Предразсъдъчна пейка

  Шляех се из центъра на София и търсех спокойно място, където да си изям баничката и да изпуша няколко цигари. Потърсих , поогледах се, пък засякох с периферията единственото свободно място в целия парк. Нямах проблем да си мълча около непознати хора, та най-смирено седнах на пейчицата между един свещеник и друг,костюмиран тип, който бих нарекъл бизнесмен.

Навих ръкави, не беше особено студено, и се захванах с вкусната закуска. Обожавам банички, особено след като съм изпил света предишната вечер.

Помлясках малко, обърсах си мустаците и си свих никотинов войник.

Запалих и се облегнах назад, издишвайки с кеф дима. Блаженство. Абсолютно блаженство.

- Синко, добре изрисувани татуировки имаш. – поде гладко обръснатият тип. Личеше си,че държи да е с прилежен външен вид за работа.

- А, хубави, ще го видим след двайсет години как ще ги крие. – контрира го веднага брадатият, без да ми остави шанс да благодаря учтиво.

- Аз си ги харесвам. Ако приемем,че след толкова години отново ще бъда себе си, осъзнавайки колко трудно се усвоява изкуството на метаморфозата, какво ще ми пречи да съм доволен,че съм се изрисувал така? – не обичах критиките спрямо мастилото ми. Моето тяло, моите решения, моите правила. Нали така?

- Няма да можеш да си намериш работа. – продължаваше критичният. – Ще се чудиш откъде да вземеш пари за нови драсканици, да не говорим за изхранване на семейство. Не се прави така. Не е отговорно.

- В моята професия не е прието хората да са татуирани, но не мисля,че това трябва да е критерий, друже. – поне имах подкрепа. Не че ми трябва, но не вреди в края на краищата.

- В моята също, както и в много други. Единствено творците, които създават така нареченото изкуство за прехрана, си правят такива изгъзици. Ти такъв ли си, момче?

- Драскач съм. – отговорих вяло и продължих да издишвам летални изпарения.

- Драскач? Затова ли си целият обрисуван? Сам ли си ги правиш? – засмя се скептикът и ме потупа по рамото.

- Пиша разкази. – обърнах се колкото да махна учтиво дланта му от себе си и го изгледах бездушно. Пронизвах с безразличие такива бедни душици без да ги удостоявам с престорени мили думи.

- Остави момчето намира, бе. Кисел ми се струваш, какво ти е виновен той? – спазваха някаква дистанция при общуването, но изглеждаха сякаш се познават добре. Може би бяха приятели дори. Странни другари, но светът няма да падне жертва на общественоприетите норми, сигурен съм.

- Виж се колко си брадясал, тръгнал си на него да правиш забележки. – защитникът ми продължаваше, а аз спокойно си свих нова цигара.

- Едно е брадата – мога да си я обръсна, когато си поискам. Тези рисунки не могат да се изтрият с гъба и сапун, осъзнаваш го, нали?

- Можеш, но не си се бръснал от години.

- Но мога.

- Можеш ли наистина?

- Какво имаш предвид?

- Част от теб е,свикнал си с нея. Приемат те с уважение в полето, което работиш и защитаваш. Трудно ще се разделиш с нея.

Имаше логика в думите на по-широкоскроения от двамата. Без да ме познава продължаваше да се бори против дискриминацията на намастилената ми кожа.

- Ако усетя,че пречи на работата ми, ще я махна.

- Професията ли е най-важното, друже?

- Когато си зрял – да. Колкото и интересни хобита да има човек, на първо мято е стабилната професия. Без значение колко изкарваш, бъди добър в това, което правиш. Не се изхранва челяд с празни приказки и мечти.

- А за какво мечтаете вие? – попитах и двамата, раздразнен от нарушаването на идилията ми. Просто исках да пуша цигари и да гледам как времето минава, толкова много ли беше ?

- Аз искам да бъда пример за подражание на децата си. – гордо заяви Брадата и се усмихна на въздуха пред него.

- Аз мечтая за повече хора с големи мечти. – смирено добави оптимистът и се усмихна, загледан в многото картини по ръцете ми.

