Кървава кърпичка

  Ударих по цветната табела и извиках гневно. Сблъсъкът бе еднакво болезнен и за двете страни, само че на мен ми личеше повече. Направих няколко крачки и седнах на някаква метална тръба, която преди години е играла ролята на преграда между алеята и градинката с цветя, които отдавна бяха заместени от плевели и боклуци.

Дланта ми се оцвети в алено,а всичко около мен беше черно. Разлика правеше слабата улична лампа, едва достигаща ме със светлината си.

- Защо го правиш? – нямах идея кога се бе появило момичето.

- Имам нужда. Ако не го направя там, трябва да го сторя другаде. В друга форма. Така поне наранявам само себе си.

- Не ми звучи логично. По-скоро животинско.

- Нося нещо в себе си. Усетих как се роди, беше с размерите на песъчинка. Бързо започна да се разраства, докато не покори точно едната половина от тялото ми. А след това спря.

- Нещо.. като болест ли? – попита плахо тя.

- Да. Но не такава, която поразява здравето.

- Е,докопала се е до ръката ти.

- Аз съм си виновен,че ѝ позволявам да ме тласка натам.

- Какво точно ти има ? Странен си.

- Имам добро сърце, досущ като на невръстно дете, ала зверски покварен ум. Добри уши, които чуват между редовете във всяко едно изказване, но демонични очи, търсещи постоянно забранени неща. Нос, който никога не боледува от хрема, за сметка на уста, сякаш вечно е болна от желанието да говори неподходящи думи. Здрави, бързи и издръжливи крака, с които мога да прекося километри. И моменталния контраст, направен от ръцете, които все искат да докоснат или счупят. Бял дроб, който не е барвал цигара в живота си и близнакът му, който се трови с никотин постоянно. Мога да продължавам още дълго време, но мисля,че схвана идеята. Болен съм от дуализъм в реална, физическа и душевна форма. И не намирам лек, колкото и да го търся.

Тя мълчаливо се приближи към мен, извади кърпичка от джоба си и хвана дланта ми. Грижливо попи кръвта, сякаш вярва,че мога да бъда различен, след което ме пусна и се отдръпна.

- Аз съм чудовище.

- Не мисля така. Чудовищата не позволяват да лекуваш раните им.

- Всеки звят си има слабост.

- Може и да си прав.

Вдигнах поглед към нея, но беше изчезнала. Единствено окървавеното парче лежеше на земята, все едно е паднало от ръката ѝ преди да се телепортира. Или отлети. Повече приличаше на ангел, отколкото на магьосница, ала кой знае..

Удрях, за да се уверя,че все още съм човек. Че мога да изпитвам болка,а не съм се превърнал в безплътен мрак, неспособен да усети каквото и да било. Кръвта беше мастилото, което с неразбираеми букви написваше по ръцете ми,че съм жив. Сърцето ми се противеше, ала с умът си бяха разпределили сферите на влияние. Колкото и да не се понасяха, уважаваха взетите решения и ги спазваха. А за ударите отговаряше болният орган.

Редувах пътни знаци и контейнери за боклук на връщане към вкъши.

Не спах. Прекарах нощта в ново редуване – ту тавана, ту стената. Забил размътен поглед в тях, а умът-демон се опитваше да се изцели сам за първи път от много години насам. Към шест сутринта левият дроп си поиска дозата и запалих цигара. След нея втора и трета, докато десният негодуваше и подскачаше с протестен плакат в ръце. Сърцето ми биеше в тревожен такт, несигурно какво ще се случи с тялото ми във всеки следващ момент.

Утрото дойде, а аз все така не бях мигнал. Станах, изпих няколко литра вода и облечен в дрехите от снощи излязох навън.

Бродех по улиците и разпитвах всеки срещнат.

- Добре ли сте? Имате ли нужда от нещо?

Повечето ме гледаха с неприязън, сякаш съм луд просяк, тръгнал да връща услуги на света. Не са свикнали да чуват такива въпроси явно.

Първият обнадеждаващ отговор получих на шега.

