Междинна спирка

  За осемнайсет часа минаха два влака и точно двайсет и осем човека покрай мен. Гарата не е от най-оживените, но свикнах да стоя тук. Забравил съм отдавна как изглеждат старият ми дом, семейството ми, дори как се казвах. Никой не ме е и потърсил, откакто станах част от обстановката пред тухлената социалистическа постройка.

Не съм мърдал от тук вече години. Стоя си спокойно на стълбите и по цял ден наблюдавам редките минувачи и забързаните влакове. Или редките влакове и забързани минувачи, пак става. Избягвам да си говоря със поседналите да чакат хорица, но понякога не издържам.

- Здравейте. Как сте днес?

Поглеждат ме с почуда, сякаш нямам право дори да си отворя устата и бързо се връщат към собтвените си мисли, без да ме удостоят с отговор. А аз просто искам да побъбря с някой. Без значение кого, просто да споделя всичко, стаено в мен през годините изгнание на тази гара. Да чуя техните болежки или мечти и да се усмихна. Това не ми се е случвало от десетилетие сигурно. Така ми липсва. И така не намирам причина да го направя.

Една усмивка, какво толкова? Така би казал някой, който намира радост в поне половината събития от ежедневието си. Трябва ли му много на човек, че да го стори?

Не искам да отговарям, защото осъзнавам колко тривиален е отговорът. И въпреки всичко, колко недостижим за мен. Мислейки си за това, виждам в главата си колко малко имам. Малко е грешна дума дори, защото показва някакво количество. Аз нямам нищо. Абсолютно,черно нищо. Навсякъде около мен и това ме изяжда.

Сигурен съм,че някоя добра душа си е помислила,че чакам отдавна изгубен влак, за да отида на някоя красиво място. Погледнала ме е, застинал на стълбите, забил поглед в отсрещната сива колона, но не е добила смелост да ме заговори. Може би трудно се общува с мен. Или дори е невъзможно, имайки предвид колко години никой не е обелвал дори дума с мен. Чудовище или просто чудовищна тъга живеят в мен, драскайки отблъскващи надписи по челото ми?

- Здрасти.

Не помръднах дори.

- Ей, казах здрасти!

- На мен ли говориш? – беше ме страх да питам вече. Никой не се обръщаше към мен, при това първи, а ми бе писнало да получавам мълчалив терор.

- Да, разбира се. Ти виждаш ли някой друг наоколо? – момченце на не повече от десет години се взираше в лицето ми, докато си играеше с билета за влака.

- Не. Но никой никога не си говори с мен, та се стреснах.

- Защо стоиш тук сам?

- Тук ми е домът.

- Гарата? Ти ли си я построил?

- О,не. Пръкнала се е много преди да се установя тук. А ти защо си без компания? Не си малък да се разхождаш из града така?

- Приятелите ми са вътре. Купуват си хартийки. – той размаха билетчето пред лицето си и се засмя. – Аз винаги идвам първи, за да не чакам на опашката.

- Къде отивате? – толкова се радвах,че имам събеседник, че задавах най-простичките въпроси.

- Към границата. Ще ходим на състезание по баскетбол.

- А, някъде в чужбина ли?

- Не. Просто на границата.

- Точно върху нея ли?

Малкият кимна и продължи да изучава странната ми фигура.

- Не ти ли е студено?

- Не. Свикнал съм.

- Дори и през нощта? Или когато завали сняг?

- Винаги ми е добре. Мисля,че вече не усещам студ, честно да си кажа.

- Това е много яко. Мама все ме облича с по няколко якета, когато дойде зимата. Неудобно ми е да вървя така, като балон съм.

- По-добре така, отколкото вкъщи с подсмърчащ нос, нали?

- Най-вероятно си прав.

Беше дете, но говореше като възрастен на моменти. Възпитано, зряло,с един особен тембър, който подсказва,че от него ще стане добър човек.

- От кога стоиш на това място?

