Препълнен пепелник

  Седя на единствения стол около кухненската маса и пуша цигара. Дъщеря ми влиза в стаята с викове на уплах.

- Таткоо, под леглото ми има чудовище! Изгони го!

Усмихвам се разбиращо и ставам. Гася цигарата в препълнения пепелник и се качвам по стълбите до детската ѝ стая. Повдигам завивките, проснали се до земята от едната страна, а отдолу няма нищо.

- Никой няма, миличка. Виждаш ли?

- Сигурен ли си?

- Да. Не се притеснявай.

Прегръщам я и усещам как се успокоява.

- Заспивай сега, утре трябва да ставаш рано за училище.

Завивам я и я целувам по челото.

- Лека нощ, татко. Обичам те.

- И аз те обичам, Мерсила. Лека нощ. Сладки сънища.

Затварям вратата след себе си и си наливам едно преди лягане. Пуша нова цигара и се отправям към празната си спалня.

Сънувам всичко, което ми се случи в края на вечерта. Малко по-различно е обаче. Столът ми е заспал октопод, готов да ме удуши всеки момент, а цигарата ми е приела форма на змия, която се мята агонизиращо под болката от запалката. Масата ми е огромен къс захар, ронящ се с всяка секунда. Дъщера ми влетява в стаята и се пръска от писъци. Изплашена от чудовищата, бяга при мен за помощ. Усмихвам се отново и се отправям към стаята ѝ. Надигам завивките,а отдолу ме връхлитат безброй гадини с безформени лица и пипала. Опитвам се да им избягам, но хватката им е здрава. Малката крещи от ужас,а аз не знам как да убия изчадията, гладно сипещи лиги върху лицето ми. Затварям очи в опит да се измъкна от хватката на бездната.

Събуждам се изпотен, а сърцето ми бие лудо. Избърсвам потта от челото си и слизам в кухнята. Не ми се спи след такъв кошмар. Наливам си нова чаша и паля. Два часа не мърдам от мястото си до скучната маса и извиращите фасове в пепелника. Бутилката е на привършване,а аз не мога да се насиля да полегна, не искам да видя отново гадинките, които насмалко да ме убият в съня ми. Сутринта идва мъчително бавно, но все пак се появява. Блесва ми слънце в изморените очи, а тепърва трябва да закарам малката на училище. Кафе с цигара и усмивка от дъщеря ми за събуждане.

- Готова съм, татко! Тръгваме ли? – толкова е изпълнителна, какво ли бих правил без нея.

- Да, Мерсила. Но ще походим пеша, пил съм и не искам да рискувам.

- Май не си спал,а? – прозорливо дете.

- Грам.

- Защо?

- Сънувах кошмар.

- Много лош ли?

- Изключително.

Мерсила се смълча, изпитваше панически страх от лоши сънища. Хвана ме за ръка и не пророни дума до училището. Слънцето ме изтезава, така копнея за почивка. Хубаво е,че живеем в малък град, та разходката е кратка. Достатъчно, едва колкото да засили умората ми.

- Чао, татко. И опитай да се наспиш. – много се грижеше за мен.

- Чао, мила. Приятно училище.

Помахвам ѝ, докато бяга към входната врата на сградата и обръщам към вкъщи с бърза крачка.

Просвам се на дивана и пускам телевизора. Не минава и минута от сутрешния блок,а аз вече хъркам.

Вървя до Мерсила към училището,а около мен подскачат всякакви демонични създания. Дълги носове, дълги нокти, дълги опашки и големи криле. Присмиват ми се и ме целят с развалени лимони.

- Ти не ставаш за баща, погледни се!

- Ти си мухльо!

- Безполезен мързеливец!

- Намери си работа!

Сипят тонове зли думи по мой адрес, а аз дори нямам възможност да им отвърна. Толкова съм изморен, дори и в съня си. Свеждам  поглед към дъщеря си, ала наместо нея съм  хванал под ръка слузесто подобие на лисица, която се смее насреща ми с лукава усмивка и маха с опашка. Сякаш е окъпана в храчките на същите онези чудовища, които ме събудиха предишната вечер.

- Мерсила!?

- Да,татко?

Будя се с вик,а телевизорът продължава да дърдори новини от вчера. Сърцето ми забива лудо, а според часовникът ми съм спал едва двайсет минути. Стори ми се като цяла нощ, но кой съм аз,че да споря с времето. Чувствам се отпочинал и свеж. Нова кана кафе с няколко цигари в претъпкания пепелник и денят започва да добива красив облик. Сядам пред компютъра да потърся обяви за работа. Трудно можеш да издържаш дете,ако седиш по цял ден вкъщи и очакваш някой да купи книгите ти. Тежък бизнес е, признавам. Обожавам да пиша, но ми трябват доходи, за да поддържам добрия стандарт на живот за мъничкото си вдъхновение.

