Сладолед във времето

  Сладоледаджийницата беше вторият ми дом. На моменти бих казал дори първият. Разведряваше ме да стоя там и да си хапвам. Не дебелеех грам, без значение каква храна ям, та можех да прекарвам денонощия в заведението, стига да имах нужните пари. Кофичка, пауза за цигара, после пак кофичка, пак цигара. И така, докато не дойде време да върша ежедневните си задължения.

Нямах работа, на университет ходех само за изпитите, единственото ми хоби беше да човъркам всевъзможни джаджи в опити да разбера как работят, но бях толкова зле в това си начинание, че спокойно можех да призная,че го правя, само за да разрушавам конструкции.

- Ей, Розгул, ела да пробваш нещо ново! – добричкият дядо Конзо обичаше сладоледа с цялото си сърце. Посветил живота си на професията, той постоянно пробваше да измисли нови вкусове, но никога досега не ме викал да опитам продукт още във фазата на развитие. По принцип чаках да ги изложи на витрината и чак тогава усещах вкуса им.

Даде ми голяма лъжица, ала купичката пред мен беше почти празна. Имаше колкото за едно гребване, ала едно-едно, нали е сладолед?

С гордо движение нападнах съдържанието, а стомахът ми се засрами от досегашния ми живот.

Не бях опитвал по-блажено нещо. Не можех да опиша с думи вкуса, неопределения сладък аромат, нито вдъхновението, което инжектира в мен. Замижах, докато го пусках в търбуха си и ми се прииска да имам поне три камиона, пълни с този сладолед.

- Харесва ти, нали? – потриваше ръце дядо Конзо и се усмихваше.

- Да! Какъв е този вкус?

- Кристали.

- Кристали ли?

- Да. Втечнени кристали. Смесвам ги с моята лична рецепта за ванилов сладолед и се получава този.

- Досега не съм виждал толкова син сладолед.

- Важното е,че си доволен. Ти си най-добрият ми клиент, доверявам се на преценката ти.

- Радвам се. Кога ще е готова по-голяма партида?

- Сега има много работа, довечера ще остана до по-късно, на сутринта ще съм приготвил.

- Значи ще дойда тогава.

- А, как така? Едва два следобед е, никога не си си тръгвал толкова рано? Работа ли имаш?

- Просто не ми се яде нищо друго. Искам от този.

- Разбирам.. Ами, значи до утре, Розгул!

- До утре, дядо Конзо!

Не хапнах дори залък хляб до следващия ден. Нямах апетит за каквото и да било друго, освен кристалния сладолед. Оставяше един необясним послевкус, който ме караше да мечтая като малко дете. Перфектна смес, приготвена сякаш точно за мен. Спах едва трийсетина минути, изпълнени с безсъници, а на сутринта не ми трябваше аларма. Изстрелях се от вкъщи и бях пред сладоледаджийницата двайсет минути преди Конзо да дойде. Очите ми светнаха като го видях да носи огромна тенджера, а той ме посрещна с искрен смях и поклащане на главата.

- Май едва си издържал,а? Гладник такъв. Ето, тъкмо си тук, я ми помогни, че ми тежи.

Поех скъпия товар, а той отключи вратата и ме пусна да мина. Без да се церемоня седнах на любимата си маса в ъгъла и загребах с ръце от сладоледа. С всяка хапка се чувствах по-сит и по-сит. Но въпреки това продължавах да ям. Гладът за кристали бе по-силен от ограничения капацитет на стомаха ми. Тенджерата се изпразни, докато дядо Конзо успя да си облече престилката.

- Я,дай го насам, да го изложим. Щом е толкова добър, колкото казваш, ще се изкупува за минути.

- А, такова.. аз го изядох.

- Всичкия ли?! Успя да унищожиш цялата тенджера?!

- Да. Извинявай, сега ще ти го платя. Просто не се сдържах.

- Няма нужда, момче. – дядо Конзо ме гледаше с благ поглед и въздишаше доволно.

- Е,не може така, настоявам. – упорствах аз.

- Не живея заради парите, Розгул. Продължавам да работя именно за тези моменти,в които клиентите ми са толкова доволни от сладоледа, че облизват купичките си. Това е моята отплата.

