Съпруг на...

  Всеки обича да се разхожда в парк, нали? Да седне на пейка,а около него да минават стотици хора, да си играят деца и да грее слънце. Да си почине от тревогите и да се почувства щастлив без да се налага да прави каквото и да било.

Е, аз не съм такъв. Единствената ми допирна точка с горното описание е локацията. Колко от вас са си правили труда да обходят всяка алея и да изследват до едно закътаните местенца в така любимото място за отдих?

Намира се в североизточния край на парк Дроморис. Безброй дървета, сгушени едно до друго, така че клоните им се преплитат в гротескни картини, без значение колко високо са порасли. В края на есента, точно преди да завалят стабилните снегове, короните им окапват и ги оставят голи и самотни.

Тогава обаче се случва магическата трансформация. Едно по едно порастват нови листа, които сякаш са способни да живеят вечно. Черно-сиви, месести, неподлежащи на температурни промени и брулещи ветрове.

А аз стоя смирено на пейка, чиито дъски са издраскани от нокти на мъртъвци и се наслаждавам на накацалите гарвани. Навсякъде са. Опитвал съм да ги преброя, но, уви, без успех. Наблюдавам ги и се изпълвам с една особена меланхолия. Къпя се в мрачнотията, която излъчват и се чувствам на място. Блаженство.

Пуша цигара от цигара и се надявам да ме приемат като част от тях. Всеки ден отделям време и седя точно на това място. Свиквам с околната среда и тя свиква с мен. Черньовците са по-корави обаче. Пазят света си в тайна от непросветените човеци, достатъчни умни са,че да ги е страх да споделят с някой като мен най-съкровените си скришнотии.

- Ей, не ти ли писна да стоиш тук? – трийсет и седми ден поред. И едва първата дума, която чувам от тях.

- Не. Спокойно е.

- Да. Също така е доста мрачно. И отблъскващо. Ти какво, някакъв смахнат ли си?

- Ни най-малко. Просто ми харесва обстановката. А защо не си говорехте с мен досега?

- Никой не искаше да те заговаряме. Имаме те за поредния амбициозен тип, решил,че да си мрачен е яко. Нищо добро не излиза от такива амбиции. Повярвай ми.

- Но ти ми проговори?

- Да.. загубих бас с брат ми. Наложи се, гарваните са птици на думата си.

- Разбирам. Ами, ето, поговорихме си, не си длъжен да оставаш. Аз ще постоя още малко и ще се прибирам.

- Хахо. – скептичният черньо размаха крила и се върна върху голите клони на изсъхналите дървета.

Не мръднах от там. Стоях осем дни без да правя нищо друго освен да ги наблюдавам. Цигарите ми свършиха още на първата вечер. Не бях ял, не бях пил вода, не пикаех, нито спях. Имаше моменти,в които не бях сигурен дали изобщо дишам. Драсках с нокти по пейката и се молех по-скоро да намеря сили да си тръгна от тук. А не исках. Така не исках да си ходя.

- Започваме да си мислим,че си статуя със сърце.

- Просто човек съм. Нищо повече.

- Защо си се закотвил на тази пейка? Нямаш ли си дом, семейство, работа?

- Не съм сигурен. Мисля,че в момента търся място, което да нарека така.

- Как, дом ли?

Кимнах мълчаливо, нямах сили да говоря продължително време.

Ятото гарвани се спусна от голите корони и ме обгради. Изучаваха ме, сякаш съм музеен експонат и си шептяха несвързани слова, докато аз се борех да не припадна.

- Или си много глупав, или наистина си осъзнал какво искаш.

Беше най-едрият, най-наперен.

- Аз съм Нокт.

- Тенебрис. Приятно ми е.

- На нас не особено, но с положените усилия си заслужи поне кратък разговор.

- Говориш така, сякаш сте най-висшото нещо на света.

- Значи говоря истини. Няма по-мъдро създание от нас. Имаш ли идея колко знание нося в главата си?

- Нямам. До преди няколко дни нямах представа,че можете да говорите дори..

- Ха! – засмя се Нокт високомерно и долетя до мен. Кацна на рамото ми и прошепна в ухото ми думи, които не успях да осмисля на момента.

- Осемстотин двайсет и шест. Толкова съзнания съм приютил в ума си.

- Не са ли ти множко?