- Здравей, имаш ли нужда от нещо, човече?

- Ха, да, дай ми нови бели дробове и ще спра да пуша цигари. – възрастен мъж с побеляла коса и изтормозено от живота лице се смееше насреща ми, все едно животът му е песен.

Извадих ножа си и с рязко движение направих разреза. Той извика от ужас, но здравата хватка на ръката ми спря бягството му.

- Не се плаши. Не ме боли.

Изтръгнах здравия си дроб и безкръвно го набутах в гръдния му кош. За малко да повърне при гледката, признавам, не беше приятна.

- Бих ти дал и другия, но той обича да пали често. Размяната ще е безсмислена.

- Какво направи? Как.. защо? – целият трепереше.

- Сега имаш един здрав и един зависим дроб. По-добре от два покрити с черни петна, нали така? Положи усилия да изчистиш и другия. Нека дарът ми не е напразен.

Отминах преди да успее да каже каквото и да било. Оставих го озадачен на тесния тротоар и спокойно извадих цигара от кутията. Вече нямаше различие между инхалаторите ми и можех да пуша постоянно, без кавги.

Дар за него, ала опит за спасение на самия мен. Мога ли да нарека един подарък искрен, след като помага и на този, който го дарява?

Този ден не срещнах повече успех в начинанието си. Отново не спах. Пушене и таван. И една-две стени.

- Имате ли нужда от нещо, госпожо? – нов ден, нови надежди.

- Какво имате предвид? –жената се пресегна инстинктивно към чантата си,а аз се почувствах като долнопробен крадец.

- Неудобно ми е да попитам, но.. здравословно. Добре ли сте със здравето?

- Тъкмо се връщам от личния си лекар. Колената ми ме убиват. Годинките си казват думата предполагам. – ръката ѝ се отпусна, но явно виждах напрежението в очите ѝ.

Пирова победа. Как да ѝ дам моите крака, след като ще изглежда като зле съшита кукла на Франкенщайн?

- Само това ли е? Има ли нещо друго?

- Бъбреците ми са проблемни. Не е нещо сериозно, но пак е болежка..

Е, моите пък си бяха напълно наред. Усмихнах се, а жената си помисли,че се радвам на нещастието ѝ. Но това не трая дълго. Две бързи движения, една безболезнена смяна и усмивката се пренесе и на нейното лице.

- Не зная как го направи, момче, но ти благодаря. Искрено.

- За нищо. Приятен ден.

Отминах, палейки нов фас и се замислих как по-възрастните хора подлагат по-малко необясними неща на съмнение. Млада госпожица би превъртяла,ако сторя нещо подобно с нея. Можеше дори да ми се развика,че съм ѝ дал два абсолютно здрави бъбрека. А старицата ми благодари смирено и продължи с живота си. Не я интересуваше, ако ще и дявол да бях. А знаейки,че не съм толкова далече от това определение, мога единствено да ликувам безмълвно.

На ъгъла лежеше просяк, хвърляйки дланта си напосоки в очакване на всякаква милостиня. Слепец беше. Тук направих първото и единствено изключение в начинанието си.

Изтръгнах едното си око и го положих на мястото на неговото. Не исках да рискувам да го даря с две лукави, затова опитах да постигна баланс. Хем ще вижда, хем ще помни,че не трябва да се оставя в ръцете на всичко, което вече може да съзре. На него не казах и думичка. Извърших операцията и го подминах. Дано не съм сгрешил с това си решение. Дано съм бил прав.

Поредна безсънна нощ. Много цигари и малко взиране. Два пъти по-малко взиране, ако трябва да съм точен.

- Имате ли нужда от нещо, господине?

Човекът насреща ми вдигна ръце неразбиращо и посочи ушите си. Показа ми няколко знака на език, който не разбирах, но това ми бе достатъчно. Отрязах своите моментално и ги поставих на главата му. Той се хвана за главата, когато за пръв път в живота си чу звук. Заболя го, нормално, но щеше да свикне. Започна да ме прегръща,а светът около мен в миг потъна в мълчание. Нямаше да чуя нито едно благодаря повече. Поне можех да говоря все още, устата си нямаше да давам никому, защото спадаше към мрачната част от същността ми. Но как да знам,че съм казал правилното нещо, ако нямах възможността да го усетя като вълна в мозъка си след това? Можеше спокойно да бръщолевя небивалици, заблуден,че продължавам да върша добро.