- От преди ти да се родиш.

- Уау, това си е доста време. Не ти ли омръзва?

- Нямам къде другаде да отида.

- Намираш се на гара, а твърдиш,че не можеш да мръднеш от тук. Не разбирам. – очите му шареха около мен, търсейки отговори на обречени въпроси.

- Никой няма да ме качи на влака. Хората се плашат при първата чута дума от устата ми, какво остава да ме приемат в купето си?

- Но ти не си страшен. По-скоро си тъжен. Много, много, много тъжен. Ееей толкова. – той разпери ръце колкото му бе по силите и ме погледна в очакване на потвърждение.

- Така е. Но малко ме виждат по този начин. За останалите съм просто част от неприятното време, което трябва да прекарат на тази междинна спирка, преди да достигнат желаната си дестинация.

- Имам идея! Искаш ли да те вземем с нас? Ще ни погледаш как играем,а после ще се върнем тук,ако настояваш.

- Благодаря за поканата,но не бива. Аз принадлежа тук.

- Защо? – недоумяваше добродушкото.

- Някой трябва да наглежда хората и влаковете. – излъгах единствената искрена душа, с която говорех от години насам. - Не мислиш ли?

- Наистина контролът е леко хлабав, да. – поглади въображаемата си брада той и заклати положително глава.

- Радвам се,че разбираш.

- Не ти ли липсват приятелите и семейството?

- Не можеш да си представиш колко много. Но ироничното е,че дори не помня как изглеждат. Усещам единтвено липсата по нещо загубено, което надали ще видя някога отново.

- Защо си ги напуснал?

- Принудиха ме.

- Кой?

- Обстоятелствата.

- Странен си.

- Ти също.

- Знам. – малчуганът изпъчи гърди и се потупа. Колко доволен беше,че е различен от другарите си.

Шумната тумба изскочи от старата, поочукана сграда, водена от треньора, и се приближи към първото същество, което някога се е осмелявало да размени реплики с мен. Бяха наистина шумни,а мен започна да ме боли главата, не съм свикнал да е толкова оживено около мен.

- Ей, Брайх, какво правиш там, бе? – подвикна му един от хлапаците.

- Говоря си с този тъжен човек. Елате, хайде да го разведрим всички, опитвам се да го накарам да дойде с нас до границата!

- Ти луд ли си,бе? – гледаха го недоумяващо, а аз на секундата се върнах в реалността, където бях игнориран дори от всяко едно стръкче трева.

- Може и да съм луд, но това не ми пречи да правя добро. Елате, какво, да не би да ви е страх? – знаеше как да ги провокира.

Момчетата се приближиха и започнаха да ме зяпат недоумяващо.

- Ей, така и не ми каза как се казваш? – Брайх имаше огромна душа, неизмерима в думи бих казал.

А аз мълчах.

- Кажи, де, досега не млъкваше, какво ти стана? Срам ли те хвана?

Той направи крачка към мен, а аз не продумвах.

- Ха-ха, вижте го Брайх, никой не иска да си говори с него! – всички започнаха да се смеят в един глас, а сърцето ми се късаше. Гледах право в очите на момченцето,а те се изпълниха със сълзи.

- Говори,бе! – започна да хълца той,а аз полагах нечовеши усилия да държа устата си затворена.

По-добре да му се присмиват малко сега, отколкото да го обявят за психично болен на такава ранна възраст.

Влакът дойде и всички се качиха на него. Треньорът се скара на настървените хлапетии и се опита да успокои другарчето ми. Брайх до последно гледаше към мен, дори когато се скри от погледа ми, усещах,че не сваля очи от разочаровалият го странник.

Машината изсвири шумно и потегли,а аз отново останах сам във вечния си дом.

Чудя се кое е по-немислимо.. че съществува ръка, достатъчно жестока да зазида жив човек в оковите на мраморна статуя или,че след двайсет и седем години без храна и вода, все още дишах, залостен в този затвор?