Прекарах осем часа в прелистване на виртуални страници. Изпратих заявки на поне сто работодателя. Никой не ми е отвърнал все още. Може би трябва да почакам, не разбирам много-много от технологии. Наливам си чаша уиски и сядам на самотната си маса. Тъкмо паля нова цигара и чувам,че машината известява с неприятен звук полученото ново съобщение. Скоквам от стола и с няколко големи крачки съм пред монитора.

„Господин Хрийг, изключително радостни сме да ви съобщим,че заявката ви е одобрена. Моля, заповядайте в офиса ни на адрес 6 Нортънп Алей в делничен ден между десет и седемнайсет часа,за да проведем финално интервю.”

Не очаквах да постигна успех, признавам си. Но ето,че потвърждението е факт и най-после ще започна да издържам подобаващо дъщеря си. Заслужава си нова чаша, дори нова кутия цигари.

Не усетих как съм заспал. Мерсила ми беше казала още преди седмица,че днес ще спи у съученичка, та нямаше притеснение, което да ме държи буден. Сънувам,че стоя на масата от захар, която вече е кош за боклук и тръскам цигари директно в него. Пиша нова книга, но не разчитам нито една от буквите, които изписвам. Въпреки това не спирам да драскам, явно знам какво означават странните символи. Компютърът прекъсва устрема ми с досадно пищене. Ставам и проверявам кой ми е писал. Отговор на заявка, какво друго да е. Отварям файла с надпис „Здраве”,а от монитора ми на мига изскача четириок космат звяр, който впива зъби във врата ми и се опитва да го прегризе. Хващам го с всичка сила и го хвърлям на пода. Стъпквам го с все сила, докато не издъхне. Гася машината от контакта, не искам да рискувам още гадини да изскочат от там.

Будя се чак на сутринта. Мерсила е на училище, мога да я забера на връщане от интервюто си. Пия кафе с цигара,а пепелникът ми кашля повече от мен. Часовникът услужливо ми показва,че въобще не е утро. Три следобяд,а аз още съм по боксерки. Обличам се набързо, пооправям косата и вратовръзката и се изстрелвам навън. След двайсет минути съм на правилния адрес и с горда крачка влизам в офиса на фирма „Знание”.

- Добър ден! Вие трябва да сте господин Хрийг, нали така?

- Същият. – усмихвам се в отговор на ухилената физиономия на дебелачкото зад бюрото.

- Моля, седнете.

- Благодаря. В какво точно се състои интервюто? – нетърпелив съм да разбера, дали ще ме наемат и наистина ми личи.

- Честно да ви кажа, единствената причина, поради която сте тук е,че шефката ми е маниак на тема визия. Иска да се увери,че всеки, който постъпва на работа при нас, е с изряден външен вид.

- Ако знаех, щях да се облека по-галантно. – засмивам се аз, усетил взаимната неприязън към евентуалната ми бъдеща шефка.

- Ха-ха. Не се притеснявайте. Всичко е наред, доколкото виждам. Нает сте. Започвате в понеделник. Осем часа. Пак тук.

- Благодаря ви! – не очаквах да е толкова лесно. Треса ръката на човечеца като луд, докато се здрависваме за довиждане и излизам с най-зъбатата усмивка навън. Тъкмо навреме да забера Мерсила. Прекрасен ден.

Възможно ли е да спя ходейки? Последното, което си спомням е тръгването си от офиса на „Здраве”. А сега сънувам. Дали се движа или съм паднал на земята, докато си почивам? В кабинета на дебеличкия чиновник съм, а отстрани на мен са седнали два крилати гаргойла и се опитват да се убият един-друг само с помоща на телекинеза. Гледат се втренчено, сякаш не съм там. Напъват се,ала нищо не се случва. След изморителна минута взиране, дебелачкото скача от стола си и започва да гони и трима ни из стаята със сатър. Не съм сигурен,че ще нареже и мен, но не ми се рискува. Покосява зверовете с лекота, въпреки подвеждащия си външен вид,а аз не виждам друг избор. Трябва да се измъкна, ала вратата е заключена. Скачам смело през прозореца и замижавам в очакване поредният кошмар да свърши.

Чак когато не се събудих, осъзнах,че съм объркал реда на сънища и реалност. Много от нас сънуват преживяното, ала малцина са тези, които умеят да видят бъдещето си, докато спят.

И защо ми трябваше да се тъпча с толкова халюциногени? Викът не Мерсила раздира къщата при вида на мъртвата ни котка, смачкана до смърт на пода. А аз лежа в локва кръв и мозък, грозно размазан на тротоара.