- Ни най-малко, Тенебрис. Ни най-малко... Но стига ти толкова информация за днес. Отиди някъде да се нахраниш, изкъпи се, нали знаеш, нормални човешки неща. Върни се утре, ако искаш да продължиш.

Трима от мълчаливите гарвани въздъхнаха замечтано,а аз най-после усетих късче надежда в издрасканата си душа.

След неприятния ден в социалния свят се върнах зареден с енергия. Нямах търпение да чуя повече от историите на тъмнокрилите.

Седнах на пейката и зачаках. Този път долетяха по-бързо от преди. Доста по-бързо.

- Какво искаш да знаеш, човеко? Не се страхувай да попиташ. – Нокт ме смяташе за достоен или просто искаше да ме подмами. И в двата случая бях стигнал по-далеч от полудялите клетници, неуспели да преминат теста им.

- Как да се преродя?

Гарваните започнаха да махат яростно с крила, само водачът им успя да запази самообладание.

- От всички въпроси на вселената.. ти избра да зададеш точно този? Защо?

- Вчера бях прекалено замаян,за да го осъзная.

- Дошъл си точно за това, нали? – отвърна ми той след кратка пауза. - Отивай си! Хващай пътя, момче!

- Издържах достатъчно. Мога да изкарам още толкова тук. Няма да си тръгна. Искам да зная.

Усетих колебанието в очите на мъдрата птица. Не трая дълго, но ми вдъхна доверие. Бях на прав път.

- Не е нещо, което можеш да контролираш. Не зависи от теб.

- Разкажи ми всичко.

- Убивал ли си някога, Тенебрис?

- Кой не е? Хиляди мухи, мравки, всякакви буболечки.

- А друго?

- Един.. един гущер. И две змии.

- Когато дойде време да се преродиш, всичките убийства, които си извършил се качват на сцената. Избират помежду си най-жестокото и ти отреждат съдба, която малцина са способни да понесат.

- Каква е тя? – не исках да го прекъсвам, но ми беше трудно да стоя мълчалив.

- Прераждаш се в това същество, на което си причинил най-голямата болка при убийството му. Залостен си за цял един живот, да дишаш в тяло, досущ като неговото, докато не се преродиш наново.

- А, в какъв ще се родя, ако не убивам?

- Ще ти бъде даден нов шанс. Да изживееш различен живот като индивид от същия биологичен вид. Да достигнеш висини, които само натрупаното знание от предишни животи може да ти позволи.

- Значи доста си убивал ти,а?

Нокт ме стрелна с кръвнишки поглед без да казва и дума. Лощ момент за шега. Наистина неподходящ.

- Мислиш си,че това е шега, момче? Че съм избрал да извърша всички ужасяващи актове на насилие срещу живота? Знаеш ли колко е трудно да летиш, когато на крилете ти тежат почти хиляда смъртни гряха? Запаметени в мозъка ти до най-миниатюрния детайл. Знаеш ли?!

- Не. – едва успях да пророня виновно.

- Всичко си има цена, Тенебрис. Всичко.

- А,ако направя обратното? Ако вместо да се въздържа от убийство, отнема последния дъх на някой от моя вид? Какво става тогава? Не получавам ли шанса да се преродя отново в човек?

- Този, който усмърти свой, няма право да се прероди като такъв. Никога. До края на времето и след него, той е обречен да броди из животите на всякакви същества, но не и в черупката,с която е станал убиец на собствения си вид.

Цялото ято напяваше тази клетва като демоничен хор, изпратен да озвучава погребението на Дявола. Побиха ме тръпка,а Нокт се приближи до мен и изтрака с човка.

- Я, кажи пак. Убивал ли си човек, Тенебрис? – злокобният му глас проряза сърцето ми с ръждясал бръснач. Едва успявах да запазя спокойствие, но усещах,че трудно си поемам въздух.

- Я,я,я. Ето кой никога повече няма да бъде такъв, какъвто го гледаме сега. – издадох се без да казвам дори дума.

Гарванът успя да отвори най-мрачната стаичка, закътана дълбоко в прокажения ми ум. Разби вратата ѝ и се пресегна навътре, изваждайки най-демоничния ми грях. Стовари го с всичка сила върху раменете ми, докато се наслаждаваше на агонията, която струеше от всяка моя клетка.

- Не исках.

- Но си го извършил, момче. Връщане назад няма.

- Но.. но..

- Върви си. Стига толкова за днес. Утре ще продължим.

