Червени състезателни колички

- Защо пушиш цигари? – въпросите,зададени от дете звучат толкова невинно и искрено. Без да ми казва нищо друго,вече се чувствам виновен, задето съм запалил в негово присъствие.

- Защото така реших. – отвръщам уклончиво.

- Това не е отговор. – контрира ме малкият и размахва показалец пред очите ми.

- Добре.. защото имам нужда от пороци.

- Защо са ти?

- Да ми напомнят колко несъвършен съм.

Малчуганът се замисля над думите ми преди да постави заключителната си реплика.

- Цигарите са вредни. Не трябва да се пуши.

- И ти никога няма да пушиш, нали така?

- Разбира се.

Свикнал съм да разменям философски реплики с деца, когато стоя на една от пейките в студения подлез. Дали от татуировките, дали от това,че им се плезя и правя физиономии, ала все намират време в натоварения си график да поседнат срещу мен. Може би усещат,че в себе си нося едно светкавично пораснало дете, което така и не успя да каже сбогом на безгрижните години. Заседнал на границата между хлапето и възрастният, паля цигара след цигара, докато чакам правилното решение да падне върху главата ми с всичка сила.

- Как се казваш? – пита ме момчето, а аз се въздържам от нов фас.

- Алханроел. А ти?

- Аз съм Фоф.

- Просто Фоф?

- Не. Така се наричам аз.

- А как е истинското ти име?

- Не си го харесвам. Предпочитам да не го обсъждаме.

- Както пожелаеш.

- Оръдията за танковете струват по-евтино вече. Преди бяха близо хиляда кристала. Сега са деветстотин. – казва той с доволна усмивка, а аз гледам като малоумник насред стая с гении.

- Танкове? Какви танкове?

- От играта. От играта в интернет. На отбори сме и се бием. Има и огнехвъргачка, но не знам дали е по-силна от другите оръжия. По-добра ли е според теб ?

- Зависи от обсега. – бързо навлизам в селенията на онлайн войните и вече съм пълноправен член на този диалог.

- Прав си,да. Все пак мисля да я пробвам, когато се прибера вкъщи.

- Родителите ти са в магазина предполагам? – много от дечурлигата не издържат на монотонното пазаруване в супермаркета и излизат да почакат навън, където могат да гонят бездомните кучета или да си говорят с различни непознати хаховци.

- Не. У нас са. Готвят.

- Не си ли много малък, че да излизаш сам ?

- На колко години съм според теб? – пак се усмихва до уши Фоф.

- На седем. – отговарям напосоки.

- Почти позна. – разсмива се той,а аз отново се чувствам глупав.

Имам някакви спомени от детството си, но не мога да твърдя със сигурност,че съм бил толкова самоуверен. По-скоро бях затворен, самовглъбен, нерешителен. Магарето,в което съм се превърнал с годините е крайно арогантно, нахакано и уверено в действията си, но този процес отне известно време от младините ми. Докато при това дете всичко се получава от самото начало сякаш. Говори с харизмата на човек, преживял поне две поколения време. Държи се културно, като истински джентълмен. Разхожда се сам по центъра на най-оживения град, докато аз на неговата възраст съм имал обсег от километър, който ми е позволено да изучавам без родителска намеса. Дете-възрастен, отключващо множество въпроси за собственото ми израстване.

- Какво беше това червеното, което виждах? Всичко беше алено,а около мен се гонеха състезателни коли. – той подхваща разговора неусетно,а аз пак съм в неведение за темата.

- Кога се е случило това? – питам озадачен.

- Ами, преди да се родя, разбира се.

- Преди.. помниш какво си виждал преди да се родиш?

- Ами,да. Ти не помниш ли?

- Не, за съжаление. Но това определено не са били колички. Ако споменът ти е истина, то ти си видял вътрешността на корема на майка си. А състезателите са били вени или органи.

- Хм, звучи логично. Значи съм виждал корем отвътре. И то преди да съм роден дори. Мога да стана лекар, не мислиш ли?

