Неделен глад

  Прибрах се зверски гладен, а нямаше шанс да мина през магазина – валеше масивен, гневен дъжд и вече бях достатъчно подгизнал. Исках просто да се изкъпя с вряла вода и да си направя да ям.

Първото лесно, съблякох се, шмугнах се под душа и за две-три минути се попарих целият. Усещането на толкова топла вода върху премръзналата кожа е неописуемо. Сякаш изтръпваш и за няколко секунди не можеш да прецениш дали умираш от студ или от жега. За мое щастие излязох жив от банята и си облякох чисти дрехи. По тениската ми имаше петна от лютеница, но бяха засъхнали, така че стояха като производствени апликации. Много арт.

- Гладен си,а? – просъска Инсатиа,а аз се стреснах. Живееше от месеци в стаята ни, но все забравях,че почти не излиза. Странна беше. Рядко говореше, спеше на пода, нямаше приятели освен нас и отгоре на всичко готвеше божествено. Колкото и да ми бе неприятна като характер,в приготвянето на храна нямаше равна.

- Като наднормен американец. Направи ми да ям, искаш ли?

- Знаеш процедурата.

- Винаги ли трябва да го правя..? – чувствах се наистина тъпо от условието, което поставяше. Някой би предположил,че се свиква, след като искането ѝ не се мени, но аз никога нямаше да се чувствам комфортно с това, което следваше да направя.

- Ако искаш да ядеш. Ако ти е толкова трудно, стой си гладен. – наистина не ѝ пукаше. Гад,бе. Гад мръсна.

- Добре, изчакай да намеря някой..

Исках просто да се наям като прасе, защо трябваше да е толкова трудно ?!

Излязох в коридора и се огледах. Нямаше пукнат човек. Нормално. Кой стои извън стаята си в такова време?

Почуках на съседите през четири врати и изчаках. Не ги познавах, просто знаех,че са някакви типчета. Щяха да свършат работа.

- Да? – отвори ми сънен пич, беше зелен още, личеше му.

- Здрасти, живея на няколко стаи от тук. Имам доста странно питане, надявам се да не ме сметнеш за луд.

- Ха, казвай? – явно го развеселих, сигурно нямаше много познати в блока.

- Една приятелка ми е на гости и .. такова, жадува за мъжка плът, ако мога да го обясня най-елементарно. Аз явно не съм ѝ по вкуса, та затова ме кара да ѝ намирам красавци.

Първокурсникът примига с очи, опитвайки се да сдъвка какво точно беше чул току-що. Да се уреди с мацка без да казва дори дума? Отгоре на това, не се налага дори да търси, просто трябва да дойде, повикан от услужливия съсед? Готино е да си студент,а?

- Правилно ме чу. – продължих, обнадежден от все така отворената врата на стаята. – Не е нужно да правиш каквото и да било, просто ела и се поцелувай с нея. Ще ми направи да ям, ако ми помогнеш.. А аз съм неимоверно гладен, повярвай ми, братче. Е, какво ще кажеш? – подвигнах вежди с надежда.

- Готина ли е? – почти беше готов,а аз ликувах, щях да ям божествена храна.

- Е, иска ли питане? Ела и ще се увериш сам, че дори и ще ми благодариш!

- Мислех да спя, но.. татко ме е учил да не изпускам късметлийски възможности. – засмя се типчето и тръгна след мен.

- Аз съм Крис между другото. – подаде ми ръка пътьом.

- Мокшар. Приятно ми е.

Здрависахме се, а аз отворих със сила вратата си. Усещах как ми текат лигите вече.

- Ей, ама..

Инсатиа отвори паст и го изяде на една хапка преди милият да успее да си довърши изречението. Чувах как троши костите му, докато мляска доволно,а виковете на клетника се чуваха сякаш е някъде в далечината. Изгубено дете в гората, нападнато от самодиви, нали така?

- Този не беше особено вкусен. Казах ти да не ми ги водиш неузрели! – не стига,че мистериозно изчезваха хора заради нея, ми и не били правилните..

- Нали си сита, какво ми мрънкаш?! Мислиш ли,че ми е толкова присърце да водя невинни пичове на заколение?

- Но ти е скъпо да се гощаваш с гозбите ми, затова си трай и ми кажи какво искаш да ти направя. Голямо си мрънкало понякога. – тя се смееше, а аз се мразех, задето съм такъв чревоугодник. Но как можех да устоя на най-сочното хапване, приготвено без дори да си мръдна пръста. Е, почти,де, но схващате идеята.

- Изненадай ме. Бих изял всичко в момента.

- Дори човек? – хвърли ми закачливата реплика тя и се закиска предоволна от пълния си търбух.

- Искаш ли теб да изям накрая,а?

- И кой ще ти готви тогава, умнико?

Е, като беше права, беше права. Няма как да споря с неопровержими факти.