Двама толкова различни персонажи, хванали се в спор за съдбата на трети, съвсем непознат такъв, в слънчевия петъчен следобед. Странен свят,а?

Поредна цигара, не исках да им давам шанс да ме включат активно в дискусията. Предпочитах да ги слушам скришом и да си водя бележки за същината на различните човешки души.

- Трябва да мислиш за бъдещето. – продължи уверено дисциплинираният.

- Внимавай! Тази падаща от небето крава ще те смачка! – развика се иронично другият, а аз се разсмях.

- Моля? – недоумяващ поглед, смутен от липсата на логика в чутото изказване.

- Бъдещето е като тази въображаема крава. Не е тук, няма физическо измерение сега. Точно затова се нарича така. Когато настъпи вече е настояще,а не бъдеще. Точно както ти не се тревожиш,че това измислено животно ще те смаже с бясна скорост, така и той не е длъжен да се терзае и умува за събития, които може дори да не се случат. Кой знае какво ще стане с него? Може да стане известен писател и да не му се налага да се подчинява на някой кисел шеф. Може да спечели от тотото, може да обере банка безнаказано. Може да стане всеки, който си поиска и да бъде щастлив с татуировките си, докато ти му редиш лекции за работна етика.

- А може и да се превърне в никой,а? Следвайки логиката ти.

- Никой никога не е никой. Всеки е някой в очите на близките си или най-малкото, в своите собствени. Ако вярваш в себе си, мнението на другите най-често е смешка, която те кара да се усмихнеш, осъзнал колко много повече си от това, което те виждат. Надявам се да ме разбереш някой ден, приятелю.

Не осъзнавах с какво толкова съм успях да дам такъв пламък на този контрастен диалог. Не съм специален, нито известен, аз съм просто обикновен, татуиран тип, който спокойно си пафка цигари и яде банички.

А може просто винаги да са били така, от самото начало на познанството им. Два напълно дистанцирани свята, допиращи се в една-единствена точка, изразяваща се в спора между идеологията и убежденията на тези двама мъже. Границата между здравия, консервативен разум и смелостта да мечтаеш. Парадокс, събран в умерен баланс, приел комбинирания лик на двама приятели, родени сякаш в различни епохи.

- Аз никога не бих си направил. – спореше му се на Брадата, не можех да го отрека. Явно бе от този тип хора, които имат нужда постоянно да подкрепят вижданията си с изказани от самите тях доводи, докато не постигат пълна себеубеденост в избрания житейски път.

- Аз съм го обмислял доста пъти, но признавам – няма да бъде прието добре от колегите и хората, които ме ценят. Ще ми хареса, сигурен съм, но не бих си го позволил. Звуча лицемерно, но съвсем не тая такива емоции. Подкрепям хората, които имат смелостта да изразяват душевността си по всякакъв възможен начин, може би просто ми липсва такава.

- Ти си глупец, друже.

- Нека съм такъв, по-добре искрен глупец, отколкото замаскиран човекомразец.

- Огладнях от този спор. Хайде да ставаме, ще хапнем по една супа и всеки по задачите,а? – усетих искрите.

- Съгласен. Нека благодарим на добрия младеж за хубавата дискусия, която ни спретна. – добрякът ми стисна ръката и се усмихна. Рядко срещах такива души.

- А, ще му благодаря, такива като него – бол. – Брадата недоволстваше, осъзнаваше,че не е спечелил спора.

Двамата другари се изправиха и закрачиха към неизвестен ресторант. Не изминаха и няколко метра, когато върху скептика със светлинна скорост се заби паднала от небето кравичка. Смаза го на място и го остави да лежи бездиханен в свежата трева до алеята.

- Явно трябва да се мисли за бъдещето,а, отче? – подхвърлих иронично и погледнах свещеника в изумените очи. Не можеше да повярва,че думите му бяха придобили реално измерение.

- Аз... аз ли го направих ? – кръстеше се невярващо и трепереше целият.

- Не,разбира се. – усмихнах се едва доловимо и запалих нова цигара.

- Бъдещето е виновно.

Не бях виждал поп без косъмче брада досега. Не бях виждал и толкова брадясал бизнесмен. А падащи крави... такива съм зървал много.