- Можеш да станеш всичко, което поискаш. На твоята възраст исках да бъда астронавт. Или археолог.

- Ти не си бил на моята възраст.

Засмивам се. Колко искрено го казва, сякаш го вярва наистина.

- Разбира се,че съм бил. Аз съм чичка вече.

- Хм.. на колко години се става чичка?

- Зависи от характера. Може и на двайсет да си такъв, може и на четирийсет.

- Разбирам. Значи аз не съм чичка.

- Не си. Определено не си.

- Но съм бил на всички планети и звезди. – заявява уверено Фоф,а аз го поглеждам с умиление.

- Наистина ли?

- Защо ми е да те лъжа?

- Добре,вярвам ти.

- Така и трябва.

Двамата прекарваме мълчалива минута, всеки погълнат от собствените си жужащи мисли. Аз виждам картини от позабравения си новороден ум,а той гледа през призма всичките ми пороци, събрани на едно.

- А когато се родих, мислех,че това е първия ден на всичко. – не ме остави задълго в плен на тишината, за което съм му крайно благодарен.

- Бил е първи за теб на този свят.

- Да, но аз смятах,че е първи за всииички хора. И за всички животни. И за Земята.

Усмихвам се разбиращо. Децата са най-невероятните примери за работата на човешкия мозък. Необременени от болка и тъмни помисли, те просто изливат всичко, което се върти в главата им. Ако всички се държахме така, планетата щеше да е една идея по-добро място за живеене. За израстване.

- Започнахме да учим смятане с числа до сто в училище. – продължава безгрижно Фоф, докато трополи по масата с малките си пръсти.

- И? Интересно ли ти е?

- Подобно на тези до двайсет е. Само че с повече числа. И по-бързо минахме материала.

- Двайсет и пет плюс трийсет и четири?

- Петдесет и девет. – изстрелва на секундата малкият.

- Трийсет и седем плюс петдесет и едно?

- Осемдесет и осем. Не си прави труда, знам ги всичките. – прекъсва ме преди да съм задал нов въпрос, което ме разсмива до сълзи.

- Ти да не четеш и мисли? – питам със сериозен тон, доколкото ми е по силите.

- Все още не. Но се опитвам. Виж, с теб се получи.

- Беше логично,че ще задам нова задача. Не е точно четене на мисли.

- Може и да си прав. Но предпочитам да се уповавам на моята теория. Един ден ще мога всичко.

- Дори да летиш?

- Летя, когато имам да убивам време. Когато бързам, се телепортирам, по-практично е.

- Разбирам. – смея се от сърце. - Но все пак няма да пушиш цигари?

- В никакъв случай. И ти трябва да ги спреш.

- Някой ден.

- Всички си мислите,че имате толкова много време. – сключва ядосано вежди Фоф.

- Никой не знае колко точно е. Там е проблемът. – отвръщам му смирено и паля нова цигара.

- Аз знам! – хваща дозата от ръката ми и я хвърля на земята. Стъпква я с малкото си стъпало и започва да диша тежко.

- Откъде знаеш? – опитвам се да го успокоя, не обичам да бъда причина за детски гняв.

- От червеното.

- С количките ли?

Очите му губят огнения блясък и възвръщат първоначалното си благо излъчване.

- Трябва да тръгвам, Алханроел. – проронва Фоф след кратката пауза и ми обръща гръб.

- Сътворение. – провиква се без да ме поглежда и продължава да върви.

- Защо ми казваш това? – извисявам и аз глас,че да ме чуе.

- Това ми е истинското име. Сътворение. – на трийсетина метра от мен е, а го чувам сякаш стои на моята пейка.

Спира на мястото си и разтърсва глава. Разперя крилата, в миг изникнали на малкото му гръбче, и полита блажено нанякъде.

Явно има време за убиване. Аз пък нямам никакво. Дробовете ми се пръскат в едно примигване време. Всичко е червено. А колички няма никакви.