Станах от издрасканата пейка и закрачих. Нямах смелост да кажа нищо, дори едно простичко чао. Знаех, че ще се върна възможно най-бързо, но колко още можех да понеса преди да се разпадна на парчета?

- Трябва ми още поне един ден.

- Не мога да го правя по милион пъти, Тенебрис! Не злоупотребявай с мен!

- Трябва. Ми. Още. Един. Ден! – гневът в очите ми превръщаше отказите в малки, пухкави и безпомощни зайчета.

- Това е последно. Дните ти изтекоха преди повече от година.

- Кой те е карал да се омъжваш за мен? Вижте я, великата Смърт, паднала в оковите на прост човек. Да, бе. Ти сама го реши. Помниш ли?

- Не искам да го помня. Не проумявам как успя да излъжеш гарваните! Те са най-умните, не е възможно! – плачеше,а косата и се влачеше по пода, описвайки кръгове на отчаяние и безгранична тъга.

- Успях, защото не съм се прераждал още. Много добре знаят това, Нокт го разбра на секундата. Умът ми е чист от предишни животи. Но не за дълго.

- Какво целиш? Какво толкова искаше да знаеш за прераждането, че рискуваш всичко, което обичаш, за да го получиш?!

- Казаха ми. Казаха ми,че един път убиеш ли свой, никога не можеш да се завърнеш като такъв.

Погледът ѝ се стрелна право нагоре към очите ми в гримаса на неописуем ужас. Уплах, който не съм смятал,че мога да прочета по лицето на Смъртта.

- Знаела си. Знаела си,а не ми каза!

- Не искам да те загубя, Тенебрис! Не искам, не можеш ли да го проумееш?!

- Трябва да убивам. Да усмъртявам само свои, докато не остане в какво да се прераждам.

- Защо? Защо искаш да прекъснеш един вечен процес, болен мозък такъв?!

- Какво ще стане с мен тогава?

- Не зная!

- Кажи ми.

- Не зная!

- Кажи ми!! Веднага!

- Ще станеш като мен! Доволен ли си? Щастлив ли си ?! – хлипаше и се давеше от собствените си храчки,а аз прогледнах за първи път, откакто потеглих по пътешествието на изгубеното знание.

- А какво ще стане с теб?

- Мен не можеш да убиеш. Аз ще бъда вечно тук.

- Чакай ме тогава. Ще дойда за теб.

- Колко точно си полудял? Дори след десет хиляди прераждания ще си далече от финалната форма на безвремие! Непосилно е за човек!

- А каква беше ти в началото?

- Аз съм най-голямата грешка на просветлението. Не можеш да избиваш всичко наред, докато не станеш безсмъртна безплътност.

- Убий човек – ставаш убиец. Убий милион – завоевател. Убий ги всичките – Бог.

- Какви ги говориш?

- Не аз. Ростанд го е казал преди близо век. Не звучи ли красиво?

- Разбирам защо правиш всичко това.. но не мога да се съглася с теб. Това е прекалено. Всичката тази болка, само за да не те гледам как умираш?

- Всичката.

Избягах от дома си без да казвам нищо повече. Не се спрях, докато не достигнах пейката на гарваните. Нокт долетя при мен на секундата.

- Какво правиш тук, казах ти да дойдеш утре? Съвсем си изкуфял, момче.

Без да го удостоя с отговор го сграбчих с ръка и захапах главата му. Човката раздра гърлото ми, но нямаше да ме откаже. Стиснах здраво със зъби, а болката се впи в мозъка ми като пирон.

Рязко движение на врата и тялото му остана безглаво. Захвърлих го на земята до себе си, а черната му кръв оцвети за секунди ботушите ми. Изплюх другата част от птицата, откъдето ме гледаха чифт застинали,черни очи. Оставаше ми просто да чакам.

Хиляди гарвани от целия парк се спусаха стремглаво към мен,а аз разперих лудешки ръце и погледнах към небето за един последен път като човек.

Ноктите им оставяха дълбоки рани навсякъде по мен. С човки избодоха очите и зъбите ми. Целият кървях,а нямах с какво да се порадвам на алените реки. Паднах на колене, докато птиците на мрака късаха месото ми къс по къс, докато не ме обезобразиха до неузнаваемост.

Издъхнах.

Отворих очи,а небето си бе все така черно. Звезди нямаше. Изправих се с леко усилие и разперих крила. Бе време да покоря нощта.

И да убия гарван.