- Ти си най-добрия сладоледаджия, дядо Конзо. – направих няколкото крачки до него и му стиснах ръката. Старецът се просълзи и ми благодари с кимване.

- За съжаление нямам повече. Трябва да приготвя повече следващия път.

- Да си го бях разделил на порции.. – съжалих на секундата.

- Е, виж колко много сладолед имам, избери си вкус, аз черпя.

- Не. Не искам от другите, не са ми вкусни вече.

Дядото се натъжи и заби поглед надолу.

- Не, не исках да те обидя! Всичките са хубави, прекрасни дори, просто.. просто този ми е любим вече. Не искам да вкусвам друг.

- Кой да предположи,че кристалите са толкова вкусни.

- Аз съм си го мислил много пъти.

- Наистина ли?

- Да.

Започнаха да идват клиенти, заведението се изпълни, нещо типично за дядо Конзо. Беше майстор, не можеше да му се отрече. Гений на сладоледената индустрия. А лично аз нямаше да мога да му се отблагодаря достатъчно през целия си живот.

Прекарах остатъка от деня все така забил в края на помещението. Наблюдавах радостта в очите на всички останали, които похапваха ту безмълвно, ту с викове на изумление. На всеки няколко минути правех пауза от заниманието си и затварях очи. Представях си,че загребвам огромна лъжица от кристалния сладолед и я излапвам на един път. Стана ми топло на стомаха. Усмихнах се и продължих да чакам. Конзо ме остави да преспя тук. Заключи и си отиде, доверявайки ми службата на нощен пазач. Пушенето вътре беше забранено, затова трябваше да се задоволя с будни сънища и копнеж по утрешния ден.

Утрото пукна, а наместо веселият дядо, на вратата почука полицай. Показах му с жестове,че нямам ключ, та се наложи да разбие вратата. Започвах да се плаша.

- Какво правиш тук, момче?

- Дядо Конзо ме остави да пренощувам тук, чакам го да се появи.

- Опасявам се,че това няма да се случи.

Застинах на мястото си и се молех ужасено да греша.

- Господин Конзо Марклав е намерен в шест сутринта в собствената си кухня от съпругата му. Не е напипала пулс и веднага се е обадила на линейка. Безуспешно, уви. По всичко личи,че е умрял от естествена смърт, но сме длъжни да проверим всички варианти. Познавате ли го добре?

- Да.. – пророних,а в главата ми бушуваше смес от гняв и отчаяние. Клетият старец.. с какво го бе заслужил?

- Той имаше ли врагове? Хора, които биха искали да му навредят?

- Той е сладоледаджия! Единственият в града! Кой да му е ядосан, глупави родители на дебели деца ли?!

- Не е нужно да викаш, момче. Ще си навлечеш неприятности.

- Един от най-скъпите ми хора е издъхнал,а вие искате да съм спокоен?! Как по-точно да стане това?

- Разбирам те. Но с крясъци нищо няма да постигнеш. Не можеш да го върнеш.

Последното изречение на полицая се заби в мозъка ми с бясна скорост и ме пречупи. Паднах на колене и започнах да удрям по плочките на пода с все сила.

- Ей,ей, стига, успокой се. – опита се да ме изправи, ала аз не исках да ставам. Исках да стоя на този под, докато дядо Конзо се върнеше.

- Как ти е името, младеж?

- Розгул. – казах през зъби и продължих да налагам с юмруци.

- Розгул .. интересно.

- Кое му е интересното по-точно?

- На масата има послание. Написано е с молив, точно под едната му ръка. Предполагаме,че е усетил какво следва и го е надраскал.

- Какво пише? – вдигнах поглед с надежда.

Полицаят провери в тефтера си набързо, след което каза думите, които събудиха още по-противоречиви чувства у мен.

Намери начин да откриеш кристалите, Розгул.

Последното, което бе пресякло ума му намери удобно място в моя и се закотви като цел номер едно на съществуването ми. А така мъчно ми беше за него.. не успях да му кажа дори чао. Да го попитам за рецептата, която е отнесъл със себе си в гроба. Да продължа делото му, да му отдам нужната почит. Тъжен бях,а не ми се ядеше сладолед, освен ако не бе кристален. А такъв нямаше сега.