За мой късмет, точно преди да вляза във входа на блока си, видях момче в инвалидна количка. Краката му изглеждаха безформени и наистина слаби.

Хряс. Хряс. Нови крака за стари такива. Той подскочи и започна да крещи от щастие, ала аз не можех да го чуя. Усмихнах се, а той не спираше да се смее от радост. Благодари ми поне двайсет пъти, поне така смятам от видяното с едното си здраво око. Кимнах и с усилие се качих от земята на количката. Забутах я към асансьора и се прибрах. Проснах се на леглото и изпаднах в мисли за постепенната си метаморфоза.

Имах два избора, когато реших да се лекувам. Можех да намеря добри същества с безпроблемни органи, които да открадна, заменяйки своите собствени. Да изкарам всичко лошо от себе си и да го разпръсна на няколко кътчета с риск то да се развие у всички тях. Щях да съм спасен, но колко други щях да обрека на същата участ, която те кара да биеш табели?

Затова реших да събера възможно най-много болни и почернени човешки части и да им сервирам заслуженото. Настръхнах при мисълта,че може и да успея.

След рутинното излежаване в леглото си направих дълга и изморителна разходка до болницата. Когато ме видяха в инвалидна количка, с едно око, два умопомрачително повредени бели дроба, пък и глух отгоре на всичко, лекарите се изсмяха насреща ми. Наложи се доста време да ги убеждавам да ми позволят да подпиша документ,с който дарявам всичките си оцелели органи за медицински изследвания след евентуалната ми смърт. Почти бях готов.

По обратния път съдбата ми показа,че съм избрал правилното решение. Нямаше как да игнорирам този знак, прекалено изразителен беше. Истина е, не бях предоставил имунизирания си нос на никого, но кой го е страх от малко сополи в крайна сметка?

На шест метра от мен, мъж на средна възраст се хвана за гърдите с ужасна гримаса на лицето и бавно се свлече на земята. Виждах как цялата лява част на тялото му се вкочанява и с бясно движение на злите си ръце запрепусках с количката към него. При внезапното спиране директно подскочих от возилото и тупнах до него. Едва дишаше, изключително трудно му беше. Направих последен разрез с ножа по тялото си и изтръгнах сърцето си. Тупкаше лудо, дори и в ръката ми, отделено от дома си. С рязко движение го замених с това на клетника и понечих да му направя сърдечен масаж. Последното се оказа крайно ненужно, когато го видях как скача на крака и започва да сипе благодарности към небето. Явно не беше видял и частица от представлението ми. Но нямаше никакво значение. Като изключим носа нямах нищо добро останало в себе си. Нищичко.

И тогава се изправих. Чух радостните викове на спасения. Можех да го видя и с двете си очи. Не усещах болка никъде по тялото си. Някак потрошените части, които събрах от случайни хорица, бяха излекувани и функционираха перфектно. Започнах да скачам редом с мъжа, и дори не се задъхвах. Дробовете ми бяха кристално чисти, досущ като на новородено. Положих дясна ръка на гърдите си и и поех дълбоко въздух. Исках да усетя радостта в движението на сърцето си, ала такава нямаше. Изчаках няколко секунди смутен, но тя продължаваше да се крие. Погледнах надолу,а разрезът върху мястото, където до преди малко живееше най-добрият ми орган, зееше все така плашещо. Взрях се навътре с изцелените си очи,ала там нямаше нищо.

За всичко си имаше цена, а аз заплатих с най-високата.

Строполих се назад и си спуках главата на твърдия асфалт. Скоро лежах в локвичка кръв,а наоколо нямаше кърпичка, която да я попие.

Алените следи по дясната ми длан бяха хванали коричка, а всяка табела по света ликуваше лудешки.