купиш поничка. Не друго – поничка. Тя ще се засмее, а ти ще ѝ откраднеш чантата. В чантата има осемстотин петдесет и три лева. Ще ги използваш, за да направиш единствен залог на рулетката в казино Джакбот. Число седемнайсет. И тогава животът ти ще се промени.

- Всичко това, само за да спечеля маса пари? Как парите ще ми купят щастие?

- Не съм казал,че ще познаеш числото, което ще избере малкото бяло топче. – обожавах да си играя така.

- А какво ще се случи? – жаден бе за отговори, които нямах право да му дам.

- Върви си, Алпомел. Утре животът ти започва наново.

С рязко замахване на дясната ръка дадох знак на имповете да го освободят и върнат там, откъдето го бяха взели. Работата ми с него бе свършена. Още един спасен. Усещах,че днес ще е приятен ден.

Следващите десетима бяха рутинни. Паникьосваха се,а аз нямах нерви да чакам пристъпите им да преминат. Казвах им с леден поглед какво точно да направят, без дори да им задавам въпроси. Беше против работната ми етика, но не всеки може да бъде спасен, ако сам не иска да го постигне, нали така?

Знаех, че ще се оправят, прочетох го в главите им дни, дори години преди да се е случило. Можех спокойно да заявя,че познавам целия свят, но какво постижение е това в ерата на технологиите? Най-много да ми се изсмеят, защото нямам профил в социална мрежа. Пък и там искат да напишеш рождената си дата. Не обичам да лъжа, а никой не би приел насериозно персонаж, роден през 1666 година.

Номер дванайсет за деня тупна на дървения стол срещу мен малко преди четири следобед. Не ми се бе случвало досега. Никога досега.

- Осъзнавате,че сте ми довели малко момиченце, нали, глупци такива? – щях да им прекърша имповските вратленца, нямаше да ми мигне окото.

- Да, шефе.. ама, ама тя отговаря на всички критерии.

- На колко си дете? – отправих въпроса си с блага усмивка, а с лявата ръка запратих и трите изчадия със сила в стената. Чу се хрупане, а след него охкане.

- На колкото си поискам. – отвърна ми рязко хлапето, а нещо в мен трепна несигурно.

- Да не си глътна езика случайно? – не вещаеше нищо добро този ѝ въпрос.

- Кой ти е любимият цвят,а?

- А число?

- А обичал ли си някога?

- Наистина ли си на триста четирийсет и осем години?

Тя не спираше да сипе залпове от изненади, а аз се почувствах като пеленаче, което все още се учи да свързва звуците в думи.

- Как..? – пророних невярващо, а ръцете ми започнаха да разпращат имповете от стена в стена. Хрупане, охкане и пронизващо усещане за опасност.

- Толкова добра ли съм станала в маскировката, че не можеш да ме познаеш? – захихика непознатата, а аз оставах все така безмълвен.

- И как би могъл, никога няма да се срещнеш с мен по работа. По моята работа.

Просветлението ме удари като таран в мозъка, наложи ми се да разтреса глава, че да не падна назад.

Никога не я бях виждал, признавам си.

- Красива си. – възвърнах самообладание и си запалих цигара.

- Ще те убият тези.

- Няма. И ти най-добре от всички го знаеш. – позволих си да се усмихна,а тя ми отвърна.

- Слушала съм много за теб, реших да си позволя да те зърна, дори с риска да се влюбя в теб.

- Защо пък ти е да го правиш?

- Защото си надвил всичко, което ми дава сила. Ти си живот в живота ми. Обграден от защитен мехур, който не мога да спукам, каквото и да се опитвам да сторя. Ти никога няма да бъдеш мой, затова ме е страх.

- Мислех,че не се страхуваш от нищо.

- Нищото е най-плашещо. – сълза капна от окото ѝ, а аз усетих как целия свят се събира в сърцето ми, умоляващ ме да експлодира.

- Може да се срещнем някой ден, не бъди толкова сигурна.

- Ако го постигнеш, ще вляза в главата на всеки езиковед по света и ще премахна думата невъзможно от речниците.

Усмихнах се широко, нещо, което не бях правил от десетилетия. Може би век дори.

Тя ми отвърна, правеше го за пръв път, откакто се е появила на всички светове.

Не си казахме нищо повече. Просто стана от стола, сякаш веригите ми бяха коприна и изчезна из небитието в едно мигване на невярващото ми око.

- Шефе, извинявай! Коя беше тази?! Какво беше това ? Трябва ли да се страхуваме? – имповете пищяха от ужас,а аз не спирах да се усмихвам.

- Не се тревожете, гадинки. Тя иска единствено мен. А аз не се страхувам.

Допуших загасналата в захлас цигара и се насилих да си придам сериозен вид.

- Приключваме за днес.

Зорги надигна поглед от пода, никога досега не ме бе чувал да изричам тези думи.

- Дархо.. приключваме? Това значи спираме, нали така? Защо?

- Защото не искам да рискувам да я разсея днес. Нека си помечтае. Аз ще направя същото.

Демоните ме гледаха недоумяващо, а аз се чувствах по-жив от всякога в безсмъртния си живот.

- Огладнях отгоре на всичко, дали от онази готина пицария на центъра правят доставки?

- Шефе, странен си днес. Много странен. – тризнаците говореха в един глас, а аз нямах проблем да бъда по-странен от всички чудатости на света.

- Правят. – отговори на въпроса ми Зоргул и се усмихна, сякаш усетил моята радост.

Набрах номера им, услужливо надраскан на една смачкана салфетка и зачаках.

- Пицария Перфекционара, добър ден! С какво мога да ви помогна?

- Искам да поръчам четири от най-големите ви пици за вкъщи, възможно е, нали?

- Разбира се, господине. Кажете ми адреса си, моля.

- А.. не.. всъщност, мисля да се поразходя, времето е хубаво. Ще се видим след минути.

Затворих и излязох от стаята, оставяйки демоните да умуват с какво да запълнят свободното си време. Дрехите ми сами се облякоха на мен, а нова цигара скочи между устните ми.

Затворих с трясък вратата. А табелката над нея обясняваше защо никой никога не чука, за да ми поиска захар.

„Ад”.