След кратък размисъл се изправих от пода и си взех довиждане с полицая, нямаше какво повече да му кажа. Прибрах се вкъщи и напълних раницата си с най-наложителните предмети за пътуване. Дрехи, четка за зъби, сапун и няколко книги. Дори храна не си взех, нямах апетит за нищо, което не е направено от кристали.

Хванах първия възможен влак и потеглих. Да обиколя страната ми отне два месеца и половина. Слизах на спирката, разпитвах старците, насядали по пейките и обхождах града. Някъде имаше дори по две сладоледаджийници, другаде – нито една. В края на родната одисея бях разпитал точно сто и седем майстора на сладоледа. Нито един от тях не успя да ми даде дори миниатюрна насока към направата на кристален вкус. Повечето се смееха, когато ги попитах, някой ме гледаха недоумяващо,а трети въздъхваха разбиращо, ала, уви, никой не знаеше тайната рецепта на дядо Конзо.

Обиколих Европа по подобен начин. Припечелвах пари за пътуването с временна работа по строежи. Две-три пълни смени след като съм посетил всяко заведение за сладолед в града и потеглях към следващата дестинация. Признавам, на много места имах трудности с езиковата бариера, но все се намираше някой мой връстник, който да ми помогне да разбера старите майстори. Поне научих фразите „Не знам” и „Нямам идея” на толкова много езици.. а успех – никакъв. Никаква, дори нищожна следа, която да ме отведе до тайната на кристалите. Така ми липсваше вкусът на онова синьо, което опитах преди толкова много време вече.

След три години в отчаяно, неспирно търсене се прибрах в родния си град. Хората бяха забравили как изглеждам, почти никой не ме позна и поздрави, когато вървях брадясал по главната улица. Стигнах до сладоледаджийницата на дядо Конзо и за моя изненада я намерих с широко отворена врата. Пълна както винаги.

Зад витрините ме гледаше с усмивка съпругата на добрия старец и ми махаше. Виждала ме е едва три-четири пъти, а ме разпозна на минутата.

- Искаш ли да хапнеш, миличък? Изглеждаш изморен.

- Не, благодаря. Може ли да постоя малко на любимата си маса? Да си спомня за него. Да помечтая.

- И за кристалния сладолед ли?

- И за него.. Чакайте, разбрахте ли рецептата? Правите ли такъв вкус вече?!

- Съжалявам, Розгул. Само той я знаеше и я взе със себе си. Сигурен ли си,че не искаш друг вид?

- Не, благодаря ви. Ще отида да поседна.

Обърнах се и закрачих към мястото, на което бях прекарал толкова щастливи дни. Всички други маси бяха заети, ала моята по красиво съвпадение бе свободна. Свлякох се звучно на стола и забих поглед надолу. Какво щях да правя сега? Да обиколя света с риска да постигна толкова, колкото успях в цяла Европа? Не че щях да липсвам на някого, но.. щях ли да имам силата да понеса разочарованието, ако не намеря бленуваната рецепта?

- Ей, защо не ядеш нищо? – срещу мен седна напълно непознат мъж и свали плетената шапка от главата си.

- Не съм гладен.

- Не вярвам.

- Кой си ти,че ще знаеш какво ми е? – започнах да се изнервям.

- По-спокойно,де.

Не го удостоих с отговор, но явно днес нямаше да прекарам спокоен ден, насаме с горчивите си мисли.

До непознатия седна друг мъж, видимо по-стар и започна да набива от купичка ягодов сладолед.

- Има толкова свободни места, точно тук ли трябва да седите? – нямах основание да бъда толкова груб, но не се сдържах.

- Ако знаеше кой съм, нямаше да се държиш така, Розгул. – по-възрастният ме нахока без да вдига поглед от хапването си и продължи да гребе с лъжица.

- След осемдесет и шест години изобретих машина на времето. – изтърси младият,а аз се засмях неволно.

- Какво си направил?

- Машина на времето. Аз не съм от тук.

- Аха. Ясно. А аз съм направен от сладолед, приятно ми е. – подадох иронично ръка и я дръпнах след секунда. Трябваше ли да ми се подиграват така?

- Първо се върнах две години назад от този момент,в който стоим. Забрах другаря, който стои сега до мен, и дойдохме тук.

- Супер. Сигурно ми носите и рецепта за кристален сладолед, нали? – исках да счупя нещо от яд, нервите ми не издържаха.