Докато преминавах през рутинната доза терзание, Инсатия ми сготви храна за няколко дни, която щеше да изчезне за по-малко от половин час обаче.

Две тави картофи на фурна с гъби и сметана, печено пиле, пълнени чушки с яйца и сирене, тенджера боб, няколко панички пудинг – шоколадов и ванилов, пушени патладжани и ориз със свинско.

Драйсет и осем минути не гъкнах. Думичка не казах. Плюсках и се усмихвах доволно. Тъпчех се с двете ръце и усещах,че с всяка хапка се приближавам до стомашен оргазъм. Аз бях най-щастливия човек на света,а всички, паднали в името на моето задоволство, вече гниеха безмълвно на дъното на стомаха на готвачката ми.

Ярномирандус се прибра подгизнал. Приличаше на плюшена играчка, паднала в детски басейн. Не за друго, ми огромното му яке се бе намачкало цялото и му придаваше формата на мечка, станала жертва на грешен код в конвейера на голяма фабрика.

- Пфф, имаме ли нещо за ядене?

- О, отиваш ти този път! – не успях да извикам, но пак звучах убедително. Нямаше как да се мръдна поне няколко часа от мястото си.

Инсатиа се зарадва и взе да подскача от кеф по пода. Не мърдаше от там, бе, пълно влечуго.

Ярномирандус навъси поглед и направи кръгом извън стаята. И на него не му се нравеше да принася в жертва неподозиращи смотаняци, но храната си искаше своето.

Пореден изненадан тип. Бърза захапка, кога на един път, кога на два-три и пуф – нямаше го. А дяволитата готвачка сияше от щастие.

Ние пък бяхме сити. Две доволни страни на сделката. И трета – изядена, но в крайна сметка, всичко се въртеше около храната, нали така?

Съквартирантът ми се нагруха като прасенце и се просна назад, допринасяйки за заситената идилия в стаята. Ние двамата – на леглата си, Инсатиа на пода. Изкривена симбиоза между три поболели се глави, водени от примитивните нужди на стомасите си.

- А какво ще стане, ако някой път изям единия от вас? – обичаше да си играе с нас.

- Няма да има кой да ти води хора. – опитах да я срежа.

- Изрично подчертах – единия. Другият все някога ще огладнее и пак ще ми прислужва.

Демоничните ѝ помисли не вещаеха нищо добро за нас, клетите гладници.

- А какво ще стане,ако просто те потроша от бой и никога повече не готвиш?

- Ха, и как ще издържите без мен?

- А ти как ще издържиш без свежа плът в коремчето? – не се давах лесно.

- Добре, де. Просто попитах, исках да видя кой кого ще предаде първи. – обичаше да си играе с нас. Да ни измъчва отгоре на всичкия терор, през който минавахме,че да се наядем царски.

За едно бях сигурен поне. Нямаше да посегне нито на мен, нито на Ярно. Беше свикнала до такава степен с нас, че дори в металното ѝ сякаш сърце тупкаше някаква миниатюрна частичка привързаност. Пък и кой друг би се наел да носи на човекоядка различни жертви всеки ден, без да полудее след седмица?

Вечерта дойде по-бързо, отколкото Инсатиа изяжда обяда си.

Норко дойде на гости, че не се бяхме виждали от месеци, а пък сме добри приятели. Не трябва да прекарваш много време без да виждаш най-верните си партньори в правенето на простотии, неприемливо е.

- Как си, Нор? – попитах развеселен и отпих стабилна глътка ракия.

- Пх, брат.. адски гладен съм. Нищо нямам у нас.

- О,значи си гладен? – лепна жадната усмивка готвачката на пода,а аз не успях да се помръдна достатъчно бързо.

- Да. Доста. – отвърна ѝ с надежда в очите Норко.

Светлинката угасна мигновено, когато видя отворената паст на Инсатиа и изчезна в бездната, служеща ѝ за търбух, преди да успее да ни каже дори едно чао.

Заболя ме. Нямах проблем да ѝ угаждам с някакви непознати, но това бе един от най-близките ми хора.. а сега го нямаше.

- Какво правиш, бе?! Ти луда ли си?? – крещях и започнах да я ритам, където сваря.

- Каза… каза,че е гла-гла-гладен! – натъртваше между шутовете ми тя.

- И реши просто да го изядеш ли? А ?!

- Не премислих, просто реагирах! Какво искаш от мен, бе, аз съм шибана фурна! Нямам човешки мозък, няма как да разбера,че ти е ценен!

- Извинявай. – седнах върху нея задъхан, а котлоните ѝ вече се бяха нагорещили.

- Искаш ли да ти сготвя нещо, да ти стане по-добре?

- Не съм гладен. Благодаря.

Живея в свят, където фурните взимат неортодоксална такса за даровете, които ни предоставят. Мога ли тогава да твърдя,че нечий човешки живот е по-скъп от този на един патладжан?