- Е, започна да загрява. – старецът се усмихна и извади купичка от чантата си. Подаде ми я заедно с лъжицата си и продължи да яде сладоледа си с ръце.

Не знаех как да реагирам. Цветът беше едно към едно, но все пак..

Загребах първо предпазливо, след това настървено, усешайки правилния вкус. Чист кристален сладолед! Как?! Главата ми щеше да експлодира.

- Ти си яж, аз ще ти обяснявам. След като не успях да намеря рецептата никъде по света, се захванах с хобито си. Реших да развия таланта, ако въобще имах такъв, и да постигна успех поне в една сфера. Изобретих апарат, който лекува всичко органи и те прави .. практически безсмъртен. Патентовах го и станах милионер. Можех да си позволя всичко на този свят, но една мисъл не ме оставяше на мира. Вкусът на този невероятен сладолед, който пробвах, когато бях колкото теб. Вложих почти всичкото си богатство в откриването на рецептата, ала не пожънах успех. Тогава ме осени мисълта,че няма друг начин. Трябваше да стигна до майстора, който я измисли. Отне ми три години и малко да завърша машината. Върнах се във времето, в което дядо Конзо беше жив и го разпитах за рецептата му. Той с радост ми я каза, дори и в началото да изгуби ума и дума при вида ми. Лошото е,че нямам право да развеждам каквито и да е предмети във времето. Няма как да я взема с мен в бъдещето,а шансът да я запомня наизуст е минимален, толкова е сложна,че дори виден готвач би имал проблем със запаметяването ѝ.

Лакомо унищожавах съдържанието на купичката и почти не асимилирах думите на странника. Този така бленуван вкус, аромат.. вдъхновение. Бях окрилен.

Дядото, който тъкмо привърши със своя сладолед бръкна в пазвата си и ми подаде шест листа, сгънати прилежно на четири.

- Единственият плюс от това, че дядо Конзо не е вече сред нас е това, че не подлежи на забраната, която тегне над мен. Бъдейки част единствено от миналото, той може да разнася със себе си каквото си пожелае.

- А как пътува, след като не е жив в тази реалност? – реших да се опитам да прокарам през мозъка си тоновете невероятна информация, която получавах.

- Не си ли виждал духове, Розгул? – старчето ме погледна с най-широката усмивка и изчезна на мига.

- Ей, къде отиде?! – викнах по-силно от нужното, защото цялото заведение втренчи погледи в мен.

- Не съм намерил начин да държа духове в стабилна форма за постоянно в други измерения. Не е шега работа, казвам ти.

- Това ли е рецептата? – не се нуждаех от повече убеждаване. Бях свидетел на чудо, но какво чудо беше.. най-приятното.

- Да.

- А ти аз ли съм?

- Да.

- Нали осъзнаваш,че.. ако сега започна да приготвям кристален сладолед, ти никога няма да се захванеш да правиш машина на времето. Никога няма да се върнеш, за да я вземеш от дядо Конзо, тоест.. никога няма да ми я дадеш?

- Всичко това е вярно на теория. Но ето,че я държиш в ръката си, нали така?

Прав беше, мамка му. Нямах обяснение, но факт беше,че в дясната ми длан се мъдреше решението на всички мои проблеми. Любимият ми сладолед.

Пуф! Не можах да си благодаря преди да изчезна. Да изчезне, де. Бъдещето ми Аз. Но след като той е мен, мога да говоря в първо лице за него, нали така? За себе си? Обърках се.

На масата се мъдреше ключ от сейф, явно изпаднал в последния момент от джоба ми. Името на банката ми бе крайно неизвестно, не знаех нито къде се намира, нито как да стигна до нея.

Не ми и пукаше, имах всичко,от което се нуждаех. Нямах търпение да се прибера вкъщи и да приготвя нова доза от кристалния сладолед. Хукнах към дома си и веднага се заех със сложния изобретателски процес в кухнята.

А в мазето ми, скрит под купища стари вестници и списания, се мъдреше малък сейф. В него удобно се бяха настанили стотина листа, в които детайлно бе описано как да си направиш машина на времето. Имаше и прощално изречение накрая.

„Ако някога ти домъчнее за дядо Конзо.”